Етикети: Париж

Кафе Флор, Париж 2

Пътуване до Париж (5): Представление в кабаре Лидо

Продължаваме заедно с Влади обиколката на Париж. По пътя спряхме във Виена, после пристигнахме във френската столица. , после тръгнахме из Париж. предишния път, освен Париж с Айфеловата кула, бяхме на представление в Мулен...

Дворец Версайл, Франция 2

Пътуване до Париж (4): Представление в Мулен Руж и замъците по Лоара

Продължаваме заедно с Влади обиколката на Париж. По пътя спряхме във Виена, после пристигнахме във френската столица. , а предишния път тръгнахме из Париж. Днес, освен Париж с Айфеловата кула, ще отидем на представление...

Катинари на мост в Париж 5

Пътуване до Париж (3): Нотр Дам, Дефанс и с корабче по Сена

С Влади започваме същинската обиколко на Париж – по пътя спряхме във Виена, а предишния път пристигнахме във френската столица. Днес започваме същинския Париж. Приятно четене: Нотр Дам, Дефанс и с корабче по Сена...

Нагоре към Монтмартр, Париж 5

Пътуване до Париж (2): Париж

С Влади пристигаме в Париж – по пътя спряхме във Виена, а днес тръгваме из френската столица Приятно четене: Париж, пристигането част втора на Пътуване до Париж Постепенно магистралата се оформя, става все по-натоварен трафика. Но ние...

Deutsches Eck край Кобленц 0

През Европа с влак

Днес Божидар ще ни даде страхотна идея за приемливо евтино пътуване с влак из Европа – От София до Манчестър със спиране за разглеждане, гостуване и други приятности из милия ни континент. Приятно четене:...

До Париж и назад с автомобил (2): По забележителностите на Париж 17

До Париж и назад с автомобил (2): По забележителностите на Париж

Днес родължаваме и ще завършим пътуването с кола до Париж и обратно. Миналия път стигнахме Париж и опитахме да влезем в Лувъра, но днес ще успеем и ще разгледаме обстойно забележител ностите на града, преди...

9

Париж за начинаещи – level 0 (Съвети за пътуване)

Какво ще правим днес? Ще ходим в един от най-гъсто населените градове в света – Париж. Иво ще ни направи една сериозна подготовка за френската столица.

Приятно четене:

Париж за начинаещи – level 0

Съвети за пътуване

Чугунен петел върху врата от парижка улица – Париж, Франция

Чугунен петел върху врата от парижка улица

Пътуване

До Париж можете да стигнете по няколко начина – с автотранспорт, влак или самолет. Честно казано, най-добре изберете последното – за по-малко от 3 часа ще преодолеете 2000 км, за които иначе ще ви трябват поне 2 дена път. Самолетните билети не са евтини, но ако резервирате полет по-рано, можете да се надявате на сериозна отстъпка. Има и low-cost компании като Wizz air, но те са за по-опитни туристи, защото при тях има немалко уловки и ограничения. А и ще кацнете на летище Бове – на 85 км от Париж, и трансферът оттам може да ви излезе като време и цена по-солен, отколкото самото пътуване. Най-сигурният начин за начинаещи е да изберете добра туристическа агенция, която ще спести разправиите с билети, резервации, чекирания и най-вече – с лутане из огромното летище „Роаси – Шарл де Гол”. Ако не идвате организирано – търсете бяло-зеления Roissy Bus, който срещу билет от 8,50 евро ще ви стовари до площада на Операта (гледайте на летището за табели Paris-Opera и Roissybus).

Автобусът Роаси-Операта. На малката снимка – указателна табела за него на летището – Париж, Франция

Автобусът Роаси-Операта. На малката снимка – указателна табела за него на летището

 

Настаняване

Париж е скъп град! По-„народните” хотели стартират с цени от 75-80 евро за нощувка – говорим за 2- или 3-звездни хотели, при това с малко насилени звезди. Като цяло, макар и в центъра, те са малки, с тесни и нерядко доста вехти стаички. Закуската е скромна, а персоналът няма да се скърши да ви угажда. От друга страна, там ще се прибирате само за сън и нямате нужда от кой знае какви удобства – топла вода и удобен матрак са повече от достатъчни. Добре е предварително да проучите в интернет мненията за хотела, който сте си харесали – може да се натъкнете на неочаквани проблеми – много шум отвън, неудобна локация и т.н.

 

Транспорт

Париж е малък град! Да, да – не се учудвайте. За парижани всичко извън околовръстното шосе са предградия. Така че самият град заема площ с приблизителни размери 13 на 9 км. Основната част от забележителностите му са в централната част и по протежение на река Сена. Те могат да бъдат обходени и пеш, но все пак понякога е добре да се използва и транспорт (за много парижани това са велосипеди и скутери).

Прословутите парижки общински велосипеди – Париж, Франция

Прословутите парижки общински велосипеди

 

 

Зачертайте такситата – те са скъпи и няма да стигнете по-бързо. Автобусите не са начесто, но са добри за някои по-специфични маршрути – например из стръмния Монмартър. Билетите за автобус и метро са еднакви и струват 1,70 евро. В автобуса трябва да валидирате билета си на апарат до кабината на шофьора.

Апарат за валидиране на билети в автобуса – Париж, Франция

Апарат за валидиране на билети в автобуса

Типичен вход за парижкото метро – дизайнът им е на Ектор Гимар в стил Ар Нуво – Париж, Франция

Типичен вход за парижкото метро – дизайнът им е на Ектор Гимар в стил Ар Нуво

 

Най-удобно е метрото (в хотелите можете да си вземете безплатна карта със схема на линиите). Има 16 линии, които покриват целия град. Не се притеснявайте от шарената плетеница на картата. Маркировката по станциите е добра и ви трябват усилия, за да се изгубите. Самите спирки са на по-малко разстояние една от друга от софийските, така че дори и да изпуснете своята, няма да ходите много пеш.

Парижки метро турникети. На малката снимка – еднократен билет за градския транспорт – Париж, Франция

Парижки метро турникети. На малката снимка – еднократен билет за градския транспорт

 

 

Няколко съвета!

Трябва предварително да сте наясно коя точно линия ви трябва (макар и на общи станции те са с различни перони) и в каква посока. При таксуване – пъхате билетчето в отвора, машината го глътва и го вземате метър по-напред, където тя го изплюва отгоре. Важно! – пазете билета си до напускане на метрото, защото на изходите на станциите може да има проверяващи, които да ви го поискат!

Вляво – лост за отваряне на вратите в най-старите модели мотриси. Вдясно – бутон за отваряне в по-новите модели  – Париж, Франция

Вляво – лост за отваряне на вратите в най-старите модели мотриси. Вдясно – бутон за отваряне в по-новите модели

 

 

 

Мотрисите също имат своите особености. Като изключим най-новите модели, които засега са малко, останалите не са с автоматично отварящи се врати. При най-старите трябва да вдигнете нагоре лостче на вратата, за да се отвори, а при по-новите – да натиснете бутон. Освен това при тези влакчета не разчитайте на радиоуредба, така че следете надписите на станциите, за да не изпуснете своята. Линиите освен номер имат и различни цветове, така че по-лесно ще ги следите по картите и по табелите. На станциите трябва да гледате за 3 цвята табели – на белите са изписани линиите с буква M отпред (означение RER е за бързата крайградска железница). Сините с надпис Sortie указват към изходите от станцията, а червените Correspondance – към коридори за връзка с друга линия.

Табела с трите основни указания в метрото – връзка, номер на линията, изход  – Париж, Франция

Табела с трите основни указания в метрото – връзка, номер на линията, изход

 

 

 

Линиите на RER имат букви пред номера. Влакчетата им не са бяло-зелени като метрото, а бяло-червени. Внимавайте точно коя линия вземате! Например, ако се качите от спирка Халите на линия А2, ще отидете на юг в Боаси, вместо на изток в Дисниленд, закъдето води линия А4.

Табели за метро и RER влакчета в по-големите станции – Париж, Франция

Табели за метро и RER влакчета в по-големите станции

 

Забележителности

Париж е забележителен град! Ако смятате да го разгледате за ден-два, да знаете – това е изгубена кауза. Реално са ви нужни поне 6-7 дни, за да му се насладите на спокойствие. Не си поставяйте задача максимум да отметнете колкото се може повече места – по-добре при предварителното планиране ги групирайте, така че всеки ден да можете да разглеждате хем достатъчно от тях, хем да не препускате като на състезание. Например – ако посетите Айфеловата кула, можете през Марсово поле да отидете до Дома на инвалидите и оттам покрай Сена да стигнете до музея Орсе.

Часовникът в музея Орсе – Париж, Франция

Часовникът в музея Орсе

 

 

Лувърът може да отнеме много време – практически е невъзможно да се види всичко в него само за ден. Затова изберете дали да разгледате подробно няколко зали от интересуващи ви периоди – да речем Античността, или пък да си набележите най-важните експонати за всеки период и да обходите само тях (например – Нике от Самотраки, Венера Милоска, Джокондата, Дьолакроа и т.н.). Вторият подход обикновено се практикува от нашите екскурзоводи и дава една макар и бегла представа за най-доброто в музея.

Нике от Самотраки в Лувъра – Париж, Франция

Нике от Самотраки в Лувъра

 

 

 

В задължителната програма би трябвало да са островът Сите и катедралата Нотр ДамАйфеловата кулаЛувъра, катедралата Сакре Кьор и хълма Монмартр, булеварда Шанз-Елизе и Триумфалната аркаДома на инвалидите и Пантеона. Но има и други не по-малко интересни места – например на Сите се намира и черквата Сент Шапел с нейните невероятни витражи. Музеят Орсе, приютил изкуството на 19 век, също не е за изпускане. При възможност добавете и Операта,музеят на РоденОранжериятадворците Шайо.

Част от витражите в кралската част от Сент Шапел – Париж, Франция

Част от витражите в кралската част от Сент Шапел

 

 

Няколко съвета.

Не оставяйте музеите за понеделник! Тогава повечето от тях са затворени (с изключение на музея Гревен)!

Ако имате възможност – посетете Нотр Дам в неделя сутрин. Освен че още няма туристи, можете да присъствате и на чудесна църковна служба. Входът е безплатен, но ако искате да се качите на камбанарията или да влезете в криптата – ще трябва да се наредите на нови опашки и да платите за билет.

Меса в Нотр Дам – Париж, Франция

Меса в Нотр Дам

 

 

 

Ранното отиване важи и за Айфеловата кула – ако сте там малко преди отварянето, ще успеете максимум за 30-40 минути да се доберете до касата – не се плашете от опашката, асансьорите са с голям капацитет и тя върви бързо. Можете да се качите на кулата и пеш, но за това също се заплаща а и стълбите са тесни и стръмни – не си струва усилието. Предварително трябва да сте наясно до 2 етаж или върха (sommet) ще се качвате, когато купувате билет – на 2 етаж се слиза от асансьора и се продължава с друг нагоре. Удоволствието да видите Париж от върха ще ви излезе 14 евро.

Айфеловата кула – поглед от 2 етаж – Париж, Франция

Айфеловата кула – поглед от 2 етаж

 

 

Хълмът Монмартр сутрин е сравнително пуст и спокоен – тогава можете да се насладите на тихите улички и магазинчетата с картини и сувенири.

Уличка в Монмартър – Париж, Франция

Уличка в Монмартър

 

 

 

  • Музеят Орсе има и гастролиращи изложби, за които се заплаща отделно.
  • Музеят на восъчните фигури Гревен е любопитен, но ако сте виждали този на мадам Тюсо, тук само ще си изгубите времето, а и цената е солена.
  • За Версай е добре да планирате минимум половин ден – освен двореца и парковете самото предградие също е много красиво.
  • Разходката с корабче по Сена е почти задължителна, но ако нямате достатъчно време – може да я пропуснете. Така или иначе повечето неща на брега ще ги видите, докато обикаляте пеш.
Люксембургските градини, на заден план – двореца, който сега е Сенат на Франция – Париж, Франция

Люксембургските градини, на заден план – двореца, който сега е Сенат на Франция

 

 

Градините на Париж освен красиви са и идеално място за почивка. При възможност не пропускайте Люксембургските градини – те са ви по път, ако обикаляте из Латинския квартал или посетите Пантеона. Ако вървите откъм Лувъра към площад Конкорд и Шанз Елизе, ще можете да се насладите на градините Тюйлери.

Градините на площад де Вож – Париж, Франция

Градините на площад де Вож

 

 

 

По-малки, но също много приятни са градините на Пале Роял и на площад Вож, който сам по себе си е сред най-красивите места на града. Пейките в градините са доста спартански – вероятно, за да не спят по тях скитници, но пък има и много столове, на които можете да се настаните удобно до някой от многобройните фонтани. Във всички градини има чугунени чешми с хубава питейна вода – можете без притеснения да пиете и да си наливате от нея.

 

Бюджет

Споменах ли, че Париж е скъп град? И да не съм – пак повтарям: никак не е евтино. Добре да го имате пред вид, когато формирате бюджета си. Повечето забележителности са платени и цената им варира от 9 до 20 евро за човек. Хапването навън също не е евтино – сандвичите, макар и големи и вкусни, започват от 3,50 евро, а пък отбиване в бистро може да излезе към 20-30 евро. Не е зле да планирате минимум поне 50 евро дневни на човек – транспорт, храна, входни билети.

Разбира се, има и начини да се оптимизират разходите. Например не си купувайте единични билети за метрото – по-добре вземете карнет (сноп от 10 билета). Така вместо 17 евро, плащате само 12,50. За забележителностите е добре да се снабдите с карта Paris Museum Pass. Карта за 4 дни ще ви струва 54 евро, но с нея основните забележителности ще ви излязат поне 2 пъти по-евтино, а и ще си спестите опашките за билети. Имайте предвид, че тя не важи навсякъде – например за музея Гревен, който е частен, ще трябва отделно да платите 22 евро.

Вместо бърза храна от щанд купете продукти в някой квартален магазин и си направете сандвичи. За кашкавалеца, шпека и хлебеца, подготвени още от България, не отварям дума – те са ни в кръвта, но пък сериозно могат да редуцират разходите. Впрочем пакет солени бисквити, шоколадови блокчета и бутилка минерална вода са идеален избор за пешеходен преход из Париж.

Парижко заведение рано сутрин – Париж, Франция

Парижко заведение рано сутрин

 

 

 

Забравете за кафетата по Шанз Елизе – от това клише вече е останала само скъпотията. Можете да се любувате на минувачите и от по-периферни, но не по-малко симпатични заведения – например по някой от Големите булеварди. Ако държите да хапнете в бистро, проверете за менюто на деня – то е с фиксирана невисока цена и като цяло е добро решение. В случай че искате да се насладите на класическа френска кухня и вино – тогава ще ви трябват повечко евро, защото на всичкото отгоре и алкохолът не е евтин.

А прословутите кабарета като Мулен Руж, по мое мнение, са си живи мухоловки за туристи – скъпи и с програма, която отдавна трудно ще впечатли MTV поколението. Но ако държите на тях – пригответе си трицифрена сума.

Тротоарът пред входа на „Мулен руж” – Париж, Франция

Тротоарът пред входа на „Мулен руж”

 

Пазар

Париж е сувенири! Но не бързайте с купуването им. И без това щандовете за сувенири са на всяка крачка. По-добре обиколете повечето забележителности и си отбележете цените на дрънкулките, които ви интересуват – понякога те варират в широки граници. Изключение са специфичните за някоя забележителност – например тези от Сент Шапел няма да ги откриете в Дома на инвалидите и т.н.

Магазин на „Луи Вюитон” на Шанз Елизе – Париж, Франция

Магазин на „Луи Вюитон” на Шанз Елизе

 

 

 

Същият съвет важи и за пазаруването в магазините – повечето марки ги има и в България, но нашите цени често са 2 пъти по-ниски от парижките. Най-известните „дядовци” на днешните молове – Lafayette и Printemps, са доста скъпи, макар там да може да се открие най-новото на по-известните фирми. Популярна „народна” верига са магазините TATI, а пък любителите на аутлети, ако разполагат с повече време, могат да отидат с RER линия А4 до огромния Val d’Europe в близост до Дисниленд.

Магазините TATI – Париж, Франция

Магазините TATI

 

 

Много привлекателни са парижките безистени. За разлика от софийските те са красиви и добре поддържани. Обикновено са средища за колекционери – можете да откриете магазини за vintage играчки и колекционерски фигурки, стари книги и албуми (с невероятни намаления), антиквариати, стари картички и фотографии, магазини за ръчно направени шоколадови изделия, уютни бистра и т.н.

Типичен парижки безистен – Париж, Франция

Типичен парижки безистен

 

 

 

 

Не оставяйте пазара за неделя! Повечето магазини тогава са затворени – изключение правят тези по Шанз Елизе.

 

Проблеми

Париж е проблемен!? Честно казано – най-малко главоболия ще ви създават самите парижани. Ако не владеете френски, дори и „туристически” английски ще ви бъде достатъчен за прилична комуникация.

Паркиране парижки стил – Париж, Франция

Паркиране парижки стил

 

 

Градът е осеян с пресечки и пешеходни пътеки, но проблеми с колите не очаквайте. Парижките шофьори са толерантни, за разлика от пешеходците им, които са доста безхаберни. Повече опасности ви дебнат на тротоара, където понякога изскачат малки скутери или велосипедисти. На всяко кръстовище има табели на улиците, така че винаги сте наясно къде точно се намирате.

Да, и това е Париж – Париж, Франция

Да, и това е Париж

 

 

Иначе обикновено пришълците обикновено са тези, които ще опитват да ви врътнат някой номер. Например пред някои метростанции тъмнокожи люде настойчиво се опитват да продават по-евтини билети на туристите. Други пък се въртят около някоя опашка и предлагат на чакащите да се подпишат под някаква петиция (опсле ес оказва, че подписът струва и 10 евро примерно). Трети пък могат да се опитат да ви спретнат номера с намерения на улицата златен пръстен. Като цяло ние българите знаем наизуст повечето от тези номера, така че има полза да живееш в „интересна” държава.

 

За финал

Уличка на острова Сите – Париж, Франция

Уличка на острова Сите

 

 

Париж е чудесен и многолик град. Ако предварително планирате разходи, маршрути и разчет на времето – очакват ви страхотни мигове. Последен съвет – за да се насладите на автентичния Париж, трябва да кривнете встрани от утъпканите туристически маршрути. Посетете острова Сен Пол с неговите стари сгради, пообиколете тихите улички на Монмартр, позяпайте щандовете на букинистите и антикварите, разходете се из Монпарнас, влезте в някое квартално бистро, дори само за по чаша вино, опитайте пресните макарони на някоя забутана малка пекарна, послушайте безплатно уличните музиканти в някоя градина. Bon voyage!

Вечерно танго пред дворците Шайо – Париж, Франция

Вечерно танго пред дворците Шайо

 

Автор: Иво Ников

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Париж – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

 

И отново Париж 6

И отново Париж

Думата „отново“ в днешното заглавие много ми напомня стария соц.виц – „Тази година отново ми се ходи до Париж“ 🙂 И миналата ми се ходеше, и по-миналата и още по-миналата отново ми се ходеше 😉 Изглежда още ни се ходи до Париж 🙂

Приятно четене:

 

И отново Париж

Това пътуване очаквахме от няколко месеца. Най-после дойде заветната дата, стегнахме куфарите и отидохме на гарата. Качихме се

на ТGV-то от Лион към Париж

Влакът стрела достига 320 км в час, което позволява да се свържат двата града, разстоянието между които е 394 км. за два часа.

Слязохме на Gare de Lyon,

в Париж беше слънчево, топло

Отправихме се към подземните лабиринти на метрото, където хиляди хора, всеки бързащ нанякъде, се блъскат, за да спечелят войната за последните оставащи правостоящи места в мотрисите. След една смяха и малко над 30 минути пътуване и блъскане

слязохме на последната спирка на метро 13: Сен Дени-Юниверсите

Имах известно притеснение когато разбрах, че ще трябва да спим там. Сен Дени се слави като едно от най-опасните парижки предградия, където да срещнеш бял човек е лукс, а хрониките показват ежедневни сбивания, палежи, кражби и други подобни престъпления на дребно. Външният вид на пътниците в метрото, които останаха към последните спирки някак подсилиха опасенията ми, че не отиваме на най-туристическото място в околностите на Париж.

Взехме си въздух и слязохме от метрото. Качихме се на ескалатора и срещнахме Ели, момичето в чиято стая спахме, и Ванина. Те тъкмо свършваха един семестър Еразъм в Университет Париж 13 и имаше място в стаите им в общежитието.Университетът е голям, точно до него се намират общежитията и столът. Голяма беше изненадата ми да видя едни изключително чисти и приятни, чисто нови къщички на два етажа, нещо като новите бунгала около къмпинзите у нас, където на 10 стаи се падаше една кухня, а между къщичките имаше прясно окосена трева и пътеки от камъни. Стаите бяха обзаведени с нови мебели, всичко ново. Хапнахме набързо, поговорихме си и тръгнахме на разходка. Тъкмо се свечеряваше и нямахме много време за губене. Направихме график със забележителностите, които трябва да посетим за двудневния ни престой.

Париж, Франция

 

Вечерта отидохме на

Айфеловата кула

Всички познаваме тази купчина метал, висока 324 метра, символ на Париж. Да я видиш на живо, обаче, е цяло събитие: съвършенството на строителството, колосалните размери и внушителната форма създават чувство на величественост. След като избегнахме десетина души от африкански произход, които ни продаваха пет мини Айфелови кули на ключодържател за едно евро,

се наредихме на опашка и започна голямото чакане

Двадесет минути по-късно бяхме на асансьорите. След още десет тръгнахме нагоре. Първи етаж, втори етаж… Красотата на Париж се отвори пред очите ни:

От едната страна пред нас се изправи бизнес кварталът Ла Дефанс, където бетонни кули и небостъргачи, най-високите от които около 200 метра, гордо се извисяваха на фона на юнския залез. Познахме още хълмът Монмартр с базиликата Сакре Кьор, Триумфалната арка и катедралата Нотр Дам де Пари. Паркове и градини, замъци и катедрали, в различни архитектурни стилове, се забелязваха почти навсякъде, а Сена криволичи из това море от покриви и улички, като придава допълнително живот на никога неспящия град на любовта.

Champ de Mars - Tour Eiffel, 75015 Париж, Франция

 

 

Нямахме много време за губене, затова слязохме и се отправихме към бреговете на реката. Дълга разходка из един доста луксозен квартал на близо, с ресторантчета, хубави сгради, чисти улици и скъпи коли, и се отправихме към метрото за вкъщи. Чакаше ни тежък ден.

 

Айфеловата кула – Париж, Франция

 

 

 

 

 

Станахме рано и се отправихме към метрото, след глътка освежаващо кафе. Първа спирка –

Монмартр

Излязохме на оживена улица, от която започваха множество малки, стръмни търговски улички, пълни с магазини тип Слънчев бряг: дрехи, чанти и шапки, щамповани с надписи „I Black heart (cards) Paris“ или различни забележителности от френската столица, и много много сувенири, някои хубави, други със съмнително качество. Тръгнахме по една уличка нагоре, купихме си по някой друг сувенир, кой за подарък, кой за спомен, и се изправихме пред величествения хълм Монмартр. От него се извисява

базиликата Сакре Кьор,

чиято камбанария е висока 80 м и приютява камбана, тежка 19 т. Шедьовър във византийски стил, построен от бял камък през 1874г.

Посетихме базиликата, починахме в тревата в подножието и и продължихме пътя си. Следващата забележителност беше

Мулен Руж

Световноизвестното кабаре се намира не далеч от Сакре Кьор и решихме да тръгнем пеша. Минахме през изключително оживена улица, в квартала Пигал, на която от всички страни, един до друг съседстваха множество секс-шопове, секс-клубове, еротични барове и порнографски кина. Посетихме

музея на еротизма,

също на тази улица,който с малки изключения не беше нищо особено: антични вибратори, уреди за сексуално мъчение (наслада?!?) от средновековието, порно от 50-те години и доста снимки и картини, изобразяващи еротика или полов акт.

Стигнахме до Мулен Руж, направихме си няколко снимки и тръгнахме. Нищо по-различно от това, което сме гледали по телевизията, беше затворено, ако някой се интересува, можете да гледате спектакъла без консумация за 80 евро, иначе достига 160 на човек.

Париж, Франция

Хванахме метрото и слязохме на

Триумфалната арка

Всъщност, това име не е коректно, защото триумфална арка означава архитектурно произведение, построено в чест на победа или серия от победи. По света има много такива арки, само във Франция са двадесетина. Нашата, и тази за която се сещате вие се нарича Триумфална арка на звездата. Тя се намира в центъра на голямо кръгово, откъдето започват 12 авенюта, между които и Шан-з-Елизе, и формират звезда от птичи поглед. Арката е висока 55 м, вътре има музей и на покрива се открива панорамна гледка към Париж. След като изкачихме огромно количество вити стълби, останали без дъх на покрива видяхме не кой да е, а Бон Джови с две деца и охрана. Така и не събрахме смелост да помолим за снимка…

Продължихме по Шан-з-Елизе, дълга улица с много магазини, търговски и бизнес центрове, кафета и ресторантчета, повечето с неземни цени. На края на авенюто се намира

Лувъра

Нямахме късмет да влезнем, защото музеят не работи във вторник, но се задоволихме да разгледаме отвън: невероятно архитектурно произведение, величествено не само по мащабите си, но и по уникалната симетрия и прецизното изпълнение. Не може да се опише с думи, трябва да се види. Лувърът е най-големият замък в Европа и втората по големина сграда на континента, в чийто интериор е събрана една от най-големите колекции от произведения на изкуството.

Лувърът – Париж, Франция

Лувърът

Париж, Франция

Излязохме на Сена и продължихме да се разхождаме по брега. След дълго вървене стигнахме до

катедралата Нотр Дам де Пари, Парижката Св. Богородица,

място на действие в култовия едноименен роман на Виктор Юго за Квазимодо и Есмералда. Завършена през 1345г., построена в готически стил катедралата се намира на остров Сите на Сена. Невероятно красива отвън и отвътре, тя остава един от най-старите и величествение символи на Париж.

Нотр Дам, Парижката Света Богородица

Свечери се. Преуморени от всички тези забележителности, от дългото вървене и от емоциите, които изпитвахме при всяка среща с историята на многомилионната френска столица изведнъж ни обзе чувство на силен глад. И точно навреме, защото непосредствено до катедралата се намира латинския квартал, Сорбоната и фонтанът Сен Мишел, построен директно върху фасадата на сграда. Там, в малките улички намерихме цяло малко кварталче, пълно с най-различни и всевъзможни ресторанти, предлагащи индийска, ливанска, гръцка, турска, тайландска, китайска, италианска и френска кухня, със специалитети от различни региони, фондюта, стриди и морски дарове, говеждо и каквото още се сетите: радостта на любителя-гастроном.
Хапнахме вкусно и не много скъпо, и сити и уморени от дългия, изпълнен с невероятни емоции и прекрасни гледки ден, се върнахме в Сен Дени. На другия ден сутринта се качихме на влака стрела обратно за Лион.

Автор: Калоян Колев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Париж – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКЗАЗА ЗА ПОДРБОБНОСТИ 🙂

Към Париж 7

Към Париж

Днешният пътепис ще ни вземе с автобуса, за да стигнем до Париж. Руслан ще бъде наш водач 🙂

Приятно четене:

 

Към Париж

Пети август, осем часа – тръгвам към гарата. Вървейки по левия тротоар на „Мария-Луиза”, малко преди да стигна „Лъвов мост”, изведнъж видях да пресича, идващ към мен, но по диагонал и към отсрещния тротоар… „Сигурния мъж”. Гледаше настрани и като да не ме бе видял, макар че булевардът по това време бе пуст. Поизвих леко глава настрани и без да променям начина на движението ми, продължих напред. Разминахме се. Малко след това небрежно се пообърнах. Той наистина се приближаваше към синьобялата кола с надпис „Миграция”, която бях забелязал още преди да видя самия него. След четири крачки, давайки вид че оправям сака на рамото ми, отново хвърлих поглед. Да, бях преценил вярно скоростта и разстоянието – точно в този момент той протягаше ръка към дръжката на предната дясна врата и започна да я отваря. Продължавайки маневрата с оправянето на ремъка на пътната чанта – още един кос поглед назад. Запечатано в мен остана недовършеното още сядане на тялото му, сядане, което не би могло да бъде прекъснато преждевременно. Знаейки това, продължих към светофара. Той ме посрещна с включване на зелената светлина и без каквато и да е промяна на движението ми, пресякох „Сливница”. От другата й страна, завивайки покрай едни платна, ограждащи изкопите за метрото, се загледах по-продължително назад. Колата си стоеше още на мястото. Дали той бе още в нея, защо бе там, случайно ли бе това ни разминаване, дали ме бе видял – въпросите се мярнаха за миг и отминаха. Продължих напред, а зад мен се отдалечаваше и част от живота ми, чиято ненужна и неотменна последователност щеше да бъде прекъсната за седмица. „Като на затворник в отпуск“ – помислих си и вече бях стигнал до автогарата.

Като влязох в малката чакалня, пред гишето на автобусния ми превозвач стояха двама души. Оставих сака си на пода до близката пейка и се наредих и аз да чакам. Не бе дълго; после казах  името си, което бях дал при резервацията, платих; докато момичето зад гишето попълваше билета, прибрах личната си карта и… в ръката си имах

билет до Париж! Заминавам!

Държейки билет и портмоне, метнах на рамо големия сак и малката кожена раница и излязох навън да търся автобуса. Намерих го бързо и почти веднага след това отвориха капаците на багажното отделение. Оставих там сака и се качих вътре да си оставя и малката раница, която щеше да бъде при мен. Мястото, според билета ми бе с номер… тринадесет. Имаше още близо двайсет минути до потеглянето, та слязох и тръгнах към автогарската тоалетна. И в този момент, докато вървейки понечих да извадя от задния джоб на панталона портмонето си, разбрах, че то не е там. Едновременно с това си спомних и как, излизайки от чакалнята се обърнах назад – бе ми се сторило, че чувам нещо да пада зад мен. Не бях видял нищо и – бързайки – бях продължил. Нима там бе паднало?! Всичките ми пари, личната ми карта – вече ги нямах! Как щях да пътувам? Хукнах към чакалнята. Човекът – нещо като портиер-пазач – който  ме бе посрещнал там в началото, го нямаше. Момичето на касата ми отговори, че май бил отишъл да си купи нещо за ядене. А на въпроса ми за намерено портмоне – повдигна безучастно рамене… Почаках малко, после – оставаха седем-осем минути до заминаването – се отказах да го чакам и се върнах при автобуса. Багажното отделение бе вече затворено, пътуващите бяха насядали и всички просто чакаха да стане девет часа… Казах на единия от шофьорите, че искам да взема нещо от сака си – слезе и ми отвори. Придърпах чантата към мен и набързо претършувах външните й джобове; нямаше нищо!… Значи нямах пари, нямах лична карта. Но все пак имах паспорт. Можех да тръгна или да си взема багажа и да сляза от автобуса. Да прежаля  парите за билета и да остана тук. Изобщо не погледнах, колко е часът – знаех, че в същия миг трябва да взема решението!

„Няма го, сигурно все пак е горе.“ – казах на шофьора. Той ми кимна и докато затваряше капака, заобиколих автобуса, качих се през отворената му предна врата и се запътих към седалката с номер тринайсет. Почти в същия момент другият шофьор запали двигателя. Сега вече погледнах – часовникът на телефона ми показваше осем часа и петдесет и девет минути. „Алеа якта ест.“.

И докато в съзнанието ми още звучеше последната от тези три думи – потеглихме.

Обзе ме ненадейно спокойствие. Опитах се да говоря с Петър – не вдигаше. Пуснах му съобщение, с молба да наглежда майка ми. После изключих и двата телефона, които носех – батериите им бяха стари и бързо се изтощаваха. A щяха да ми потрябват. Извадих от раницата блокнота си и започнах да записвам, докато не съм го забравил: „спирка „Оdeon“, на –  като че ли – линия „четири“; и още – смяната с „пет“ ставаше на спирка с нещо „източно“ („… a l’Est”?) в името…; и оттам – в посока „Бобини“ – слизам на спирка „Laumiere“.  Да, май бе тъй…“. Облегнах се на седалката и се загледах през прозореца. Навън виждах моята страна, хукнала някъде назад. В съзнанието ми се мярна за миг случката с влаковете в „Малкият принц“, после видях отпред часовника на автобуса – показваше осем и четиридесет и две. Помислих си, че е настроен по някакво друго време, с един час назад. Да, това бе и времето във Франция – и те са с един час след нас. И реших,че вече ще карам по него. Записах го като факт и пак се загледах навън. Бе облачно, леко хмуро. „Не е горещо. Поне в това отношение имам късмет.“ – току го бях помислил и автобусът спря.

Границата.

Часът бе осем и петдесет и шест. Пред нас опашката бе малка. Единият от шофьорите ни каза да си вземем паспортите и да слезем за проверка.

Двайсет минути по-кьсно този ми въпрос бе вече отпаднал. Бяха ни проверявали на две гишета, мьж и жена. Бях последен, хората пред мен се отклоняваха било наляво, било надясно, според бързината на преглеждането. Накрая се насочих наляво, при нея – тъй се бе паднало. Тя взе паспорта ми от масата, на която го бях сложил, попрелисти го и ми го върна, пожелавайки ми хубаво пътуване. Минавах оттатък! Не бях значи в някакьв „черен списьк“, можех да замина, можех да напусна България! Придвижих се след другите напред, към сръбската територия. Там – вече проверен от българска страна – чакаше и автобусът ни. И там вече, докато очаквахме и сърбите да направят тяхната проверка, заговорих отново шофьора, който ми бе отворил непосредствено преди потеглянето багажното отделение. Разказах му накратко, че или съм си изгубил портмонето, или че са ме окрали. Той като че се притесни повече и от  мен; докато отивахме да ми отвори, ми зададе и нелепия въпрос, дали парите са били много.  Като че ли може да се отговори на този въпрос?… Това бяха всичките ми пари! Много за един, малко за друг, но това бяха парите, с които бях тръгнал и на които бях разчитал. А сега бях без тях…

Все тъй спокоен, без никакви очаквания или надежди отново се наведох кьм синия ми сак. „Сега поне е най-отпред.“ – си помислих и отново започнах да отварям поред външните му три джоба. „Да, на автогарата не съм отварял самия сак! Ако съм сложил нещо, то би могло да бъде само във външен джоб.“ – казвах си, докато продьлжавах да ровя. И в този момент, отваряйки последния страничен надлъжен джоб… портмонето ми бе вътре! Как бе попаднало там, кога точно го бях пъхнал  и то без  съзнанието ми да го отбележи, от този момент това вече нямаше абсолютно никакво значение! Просто го извадих и сигурно го пъхнах в джоба на панталона си, докато пръстите на рьката ми припяваха: „Всичко е там, вътре – нали е чудесно! Всичко е там, вътре.“. Някак си съвсем на място бе и че точно в този момент и слънцето се показа през пелената от облаци…

Проверката на сърбите

мина покрай мен без моето участие, ако разбирате, какво искам да кажа. Когато отново седнах на мястото си с номер тринайсет и автобусът отново потегли, без да бързам извадих портмонето си и го отворих. Парите ми си бяха там. Както и трите малки листчета със записаните имена на спирки на метрото. Очите ми с удоволствие четяха: „Odeon – Saint-Michel – Cite – Chatelet – Etienne-Marcel – Reaumur/Sebastopol – Chateau d’Eau – Gare de l’Est“. После продължиха по следващото: „Republique – Jackues Bonsergent – Gare de l’Est – Gare du Nord – Stalingrad – Jaures – Laumiere“. И накрая, с все същата наслада погълнаха и имената от последното, при това вече напълно ненужно: “Gallieni – Porte de Bagnolet – Gambetta – Pere Lachaise – Rue Saint-Maur – Parmentier – Republique“. Да, последното бе наистина ненужно – автобусът ми щеше да ме откара до Пантеона, а не до автогара „Галиени“. А оттам, от този Пантеон… аз вече можех да се придвижа до мястото, където отивах.

В този момент усетих, че автобусът спира и погледнах навън; чух и глас, който казваше: „Половин час почивка.“. Отвън се виждаше някакво заведение, паркинг със спрели други автобуси, коли… Бе крайпътно място за почивка. Слязох и аз, за да се поразтъпча, а и да ползвам тоалетна – и в нашия автобус WC-то бе заключено… Походих, погледах насам-натам; денят бе станал толкова хубав! Накрая се отправих и към „онова“ място, за да мога сетне да издържа прехода до следващото спиране. Като влязох в кабинката видях, че е с клекало… подобно на нашите. Докато се облекчавах чух женски глас да казва: „Четиресет цента.“, после друг, мъжки, отвърна: „Или осемдесет стотинки?“. „Значи е платена.“ – си помислих и в следващия миг видях, как ключодържателят, висял си дотогава на гайка на панталона ми,  лети надолу. Трясна се на има-няма десет сантиметра от отвора на клекалото и остана там, неподвижен. Как остана на място, а не замина… нататък, и досега не знам. Тогава само си помислих: „И дотук значи се простира зловредното поле на България, само дето е отслабнало…“. Повече не разсъждавах, защото трябваше веднага да реша, как хем да продължа да пикая, хем да не предизвиквам съдбата, а по най-бързия възможен начин да отдалеча ключовете от мястото, на което се бяха задържали. Изтеклото време бе не повече от най-дългото, което е отделял в някоя от партиите си Боби Фишер, за да направи втори ход, а аз вече – разбрал, че желаната от мен едновременност е технически невъзможна или е най-малкото лишена от здрав разум – бях спрял да извършвам действието, заради което всъщност се бях озовал тук и с предпазливата пластичност на човек, оказал се ненадейно в клетка сьс затворен в нея лъв, протягах върховете на пръстите си към връзката ключове. Последвалото движение бе сигурно и точно – като това на  играч, изстрелващ хокейна шайба от центъра на игрището и стремящ се тя да спре тутакси, щом мине голлинията. След това довърших прекъснатото.

Какво е изразявал на излизане погледът ми – дали възмущението от преживения стрес или облекчението породено от подходящия наклон при отвора на клекалото, това не знам. Във всеки случай нито седналата отвън жена понечи да ми каже нещо, нито пък аз имах каквото и да било за споделяне с нея. Само дето знаех, вървейки към автобуса, че първото нещо, което ще направя като се кача, е да прибера мокрите още след измиването им ключове на самото дъно на раницата ми. И че повече няма да ги извадя оттам – чак докато отново се върна в България.

Автобусът ни, дето се казва, не бе още потеглил и минахме покрай табела с надпис „Димитровград“ – били сме значи спрели току до града. Бе десет и двадесет. А в Париж трябваше да пристигнем утре вечер, в девет. Пътуването щеше да бъде дълго, но това – след всичкото, което се бе случило – не ме безпокоеше. На прозорците на автобуса ни като на екрани се прожектираше един друг, различен от българския, свят. А аз бях жаден да го разглеждам.

Около три часа по-късно спряхме при бензиностанция на „Лукойл“, малко преди отбивката за Ковин. Бе станало доста горещо, но по някакъв друг, различен от българския, начин. Спомних си за пътуването ми до Ларнака, сякаш и там горещината бе такава. Малко след четири следобед се оказа, че сме прекосили Сърбия и спираме при границата й с Хърватска. Дали това бе интуиция не знам, но вече бях решил да използвам лична карта, вместо паспорт; и я показах на сръбския граничар, който се бе качил в автобуса. А когато пък след проверката той слезе, един от шофьорите ни предупреди, че при хърватите се минавало по-лесно точно с лична карта!… Чух го да казва още на един от колегите си (както впоследствие установих, те бяха общо четирима), докато чакахме техните граничари да дойдат: „Добре че нямаме руснаци или араби – един да беше, щяха да разглобят автобуса!…“. Реших после по някое време да го поразпитам, защо е тъй, но така и не го бях направил, преди той да слезе – неочаквано за мен – в Мюнхен.

Пътувахме вече през Хърватска.

Кръстовете на черквите се замениха от островърхите кули и покриви на католическите храмове. В полето – мярнал бях табела „Иванич-град“ – видях да се люлеят маховиците на помпи за вадене на нефт, а после и странни невисоки вишки за наблюдение. За наблюдение на какво, така и не разбрах обаче. Времето се промени – заваля, отначало слаб, а после и силен дъжд. И така, в дъжда, влязохме в Словения. Дъжд, мрак – това видях от нея. Защото като вечерях и съм заспал. Не съм разбрал, как сме прекосили Австрия. Събудих се през нощта, малко преди четири часа. Бяхме спрели на някакъв паркинг преди отклонението за Тегернзее; бе пълно с нощуващи коли, каравани, воонмобили, автобуси…

А половин час по-късно бяхме в

Мюнхен.

По-точно – някъде в Мюнхен. Защото там спирахме два пъти. На първото място слязоха двама от пътниците, а при второто спиране слязоха две момичета, а също и двамата шофьори, които бяха карали – сменяйки се – дотам; оказа се, че отиват в urlaub. Автобусът се бе изпразнил – от десетте пътници (освен четиримата шофьори), потеглили от София, бяхме останали шест. Не бе изминало и час и останахме четирима – в Улм слязоха още двама мъже. За мен бе странно точно те да слязат в този стар университетски център. От друга страна, във всеки немски град може да се намери работа за  българи, търсещи препитание извън родината си… Докривя ми в този момент заради родината-мащеха, гледайки стойките с купищата велосипеди по улицата, по която се движехме.

Улм остана зад нас, а около нас – мъгла и дъжд. Някъде пак мярнах вишка насред нива, после в ниското отдясно се видя Мюулхаузен. Към осем часа, малко преди „месето“ на Щутгарт дъждът спря и даже почна леко да се прояснява. Бе толкова леко обаче, че си помислих; „Може би просто само мъглата се е разнесла.“. Но не, не бе тъй – тъкмо минавахме покрай табела, указваща, че до „Спокойствието на Карл“ остават някакви си петдесет и седем километра, когато съвсем-съвсем слабо слънчево просветление я докосна в единия край. Попътувахме, поспряхме за половин час в крайпътен комплекс близо до Пфорцхайм, пак продължихме. Слънцето вече зачестяваше с показванията си иззад облаците, като да искаше да подскаже, че соларният парк, покрай който тъкмо минавахме не е направен току-така. Целият бе отделен с ограда от съседните ниви, но вътре в него, между панелите, спокойно си пасяха овце. Бяхме го отминали, аз си мислех, ако доходността от производството на тази електроенергия, при гарантираното изкупуване на по-високи цени… та ако тази доходност е много по-голяма, няма ли всички ниви в Германия да се превърнат в електропроизводителни площадки? И в този момент – като отговор на въпроса ми – се появи табелката на Хайделберг. Не, разбира се, че нивите ще останат. Страна, която цени историята и културата си има бъдеще. А бъдещето означава и да съхраниш всичките досегашни ценности на страната си.

Автобусът се движеше по улиците на града, аз гледах през прозореца и за пръв път, откакто бяхме потеглили от София, се сетих за къщата ни. Жал и горчивина ме стиснаха за гърлото. И гледайки, гледайки редуващите се стари и нови сгради на Хайделберг аз изплаках: „Защо, по дяволите, съм се родил в тази държава?!“.

Докато спрем бях вече махнал този стон и от лицето си. И доста по-спокойно наблюдавах, как момичето и момчето, за които още в началото бях решил, че са студенти, свалят багажа си на тротоара. Автобусът потегли, а аз ги гледах леко обърнат назад, как ще вдигнат чантите си и ще тръгнат нанякъде. Нанякъде – дали това „нанякъде“ ще ги върне един ден в родината ни, това не знаех. Отново се обърнах напред и се загледах в минаващата покрай мен Германия.

Покрай аутобана за пореден път се заизнизваха бетонни преградни стени. Те се появяваха там, където в близост до пътя имаше села или градчета. От бетон или от дърво, явно предназначението им бе да спират шума от движещите се по пътя превозни средства. Но друго ме впечатли много повече – бяха се постарали да нарушат монотонността на бетона, като го бяха облицовали откъм аутобана (може би и от другата страна да бе тъй, но там не можех да видя). И макар че в даден участък да имаше не повече от три-четири вида покритие, то редувайки ги, а и разполагайки ги ту напречно, ту надлъжно… ефектът бе повече от впечатляващ.

Минахме покрай Рамщайн-Ландщуул

– виждаха се еднообразните сгради на тамошната военна база. И се запитах, с какво ли този район е привлякъл вниманието на военните – на излизане от Хайделберг, вдясно, също бях забелязал оградени подобни сгради, за които си бях казал тогава, че явно са някаква база. Може би щях и да направя паралел между търсеното многообразие при един толкова скучен материал, като бетона и едноформеността (нали това значи всъщност думата „униформа“) на армейския свят, но няколко спрели в страничното уширение товарни автомобили, на чиито брезенти пишеше „Hungarocamion“, прекъснаха тази посока на разсъжденията ми. „Всъщност не знам, каква е етимологията на думата „камион“; трябва да проверя, като се върна.“ Тъй мимолетна се оказа тази мисъл, отвята от пороя от чувства породени от преминалата пред очите ми табела за предстоящо разклонение на пътя: „Paris – 437 km / Saarbrueken“. Завихме надясно и десет минути по-късно вече бях сигурен, че в Париж ще пристигнем много по-рано – „Мец – 101 км.“. И никак не бе досадно, когато след още няколко минути се появи нова, ликуваща табела: „Париж – 419 км / Мец – 96 км“. Още само четиристотин километра, а бе дванайсет без петнайсет! Тоест, наистина щяхме да пристигнем по-рано. Не вечерта в девет, а много-много по-рано!

Възбуден, зачаках границата. Така обаче и не разбрах, кога точно сме я минали – не успях да видя съответната табела. Но някъде около дванайсет, току след първата бензиностанция на „Тотал“ нещо се бе променило в пейзажа. Нещо друго – освен това, че стана и слънчево, и по-топло. А сетне зачетох френските надписи по първите появили се къщи.

Вече напълно се наслаждавах на пътуването. Празният автобус (след Хайделберг в него освен двамата шофьори и аз бе останало само едно момиче) летеше по френската магистрала и макар че – за разлика от Германия – периодично и при това често спираше за плащането на такси, удоволствието ми от това движение бе огромно. Ниви, къщи, селца, паралелни и напречни пътища отминаваха покрай мен. Непосредствено след границата бях видял правоъгълни бали сено. И толкова! Навсякъде по пътя след това те бяха вече само цилиндрични. И то толкова много пъти и по толкова  много, че чак се питах дали съм бил видял наистина онези другите, правоъгълните?… Малко преди два следобед спряхме за кратка почивка при бензиностанция на „Ажип“; мястото бе Вердюн, Сен Никола – Сюд. За разлика от самомиещата се клозетна дъска при Пфорцхайм, в тоалетната, в която тук бях влязъл, изобщо нямаше дъска. За сметка на това, може би за равновесие, за да не накърня националното самочувствие на Франция с това ми сравнение, не можах да пусна водата на умивалника. А уж съм с претенцията, че съм техникосъобразяващ сапиенс…

По-нататък по пътя спряхме още веднъж за почивка. Този път не ми се налагаше да ходя до тоалетна, така че не знам, какво щеше да се получи тук. После колите по пътя се увеличиха, както и „sortie“-тата от магистралата. Някъде в четири часа всички ленти се запълниха и дори спряхме! Все пак, оказа се, че нашите две леви ленти се поотпушиха, докато десните две (за Бордо и още някъде другаде) спряха напълно. Та ние – след известно „пропълзяване“ – пак се задвижихме прилично и… започна градът. Предстоеше ми Париж.

 

 

 

ПАРИЖ

Автобусът се движеше със съвсем прилична скорост по улиците, сякаш бе каран от парижанин. Подлези-надлези, по-широки и по-тесни улици и… спряхме. Бяхме пристигнали. Двамата слязохме, свалихме си багажите, пожелахме си хубави дни със шофьорите и автобусът отпраши нанякъде. Останахме на слънчевия тротоар отстрани на голям площад, насред който се възвисяваше впечатляващо Пантеонът. Да, бяхме пристигнали в Париж…

И двамата не говорехме френски. Разликата помежду ни бе, че някога в училище аз бях учил езика, можех да чета и като че ли бих могъл да оформя и някакъв прост  въпрос; е, разбирането на отговора бе проблем, с който усещах, че мога да се справям крайно незадоволително.

Първото, което трябваше да направим бе да намерим кафене

– нейната уговорка  била да седне в някое близко до Пантеона кафене и там да чака братовчедка си. Която – бе ми го казала още по пътя, в автобуса – била женена във Франция (но не в Париж) и при която отивала на гости за месец. За да не носим излишно багажите си, тя остана при тях, а аз тръгнах да търся кафене. Макар площадът да бе обкръжен от големи сгради, пречещи да се види цялостно от ъгъла, в който бяхме застанали, намирането му бе лесната за изпълнение част от моите намерения.

Опасенията ми обаче се оправдаха напълно – връщайки се, на два пъти попитах минувачи, как бих могъл да стигна до спирка „Одеон“ на метрото; едва ли щях да съм разбрал повече, ако бях попитал някоя местна лелка в – примерно – Будапеща. Все пак ми дойде една мъдра мисъл – реших, че като изпия едно френско кафе и някои погребани мно-о-о-го надълбоко слоеве от познанията ми ще се попокажат и тогава… тогава вече ще разбирам, какво ми отговарят. Затова като се върнах, си взехме багажите и се придвижихме до кафенето, което бях намерил – точно отстрани на Пантеона. При това седнахме на самия „първи ред“, с лица към улицата. Седяхме и разговаряхме – досущ като останалите, насядали по масичките. Съвсем близо, на ъгъла видях, че е застанала една полицайка – не я бях забелязал дотогава. Помолих момичето да поръча и за мен едно кафе, когато дойде сервитьорката и отидох при нея. Не бе изненадващо, че тя разбра предварително подготвената ми фраза, но това, че аз разбрах накъде трябва да тръгна след това, това вече наистина бе голямото ми постижение! Върнах се на масичката, където кафетата ни бяха  сервирани. И въпреки напрегнатостта ми, породена от неизвестността по отношение на предстоящето ми придвижване, изпих това първо мое френско кафе с голям – бих го нарекъл ориенталски – кеф. След това й пожелах хубав престой във Франция, както и да не ги чака дълго, дадох й за всеки случай и номера на  моя мобилен телефон, ако не щеш ли нещо й се обърка, нарамих багажа си и поех към тази дългочаквана спирка „Одеон“. Спътницата си повече не видях, за разлика от кафенето, покрай което минах отново в последната вечер преди отпътуването ми от този град.

Laumière, 75019 Париж, Франция

Лесно намерих спирката, макар че в съсредоточаването си (а може би просто заради удоволствието да вървя сам в този непознат ми град) дори не съм разбрал, че съм минал покрай Сорбоната. Но пък не можах да се справя с автомата за билети – исках да си купя единичен, макар и по-скъп билет, а тях жената зад гишето не ги продаваше. Та след известно време, явно видяла неравната борба, която водех, тя излезе и дойде при мен. След това бе безпроблемно – турникети, стълби, перон, номер и посока на линията – вълшебното листче с имената на спирките ме водеше… Само веднъж, преди да се прехвърля на линия номер пет си помислих, дали и тук – по подобие на софийското – метрото няма да ме „изплюе“ на повърхността и да трябва да си купувам отново билет. Не бе тъй – разбрах го след три спирки – бих могъл и цял ден, прехвърляйки се от линия на линия, да пътувам отдолу. „Колко глупави са французите!“ си помислих с горчива самоирония, спомняйки си отново за София. Където не би могъл, да се върнеш, ако решиш, от някоя от крайните спирки на единствената метролиния, без да трябва да си купиш отново билет. Защото – поне в началото – бе тъй…

И… ето ме на „Льомиер“.

Увлечен от потока хора излязох горе. Там попитах оше три-четири пъти и стигнах. „Ке дьо ля Люар“  –  бе написано на табелата. Да, бях пристигнал.

 

Когато си за броени дни и то за пръв път в Париж, имаш две възможности: да разглеждаш музеите или да разглеждаш града. Без абсолютно никакво замисляне избрах второто. Да направиш обратното според мен е като да четеш статия, анализираща филм, който още не си гледал.

 

 

 

 

Ако описанието на това пътуване Ви е харесало, ако се питате, защо очевидно още не е продължен и завършен разказът за пребиваването ми в Париж, ако поискате да научите, какво изобщо се е случвало преди да потегля на път, или пък след като съм се върнал – ето къде можете да го научите. А иначе освен моите благодарности към организаторите на чудесно това дело – „Patepis.com” – ще добавя само, че веднага щом го довърша ще им го изпратя. За да могат да Ви го представят. Е, разбира се, ако преценят, че е интересно.

Е, и ако съм оцелял.

 

Руслан Велчев

София, 8-ми юни 2011 година

Други разкази свързани с Париж – на картата: