Archive for the tag 'пингвини'

мар. 18 2013

През Африка с джип (5 – последна част): Южна Африка

Днес завършваме прехода с джип през Африка. Видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, минахме през мюсюлмански Судан и православна ЕтиопияпрекосимКения и Танзания на път за Замбия и водопадите Виктория, минахме през Намибия, а днес ще стигнем последната страна в тази обиколка – Южна Африка

Приятно четене:

През Африка с джип

част пета

Южна Африка

 

 

Дни 42 – 44 (29- 31 декември)

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

Тази сутрин навих часовника за пръв път след 8. Което си беше безсмислено, защото изкуках в 6. Нямаше какво да правя дълго в посредствената стая, затова и бързо се изнесох.

По тайни канали, включващи tripadvisor.com се носеше мълвата, че Сурета прави най-доброто каре агнешко на света и вероятно някъде в челната десетка на агнешките изобщо. Каро е полупустиння област, която заема значителна част от ЮА и в която липсата на вода е приютила дребни полусухи храсти и жилави треви. Въпросните цъфтящи в малки ситни жълти цветове треви са едно от малкото ядливи за една овца неща в Каро. И тъй като цветовете са много ароматни, агнешкото от Кару е с неповторим аромат. Дотук с маркетинга на местните месни стоки. Сурета не беше много сигурно, че има човек на планетата, готов да се лиши от подозрителната закуска на потвърдено гадничкия ми хотел, но в 9.30 бях готов за кулинарно приключение. С две думи – агнешкото е великолепно, рецептата е на сигурно място под ключ и ще се пробва с българско агнешко. Бавното готвене – 9 часа беше направило соса и агнешкото неповторими. Градчето изпратих само с добри спомени и доволни вкусови рецептори и се впуснах на юг, където

столицата на щраусите Oudtshoorn,

надявам се, ме очакваше.

Южна Африка – През Африка с джип

По съвет на приятели минах по странични пътища, които водеха към Prince Albert, а после минаваха през

парка Groot Swartberg

 

Селцето бе приказно място с подредените красиви къщи, великолепни градини и тихо безвремие. Старите къщи изглеждаха току що построени и само годините от 18-19 век подксазваха, че няма да видите файтон на следващия завой. Може би Толкон е черпил вдъхновение от такива места.

Малко след него е входа за Groot Swartberg – черен път, виещ се по щрелото на реката и куполите на планината. Понякога пътчето се стеснява, провира през клисурата, издига стотици метра нагоре и се чудиш как ще се разминете с идващия насреща. Честите спирания се неумолими, за да чуеш птичките, помиришеш тревичките и насладиш на взимащата дъха и ума гледка. Предизвикателния път, праха, вибрациите и стръмните урви са по- скоро част от удоволствието, отколкото от негативите.

С изкачването она последната част от парка, се ширват зелените поля на долината. Тук някъде трябва да е и Little Karoo.

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

На пътя за града се е сгушила

най-голямата пещера в Южна Африка – Канго

Дълга над 4 км, само малка част от нея е достъпна за туристи. Посетителския център предлага изобилна информация, но най-вече място за вечен покой на парите ти – храна, напитки, сувенири, кино са на разположение на разглезените туристи. Пътникопотока е огромен предвид предновогодишните почивни дни. Влиза се само в група с гид, който разказва за милионите стари сталактити или показва образът на дявола, застинал във варовикови утайки. Отлично осветена и подредена, пещерата е задължителна спирка за всеки. Особено, когато навън е 35 градуса на сянка. Жегата не пречеше на представители на местна етническа група Цветнокожи да похапват ориз от багажника на колите си. Тази етническа група е една от най- богатите генно в света. Предците й са хора от Индия, Индонезия, Мадагаскар, племена от западна и южна Африка. Отличават се с прави тъмни коли и тъмен цвят на кожата. Тази етническа груп,а както стана ясно по- натам по съвет на Митко, се готвеше за парад на 2 януари в Кайп Таун.

След пещерата си резервирах стая в прилична къща за гости и се понесох към

Oudtshoorn

Бързо се разбра защо тук е столицата на щраусите – десетки ферми, отглеждащи хиляди птици, правеха пътя към града забавен и малко луд. Вместо крави и овце, ята не, стада птици се криеха на сянка, втурваха се към спрелия Дефендър или лениво ядяха. Градът е емблематичен с магазините за щраусови пера, изрисувани яйца и кожени изделия. Сигурно никъде не се споменава, че когато има най- много туристи, всичко е затворено.

Къщата за гости беше стара солидна постройка с дух, където единственото по- младо от 50 години нещо бяха чаршафите и климатика. Духът на къщата се допълваше от две жизнерадостни породисти кучета – майка и син, който търсеха внимание и игра.

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

 

30 декември

След Oudtshoorn беше време за Индийския океан. От тук започва и световноизвестния garden route. Райско кътче от ЮА, където зеленината, десетките лагуни и океанът са създали мечтата на мнозина. С напускането на малкото кару, климата и ландшафта рязко се измени. Планинският път беше потънал в мъгла, а температурите паднаха с 10 градуса. Но беше зелено, пълно с малки селца и тежък трафик.

Не следвах естествения маршрут към Найсна (Knysna), защото първо щях да се цъкля на голямата бяла акула . Затова се отправих към свърталището й, известно като

Mossel bay

Градчето е първото място, на което стъпват европейци в ЮА. За 11.00 часа имах насрочена среща с няколко акули, радващи се на топлите води на залива, стаили спомена на безкрайните вечери тюлени до преди 2 месеца.

Най- голямата беше 4,5 метра – великолепни животни, ултимативни хищници, достигнали края на еволюцията си преди 40 милиона години. Докато не сме се появили ние и сме намалили рязко броя им. Когато си на 50 см от голяма бяла акула, осъзнаваш реалната картина – и тя е толкова далеч от филмите по Дискавъри. Сблъскваш се с властелина на океаните, който обаче не иска да има нищо общо с хората.

Домакините на лодката умело привличаха акулите с глави на риба тон без да им дават да ги докопат. Докато една акула, вместо да приближи стръвта странично, не изкочи от дълбините, глътнала трите едри глави и част от въжето. Никой не разбра и видя нищо – дори опитният екипаж на катамарана.

За вечерта имах резервация в

Найсна,

която не бях направил. Оригиналната ми потвърдена такава беше отказана и собственикът намерил друга къща, която да ме приюти – Boddls Club Houce.

Кацнала на върха на хълма срещу градчето и гледаща към лагуната на Найсна и Индийско-океанското крайбрежие, къщата поразяваше най-вече със собственика си. Облечен екстравагантно в дълга местна риза, Майкъл от Германия ме посрещна и настани леко хладно, за да стигнем до неговата странна и поучителна история.

Работил дълги години на мениджърска позиция, т.е. за добри плати, липса на лично време и много много стрес, риска от сърдечен удар растял, а животът бил предопределен – рухнало тяло и осигурени старини. Майкъл посетил преди година Найсна и сърцето му останало завинаги тук. Наел недовършената къща на богат англичанин и се споразумели до 12 месеца Майкъл да я изкупи ако нещата с къщата за гости потръгнат. Къщата работеше от 2 седмици и беше страхотно съчетание на архитектура и атмосфера. От терасата и можеш да наблюдаваш изгрева и залеза, всеки ден, Майкъл инвестираше парите и душата си в този африкански рай, без напрежение, без „трябва“, без оковите на ежедневието. Майкъл се беше освободил и сега се наслаждаваше на новия си живот, допускайки, че след години вятърът на дните може да го отнесе другаде. Беше смел, защото му стиска да смени рязко курса на собствения си живот на 53 и беше късметлия, че е намерил нов смисъл и призвание.

Помагаше му южноафриканец също с бизнес кариера и костюм в миналото. Тази вечер имахме дълги разговори на чаша вино с тях, с някои от гостите, всеки сам със себе си. На юг вълните на Индийския океан се блъскаха в малко заливче, а на север лагуната лажерно почиваше, обградена от светлините на Найсна.

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

31 декември

Не можеш да не обичаш Южна Африка през декември.

Когато пръжките и сърмите са основна храна в България, тук ще намериш череши, диня, манго и какъвто друг плод си пожелаеш. Закуската беше здравословна и бърза. Прехвърлих 2 туби дизел в резервоара, тъй като края на одисеята беше близо, а на контейнера не позволявха пълни туби. Сбогувах се с Майкъл и тръгнах към Найсна – за разходка и теглене на кеш. Беш приятно градче, но ако си в него и пропуснеш мащаба на лагуната и океана, силно положителните референции ще ти убягнат. В края на найсна има пазар на местни майстори, които се бяха съсредоточили в масовки за туристите и странно високи цени, но готови на преговори.

Днес беше първият ден от остатъка на моя живот и последния от отиващата си година. От една страна – ден като ден. Защо да чакаш точно този, за да започнеш с плановете, равносметката, пожеланията към близките и приятелите. От друга да си сам е леко тъжно. Но аз не бях сам – приятелите и семейството, както и може би много други бяха мислено с мен. В една малка част маршрута става магистрала, но по- голямата част е добре уреден двулентов или четирилентов път. Официалната крайна точка на експедицията беше Иглен нос, където щях да сменя 2012 за 2013, но преди това село Малгас предлагаше единствения в ЮА ръчен ферибот. Пътят беше черен, но си заслужаваше друсането с живописния район, фермите и щъркелите, търсещи жаби в окосените поля пшеница.

 

Къщата за гости на

Иглен нос

беше собственост на известен германски художник – Руди Нойланд и артистичното беше навсякъде – на повечето места на място.

Без време за душ, гостите бидоха поканени, както се полага на арт хотел, да участват в новогодишен арт проект. Всеки да изрисува за 10 секунди нещо на бялото платно. Малката група застаряващи шведи и двойката германци, в компанията на младежи швейцарски стажанти и под мъдрото ръководство на Руди и неговата съпруга, създадохме шедьовър… или почти. По- важен от резултата беше процесът на сътворение. Вечерята беше планирана за 20.00, така че имах малко време да забия победоносно меча на ръба на Африка.

Иглен нос е бил ветровито самотно място до преди 15-ина години,

както сподели местен. Оттогава стотици са построили ваканционни къщи или хотелчета и днес всичко е подредено и цивилизовано. Мястото, където се срещат два могъщи океана не може да бъде спокойно и непрестанния грохот на вълните създава онова чувство на смирение пред силите на природата. Или поне у повечето от нас, за които носът не е купчина камъни, фон за снимки за спомен.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

И така малко преди края на 2012 година, Иглен нос бе достигнат и дори подминат. Това заслужаваше отпразнуване. А великолепната вечеря, сготвена от самия Руди с изумителния стек от антилопа заслужаваше всичките чаши вино. Добра компания се оказа известен мотоциклетен немски журналист с жена си, така че в шеги и закачки

изпратихме старата и сурвакахме Новата Година

под звуците на индийско-атлантическите вълни.

 

 

Дни 45 – 47 (1- 3 януари)

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

 

Сутринта беше млада, но пак трябваше да се види Иглен нос. И защото пожеланията на стотици души следваха да отплават в бутилка, в търсене на тропически остров или поне сбъдването им.

Нов ден, нови възможности и къде по-добро място да ги потърсиш, ако не във

винената светия светих на Южна Африка – Стеленбош

Там освен Пенелопе – домакинята на къщата за гости, изглежда нищо не работеше. Препоръчаната винарна Jordan обаче предложи страхотни гледки, живописни поля с лози и чаша студено Шардоне в компанията на безчет диви патици и гъски, празнуващи в изкуственото езерце. Както винаги, имаше и НО. Компания от шумни американци, говорещи един през друг смущаваше идилията на патици, гъски и гости на шатото .

Стеленбош има дух със старите къщи и местния университет, но духа също почиваше след новогодишната нощ и бяха останали досадни просяци и шепа жадни за вино и любов туристи.

Работеха само магазинче за сувенири и такова за бижута. Туристите се мотаеха безцелно – Стеленбош беше пуснал кепенците за всички и почиваше от новогодишните софри.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Бях решил, че ми е съдено да ям български сухи нудъли , но решението ми срещна решителния отпор на Пени, която майчински ме покани на семейното барбекю. Бях член на семейството и споделях страхотните агнешки котлети и воднисти местни домати в компанията на кучето Люси и котарака Леополд (всъщност името му е друго, но така и не го запомних.

Съседското семейство също се присъедини и вечерта се радваше на спокойствие и мир, които царяха на тази тиха уличка. Част от разговора премина в разсъждения за ситуацията в ЮА и ненаказаните убийства на бели фермери, част – в разкази за нашата смела одисея.

След напрегнатите дни и още по- напрегнати нощи, беше време за отпускане и почивка, а разговорите с дружелюбни местни хора са изключително приятни.

Съпругът на Пени си изкарваше прехраната като ловеше живи диви животни, а двамата им вече големи сина бяха на парти някъде по крайбрежието.

 Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

2 януари

Сутринта беше лежерна като вечерта и Пени показва десетките си рози и малка градина с зеленчуци . След като бе разкрито тайнството на българските домати, си обещахме пратка семена и обратна връзка дали виреят така добре в Стеленбош, както лозята .

Агенцията за транспорта на Дефендъра откликна на позвъняванията и се уговорихме за среща на другия ден.

Но сутринта не беше само това. Беше 2 януари и

повечето в шатото работеха,

затова се отправих към едно от интересните такива – Waterford, предлагащо стандартни дегустации, както и такива на домашно приготвен шоколад с местни видове ферментирал гроздов сок.

Дори и Тоскана рядко може да предложи такава уникална комбинация от хълмове с лозя , рози, боровинки и плодни дръвчета, диви птици в езерцата, перфектно подредени алеи към главната сграда. Мястото за дегустации по- скоро беше част от изживяването и създаваше онази магия към виното, която всъщност после го продаваше. Винаги е интересно да слушаш описание на даден аромат или питие – после вдишваш и/или поемаш глътка и оставяш собствените ти сетива да преценят има ли дъх на пресни аспержи или е обикновен киселяк . Обслужването е перфектно, а вниманието към детайла изумява.

Трите вида шоколад наистина пасваха идеално на трите различни вида вина. Не бих си позволил да ги описвам, но работеха и се допълваха взаимно. Хмм , сира с тъмен шоколад и парченца морска сол…

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Сутринта се изниза и имаше опасност с нея да си замине и годишния карнавал – шествие в Кейптаун на трупи Цветни (в предишните разкази описах каква е тази етническа група). Групите репетират цяла година за този най- важен ден и дефилират по улиците на града, танцувайки и свирейки, облечени в ярки цветове. Някой от тях са са украсили лицата си с блестящи разноцветни бой, а половината град или поне всички туристи са накацали по уличните ограждения , любувайки се на гледката. На този ден Кейптаун е непроходим и трафика е главно от грабнали фотоапаратите зрители.

Събитието е толкова важно за част от Калърите , че тези, които не участват, са разположили шатри, столове и термочанти на тротоарите, следящи от водача на първата група, до последния изостанал на последната как протича парада. Почти всичко е затворено на тази втора Нова година, затова

Кейптаун е карнавал

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Атмосферата е приповдигната, а търговията с напитки и сандвичи е в пика си.

Надвечер стигнах до къщата за гости, разположена в един от кварталите на града и след 3 неуспешни опита да вечерям навън, се прибрах в стаята и се възползвах от запасите български сухи нудъли . Имаше подходящ полет на 8.01, но преди да се видех с агенцията, не можех да предприема нищо.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

3 януари

Офисът на митническия агент се оказа на 3 преки от къщата за гости. Дефендърът се понесе като дълго затворено в къщи куче и скоро чуках на дверите агентски. След Александрия всеки би развил остра алергия, примесена с лека подозрителност към всяка митническа агенция и всичките й служители – тази агенция не беше отговорила на нито един мейл и вървеше уверено към групата на Ахмедовата фирма.

Офиса беше тих и скромен, а тримата служители не изглеждаха претрупани със следновогодишни задължения. Уточнихме, че още нищо не можем да уточним и се заклеха тържествено, че ще пишат, обаждат и вдигат телефона знапред . Не исках да изпускам цялата зима и кишави улици на София, все пак, борейки се седмици с местната бюрокрация.

След час време се обадиха да заявят тържествено, че имам час в митницата и утре в 11.30 трябва да се явя за инспекция на Дефендъра . Това промени промени плановете за изкачване на Table mountain в Кейптаун, но митническите служители се ползват винаги с предимство. Самолетни билети респективно за началото на другата седмица или нямаше или струваха колкото един Боинг . Само да можеш да го пилотираш.

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Следобедът бе отдаден на писане на имейли на брега на Атлантика и наслаждаване на лятното слънце. В района на Sunset Beach плажуващи на практика няма – пясъкът е примесен с камъни, но постоянните ветрове, хладка вода и интензивни вълни правят мястото перфектно за разходки и сафари . Гледката също е страхотна – целият същински град се е сгушил под Тable mountain, висока и визуално равна като маса скален масив. Залезът си проправи път сред вълните и акостиралите кораби и озарява в червено планината и града, докато парапланери пърхат във въздуха. Не са много градовете с подобни природни дадености.

Дни 48 – 50 (4- 6 януари)

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Южна Африка е комбинация от Европа, Северна Америка и Африка

Пътищата са безупречни – перфектна маркировка, знаци като за малки деца, еднопосочни пътища, където е необходимо – мини бабуни. Никой не спира там, където не е позволено. А тротоарите са само за пешеходци. Иначе се случва цветнокожи да пресекат на червено. Движението е интензивно, но никой не си мери автомобила, да се престроява неправилно или тарикатее. Свръхлуксозните автомобили не са толкова голяма рядкост.

Миксът от три континента се усеща и при храната

Грилът и барбекюто са основна част от местната кухня, което е логично. Когато обикаляш буша, едва ли можеш да правиш засукани манджи. Освен това телешкото и агнешкото са великолепни за скара – нещо на практика непознато в България. Може би през зимата, когато вали постоянно и температурите падат до коло 15-ина градуса, се набляга на пап – каша от царевично брашно ала качамак, която се комбинира с доматен сос. За закуска пък върви с мляко, масло и захар. Аз бих препоръчал само доматения сос.

Гурме ресторантите са неминуема част от кулинарния ландшафт и няма как да е иначе, предвид винарските райони като Стеленбош, Робъртсън, дори Констанция в самия Кейптаун. Добрата храна върви с доброто вино и любители и на двете не липсват.

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

В 11.30 бях в агенцията за митническа проверка,

сверяване на шасито и кандидатстване за подпечатване на карнета. Агентките бяха любезни и с готовност отговаряха на всички зададени въпроси, убивайки време до пристигане на митничаря. Самата проверка беше формална и бърза. След като се запозна с колата, чиновникът се запозна с цялата експедиция, диви се как сме преминали през цяла Африка и прикани агенцията след като плати таксата да заповяда за подпечатване и прошноруване в понеделник. След като падна бремето на голямата неизвестна за колата, резервацията за прибиране на 8.01 през Истанбул биде скорострелно сторена. По процедура, ако всичко беше наред, в понеделник щяха да върнат карнета, вторник да оставя колата в техен склад и следобеда да сложа началото на финала.

Изместих цялото имущество във Верона – симпатична къща за гости в центъра на града и следобеда беше посветен на планината Тейбъл.

Според статистиката, високата почти километър планина е 6 пъти по- стара от Хималаите. Избрана за едно от 7-те природни чудеса на света, тейбъл има сериозен принос Кейптаун да е толкова различен – океана, винените хълмове и високата планина правят мястото различно, разнообразно и уникално.

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Природен резерват Тейбъл моунтин

е добре подредена атракция за туристите и място за разходка на местните. Лифтът те отвежда на върха, а за ентусиастите има 90-минутен преход пеша. Цари безупречен ред и подреденост за чакащите на опашка, касата и качването. Магазините за сувенири на долната станция и горе са непреодолими за всеки.

Винаги е впечатляващо да видиш града от 1000 метра височина. Интензивна разходка из планината разкрива гледки на тихи заливчета и обширни селища на запад и юг.

Времето и тук се променя много бързо и слънцето за минути се сменя от студена мъгла и свиреп вятър. 2 дни по- късно турист бе намерил смъртта си на Тейбъл, одхлъзвайки се при изкачването.

Тейбъл маунтин – Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Вечерта бе посветена на телешкото

Близко до къщата ресторантче, посещавано основно от местни, бе забележително със собственика си. Джими готви по 6 дена в седмицата пред очите на клиентите. Другият персонал са 2-ма сервитьори и жена, отговорна за салатите и десертите.

От 20 години Двими работи по 11 месеца, а 12-я затваря и обикаля Европа и Щатите.

Телешкото филе съперничеше на мнозина гурме ресторанти в Европа, без техните претенции и цени. Изключително крехко и сочно, дебело и вкусно, нашарено от карета от грила. Докато вечерях, не видях Джими дори за секунда да се задържи на едно място или да почине – ясно бе, че това е неговият ресторант и той е двигателят на превъзходната храна.

Тейбъл маунтин – Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

5 януари

Личното присъствие и отношение в къщите за гости е винаги за предпочитане пред безличието на големите хотели. Закуската беше превъзходна, в сянката на градината, а домакините – Лея и Шен – любезни и открити хора. Днес бе събота, а събота е пазарен ден на много места. Затова и

the Old Biscuit Mill беше първа спирка в опознаване на Кейптаун

Вместо тип Женския пазар, каквито, трябва да призная, бяха очакванията ми, попаднах в жизнено, модерно и креативно място. Старата мелница и района бяха превърнати в десетки работилници и магазини, в които творци продаваха създаденото от самите тях. Ръчно изработени дрехи, обувки, чанти, бижута правеха компания на антиквариати и дърводелски ателиета. Значителна част от преживяването бяха стотината предложения за гурме и еко храна – прясно изцедени сокове, производители на гъби, телешко, дивеч, сирена, сладкиши, вина, зеленчуци, сладолед. От пиле мляко не се забелязваше, но кокосово се предлагаше. Стотици посетители – местни и туристи изпълваха пространствата, чатеха на стриди с шампанско или избираха от оригиналните и уникални стоки, предложени за продан. Абсолютно забележително с енергията си, творците и посетителите място, където всички се срещаха и си тръгваха доволни. Трудно е тръгването от подобно място.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

 

Местното укрепление с претенции на замък е служило вярно на холандци и англичани още от построяването си в края на XVIII век. В рова му се въдят едри японски шарани и други водолюбиви твари, които не се стряскат от топовния гърмеж, който организират за туристите със стари оръдия. В наличност е малък военен музей, който се забавлява на подобни неща, може да посети тъмницата за мъчения и арсенала.

Градската градина на Кейптаун (Company gardens)

е богата на различни впечатляващи растения и спирка за пикник за местните в събота. Зелените площи със сянка бяха заети или от разгонени гълъби или семейства калъри, хапващи KFC и други полезни за някои части на телесата храни. Без да са прекалено големи, тропическите видове растения правеха това място специално.

По правило паркирането в района става под зоркия поглед на някой местен, който уж наглежда возилото в замяна на щедър бакшиш при тръгване. Което е за предпочитане пред евентуално разбит прозорец и липсващи багаж или екипировка.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Друга задължителна спирка в Кейптаун е

остров Робин,

на който се е намирал един от най- известните затвори на апартейда. Кораби има на всеки час, но билети без предварителна покупка – не. Сред най- известните места в града е бреговата линия, комбинираща пристанище, мол и зона за забавления. Тук е сърцето на нощен Кейптаун, тук всеки идва да се разходи, вечеря и забавлява. С подобно място вървят и всички други екстри – блъсканица, просяци, пълни ресторанти и високи цени при подозрително качество. Оттук можете да вземете лодка, която да ви покаже безкрайното крайбрежие, потъналите кораби и планината, отразяваща огнения залез. В мола няма нищо, което да не познава съвременния консуматор, цените са като в Европа, а в местния Макдоналдс можеш да видиш основно американски туристи. Животът тук кипи на пълни обороти – виенското колело се върти, местна банда пее в амфитеатъра, чайки дебнат за изпаднала храна, а бризът разнася мултикултурни ухания и миризми.

Ако и да имах препоръки за добро агнешко в местните ресторанти, крайбрежния булевард ме отведе отново при Джими, който предлагаше посредствен интериор, но великолепна храна и присъствие. Преди агнешките котлети се радвах на пурпурния залез, стърчащото машинно отделение от отдавна потънал кораб и свежият въздух. Алеята минаваше и покрай редица бели статуи на кончета, радост за децата. Ако се загледаш обаче, се стряскаш от необичайността им. Нещо като метални тръби излизаха от устата и дирника им, с което правеха гледката подходяща за зоофили, не за невръстни. За стреснати туристи местните власт са сложили надлежно обяснение – преди много години на това място потъва кораб, чийто основно карго било уиски White horse. Морето изхвърлило бялата пластмаса около гърлото на всяка бутилка. Хора на изкуството я използвали, за да създадат тази авангардна за обикновения ум композиция от бели кончета с тръбни елементи на странни места.

6 януари

Южна Африка на юг не свърша с Кейптаун – полуостровът е населен с страхотни заливи и предградия, а

Нос Добра Надежда

за мнозина погрешно бележи най- южната точка на континента. Пътят е изключително живописен, пълен с предизвикателни завои, издълбан в спускащите се в океана скали. Беше първият платен път, което създава леки неудобства не заради таксата, а заради левия волан. Пираш, гасиш, излизаш и следващите на опашката почват да те гледат тревожно. Току някой Макларън с британска регистрация грациозно те изпревари, докато тези от насрещното ужасено гледат към пропастта, която е единствения им изход ако спортната кола не е достатъчно бърза.

Нос Добра Надежда, Южна Африка – През Африка с джип

Кейп Пойнт е национален парк,

в който влизането става с такса. Цялата зона е пълна с ниски храсти без нито едно дърво,почти постоянни бурни ветрове и блъскащи крайбрежието вълни. Изкачването до фара на носа става с наклонено влакче за мързеливите и по стръмна, но възнаграждаваща с гледките си пътека.

След падане на Константинопол, Западна Европа се нуждае спешно от алтернативен маршрут за търговия с Индия. Вашко Да Гама е първият, който достига бреговете на днешна Гоя, а носът е именуван Добра надежда от португалския монарх в чест на големите му надежди относно този морски път. Но столетия преди това, финикийците са достигали до тази критична точка, в която потъналите кораби са безчет.

В парка, освен на искрящо бели плажове, лазурна вода и луди вълни, туриста може да се радва на бабуни и зебра, както разбира се на магазини за сувенири.

Нос Добра Надежда, Южна Африка – През Африка с джип

Simon’s town

е отлично селище за нощуване и база за колония пингвини, които бяха оставени за другия ден. Вятърът беше буквално ураганен и се напъваше да измести Дефендъра от пътя. Виещия се път покрай брега беше съчетан с действаща ЖП линия, а ресторантчетата с прясна риба следваха рибните пристанища и селища.

Дни 51 – 53 (7- 9 януари)

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Бутилка с писмо – Нос Добра Надежда, Южна Африка – През Африка с джип

Твърдо мога да заявя, че единствено собствениците на Ленд Роувър Дефендър се поздравяваха по пътя и аз бях горд член на това семейство. Не се разминавах с други Дефендри без приятелски поздрав или присветване на фаровете – винаги е чудесно да срещнеш хора, направили най- добрия избор.

Колонията пингвини

се бе разделила на две. В малко заливче гнездяха двойките, мътещи бъдещото поколение. Там имаше вход и не можеш да ходиш по пясъка. Друга част от колонията обаче бе превзела друг плаж и скали и там нямаше лелка с билетчета и стадо пазачи. В ранни зори никой не е патаклюсъл още, камо ли да посети пингвините. Затова и липсата на тълпа помага да ги наблюдаваш в естествената им среда. Мързеливи, чистници, на припек или във водата, всеки пингвин е зает със собственото си ежедневие и впечатление му правят хората само, ако приближат твърде близо. Както във всяко общество и тук има изключения. Един, изпънал се на припек пингвин не си направи труда да стане дори след като го приближих на 10 см. Изгледа ме любопитно, клъвна фотоапарата за респект и обърна трътка на натрапника.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Днес сутринта агенцията трябваше да се потвърди, че всичко е наред с карнета, а аз след това да платя билета. След като се върнах в Кейптаун без хабер от агента, ги сръчках по телефона. След 20 минути ме поканиха да си взема документите и получа указания, къде да оставя Дефи. Първата част мина успешно за разлика от втората. Оказа се, че резервацията ми е пропаднала, тъй като трябвало да се плати до обяд. Места нямало по- рано от събота. Притеснително. Бърза проверка в страницата на Търкиш – имаше полет за 9-и на симпатичната цена от 2 100 Евро. Не беше съдено да тръгнем нормално на тази одисея, май нямаше да е лесно и да се върна.

Ред беше на жокер от България. Докато чаках резултат, проверих отново – този път имаше места за 9-и на нормална цена. След малко позвъниха от българската агенция и потвърдиха, че има билети за 8-и, пак за нормална цена. Трудно е да схванеш логиката на авиокомпаниите. Все пак щях да оставя колата на 8-и януари следобед и по- късно да летя през Истанбул до София. Следваше да се върна на родна земя сутринта на 9-и.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Като за последна вечер на южноафриканска земя, вечерта бе посветена на

Констанция – едно от най- старите поселища и винарни в страната

Groot Constantia е строена в през хиляда шестотин и някоя година и носи стила на холандските къщи с остро скосените извити сламени покриви. Шатото е светъл пример как се прави вино и туризъм. Безкрайни поля лози заобикаляха безупречни алеи, паркинг за посетители, ясни указателни табели и 2 ресторанта. Имението продаваше успешно виното, услугите и историята си. Телешкото беше превъзходно, а сирата хармонираше с него. Последната вечер бе…по

One response so far

юни 04 2012

Пунта Аренас (Чили)

Днешният пътепис ще ни води до най-южните част на Южна Америка. Мария ще ни води до Пунта Аренас в Чили, а на който му се струва, че най-южният чилийски град не се намира на Огнена земя, пък аз погрешно съм го поставил там, мога да кажа, че е прав, а аз съм го сложил там, заради елементарния факт, че който стигне Огнена земя, ще стигне Пунта Аренас и … обратното.

Приятно четене:

 

Пунта Аренас

Чили

От Сантяго до Пунта Аренас са  1535 морски мили, които изминаваме за три денонощия. Този път морето е доста бурно и тези 3 денонощия се поклащахме като в гемия. Не е страшно, но е неприятно да се будиш нощем от разни по-мощни поклащания, странични изхвърляния, проскърцвания на мебели…

Пунта Аренас – Магеланов пролив, Чили

Пунта Аренас – Патагония, Чили

Пунта Аренас – Патагония, Чили

Малки едноетажни къщички, бръснещ вятър, лек дъждец през около половин час и пингвини. Това е

Пунта Аренас, чилийското пристанище, откъдето тръгват експедиционните кораби за Антарктида.

Телешките стекове тук са най-вкусни, „дамските сърца“, любимото цвете на баба ми, най-многоцветни.

 

Пингвините

си живеят на една малка територия на около 30-ина километра от града. Дотам може да отидете лесно- навсякъде из града предлагат превоз с такси или туристически бусове.Там винаги е тихо, за да се чува по – отчетливо вятъра…Шегувам се, правилата изискват пазенето на тишина, чистота и забраняват досега с животинките. Пингвините не са големи, дребнички ми се видяха, разпръснати на кръжоци по интереси. Някои търсеха риба в морето, други мътеха, трети имаха  учебни занимания, а четвърти правеха любов…Голяма романтика и студ. Интересен факт, който не знаех е, че пингвините се връщат да правят любов и поколение на същото място, на което са се родили, всяко лято, правейки пауза първите 3 години, докато достигнат полова зрелост.

Пингвини край Пунта Аренас – Патагония, Чили

Пингвини край Пунта Аренас – Патагония, Чили

Пингвини край Пунта Аренас – Патагония, Чили

 

Пунта Аренас – Патагония, Чили

 

Пунта Аренас е  в Патагония.

А в Патагония 99% от земята е частна собственост. Наистина не мога да се досетя за причината да притежаваш огромен къс от земя, на която никнат лишеи, мъхове, храсти с височина 30 см, но пък виреят щрауси* /как не падат от вятъра също е загадка/ и овце.
Самият град е малък, подреден, лесен за обикаляне.

Пунта Аренас, Punta Arenas, Магалянес и Чилийска Антарктика, Чили

 

 

В центъра е паметника на Магелан насред градинка с опънати сергии, на които се продават пуловери, блузи,шалове и одеяла – местно производство и някои други дреболии мейд ин Чайна.

Пунта Аренас – Патагония, Чили

Пунта Аренас – Патагония, Чили

Магелан

Пунта Аренас – Патагония, ЧилиПунта Аренас – Патагония, Чили

 

На картата видях улица „Югославия“**

Спрях се до една будка за вестници да попитам как да стигна до нея. Продавачката ми каза, че е далече, но ме помоли да изчакам за момент, след което се шмугна навътре и ми донесе за разглеждане каталог с недвижими имоти, питайки ме с надежда в гласа дали не търся нещо за покупка. Всъщност, да, търсех, но не къща, а пощенски картички, защото в централната поща продаваха само марки. В търсене на картички пообиколихме почти целия град, но не намерихме.

Пунта Аренас – Патагония, Чили

Пунта Аренас – Патагония, Чили

Пунта Аренас – Патагония, Чили

 

Малко е свирепо да ходиш срещу вятъра, да те вали дъжд и да търсиш пощенски марки. Пардон, не е свирепо, нелепо е. Накрая изгладняваш като вълк и се опитваш да се сетиш как се казваше улицата с ресторантчетата, която ти беше препоръчана от екскурзоводката точно 3 пъти.

О, да!

О`Хигинс е улицата с повечето кръчми,

в които има две основни блюда, които заслужават вашето внимание – омари и телешки стек. Намираме Хигинс и влизаме в първото ресторантче, изглеждащо като хоремаг през 60-те години- онази желязна дограма, кафеникавият мокет и типичният сервитьор от ерата на Балкантурист. Стекът е …невероятен, вкусен, омагьосващ, фантастичен! По някое време шефът се измъква иззад касата, хвърля престилкита и излиза. Готвачката и тя след него. Нашият сервитьор едва сдържа прозявката и нетърпението си да ни изпроводи и да заключи след нас. Часът е 14,15, ние се лигавим с разни стекове, а хората си имат сиеста. Ресторантчето е „Donde Mariano“ на ъгъла на О`Хигинс и Кроация, горещо препоръчвам!

 

 Пингвини край Пунта Аренас – Патагония, Чили

Автор: Мария Найденова

Снимки: авторът

*„Щраусите“ в Южна Америка се наричат ему и са различен от африканския щраус биологичен вид – бел.Ст.

** Патагония е приютила голяма хърватска колония още отпреди войните в бивша Югославия – бел.Ст.

Други разкази свързани с Чили – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА 🙂

 


No responses yet

апр. 01 2011

Тасмания (2): Време за дъжд

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, а сега продължаваме в дъжда да обикаляме Тасмания.


Приятно четене:

Тасмания

част втора:

Време за дъжд

Както ни е тръгнало по вода така ще си върви явно. В студеното дъждовно утро товарим тежките прогизнали чанти с тотално мокрото им съдържание в ремаркето на туристическия микробус и се запознаваме със спътниците си. Веднага ставаме център на внимание като се разчува, че идваме от наводнен евакуиран Бризбън. Все едно сме кино-звезди. Започвам да се тревожа за бъдещето си – ако взема да свикна на всичкия този нездравословен обществен интерес, какво ще правя като свършат наводненията?! Трябва я косата да си боядисам зелена, я да се омъжа за котката си, пола да си сменя или нещо по-драстично да измисля. Лошо нещо е славата, ей! Особено лошата.

През следващите три дни ще обикаляме по

североизточното и югоизточното крайбрежия на Тасмания,

които се славят с някои от най-прекрасните плажове в света. Ако не сте ги чували досега то е защото малцина изобщо ходят там. Но тези, които са имали щастието да ги зърнат остават омагьосани завинаги. Гледахте ли последния филм за Нарния? (Май номер 3) Е, там точно преди срещата с еднокраките има сцени от приказния Залив на Винената чаша. Знам, защото съм го виждала в туристически каталози и картички. И защото е незабравим. Дължи името си на съвършено полу-кръглата си форма. Пълен с китова кръв (там китоловните кораби разфасовали улова си) поразително приличал на чаша с червено вино. Според програмата на пътуването ни още утре трябва да сме на тебеширено-белия му плаж, да се къпем в изумрудените му води и да се въргаляме по пищното зелено великолепие на тревата му. А днешният следобед е посветен на друг пословично

красив безлюден плаж – Заливът на огньовете

По този повод всички момичета са си сложили вече банските, доколкото мога да видя под няколкото навлечени една върху друга блузи и якета, а мъжката част го раздава спортно – по къси гащи, с пуловери и джапанки. Ние с Бояна сме единствените облечени адекватно за абсурдно ниските температури – с кожени якета и планински обувки(Погнозата е за 11 градуса дневна и 4 градуса нощна температури. Нали не съм забравила да спомена, че описаните събития се случват посред лято – учениците са в лятна ваканция, а родителите им са си взели лятната годишна отпуска? И всички те, съответно, са тръгнали на плаж, не на ски.) Трябва да си призная, че като приготвях багажа доста се подвуомих дали да не взема зимното шушлячно яке, с което ходех на плаж в Нова Зеландия, ама после все пак се спрях на по-лекото кожено такова. (Вече сме в Австралия, нали така?! Приключили сме с новозеландското студуване. Или поне се надяваме да сме.) Разбира се, помъкнала съм тонове слънцезащитен крем и две шапки за слънце. В ръчния си багаж. За да са ми под ръка в случай на нужда. Колко съм предвидлива, а?! Нещото, което не си нося е дъждобран.

Дъждът се усилва пред очите ни и много скоро видимостта слиза до нулева. Люк, нашият всеотдаен енергичен шофьор и водач обявява, че вместо да ни води по северните плажове, от които и без това нищо няма да видим през водната завеса, по-добре да се отбием до водопадите – те поне изглеждат по-добре сред изобилие на вода. Никой не възразява и микробусчето скоро изоставя магистралата, за да се закатери смело по къдраво-усуканите планински пътчета, следващи пиянски залитащите лъкатушения на притоците на река Рингарума. Надморската височина се увеличава. Температурата спада. Всички знаем формулата. През неспасяемо запотените прозорци и постоянно изливащата се вода не успяваме да видим нищо от околните пейзажи, но според Люк били величествени вековни гори от разни видове евкалипти и папратови дървета.

С много туткане и известно трудно прикрито нежелание, навличане на мушами, дъждобрани, якета и шушляци най-после се разтоварваме сред проливния дъжд на паркинга до

водопада

Грохотът му разтърсва в перманентни вибрации асфалта под краката ни. С все така нулев ентусиазъм се запътваме по калната стръмна пътечка, следвайки съвета на указателна табелка, обещаваща впечатляващи гледки след само 20 минути.

Водопад в Тасмания

Водопадът

Времето е относително нещо, както всички добре знаем. Което позволява на някои 20 минути да са с часове по-дълги от други. Особено силен удължаващ ефект в този смисъл имат шуртящите с максимална мощност небесни кранове за студена вода. Водопадът изниква внезапно пред очите ни сред неспирен земетръс, грохот и водна мъгла. Разпенената ядно стихия се хвърля в 90-метров скок, разпокъсан тук-таме от бясно облъсквани гранитни канари, имали неблагоразумието и лошия късмет да се озоват на пътя й.

Най-високият водопад в Австралия с малко неочаквано за тия краища на света име – Свети Колумб.

Вече е невъзможно да се каже кое излива повече студена вода в косата и врата ми – мощните пръски на водопада или мощните струи на дъжда. Сигурно е само, че обувките ми са напълно мокри, фотоапаратът ми е пълен с вода и ръцете ми са замръзнали. Което най-после задейства старите рефлексите и аз превключвам на добре отработения новозеландски режим, който ми беше някога втора природа.

Много е просто – трябва само да забравиш за студа, дъжда и другите очевидни физически неудобства, и да се наслаждаваш на приключението. Какво толкова?! Дъждът е само малко кислород свързан с водородни молекули. Малко вода от небето ли ще ни попречи да се забавляваме?! Айде, бе! Ако щете вярвайте, обаче методът работи.

Гора в Тасмания

Гора в Тасмания

Изведнъж очите ми се отварят за прогизналата хубост на омагьосаната гора край нас. Под мрачните катедрални сводове на гигантски вечно-зелени евкалипти се кипрят деликатни безбройните чадърчета на папратови дървета, разстила се плетеница от паднали гниещи стволове и всичко, абсолютно всичко е покрито с дебел килим от мъх. Вода се стича по всяко листенце, фина мъгла забулва всяка зелена корона, ручейчета подскачат нечуто по всяко камъче. Праисторическо безлюдие и неподвижност. Недокоснат пейзаж от древна Гондвана. Изскачащ внезапно иззад хвощовете тиранозавър рекс би бил съвсем на място. Възторжено пискащи туристи не са.

Този път относителсността на времето позволява на 20-те минути да се свият до мигове. Дори натоварени в микробуса усещаме във вибрациите на шасито мощния тътен на водната стихия, търкаляща камъни и клони по 90-метровото лице на скалата.

Единодушно гласуваме да пропуснем другите два водопада в района, те и бездруго не могат да се мерят по величие с най-високия и най-буйния, с който вече имаме удоволствието да се познаваме. С включени на най-висока скорост чистачки возилото ни запъпля сред непрогледната мъгла към най-близката и същевременно най-известна кръчма в Тасмания, роден дом на прасето Присила.

„Кръчмата в Пасището“е забележителна

само с това, че е насред нищото. В средата на емералдово-селскостопанско-зелено нищо. Което противно на очакванията ви я прави много добре посетена. Кралицата на обора Присила оправдава славата си на любителка на местното пиво и с нескрито удоволствие излочва две-три бири под овациите на ентусиазирана и вече неспасяемо мокра публика. Бирата, както и ние ще установим много скоро си я бива. Горещият лепкавият пудинг с фурми също. Локалното мерло обаче се оказва такъв потресаващ воднист киселак, че мигом разсейва намеренията ми да проучвам тасманийските вина и ме навежда на почти твърдото решение за в бъдеще да се придържам към южно- и западно-австралийските региони. Домашната атмосфера на пъба и топлината на весело бумтящата му печка ни убеждават да наблегнем по-сериозно на тъмното пиво. Със строго медицинска цел, разбира се – за хидратация и предпазване от настинка. Люк, който не може да си позволи да пие докато кара, едва ни изтърпява да се подпираме по излъсканите от хиляди ръкави дървени барове и ни подмамва най-накрая с очевидно неискрени обещания и явни лъжи, че ако времето се пооправи, ще можем да се къпем в световно-известните неустоимо привлекателни плажове на Света Елена, може би най-популярният тасманийски курортен градец. Постоплени и развеселени (Има нещо много забавно в алкохолните градуси, не сте ли забелязали?) великодушно му позволяваме да ни натовари пак в микробуса. Така наречената Тасманийска магистрала се оказва река с асфалтирано дъно. Не е хич чудно, че не срещаме никакви други превозни средства по нея. Вероятно защото е все още твърде плитка за плавателни такива. Целокупното туристическо множество се унася в дрямка.

Събуждаме се на един от

най-фотогеничните плажове в света – Заливът на огньовете.

Ситен, захарно бял пясък, копринени вълни от лазур и аквамарин, чудновати преливащи в оранжеви нюанси канари, тъмно зелен фон от ниски крайбрежни гори, заслепяващо слънце и принципно усещане за лято, ваканция и непреходно безоблачно щастие. Това, както всеки интелигентен читател се досеща е стандартната туристическа картичка на мястото. Както скоро ще стане ясно, продукт на множество дигитални технологии и не на последно място късмет за добро време. В нашия случай и времето и технологиите ни изневеряват. Плажът прелива в сиво-сиви нюанси, водата и небето следват неговия скромен пример. Вятърът разнася парченца водорасли и парцали морска пяна. Дъждът полага неимоверни усилия да намали солеността на океана. Не, не съм се пристрастила към черно-бялата фотография. Фотоапаратът ми си е съвсем цветен и отчаяно и с всичката мощ на вградените си оптично-дигитални технологии се опитва да улови някаква различна от сива дължина на вълната. Нахалост. Само натъркаляните край залива канари са запазили ярките си одежди – оранжеви, жълти, червени, резедави петна се разливат по мокрия гранит. Невъзмутими и неизтриваеми. На места равномерно-едноцветни, другаде в ситна шарена мозайка. Боядисват ги лишеи – онази странна симбиоза на водорасли и гъби, намерила тук идеални условия за упражнение във визуалните изкуства. С огнените си цветове дават основание на много посетители да си мислят, че заливът затова носи огнено име. В действителност капитан Кук е кръстник на мястото и се случило така, че точно като минавал от тук аборигените се занимавали с „пожарно фермерство“ (предизвикано контролирано изгаряне на растителността, за да се стимулира разтежа на треви и друга прясна зеленина, привличаща дивите животни), та от кораба се виждали множество огньове край залива.

След като разходката до водопада доказа безкомпромисно и брутално абсолютната безполезност на целокупното ни дъждозащитно снаряжение (разнокалибрени чадъри, анораци, пончота, дъждобрани, якета от всевъзможни импрегнирани и ‘дишащи’ материи, спортни, маркови и „две за лев“) групата ни е принудена да търси други водоизолиращи решения. И ги намира под формата на ролка найлонови, 30-литрови торби за боклук, които Люк великодушно жертва за каузата. Стандартни. Черни, с жълта лента за завързване. В суматохата и теснотията на нахлузването им се налагат няколко основни модела, разнообразени с изобилие от вариации и детайли, в зависимост от националните и културни особености на индивидите.

Моделът „бостанско плашило“ при който в средата на дъното на торбата се разкъсва неравна дупка за главата, а в страничните ръбове още две за ръцете, е предпочитан от евро-азиатското мнозинство в групата. В този случай жълтата лента се завързва на шикозна фльонга (предпочитана от японките) или на морски възел (преобладаващо решение в облеклото на китайските и германските младежи) пристягаща тоалета в областта на талията. Представителят на тевтонците дори завършва така полученият непромокаем ансамбъл с права пола в модна дължина до средата на коляното, отново дискретно и стегнато закрепена с жълт възел и придаваща на цялата композиция неспасяема прилика с параден СС-овски шинел.
Австралийската четвъртина от групата предпочита да опази ръцете си сухи, затова пренебрегва предимствата на двете странични дупки и превръща защитното си облекло в черен найлонов вариант на усмирителна риза. Е, вярно малко ограничава движенията, но пък безспорно повишава коефициента на непромокаемост. Да не говорим, че е несравнимо елегантна и стилна – без никакви финтифлюшки и излишни детайли.
Французойката с присъщата за нейните сънародници неподражаема свобода в облеклото успява да създаде нещо много подобно на Ку-клус-клан костюм. С все островърхата качулка, дълги ръкави и спъващи поли. В черно. Със смели нетрадиционни жълти детайли и някои интересно плисирани акценти. Много шик!
Вярна на българската традиция аз се издокарвам с ямурлук – разкъсана по едната си дължината торба служи едновременно за качулка и наметало. Позволява свобода на движенията, но пък изисква придържане с ръце край лицето, което от своя страна позволява на всичката небесна и океанска вода да се излива щедро в ръкавите ми.
Като истинска уважаваща себе си новозеландка Бояна не се пази от дъжд.

[geo_mahsup_location_info]

Така наконтени като за от-кутюр дефиле се катерим по оранжевия камънак, събираме мидички по мокрия пясък, подритваме странни шишарки от странните тасманийски дървесни видове край брега, правим си смешни снимки и се опитваме да си говорим през грохота на прибоя и оглушителното шумолене на найлон край ушите ни. В крайна сметка прогизваме и се прибираме (този път доброволно) в микробуса да доусъвършенстваме на сухо някои детайли в черната си групова униформа. Люк е включил парното и много старателно избягва да коментира облеклото ни. По издайничския блясък в очите му обаче си личи, че се забавлява неимоверно. Ми нищо не разбира от мода момчето, какво да го правиш. Случва се.

Скали по брега – Тасмания

Скали по брега – Тасмания

Света Елена

мъдро разглеждаме само през прозорците на возилото. Не че успяваме много да видим през запотените стъкла, дъжда и вечерния здрач, но поне отмятаме от списъка с туристическите забележителности и щракваме по някоя и друга мъглива черно-бяла снимка. Обикновено хората идват в градчето не за да се киснат в дъждовна вода и кал до глезените, както сигурно се досещате. Не че има нещо лошо в този вид забавления, просто е трудно да станеш световно-известен курорт с подобен ограничен избор от туристически атракции. Затова Света Елена е по-известна като тасманийската столица на дълбоководния риболов. Запалени рибари от цял свят се стичат тук, за да се включат в експедициите за лов на марлини и друга подобна предизвикваща благоговение рибарска слука. Преследват ги, ловят ги, морят с ги с часове, с дни, издърпват ги с нечовешки усилия на борда, мерят ги, снимат се с тях и после ги пускат. В океана! Луда работа! Старецът и морето в съвременен вариант. Доколкото мога да преценя с жалките си познания по морско плаване днес не е добър ден за излизане в океана. Вятърът огъва безпощадно високите борове край кея, пищи свирепо в теснините и размята вода като тореадорско наметало. Вълни по-високи от къщи се сгромолясват с трясък на плажа, запълвайки хоризонта с воден планински релеф от алпийски тип.

И това е хубавото време. Според метеорологичната прогноза лошото ще ни застигне утре.

Настаняваме се в хижата на туристическата компания и под душа най-после си припомняме, че водата може да съществува и в други температурни интервали освен близките до точката на замръзване. После се преобличаме в по-малко мокри дрехи от вече обилно ухаещите на мухъл мокри чанти и с несъкрушим ентусиазъм се втурваме да помагаме на Люк с приготвянето на вечерята. Спагети в сос от бекон, печени чушки, гъби, лук и домати, поднесени със задушени броколи. Хижата е в удобна близост с магазина за алкохол (буквално врата до врата), което позволява да полеем италианското меню с много червено вино, този път южноавстралийски Пентхаус. Печката пламти, бузите аленеят, играта на карти се разгорещява, простряните по леглата дрехи вдигат топла пара, обувките бавно съхнат. А в тъмното зад дрънчащите прозорци бурята се вихри все по-свирепа и заплашителна. Човек трябва да е луд да тръгне да излиза в такова време. Така е, няма да споря. Лудост е. Обаче. Колко пъти на вас лично ви се е случвало да срещнете истински диви пингвини в естествената им среда, да ги оставите да се разхождат из краката ви и да надникнете в гнездата им? На мен не ми се случва често. По-скоро никога. Пък и нали сме тръгнали на лов за приключения?! Мокър от вода не се бои, повтаряме си с Бояна любимата новозеландска мантра от български произход, докато обуваме джвакащите обувки, навличаме кожените якета и аз замятам набедения ямурлук пред невярващите очи на спътниците ни.

Малки сини пингвини

Лудостта явно върви ръка за ръка с туризма. Освен нас има още поне десетина откачалки с мушами и дъждобрани събрани в плътна групичка около чичкото доброволец, който е имал лошия късмет да е на смяна тази нощ и ще ни води да гледаме пингвините. Фотоапарати, мобилни телефони, фенерчета и всякакви светлини са абсолютно забранени – тези точно пингвини освен, че са най-малките в света са и нощни същества и всяка ярка светлина ги ослепява невъзвратимо, което пък ги обрича на смърт. Препъваме се по разкаляната пътечка, задъхваме се срещу свирепите пориви на вятъра и слушаме с интерес лекцията за живота на малкия син пингвин. Труден и тъжен доколкото мога да схвана от малкото известно за вида им. Гледат малките си в дупки в земята и ги хранят с повърната риба от стомаха на родителите. Въпросната риба се лови навътре в океана на дълги, често многодневни експедиции. Хищни птици, и всякакви морски хищници ги дебнат в морето, диви динго, домашни котки и светкавици от фотоапарати – на сушата. Освен в Тасмания има малки популации на син пингвин и в Нова Зеландия, но като цяло броят им все повече намалява. Когато лекцията най-после свършва добродушният чичко ни подканя да се огледаме. И чак тогава си даваме сметка, че тъмнината около нас гъмжи от живот. Стотици малки смешно-поклащащи се фигурки пристъпят несръчно в нестройни колони от морето към брега, по полегатите скали, сред тревата, на няколко метра от нас, между нас, в краката ни, и си продължават по пътя с малките си тъмно-сини фракове и важно събрани зад гърба ръце. Сякаш се прибират леко подпийнали от официална вечеря със строг протокол за облеклото. Дупките им са малки, нескопосни, тъмни и мокри. Пухкавите пиленца вътре се гушат едно в друго или нетърпеливо излизат пред дома си да чакат и подканят с гладни крясъци закъсняващите си родители. (Както правилно отбелязва Зеницата на очите ми, не само хомо-сапиенските деца имат проблем с безотговорните си родители. Ех, дете да не си на този свят! Така излиза.)

Докато да се приберем в хижата вече минава полунощ, а косите, дрехите и обувките ни са пак в изходно положение – абсолютно мокри.

Събужда ни аромат на разтворимо кафе и препечени филийки. О, блаженството на сухите чаршафи! Сменено скоро с хладината на още влажните чорапи, дрехи и обувки. Светът отвъд прозорците е все тъй черно-бял, свиреп и мокър. Поемаме бодро към следващия залив с приказни плажове и божествени гледки.

Днес вече магистралата е напълно плавателна. Вие се търпеливо сред просторни кални езера. Пардон! – ниви. Източната част на Тасмания е била някога океанско дъно. Може би сме свидетели на връщането й към това изначално състояние. Микробусът спира старателно на всички предвидени в програмата ни пикник-зони, колкото да се убедим лично в еднообразността на гледките – мъгла, вода и нещо неясно зелено отвъд. Тасмания все повече ми прилича на Нова Зеландия. А пътуването ни придобива все по-сюрреалистични измерения.

След поредното безсмислено спиране на някакъв плаж, от който не са останали ни гледки, ни пясъци, ни дюни Люк предлага да се позабавляваме в информационния център на Винената чаша. И ни стоварва на паркинга, на цели осем крачки от входната козирка. Някои неопитни плувци едва не се удавят при прехода. Двете лелки зад щанда едва не се задавят от изненада – не всеки ден им се случва да са жертва на непредизвикана инвазия от пръхтящи мокри същества с черни найлонови кожи и необяснимо поведение, придружени от Ку-клус-клан, Гестапо и Черните конници на Мордор. Без да обръща внимание на изумлението им Отборът на жълтата панделка атакува невъзмутимо въртележките с картички. Не че не мога да си я купя в Бризбън, ама и аз се сдобивам с една цветна диплянка – уж за доказателство, че съм била в относителна близост с прочутите тасманийски плажове. След дълги консултации край рафтовете с дъждобрани единодушно гласуваме, че бутикови ни чували за боклук (Пардон! – тренчкотове) индивидуално изработени според фигурата и нуждите на индивида превъзхождат многократно и в повече от един аспекти предлаганите в магазинчето модели.

След нас и потоп

Ако информационния център изобщо успява да ни впечатли с нещо, то е таблото с метеорологичната информация. Списъкът с обявените бедствени райони, предупрежденията за наводнения, затворени пътища и магистрали, повредени мостове, ураганни ветрове, забрани за излизане в морето, затворени летища, спрян транспорт, всевъзможни прекратени услуги и принципни препоръки за всеки, който е грамотен и общо-взето с акъла си да стои на сухо и по възможност с включено радио (защото по тези краища на Тасмания, както вече втори ден наблюдаваме няма покритие на никой от мобилните оператори) е безкраен. В него фигурират без изключения всички места от туристическата ни програма до тук – Лонсестън, водопада, кръчмата на Присила, тасманийската магистрала, Заливът на огньовете, даже Света Елена и Заливът на Винената чаша (Където бяхме преди половин час!). Прогнозата за следващите дни е (Каква изненада!): дъжд, дъжд, дъжд и после нещо голямо, кръгло и жълто. Цели два дни, преди да започне пак да вали. Какво пък е това сега?! Да не е градушка от жълти камъни?! Кълбовидни мълнии? А-а-а, слънце било. Аха. А, какво е „слънце“, че нещо не си спомням?

Люк храбро се преструва, че не е видял предупрежденията и дава сигнал за потегляне. Чистачките вече дори не се опитват да чистят стъклото от вода, а само вяло разхвърлят рибите и другата водна фауна на атмосферата. Хм, ако атмосферата е в течно агрегатно състояние пак така ли се нарича или тогава вече се квалифицира за световен океан?

Потопът ни застига

Че даже и ни изпреварва. Пътят внезапно се гмурва под една временна забранителна бариера в недружелюбен кален водоем с неизвестна дълбочинност и разпростряна от хоризонт до хоризонт широчинност. Не че хоризонтите са много далечни – точно в момента видимостта се измерва в десетки сантиметри, ама все пак, за да прекосим водоема (или нечий заден двор дегизиран на водоем) ще ни трябва подводница или поне ферибот. Ние недосетливо не сме си подсигурили такива, така че се връщаме. Е, не веднага. Първо правим няколко ужасно изнервящи рисковани маневри в неизвестно колко дълбоката кал, силно влачеща вода и отрицателна видимост. Нещо като 78-точкова маневра за обръщане. Заради ремаркето де, да не си помислите нещо неуважително за шофьорските умения на Люк. Той може да не е много в час със световните модни тенденции, но на волана е цар. Освен това познава района като дланта си. Обещава да ни прекара по един по-малко използван, но затова пък по-надморско-височинен път. С гледки.

Табелите по височинно-превъзходящия път наистина препоръчват да спрем в най-високата точка, за да се насладим на прекрасните лазурни хоризонти и прочие неповторими красоти, но също така предупреждават за стръмни наклони, опасност от каменни срутвания и остри завои. Нищо, което да предизвика тревога, разбира се, само обичайната в такива случаи смяна на предавките. По-ниска. По-ниска. Още по-ниска. По-нис… Упс! То нямало повече. Люк издърпва енергично ръчната спирачка и ентусиазирано ни предлага да се поразходим пеш до билото – да поразгледаме гората, да се поснимаме в дъжда, може би да поплуваме в канавката и успоредно с това да облекчим теглото на микробуса с тон и половина.

Притягаме жълтите найлонови панделки и дисциплинирано се разделяме на две групи – мъжката половина бута превозното средство, жените и децата в колона по един поемат с бодра стъпка нагоре по баира. С песен. Модифицирала съм найлоновия си ямурлук с помощта на шапка с козирка. (слънчевите очила и слънцезащитния крем решавам да запазя за по-форсмажорни обстоятелства), с която някак си успявам да замязам на Фидел Кастро (забележителна метаморфоза като се има предвид разликата в пола, възраста, цвета на кожата и силно натрапващата се липса на брада в моя случай). Много ефективно и навременно подобрение! Горещо препоръчвам на всички овчари, козари, хайдути, коледари и прочие ямурлуко-ползватели. Козирката отклонява водните струи от очите ми и на практика ми позволява да виждам! Сега вече мога наистина да се наслаждавам на гледката – вода, водни капки, воден прах, мъгла, водни пръски, ручейчета и поточета, локви, езерца и рекички. Кал. Мъх. Невисоки водопадчета. Прекрасно! Щом свършваме втората песен едно от децата ревва с глас. И с истерия. Студено му било и мокро. Представи си! Ама че лигльо! Много са разглезени съвременните деца! Разбирам да бяхме гладни (тогава моето дете щеше да реве истерично) или жадни например. Пък ние сме се накиснали в такова изобилие от вода, не ти трябва даже да я пиеш, може просто да я попиваш с кожата си. Да не изреждам тука всичките полезни разхубавителни и оздравителни свойства на дъждовната вода – за косата, кожата, жлъчката, бъбреците и даже за дванадесетопръстника. Това си е направо спа. От най-луксозна категория. С натурални продукти! Още ден-два дъждовни процедури и ще се подмладим с десет години.

Четирийсет минути по-късно съм така обилно и добре накисната, че вече сериозно си мисля, че съм станала разтворима. Направо ефервесцентна. Епидермисът ми отдавна се е размил в околния воден разтвор и само зъбите ми запазват някак твърдото си агрегатно състояние. Добре, че добавят калций и флуор в пастите за зъби! Люк Рейнуокър най-после ни застига с микробуса и предлага за компенсация да ни закара до някакъв пореден прословуто красив залив. Никой не се вдъхновява особено от перспективата. И нищо чудно. Ако искам да видя много вода на едно място мога просто да погледна в обувката си, нали така. Бактън от водни басейни!

Вместо на залив, посвещаваме следобеда на

малко крайбрежно градче – Суонси

От онези симпатични селски курорти, където всичко е боядисано в синьо и бяло, автосервизът е също бензиностанция и клуб по крикет, кафенето е магазин за алкохол и книжарница, а супермаркетът се явява едновременно сувенирен магазин, тото-пункт, аптека и железария. За да не изглеждам съвсем като изпаднала отчаяна алкохоличка не си купувам посред бял ден еднолитрова руска водка, макар че това би бил най-разумният ми избор, а се спирам на френски коняк в елегантна плоска бутилка от 400 грама. Не се налага дълго да убеждавам спътниците си в предимствата на пофренченото кафе. Мокрите им коси и дрехи са достатъчно убедителни в студа.

Докато се крия под козирката на супера, снимайки синьото дървено хотелче, основано според гордата реклама в края на 19-ти век и пушещите коминчета на къщичките край плажа забелязвам с крайчеца на окото си нещо неустоимо привлекателно точно до касите. Не, не е шоколад. Чорапи са! Топли, вълнени и сухи! Като умиращ от глад попаднал в сладкарница, просто не мога да се спра – купувам си на мига един, два, три, ЧЕТИРИ! чифта. Сивички. С малки тасманийски дяволчета. Не че мога да ги обуя. Не и преди да източа езерата от обувките си. Но мисълта за сухи чорапи в комбинация с коняка в кафето ми действа ободряващо.

След още две спирки, колкото да възстановим стопроцентовата влажност на косите си (продължаваме с разхубавителните процедури) и да видим няколко интересни скални формации (Тасманийската арка, Дяволската кухня – ама пък хич по нищо не мяза ни на моята, ни на друга някоя кухня, която да съм виждала, Павираният под – виж за него спокойно бих могла да се закълна, че е правен от пияни плочкаджии, а не от тектонични движения и химико-физични реакции) се добираме най-после до хижата в Порт Артур. Отново стратегически разположена, но този път не на прага на магазин за алкохол, а на прага на гробищата. И на пешеходно растояние от затвора. Каквато и да стратегията в случая.

Горещият душ е съвсем малко по-мокър от дрехите ми. Сухите чорапи, които разделям поравно с Ненагледното, за да не мрънка пак за безотговорните родители(то продължава да си мрънка, де) и лютите мексикански специалитети на Люк ме връщат в света на топлокръвните. Малко тенис на маса и точно преди полунощ сме навлекли пак тренчкотите. Няма да ми повярвате, знам. Но трябва да излезем пак в тъмното, студеното и мокрото. Този път имаме среща не с пингвини, а с призраците на Порт Артур.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

7 коментара

Older Entries »