Archive for the tag 'писател'

февр. 15 2013

Созопол на младини

Оня ден покрай едно-две изразяни дървета в „престижните“ южни райони на София, във фейса стана интересна дискусия за неизбежното им превръщане в гето. Вероятно съм последния човек, който ще жали за минали времена, но днешният ни разказ ще бъде за едно място от времето, когато не беше гето. 

Приятно четене и, ако си мислите, че младежта е разхактена и че това доникъде няма да доведе, да знаете, че се присъединявате към мнението на египтяните още от Древното царство 🙂

Созопол на младини

 

Созопол - централен плаж

Когато видях за пръв път Созопол, бях осемгодишна.

От Бургас пътувахме с малко корабче, май се казваше „Емона”, клатеше силно и не се чувствах особено добре. Родителите ми бяха вече разведени и бях само с татко. Всъщност това продължи години наред – с него летувахме и във Варна, и в Несебър, и на Слънчев бряг, но сърцето ми остана в Созопол.

Помня го с разстланите по улиците мрежи и кърпещите ги рибари… с фабриката и димящия й комин, изхвърлящ лепкава пепел… риболовните кораби и старите лодки на пристанището… хазяйките с техния силен акцент и множеството гръцки думи… Имаше една поща, едно казино, един плаж. Харманите бяха „много далеч”, а на Каваците се ходеше на екскурзия – често в каросерията на някой раздрънкан камион.

И до днес се водят спорове кой пръв е открил Созопол за летуване – художниците или писателите.

Всъщност с годините бази имаше всякакви – на художниците на носа на Стария град, на писателите долу на разклона между стария и новия квартал, а горе на хълма беше Рабиз (предполагам, че съкращение от РАБотническо ИЗкуство) – там идваха актьори и театрали. Последни дойдоха кинаджиите – тяхната база беше в центъра на Харманите до ресторант „Чайка”. Всички курортисти-интелектуалци нощуваха по частни квартири, а се хранеха в столовите на ”базите” си. След вечеря една част се изнасяха в казиното, друга – тези с по-малки деца – опъваха маси в дворовете. Пържена риба, памид и сладки приказки – какво повече му е нужно на човек!

Преди известно време, ровейки из Интернет, открих снимка, предполагам от края на 60-те години.

Созопол на младини

Тази розовееща къщичка

на преден план е базата за “творчески отдих” на Съюза на писателите. През 60-те и 70-те години там ходеха по-бохемстващите и по-неиздигнати официозно писатели – Петър Незнакомов, Върбан Стаматов (преди да си купи къщата в Ахтопол), Веселин Андреев, Наско Мандаджиев… , е и баща ми, разбира се – разкошни сътрапезници и събеседници. Не включвам сред тях Славчо Чернишев – той трайно се засели в Созопол, ходеше с рибарска фанелка и даже се поклащаше като стар моряк. По-късно към него се присъедини и актьорът Досьо Досев – и до днес е там, в малката си къщичка, от която се вижда и чува морето.

 

На никой не му хрумна да пристроява и надстроява „станцията”, даже душът беше първоначално до къщата, а по-късно приспособиха една част за тоалетна и баня с топла (!) вода – нечуван лукс за ония години. Имаше по две стаи на етаж – долу голямата бе за командирования от София готвач и семейството му, а горната голяма се пазеше, ако някое началство реши ненадейно да дойде. Смокинята, под чиито клони след години сядахме на сянка, а вечер на разпивка, още не е посадена.

 

Вдясно беше къщата на местния фотограф:

„Кой ме вика, кой ми чука – фото Мексико е тука!”. Сутрин обикаляше по плажа с разкошна „мексиканска” сламена шапка, децата умираха да се снимат с нея, следобед проявяваше снимките, а вечерта поизгорелите клиенти си получаваха портретите. Под нея до плажа бе къщата на бай Димитър Просветата. Наемателите му се хранеха при нас, мисля, че Пецата Незнакомов обикновено отсядаше там.

Вляво от базата е така нареченото „ново” лятно кино. Старото беше в Стария град, но затворено. Ние, сядахме на терасата на втория етаж, а някои се покатерваха даже на покрива, и гледахме кино „без пари”. Всъщност за билети човек трябваше да се нареди часове по-рано. Повечето от родителите изпращаха децата на кино, за да си отдъхнат поне два часа от тях и от първите редове се вдигаше такъв шум, че често не можеше да се чуе звукът от екрана. Докато прожекционистът сменяше ролките (в началото киномашината беше една и за да се смени ролката се правеше кратка пауза), разпоредителките се опитваха да внесат ред и даже изкарваха най-развилнелите се малчугани. Но спасение нямаше – те се покатерваха на оградата и викаха оттам.

Созопол, България

Какви са сградите най-ляво на снимката не помня, тях бързо ги махнаха, но зад киното бе царството на магарето Марко. Царственият му рев огласяваше надалеч и предизвикваше доста ругатни от жадните за сън курортисти, но това хич не го притесняваше. Единственият начин да го умилостивиш бе да му дадеш малко магарешки тръни за похапване.

Под дебелите сенки на „градската градина”

имаше павилион за газирани напитки – ягода, мента, лимон, малина, виолетка – поне 7 -8 вида. Дават ти чашата, ти бързо я изпиваш, защото опашката чака, после чичкото я изплаква на едно автоматче и хайде “следващия, моля”. Понякога това беше единствената вода, която можеше да се намери в безводния курорт. По-късно будката се премести на площадчето в Стария град – между казиното и кафенето. Имаше и в Новия, ама там сиропите не струваха, пък и чашите хич не ги плакнеха, та можеше да пиеш мента с дъх на виолетки.

Созопол на младини

 

Базата на художниците бе на носа до старото училище. Прекрасна стара къща, на която по-късно направиха покрита тераса. Долу се разбиваха вълните, а горе се пиеше и пееше. И там съм летувала, но нещо не помня някой да е вадил платна и бои да рисува – все пак това е почивка! През 70-те прекарах едно чудесно лято с колегите на майка ми – не стигахме до плажа, печахме се на скалите, даже понякога ни домързяваше да ходим и да обядваме, а когато децата заспиваха, четяхме на глас „Майстора и Маргарита”. Но за това вече съм разказвала тук

Созопол на младини

Когато рокендролът беше млад :)

Годините минаваха, аз вече ходех сама на море и прекарвах в Созопол поне месец. Отдавна бях станала свой човек и вече се деляхме на „курортистите” и „ние”. Рядко отсядах в базата, но продължавах да се храня там. Преместих се в квартирата, която татко използваше години наред – при

прословутата созополска хазайка Анна Батиньоти.

Ето я

Созопол на младини

 

 

Не беше голяма – само три стаи горе и малка вътрешна тоалетна долу. Татко вземаше голямата стая с изглед към морето и старинен месингов полилей, а аз в една малка, почти килерче, но я има на снимката – тази с бялото перде. Всъщност вече не ходех “с татко на море” и внимавах даже да не сме по едно и също време в една квартира, защото контролът щеше да бъде…

Къщата на леля Анна неизменно присъстваше във всички рекламни материали за града, но нея рядко я снимаха. Все пак я открих – в неизменната си басмяна рокля, къси чорапи и рошави коси (момичето вдясно не съм аз).

Созополска хазайка

 

 

Къщата й нямаше двор, а къса леко наклонена уличка – там вечер се вадеше маса, краката й се подпираха, за да не клати, постилаше се бяла покривка и…

Така една вечер, може би 1976-7 година, се прибирах доста късно и тамън се чудех как по-тихо да мина покрай вечно пазещата ме и любопитна хазайка, когато видях отпред седнали красивата Дона, тогава щастливо омъжена за англичанин, но винаги идваща на море сама, и двама старомодно ухажващи я кавалери – поетите Веселин Андреев и Славчо Чернишев. На масата – студено вино, филе от акула и карагьоз.

Е, присламчих се и мълчаливо слушах, но после събрах сили и аз да се включа. Тогава имах невъзможния мерак да заснема филм “Къде бях на 9-ти септември 1944″, в който свидетелите да разказват ИСТИНАТА, ама истинската истина* Вече бях чула разказа на Теньо (Стефан) Кънчев, попитах и Весо, не ми отговори пряко, но заразказва неща, които тогава не се говореха. Виното развързваше езика, миришеше на море и смокини, масата се клатеше, но не разляхме нито капка…

Созопол на младини

Авторката

Такава бях през 70-те години, именно в периода, за който разказвам. Май не си приличам много, но поне отзад се вижда площадчето през Старото кафене.

===

Ако ми е скъпо нещо в Созопол, това са вечерите и нощите.

Независимо къде – в морското казиното, в ресторанта, в някое от двете капанчета, наричани „Очите”, защото са на носа на залива, в малък двор или направо на плажа.

Помня казиното като малка – татко и приятелите му си говорят, а аз стоя пред оркестъра и слушам певицата, която пееше за сините канарчета и за Марина. Помня го и като вече пораснала – никога нямаше места, сбутвахме се по десетина човека на маса за шест, но имахме приятели келнери, които винаги намираха къде да ни приютят. После ни даваха тефтера, всеки поръчваше, пренасяше си поръчката, записваше, а накрая оставаше и парите – понякога и направо в портмонето… Даже не вярвам, че се е случвало. Това продължи докато веднъж не решихме да направим най-голямата възможна маса. Беше края на сезона и задната част на казиното вече не работеше официално. Именно там всеки новодошъл приятел и компанията му си донасяше масата и я слагаше до другите. Наредихме виеща се верига от поне 20 маси – и всичките се познавахме от години. Май така ни премина ищяхът да сядаме заедно. На следващата вечер всеки си беше на отделна маса.

Созопол

 

През 70-те в залива на пристанището пристигна прословутият Сал-бар.

Той си имаше собствен двигател и при тихо време се местеше заедно с наелите го курортисти до съседното пристанище. На сал-бара беше нашето спасение, когато затвореха кръчмите. Свиреше тиха упадъчна музика, пиеше се кампари, уиски и незнайно защо – шампанско. Барът нямаше парапет, а някакви табуретки, за които уж се връзваха корабните въжета. Та една нощ от такава „табуретка” с цялата си двуметрова дължина падна доста почерпения Петко. Добре, че барът бе в плиткия залив с лодките на док, ние се развикахме, а от тинята се показа белият костюм и усмихнатото лице. Държеше чашата в ръка – „не я разлях!”.

Другото място след полунощ бяха „Очите”. Харесвах повече това в Стария град – няколко маси, сгъваеми дървени столове и „Памид” на бутилки. За мезе препечени чирози с оцет, чесън и копър. Помня една вечер, току-що бях дошла и от алчност за слънце бая бях поизгоряла. Седях върху якето си, защото краката ме боляха, слушах вълните, гледах фара и ми беше хубаво, хубаво… Не вярвах, че може още! Но можеше – заваля топъл дъжд, едрите му капки изстудяваха прегрятите ми бедра и рамена. Колко е хубаво да си малко над 20!

На следващата година „Окото” вече не съществуваше – на негово място главният архитект си построи къщата (не е хубава) и ние се преместихме на Харманите. Там капанчето беше на самия нос до бункера и работеше до по-късно, тъй като шумът не пречеше на никого. Но имаше един проблем. За да се стигне до него, трябваше да се мине през територията на бившия лагер на ТПК „Хигиена”, а септичните ями не бяха добре затворени. Само за едно лято в тях паднаха две жени, едната пред очите ми – добре, че ямата не беше много дълбока. На „Боруна” се събираха местните момчета и ние, некурортистите. Понякога имаше мързеливи свалки, леки пререкания, но до търкал рядко се стигаше.

През 70-те години

на „Каваците” вече имаше бунгала, ресторант и най-важното – бар! А в Созопол се появиха и файтони.

Това ни изкушаваше да съчетаем двете удоволствия. На файтона се качваха дамите, а момчетата поемаха пеша по прекия път – понякога стигаха преди нас, тъй като конете трудно дърпаха по нанагорнището. А една нощ, когато решихме да се приберем по-рано т.е. около два часа, взехме файтона и на връщане. Бяхме по-малко хора, кочияшът беше на кеф, не искаше да товари повече конете и мина по обиколния път през носа. Леле, какво чудо! Топла лятна нощ, ярки звезди, шумът на вълните и конският тропот по асфалта – на човек му се искаше това удоволствие никога да не свършва.

Созопол

 

 

===

А нощта винаги приключваше с разходка до центъра. Там се събираха последните оцелели остатъци от шумните компании – вече по-тихи, по-изморени и по-романтични. Сядахме на топлия бордюр до градската градина, винаги отнякъде се намираше китара и Малкия Бъндарак или Жоро Минчев я поемаше… Тогава за нас рок-енд-рола беше млад.

Всъщност младите бяхме ние и светът беше по-свеж, по-ароматен, по-цветен.

Но времето тече и животът се променя.

В края на 80-те години Созопол стана прекалено моден

и шумен за моя вкус и аз и приятелите ми поехме на юг – на палатки на Алепу и Градина, после Варвара, а после съвсем се отказахме от Черноморието. Много години все се канех да се върна по старите места, но не събрах сили. Искам да запазя спомена за любимия ми град без бутафорните крепостни стени, без мутробарока и многоетажните хотели, без кича и чалгата във всичките й проявления. Сега други хора трупат спомени там.

А следващите поколения намират своите места, своите къщи, своите кръчми…

Защото „има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето… Време за прегръщане и време за отдалечаване от прегръщането. Време за придобиване и време за изгубване… Време за мълчане и време за говорене… Направи всяко нещо хубаво на времето му…”

Созопол

Забележка: В поста си за Созопол, освен свои съм използвала и снимки, намерени в Интернет. А тази чудесна панорамна снимка открих на страницата http://perchinkov.com/avtorentacar/show/26 . Перчинков се е постарал да снима от същата гледна точка като на някои стари снимки от 50-те и 60-те години. Надявам се, че няма нищо против да ги използвам с некомерсиална цел. Първата жълта сграда в дясно е базата на Съюза на писателите – надстроена и модернизирана – не зная кой я използва сега.

 

*Послепис 1: а филма така и не заснех. Не че не ми позволиха, но никой не посмя да застане пред камера. Единствено Максим Наимович, вече знаещ, че е болен от рак. Разказа, но ме помоли, ако въобще ми позволят да го излъча, да е след смъртта му. Чинно отделих 16 милиметровата ролка с тази част от интервюто и като пълен глупак и наивник я сложих в кутията с останалия материал. Да ви казвам ли, че изчезна само тя. И то много скоро след това. Още не мога да си простя, че не я взех.

 

2 Послепис: Във вестник “Сега” прочетох нещо от Рангел Вълчанов, което е в съзвучие и с моите спомени. Ще си позволя да го цитирам:

“… когато Созопол беше Созопол и когато голяма част от вас са били малолетни и невинни във всяко отношение, когато градът не беше пострадал от строителните упражнения на архитектите, когато между сградите духаше морският вятър и всяка къща беше личност и уважаваше своята съседка, тогава аз дойдох за първи път в този град. Заобичах го такъв, какъвто бе, и с мъка посрещах неговите възрастови изменения, които ми напомнят и за моите. Уви! По онова време Харманите не бяха тия Хармани. Бежанските къщи, малко на брой, кротки, приветливи със своите бледосини лица, гледаха морето, небето и самораслите треви, пожълтели от морското лято…”

Не бих могла да го кажа толкова хубаво.

Рангел наистина обича Созопол. Много години той идваше там, даже си построи яхта и я нарече на своята дъщеря Ани. Едно лято и аз се качих на нея – бяхме тримата с режисьора Георги Стоянов и стигнахме чак до Алепу, но това вече е друга история.

То созополските истории край нямат…

 

Автор: Павлина Д.

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Ретро – разкази – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

3 коментара

юни 26 2012

Към Аляска с мотор (седми ден): Доусън (Досън)

Продължението от мотоциклетното пътешествие на Александър от щата Монтана към Аляска. Бяхме първо в Британска Колумбия, дълго продължихме през нея, а за последно навлязохме в Юкон – мястото на златната треска от края на XIX век.

Днес ще бъдем в столицата на златотърсачите  – Доусън (Досън)*

Приятно четене:

Към Аляска с мотор

седми ден

Доусън (Досън)

Ден 7 – Май 20


На другата сутрин станахме с намерение да разгледаме

Даусън (Досън)

Нали вече казах че сутрин не мога без кафе? Представете си абсолютно бруталният вятър, и моята нужда някак си да направя сутрешно кафе. Единствения начин беше на джобната печка която работи със сух спирт:

Моля ви се не опитвайте да правите кафе по тоя начин – голяма глупост е от моя страна, ако нещо хване пламък в палатката, всичко ще бъде като факла за миг… След като задоволих сутрешната пристрастеност, потеглихме към

Midnight Dome – местност на върха на планината,

от където се вижда Dawson City и реката Юкон (http://www.yukoneh.com/dawsoncity/parks/dome.htm). Поознайте кой настоя да посетим тази местност… точно така, сервитьорката от предната вечер!!! Наистина си струваше, сега като пиша мислено се връщам там… Някои снимки от там:

Река Юкон и град Доусън, КанадаКрай река Юкон, Канада

 

 

 

 

Пробвах макрото на фотоапарата:

Диво цвете край река Юкон, Канада

край река Юкон, Канада

 

 

Местна история, бих могъл да го преведа ако има интерес:

Midnight Dome край река Юкон, Канада

 

 

На връщане едва не се размазах по стръмното, а и завоите бяха доста остри… Преди да тръгнем, сложихме Heidenau К60, тъй като се славят като издръжливи гуми… Абсолютен боклук, след 2000 мили бяха почти изтрити, и тук вече нямахме грайфер. Извинения, ако тук има почитатели на тези гуми, но аз друг път няма да ги избера.

Отново в

Доусън (Досън),

разгледахме из „града“:

град Доусън (Досън), Канада

 

 

След това посетихме

изложение за миньорско оборудване

Там видяхме двойката която ни задминаваше няколко пъти с тяхната кола през предишния ден… Жената ни каза че сме били абсолютно ненормални да караме мотори до Доусън, тя дори в кола се опасявала… Ние се спогледахме с колегата, мислейки „Беше си нормален асфалтов път, дори и малко разнебитен“.

изложение за миньорско оборудване – Доусън, Канадаизложение за миньорско оборудване – Доусън, Канада

 

 

 

След това спряхме покрай реката, за да се насладим на

Кено, другият параход по Юкон

в старите времена:

Параход Кено на река Юкон – Доусън, Канада

град Доусън, Канада

 

 

Разгледахме и

градския музей:

 

Градски музей – Доусън, Канада

Градски музей – Доусън, Канада

 

 

Тук за първи път чух за писателя Робърт Сървис, английски писател (http://en.wikipedia.org/wiki/Robert_W._Service). След музея отидохме да посетим колибата, където е живял:

Къщата на писателя Робърт Сървис – Доусън, Канада

 

Както се вижда, обектът е в ремонт 😀 Срещнахме майстора, Дейвид, който реставрираше това жилище от черно-бели снимки. Дейвид категорично отрече да се снима, но съм доволен, че посетих това място само заради срещата с него. Ако можете да си представите здравеняк над 2 метра, с тъмна коса и очи, с повечето индианска кръв, това беше той.

Продължихме да разглеждаме:

Къщата на писателя Робърт Сървис – Доусън, Канада

писателят Робърт Сървис – Доусън, Канада

писателят Робърт Сървис – Доусън, Канада

Къщата на писателя Робърт Сървис – Доусън, Канада

 

 

 

Следва посещението до

музея на Джек Лондон,

най-после!!! Макар че той е живял извън града, някъде из планината, колибата където той е живал под наем е открита. Разделена е на 2, едната половина е пренесена в Сан Франциско, втората половина остава в Канада. Сега има 2 реплики, едната е в Досън, където се намира и музея.

Музей на Джек Лондон – Доусън, КанадаМузей на Джек Лондон – Доусън, Канада

 

 

 

Хладилник марка Юкон, тук е съхранявал припаси, високо от земята заради мечките:

"Хладилник" за съхранение на храна – Музей на Джек Лондон – Доусън, Канада

 

 

Това са условията за златното литературно творчество, при това на –50 градусови температури:

Музей на Джек Лондон – Доусън, Канада

Музей на Джек Лондон – Доусън, Канада

Музей на Джек Лондон – Доусън, КанадаМузей на Джек Лондон – Доусън, Канада

 

 

 

Dawson, Юкон, Канада

 

„Центърът“ в Даусън,

не трябваше да се съобразяваме с тълпи:

Доусън, Канада

 

 

Вече тръгнахме да търсим нещо за ядене.

Доусън, Канада

 

 

Спряхме в хотела Downtown,

седнахме на бара

Беше ленив следобед, едва ли можеше да се каже че имаше някакви хора. Заговорихме се с бармана, Саймън, много свестен човек:

Бар в Доусън, Канада

 

 

Храната също беше вкусна, нищо особено, просто обикновените неща за обяд тук – хамбургер и т.н. Аз поръчах и бира. Нещата вървяха мудно и мързеливо.

Но не за дълго… В един момент влиза един пич с приятелката си. Не знам защо от целия бар който беше празен, те седнаха точно до нас.

Пичът се провикна: „Къде ми е безплатната бира? Днес имам рожден ден!!!“ Ние с колегата се обърнахме и учтиво пожелахме „Честит рожден ден“.

Рожденика ни запита какво правим тук в Доусън, ние казахме че пътувахме на мотори. Оказа се че той е от Калифорния по начало, но когато е бил 19-годишен, е дошъл в Доусън. Попитах го каква беше причината, след което той ме погледна сериозно в очите и каза: „Jack London, man!!“ От този момент той и аз станахме най-добри приятели. Да ви запозная с Рик, и неговата приятелка, Вероника:

Бар в Доусън, Канада

 

 

Той най-сърдечно ни покани на рождения си ден у тях. Упътването беше нещо като: „Карате по този път еди колко си км… След това завивате наляво, ако стигнете до изоставена мина значи сте го подминали. По пътя ще видите една изоставена сива Тойота, значи сте на правилния път. След това карате нагоре в планината еди колко си км, и от еди къде си продължавате пеш, защото е много стръмно“ 😀

Еи това вече е приключение!!!

Върнахме се в къмпинга, аз дремнах, след което отидохме да купим бира за партито. Полицаите ме спряха, за да проверят за алкохол. Едва минах между капките, извадих късмет. В никакъв случй не карайте под влиянието на алкохол в Канада, наказанията са сурови, от типа на глоби, съд, конфискуване на мотора, и т.н. Лелката в къмпинга ме предупреди на няколко пъти, но явно главата ми е корава…

На път за Рик естествено се загубихме, минахме през мината. Колегата беше тръгнал с кутиите отстрани, и аз нали нямах товар, минавах и завивах къде ли не. Той се изтърси зад мен и си удари доста здраво лакътя… Вдигнахме мотора, намерихме пътя, добрахме се до дома на Рик след доста лутане:

В горите край Доусън, Канада

 

 

Ако забелязвате, това е кабел по който се тегли вагонче с провизии. Горе до хълма превозно средство не стига, особено през зимата.

Ето и новите ни приятели, от ляво на дясно: Сара от Отава, Лулу от Онтарио, Вероника и Рик

Парти за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

Освен това Уили и Нора, брат и сестра ескимоси, които днес се срещат за 1-ви път от 13 години:

Ескимоси – край Доусън, Канада

 

 

Уили е цигулар, а сестра му живее на остров в Северния океан. Почти винаги е замръзнало, и когато леда се стопи те чакат водата да донесе дърва за да накладат огън.

Ето и почти цялата компания:

Парти за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

Рик ни обясни техния начин на живот: той е златотърсач, платил е $60 за 10 години право да търси злато на този участък. Вместо да го копае, той си е построил колибата тук. След 10 години плаща още $60 и продължава да си живее тук. Изцяло извън от системата, разчита изцяло на себе си и приятели.

Златотърсачи – край Доусън, Канада

 

 

Рик строи шведска баня:

 Шведска баня – край Доусън, Канада

 

 

Ние не трябваше да чакаме да се стопи леда, за да накладем огън, и Лулу започна да приготвя вечерята – пържоли от лос. Рик го е застрелял

Пържоли от лос – край Доусън, Канада

Пържоли от лос – край Доусън, Канада

 Парти за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

 

Кучетата бяха невероятни пазачи

При най-малък шум тичаха да проверят ситуацията. Знаеха кога има диви животни наблизо и не пропускаха да ни предупредят. Винаги наблюдават за мечки.

Куче – край Доусън, Канада

 

 

И той искаше лос 🙂
Табелата пред кабината направо ме уби 😀

 

Паркинг за кучешки впрягове – край Доусън, Канада

Паркинг за кучешки впрягове

 

Сара работи на бара в Midnight Sun. Тя ни покани там на другия ден, за да ни почерпи с бира.

 

Куче – край Доусън, Канада

 

Кучетата получиха плюшени играчки. Те ги третираха като дивеч, и първо най-експертно изгризаха очите на играчката.

Куче – край Доусън, Канада

 

 

Рик отваря подаръци:

Парти за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

 

Таннис, къдравата хубавица от типа на Рубенс, много искаше да си отиде в къщи с колегата 🙂  На края на вечерта тя го държеше с 2 ръце през кръста 😀
Искаше да я „закара в къщи“. Когато той и каза че е на мотор, тя увисна…

Парти за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

За десерт имахме домашни еклери, направени от Рик. Той дори е направил филм в стил Чаплин, където показва как се правят еклери. Филмът е носител на няколко първи награди от конкурси за къси филми.

Еклери за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

 

Всяко хубаво нещо трябва да свърши… На края на вечерта гледахме залеза преди да си тръгнем. Това беше в 1 сутринта:

Бели нощи – край Доусън, Канада

 

 

 

 

На слизане видахме тази статуя,направена от каквото има наоколо. Оказа се, че Вероника е артист:

Скулптура на кон – край Доусън, Канада

 

 

 

Колегата се провикна от долу: „Ей, Рик!!“

Отгоре: „Да!!“
Колегата: „Абе к’ъв е тоя кон?“
Женски глас: „Внимавай!!!“
Вероника: „Аз го направих“

😀
За малко да се издъним…

Палим моторите. По точно аз паля мотора. Колегата е забравил светлините включени, и батерията се е източила. Е нищо, нали сме само надолу, той се качи и го запали по инерция.

След като се прибрах в палатката, още дълго не можах да заспя, преживявайки приключенията от този ден.

 

Очаквайте продължението

Автор: Александър Петков

Снимки: авторът

*Давам и двете транскрипиции, т.к. в книгите на Джек Лондон град Dawson се нарича Досън в българските преводи – бел.Ст.

Други разкази, свързани сКанада – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

One response so far

Switch to mobile version