Archive for the tag 'планини'

мар. 29 2016

Фори из Балканите (5): Албания: При гораните в Шищавец

Фори продължава пътешествието си из Балканите, което започна със Санджак и Черна гора и премина към Косово. После влязохме в Албания – при ходжата на село Тропоя, продължихме из албанските планини, а днес ще тръгнем отново в посока Косово, но ще спрем при гораните – непризнатите от никого български мюсюлмани в Албания и Косово.  Приятно четене: Албания: При […]

3 коментара

юли 10 2013

Турция на мотор, 2013 (3): По Каменния път през Дивриги до Кайсери

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан.

Днес по прословутия сред мотористите Каменен път ще прекосим каньони и планини, за да стигнем Кайсери

Приятно четене:

Турция на мотор

част трета

По Каменния път през Дивриги до Кайсери

 

 

Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас… Е…натам отивахме!

Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване – за да избегнем скуката на „стандартния“ път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме…

Беше понеделник, или пък вторник…а дали не беше сряда… Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч…

 

Бензиностанция – Турция на мотор

 

Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони

Камион – Турция на мотор

 

Занавлизахме в планините. Пътят беше що-годе приличен и отчайващо пуст. Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!

Планини – Турция на мотор

 

Река Ефрат

Река Ефрат – Турция на мотор

 

Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората… Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора.

Аз обичам да карам сред огромни планини!

Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води

 Планини – Турция на мотор

Нек’ъв ориент експрес цепи мрака…

Влак – Турция на мотор

 

 

Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто!
Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега… подробности

 Планини – Турция на мотор

 

Планини – Турция на мотор

 

Стигнахме благополучно в

Кемах – малко и леко мизерно градче

в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата

Кемах – Турция на мотор

 

 

Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред… Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път

Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче  и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в „питомното“, ама…), но не бяхме с подходящия мотор… Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да „хвърли маслото“… То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно…

Айде друг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж

Планини – Турция на мотор

 

 

Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме

Каменния път

Той все пак беше  прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено..
Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!

Планини – Турция на мотор

По тези места срещахме доста ето такива селца… Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая…

Планинско село – Турция на мотор

 

Какво правя тука ли?

Пред картата – Турция на мотор

Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се…
Бяхме спрели на един безлюден кръстопът и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък

пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!

Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия… Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме!

Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи… Сговорчиви при това…. Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе – такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам… Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минем, щото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня….
Поехме в правилната посока…
На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон

Планини – Турция на мотор

 

 

Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите.
И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел

Тунел – Турция на мотор

 

И след тунела не ни се разкри тази гледка

Каньон – Турция на мотор

 

 

На отсрещния бряг беше

прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги

Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат.
Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги

 Каменен път от Кемалие за Дивриги  – Турция на мотор

 

След първият тунел пътят изглеждаше така – чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

 

В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз…
Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

Височко си е… Дълбочко е вероятно… Пък ние с тоя луноход дето само като видеше „черно“ и почваше да суче задницата
Няколко километра покарахме на хлад в тунелите… Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?

 

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

…и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона

в посока Дивриги…

Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин – трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта

Планини – Турция на мотор

 

Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите
Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км… Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш…. Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява…
Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и чат пат някоята кола, с която се разминавахме
Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка…
Най-накрая стигнахме заветното

Дивриги…

Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка.
Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите
Както се казва за две лири толкоз!

Дивриги, Сивас, Турция
Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен „гезме тур“ и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че не сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат…
Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай…

Дивриги

Дивриги – Турция на мотор

В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени… Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например… Поседяхме, хапнахме, позяпахме… Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала – трима мъже.

Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с „говоренето“… Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме… Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат… Въобще разговорът вървеше по вода… Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят.

Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо… Викам си „Айдееееее и тоя ще да е педераст!“…

Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. Tогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше… Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви – ПКК! Ясно – ПКК – кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок…

Викам „къде бре? Тук?!“,  „Йок, йок, йок, бурда проблем йок“, веднага побърза да ни успокои и човекът! „Кемалие – проблем! Бурда йок!“

Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навън времето бешееее…..сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам… Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше страшен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем – аз бях с двете ръце „ЗА“…
От тук нататък

до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури

(които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам…

Буря – Турция на мотор

Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?

Буря – Турция на мотор

Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци…. Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски
Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш

Път – Турция на мотор

 

Малко преди да достигнем до

градчето Кангал

(на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти

Облак – Турция на мотор

 

 

 

 

След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме се май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха „Малатия“ Не, знаех дали туй „Малатия“ е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и…обратен завой и пак към Кангал
Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя… Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140…
Слязохме в

Гюрюн

Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук…
Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра… Продължавахме напред!
Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?… Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща…

Път – Турция на мотор

 

Пристинахме в

Пинарбаши

почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най-мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване… Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу.

Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е „Бен ябанджи“ като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен

да пришпорим коня към Кайсери – „Големият град“ в района

Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени… На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла – втрисаше я и имаше температура… Мдаааа……нещата отиваха на зле! Подгонихме пътя за Кайзери- Пътят позволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта…
На влизане в

Кайсери

понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на „Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!“ и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали…
Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо… ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно, без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел!
Иначе

градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам – не го пропускайте!

Хванахме някаква посока тип „Цариградско шосе“, ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел… Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама… като му видях после цените….
По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше „отогар“. Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим!
Платихме и,

естествено, с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел

Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше „добър вечер“ какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден….
С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима….

Сори и отидете и вижте – Кайсери си заслужава

Очаквайте продължението

 

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Турция– на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО

🙂 🙂

6 коментара

Ное. 06 2012

Към Аляска с мотор (22 и 23 ден): Канада – от Лебедово езеро до Принц Рупърт

Продължаваме мотоциклетното пътешествие на Александър от щата Монтана към Аляска. Бяхме първо в Британска Колумбия, дълго продължихме през неянавлязохме в Юкон – мястото на златната треска от края на XIX век, влязохме в Досън (Доусън), после се занимавахме с мъжки удоволствия там, после пресякохме границата на Аляска, обиколихме полуостров Кенай, ловихме сьомга в реките на Аляска, после стигнахме и разгледахме Северния ледовит океан 🙂 За последно тръгнахме назад в посока Канада.

Днес продължаваме със северните част на Канада

 

Приятно четене

 Към Аляска с мотор

22 и 23 ден

Канада: от Swan Lake до Принц Рупърт

За наш късмет моторите не пострадаха през нощта отвън, макар обстановката наоколо въобще да не вдъхваше доверие.

На следващата сутрин потеглихме около 9 сутрин.

На излизане от Whitehorse

спряхме за момент за снимка:

Самолет – Whitehorse, Канада

 

 

Преминахме през места които видяхме на път за отиване.

Teslin (индианско селище)

беше едно от тях (http://en.wikipedia.org/wiki/Teslin,_Yukon)

 

Около 2 следобяд стигнахме до

Лебедово езеро (Swan Lake), Британска Колумбия,

където спряхме за дрямка. Краткият отдих беше добре дошъл защото отново заспивах по пътя.

Този път не пропуснах да се огледам наоколо:

 

 

Треви – Swan Lake, Канада

 

 

 

Cassiar Highway:

Стигнахме и до миля 833 на Alcan Highway, точно

преди Watson Lake, където се намира Jake’s corner –

Watson Lake, Юкон Y0A, Канада

 

имаше бензиностанция и място където може да се хапне.

Cassiar Highway, Канада

 

 

 

Оттук започва и знаменития с планински гледки Cassiar Highway, който ни беше връзката до Prince Rupert, където ни чакаше ферибота.

Там се наложи да чакаме кола-водач, тъй като

имаше горски пожари и бяха затворили свободно движение

Оказа се, че ние следвахме последната кола не само за този, но и за следващите няколко дни, защото затвориха този път поради все по-голямата опасност от горски пожари в близост до пътя. Интересното беше, че ние с дни наред чухме въпроса „Ще бъде ли отворен този път?“ мислейки че става въпрос за сняг… Знаехме че снегът се е стопил, но не се сетихме да се съобразяваме с други природни условия. Винаги е добре да се провери drivebc.ca преди пътуване

Камион – Канада

 

 

 

Докато следвахме водача, мама черна мечка с дечица пресече пътя пред нас. След малко отново спряхме за известно време… Най-накрая на водача му писна да чака с нас, и ни остави да продължим сами до другата бариера.

Когато стигнахме до следващата бариера, се срещнахме с 4-ма израелци. Те бяха на BMW-та от рода на чисто нови 1200 GS издокарани с каквото може, и чакайки да ги пуснат през бариерата, пушеха пури. Запознахме се. Оказа се че единият от тях е половин българин. Той сподели, че майка му е от Пловдив, но за съжаление самият той никога не е бил там. Като човек живял в Пловдив години наред, аз започнах да говоря разпалено за този град 🙂

На сбогуване аз и колегата им дадохме нашите билети за канкан шоуто в Dawson. Билетите важат за цял сезон, и се надявам че са ги ползвали и че шоуто им е харесало.

За съжаление, също така трябва да споделя някои неприятни новини… по-късно научихме, че израелците (не съм сигурен кой точно от тях) са катастрофирали по Dalton, на път за Северния океан… Разбрах че един от тях е имал злополука, оставили са мотоциклета край пътя. Надявам се вече да е добре и Новата година да го е посрещнала с планове за нови пътешествия.

Снимка от случилото се:

Катастрофа – Към Аляска с мотор, Канада

Катастрофата (http://advrider.com/forums/attachment.php?attachmentid=271674&stc=1&d=1308438945)

 

 

 

Повече  подробности за злополуката в тази тема в ADVRider:

http://advrider.com/forums/showthread.php?t=697785

Dease lake:

Минахме участъка с горските пожари и започнахме да се наслаждаваме на гледките.

Спрях да щракна тази снимка:

Dease lake  – Към Аляска с мотор, Канада

Dease lake

 

 

 

Чух необикновен шум от мотора, но не можах да разбера къде беше… Дръпнах настрана и чаках колегата да се върне, след като му обясних проблема. Той яхна моя мотор и го покара за известно време, опитвайки се да разбере какво е станало. Оказа се че веригата се е разтегнала, и започна да опира в единия от пластмасовите предпазители. Решихме да продължим и да я стегнем по-късно.

Проблема беше че по-рано аз отново реших да подмина бензиностанция. Съветът който най-често получихме е да заредим където има бензиностанция, дори да имаме гориво. След проблема с веригата ние закъсняхме за бензиностанцията в Dease Lake. Когато пристигнахме там, беше вече затворено, а ние почти нямахме гориво… Решихме да продължим напред за да наваксаме разстояние и да спрем на следващата бензиностанция на около 80 км, за да чакаме докато отвори сутринта. Надявахме се да намерим място за нощувка.

Скоро започна и да вали. Това беше едва втория път да ни вали дъжд за цял месец, като първия път преваля само за около час. За наше разочарование наистина валеше, и аз нямах търпение да се измъкна от водата тъй като ботушите ми бяха подгизнали.

Стана наистина тъмно, и с дъжда вече нищо не се виждаше. Стигнахме до следващата бензиностанция намираща се в

малко селище по пътя – Iskut,

и решихме да останем до сутринта. Освен бензиностанция, имаше няколко къщи и училище. Iskut е индианско или, както е правилното в Канада название, First Nations* селище. Опитахме се да намерим сухо място пред бензиностанцията, но нямаше такова.

Направихме обиколка и видяхме училището. Решихме да пренощуваме там, намерихме подслон върху бетона под козирката на входа:

Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Колегата реши да спи между моторите, аз се настаних до задните гуми. Близо до дъжда, но на сухо:

Към Аляска с мотор, Канада

Не помня да съм бил толкова щастлив някога през живота си  заради местенце със сух бетон. Аз се настаних колкото се може по-удобно, с надуваемия дюшек и спалния чувал. Нали затова съм ги помъкнал? Колегата, боейки се че някой ще мине да ни се кара, спа между моторите със всички дрехи и шлем на главата.

Някои данни от деня, снимката е направена от колегата в 5:30 на следващата сутрин:

GPS данни, ден 22 – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

 

23 ден

Колегата е станал рано сънувайки че някой през нощта го е издърпал измежду моторите, и той е съдрал седалката на моя мотор мъчейки се да се хване за нещо…

Аз по същото време спах безгрижно:

Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Най-много се притеснявах че ще бъдем заварени както спим върху цимента от куп деца които са дошли на училище… За наш късмет този ден се падна в неделя. След време аз също се събудих, и колегата ми каза за сънищата си. Аз го бъзиках че седалката ми наистина е съдрана, като че ли разказаното от него наистина се е случило, може би са били извънземни, и да вземе да се провери за разрези по тялото  😀

Пих кафе и започнах да се оглеждам наоколо
. Още веднъж къмпинга ни от снощи:

Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

 

Невероятни планини, а и дъждът вече беше спрял:

Планини – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Планини – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Ако мога да опиша това масто с една дума, би било „Спокойствие“…

Започнахме да чакаме пред бензиностанцията, но беше още много рано, поне 2-3 часа докато отворят…

Решихме да караме до края на Iskut,

може би пък да има табела да ни каже колко далече е следващата бензиностанция. Нямахме късмет, и се върнахме. Тръгнахме да търсим нещо за ядене. Отбихме се до каквото ни приличаше на мотел, но беше затворено.

Затова пък намерихме нов приятел:

Куче – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Колегата погледна през прозореца на мотела и почука. Оказа се че собствениците още спят, но ни чуха и станаха: „Никакъв проблем, заповядайте вътре, ще ви направим закуска. “ Стопаните се оказаха двама братя близнаци, Ed и John:

Домакините – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Казаха ни че кучето се казва Джак.
Добре ни нахраниха:

Закуска – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Разказаха ни как живеят. Преди време когато са работели в гората са застреляли гризли в самозащита. След това са имали куп проблеми, някой на държавна позиция не спрял да съди този който е застрелял мечока. Всичко накрая е минало добре – добър адвокат го е защитил успешно. Харесват мотористи и се надяват да ги привлекат като клиентела.

Високо препоръчано място, не мога да се отблагодаря достатъчно и на двамата за гостоприемството:

Ресторант – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

 

Върнахме се до Iskut и заредихме.

Потеглихме отново по Cassiar,

където гледките проължиха да изумяват.

Лиса вече се връщаше със закуска:

Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

 

Пътя напред, тук отново спряхме да починем поради умора:

Планини – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

Планини – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Още веднъж спряхме да заредим, този път на Bell 2 Lodge (http://bell2lodge.com/), невероятно красиво място:

Хан – Към Аляска с мотор, Канада

Bell 2 Lodge

 

 

 

Планини – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

След като платих за бензина се обърнах да излизам. Сладураната зад касата закачливо ме подсети: „Не си забравяй кредитната карта“, като ми я подаде. Аз се засрамих, но отвърнах: „Иначе какво, до мола ли отиваш?“

Въпреки че трябваше да изминем 400 мили (~640 km) за днес решихме да се отбием за да разгледаме Stewart и Hyder. Ето това беше маршрута с отбивката:

http://www.google.com/maps?saddr=Iskut,+BC,+Canada&daddr=Hyder,+AK+to:Prince+Rupert,+BC,+Canada&hl=en&sll=56.010285,-129.157665&sspn=5.874615,19.753418&geocode=FXV3cgMdm5xA-CnvfAS-Xob3UzFowCNP3iGjEA%3BFZ08VQMdYO8_-Cn3MzfjhtELVDEMp4WY0khVAg%3BFWGlPAMdHp07-ClpRX9rE9VyVDESVtlND-MHcQ&oq=Hyder&vpsrc=0&mra=ps&t=h&z=6

Още докато направихме отклонението по Stewart Highway, видяхме някои от местните минувачи:

Мечка – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Отдавна не бях показвал меца. Извинявам се за снимката, напраеих я в движение, но поне успях да хвана мечката в кадър.

Още от този панорамен път:

Път – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

 

Стигнахме и до Bear Glacier (Мечешки ледник):

Ледник Bear – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Още информация и снимки:

http://www.env.gov.bc.ca/bcparks/explore/parkpgs/bear_gl/

Скоро стигнахме и до

Stewart (Стюарт)

Основаването на това селище е свързано с търсене на злато, от двама братя – Джон и Робърт Стюърт (http://stewartbchyderak.homestead.com/homepage.html).

Стюарт – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Така и така сме толкова близо, решихме да отидем и до

Hyder, градче което е в Аляска.

Отново в Аляска:

Хайдер – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Хайдер – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Пътят на обратно:

Мостът към Канада – Хайдер, Аляска – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Интересното беше, че това селище може да се стигне по земя единствено от Канада. Това е най-източното населено място в Аляска. Повече може да се прочете тук: http://en.wikipedia.org/wiki/Hyder,_Alaska
На връщане отново минахме границата 🙂 Митничаря ми погледна паспорта, и възкликна: „България?!?!“ Оказа се че той е учил един семестър в София като студент. Много му е харесало.

На връщане отново опитах да снимам глетчера:

Ледник Bear – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Скоро отново стигнахме до главния път до

Prince Rupert

Навлязохме и в участъка който се съединява със магистрала номер 16:

Езеро, Принц Рупърт – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

Красиво, но стана студено. Спряхме за кратка почивка:

Планини – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Колегата като че ли го сърби главата 😀 Или това, или маха тапите от ушите:

Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Най-накрая

стигнахме до Prince Rupert, вечерта преди да тръгне ферибота!!!

Търсейки пристанището, аз забелязах този залез. Дори се върнах втори път тук, за да го снимам:

Залез – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

Докато търсихме пристанището, забелязах още един колега на KLR 650. Свирнах му и помахах, като той също отвърна. След като се оправихме с билетите, питахме къде може да пренощуваме. Казаха ни че в чакалнята на пристанището не се спи, но може да останем навън. Навън беше студено, и затова питахме за мотел или хостел.

След като ни упътиха, намерихме индийски ресторант където спряхме за вечеря. По едно време гледам че някакъв човек се върти около моторите. Излязох навън да го питам с какво можем да му помогнем. Оказа се колегата на който махнах по-рано. Запознахме се – казва е Adrian (Ейдриън), и е швейцарец. Той се е изкефил че някой му е обърнал внимание и тръгнал да ни търси за дружинка. Той също ще пътува с ферибота следващата сутрин, и се уговорихме да се съберем.

След вечеря намерихме хостела. Изпросихме си паркинг зад къщата, но беше стръмно. Както и да е, не са на улицата, на сутринта ще измислим как да ги тикаме нагоре…

Беше забавно, имаше характери от къде ли не. Момиче пътуваше сама с кучето си, и учтиво ни пита дали кучето ни притеснява. Тя се заговори навън с колегата, докато някой ги е скастрил през прозореца заради шума 😀 Не бях аз, поне аз нищо не чух. Това ни беше стаята в хостела:

Нощувка – Към Аляска с мотор, Канада

 

 

 

 

 

 

Очаквайте продължението

*Езиците, които не правят разлика между индианец и индиец им се налага да измислят какви ли не евфемизми, променящи се във времето 😉 – бел.Ст.

Автор: Александър Петков

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Аляска – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

2 коментара

ян. 17 2012

Балканкан* (3): Из чукарите на Албания

Продължаваме с мото-обиколката на Балканите с Фори. В началото поехме към Македония, после от Охрид преминахме в  Албания, а днес ще преминем през нея, за да стигнем Черна гора и Косово.

Приятно четене:

 

Балканкан

част трета

Из чукарите на Албания

До Шкодер пътят беше перфектен, но аз бях леко върнал газта, че още ме държеше случката със завиващия мерцедес. Карахме спокойно и безгрижно с елементи на скука по международния път за Черна гора.

През Шкодер

не бях минавал по простата причина, че предният път градът ми се стори достатъчно мръсен и безинтересен, за да си струва да се впускаме в хаотичното му движение, но този път избор нямахме. Естествено концентрирайки се върху прекъсващия ми мотор, хаосът от бабички, колелета, улични кучета, шофери-камикадзета и наличието на множество дупки за сметка на пълната липса на табели, натресох скромната ни групичка точно в насрещното на еднопосочната централна улица на града! В първият момент не разбрах защо всички се движат срещу нас и ни присветкват, но слава Богу се усетих навреме преди злополучна среща с местните блюстители на реда… Обърнахме и газ през целия град в посока Хан И Хотит (егати помпозното име на мръсното, прашно и смрадливо албанско село).
Е, следващите трийсетина километра си бяха истински кошмар! Спомням си, че Найджъла беше писал за този път, че е ужасен, ама все си мислех, че нне може да е ЧАК ТОЛКОВА ужасен! Е, бърках… Пътят беше отврат! Прах, дупки, чакъл, джигити, пропадания, а след тях нови прах, дупки, джигити и пропадания… А, да…Плюс чакъл разбира се  😀 Първа, втора, трееееета, айде пак втора, първа… Доста изнервящо особено като се има предвид настаналата жега и всепроникващия прахоляк. Слава Богу най-после по живо по здраво достигнахме заветната отбивка. Беше малко след пладне, перфектно слънчево време (дори малко жежко), а на нас ни предстоеше най-интересната и непозната част от маршрута – карането по онова шеметно трасе от шкодерското езеро навътре в планината Проклетия та чак до границата с Черна гора. Бяхме доволни и предвкусвахме покачване на адреналина. Е…имаше и малката подробност, че тепърва трябваше да влизаме в Черна гора, пък после в Косово, та пак в Македония и в крайна сметка по някое време на деня (по-скоро нощта) да се приберем в Софето… Но…това бяха далечни работи! А сега пътят беше повече от обещаващ 🙂

 

На мотор из Албания

 

 

Е, пътят наистина беше обещаващ! Беше точно такъв какъвто го обичах – „некомерсиален“ 😀 Пуст, тесен, скапан и живописен… Започвахме лека полека да изкачваме, а гледката, която оставяхме зад гърбовете си беше все по-впечатляваща!

 

На мотор из Албания

 

Спирахме тук там да съзерцаваме гледките и да поснимаме. В далечината оставяхме равнината и Шкодерското езеро и навлизахме в пустошта…

На мотор из Албания

 

 

Тук вече, загърбили природните красоти, се любуваме на моя мотор, чиято бензинова помпа за пореден път ми скрои номер и моторът придърпа, прихълца и спря насред баира… Вече не се ядосвах. Вече бях свикнал. 5 минутки да позяпаме и поизстине двигателя, че да не си горя ръцете и….познахте 😛  – нема помпа, нема проблем! Директен байпас и йебем ти и помпу и све!

На мотор из Албания

 

 

 

Продължихме изкачването в неизбежното добро настроение докато пред очите ни не се разкри ето тази гледка.

Каньонът на река Cemit

(албанската транскрипция не ми е сила затова го давам оригиналдъ)

На мотор из Албания

 

 

Асфалтът вече беше изчезнал. Серпентините се очертаваха доста гадни с оглед на ситния чакъл, едрите камъни и прахоляка измежду тях… Но за сметка на това насладата от природните красоти на речната долина и липсата за алтернативен маршрут назад предопределяха маршрута ни, а той беше напред….ъъъъъ…надолу 😛  Изчакахме пъплещите джипки да качат стръмнината, за да можем ние на свой ред да се гмурнем надолу. Асен естествено се наложи да ми помогне да се кача на мотора, защото като последен идиот го бях спрял на най-стръмното място от пътя и нямаше шанс да го изправя и изключа от скорост без да цопна с все африката на земята, упражнение, което отлично бях изрепетирал при едно друго пътуване в Албания по подобен път…

Ljimi i Cemit, Албания

Нямаше как да не се сетя за оня момент, когато нейде насред албанското нищо, при липса на покритие от мобилките и липсата на каквито и да е хора наоколо, в опитите си да изправя мотора, за да тръгна, просто го изтървах на земята без никакъв шанс да го вдигна сам, гледайки как Гошо бавно и съсредоточено се отдалечава без да види отчаяните ми махания, скачания и подвиквания…
Часът беше към 2 следобед, коремът ми отдавна даваше знаци, че е време за обяд (естествено не бяхме закусвали), но решихме, че за храна ще остане време, когато пресечем границата с Черна гора, защото ни притесняваше работното време на албанското ГКПП, а алтернативата да се връщаме обратно по същото това трасе, но по тъмно и със свършващ бензин (не сте забравили, че бях без бензинова помпа, нали), въобще не беше алтернатива!

Заспускахме по засукания, подскачащ и прашасал път,

а аз имах усещането, че ей сега точно след секунда ще се прекатуря през кормилото… Е, не се случи….Защо-не знам! Никога не съм се имал за особено умел шофьор, по-скоро за късметлия човек 😀

На мотор из Албания

 

 

 

Е те там бяхме преди малко. А сега кажете как човек да мисли за алтернатива да се връща обратно 😉

 На мотор из Албания

 

 

Пътят следваше течението на реката и ставаше все по-зле като настилка с всеки следващ километър, но за сметка на това всичко около нас сякаш крещеше „давай, давай, давай“…

 

На мотор из Албания

 

 

Ето на това място пред нечий двор спряхме да поотморим. Зяпахме, пушихме (еле па я, че Асен нали е непушач) и явно предизвикахме интереса на собствениците на имота, които излязоха да видят какви са тези досадници гонещи кокошките им по улицата  😀 Ама и ние бяхме ербап и не се дадохме, ами завързахме разговор на някакъв странен албанско-българско-сръбско-английски… Всъщност, обективно погледнато човекът говореше съвсем приличен сръбски (или някоя от разновидностите му), та успяхме да разберем, че сме „само“ на два часа от границата (тук започнах да усещам как ми се изправя косата! Аз мислех, че сме на 30-40 минути път) и че пътят отново се изкачвал доста нагоре и бил доста разбит, но след разклона за Вермош бил нов и ок (океят в последствие се оказа, че е подготвен за асфалтиране дебел пласт чакъл, където дори карането с 30 за мен си беше истинско изпитание да не заора с нос в земята)!

 

На мотор из Албания

 

 

След като прекосихме един два превала по откровено ужасен път (не знам как не ми се разпадна мотора, наистина! По едно време имах усещането, че сме тръгнали да атакуваме Мусала, но напреко през чукарите), акoстирахме за кратка почивка ето тук

 

На мотор из Албания

 

 

Планините в далечината вече ги бяхме прекосили, по всички сметки трябваше да наближаваме границата, часът не беше толкова напреднал, а някакви хора казаха, че пунктът (май) работи денонощно. Коремът ми свиреше деветата симфония от глад, околовръст не се виждаше и помен от нещо, което да става за ядене, времето вървеше към смрачаване, а на нас ни оставаше „само“ да влезем в Черна гора, да пресечем границата с косово през Цакор пролаз (нейде към 2000 метра височина), да караме по тъмно по косовските пътища, което си е леле мале и удоволствието, да прекосим Шар планина, след което да влезем отново в Македония и оттам по царскиот път към дома… Аааа и да хапнем нещо междувременно 😀

 

И сега к’во? – питах се аз докато се оглеждах в чуждия двор, в който бях попаднал с все мотора по погрешка, а Асен беше отпрашил към близкото село… Очевидно и двамата бяхме объркали пътя за границата въпреки, че се кълнях само преди 5 минути, че перфектно съм разбрал обясненията на хората, по пътя, които питахме за упътване! Е да ама….е сега бях в нечий двор – „Сори хора, сори, сори, аз такова…то нали….абе….айде май да си ходя, а?“ То хора нямаше, ами ги говорех на голямото мрачно гледащо куче, в чиито владения бях нацопал… Чувствах как по гърба ми лазят мравки…цял мравуняк с мравки, докато внимателно обръщах мотора, внимавайки да не цопна и същевременно с нужният респект към четириногият стопанин на двора. „Айде бай, сабака такава!“- изкрещях в момента, в който дадох мръсна газ да изляза мълниеносно от двора! Тея па…поне дворна врата да си бяха сложили, нямаше да нахълтам така на ура! Тоя па….сигурно си мислеше сабаката, що си мисли, че ще го удостоя с внимание и височайша захапка? Айде да се маха! Баста!
Естествено и Асен вече беше разбрал, че сме сбъркали пътя след като се оказа, че е стигнал до граничното село Вермош и там местните му казали, че напред може ама…пеш и нелегално през баира 😛
И уж краят на албанското ни приключение се виждаше и оставаха някакви си мижави 5-6 километра до границата, но и тук не липсваха изненади-дълбок сигурно педя невалиран едър чакъл! Просто подготвяха трасето за асфалтиране… Йеби га!… Днес беше тежък ден! Денят преваляше, а ние още не бяхме излезли от Албания!

На безлюдното КПП имаше цифром и словом един служител,

който го играеше всичко-от пазач на обекта (ааааа, мернах аз леглото разпънато във фургона служещ за офис), през митничар и полицай, до обслужващ бариерата… Ръчна разбира се… Дотук автоматиката не беше достиганла все още…
Минахме бързо и безпроблемно. На черногорското ГКПП минахме също толкова бързо и безпроблемно, само дето на тръгване, почти в движение подхвърлих на митничаря (пазач, портиер, полицай), че мислим да заредим бензин и да хапнем нещо в близкото населено място и че мислим да се насочим към Косово през Цакор пролаз. На първото митничарят някак между другото отговоро, че за папане (на нас и машините) евентуаааално и то не е сигурен, но чак в Плав! Е викам си в Плав, в Плав…какво да се прави-дет се вика тоя Плав е на някакъв гьол на има няма двайсетина километра от тук, но на това за Цакор пролаз гусин митничарят многозначително и баааавно натърти, че няма шанс да минем оттам, защото граничният пункт бил затворен от не знам си колко си години вече, всъщност още от активните военни маневри в района и някой си (така и не разбрах те, сърбите или косоварите, демек шиптърите, са взривили пътя ииии…те така. Капалдъ, както казват по нашенско… Мааааай другата година щели пак да го отварят, но човекът не беше сигурен, пък и ние нямахме никакви намерения да стоим до догодина в Черна гора… Аз утре бях на работа, по дяволите!…
След кратко съвещание, почесване по умните кратуни и опити да си припомним балканската география и пътна инфраструктура (естествено карти не носехме! Ние бяхме над тея неща!), се двоумяхме по кой път да хванем за у нас. Ако е през сръбско….ок, амааааа…..ами нямахме нито динар в джоба нито аз, нито Асен, а и май не се сещах откъде точно можехме да минем, защото беше ясно, че трябваше да заобиколим Косово от север… Пътят през Копаоник нещо не ни блазнеше (високопланински бавен път по тъмно, нещо…..). Отделно като знаехме нрава и порядките на западните ни съседи и познавайки региона, през който трябваше да минем (Нови пазар, Ужице, Чачак и т.н.), нещо не бях особено уверен, че ще успеем да намерим местенце в неделя вечер, където да приемат кредитни карти, при това бугарски, пък още по-малко вероятно ми се виждаше варианта да успеем да се нахраним някъде за без пари в кеш, дет се вика!
Спогледахме се и единодушно решихме! Ще се придържаме към първоначалният маршрут, но с малката вариация (разбирай удължение на пътя по черногорско-косовските чукари) от порядъка на 70-80 км! Един вид бонус както се казва… Спогледахме се мрачно и отпрашихме към Плав, където мислехме да рзаредим и нааааааай-после да хапнем нещо! Вече беше вечер, а ние не бяхме яли нищо цял ден!

В Плав

заредихме, отговорихме на стандартните въпроси „отдакле, задакле, па колко троши“ и Асен попари всичките ми надежди – „Давай да караме докато е светло! Да използваме светлата част на деня, пък като се стъмни ще ядем!“ Изгледах го кръвнишки и мълчаливо се покатерих на мотора!
Тук пътят беше хубав, па макар и планински, та карах колкото ми държеше мотора по завоите! Сега щем не щем трябваше да заобиколим през Андриевица, Беране и Рожайе, за да можем да стигнем в Пея (Печ), което както и да го погледнеш беше просто зад баира…
Карайки с доста превишена скорост, реших да изпреваря събитията и спрях пред дебнещата в засад патрулка. Преди да кажат А, аз вече бях на Б! За Цакор пролаз викам…За Цакор пролаз, за Косова, къде е пътя викам…хмммм….таковата… Ама Цакор пролаз е затворен викат ни полицаите, облещили очи, че търсим нещо, дето го няма от години. За Косова преко Беране и Рожайе, обясняваха блюстителите на реда, неща, които и аз си знаех, но поне забравиха за превишената ни скорост…
На черногорско-косовската граница ние вече бяхме по тъмно, доволно изморени и няма как да пропусна….гладни:)

С черногорците традиционно нямаше никакви проблеми, а косоварите традиционно не си даваха зор

и още по-традиционно ни изръмбиха с по 15 евра за гражданска отговорнст, за има няма двата часа дето трябваше да прецапаме през тяхната територия! Освен, че беше се стъмнило окончателно, ами на всичко отгоре косовските пътища не бяха в най-блестящо състояние (макар че човек карал по нашенско, беше трениран и за оффроуд обиколка на Луната мен ако питате), отделно и косовските катаджии се славеха като доста стриктни и дебнещи типично по балкански по храстчетата около пътя… Пък за косовските джигити (пардон шофери) просто няма какво да коментирам! Те са знаменити! И опасни! И надрусани! И безрасъдни!
Спуснахме планината (бая спускане си е, вервайте ми) и влязохме в

Пея (Печ)

 

Естествено и тук не спряхме да похапнем! Вече ми беше все тая… На Асен очевидно също, защото даже вял намек за спиране не направи… Традиционно се загубихме в града. Имам глупавия навик да се губя всеки Божи път в някои населени места и Пея определено беше едно от тях! Та традиционно се загубихме, традиционно улицата, в която се набихме, беше в ремонт и юнашки разкопана, традиционно си имаше доста движение, традиционно ни беше трудна да се разберем с местните за посоката…. Ама се оправихме де….Аааааа….не на нас тия! Можеше да нямаме карта, нито Джи Пи Ес, нито да има слънце в небето, по което да се ориентираме, но се ориентирахме! След половин час бяхме в Дяковица. Знаех, че това населено място е някъде на средата между Пея и Призрен, тоест делеше равнината на две. Е, какво пък толкова? Почти си бяхме у дома! Трябваше само да минем през Призрен, да прецапаме хич не ниската Шар планина, да влезем в Македония, да говорим небивалици на паркинга след КПП-то с двама силно брадати типа, от вида „Аллах ахпер! Селям алекум!“, да прецапаме Скопие (не се учудвате, че пропуснахме отбивката за околовръстната магистрала и се наложи да минем по протежение на целия град, нали), да покараме малко по магистралата до Куманово (ей тъй за разнообразие, че днешният ден само по чукари карахме), да достигнем посред нощ до ГКПП Деве баир (казано по нашенски Гюешево. То не, че другото не е по нашенски де!), да изминем стотината километра до Софето, уморени до смърт по до болка познатия ни път през Кюстендил и Перник и да влезем откровено заспиващи на мотора в Софето…
Часът беше 6.30. Аз някак бях долазил до в нас и се каних да поспа цели два часа преди да отида бодър и отпочинал на работа. Изломотих нещо като „Прииирааах се, раз’ирш ли!“ на жена ми, която се готвеше да ходи на работа и заспах непробудно преди главата ми да допре възглавницата…
Даже нямах време да си изтананикам

http://youtu.be/tCh2TNStcnc
Ами да…какъв гуднайт, гуднайт, като то си беше време за

http://youtu.be/vfdVvjdSfTw

 

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

* – заглавието е заимствано от небезизвестният филм на Дарко Митревски – бел.авт.

 

 

Други разкази, свързани с Обиколка на Западни Балкани – на картата:

One response so far

Older Entries »

Switch to mobile version