Archive for the tag 'Пикадили'

апр. 13 2011

Ето как попаднах в Лондон (2)

Продължаваме с пътуването на Влади из Лондон. В първата част нямаше снимки, но не мисля, че изобщо са нужни.

Приятно четене:

Ето как попаднах в Лондон

част втора

За този ден си бях набелязал

да разгледам небостъргачите на „ Canary Wharf”, музея на Мадам Тюсо, площад „Трафалгар”, „Piccadilly Circus”

и накрая да се разходя по вечерно време по най–оживените места. Реших тази вечер да остана до по–късно, защото моят приятел имаше работа през целият ден и ми беше дал ключовете от дома си. Та реших, че сега е момента да позакъснея малко, защото знаех, че няма да ме чака…

Та тази днешна програма ми я предложиха любезните домакини. Трябвало пак да слезя до центъра по същият начин, по който се бях прибрал предната вечер– с бус до „Hammersmith”, после с метрото да отида до небостъргачите…Да, ама аз нали вече съм от 3 дена в Лондон (домакините са от 7 години там), и бързо се ориентирвам в забързаният град и отивам директно на „ Twickenham”, която е само на по–малко от десет минути от дома му. Минава се покрай едни супер готини английски къщички със зелена морава и готини коли. От там директно с влака до „Waterloo” (добре, че било неделя и входовете за влака бяха отворени, защото после, като им разказвах как съм тръгнал и домакините ми казаха, че „ Twickenham” било 5–та зона за града (а картата ми беше за 1, 2, 3, 4–зона…. И от „Waterloo” вече си хванах метрото директно до

„ Canary Wharf”.

Слизам там и с нетърпение излизам от метрото, за да видя какво ще се разкрие пред очите ми…Леле, мале…. небостъргачи…. три или четири бяха. А предният ден, когато бях на Тауър Бридж ги бях видял някъде в далечината и си мислех да ида до там пеша, ама ми се видяха доста далеч. Та разходих се около тях.

То беше неделя и нямаше почти никой там. За разлика от работните дни, когато тук цари голямо оживление. Тук се намира

най–високата сграда в Европа– на 42 етажа…

Много ми беше интересно като броих етажите. Бях с една шапка с козирка. И като вдигам аз глава нагоре постепенно да броя етажите и докато стигна до последният… и шапката ми пада зад гърба на земята… Направих си няколко снимки набързо от там, обиколих небостъргачите и тръгнах, защото бързах за отида на

музея на мадам Тюсо

Вземам метрото и слизам на „Baker Street” (мисля, че там беше). Излизам от метрото, гледам картата да видя къде е музея, не го виждам. Питам един човек от персонала на охраната къде е музея, а той бил точно до мен– една куполообразна сграда на дясно от метрото. Отивам там и се чудя от кой вход се влиза. Защото имаше три входа– за групи, за Вип и за туристи…Естествено беше за мен, че за туристите входа ще е с по–голямата опашка от чакащи…Отивам там. Беше доста голяма опашка. Но аз бях решил да чакам. Затова съм тук. Добре, че си имах храна и сок в раницата, защото съм чакал 1, 40 ч, отвън и още толкова вътре…Чакам отвън и се моля да не завали…. Пък като влезя, нека да вали. А малко след мен опашката беше стигнала чак до сфетофарите на съседната улица…100–ина метра… Покрай опашката минава оградата на музея.

А на самата ограда през 20–30 метра имаше закачени найлонови чували за отпадъци…За да могат чакащите на опашката, когато ядат или пият нещо докато чакат, да могат да си го изхвърлят…. И е чисто…

Влизам в музея. Минавам през контрол на багажа и съм вътре. Опашката тук продължава (по едни коридорчета, оградени с лентички). На всеки ъгъл имаше автомат за безалкохохолно и лакомства (с монети). Имаше и също от онези машинки, дето вътре има разни плюшени играчки и едно такова, като кран, дето се ловят с него). Имаше и едни плочки по стените (които се завъртат на 180 градуса– от едната страна на стената е името на известен актьор и снимката му, а от другата страна на плочката е отпечатък на дланите му (1: 1– все едно ръката му–бронзова). И така– докато от едната страна на стената е името му, от другата е ръката му. Стигам до касата. Билета е 25–лири…Купувам билет и съм вътре.

Все едно че влязох в царството на приказките. Един омагьосан свят.

Разглеждам восъчните фигури. между тях застават туристи, които „замръзват” като восъчните фигури и се снимат. Гледам и не мога да различа восъчните фигури от живите хора… Видях Саддам Хюсеин, Фамилията на принцеса Даяна, Путин, Буш, Джеймс Бонд, …безкрайно много. Вървя, гледам и следвам тълпата туристи и табелките с надпис (Атракциите продължават и стрелка за посоката).

Минах през дупката на картоиграчите от кънтри музиката. Беше супер готино– в дъното да дупката имаше разхвърлени чували, в средата имаше малка масичка, по нея пръснати карти и зарове, зад него имитация на бар– с ром, до него едно пиано и на фона на всичко това се чува кънтри музика („Картоиграча”) на Кени Роджърс. По–нататък започва да става страшно. Повечето експонати са надолу под земята по едни коридори. И така стигам до

коридора на ужасите…

Там, затворите, където са били– решетки, дървени нарове, въжета, студ и характерната миризма на подземна влага (имитирана от едни ароматни пушеци) …И така стигам до коридора на ужасите. Чувам женски писъци и крясъци… И аз нали съм любопитен , викам си,

чакай аз да видя тези момичета защо така пищят

Стигнах до едно въженце, пред него служител на музея разказва за това място (английски не разбирам и само чакам да махне въженцето и да влизам вътре). Маха го и влизам… Мен пък не ме беше страх… Ми вътре по едни коридори, много тъмни, със едни такива призрачни лампички, с едни решетки се минава. И по ъглите има едни младежи– живи, облечени като средновековни просяци и нацапани с червени бои (като кръв от рана), с начернени лица, с окъсани ръкави и с маски…Седят като статуи, качени на едни столчета по ъглите около вратите, заели една поза–приклекнали или сгушени и не мърдат. И туристите си минават спокойно…

В един момент обаче те се раздвижват и

започват да бягат в тъмното и да крещят.

И да прегръщат туристите… И те да пищят. И едни такива характерни звуци (като от чинели, или гонг) – ама така изведнъж и силно– тряс, тряс…и ехото го повтаря… Много яко. Страшничко си беше само това, че чуваш силни и истерични писъци и крясъци от момичета–туристи и незнаеш зад ъгъла какво има, дето така да ги плаши…

И накрая разходката из музея завършва при едни вагонетки на релси (имитиращи половинката на едно черно такси) – такива умалени черни таксита, ама само задната им част. И всеки турист сяда в едно такова „такси” и продължава разходката си по релси. През едни тунелчета и тази вагонетка се обръща ту наляво– ту надясно, така, че туриста само да седи и да гледа. Това за мен беше най–интересната част от целият музей. Едни човечета, едни движещи се механизми, едни фигурки, едни поточета и фонтанчета– невероятно е–повчрвайте ми това не може да се опише с думи, но се помни за цял живот. И тези вагонетки те извеждат на изхода. И тук тази разходка приключва.

Оттук отивам на

Пикадили

Беше към 15 часа. Отивам с метрото на Пикадили. То било много готино там. Едни такива огромни реклами, едно оживление. И там, като

влязох в „London Trokadero” и там минаха два часа…

Това е едно от големите забавления за Лондон. Нещо огромно по размери. На 2–3 етажа, по едни ескалатори, по едни коридори от двете страни на които имаше магазини за сувенири, бижута и лакомства, едни игрални машинки, звук и миризма на пари; детски кът, билярд, боулинг, една нечувана шумотевица– о, и това не мога да го опиша– това трябва да се почувства.

И като се заиграх на едни машинки–уж да спечеля… Ама поне се забавлявах. на един автомат пускам една лира, той ми я разваля на по 2 пенса (50 х 2), пъхам ги в джоба си и отивам на машинката. Машинката беше от тези, дето пускаш монетата, тя отива вътре, там едни лопатки я бутат при другите на една плоска равнина и когато предните монети стигнат до края на плочката и падат през една дупка и ти си ги събираш. И пак ги пускаш. Обаче за да стигне до лопатките твоята монета трябва да има голям късмет. Защото с пускането, една пружина я изстрелва с необходимата сила и ъгъл горе, високо на едно „стъпало” и там тя се подрежда при другите… И не пада при лопатките… Е, някоя монета пада, когато пружината не успява да я прати горе, или от горе пада някоя, когато следващата падне отгоре. И така. Пуснах 50 монети по 2. И от време на време пада по някоя отдолу. Прибирам си я. Ми след като пуснах 50 монети, в ръцете си имах още 29 (печалбата) … Пуснах и тях. После развалих още 2 х 1 лири, пуснах и тях, само че на друга машинка, при която всяка монета пада при лопатките…Общо взето механизма е следният: Вашата монета се изстрелва нагоре и се задържа при другите. И примерно ако 20 се задържат–10–ина падат. Вие ги вземате, от лакомия за още пари пак ги пускате, те отиват горе и се задържат. Т. e. принципа е, че с ваша помощ голяма част от падналите монети на равната плоскост долу пак се качват горе и се задържат… забавно местенце.

После отидох и на

Трафалгар

Там беше голяма лудница. Тръгнах по единият булевард, зяпах по витрините, гледах по магазините и като се уморих , се качих на един бус и се върнах пак при метрото. Атози бус, който хванах беше без врати отзад. Имаше един човек, който следи за редовността на пътниците. И няма задна врата–открито е– с едно парапетче. И можеш да се качваш и да слизаш по всяко време (например докато чака на светофари, или просто докато е спрял) … И то вече стана вечерно време, върнах се на Пикадили и там реших да се позабавлявам по вечерно време.

Минах през китайският квартал (Сохо)

Там беше супер оживено. Носеше се характерната миризма и пушеци от китайската кухня. С една дума усеща се полъха и атмосферата на изтока. И там се замотах– от едната пресечка в другата, в третата, тук да видя, там да влезя…забавно ми беше.

Накрая реших да влезя да изпия или да изям нещо. Влязох в едно заведение, което ме привлече по някакъв начин.
Влизам и виждам нещо, което зимата бях виждах във Виена. Освен масите разположени по средата на заведението имаше и една редичка от столове, разположена около другите маси. Пред тези столове имаше също една дълга и тясна „маса” да го наречем– от край до край на редичката. И отгоре имаше една лента с движещи се по нея лакомства (като поточна линия). В едни купички сложени лакомства– десерти, салати, хапки. В менюто това е разделено по цветове (синьо, зелено, червено…така– всичко от лентата, което е сложено на синьо панерче е на една цена; на зелено е на друга…). И се движи. Минава лентата през целият бар, покрай всички столове и всеки си взема това, което му хареса. После тази лента минава и през кухнята, където зарейдат с нови лакомства лентата и тя продължава…И на всяка купичка пише какво има (ама аз като не му разбирам, се опитвам да го позная по вид и форма). Отварям менюто, ама като не му разбирам…Е, не се смейте де…знам само примерно „пиле” – Чикън… И гледам къде пише „чикън”…

И си поръчвам едно такова с „чикън” в менюто…. И какво мислите, че получавам?

–В зелево листо свити пилешки хапки с подправки и малко сос… Ми изядох ги. И зачаках да ми дойде десерта– ми той мина в началото (крем–карамел си мислех че беше), ама замина по лентата. И аз го чаках да обиколи и пак да се върне. И се надявах някой да не го вземе преди мен… А точно пред мен имаше едно червено копче, на което пишеше „Сървис”. И номер на мястото–7. И като натисна това копче и идва сервитьорката… Ми дойде ми десерта, вземах си го , обаче се оказа, че не било крем карамел, а било –крем брюле…толкова си приличаха. Ама си беше вкусен. Накрая поисках сметката и си тръгнах.

Беше станало тъмно. А сега къде е метрото и как да стигна до него… замотах се и не помня откъде бях минал…

Както бях прочел преди време на една табелка „Ако не знаеш къде отиваш, може да отидеш някъде другаде”. Имаше страшно много младежи по улиците–страшничко си става – и негри и араби и индийци…китайци…Пият си бира бродят по уличките. Рекламните билбордове са на ниво… Все едно че си в Америка…

И така, започнах да обикалям и да гледам– страшно много заведения, и лъскави и привлекателни…Стигнах до един бар и реших да се кача горе само да погледна… Долу едно симпатично момче (контрола) – ми гледа багажа, преди да ме пусне. А от една кола пред това заведение тъкмо беше слязло едно момиче с артистични дрехи и прическа тип Гарсон, с една такава пръчка–палка. Явно има програма в тоя бар, ама не мога да оставам повече, защото стана 21: 50ч, трябва да се прибирам, а още не съм намерил метрото.

И пак минах през китайската уличка, после свих по друга –тясна пешеходна…. И така докато случайно не излязох на главната. И от там– в метрото да се прибирам– пак с метрото и буса от „Хамерсмит”. Е, нали предната вечер минавах по тоя път и вече знаех къде е спирката на буса, колко трябва да пътувам и къде да сляза. И този път се качих на горният етаж на буса и като наближи моята спирка и тогава слязох долу.

Прибрах се към 22: 40ч– доста късничко…Но какво пък– нали е полседна вечер. Легнах си в очакване на

последното Лондонско утро

ПОНЕДЕЛНИК–05. 05. 2008г.

На сутринта се събуждам чак към 10 часа. Ставам, събирам си багажа, през това време моят приятел ми предложи закуска и заедно обмисляхме днешната програма. Все пак автобуса за България беше чак в 19 часа вечерта…

И този ден програмата ми беше супер готина. Моят приятел ми предложи следното. Да тръгнем към 10: 40 ч, да минем през едни голям магазин в квартала му, в който има голямо намаление, защото ще го затварят– може да си купя нещо. Отидохме. Имаше много евтини дрехи (почти 60% намаление) – вземах си една тениска и една риза– да си имам нещо от Англия. После ме изпрати до спирката, седяхме на спирката и си бъбрехме докато дойде буса за Хамерсмит. През това време той ми обяснява къде да слезя, за да не се загубя. Буса дойде, ние се разделихме с малко тъга и аз се качих на буса.
„Хамерсмит” е последната му спирка, там слизат всички– няма как да се объркам. Стигнах до Хамерсмит, ориентирах се към метрото за „Green park”. Програмата ми беше следната: –слизам на „Green park”, пресичам улицата, влизам в парка, купувам си нещо за ядене, пресичам парка и на другият му край съм пред Бъкингамският дворец. Разглеждам двореца отвън, снимам с камерата, после минавам и през Сент Джеймс парк– покрай езерото, гледам и снимам лебедите и патките, после по главната улица стигам до „Viktoria” и то ще стане време за тръгване. Така и направих.

Слязох на „Green Park”,

влязох в парка, купих си един хамбургер и една кока кола, седнах в парка на тревата, хапнах си и гледах парка– зеленина, чистота. Имаше и дори шезлонги, на които човек може да седне и да се отпусне. Почетох малко в парка една книга, полсе минах през целият парк (на зиг–заг, за да го разгледам целият), почивах си под сенките на дърветата. Ами в тоя парк англичаните освен че си почиват, си правят и слънчеви бани– все едно са на плажа без море.

Стигнах до Бъкингамският дворец.

Невероятно красиво е. С едни позлатени порти от ковано желязо. И през решетките – протегнати ръце с фотоапарати и камери снимат караула пред двореца. Наоколо имаше градинка със страшно много и красиви лалета–жълти и червени. А пред статуята отпред имаше също много туристи, които се снимаха там. Разходих се наоколо, огледах го от всички страни, после минах покрай езерото с патките и лебедите и се насочих към автогарата.

По пътя се спрях на едно заведение на открито да ям пак нещо– точно на ъгъла между „BUCKINGHAM PALACE ROAD” i „PALACE STREET”. И докато си похапвах и си почивах се наслаждавах на уличното движение– много забавно е да гледаш старите английски брички на едно платно със съвремените последни модели коли, които карат англичаните. Чисти коли–измити… Няма нацапано, няма кал, няма дупки, дори обелена боя няма по колите– все едно, че току–що са ги взели от магазина. И след като се наядох и

тръгнах директно към автогарата,

за да видя дали ще я намеря. (Тя е точно зад Виктория–метрото).

Беше към 16ч. И вече след като с еубедих, че съм намерил мястото за тръгване, се разхождах из търговските центрове около метрото– за сувенири, за лакомства и т. н. И към 17:30 ч, вече бях пред сектора за тръгване– седях и просто си почивах. И така– дойде автобуса, качихме се и приключението свършва тук. Тръгваме точно в 19 ч, минаваме по другият мост над Темза (не по този, по който дойдохме откъм Ватерлоо),

и излизаме от Лондон. Час и половина по–късно бяхме на Евротунела.

Следва дълъг нощен преход, един цял ден, още една нощ и в сряда към 07:50 ч бяхме в София. От там слизам и директно на гарата, за да отида до дома на родителите на домакините от Лондон (в един близък до София град).
Това наистина е краят.

Край

Автор: Владимир Георгиев

2 коментара

апр. 26 2010

Look left, look right или за това как прекарах седем незабравими дни в Лондон (1 Част )

Откак отвориха небето над Европа все ме тегли към затворените до скоро места. Днес това ще е Лондон, където наш водач ще бъде Мария Чешмеджиева. Приятно четене:

Look left, look right

или за това как прекарах седем незабравими дни в Лондон

първа част

След близо шест месеца очакване най-после дойде априлската ваканция и останаха броени дни до екскурзията ми до Лондон. За първи път щях да излизам сама в чужбина и определено изпитвах вълнение и радост от новото, различното и неочакаваното.

И ето че последните часове се изнизаха неусетно и в два прeз нощта тръгнахме от Пловдив към летище София. Нямаше как да имаме нощен трансфер и нашите ме закараха. Усещах притеснението на майка ми-веднага ми се скара че слушах музика, за да не ми се изтощи телефона, явно държеше връзката ни да е постоянна. Оставаше малко до София, когато ни спря пътна полиция и научавайки че и ние сме за екскурзията на Английската гимназия до Лондон, само ни казаха , че сме цяла колона и продължихме напред. 😀

От самолета на път за Лондон

Терминал 1 на летището постепенно се изпълни с ученици и времето до излитане мина неусетно. Не летях за първи път и не се притеснявах особено. Този път не бях до прозореца, но гледката, която виждах също беше невероятна. Отново се носех мужду меките къдрици на облаците, както бях споменала в един предишен пътепис. Минавахме над планини и океани, над градове и полета, докато накрая самолета започна да се снишава и кацна на летище Лутън.

Времето беше облачно, но поне не валеше. Малко свободно време и се качихме на автобус с багажа към любимата резиденция на Хенри VIII – Хемптън Корт Палас. В началото движението по пътя ми беше странно и не можех да свикна, но явно е имало и други като мен защото на пътя навсякъде имаше написано Look left (погледни наляво) и Look right (погледни надясно).

Хемптън Корт Палас

се оказа един наиситна огромен дворец и трудно щяхме да се ориентираме, ако не си бяхме поискали карти, които бяха безплатни и се оказа, че ги има по всички музеи и галерии. По принцип съм била в доста дворци и не очаквах този да ме впечатли особено, но стана точно обратното. Сякаш за първи път влизах в дворец, сякаш всичко бе различно от вижданото досега. Още на входа ни посрещна сцена с актьори, облечени като средновековни царе, царици и поданици. Спираме за момент за снимка и се заслушваме в диалога им. Стаите в двореца бяха наистина добре реставрирани, всичко ми се стори много красиво, но особено впечатлена бях от кухните, където всички храни миришеха и на място още актьори готвеха различни храни, огънят в камината също бе поддържан постоянно, което правеше атракцията още по-голяма.

Лондон, Великобритания

Лондон, Великобритания

Няма как да не спомена и огромните градини, където свободно се разхождаха патки и гъски, а лебедите изобщо не се страхуваха от хората. Свободното ни време беше четири часа и успяхме да се разходим три-четири пъти из градините и двореца като не оставихме нито едно невидяно място.

Четете по–нататък>>>

8 коментара

февр. 26 2009

Лондон, бейби!

Мъгливият Албион ни зове – една млада дама ще ни разкаже за Лондон, калясните и Хайд парк. Приятно четене:

Лондон, бейби!

Тази фраза стана най-често използвания израз по време на престоя ми в Лондон 🙂

Преди Лондон обаче трябваше да стигнем до Айндхофен. Няколко часа с влак и си направихме разходка из града. Типичен Холандски град. Може би малко по-оживен от обикновено. Та пътуването от единия до другия край на Холандия беше 3 часа с влак 🙂

И сега, тръгвайки да разглеждам снимките видях, че единствената ми снимка от там е на един писоар. Такива писоари има по улиците из цяла Холандия. Блазе им на мъжете.

След самолета хванахме автобус до Лондон.

Да ви предупредя, че най-евтиния, който намерихме беше 14 паунда за двупосочен. И след това метрото, за да стигнем до хостела.. За разлика от Брюксел беше много чист. Но пък и за сметка на това бяхме 10 човека в стая… Но пък беше 21 паунда за 2 нощи…

А сега е време да спомена и хората, с които пътувах: французин, двама литвийци, испанец, финландец и общо с мен 4 българки. Бяхме добра група, забавлявахме се заедно, оставяхме си време и да разгледаме нещата, които ни интересуват индивидуално (ходихме по групички) и като цяло се забавлявахме много.

Общо взето понеделник си беше вечер за почивка. Не излизахме никъде, а си пихме спокойно в хостела и обсъждахме плановете за следващия ден, който се очакваше да е натоварен.

No responses yet

Switch to mobile version