Най-добрите пътеписи от света и страната – писани от всички вас
Продължаваме заедно с Анжело на неговия хаджилък. В началото кацнахме в Тел Авив и посетихме курорта Нетания, обиколихме от Кесария до Тиберия, а после и Галилейското езеро. Последния път вече влязохме в Йордания, а...
Продължаваме заедно с Анжело на неговия хаджилък. В началото кацнахме в Тел Авив и посетихме курорта Нетания, обиколихме от Кесария до Тиберия, а после и Галилейското езеро. Днес вече сме в Йордания – между...
Продължаваме с пътуването на Емилия из Сирия и Йордания – предишния път през Дамаск стигнахме Аман, а днес ще продължим към Петра, пустинята Уади Рум и Акаба на Червено море. Приятно четене: Йордания част...
Продължаваме с пета част на разказа на Роси за пътешествието ѝ из Близкия Изток. Досега бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа в Турция, в началото на трета част ни отведе в град Алепо в Сирия, после минахме през Дейр Еззор на река Ефрат, съвсем близо до границата с Ирак, а за последно бяхме в Палмира и Дамаск
Днес продължаваме с Йордания – Аман, Петра, Мъртво море и всичко край пътя 🙂
Приятно четене:
част пета
За Йордания е писано доста, а Петра е разказана в такива подробности, че въобще не смятам да преговарям известните факти. Ще се постарая обаче да дам повече подробности за възможностите сами да си организирате пътуване до и вътре в страната, особено ако по някаква случайност се окажете преди това в Дамаск, какъвто беше нашият случай.
Южната автогара на Дамаск, от която тръгват превозите за Йордания и Ливан е доста далече от центъра, но цената на таксито е три долара към февруари-март 2011 г. Още на входа ще чуете мнозина да викат с цяло гърло „Амаааан” или „Бейруууут”. Това са шофьорите на така наречените „споделени” таксита, които ви спестяват дългото чакане по границите, което с автобусите не се получава. Колите са нови, чисти, спират за кафе и неотложни нужди. Шофьорите са опитни и знаят към кое гише да ви насочат, а това отменя лутането по граничните пунктове. Мястото в кола от Дамаск до Аман струваше към 14 долара и малко. Местата са четири. Ако искате да не плащате за останалите – чакате още пътници, ако искате да си пътувате сами – плащате всички места и тръгвате на момента. При излизането от Сирия платихме по 10 долара изходна такса. На йорданската граница нямаше никакви усложнения, визата ни беше положена още в България, така че само ни пожелаха приятен престой в кралството и ни пуснаха да вървим. Три часа и половина след тръгването от Дамаск влязохме в Аман.
Градът създава впечатление, че е по-многолюден отколкото е в действителност, защото повечето аманци очевидно предпочитат да живеят във фамилни къщи или в не много високи кооперации. Всичкото това, пръснато върху множество хълмове, създава впечатление за пренаселеност.
Всъщност Аман е почти колкото София по население. Слязохме от колата и взехме такси с молба към шофьора да ни закара до някой добър хотел. При изкачването нагоре искат по 5 JD /разбирай евро/. Шофьорът отказа да слезе до даунтауна – стария град, защото имало протест и движението било ограничено. По тази причина, без да му мислим много, взехме първия възможен хотел, намиращ се някъде над стария град. Човекът на рецепцията се оказа дружелюбен, приказлив, майтапчия. Погледна си часовника и каза, че след 15:00 ще можем да слезем без проблем. Протестът всъщност не бил точно протест, а поздравления към краля в прозореца между две празнични молитви – между 12:00 и 15:00. Освежихме се, побъбрихме още малко с новия си познат, той ни обясни как да отидем до автогарата, от която тръгват автобусите на JETT за Петра. За наша радост JETT-ът беше наблизо – някакви 10-15 минути ходене от хотела. Купихме билети за сутрешното пътуване срещу 8 JD на калпак (автобусът е само един на ден и тръгва в 6:30 сутринта, което ме подсети, че от София до Рилския манастир автобусът е също един на ден…). Докато търсехме място за хапване, попаднахме на голяма и внушителна сграда, която се оказа хранителница на документите на Шариатския съд. Че бедуините имат разрешение да се съдят по своите си закони – това го знам, но че на йорданците се предлага възможност да се съдят и според Шариата – виж, това не го знаех. Всъщност, не знаех също, че въпреки всеизвестната им образованост, тук момичетата и момчетата учат в отделни училища след 10-тата си година. В това отношение Сирия, Ливан и Емиратите (не зная дали всички Емирати) са доста по-модерни, признавам.
Намерихме ресторантче и обядвахме много вкусно и за изненадващо малко като за Йордания пари – само за седем JD. Къщите в модерния град бяха хубави – бели, спретнати, с вече цъфнали храсти и дръвчета отпред.
Хубави къщи в новия град
Точно в 15:00 излязохме от ресторанта и взехме такси за стария град. И този шофьор беше услужлив, не говореше английски, но всеотдайно искаше да ни покаже красотите на града, въртеше дясната си ръка и казваше нещо като „куло, куло” или „гуло, гуло” (вероятно със значение „докато се въртим, ще ви показвам града”), спираше за да огледаме, дори се опита да ни вкара в крепостта за една панорамна снимка! Този номер не сполучи, охранителят ни погна и посочи касата за билети. Шофьорът сви рамене извинително, „направих каквото можах”. Продължихме. Слизането си го биваше, преди да се шмугнем в ниското, кой? – шофьорът, естествено, посочи къде е най-добре да застанем, за да се полюбуваме на римския амфитеатър.
Амфитеатърът в Аман
После ни остави пред една затворена за ремонт улица и поиска 3 JD – таксата за слизане с такси надолу. Старият град нещо не ме вдъхнови. Не само заради ремонтите и многото народ, изсипан на кило там, имаше нещо друго…
Ремонт по улиците в стария град
Навсякъде около нас се оказа битак, продаваха се евтини дрехи и обувки, втора ръка вещи и такива невероятни неща като половин буркан лютеница (освен, ако това не беше храната на продавача) или скъсани обувки. Стоките бяха подредени и по сергии, и по платнища, опънати по тротоарите и улиците. Петък, почивен ден, минути след протеста.
Аман, битак в петък
Аман, битакът в петък
Малкото жени, които срещнахме, бяха облечени в консервативно облекло. И те, и мъжете ми отправяха дълги погледи, толкова дълги, че даже се извръщаха при разминаването да ме огледат и отзад. Не можех да разчета тези погледи – дали означаваха упрек, дали любопитство, дали нещо друго. Скоро това започна да ми дотяга и почувствах дискомфорт, ходенето ми дотежа, краката ми се отлепваха все по-трудно. Решихме да потърсим спасение в някое кафене, но… познайте дали видяхме такова нещо по целия булевард? Нищо! А може би не знаехме къде да гледаме или да влезем?! Сградите от двете страни бяха оформени с тесни островърхи арки в основата си, ситно-ситно разположени една до друга, образуващи пасажи. Достигнахме до битака за мебели и решихме да прекратим разходката. Първото такси беше наше – 5JD, защото ще се качваме нагоре. Шофьорът намаляваше скоростта пред важни сгради като едната, а после другата къща на краля, пред новите хотели и модерните сгради. В хотела ми беше по-добре, направихме срещата с местните каучсърфъри при нас – около маса с чай. Младежите бяха симпатични, И ТЕ живееха с родителите си. Казвам и те, защото в източните страни младежите и девойките живеят с родителите си докато не се задомят. Изключения са възможни само в случай, че учат или работят извън дома. Иначе е… невъзможно, неприето, срамно. Въодушевените младежи обявиха, че животът бил в стария град, там били най-хубавите кафенета. Промърморихме нещо, че не сме се натъкнали на нито едно кафене. Започна едно писане, пишеха се имената на най-готините места. Познайте колко? Две – Jafra и Balat Al-Rashid. Във второто кафене не е прието да влизат жени, дори и да са чужденки. Остана първото. Е на това му се казва разнообразие! Все си мислех дали е възможно да е точно така или нещо пропускаме и ние, и местните. Питахме ги шеговито дали големият град не им осигурява поне малко анонимност, малко да разпуснат… Отговорът беше като парен чук: „Семействата ни са големи – средно по 1000 души сме в една рода. Все някой ще те види, ако не е от родата, то познат на някой от родата… Така че анонимност не може да има, животът е традиционен.”
Към Петра отпътувахме по разписание и пристигнахме там преди 10:00. Следвайки съветите на една луда тиква – моя приятелка пътешественичка, взехме такси до хотел Sab’a в селото Уади Муса. Твърди три JD, в Петра пазарлъци е трудно да се правят. Хотелът e бекпекърски, чист, с всички базисни удобства, държи го англичанка – сладка, чевръста, много информирана и подкрепяща. Срещу 18 евро успяхме да вземем стая със закуска. Англичанката предлагаше Wi-fi, пихме и един чай от личното й чайниче за кратко поемане на дъх преди впускането в приключения. И още нещо, приготвяше прекрасен пакет с храна и вода за изпът само срещу 3,50 JD. Защото в «обекта» цените са повече от солени! В 11:00 вече бяхме закупили входните билети – 50 JD за един ден.
Приключението започна. Съгласна съм с всички, които се оплакват от недостиг на време за разглеждане на Петра. Времето се съкращава значително от спирането за снимки, а лакомията да не се пропусне нещо е голяма. Предимство на индивидуалното посещение е, че все пак не сте пленници на забързано разписание. Правите разходката колкото можете и както искате. Ние предпочетохме да се движим само и единствено пеша. Бедуините, които предлагат магарета, камили и файтони, които наричат „такси”, „такси с еркъндишън” и прочие простотии, не са нахални. Всеки от тях ще ви каже „помислете си пак” или „ако размислите, ще се видим”, или „следващия път”… Впечатляваше не само природата, сред която набатеите са изградили чудния си град. Обектът се поддържа в идеална форма, на всеки 200-300 метра ще видите служител, който замита животинските фъшкии и дребните боклучета. Места за почивка са организирани навсякъде – от прости пейки до ресторанти. Няма шанс да се преуморите чак толкова много, не е страшно.
По павирания път през сика (каньона)
Някои вече се връщат
Дали пък думата сук, която означава „закрит пазар” не е свързана по някакъв начин с тукашната дума сик – каньон? Още докато преминавахме през „антрето” си дадох сметка за следното. Когато се говори за Петра, обикновено се акцентира върху куртурно-историческото минало на града. Когато се говори за Кападокия, се акцентира върху природните феномени. Предлагам да разменим определенията или просто да разглеждаме и двата обекта и като природни феномени, и като исторически важни обекти. Това е личното ми предложение. Защото за мен Петра е преди всичко природа – природа, която набатеите са опитомили с много пари и интелект. Очевидно прагматични, те не са се гнусили да ползват разнообразни стилове в архитектурата – египетски, източни, римски, елински. Петра е възможна като феномен само, ако се разглежда в тотална симбиоза с фантастичния естествен декор – нещо като красив мъх или дантелен лишей върху извънредно екзотично дърво. Това в моите представи я доближава до известните троглодитски селища и култури, между които Кападокия е на първо място. Останалото се дължи на богатството, придобито водата и от търговците, пренасящи подправки и парфюми от Арабия за останалия свят или внасящи нещо от останалия свят в Арабия.
съкровищницата
Цветовете на скалите са неземни
амфитеатърът
Всичките тези мисли и играта на цветовете предопределиха един от важните ни ходове. Там където повечето туристи се отклоняват вдясно, за да достигнат до манастира, ние тръгнахме вляво, за да разгледаме скалните бедуински жилища.
Тук очевидно може да се преспи
Поглед към пещерите на бедуините
Именно там изпитах онази наслада от шеметната височина и човешкото присъствие, което деликатно се вписва в пейзажа и изглежда някак си органично… Там се случи така, че всеки от нас потърси своето кътче за съзерцание и душевна отмора. Седнах си на „тавана” на една пещера, очевидно отдавна необитавана, и повярвайте ми, не си мислех за историята, не си преговарях имената на 14-те пророци, които по един или друг повод са свързани с Йордания. Като казах „пророци”, та се замислих за бедното си религиозно възпитание. Защото, честна дума, фактът, че само в Йордания са се подвизавали 14 от тях, ме смути. Да крачиш смело из източните земи изисква надеждни познания както по подхванатата тема, така и по история въобще. Тайничко направих справка и забелязах, че в Корана са споменати 25 пророци, но общо според исляма на човечеството са били изпратени 124 000 пророци и 350 пратеници. Давайки си сметка, че цялото ми знание е преди всичко емпирично и доста накъсано, именно тук се отказах да следвам нишката, известна само на подготвените, а аз прехвърлих мислите си върху Али Баба и „Сезам, отвори се!”. Почувствах сетивата си изострени за шумове, аромати, потрепванията на песъчинките и листата на дивите лалета, които растяха наоколо, за… чудеса.
Тук ще си позволя още едно отклонение, което се появи на бял свят благодарение на огромния ми инат по време на самото писане на този пътепис. Ето за какво говоря. Във всички брошури и дипляни за Петра и Уади Рум се среща наименование на племето Thamud и Thamudic надписи (особено в Уади Рум). Не казвам, че имената на другите изброени племена, живели и творили преди или заедно с набатеите, ми звучат близко и познато като на първи братовчеди. Само че тези Thamud-и с нещо ми грабнаха вниманието и се запънах да ги проверявам, ама на български, не на чужди езици. Чичо Гуугъл започна да ме порицава и да ме упреква в неграмотност като ми изтикваше на преден план Талмуд-а. Пак превключих на ябанджийски езици и така попаднах на наименование на този „изчезнал народ”, записано от гръцките историци като „тамудеи”. Пробвах се отново и о! късмет, появи се хубаво преводно материалче на чист български език за „погубения народ” тамудеи или самудяни. Ще попитате защо пък се зарових с такава упоритост в това издирване? Защото много често когато гуугълна някое място или тема, първо гледам изображенията, а после поглеждам в мрежата. Зад много от изображенията стоят интересни статии, които по една или друга причина не се появяват в първите страници на „текстовото” търсене в мрежата. И като цъкнах „тамудеи” или “Thamud” + изображения се появиха картинки с гробници и къщи досущ като тези в Петраааа. Ха сега, де! Кой пръв, кой след него? Набатеите или тамудяните? И ето какво открих, може да е интересно за тези, които се интересуват от обекти в списъка на ЮНЕСКО, а още повече за онези, които ще получат виза за Саудитска Арабия. През 2008 г. ЮНЕСКО вписва обект от Саудитска Арабия, намиращ се в Ал-Хижр (Al-Hijr) или (Madâin Sâlih), в който са открити пещерни домове, надписи и 111 гробници, построени от познатите ни набатеи. Според други източници постройките са дело на тамудяните, обитавали южен Йемен и Централана Арабия, коренни жители на Ал-Хижр. „Братовчедите” им набатеи потвърждават, че били отлични каменоделци. Бедуините пък в йорданските пустини ще ви разкажат поверително, че всичко важно идва от… Йемен. При изключително любопитство може да се разходим и до Етиопия, но това ще стане друг път.
Нека сравним „къщичка” от Петра (моя снимка) с „къщичка” от Ал-Хижр (чужда снимка, откриваема с още много други на този адрес):
http://www.zubeyr-kureemun.com/SaudiArabia/PhotoGalleryOfMadainSaleh.htm
постройка в Петра, Йордания(ляво) постройка в Ал-Хижр, Саудитска Арабия(дясно)
Приличат си, нали? Жалко, че за Саудитска Арабия не мога да взема виза…
Около 30-ина бедуински семейства все още обитават пещерите около Петра. Някои живеят като дядото в тази „къща”, който ни покани за чаша чай, т.е имат елекричество и сателитни чинии, други живеят както преди векове – с вощениците и газените лампи, без удобствата на цивилизацията.
Модерната къща на дядо бедуин
Програмата ни в Йордания беше в стил „както дойде”, но вече знаех, че ще търсим начин да посетим пустинята Уади Рум утре. Ето как точно се случи това.
Основният проблем не е в желанието, а в транспорта. Има много ранен автобус от Уади Муса до Уади Рум, но не беше ясно дали и кога този автобус може да ви върне обратно. Очевидно в тази страна идеята е да се насърчава наемането на коли или на таксита. Такси в едната посока (разстоянието е около 120 км) е 30 JD; в двете посоки – 50 JD с включен престой. Официалната процедура изисква да преминете през посетителския център на пустинята-резерват, да заплатите по 5 JD вход и да решите какво ще правите. Ако искате да се повозите с лицензиран 4X4 за 2, 3 или 5 часа, трябва да сте готови да платите по 15 до 20 JD на час.
При нас събитията протекоха по-различно, малко сходно с тези в сирийската Палмира. Звъннахме на един от шофьорите, с които се бяхме запознали предния ден в Петра. Той играеше „неофициално” такси с личната си кола. Бедуин от съседно село. Направи ни оферта от 60 JD за всичко – пътуване в двете посоки и два часа разходка в пустинята. Имаше нещо съмнително в предложението, твърде съблазнително изглеждаше, за да е вярно, но ние все пак му звъннахме в 8:30. В 9:00 той дойде полу-събуден заради парти, което явно беше продължило до сутринта. Излизайки от селото Уади Муса, той спря за кафе пред един голям магазин за сувенири. После седна зад една маса с множество купички върху нея и ни демонстрира как се пълнят шишенца с пустинен пясък, как се моделира камила, цвете, шарка. С едни телчета, много специална работа. Преброих девет цвята пясък.
След тази демонстрация ние нивно решихме, че това е работното му място, но той отрече. На въпроса ни какво работи той простичко отговори: „всичко”. След още няколко километра пак спряхме. Този път при „мамммма”. Старата бедуинка изглеждаше внушително, а сестрата, която се появи отнякъде, с гордост ме разведе из стопанството и ми показа зайците, патките и козите, насажденията… Подарих на мамммма една българска роза, а на момичето – един хубав бележник. След кратка суматоха в ръцете ми беше тикнат бедуински парфюм, не питайте как мирише… Всичко бедуинско е силно – и миризмите, и вкусовете – джинджифилови сладки, от които небцето ви ще закрещи, подправки, чудесии. Бях трогната от подаръка, накара ме да се замисля до каква степен жестът към някого изисква реципрочност и за скоростта, с която се отвръща на удара.
Най-после тръгнахме към пустинята. След зверско каране дойде и отбивката от основния път. Според картата, която разучавах, в края на асфалтовия път трябваше да е посетителският център. Само че ние не стигнахме до него. Спряхме, за да снимаме влак, натоварен с фосфати (Йордания притежава значителни запаси) и след минутка се паркирахме пред нещо като магазин-кафене-офис. Появи се собственикът, очевидно приятел на нашето момче. Той се представи с достойнство, обясни ни колко струват разходките. Ние погледнахме въпросително купонджията, беше ни обещал разходка срещу поисканите 60 JD. Двамата нещо си поговориха по бедуински, после нашият човек каза да се прехвърлим във возилото на новия персонаж, той щял да му плати за разходката с половината от нашите пари. Разбрахме, че ще пътуваме „извън” официалностите, въпросът беше дали щяхме да видим онова, което виждаха „официалните” туристи. Оооо, даааа, може би даже и повече! Екскурзията се проточи към три часа, а водачът ни се забавляваше повече и от нас. Щяхме да научим много неща за живота на камилите и бедуините, за водоснабдяването, за Лорънс Арабски, музиката, живота, радостите на хората, свързани с пустинята. Скитахме в западната част на областта.
Разходката започна по бялото дъно на едно солено езеро, което в кратките дъждовни периоди се превръщало в истинско езеро. Появиха се и първите дюни – розови, а до тях жълтеникави, а по-надолу бели, а някъде в далечината – планини в цвят бордо.
Първите дюни в живота ми
Започнах да се досещам откъде идва пясъкът в шишенцата-сувенири. Бедуинът свиреше на кавал и си пееше през повечето време, не можеше да му се отрече нито чар, нито знания за природата и историята на района, нито волна нагласа към живота. Преминахме през останките от някогашния декор за заснемането на филма за Лорънс Арабски.
Тук е сниман филмът „Лорънс Арабски” през 1962 г.
По време на тригодишните снимки загинали около 440 от местните статисти – злополуки с животни, каскади, масови сцени, ухапвания от змии, други причини от кинаджийско естество от онова време. (Повече от 15 години в пустинята нямало инциденти със змии, хората били изгонили всичко живо от пустинята.) В тази британска продукция от 1962 година главната роля се изпълнява от Питър О’Туул. Лорънс Арабски е такъв символ за националноосвободителното движение на арабския свят срещу Османската империя, какъвто е поетът Байрон за гръцкото националноосвободително движение почти век по-рано.
Усетили, че разполагаме с добър познавач на района, попитахме защо камилите плюят. „Плюят само мъжките в периода да размножаване, така излъчват феромони. А този период е именно сега – месец февруари. Женските пък ядат една определена трева, която расте с бързи темпове само три седмици. Мъжкарите не я докосват. Ще ви я покажа.” Това научихме за камилите. Скоро видяхме и тревата.
Трева за женските камили
После спряхме при един от 13-те кладенци в тази част на пустинята, в които бедуините събират дъждовната вода чрез вековни съоръжения – издълбани улеи в скалите. Един кладенец обслужвал около 200 семейства, а в тези околности, т.е. в скалните пещери, живеят около 1000 семейства. На това място срещнахме западни туристи, очевидно не много доволни от факта, че трябва отново да се качат в откритата каросерия на джипа. Защото си беше хладничко, пък и вятърът беше доста силен. Е, ние пък се возим вътре, добре защитени.
Кладенец и съоръжение за събиране на дъждовната вода
Скоро подминахме скала с издълбани графити вероятно указващи пътя на керваните; после преминахме през голяма „порта”, през невероятни скални образувания, наречени с атрактивни имена като „Титаник” и пр. (Лошото ми самочувствие на фотограф ме накара да гледам чуждите снимки в гуугълските „изображения”, та по този повод открих едни такива подобни форми и „порти” в Либия – в планината Акакус, част от Сахара. Сто на сто има и другаде, свят широк.)
Спряхме да навестим две бедуинчета, които клечаха около огнище с чайниче и наглеждаха няколко камили.
Бедуинчета, очакващи мераклии да пояздят камили
Една от портите
Прекарахме добре, подарихме на децата снаксове от нашите пакети, после продължихме. След още малко каране през чудати пясъци и скали достигнахме до бедуинска палатка – братовчед на водача имал тук „магазин”.
Бедуинска палатка и „магазин”
Палаткта беше опъната срещу скали, на които видях древни рисунки, указващи пътя на керваните – две човешки фигури, между които имаше по-дребен добитък и камила в края на „уравнението”.
Част от скалната рисунка
Пихме чай с братовчеда, той ми поднесе чашата и нещо, в което димеше тамян. Каза, че сме били първите хора, които минавали през магазина му в последните три дни. По някое време вяло се опита да предложи на Емо бедуинска куфия, Емо вяло отказа, после всички дружно продължихме чаепиенето.
Изпращат ни, всичко приключи.
Времето минаваше неусетно. Разбрах, че уговорените за разходка часове бяха отминали отдавна, това ме накара да се чувствам зле. Не заради евентуалната необходимост от доплащане, а заради прекалената ограниченост на това преживяване.
но ако човек успее да се организира добре, струва си да направи поне три дни в Петра и седмица в пустинята. Всичко друго е само мимолетно докосване, от което в главата ви ще останат ярки образи, но истинското потапяне в тази природа и знаците на историята не може да се случи за няколко часа. Само едно НО, което не трябва да пропускам. Очевидци твърдят, че пустинята вече не била тихо място за медитация поради набиращите сила бедуински нощни партита. Впрочем, такова е положението и около сирийската Палмира, но това пък може да е атрактивно за купонджиите, кой знае?
Водачът ни очевидно се забавляваше с разходката. Пристигнахме до мястото му, пихме кафе, получихме сувенири и пътеводители. Сподели (очевидно искрено), че ние сме му много по-интересни от западните европейци, защото до ден днешен нито един българин не е преспивал в палатковия му лагер в „официалната” част на резервата. Така де, ние да сме посланици на неговото дело в страната ни… Уредиха сметките с нашия шофьор, нито намек за някакво доплащане. Това не му попречи да ни поиска бакшиш в края на пътуването. Трябва да сте готови за това изпитание в Йордания – всеки и навсякъде очаква да „добавите” нещо извън твърдо уговорената цена на услугата.
Прибрахме се в Уади Муса доста уморени и с глави пълни с вятър и невероятни картинки. Срещнахме се с двама братовчеди от каучсърфинга –бедуини. Срещу нашите подаръци получихме съответно: парфюм за мустаците на Емо – „само по една малка капка сутрин” и огромна кутия със сладкиши за мен. Договорихме и шофьор-гид за утрешния ден. С него щяхме да преминем през Кралския път до Аман срещу 70 JD.
Тръгнахме в 8:30 и приключихме обиколката към 15:00 часа. Поради решението да видим замъка Шобак, а не Керак, променихме маршрута и направихме ето това:
Не знаех, че борецът срещу кръстоносците Саладин, е достигнал до тези земи. Превзел е
през системата за водоснабдяване. Всъщност поехме към Шобак, защото според тукашните хора тази крепост била в по-добро състояние от Керак. Гледката към и от крепостта е изумителна, както впрочем е прекрасен целият път, през който минахме. Според водача ни в селото имало хубав и евтин хотел.
Крепостта на кръстоносците Шобак
Крепостта, видяна отдалече
След Шобак тръгнахме към
без да влизаме в самия град-резерват. Спряхме за панорамна снимка, вятърът не ни остави извън колата дълго, така че продължихме.
Дана
При Ат-Тафила (At-Tafila) се отклонихме в посока
и пътувахме през едни планини и урви, каквито само в Крит сме преминавали. В момента, в който се спуснахме на равното, зърнахме полетата с домати и банани. Толкова домати не бях виждала от бригадирските си години – в камиони, в касетки, разпилени по пътя… Топло, даже знойно. Денят е 28 февруари.
Спряхме да снимаме Мъртво море на мястото, където всички го правят – под „вкаменената” жена на Лот.
Мъртво море
Попитах шофьора какво би станало, ако реша някак си да сляза до морето, само да го докосна. Той не се поколеба с отговора: „Забранено е. Има сензори за движение и веднага ще дойде гранична полиция. Единственото място за контакт с горчиво-соленото море е ясно обозначено”. По принцип не сме големите кандидати за телесни и особено кожни експерименти, така че не проявихме интерес към къпането и подминахме комплекса, през който е единствено възможно да се влезе. Продължихме към планината Небо, където заварихме грандиозна реконструкция и разширяване на храма и целия комплекс. Смрачаваше се заради облаци и единственото, което успяхме да зърнем от височината на Мойсей, беше Мъртво море и долината на реката Йордан.
Планината Небо – това, което е виждал Мойсей от този връх е върху картата
Самата река, отдавна загубила водите си, беше трудно да се види оттук. В този момент си дадох сметка, че от състоянието на няколкото свещени реки, които видях в последните години – Оронт, Тигър, Ефрат и Йордан, може плахо да се заключи, че следващата голяма война няма да е за петрол, а за вода…
Мадаба, Йордания
се почувствах много добре. Градът ми хареса от пръв поглед, а черквата „Св. Георги” с известната карта-мозайка приех някак си близко.
Най-старата запазена мозаечна карта на светите земи
Мадаба, черквата с мозайката „Св. Георги”
Обядвахме в Мадаба, наближаваше краят на пътуването. Между Мадаба и Аман видяхме най-богатите къщи в Йордания (може да има и по-богати, не знам).
Помолихме шофьора да ни остави при сирийските таксита, защото твърдо бяхме решили да изкараме нощта в Дамаск, а не в Аман. Изходната такса при напускане на страната по суша е 8 JD. Цената е 20 JD, ако напускате Йордания по въздух.
Беше все още ранна вечер, когато седнахме да си пием чая в кафенетата на Сук Саруджа в Дамаск. На следващия ден мързелувахме пак из същите кафенета и приготвяхме дисагите за последния етап от пътуването – Ливан.
Очаквайте родължението:
Автор: Росица Йосифова
Снимки: авторът
Още снимки:
Аман
http://royak.snimka.bg/travel/jordan-amman-febr-2011.575790
Петра:
http://royak.snimka.bg/travel/jordan-petra-febr-2011.575904
Уади Рум:
http://royak.snimka.bg/travel/jordan-wadi-rum.575922
Други разкази свързани с Йордания – на картата:
Продължаваме с близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, какти и в Маалюла и Палмира в Сирия, за последно влязохме Йордания и градчето Мадаба.
Днес ще тръгненм към Мъртво море и река Йордан
Приятно четене:
четвърта част
– затова е ограничено свободното блуждаене на любопитни. До там се стига организирано , в каросерията на камионче , като на сафари. На истинското място където е бил кръстен Христос (така обясни екскурзовода ) всъщност вече няма вода. Израелците построили язовир по-нагоре и реката почти пресъхнала. Затова сега се ходи малко по нататък до едва течащата река и се „кръщаваш” на друго, официално прието място. Кръщаваме се и ние, нали затова сме дошли. Малко снимки за да увековечим събитието. Отсреща израелците пеят някаква молитва. Имат си и свещеник дори.
Река Йордан
И от двете страни на реката се разхождат въоръжени воиници и се респектират един друг с пръст на спусъка на автоматите си.Сякаш някой ще тръгне точно през това тресавище да напада другия. Или по скоро респектират ококорения турист. Поне се опитват. А като свършат с респектирането , се оттеглят под навес, на сянка при другите от наряда и джипа с картечница на покрива.
Река Йордан и Израел отсреща
Иначе, ако се гледа темпа на строене на църкви, тук ще стане доста оживено и населено. Но мястото е наистина уникално. Усещаш нещо специално докато вървиш по пътечките между върбите. Заслужава си да бъде видяно. И усетено.
Река Йордан – отсреща е Израел
Тръгваме на юг покрай
Решили сме да си топнем …. и в това море. Вече им изгубих бройката.
Спираме до кола с веещо се латвийско знаме на покрива (от тук нататък винаги ще си нося българско знаме в раницата) и на руски се разбираме че няма да даваме излишни пари за „градския им плаж” , затова се оглеждаме за удобно място за къпане. Пътят постепенно се изкачва нагоре и възможностите намаляват, затова спираме и се спускаме по урвата 100метра надолу. Камъните са покрити с по един пръст сол и изглеждат като обледенени. Наистина е солено , ужасно солено! И наистина не можеш да потънеш! Дори и с моите килограми! Само да не се обърнеш по корем , че тогава…
Когато Жени влиза да се топне по бански, местните идват да се изкъпят по-близо до нас. Или поне да погледат морето от нашето „плажче”. Когато решава да излезе, направо се опулват. На един му щръква мустака чак, въпреки че „чаршафа” до него го дърпа да си ходят.
Мъртво море
Забавляваме се като малки деца , докато не ни става нетърпимо солено. Излизаш обаче доста мазен. Странно.
Крепостта Керак
След около 2 часа сме в
Интересно и впечатляващо място със страхотен изглед във всички посоки.
[ge0_mashup_map]
Эль-Карак, Йордания
Крепостта е на 7 (седем) етажа и е последния бастион на кръстоносците по тези места , превзета след много опити и дълга обсада от прословутия Салах ад Дин – Саладин , както си го знаем ние. Почти се изгубихме на долните етажи и след няколкоминутно лутане излизаме през входа. Чак сега забелязвам че целия съм побелял от морската сол, дрехите са станали твърди като картон. Жени предвидливо се преоблече още край Мъртво море, без да й пука за любопитните погледи на местните.
Гледката от крепостта
По пътя
защото на картата това кръстовище липсва . До нас спира микробус и чука по прозореца: „За Петра?” „Да , Петра” отговарям. „След мен!” ни приканва щофьорът-арабин без дори и да сме го питали или молили. Услужливи хора. В един пътепис май беше споменато , че оттук до Петра няма бензиностанции и след настойчивите „препоръки” на Жени спирам на някаква неугледна, мръсна и с две колонки такава. На езика на глухонемите се разбираме какво и колко иска „мистър” и аз влизам в тяхната баня-тоалетна да се поизмия, че от солта вече не се търпи, а и краката ми са целите в засъхнала кал от катеренето по урвата край Мъртво море. На следващото кръстовище отново започва чуденето, докато отново до нас не спира още по излъскан микробус и ни кани да го следваме. Хм, дали и на чужденците в БГ им се случват такива работи … Преди всяко кръстовище първо ни дава сигнал с аварийните , а после забавя за да се увери че сме след него. На няколко места спира за да покаже и разкаже по нещо на своите туристи , като изчаква и ние да слезем. Почти се е стъмнило и започва якото каране , защото все пак има доста път. Иначе „царския” път си е много живописен и на светло гледките и усещанията щяха да са по-други. Добре че заредихме ! До Петра наистина няма никаква бензиностанция. То и табели за Петра няма. Добре че го срещнахме! Или , по-точно, добре че ни взе с него , че няколко обърквания не ни мърдаха.
Петра
Точно на входа на
вдясно, в първата каменна постройка със сувенири отпред, е камъкът, който Мойсей е разцепил с тоягата си и от него потекла вoда. И още тече. За това място не бяхме чели, добре че колегата спря да го покаже на своите клиенти . Спираме пред техния хотел , обяснява ни къде е нашия и след хиляди благодарности ни пожелава приятно прекарване в Йордания.
Решаваме да се поразходим из техния Даунтаун , което е всъщност горната част. Петра си е абсолютно комерсиален туристически град с доста съвременен вид, с цени като за световно. То направо си е като на световно. Имам чувството че целия свят се е изсипал тук – бъкано е с чуждоземци. По улиците едвам се разминават огромни излъскани пикапи с гелосани шофьори, от които дъни яко арабско диско. Обаче колкото и туристи да им е докарал краля им, колкото и да им е повишил стандарта, тези ще си останат все същите – абсолютни мизерници. Мръсно , ама много мръсно – и по улиците, и по кръчмите, и по магазините. Явно им идва отвътре да са си такива , въпреки удобствата на цивилизацията . А бе … кръвта вода не става. А казват че йорданците са потомци на последователите на Христос. Всичко важно около зараждането на християнството се е случило по тия земи , отсам река Йордан. Оттатък реката само са Го гонили и накрая са Го разпънали. Дори при посещението си за обявяване на Небо за свещено място, папа Йоан Павел втори е отправил пожелание „ Бог да закриля и пази краля на Йордания” което е голяма чест и нещо много специално за арабски монарх.
Петра
Седмото чудо на света е може би и най-скъпото от всички – 70$ на калпак.На фона на сметките които плащаме до тук , това изглежда като грабеж. Като гледам колко народ са дошли да го видят… евалла. Но е интересно. Самите скали са пъстри и многопластови.
Това всъщност са гробници , а не замъци или подобно. И са оцелели толкова години и след всички земетресения, защото скалите са меки и набатейците са се светнали да ги издълбаят в тях. Един от най-величествените моменти въобще от цялото пътуване е последните 50 метра преди Съкровищницата, когато започва да се появява в процепа на скалата! Спираш и … гледаш! Красиво! Невероятно! Нямам думи с които да опиша какво изпитвам. Дори само заради този момент си е заслужавало пътя до тук.
Петра
Сядаме на по чай да се насладим на гледката. И на раздумка с полицая. „ Откъде сте” „България” „ Ааа…. а къде беше това?”. По умното му изражение разбирам , че няма смисъл да му обяснявам и приключвам с „ Далеко от тук”. Няма да сме ние , ако не опитаме да влезем или да се качим навсякъде, всякаш има някаква разлика между разните му гробници Пътя нагоре си е дълъг и явно е сериозно изпитание , защото ти предлагат срещу малка сума да те закарат до върха на гърба на магаренце. „Какво магаре, бе, не ме ли виждаш колко съм … едър?”, „ О, мистър, има и голям магаре” Отказвам категорично, защото съм обещал на един приятел, с когото играем футбол всяка неделя , че ще стигна до горе пеш и за доказателство , ще се снимам пред Манастира. Доста се озорихме, но си заслужаваше дори само заради идеята. Горе пием кафе в набатейско жилище ( разбирай ръчно издялана пещера ) , с много удобни за полягане пейки, със страхотен изглед към последната гробница , наречена Манастира и с цена на кафето,колкото на площад „Сан Марко” във Венеция. Надолу вече е по-леко и се вглеждаме във физиономиите на качващите се, за да се изкефим че сме в обратна посока. Докато не виждам в далечината колко още мноооого път ни чака. Хм, друг път трябва да внимавам какво обещавам, защото наистина си е много вървенето. Последната почивка я правим пред Съкровищницата. Красиво! Дори не ни се тръгва въпреки умората.
Скалите край Петра
Изведнъж започва да духа много силен вятър и чак сега разбираме защо арабите са с такива дълги дрехи. За да се пазят от пясъка. Защото аз имам вече и в бельото си. След 7 часа и половина ходене , уморени и прашасали , най-после напускаме прословутата Петра – седмото чудо на света.
Очаквайте продължението
Автор: Жени Русева
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Йордания – на картата:
Нещо арабско има тия дни във въздуха (дано е за добро!). Ние се присъединяваме към тази вълна, може би за да не забравим красотите на арабския свят преди да затворят всички полети до там. В Йордания все още всичко е спокойно, за това днес Мая ще ни води към Петра или по-скоро ще тръгнем с нея и Индиана Джоунс да откриваме пазителите на Свещения Граал 😉
Приятно четене:
Част първа
29.12 – 30.12.2010
Приказката този път ще бъде за цветовете. Цветовете на пустинята – най-невероятната комбинация от розово, кармин, наситено червено, жълто, охра, златно, бяло и синьо, която някога съм си представяла. И за хората. Невероятно милите, дружелюбни, усмихнати, спокойни и добри хора, които срещнах в Йордания.
Когато казах, че ще ходя в Йордания, много хора ме попитаха къде е това, какво ще гледам там и защо изобщо се забивам в арабския свят. Изтърпях ужасно много и ужасно неуместни шеги във връзка с този си избор. Все пак искам да благодаря на всички, които ме посъветваха да избера Йордания. Защото така се роди тази приказка.
Йордания ми се върти в главата като идея от доста време. Тази година, поради поредната липса на правилната екскурзия до Мексико за Нова Година, много се колебаех между Йордания и круиз по Нил. Накрая, с малко добри съвети, се спрях на Йордания. Шест дни, с екскурзии до вездесъщата Петра, Мъртво море и река Йордан, и пустинята Уади Рум.
Както винаги пътувам с агенция. Имам някои забележки и недоволства от нашата агенция, но ще ги спестя. И тъй като най-вероятно ще използвам отново същата агенция, ще изглежда нелепо да ги плюя. 🙂 Нейсе, екскурзията сама по себе си си струваше.
Подготвих се предварително, със закупуването на пътеводител за Йордания. Който, поръчах на един приятел от Лондон. Защото, ако щете ми вярвайте, в нашите мили, родни книжарници, такова чудо, като пътеводител за Йордания няма. Било на български или на английски. Предложиха да ми внесат от Англия за към 60 лева. А аз го взех пак от там, за 20. Представата за търговия на някои хора у нас е много стряскаща. 🙂
Чинно си изчаках 29-ти декември и бодро – бодро се отправих на летището. Където, още при регистрацията, България Еър ни „зарадваха” с вестта, че имаме минимум час закъснение и може да отидем на много по-голямо. Казвала съм за „любовното” ми отоншение към националния ни … „извозвач”, нали? 🙂 Така.
Само с приличните час и половина по-късно ни натовариха на чартъра за Акаба. Директният полет е три часа. Спокоен полет и към 4 кацаме на летището в Акаба.
Следва първо гео-политическо отклонение.
Градът, в който отседнахме, Акаба, е много интересно място. Намира се в залива Акаба и до 1994 година е бил окупирана територия на Израел. Тогава, след сключването на мирен договор между Йордания и Израел е върнат на йорданците, заедно с прилежаща територия от 10 км. Още 15 са преотстъпени на Йордания от намиращата се на юг Саудитска Арабия и така към момента, Йордания има територия от 25 км. морски бряг. Това е единственият излаз на море на страната. Акаба е и единственото пристанище на Йордания.
Целият залив Акаба е адски интересно място. На територия от има-няма 20 километра по протежение на залива, са се събрали Египет, Израел, Йордания и Саудитска Арабия. Израелският курорт Ейлат, е на 3 км. от Акаба. На пет километра на юг от Ейлат е египетската Таба. И си съжителстват мирно. Границата е отворена и туристите си пътуват. Ей така разбират хората икономическо развитие. Не че се обичат особено. Ама … търговия, какво да правиш.
Летището на Акаба е най, ама най-миниатюрното летище, на което съм попадала. Явно приемат предимно чартъри. Благодарение на което, ни изхвърлиха за половин час от него. Натоварихме се по автобусите и ни разхвърляха по хотелите. Курортът, в който бях настанена, се нарича Тала Бей. Нещо като Слънчев бряг например. Само с хотели. Намира се на около 15 км. от центъра на Акаба и за да се придвижим до там, ползвахме или такси, или шатълите на хотелите. Последната опция е по-добра, защото шатълът е безплатен. 🙂
За съжаление, в тази първа вечер не успях да добия впечатление за околностите и пейзажа, тъй като Йордания е в нашата часова зона /нещо много изненадващо за мен/. Тоест, като ни изхвърлиха към пет без двайсет от летището, вече се стъмваше и освен за палми и топло време, за друго впечатление нямаше време. А и те, палмите, вече не ме и впечатляват. 🙂 Виж, температурите от 20-22 градуса, при минус 6, на които тръгнахме от София, си бяха впечатляващи. 🙂
Та така, към шест и малко бях в хотела. Само за информация – хотелът, в който бях е Радисън. Хубав хотел, нямам забележки. Дадоха ми страхотна стая, с директен изглед към морето. Сутрин като си отворех очите, виждах морето. Прелест.
За тази първа вечер си бях предвидила консуматорска програма. А иначе казано – шопинг.
Подготвяйки се за пътуването, ровичках из нета и попаднах на информации за наличието на молове в Акаба. И аз, пишман шопинг маниачка, ще вървя на шопинг. Ей, как се прекарах, ако знаете! 🙂
Оказа се, че въпросният „МОЛ” е … абе даже и небеден за МОЛ е силна дума. То беше едно голямо и … празно. На трите етажа, имаше горе-долу 4-5 магазина. В цялата сграда, бяхме охраната, отегчените 5-6 продавачи и няколко такива заблудени овци като мен. 🙂 ) Голям цирк.
Понеже цялата тази пародия е поместена в най-северния край на Акаба, а хотелът ме беше в най-южния, придвижването до там си беше … малко приключение. Попитах на рецепцията на хотела как точно да стигна до там и момичето добросъвестно ми каза, че трябва да взема такси. Обаче не ми каза, че пред самия МОЛ таксита няма! 🙂 ) Добре, че беше шофьорът, който явно видя, че се притесних и човекът ми остави номера си, ако не намеря такси, да му звънна и да дойде да ме прибере. Мисля, че не беше много изненадан, когато му звъннах петнайсет минути по-късно, с молба да си ме прибере обратно. 🙂 )
И тук ще направя едно мако отклонение за местните. Човекът изобщо не беше длъжен да ме връща обратно. В над 90% от случаите, тукашен таксиджия би ме зарязал и не би се обърнал даже. Човекът, не само, че ме върна, ами като разбра, че съм разочарована, ме прекара през цялата Акаба, попита ме какво смятам да купувам и ми показа суковете, където се продават съответните стоки. Закара ме до мястото, където спира шатъла на хотела и даже ми предложи да ме разведе из един от другите молове, който изглеждаше съвсем обитаем и като нормален магазин. За цялото това разкарване, не ми е взел и една стотинка отгоре на определената тарифа. Ако оставиш бакшиш – оставиш. Това по никакъв начин не се отразява на обслужването или отношението.
Подобно дружелюбно и откровено мило отношение съпътстваше целият ми престой. Хората се радват на туристите и се опитват да ги накарат да харесат страната им. И това, поне по моята преценка е искрено отношение. 🙂
По въпроса за моловете. Като влязох във въпросния, придобих доста ясна представа за това, как, най-вероятно, ще иглеждат и доста от нашенските подобни недоразумения в близкото бъдеще. Не че има нещо лошо в това. 🙂 Ако обаче някой ви предложи да идете на МОЛ в Йордания, не му се връзвайте. 🙂 Придържайте се към традиционния пазар и всичко ще е наред.
На следващата сутрин, 30 декември, беше най-интересната според доста хора екскурзия в програмата – целодневно посещение на Петра.
Имайки предвид, че разстоянието е към 120 километра и се взема за около два часа, обявената целодневна екскурзия е доста силно преувеличение. Близо 3-те часа, които имахме на разположение в самата Петра са не просто недостатъчни. Те са абсолютно недостатъчни. За това време не можете даже основните места да разгледате, да не говорим, да се отклоните от главния път, или да се качите до паметниците на високите места. Съветът на пътеводителите, а и моят личен е, че два дена в самата Петра, са абсолютният минимум, който трябва да си отделите. Така ще можете както да видите евентуално изгрева, ще разгледате основно паметниците и при късмет, ще се насладите на вечерното шоу със свещи. Казват, че било знаменателно.
Ние обаче имахме към 3 часа. Това е. Каквото разгледахме, разгледахме. Другият път повече.
Следва първо историческо отклонение.
Няма да се опитвам да цитирам Уикипедия. Ако ви е интересно, можете да прочетете подробните статии сами. Аз ще се придържам към това, което помня.
Петра е древен град. Била е столица на цивилизацията на набатеите. Според някои исторически източници, а и според екскурзовода ни, набатеите са арабско племе, придвижило се на север от днешна Саудитска Арабия. Повод за това схващане са намерени руини от сгради в същия стил в Саудитска Арабия. Намира се в долината Уади Муса /Долината на Мойсей/ и по времето на най-големия си разцвет е била кръстопът на керваните.
Най-голяма част от могъществото си, Петра е дължала на водата. Цялата Уади Муса, западната Уади Араба /Арабската долина/ и целият път до Червено море са пустиня. Наличието на вода в Петра е карало всички кервани да спират там, за да се запасят. За което са си плащали на набатеите.
Наличието на вода е едно от чудесата на Петра. Не си мислете, че са открили вода или нещо такова. Събирали са дъждовната такава. Самата Петра се намира в най-ниската част на каньон. И при зимните дъждове, цялата вода се събира към ниското. Ето защо хората, много интелигентно, са преградили пътя на водата, правейки водохранилища, издълбали са в пясъчника канали и така са се превърнали в местната икономическа сила за доста време.
През вековете, държавата на набатеите редува самостоятелност с попадане под властта на Римската империя. След разпадането на Римската империя, Петра попада под властта на мюсюлманите и започва да запада, поради изместването на търговските пътища на север. Към края на седми век, градът е разлюлян от мощно земетресение, което довежда до окончателното му обезлюдяване и потъването му в забрава за близо хиляда години.
Петра е преоткрита за света през 1812 година от швейцареца Йохан Буркхарт.
Интересна подробност е, че през годините след упадъка и, Петра е била населявана от местни бедуински племена. Които са обитавали всичките и прекрасни руини. Когато през 80-те години на миналия век е обявена за част от световното културно наследство, правителството се е принудило да ги изсели насилствено, тъй като не са искали да напуснат мястото. Построили са им къщи и цялостна инфраструктура в околностите, за да ги прилъжат да се преместят. Гробниците все още носят следи от присъствието им. Ако знаете какъв „аромат” се носи от тях. 🙂 )
Толкоз за историята. Сега за екскурзията. 30.10.2010 г. е денят, в който ме валя във втората пустиня, в която съм била. В Сахара ме валя и сега пак. Почвам да се притеснявам вече, като тръгна на някъде. Нося си дъжда и последващите наводнения с мен. 🙂 )
Сутринта, когато се натоварихме на автобуса, нямаше видими признаци за дъжд. Облачността в Акаба беше разкъсана и беше топличко. Бодро-бодро, поехме по новичка магистрала през пустинята, на север към Петра. Ще изненадам ли някого, ако кажа, че в Йордания не съм попаднала на път с дупки. Май не.
През близо трите часа, които ни отне пътя, гидът ни – йорданецът Уалид – ни запозна, на много добър руски, с подробности за Йордания. Така успяваше да ни забавлява, защото за наш карък, на петдесет километра от Акаба взе, че падна мъгла. Без майтап. Гъста и студена! Мнооого гадно. Аз точно се бях въодушевила и бях почнала да щракам пустинята. Ама на – ядец.
Тъй като температурата значително се понижи, още на първата спирка по пътя ни, в съответния магазин за прахосъбирачки/сувенири, в който ни вкараха, нападнахме шаловете и шамиите. Шамията, ако се сещате, е кърпата за глава, която носят мъжете по тези места. Аз се сдобих с бяла. Като шал се оказа страхотно попадение, защото е памучна и много топли. Даже сега си я нося като шал. Един от продавачите даже ме опакова в нея, по правилния начин. 🙂 Даже мога да приложа и снимков материал за доказателство.
Както и да е, натоварени с първа доза китайски сувенири от Йордания, си продължихме пътя към Петра.
Може би, сега е моментът да вметна малко полезна информация за начина на пазаруване.
По отношение на пазаруването Йордания доста се различава от останалите арабски държави, в които съм била. Пазарлъкът определено НЕ върви. Цените са си фиксирани, и няма шест-пет. В наааааай-добрия случай са ми правили 15-20% отстъпка, но тя се заявява още като влезеш, или пък си има надпис, че имат отстъпка. Упях да се пазаря на едно-единствено място, в самата Петра, с един бедуин, за сувенирчета. И то само защото си купих по-голямо количество. Иначе масово виждах, как търговците отказват да преговарят и продажба не се осъществява.
Освен това, за разлика от други арабски държави, търговците не са нахални. Ако забележат, че се заглеждате по нещо, ще се усмихнат и ще ви поканят да влезете. Ако кажете не, няма проблем. Никой не ви гони по улицата и не ви дърпа да влезете тук или там.
Пътувахме си ние, а мъглата се сгъстяваше. В един момент взех да се притеснявам, че и в Петра ще има мъгла и нищо няма да видим. За щастие, гидът ни успокои, че в Петра всичко било наред.
И така след около три часа пътуване, към 11.30 /при тръгване от хотела в 8/ успяхме да се паркираме пред Петра.
Петра се наричат само руините. Самото населено място, където спират туристите, а вече има и хотели, се нарича Уади Муса /Долината на Моисей/. То е малко, изкуствено създадено място. Като са изселили бедуините, са им построили къщи в това село. И то се е разраснало до статута на град. Сега там има хотели, може да се отседне, нормално градче си е.
Петра е национален резерват. Билети за вход се закупуват в посетителския център, на входа на резервата. Нашите струваха … 50 йордански динара. Като имате предвид, колко безумно скъпа е йорданската валута, това са към 60 евро. И не се шегувам. Курсът е нещо като 1 динар за 92-93 евроцента. 🙂 )
Всичко добре, чакахме си ние пред входа, да дойде гидът ни с билетите и точно в този момент започна какво … да вали! Гадост! И то един ситен, ужасно мокрещ дъждец. Аз, бидейки с камера в едната ръка и фотоапарат в другата, нямах голям избор, освен да си закупя дъждобран.
Входът на резервата е на около километър от началото на каньона на самата Петра. Който километър можете да вземете или пеша, слушайки екскурзовода или на кон. Имайте предвид, че ако си вземете билет като нашият, от 50 динара, превозването с кон ви е включено в цената. Единственото, което трябва да си заплатите е бакшишът на водача. Който е примерно два динара. Един им е малко, пък три може да са много за вас.
Тъй като обаче пътят към каньона е полегат, широк, а и има какво да се чуе от екскурзоводите, по голямата част от групата ни избра пешеходния маршрут.
Този един километър сам по себе си представлява външният край на град Петра. По-съвременно казано – предградията. Там са били разположени жилищата на набатеите. И като казвам жилища, да не си представите къщи или нещо такова. Обикновените набатеи са живели в палатки или в издълбани, или естествени пещери по склоновете на каньона. Тъй като каньонът е от пясъчник, издълбаването не е било сериозна пречка. Всички тези монументални руини, които познаваме от Индиана Джоунс, а и не само от там, са гробници на местните владетели. Никой жив човек, преди бедуините, не е живял в тях.
След опознавателната разходка стигаме каньона. Ще цитирам отново Индиана Джоунс: „Каньонът на полумесеца”. Спомняте ли си как Харисън Форд и Шон Конъри яздеха през едни тесни, розови скали. Ето това е мястото.
Каньонът на Петра е естествен разлом, образуван в следствие на земетресение преди … много хиляди години. Не помня колко. Имаме си Гугъл за тия неща. 🙂
Дължината му е 800 метра. Ширината варира от … да кажем грубо 3, до 10-12 метра.
Това е едно от най-невероятните природни чудеса, които съм имала честта и удоволствието да посетя.
Стотици метри невероятни цветове от пясъчник се редят край вас. От жълто и златисто, през розово, кармин, ярко, наситено червено, до черни, гранитни жили в скалата, извайващи невероятни, причудливи форми по цялото протежение на каньона. В един момент сетивата толкова се препълват и пресищат от тази феерия на цветове и форми, че осъзнах, как вече не успявам да възприема всичко около себе си. Можех само там да си изкарам половин ден оглеждайки чудесата, които водата, вятъра и пясъка са сътворили.
Категорично не бих препоръчала да ползвате каручка, за да слезете до Петра. Това ще бъде тотална загуба за вас. Отделете си време и го минете пеша. Поне на отиване. Ще останете поразени от цялата тази красота. Уверявам Ви 🙂
Освен чисто природните, пътят надолу предлага и добър поглед върху достиженията на набатеите.
Както казах, холата са събирали дъждовната вода. По протежението на целия каньон, в скалата са издълбани водопроводни канали. Хората са ги облепили с керамични плочки и по тях водата е текла към водохранилищата в ниското. Освен това на определени места в каньона има преграждения. Нещо като язовирни стени. Мънички, естествено. По този начин са заграждали пътя на водата, която е идвала от високото и така са я насочвали към каналите. И всичко това към 5-600 година преди новата ера. Забележителни хора!
Ходехме си ние тихо, мирно и кротко след гида, зяпайки скалите и в един момент той ни спря. Каза, елате сега в този край на пътеката, погледнете нагоре и вижте еди-коя си скала. И ние се прехласваме. 🙂 След което той каза, а сега се обърнете обратно и погледнете надолу. И през процепа … се видя най-прочутата, известна и най-добре запазена гробница на Петра – Съкровищницата. 🙂 ) Много хитър номер. Даже камерата не бях приготвила.
Пак ще прибягна до Индиана Джоунс. Спомняте ли си сградата, в която беше Свещеният Граал? Тази, която се „срути” накрая, когато загубиха Граала. Ето за тази става дума.
Колосално място. Невероятно. Абсолютно феноменално и магическо. Тука май ми свършиха певъзходните степени. А на мен рядко ми се случва да остана без думи. 🙂 )
Ще ви сложа няколко снимки, за да придобиете представа, въпреки че, съм сигурна, сте виждали за какво говоря. Но думите са бедни. Подобна красота трябва да се види и изпита. Всичко друго е слабо като описание.
Самата гробница, за разлика от околните скали е розова. Предполагам защото пясъчникът е такъв когато се изреже в дълбочина.
За съжаление не пускат да се влезе в нея. Можете само да се снимате.
Целият площад, където се извисява Съкровищницата е съвсем мъничък. Да кажем елипса, с 50 метра в диаметър. Миниатюрно място. Което прави фасадата още по-колосална, защото трябва да си изкривите врата, за да погледнете нагоре и това ви кара да се чувствате малък.
О, да не забравя да кажа, защо се нарича
Всъщност там съкровища няма. И никога не е имало. Когато е преоткрита през 19-ти век, се е разнесъл слух, че в централния елемент, на върха, има скрити съкровища. И оттам е тръгнало името. Имало е глупаци, които са я обстрелвали, в опит да строшат арката, за да стигнат до съкровището. Следите от куршумите все още могат да бъдат видяни. Стоят си.
На самата фасада има издълбани статуи. На гръцки богини, ще ви излъжа точно кои. Самата Съкровищница е направена в гръцки стил. Статуи на богове, а и колоните са с гръцки капители, ще ви излъжа дали в дорийски или йонийски стил.
Всички гробници в долината имат някакво влияние от околните цивилизации. Тъй като са били кръстопът, това е естествено. Паказаха ни една, на чиято фасада има издълбани египетски обелиски. Има в гръцки, а по-късните са в римски стил.
Оставиха ни към половин час да зяпаме и щракаме това чудо на човечеството. Някои туристи нападнаха сувенирния магазин. 🙂
След което ни подкараха към останалите гробници.
Тоест съвсем не е само Съкровищницата. Целият каньон от нея навътре и във височина на скалите е с издълбани гробници. Малки и големи. На по-богати и по-бедни набатеи. По-бедните са просто като дупки в скалата с малки фасади отпред. С едно, максимум две места вътре. Накъдето и да се обърне човек в тези още няколкостотин метра, около него изникват гробници. Главният път, по който се върви, се нарича „Царските гробници”, въпреки че, както ни обясниха, съвсем не са само царски.
А как са разбрали учените, че това все пак са гробници? Имайте предвид, че вътре не е имало, ковчези, саркофази или пък останки.
Ами от надписите. Честна дума, не помня дали бяха на гръцки, но на гробниците на богатите, респективно царските, си има надписи. Та от тях е станало ясно, че това всъщност е град на мъртвите.
След „Царските гробници” ни показаха и римският амфитеатър. Все пак римляните са владели това място. И къде без амфитеатър. Амфитеатърът е изкопан подобно на гробнците, направо в скалата. Казаха, че побира 4 000 човека.
И тук ще изкажа част от недоволството си от туристическата агенция. Българската.
Както казах по-нагоре, да се разгледа Петра за един ден, камо ли за трите часа, които имахме, е невъзможно. И щеше да е хубаво да ни кажат още в София, ако Петра ни представлява интерес, да се запишем на другата им екскурзия, в която имаше 3 дни само в Петра.
Ама не. Имаше даже хора, които изрично са питали дали един ден е достатъчен и им е било казано, че за повече от половин ден просто няма какво да се види! Честна дума, такива малоумници работят по туристическите агенции. А ви говоря за една от най-големите български такива. Чудо на света и няма какво да се види!!!
Това го споделям, не заради самото мрънкане, а за да имате предвид, че до втората най-добре запазена гробница – Манастирът – се стига след около час, час и малко ходене нагоре директно през каньона. Сериозно и тежко ходене. Само за там ви трябват, три – четири часа!
За втората висока точка, Жертвеника, ви трябват още два. Едно семейство от групата успяха да се качат. Казаха, че гледката е зашеметяваща. И то след като вече бяхме зашеметени от красота и природен разкош.
Ето защо, тези, които се интересуват от историята на мястото или от природата, имайте предвид – два дена. Не по-малко.
Е, за съжаление беше три часа, а през зимата Петра я затварят в четири, ето защо ни подкараха обратно към изхода.
Тук се възползвах от свободното време, за да направя нещо необичайно. Пазарих се. Както казах по-горе, тук беше единственото място, където пазарлъкът вървеше. Поне за мен де.
Спазарих се с един от бедуините за едни от най-типичните местни сувенири. Бутлчици пълни с пясък. Ама не просто пясък. Благодарение на невероятното разнообразие от цветен пясък, което има в Йордания местните извайват истински картини от пясък в бутилки. Направо е невероятно. Даже ни показаха как се прави. И всичкият пясък си е местен. Пясък поне си имат. 😉 )
Стриват различни на цвят скали и с получените цветове правят картини. Могат даже името Ви да изпишат в бутилчица. И са от мънички, да кажем по 50 грама, до доста големи. Аз май купих по 250 грама, но имаше и по-големи.
Много красиво и автентично.
Та се попазарих с бедуина и заради количеството ми даде по-ниска цена.
След това остана само орбатният път нагоре. За връщане вече спокойно можете да ползвате каретите. Хората взеха да се уморяват и нагоре бая народ пое с конска тяга.
Аз си го минах пеша. Слънцето се възползва от този момент и взе, че изгря. И сякаш целият каньон пламна!
Ако до този момент, въпреки облаците, цветовете бяха феерични и омагьосващи, когато изгря слънцето нещата станаха наистина … неописуеми. Никога, никога не съм предполагала, че е природата може да сътвори такова чудо. Това не подлежи на описание. Трябва да го видите.
Много е интересно как на слизане, при облачност и дъжд, скалите от външната страна на каньона все пак бяха розови. При слънце, станаха златисто жълти. 🙂
Когато излязохме, попаднахме на местен оркестър, който репетираше. Направо навън, пред посетителския център.
Оказа се, че това е един от двата оркестъра, които участват във вечерното шоу на свещи в Петра. Както казах, вечер, се организира светлинно шоу. Запалват свещи и осветяват целия град. И двата оркестъра свирят в двата края. Предполагам, че е нещо като шоуто във Велико Търново, но не е толкова интерактивно като нашето. Казаха, че било страхотно.
И така, с този оркестър, завърши официалната част от посещението ни в Петра. Остана още едно нещо за деня. Обядът!
Часът минаваше 4, ние още не бяхме обядвали. Това беше повод за сериозно мрънкане у част от групата.
Както се оказа обаче, хората бяха имали право. Ако ни бяха нахранили и после юрнали през каньона, сигурно половината щяха да окапят още преди са сме стигнали до долу. 🙂 )
Заведоха ни в един от местните ресторанти, който приемаше туристически групи и ни нагостиха.
Много харесвам арабската кухня! Как готвят тези хора! Аз съм капризна и доста неща не ям, обаче като ида в арабския свят и съм като невидяла. Леле какъв лют кус-кус правят!!! Ама не ядяла люто, ама не ядяла кус-кус! Няма такова нещо! Ям на общо основание и даже повтарям! 🙂 )
В този ресторант пробвах и местна бира. Убийте ме, не помня как се казва. Обаче беше силна. 8%. Мноооого блага биричка!
Отношението към алкохола е още едно нещо, по което Йордания се отличава от останалия арабски и изобщо мюсюлмански свят. Алкохолът не е забранен. В смисъл, не само за туристите. В Акаба си имаше съвсем легални, нормални магазини за алкохол. С каквото ви душа пожелае вътре. И всеки можеше да влезе и да си напазарува. Цените са … по-високи от нашите, но това се дължи на факта, че в Йордания принципно цените са на европейско ниво. Не мога да кажа, че съм видяла местен да влезе и да си купи, но то е, защото не съм се заглеждала. Със сигурност има и такива. Но пък магазините си се държат от местни.
Изобщо по отношение на исляма, Йордания е много по-толерантна и напредничава от повечето мюсюлмански държави, в които съм била. От Египет и Мароко поне, със сигурност. Въпреки че, по-голямата част от жените ходят със забрадки на главите, това май е единственото външно проявление на ислямската им принадлежност. Иначе са си облечени нормално. Видях и полицайки по улиците. Както видях и незабрадени местни жени. Даже в хотела ни имаше такива по бански. Не са толкова стриктни колкото в … Саудитска Арабия, да речем. Обясниха ни, че по Коран, препоръчетилно е покриването на косите. Това с пълното покриване била местна традиция на саудитците. Не че, не можете да видите и напълно забулена жена – може. Обаче са по-скоро изключение и туристите много ги заглеждат. 🙂 )
Тъй. След като на нахраниха, тихо и кротко още близо три часа и обратно към хотелите. Цялата екскурзия отне общо … 12 часа. И не мисля, че може да се мина за по-малко.
Очаквайте продължението
Автор: Мая Георгиева
Снимки: авторът
След като с Огнян станахме хаджии, време е да обиколим и до съседна Йордания. Днес на ред е Петра. Приятно четене: Екскурзия до Петра в Йордания От хотела в Ейлат ни събуждат в 6:30,...
Днес продължаваме с пътешествието на Валерия до Божи гроб. Бяхме вече с нея край Мъртво море, през пустинята Негев и Витлеем. Днес продължаваме със самия Йерусалим, като ще разберем какв действителност се става хаджия, и Хайфа. И ще отскочим за малко до Петра в Йордания. Приятно четене:
втора част
На древния арамейски език — езикът, на който е говорил Исус Христос, вместо „Отивам в Йерусалим“ казвали „Изкачвам се в Йерусалим“. И не само защото градът е съграден върху хълм, който настина трябва да бъде изкачен. Казват, че Йерусалим е мястото, където човек е най-близо до Бога. А приближаването към Него винаги е свързано с човешкото извисяване — едно непрестанно изкачване на душата — нагоре и нагоре — към Създателя.
Затова Йерусалим не е просто един от многобройните туристически маршрути по света. От стари времена идването тук се означава само с една дума — поклонение. И там, под хълма има гробище, където са най — скъпо платените гробове на разни видни личности, дето се надяват, първи да възкръснат, като му дойде времето, през Второто пришествие.
По всяко време на годината човек може да направи своето „изкачване“ в Светия град. Но ако наистина иска да съпреживее последните земни дни на Спасителя и неговото Възкресение, най-удачното време за поклонение е Страстната седмица и Великден. И най — неудачното — градът е претъпкан от поклонници. Блъсканицата и шумотевицата са несравнимо
основан от цар Давид преди повече от 3000 г., се издига е върху карстово плато. Ако човек го гледа отдолу — от източното подножие в долината Кедрон — добива наистина усещането за град, който се извисява в небето. Неслучайно християнските химни възпяват земния Йерусалим като предобраз на Небесния Йерусалим — т. е. Божието царство. Старите крепостни стени, издигнати в библейски времена, преправяни и доизграждани от римляни, византийци, араби, кръстоносци и османци, са прорязани от седем порти. Шестте от тях са отворени денонощно. Седмата е зазидана. Златната порта. По времето на Иисус тя е главният вход на града откъм изток. През нея, яздейки бяло магаре влиза Спасителят, посрещнат възторжено с палмови клони и възгласите „Осанна! Благословен е идещият в името Господне!“ През 628 г. византийският император Ираклий, облечен скромно и бос пренася от тук на ръце Христовия Кръст — възвъзвърнат в Йерусалим след персийски плен. След това Ираклий заповядал да зазидат портата — след като през нея минал Светия Кръст, никой друг не трябвало повече да тъпче мястото с нозете си. Преданието разказва, че Златната порта ще се „отвори“ чак в Деня на Второто пришествие — за да мине през нея отново Спасителят.
Четете по-нататък>>>
Продължаваме с обиколката на Стас из Йордания. Започнахме с Аман и Акаба, разгледахме Мъртво море, а днес ще посетим Петра с негова помощ. Приятно четене:
(От гръцки: петра = камък)
част трета
Вълнение… Бяхме пред посетителския център на основната ни цел — ПЕТРА!
29.април. 2008 г., 15:00 — влизаме в комплекса с билети от 21 динара (37,60 лв.).
Пътуването този път по изключение не ни се стори дълго… Екскурзоводът ни разказа по пътя малко история на това забележително място. И слава Богу, защото по-късно се оказа, че не е възможно да се движим в група, да слушаме и да разгледаме всичко! В самото начало ни казаха, че имаме 4 часа — точно в 19:00 трябваше да сме при автобусите.
И така…
се намира в югозападната част на Йордания. Точно до него е
който понастоящем е отправна точка за посещение на чудото на света. Градът е запазен паметник на народ, който впоследствие е изчезнал — набатейци.
Има данни, че през 312 г. пр. н. е. набатейците са построили форт, за да се защитават от нападенията на гръцкия император Антигон. Счита се, че по това време те са се заселили по тези земи с разрешението на тогавашния владетел, като са го помолили да им помогне да оцелеят.
Набатейското изкуство и култура са повлияни от гръцкото и египетското. Те са имали свой език и писменост, подобна на арамейската и иврит. Секли са собствени монети, имали са и собствена религия и божества.
Набатейците са живеели са в пустинята, при оскъдни водни запаси. Поради това техните ситеми за съхранение на вода са били много съвършенни. Канали, дренажи и резервоари са събирали водата през дъждовния период. Строили са мостове, за да се придвижват и тунели за отвеждане на водата, за да не наводняват.
Петра е бил съвсем близо до Римския Декаполис (десет големи Римски градове в Арабската провинция). Цар Ободас, син на Аретас II през 90 г. пр. н. е. е победил губернатора на Палестина и е присъединил два региона към кралството си. Неговия син Аретас III (87—62 г. пр. н. е.) е разширил кралството и по негово време набатейците са достигнали апогея си. Достигайки до Дамаск и десетте града на Декаполиса, набатейците развиват изключително много търговията си. Техните кервани достигат чак до Китай на изток и до Рим далеч на запад. По това време римляните няколко пъти са изпращали войски, за да ги покорят, но безуспешно. Последният цар на набатейците е бил Рабел II, който е умрял през 106 г. След него Набатейското кралство е станало римска провинция, покорена от император Траян. Това е и края на набатейците. Поради своята отдалеченост и местоположение между скалите, Петра е останала забравена за много дълго време.
Всичко това е за да покаже, че историята на набатейците е не по-малко интересна от техните творения, оцелели до наши дни. Каменният град Петра е уникален и с местоположението си, и с добре запазените жилища, гробници и административни сгради. До него се достига посредством проход между скалите, наречен Siq. Началото на Siq е на 800 от входа на комплекса.
Тези 800 м ни показаха първите забележителности — джиновете, представляващи големи каменни блокове и изобразяващи бог Душара… Те пазят входа на Siq.
Вляво от тях се намира и Обелисковата гробница, с подчертани египетски елементи на фасадата (дясно)
Разказите за Коледа и Нова година обикновено се появяват някъде в края на зимата (логично;-). Затова реших да събера всички разкази за Коледа и Нова година в един списък с линкове, така че сега,...
Последни коментари