Archive for the tag 'Пловдив'

юни 13 2014

До Чудните мостове и Голям Беглик с Дачия Дъстър

Днес Оги ще ни качи на джипа и ще ни разведе из Родопите. Приятно четене: До Чудните мостове и Голям Беглик с Дачия Дъстър Всичко започна около 1 април, почти на шега, на майтап, когато вече бях се регистрирал със снимката на моята кола с каяк на покрива, на един от популярните меандри на р. […]

2 коментара

юли 27 2012

Сън в Пловдив

Наскоро на нашия сайт се появи една софийска импресия, с която (много се радвам) амбицира пловдивчани да не изостават 🙂

Днес Калоян ще ни разкаже носталгията по Пловдив.

 

Приятно четене:

 

Сън в Пловдив

„Сън ли е бил този носталгичен Пловдив

или Пловдив е името на града,

в който живеем само, когато сме щастливи?

После той си отива от нас,

за да живеят други хора в него“

 

 

Странно нещо е носталгията. Често ми се случва да се замислям за отминалите дни, месеци години често с усмивка, но също и с едно такова странно чувство на тъга, на липса… Липсват ми годините, когато тичахме из Бунарджика по цял ден с другите деца, играхме на гама, на криеница, на ритахме топка или скачахме на въже. После като се уморим, сядахме на някой бордюр, чоплехме семки, за които няколко деца събирахме пари (!) и си приказвахме. Нямахме търпение да свършим училище, да си напишем домашните и да се съберем в махалата. Нямахме компютри, единственото електронно удоволствие бяха игрите Сега и Терминатор и обикновено по цяло лято стояха заключени в някой шкаф, за да бъдат отново извадени с настъпването на студовете и ранното стъмняване. После пораснахме малко. Игрите се промениха. Гоненицата и криеницата бяха изместени от закачливите „шише“ и „подаръци“. Какъв беше трепета, сега кой ще трябва да целунеш, или да пипнеш по гърдите. Сега звучи смешно, но на тази възраст много сериозно приемахме тези предизвикателства. Не закъсняха и първите цигари, първите бири, първите истински гаджета, които не само държиш за ръка. И тръпката да не те хванат: винаги цигарите в джоба са на другарчето, за да не ги прибира у тях.

Уличен театър, Пловдив

 

Станахме големи и тръгнахме по детски дискотеки. Пиехме по една (!) текила и после издъвквахме едно пакетче дъвки, да не ни помиришат. Вече не беше модерно да стоиш на бордюра, а слънчогледа на тротоара беше заместен с бяло фрапе в Милионерки или Дюн във Виенската.В гимназията намерихме истински приятели, хора с които сме били винаги „в кюпа“, с които сме се забавлявали, преписвали, бягали от час… Вече започнахме да обръщаме внимание на сериозните връзки, на нощните излизания и на неизвинените отсъствия. Всички отивахме да спим един у друг в събота вечер, за да се съберем в Дайкири на по текилка или биричка. След което задължително минаваме през дюнерите на главната и оттам започваше приключението: къде ще ни пуснат малолетни.

улица Княз Александър I, Пловдив, България

 

Какво ли не сме пробвали, за да влезнем на модерните по онова време места. И когато сме успявали, как ли са ни гледали посетителите? Това тогава не ни засягаше особено, веднъж вътре и партито започваше.И продължаваше често до много, много късно, имайки предвид, че не можехме да се приберем, нали спим едни у други за пред родителите ни! После осъмвахме с по кафе на някое денонощно, за да обсъждаме отново и отново вечерта, училището, любовта и други екзистенциални теми, които тогава ни вълнуваха.

Небет тепе и Античен театър, Пловдив

 

Постепенно вечерният час се увеличи, за някои отпадна по-бързо отколкото за други, и при определен родителски подкуп, най-вече някоя шестица, излизахме свободно, тръпката от съботното излизане намаля. С навършването на пълнолетие изчезна напълно. Не че не беше хубаво, просто не беше вече забранено. Завършихме гимназия и се разпиляхме по света. С това общите ни проблеми и трепети приключиха, и остана само всеки да разкаже за себе си в момента и да си спомняме с умиление за миналото. Ние отстъпихме своето място на другите, които да ни заместят по тротоарите, парковете, кафетата и дискотеките. Пловдив си отиде от нас, или по точно ние от него, а там бяхме щастливи. Остана носталгията при спомена за тези безгрижни дни и надеждата, че другите, които живеят в него ще го направят по такъв начин, че когато си отиде и от тях, да си спомнят и те с умиление за този град и да не забравят никога от къде са тръгнали.

 

Автор: Калоян Колев  (за пръв път е публикуванео в mediacafe.bg)
Снимки: авторът

Автор: Калоян Колев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Пловдив – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

No responses yet

Ное. 11 2011

Пулсът на този град (Пловдив)

Признавам си, че днешният пътепис не е точно пътепис, но пък едно есе за втория по големниа град на България винаги ще заслужи вниманието ни 🙂 Приятно четене и не се очудвайте 🙂

Пулсът на този град

Пловдив

 

Когато отворих очи, в съзнанието ми все още блуждаеха фрагменти от съня. Явно неритмичното трополене на автобуса ми е подействало сънотворно. Сънувах новото момиче от класа Криси, както и тръгването ни за Пловдив преди около 3 часа. Едва вчера се запознах с нея, а ето я сега—татуирала стените на съня ми като ефирно видение в златисти лъчи. Сега, когато се откопчих от паяжината на подсъзнанието, си зададох въпроса защо я сънувах? Вярно, беше красива, може би едно от най- красивите момичета, които бях виждал, но какво толкова се бе случило… отговорът отново потъваше в лабиринта от мистични миражи.

Обзе ме странна смесица от чувства- изненада, възбуда, свян, смут. Мислите ми се боричкаха като полудели и едва сега осъзнах, че се движим под громола на дъжда, който се стоварваше като чук върху тавана на автобуса. Очите ми се взираха в мъждивата светлина, която се процеждаше от малките лампички и най- сетне видях тази, която търсех—Криси. Имаше дълга тъмна коса почти до кръста, с кожено яке и високи токчета. Стоеше няколко реда по- напред в автобуса. Погълнат от мисли за нашата първа среща, дори не усетих как се усмихвам. Съвпадение … съдба … преплетени енергии… в главата си търсех думата, която да ми помогне да назова чувството, което ме връхлиташе.

Plovdiv, Bulgaria
Преди малко хоризонтът пред нас беше ниска тъмна черта, но сега се изпълни по- нагъсто с високи причудливи фирмени и жилищни сгради. За момент резенчето луна се потули зад тъмен облак и небето заприлича на топ коприна. Гумите на автобуса свистяха по мокрия асфалт и като че ли от нищото пред нас се появиха модерните очертания на града на седемте хълма—вторият по големина град в България.
Признавам си, че да видя Пловдив за мен бе истинска мечта, затова когато госпожа Стоянова—учителката по география ни каза за екскурзията, аз и моите приятели Ники и Жорето веднага се записахме. Вече си представях как си прекарваме чудесно в предимно мъжка компания, но не подозирах, че и новата ученичка ще идва. Запитах се защо тя се появи точно в този момент от живота ми, когато бях на гребена на вълната, в стихията на авантюрите, между вътрешната хармония и търсенето на все по- диви приключения.
В този момент си я представих като каменна богиня—отливка от самоук художник, чието място бе именно в Пловдив. Град, изгубен в съкровищницата на историята, край сърцето на река Марица – богат гоблен, украсяващ на всяка частица от вселената.

Когато автобусът най- сетне спря, ние нетърпеливо слязохме като малка немирна тълпа. Дъждът сякаш бе измил очертанията на мрака, за да потопи града в златистия гланц на луната. В този миг имах чувството, че по всяка артерия на тялото ми кипи поток от електричество. Вълнението завладя всяка емоция, и сякаш отново бях онова малко дете, което вярваше в чудеса и вълшебни приказки. В този миг дори въздухът ухаеше на нещо ново и невъобразимо сладко.

На другата сутрин:

– Пловдив е вторият най- стар град в света след Дамаск. Тук са се пресичали най- стратегическите артерии в Римската, а по- късно и в Османската империя. Началото на града е поставено около 4000 година преди новата ера—започна откритият си урок госпожа Стоянова, докато ни оглеждаше внимателно един по един. Бяхме на хълма „Бунарджик”, наредени в полукръг. Тук се намираше най- големият парк в града. Прохладната пролетна сутрин, живописната гледка и пъстрата шумна тълпа край мен бяха капките адреналин, които пълзяха по вените ми с неудържима сила. Едва смогвах да гледам ту към госпожа Стоянова, ту към красивата Криси, ту към приятелите ми, които си шепнеха нещо и се кикотеха в шепите си. Изведнъж ми се стори, че и тя ме погледна. Докато се изучавахме с поглед във въздуха сякаш плуваха невидими нишки.

– Знаете ли какво се е случило през 342 година пр. н. е.?—като порои от впечатления до мен достигна въпросът на госпожа Стоянова. Вече не помня дали изпуснах някое съществено парченце от него, знам само, че в първия момент всички мълчахме.

– През 342 година пр. н. е. Филипополис- някогашното име на съвременния Пловдив е бил завладян от Филип Македонски, бащата на Александър Македонски – каза новата ученичка. В същия момент се сви в сянката на скупчените край нея съученички, сякаш се срамуваше от собствените си знания.

Когато устните й се отвориха, за да изрекат думите, а очите й нетърпеливо се вторачиха в госпожа Стоянова, вече не чувах нищо от онова, което каза. Като че ли исках да запазя този миг още и още, възхитен от упоритостта и простодушието й. Дори се запитах дали и другите момчета виждат това, което виждах аз. Сега разбрах какъв е бил отговорът на онзи безкрайно мъчен въпрос, който сякаш ме удари в слепоочията.
– Браво Криси, правилен отговор!- отекнаха думите на госпожа Стоянова, последвани от усмивка в ъгълчетата на устните й. След това тя продължи открития урок за управлението на римския пълководец Марк Тереций Варон Лукул и историята на Филипополис, преименуван след това в Тримонциум.

 

Няколко часа по- късно:
Най- голямата забележителност на град Пловдив се оказаха самите пловдивчани—темпераментни, забързани, многоцветни, сякаш в жилите им кипеше пулсът на този град. Тук, в площада пред Джумаята като че ли се бяха събрали всички природни стихии, за да оформят пъстра мозайка. Въздухът ухаеше на димящо кафе, екзотични подправки и печени закуски. От многоцветните изписани къщи до огромните лъскави магазини и ресторанти, от бездънните зелени очи на пловдивчанките до загадъчния чар на техните усмивки—всичко се вкопчваше в адреналинова спойка от реалност и фикция. Дали все още имах смелост да заговоря красивата Криси? Дали щеше да ми позволи да я поканя на заведение, само аз и тя насаме?
Забелязах, че сега вървеше в предната редица и трескаво обсъждаше нещо с една от отличничките на класа Станимира. Оставих Ники и Жорето за момент и побързах да я настигна. Сърцето ми спринтираше като побесняло в гърдите и едва се сдържах да не преосмисля намеренията си.
– Здравей – казах аз, приближавайки на безопасно разстояние.
Тя се усмихна приветливо и ме погледна. Видях как вятърът се заигра с един дълъг немирен кичур от косата й.
– Много се радвам, че дойде в нашия клас, за да имаме толкова умна и красива ученичка —едва казах и извърнах глава като примрял. Още не можех да повярвам че аз, немирникът изпитах притеснение и неудобство пред момиче—нещо, което никога не ми се беше случвало.
Тя се изчерви, но продължи да върви с бодра крачка. От толкова близо лицето й ми се стори гладко като на порцеланова кукла.

– Искаш ли да пийнем нещо по време на обедната почивка?- попита тя най- неочаквано.
Очите ми се разшириха от учудване. Нима тя, красавицата, която се чудех как да заговоря изведнъж ме покани на среща? Можеше ли да не съм чул правилно, заслепен от внезапен порив или от пулса на този красив град? В този миг се усмихнах окуражен и кимнах в отговор. Въздухът край мен отново изсвистя, напоен от хилядолетната магия на града, но в този миг сякаш ухаеше на обич и ласка, детство и слънчеви мечти, удовлетворение и споделени усмивки—пир на усещането за пълнота.

Автор: Галена Върбева

 

 

Други разкази свързани с Пловдив – на картата:

4 коментара

Дек. 13 2010

Сандански – Попови ливади (Папаз чаир) – Гоце Делчев – Пловдив

Нямам навика да слагам два последователни дена разкази от една и съща страна (в случая България), но т.к. имах късмета да бъда един от последните, минали през Кресненското дефиле преди да го затворят и един от първите, минали по пътя Сандански – Попови ливади (Папаз чаир) – Гоце Делчев, то ми се стори че приключенията ми от миналата седмица могат да бъдат полезни на всички, пътуващи към Сандански и Мелник от вътрешността на страната.

Имам и снимки, които ще кача в размките на деня, а сега – приятно четене:

Сандански – Попови ливади (Папаз чаир) – Гоце Делчев – Пловдив

и обратно 🙂

Пътни наблюдения с елементи на разсъждение 😉

Наближаваше Никулден и дойде време да изпълня едно обещание към роднини  – трябваше да заведа един племенник от Сандански до Пловдив. То теоретично и с такси може, ама друго си е да те вози чичо ти 🙂

Съботата беше съпроводена с домашни ангажименти (пак свързани с носене – ама не ме жалете, не съм за оплакване 🙂 ) и по тоя повод от София тръгнах малко преди залез и много след като проливния дъжд(о-сняг) беше започнал и чистак-бърсак новата южна дъга на Околовръстното да бъде затворена заради пороя (да си спомняте старото околоврсътно кога е заливано? Аз – не се сещам. Права е Юлия Латинина, когато казва, че няма природни – всички катастрофи са техногенни! Най-скъпият пътен участък в Европейския съюз очевидно е с порочен проект, който не предвижда факта, че на нашите географски ширини вали дъжд) Как и да е – по радиото предупредиха за затвореното Околовръстно и започнах да споменават Перник и Струма.

Подминавах Перник,

когато по радиото казаха за блокираните спелеолози в пернишката пещера Духлата. Вече започна да вали гнусен мокър сняг, но аз бях доволен, защото сравнитекно бързо подминах Драгичево и Перник. Така и не разбрах дали между Перник и Долна Диканя пътят е отворен в посока Кулата – знаците за Кулата водеха към Радомир и тръгнах натам. На Радомир изпуснах отклонението за Долна Диканя – светофарът не работеше, беше тъмно и изобщо не го видях, но се усетих навреме – обърнах на 3-400 метра по-надолу, и се върнах в правия път 😉

198, Gotse Delchev, Bulgaria

Дъждът се превръщаше в сняг, радиото вече споменаваше залетия край Дупница път, но че Е79 все още не е затворен , въпреки,  че Струма стига до ръба на бреговете си. Дупница минах успешно, въпреки реките течащи по шосето – на няколко места, там където са автокъщите преди града, имаше участъци, заливани от съседните склонове – но с внимателно каране можеше да се мине (интересно какви ли са били щетите на автоджамбазите – нали знаете, че колите в авто-къщите не са застраховани обикновено).

Някъде около Симитли – преди Кресненското дефиле –  има един дълъг прав участък, където всички изпреварват, а Струма тече плътно вдясно от пътя. Е, там моя милост има навика да спира да погледа реката (мога да изпреварвам не само на този участък, а реката си заслужава да се погледа) И този път не изневерох на традицията и спрях да я видя. Е, ВИДЯХ Я! Не сте виждали подоно нещо – мощен, ама МОЩЕН речен поток отнасяше пернишкия дъжд към Бяло море – водата стигаше буквално на метър от бетонния ръб на пътя. Тогава разбрах и значението на думата БУЧЕНЕ – вярвайте ми, вие не знаете, освен ако не сте били вероятно на Ниагара. Точно това БУЧЕНЕ няколко часа по-късно завлече цял самосвал с шофьора му и 3 дена камионът не можа да бъде намерен, а към момента, в който пиша това, шофьорът все още е в неизвестност.

Всъщност

минах през  Кресненското дефиле около 6 часа преди реката да разруши пътя  за Гърция и да завлече камиона…

(Господи, благодаря Ти! Можеше да съм аз… )Всъщност към оня момент и не предполагах (то, кой ли?), че през нощта пътят ще пропадне. Все пак трябва да отбележа, че още по това време  (вечерта), по пътя и покрай реката имаше коли и хора на Гражданска защита и очевидно наблюдаваха ситуацията (полиция нямаше, но Гражданската защита беше там). Предполагам, че точно заради това и са успели да затворят на време пътя през дефилето – видели са свличането достатъчно рано, за да спрат движението и да пратят камиони да запушват дупката – не че това помогна на завлечения шофьор и камиона му, но поне нямаше „цивилни“ жертви. Но шофьорът на камиона заслужава, ако не друго, поне  една улица да бъде наречена на негово име.

И така –

стигнах до Сандански жив и здрав,

пийнах си, че и отдавна не го бях правил, та спах като къпан.

На другия ден, сравнително късно, тръгнахме натоварени към Пловдив, а познати бяха звънели по телефона да слушам радиото, че пътят бил затворен.

Малко отклонение:

Между Сандански и Пловдив има няколко варианта за минаване, като ако сте с такси ще ви прекарат през Дупница, Самоков и Костенец (или даже и Ихтиман, ако не внимавате!), но за мен разумният маршрут е през Симитли, Предела, Якоруда, Юндола, Белово, Пазарджик или евентуално след Юндола към Велинград и после Пазарджик. Вече бях минавал преди месец, но в обратната посока през Белово, Юндола, Предела и не бях разочарован – участъкът между Юндола и Якоруда беше в ремонт, но кърпежен и може да се минава спокойно, ако не ти се налага да минаваш всеки ден оттам.

Та и днешният план беше да минем  Сандански-Кресна-Симитли–Предела–Якоруда–Юндола–Белово–Пазарджик–Пловдив, но дядо Боже беше решил друго. Както казах, познати звъннаха да слушаме радиото, но докато излезем от Сандански по радиото нямаше никакви новини и, ако познавате района – на т.н.Мамин Кольо (буквално на половин километър от изхода на града) – стоп, полиция, едни рейсове правят обратни завои, какво става – дефилето е затворено, каза полицаят, трябва да минете по пътя за Гоце Делчев! Ееееееееееегахси… Обръщаме обратно и тогава и радиото каза, че пътят през Кресненското дефиле е затворен заради придошлата река (мисля, че още не споменаваха за изчезналия шофщор на камион, но може и да бъркам – беше ми достатъчно притеснено и без друго, та може и да се бъркам).

Малко отклонение и малък урок по география🙂

Всички завършили немската гимназия при Грегъри знаят интересният факт, че границата между България и Гърция НЕ МИНАВА по планината Пирин, а по планината Славянка. Други пък знаят, че планината Славянка е известна и с името Али ботуш и е гранична за България и Гърция, а Пирин изцяло се намира на българска територия. Пътят от Гоце Делчев към долината на Струма преминава между двете планини, „успоредно“ и в непосредствена близост до гръцката граница. Освен това там някъде трябва да бъде и мястото, където е убит Яне Сандански.

Още малко отклонение, специално за нео-носталигиците: т.к. пътят минава на няколко километра от границата, преди 1989г влизаше в граничната зона и практически беше недостъпен без специално разрешение (интересно, защо Викилийкс не казва нищо по въпроса?). Мои колеги от казармата бяха ходили на едно занятие в района на този път между Места и Струма и се върнаха от там с лафа „Свързочници? Неуспели танкисти“ по адрес на свързочниците от други поделения участвали в същото занятие  (това беше военна тайна, но т.к.са минали повече от десет години от случката, вече не нося наказателна отговорност 😉 Всъщност точно техните разкази бяха събудили желанието ми да мина някой ден и от там, а все нямаш повод, пък и за този път никога нищо не се казва по радиото или телевизията – истинска Terra incognita, за която знаеш, че съществува, но не познаваш  човек, който е бил там

Вече имаше повод  да мина оттам, така че всички останали факти можех да установя експериментално 😉

За да тръгнете към прохода Попови ливади

(или Папаз чаир, както се опитаха да го лансират по телевизията в следващите дни)  от долината на Струма има две отклонения – едното е при Марикостиново , а другото е малко по-близо до Сандански, на около километър по-на юг от отклонението за Петрич и Мелник. На това отклонение има табела за Гоце Делчев, въпросът е да го забележите 😉 Но нали се движа с GPS  – никакви незабелязани табели не могат да ме уплашат. Ако идвате откъм Кулата – по-добре свийте при Марикостиново. Ние идвахме от север (от Сандански)  и, както казах, на километър след табелите за Петрич и Мелник, на главния Е79 има табела за Гоце Делчев.

Пътят минава през някои известни за енолозите и любителите на виното села – Хърсово, Катунци, има една и Враня. Точно в тази Враня се събират и двата пътя идващи от Е79 (нашия и този от Марикостиново). Самото кръстовище си е най-обикновено селско кръстовище и при първото ми минаване от там, ако не беше ГПС-а щях да се забия в неправилния завой (два дена по-късно отново минах на два пъти оттам – вече имаше табела СОФИЯ, сочеща към Гоце Делчев, а и имаше патрулиращи гранични полицаи, които насочваха при нужда към правилната посока).

Катунци, а и всичките останали села изглеждат сравнително пусто – изглежда цялата им слава, крепяща се на виното, не се крепи върху налично население. Въпреки, че самото Катунци не е малко селище, но и то и всички в района изглеждат леко запустели. Но за сметка на това, на всяко кьоше се продава наливно вино 😀

Пътят се вие наляво-надяно и нагоре-надолу – пейзажът е красив, но нямах време да спирам, за да снимам, подминаваме ВЕЦ-а на Горно Спанчевци и започна същинското изкачване. Е, оттам си е истинско катерене – пътят е нормално широк и в първите километри даже е с нов асфалт. Вече по високото севижда, че пътят се реновира сериозно, но основният му участък е в ремонтно състояние, без да е проблем за карането – достатъчно стръмен е, за да могат тировете да карат много бавно, но има и достатъчно честно прави участъци, така че да могат да бъдат изпреварвани. Проблем беше само ако се съберат 3-4 тира и два автобуса, но и тогава могат да бъдат изпреварени. Иначе пътят не е като за главен, още повече че в този първи ден на затварянето на Кресна, целия трафик от Кулата за София му се наложи да мине по този път и имаше наистина доста коли.

Гледките на места са зашеметяващи!

Проблемът беше, както казах, че пътниците ми изпитваха див ужас от предложението да спрем и да снимаме, пък и гонехме час, дет се вика. Всъщност при този трафик наистина не беше разумно да се спира – то и нямаше кой знае колко уширения на пътя, за да стане това безопасно, но си обещавам, когато отворят Е79 отново, да си направя специални екскурзия по пътя между Сандански и Гоце Делчев – заслужават си гледките 🙂

Най-високата част на прохода се казва Попови ливади и има някакви хижи или нещо като почивни станции и лагери. Височината е малко над 1400 м.н.в. Точно преди „върха“ има табелка сочеща, към лобното място на Яне Сандански, и не съм сигурен, дали мястото не е на отсрещния склон – а отсреща означава, острещната планина , която се намира на 150-200 метра, а вие продължавате да се движите по почти вертикалния склон на Пирин. Та „отсреща“ значи, че вие се движите по склона на Пирин, под вас има една цепнатина, на която не ѝ се вижда дъното, а на 100-200 метра остреща е вертикалнат почти стена на планината Славянка (Али Ботуш). Е, те такова е 🙂

Горе на Попови ливади

има и паметник на Гоце Делчев, като е изобразен както си трябва с пушка в ръка и мустаци, а не както е по новите постановки в Скопие – на кон (вие как си ги представяте войводите на планински чети на кон???)

Оттам започва също толкова стръмното слизане – деца, не натискайте спирачките, а карайте на първа, ако на втора ви е бързо! Сериозно говоря – стръмно е и взимайте пример от тираджиите: те не натискат спирачки по такива спускания, а пъплят бавно на включена скорост. Което все пак дава шанс да бъдат изпреварвани. Както казах вече – пътят е толкова стръмен, че тировете не са проблем за изпреварване – но имайте пред вид, че и вашите спирачки са подложени на топлинен тормоз – така че – умната! Пътят като че ли прилича на южния склон на Шипка, като може би е по-тесен все пак. Въпреки всичко – тук изпреварвам по-лесно тировете, отколкото на Шипка. (сигурно е по-стръмно или тировете карат по-внимателно заради непознатия път – не знам?)

Страната откъм Гоце Делчев се минава доста по-бързо отколкото склона от към Сандански, и даже се чудех дали не се заблуждавам, но при повторните ми премниванаия оттам през следващите два-три дена разбрах защо ми се струва така: Гоце Делчев е на 560 м.н.в, Попови ливади („върха“ на прохода) е на 1400 (или малко повече), а Горно Спанчевци (от санданската страна) е на около 350 м.н.в.

Първите километри и от двата склона са добре асфалтирани, като нагоре си личи, че е в процес на оправяне.

Стигнахме Гоце Делчев

и спряхме за почивка, чакаше ни пътят за Пловдив. Тук вече се подвоумих: и GPS-ът и табелата на кръговото сочеха посока Пловдив през Доспат, здравият разум говореше в полза на Разлог и Юндола – реших все пак да послушам табелата и GPS-а, още повече, че в тази посока не съм пътувал никога (между Гоце Делчев и Доспат), а алтернативата към Разлог и Юндола съм я минавал и друг път– кой не  се е връщал от Гърция или Банско по долината на Места? Затова – смело напред към Сатовча и Доспат.

Долината на Места – гледка от Родопите (Гоце Делчев - Сатовча)

Долината на Места – гледка от Родопите (Гоце Делчев - Сатовча)

Пътят започна обещаващо – широк, нов асфалт и вече доста по-лекото изкачване на Родопите. Не ме разбирайте погрешно, но помашките райони на България изглеждат … много добре. Селата, през които минавахме, кипяха от живот, по улиците имаше хора, джамиите бяха нови, а даже и по най-старите къщи имаше проснато пране. Сравнението с няколко часа по-рано минатиоте села на Пиринска Македония определено не беше в полза на последните.

Родопите – между Гоце Делчев и Сатовча

Родопите – между Гоце Делчев и Сатовча

Сатовча

пък си изглежда като доста добре поддържан областен център – улиците и тротоарите са в перфектно за български град състояние, пълно е с реклами на заведения или авто-сервизи, аптеки, по улиците е пълно с хора. Е, жените са със забрадки, но в балкана, на тази надморска височина си е разбираемо. Между другото – няма ни един надпис на турски и изобщо не мога да разбера доводите на нашите пишман-патриоти, когато се надпреварват да  се обаждат където не им е работа.

Край пътя често се срещат каменоломни и „ магазини“ за продажба на облицовъчен камък. А чешми с места за почивка се срещат буквално през километър. Точно преди Доспат спряхме на едно подобно място – спомоществователят (спонсорът) беше оставил табела с името си, а около чешмата беше чисто.

Чешма по пътя – Доспат

Чешма по пътя

Доспат е разположен точно под стената на едноименния язовир,

улиците са му дооооста стръмни. Градът изглежда също добре поддържан, а точно на изхода към Пловдив се открива прекрасна панорама към язовира.

Язовир Доспат

Язовир Доспат

Язовир Доспат

Язовир Доспат

Оттук нататък пътят обаче стана кофти – много завои, и пътят чак до язовир Батак беше в лошо състояние (отдавна не бях карал по такъв – даже и по ниските критерии на България, пътят беше лош). Имаше толкова много завои, и се минаваше покрай толкова много язовири (Доспат, Широка поляна, Голям (бивш Васил Коларов) и Малък Беглик, Батак), че моите пътници мислеха, че през цялото време се въртим около един и същ безкраен язовир. Както казах – пътят е з много завои и с кофти асфалт, чааак до язовир Батак. Там вече започва новия асфалт. Интересно, че хубав път е направен между Гоце Делчев и Доспат, но не и между Пловдив (Пазарджик) и Доспат 😉

Посоката към Пазарджик и Пловдив ни прекара покрай почти целия язовир Батак, като градчето остава встрани (не се минава през него). Минава се и през един курорт – Свети Константин, което предизвика коментар „а ако беше и Елена, щеше да има море“ 😉

След това пътят стръмно слиза към Пазарджик, като в града се влиза през Главиница – там имах клиент, така че пътят ми беше повече от познат, бързо стигнахме до кръговото при река Марица и от там по стария път

благополучно стигнахме Пловдив.

Харесвам Пловдив, но си личи че е провинция (барабар с Варна и Бургас): как може да направиш непробиваемо задръстване с  ПЕТ автомобила??? Никой на никого не пуска гювеч и изобщо … карат като софиянци в началото на 90те години на XX век! Колеги, не мой така! Градското каране трябва да се основава на „етиката на претъпкания автобус“ – не сте сами! (Петър Събев добре е описал как трябва да се кара в София и който начин на каране препоръчвам на по-големите, ако не на всички, областни градове в страната – стига с тая селяния по пътищата)

А вечерта в София ходих на концерта на Крис Норман 🙂

Няколко дена по-късно правих същото пътуване, но в обратната посока: от Пловдив към Сандански.

Кресненското дефиле още не беше отворено и пак сеналагаше д амина през прохода Попви ливади. Този път реших да мина по „по-царския път“ – през Пазарджик, Белово, Юндола, Якоруда и към Гоце Делчев и Сандански. Между Белово и Юндола е едиснтавения дейтвително планински участък и той по-малко от 30 км (май точно 26км са между Белово и Юндола), а от там в посока Разлог пътят е доста оправен в сравнение с от преди месец – напълно прилично състояние.

Времето отново беше топло (което си беше страхотен късмет и полза от глобалното затопляне – хич не ми се мисли какво щях да правя, ако към затворената Кресна се добавят и преспи по Юндола, Родопите или на Попови ливади…

Юндола

Юндола

Юндола

Юндола – гледката към долината на Места

Спряхме на Юндола,

купихме си мед и сладко от жените – този път се прибирахме и пътниците бяха по-спокойни, така че спряхме и на Аврамови колиби (с най-високата ж.п.гара Аврамово на Балканите), срещнахме теснолинейката някъд е по пътя.

гара Аврамово – Аврамови колиби, Благоевградска област

гара Аврамово

Забавното беше, че пътят към Гоце Делчев изобщо не минава през Разлог, Банско или Добринище. Някъде след  Якоруда има отклонение към Гоце Делчев и този път се включва в главния път към Драма някъде около село Места, като заобикаля горе-изброените Банско, Разлог и Добринище

Отново спряхме на кръговото на Гоце Делчев, пихме по кафе и сок и леви-десни тругнахме да катерим вече описания проход  Попови ливади. Трафикът вече беше по-организиран, имаше доста регулиращи полицаи по пътя, даже на един закъсал камион му помагаха по стръмното, изобщо мога да похваля държавните институции в цялата тази ситуация – сигурно може и по-добре, но аз съм човек с опит и в тази ситуация реакцията им беше доста по-добра от тази, която обилновено очакваме от тях.

Малко статистика:

София – Пловдив – Юндола/или Доспат/ – Гоце Делчев – Сандански – Гоце Делчев – Симитли – София е около 670 км, като няма принципна разлика като време или като разстояние дали ще минете през Доспат или през Юндола. Разликата е че през Юндола пътят е по-добър отколкото между Доспат и язовир Батак. т.е. през Доспат има смисъл да минете само ако искат да преживеете и видите и друг вид красоти. Взима се за около 5 часа.

Иначе Пловдив – Юндола – Предела – Симитли – Кресна – Сандански е около 3 часа и половина или това е най-лесния път между Пловдив и Сандански, но както казахме, този път Кресна бече затворена.

София – Кресна – Сандански е около 160 км, докато ако минете през  Гоце Делчев е с около 110 км в повече. От там пътят е към 5 часа, докато през Кресна е на половина.

Отделно трябва да похваля ченгетата и Гражданска защита – ако не бяха по местата си по време на пороя, можеше да има повече жертви. Също така – при вече отклонен маршрут имаше пазещи (а не просещи)полицаи по пътя. Иначе шефът на фирмата, която прати шофьора си в дефилето в тази ситуация тярбва да бъде публично обезкосмен, а държавата (защото клиентът на фирмата е именно държавата) трябва да плати кръвнина на роднините на шофьора, а родния му град (или село) или пък самата Кресна трябва да кръстят улица на негово име.

Извод за мен: ще мина специално през Попови ливади, за да мога да поснимам на спокойствие 🙂

20 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version