Archive for the tag 'Пекин'

сеп. 17 2017

От Улан Батор до Пекин през пустинята Гоби

След като посетихме Чингиз хан, днес с Цветан продължаваме през Монголия и пустинята Гоби към Пекин: на влак, на джип и с автобус. Приятно четене: От Улан Батор до Пекин или за по-евтино през Замин Ууд- Ерлиан в Гоби с влак, джип и автобус Между Улан Батор и Пекин е пустинята Гоби и ние трябва […]

One response so far

окт. 12 2016

Пекин (Китай)

Днес Петя ще ни води до Пекин – да видим какво толкова има в китайската столица (има, има – четете!) Приятно четене: Пекин (Китай) Тръгнах за Китай в края на март. От София се качихме на самолета за Виена, а от там за Пекин. Не съм и очаквала, че ще ни качат на такова превозно […]

One response so far

сеп. 02 2010

Бях в Китай (3): Пекин

Днес ще завършим пътеписа на Павлина за Китай и Пекин. Приятно четене:

Бях в Китай

част трета:

Отново Пекин

За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”

Предългият ми пътепис вече клони към своя край и е добре да ви кажа няколко думи за самия Пекин, преди да поставя последната точка. Името на китайската столица в оригинално произношение е Бейцзин (близко до английското Beijing) и означава ’северна столица’. Всъщност то е тясно свързано с историческата съдба на града и с неговия статут. В периодите, когато Пекин не е бил столица, е наричан Бейпин – ’северно спокойствие’. По време на монголската династия Юан (1280–1360) той е известен като Даду (кит. ’велика столица’) или като Ханбалик (монг. ’велика резиденция на хана’). И други имена е имал Пекин през вековете, може би защото често е преминавал от едни ръце в други: владели са го монголци, манджури, японци. Голям разцвет преживява по време на династията Мин (1368–1644), когато са построени Забраненият град и Храмът на Небето, а китайската култура и изкуство изобщо достигат своя апогей.

По брой на населението Пекин е вторият по големина град в страната след Шанхай (18 420 000 души). Днес тук живеят повече от 15 млн. души. Любопитен факт е, че китайската столица е била най-големият град в света през ХV и през ХVIII век.

В Пекин впечатление правят широките булеварди, които минават дори през историческия център на града. На картата те имат вид на концентрични кръгове и радиално пресичащи ги лъчи. Пръстените, които опасват столицата, са четири, а в момента се изгражда петият! Най-дясната лента на булевардите е запазена – наистина е запазена – за автобусите и когато трафикът е натоварен, пътуването с градския транспорт пести време.

От двете страни на булевардите са разположени велосипедни алеи. Както знаете, колелото е доста популярно средство за придвижване в Китай. Според Добринка, която е била в Пекин преди няколко години, броят на велосипедите чувствително е намалял. Като гледам и самите колелета, си мисля, че са на изчезване. Толкова очукани, изтормозени и мръсни возила, запазили далечен спомен от фабричната си боя, в България могат да се видят единствено в пунктовете за вторични суровини. Просто стоиш и се чудиш коя неведома сила кара тези развалини да се движат и свързва в едно цяло съставните им части.

Тук се сещам за една публикация, която навремето – заедно с коментарите – прочетох с интерес. Асоциация по контраст. Ех, Дани, ех, THE_AI, какво ти изкуство, каква ти поддръжка! Ако отидеш в Китай, не поглеждай велосипедите – очите ти ще се насълзят при вида на тези страдалци!

За да не решите, че съм черногледа, ще кажа няколко хубави думи за пекинския автомобилен парк, които той напълно заслужава. Леките коли са доста по-млади и съответно по-лъскави от софийските. Обяснението в голяма степен се съдържа във факта, че автомобилната промишленост в Китай набира голяма скорост в последно време. За тази година се очаква производството и продажбите да достигнат 9 000 000 броя. В бившата Поднебесна империя се сглобяват не само модели на Volkswagen, Citroen, Toyota, Hyundai, но и родните Chery, Great Wall (“Великата (китайска) стена” – ако още не сте направили връзката), Geely, Mudan, ZX Auto… Страната има най-бързо развиващия се автомобилен пазар в света със среден годишен растеж от 26 % за периода 2001–2006 г. Освен това Китай е голям износител на автомобили – вече се правят прогнози, че до 2009 г. ще настигне и дори ще изпревари първенеца Германия в това отношение.

Разбира се, медалът има и обратна страна. Голяма част от продукцията дава сериозни дефекти още през първите шест месеца от експлоатацията. За причините и сами може да се досетите: използване на евтини и съответно нискокачествени материали в стремежа към конкурентоспособност, съкратени срокове за разработка и изпитание на новите модели.

Да се върнем все пак към уличното движение и да не пропуснем пешеходците като участници в него. За тях са изградени многобройни надлези – на кръстовищата и на доста места над самите булеварди, което изобщо не им пречи да вършат безумия. Така стигаме до една болна тема не само за България, но и за Китай, както се оказва. Вие може би си мислите, че нашите шофьори са страшно недисциплинирани, а пешеходците пресичат когато и където намерят за добре? Всъщност те са хрисими овчици в сравнение с жителите на Пекин.

Първи пример: с очите си видях как се прави успешно ляв завой на червено, при натоварено движение – и това съвсем не беше единичен случай. Втори пример: пешеходците системно и категорично отказват да се съобразяват със сигналите на светофара. Затова в пиковите часове на големите кръстовища могат да се видят специални хора с червени флагчета в ръка (защо не ги снимах?!) – те предотвратяват масови самоубийства и пускат тълпата да премине, когато светне зелено. Допълнителна паника всяват велосипедистите, които, в унисон с общата недисциплинираност, се провират между коли и пешеходци.

В тази почти апокалиптична обстановка аз намирам достатъчно смелост у себе си и излизам съвсем сама на разходка в Пекин. Набелязала съм си два обекта, за които, в интерес на истината, не бях и чувала, преди да започна да събирам информация за китайската столица: будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”.

Улицата, която води към манастира “Юнхегун”. В тези симпатични магазинчета се продават благовонни пръчици и сувенири

“Юнхегун” се намира в северната част на някогашния императорски град и до него може да се стигне с метрото. Той е най-известният будистки манастир в Пекин. Построен е в края на ХVII в. като дворец за престолонаследника Юн Цинван, а половин век по-късно е преустроен в храм, в който китайските императори всяка година са извършвали специална церемония за възпоминание на предците.

В “Юнхегун” живеят монаси, изповядващи тибетския будизъм, наричан още ламаизъм. Това е едно от теченията на будизма, чието оригинално название е ваджраяна (санскр. ’диамантена колесница’). Изкушавам се да кажа още няколко неща, за които доскоро имах твърде повърхностна представа. Будизмът не е религия в класически вид, а по-скоро може да бъде определен като учение, насочено към освобождаване от страданието и постигане на пробуждане (просветление, нирвана). Самият Буда не е обожествяван (като Исус Христос), нито има статут на пророк (като Мохамед). Буда може да бъде наречен всеки човек, който се е пробудил от съня на незнанието.

Едва ли има смисъл да продължавам в тази посока; ако учението на Сидхарта Гаутама ви интересува, може да намерите богата информация в интернет. Забележителното в манастира е неговата атмосфера – в прекия и в преносния смисъл. За първи път попадам в будистки храм и виждам как вярващите палят благовонни пръчици, молят се, а после ги пускат в големи, открити метални съдове, където те продължават да димят. Въздухът е наситен със странна смесица от аромати, каквито до този момент обонянието ми не е долавяло, тежи от съкровени желания, изказани мислено. Сякаш усещам как човешките надежди и молитви се издигат към небето, подобно на дима от благовонните пръчици. Тук дори туристите забавят своя ход и някак смирено разглеждат манастирските постройки.

Горната част от портите на манастира

Най-значителната сграда в “Юнхегун” е Павилионът на десетте хиляди радости (сполуки). В центъра му се издига огромна дървена статуя на Бъдещия Буда (Майтрея), който според вярванията ще предложи спасение на хората и с неговата поява ще започне ера на мир и възход. За основа на статуята е послужил един-единствен ствол на сандалово дърво, докаран от Индия. Това произведение на изкуството е високо 26 метра, 8 от които са вкопани в земята. Не знам защо, но не успява да спре дъха ми. Много по-голям интерес за мен представляват вглъбено молещите се хора навън.

После се отправям с метрото към парк “Бейхай”. Слизам при южния вход на Забранения град и минавам пеш покрай дългата му стена, за да стигна до някогашните императорски градини. Те са разположени около голямо езеро, носещо същото име – Бейхай (кит. ’северно езеро’). Паркът е огромен (около 70 хектара), но вина за това има водният басейн, който заема почти половината от площта му.

Тук е красиво и спокойно. Жителите на столицата идват в “Бейхай”, за да се поразходят и да си отдъхнат, но също така и за да… потанцуват и да почетат вестници по един непознат за нас начин – всекидневниците са сложени в специални стъклени витрини, каквито впрочем могат да се видят и на други места в града, например в близост до спирките на градския транспорт. А танците може би е по-добре да бъдат определени като гимнастика с музикален съпровод. Но гимнастика с много плавни и ненатоварващи тялото движения.

В стъклените витрини са поставени вестници, които всеки би могъл да прочете, стига да разбира китайските йероглифи

Едно от заниманията на столичани в парк “Бейхай” – гимнастика с музикален съпровод. Жената с червената блуза показва движенията

Щях да пропусна едно от развлеченията – разходка с лодка. Така може да разгледате от (почти) всички страни изкуствения Нефритов остров, който е насипан в езерото. На него се издига най-красивата сграда в парка – Бялата пагода. В “Бейхай” се намира и най-известният паметник на китайското изкуство от ХVI в. – оригиналната Стена на деветте дракона, на чиито две страни са изобразени по девет разноцветни фигури (копие на стената има в Забранения град). Драконът според китайските вярвания символизира властта, но също така добротата, смелостта, благородството и плодовитостта.

Нефритовият остров с Бялата пагода

Стената на деветте дракона

Ще си позволя накрая да ви дам един съвет: ако искате истински да се насладите на красотите на парка, отделете повечко време. Аз обиколих езерото с бърза крачка и по-скоро се изморих, отколкото си отпочинах. Впрочем този съвет важи също за Забранения град, за Великата китайска стена, Храма на Небето, Летния дворец и т.н., понеже те са сравнително големи по площ и са нужни часове, за да ги обходите. В края на деня резултатът в общи линии е следният: умора за тялото, радост за очите и ума.

За Храма на Небето и Летния дворец, за императрица Ци Си и впечатленията ми от пекинската кухня

Списъкът на пекинските забележителности е дълъг и ако времето ви е ограничено, трябва предварително добре да обмислите кои да удостоите с посещението си. Според мен задължителни са Великата китайска стена, Забраненият град и площад “Тянънмън” – не толкова заради известността им, колкото заради историческата им значимост, заради онези тръпки, които усещаш по тялото си при мисълта, че събитията, описани в учебниците и енциклопедиите, са станали ето тук и от тях те дели само времето, не и пространството.

Сред останалите забележителности, които туроператорите обикновено включват в своите програми, е Храмът на Небето. Той е построен преди близо шест века (1420 г.) и е бил свято място, където императорите са се прекланяли пред небесните сили и са се молели за богата реколта. Най-красивата и най-величествена сграда – Залата за жътвени молитви с триетажен покрив, за съжаление е в реставрация и не можем да я разгледаме. Затова се отправяме към една по-малка, кръгла постройка с червени стени, син покрив и беломраморни стълби, имаща важната задача да съхранява специални таблички, на които са написани имената на императорските предци. Тази сграда е заобиколена от стена, за която се твърди, че притежава особени акустични свойства. Ако застанеш в единия й край и произнесеш няколко думи, спътникът ти, който се намира в другия край, би трябвало да ги чуе много ясно. Вероятно е така, но няма как да го проверим, когато десетки хора около нас се опитват да направят същото, надвиквайки се един друг.

Необикновена е акустиката и на кръглия мраморен олтар на Небето, където императорите са се молели за дъжд при суша. Стъпили на централната плоча, те са произнасяли молитвените слова, а звукът се е усилвал многократно и е придавал тържественост на церемонията. На този триетажен олтар са били извършвани жертвоприношения на Небето в деня на зимното слънцестояние. Белите мраморни плочи, обширното зелено пространство около тях и концентричните кръгове, които те обграждат, създават усещането, че си някъде извън времето, а вселената е красива, хармонична и приятелски те обгръща. Наистина, човек има нужда от простор за молитвите си. Защо ли сме свикнали да ги отправяме в църкви, синагоги или джамии?

Залата за съхраняване на таблички с имената на императорските предци*

Мраморният олтар на Небето

Композиция от камъни в Храма на Небето, които са изсечени от планините в различни райони на Китай и символизират народностите, влизащи в състава на китайската нация

А сега, приземявайки ви, ще кажа, че Храмът на Небето е отдалечен от центъра на Пекин и се намира в южна посока. Излизайки от него, бихте могли да се насочите към разположения наблизо Пазар на перлите, който също представлява атракция, макар и в един доста по-материален аспект.

Обещах да ви разведа из Летния дворец и ще се постарая да го направя, макар че… ще ми бъде доста трудно, признавам – спомените ми от него са най-бледи. Това е последната забележителност в Пекин, която ще посетим в деня преди отпътуването ни. Имаме време, но нямаме сили. Жегата и влагата са ни изтощили и само мисълта, че надали ще дойдем отново в Китай, ни мотивира да вземем автобуса и да се отправим към северозападните покрайнини на столицата, където се намира Летният дворец. Това е пекинският аналог на виенския “Шьонбрун”, на парижкия “Версай” и на истанбулския “Долма бахче сарай” – сравненията сигурно ще ви заинтригуват, и с право! Обширен, красив, неотстъпващ по нищо на европейските забележителности. И може би с една идея по-интересен и по-интригуващ за мен, защото е източен, екзотичен.

Разположен е около Кунминху – огромно езеро, по което може да се разходите с лодка, също както в парк “Бейхай”. Разхождаме се и ние, положили морни тела на пейките и гледайки отдалечаващите се пъстри сгради на сушата, потънали в зеленина. Да, мъдър е бил император Цианлон, знаел е къде да построи тези палати преди два века и половина. И сигурно много е обичал майка си, защото го е направил в чест на рождения й ден.

Да пишеш за Летния дворец и да не споменеш името на императрица Ци Си е все едно да говориш за развития социализъм в България и да премълчиш за Тодор Живков. Тя възстановява двореца, опожарен по време на Втората опиумна война (1856–1860), правейки по свое усмотрение едно малко и невинно преразпределение на държавния бюджет. Парите, предназначени за обновяване на китайския флот, са изхарчени за луксозната й резиденция. Все пак е построен един нов и красив кораб. Мраморен и величествен, той стои на брега на Кунминху и повече от век жадува да види морските ширини…

Мраморният кораб – едно от любимите места на императрица Ци Си в Летния дворец

Залата за театрални представления в Летния дворец

Езерото Кунминху със 17-арковия мост, водещ към изкуствен остров

Впрочем това съвсем не е най-лошото дело на Ци Си. Тя е една от най-мрачните фигури не само в китайската, но и в световната история. Наричат я императрицата дракон, сравняват я по жестокост с руския цар Иван Грозни, румънския граф Влад III Цепеш (Дракула), централноафриканския император Бокаса и коварната султанка Роксалана. От материалите, които прочетох за нея, останах с впечатлението, че е била умна и изключително амбициозна, но същевременно коварна, безпощадна и ретроградна личност. Ум, впрегнат да твори зло.

Императрица Ци Си

Потреперихте ли? Нека тогава се насочим към нещо по-приятно – китайската кухня. Физическото ми оцеляване в Пекин се дължи най-вече на закуската в хотела, в която досетливи и състрадателни хора все пак са включили прясно мляко, хляб, масло, сирене за сандвичи и плодове. Иначе блюдата са доста разнообразни, но това могат да оценят любителите на екзотичните и пикантни китайски ястия. Всъщност, ако трябва с една дума да характеризирам пекинската кухня, тя би била лютива. С две думи: много лютива. Ако този вкус ви е приятен и имате здрав стомах, заповядайте, опитайте от всичко! Цена е от щастливците и без притеснение си хапва, Гошо също е по-смел от мен, макар и не толкова краен, колкото Цена. Спомням си, че веднъж на закуска Марин стоически изяде купичка със супа, а след това със страдалчески вид се самоутеши: “Това сигурно беше много полезно”.

Вечерно време, когато жегата падне до поносимо ниво, обикновено сме клиенти на ресторанта градина в двора на хотела, където, пиейки бира, възстановяваме водния си баланс, драстично нарушен през деня от безмилостния пекински климат. Най-характерно за ресторанта е странното ценообразуване: една бира например струва 15 юана**, порция задушени зеленчуци – 4 юана, хлебчета, препечени на скара – 1 юан, пилешко шишче – 2 юана. В менюто (слава на Всевишния, то е двуезично!) съзирам още една пилешка опция с цена 5 юана и, естествено, си поръчвам. “Това, обяснявам вещо на Гошо и Цена, трябва да е някакъв деликатесен и засукан chicken, щом струва по-скъпо от обикновеното шишче”. И какво мислите ми сервират? Пет препечени на скара хрущялчета от пилешки гърди, нанизани на клечка! Деликатес, откъдето и да го погледнеш!

Не знам дали сте обръщали внимание на факта, че млякото и млечните продукти липсват в китайската кухня. Аз го осъзнах едва когато отидох в Пекин. Традиция, какво да се прави! И във връзка с млякото и с кулинарните традиции – ето една тематична случка с наше познато семейство, живяло доста време на Изток. Веднъж били поканени у свои приятели във Виетнам, които пък преди това им гостували в София. Още от вратата усетили изключително неприятна миризма – за вечеря били приготвени копринени буби, местен специалитет. Понеже не могли да скрият гримасите си, домакинът им казал: “А питате ли ме мене как се чувствах, когато в България ме гощавахте с онова прокиснало мляко?”

В Пекин беше развенчан един кулинарен мит – за ориза като основна храна на китайците. Имаше ориз, разбира се, но на него в никакъв случай не се наблягаше, просто беше едно от блюдата, които ни сервираха. Впрочем в Северен Китай се предпочитат пшенични продукти – спагети и хлебчета, а на юг оризът се радва на по-голяма почит.

Като говорим за ядене, да засегнем и темата за напитките. Алкохолът не е табу за жителите на бившата Поднебесна империя, но в сравнение с нас, представителите на бялата раса, те са направо въздържатели (Tanichka вече спомена за това, но тук ще осветлим проблема научно :). Причината е физиологична – източноазиатците синтезират в по-малко количество ензима алкохолдехидрогеназа и съответно могат да разграждат по-малко количество алкохол. Нека сега някой ме убеди, че се раждаме равни и без съществени расови различия! На официалната вечеря при закриването на конференцията например ни бяха сервирани пет бутилки бира (по половин литър) и две бутилки вино, а ние, десетина души, настанени на една маса, трябваше да си ги разделим както намерим за добре. За сметка на това ястията бяха разнообразни, вкусни и в голямо количество.

Самите китайци имат високо мнение за своята кухня. Според една тяхна максима щастлив човек е онзи, който (забележете!) яде китайска храна, живее в английска къща, има за съпруга японка и получава американска заплата. Нещастният човек пък яде американска храна, живее в японска къща, има за съпруга англичанка и получава китайска заплата. За мен изводът от тази максима е, че всяко земно благо е съпътствано от съответно наказание.

Много знания и мъдрост натрупахме за девет дни в Пекин ;). Вече е време да отпътуваме. Странно е усещането, когато си тръгваш отнякъде, където най-вероятно никога няма да се върнеш отново. Макар че… никога не се знае. За тези девет дни английският на момичетата от рецепцията не се е подобрил и езиковата бариера си стои все така високо вдигната. Когато Гошо пита дали поръчаното от нас такси за летището е пристигнало, получава отговор, че закуската е включена в цената на нощувката. В самолета пък по едно време настава брожение сред пътниците и ние започваме да се притесняваме. Оказва се, че слизащите в Москва китайци търсят някой владеещ английски или руски, който да попълни раздадените от стюардесите двуезични формуляри. Руските власти просто не са се съобразили да включат и китайски вариант.

В късната лятна вечер виждаме през илюминатора светлините на софийската писта, а минути по-късно вдишваме с пълни гърди родния сух въздух. Боже, колко е приятен! А на хиляди километри от тук един многомилионен град спи сред влагата и горещината на августовската нощ…

––––––––––––––
* За сканирането на снимковия материал в целия пътепис благодаря на Николина Колева и Георги Гушмаков.

** Китайската парична единица юан се дели на 10 дзяо. $1 се обменя приблизително за 8 юана, а равностойността на 1 юан е около 0,2 лв. Ако искате да се ориентирате в сумите, които ви споменавам, делите на 5 и получавате левовото им изражение.

Край

Автор: Павлина Върбанова

Снимки: авторът

Още снимки от Китай:

2 коментара

юли 20 2010

Бях в Китай (2): Още за Пекин

Продължаваме с китайския пътепис на Павлина. Започнахме с първите ѝ впечатления от Пекин, а сега ще разгледаме коитайската столица по–подробно. Приятно четене:

Бях в Китай

част втора

Още за Пекин

За градския транспорт в Пекин и за Пазара на коприната

Една незабравима атракция за чужденците, посещаващи Пекин, е пазаруването. Но не в големите, лъскави търговски центрове, а на едни по-интересни места – Пазара на коприната и Пазара на перлите. И понеже рядко се срещат мъже, на които това занимание доставя удоволствие, тръгваме в женски състав: аз, Цена и Добринка. (Междувременно българската група се е увеличила с още един колега на Гошо – Марин, и съпругата му Добринка.)

Единодушно решаваме да проверим вярна ли е информацията, че чужденците не могат да се възползват от благата на обществения транспорт в Пекин. Разбира се, на наше разположение има таксита, обаче как ще почувстваме атмосферата на столицата, ако не се поблъскаме с обикновените китайци в градските возила?! И тук ще се впусна в едни обяснения, от които може да не извлечете никаква практическа полза, но предполагам, че ще ви бъдат интересни.

Ако желаете да се придвижвате в Пекин заедно с народните маси, може да използвате главно метрото и автобуси. Има и тролеи, но тяхната траектория така и не съвпадна с моите маршрути. Колкото и да се оглеждате, няма да забележите трамваи – те не виреят на пекинска почва. Метрото няма да ви създаде проблеми, понеже на всяка станция има табели с името й, изписано и с йероглифи, и с латиница – транскрибирано, тъй да се каже. Гледате табелата, сверявате с картата на града, с която сте се снабдили предварително, и сте съвсем наясно къде се намирате.

При автобусите обаче нещата не стоят така. На спирките има информация за маршрутите им, но е само на китайски и колкото и да се напрягате, нищо няма да разберете от нея. Това обаче не е фатално и не бива да ви отчайва. Щом ние с Добринка и Цена се справихме с автобусите, значи всеки наблюдателен, интелигентен и упорит българин може ;). Ще ни съветват да си вземаме такси! Не на нас тия!

Общественият транспорт в Пекин не е скъп. Билетът за метрото струва 3 юана*, а за масовите автобуси – от 1 до 4 юана, в зависимост от пропътуваното разстояние. Има и по-скъпи автобуси – с климатик и без дишащи във врата ти хора.

Ако все още си спомняте, бяхме тръгнали да пазаруваме. Целта е ясна – Пазарът на коприната, ние сме теоретично подготвени и когато кондукторката в автобуса ни пита накъде така сме тръгнали, за да ни таксува подобаващо, ние уверено й отговаряме “Кси Зи Мен”, каквото и да означава името на тази спирка. Не че сме разбрали въпроса на кондукторката, но какво друго би могла да ни пита? Слизаме си на “Кси Зи Мен”, значи – и право в метростанцията със същото име. Впрочем не беше толкова направо, да си призная. Повървяхме и се поогледахме, докато я намерим, защото това да не ти е кръстовището на Орлов мост? Обаче стига толкова отклонения, защото уличното движение си е една съвсем отделна тема и не може да се опише с две изречения.

Спирка “Кси Зи Мен” в Пекин. Съжалявам, че йероглифите на таблото вдясно са твърде дребни и не можете да се осведомите за автобусните маршрути 😉

Пътуваме си ние в метрото, което е най-обикновено средство за придвижване и не е и наполовина красиво, колкото софийското. Разполагаме се на една седалка и вече имаме възможност да разгледаме спокойно обкръжаващите ни. И те ни гледат (Я, три бели жени заедно, всяка с карта на Пекин в ръце! Горките, сигурно не знаят как да стигнат там, където са намислили!), но лицата им не изразяват интерес, по-точно не изразяват нищо. Ама китайската нация била много млада, ако се съди по възрастта на пътниците! И ако не са забранили със закон на старците да се возят в обществения транспорт. Наистина, рядко се срещат хора с побелели коси и в автобусите, и по улиците дори. Това няма как да не ти направи впечатление. И още нещо: голяма част от китайците носят очила – не слънчеви, а с диоптри. Може би са предразположени към късогледство/далекогледство или пък лещите са лукс.

Унесени в наблюдения, заети с правене на констатации и предположения, ето че стигаме до Пазара на коприната. Един от изходите на метростанцията ни извежда вътре в самата сграда. Малко неочаквано се озоваваме направо на партерния етаж, сред щандове с различни стоки и оживени хора – по-нататък ще разберете коя е причината за оживлението. С Добринка и Цена се уговаряме да се разделим и да се срещнем на същото място след час и половина.

Четете по–нататък>>>

5 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version