Archive for the tag 'Пантеон'

ян. 26 2016

Рим – всички гледни точки (2): Площади и фонтани

Продължаваме с разходката из Рим – започнахме с археологически Рим, днес сме по фонтани и площади. Приятно четене: Рим всички гледни точки (едно пътуване до Рим през август 2014) 2-ра част Рим – площади и фонтани   Уморени от ходенето през първия ден, решихме да вземем Метро до Площад Испания, за да си спестим ходенето поне […]

8 коментара

сеп. 01 2011

Към Париж

Днешният пътепис ще ни вземе с автобуса, за да стигнем до Париж. Руслан ще бъде наш водач 🙂

Приятно четене:

 

Към Париж

Пети август, осем часа – тръгвам към гарата. Вървейки по левия тротоар на „Мария-Луиза”, малко преди да стигна „Лъвов мост”, изведнъж видях да пресича, идващ към мен, но по диагонал и към отсрещния тротоар… „Сигурния мъж”. Гледаше настрани и като да не ме бе видял, макар че булевардът по това време бе пуст. Поизвих леко глава настрани и без да променям начина на движението ми, продължих напред. Разминахме се. Малко след това небрежно се пообърнах. Той наистина се приближаваше към синьобялата кола с надпис „Миграция”, която бях забелязал още преди да видя самия него. След четири крачки, давайки вид че оправям сака на рамото ми, отново хвърлих поглед. Да, бях преценил вярно скоростта и разстоянието – точно в този момент той протягаше ръка към дръжката на предната дясна врата и започна да я отваря. Продължавайки маневрата с оправянето на ремъка на пътната чанта – още един кос поглед назад. Запечатано в мен остана недовършеното още сядане на тялото му, сядане, което не би могло да бъде прекъснато преждевременно. Знаейки това, продължих към светофара. Той ме посрещна с включване на зелената светлина и без каквато и да е промяна на движението ми, пресякох „Сливница”. От другата й страна, завивайки покрай едни платна, ограждащи изкопите за метрото, се загледах по-продължително назад. Колата си стоеше още на мястото. Дали той бе още в нея, защо бе там, случайно ли бе това ни разминаване, дали ме бе видял – въпросите се мярнаха за миг и отминаха. Продължих напред, а зад мен се отдалечаваше и част от живота ми, чиято ненужна и неотменна последователност щеше да бъде прекъсната за седмица. „Като на затворник в отпуск“ – помислих си и вече бях стигнал до автогарата.

Като влязох в малката чакалня, пред гишето на автобусния ми превозвач стояха двама души. Оставих сака си на пода до близката пейка и се наредих и аз да чакам. Не бе дълго; после казах  името си, което бях дал при резервацията, платих; докато момичето зад гишето попълваше билета, прибрах личната си карта и… в ръката си имах

билет до Париж! Заминавам!

Държейки билет и портмоне, метнах на рамо големия сак и малката кожена раница и излязох навън да търся автобуса. Намерих го бързо и почти веднага след това отвориха капаците на багажното отделение. Оставих там сака и се качих вътре да си оставя и малката раница, която щеше да бъде при мен. Мястото, според билета ми бе с номер… тринадесет. Имаше още близо двайсет минути до потеглянето, та слязох и тръгнах към автогарската тоалетна. И в този момент, докато вървейки понечих да извадя от задния джоб на панталона портмонето си, разбрах, че то не е там. Едновременно с това си спомних и как, излизайки от чакалнята се обърнах назад – бе ми се сторило, че чувам нещо да пада зад мен. Не бях видял нищо и – бързайки – бях продължил. Нима там бе паднало?! Всичките ми пари, личната ми карта – вече ги нямах! Как щях да пътувам? Хукнах към чакалнята. Човекът – нещо като портиер-пазач – който  ме бе посрещнал там в началото, го нямаше. Момичето на касата ми отговори, че май бил отишъл да си купи нещо за ядене. А на въпроса ми за намерено портмоне – повдигна безучастно рамене… Почаках малко, после – оставаха седем-осем минути до заминаването – се отказах да го чакам и се върнах при автобуса. Багажното отделение бе вече затворено, пътуващите бяха насядали и всички просто чакаха да стане девет часа… Казах на единия от шофьорите, че искам да взема нещо от сака си – слезе и ми отвори. Придърпах чантата към мен и набързо претършувах външните й джобове; нямаше нищо!… Значи нямах пари, нямах лична карта. Но все пак имах паспорт. Можех да тръгна или да си взема багажа и да сляза от автобуса. Да прежаля  парите за билета и да остана тук. Изобщо не погледнах, колко е часът – знаех, че в същия миг трябва да взема решението!

„Няма го, сигурно все пак е горе.“ – казах на шофьора. Той ми кимна и докато затваряше капака, заобиколих автобуса, качих се през отворената му предна врата и се запътих към седалката с номер тринайсет. Почти в същия момент другият шофьор запали двигателя. Сега вече погледнах – часовникът на телефона ми показваше осем часа и петдесет и девет минути. „Алеа якта ест.“.

И докато в съзнанието ми още звучеше последната от тези три думи – потеглихме.

Обзе ме ненадейно спокойствие. Опитах се да говоря с Петър – не вдигаше. Пуснах му съобщение, с молба да наглежда майка ми. После изключих и двата телефона, които носех – батериите им бяха стари и бързо се изтощаваха. A щяха да ми потрябват. Извадих от раницата блокнота си и започнах да записвам, докато не съм го забравил: „спирка „Оdeon“, на –  като че ли – линия „четири“; и още – смяната с „пет“ ставаше на спирка с нещо „източно“ („… a l’Est”?) в името…; и оттам – в посока „Бобини“ – слизам на спирка „Laumiere“.  Да, май бе тъй…“. Облегнах се на седалката и се загледах през прозореца. Навън виждах моята страна, хукнала някъде назад. В съзнанието ми се мярна за миг случката с влаковете в „Малкият принц“, после видях отпред часовника на автобуса – показваше осем и четиридесет и две. Помислих си, че е настроен по някакво друго време, с един час назад. Да, това бе и времето във Франция – и те са с един час след нас. И реших,че вече ще карам по него. Записах го като факт и пак се загледах навън. Бе облачно, леко хмуро. „Не е горещо. Поне в това отношение имам късмет.“ – току го бях помислил и автобусът спря.

Границата.

Часът бе осем и петдесет и шест. Пред нас опашката бе малка. Единият от шофьорите ни каза да си вземем паспортите и да слезем за проверка.

Двайсет минути по-кьсно този ми въпрос бе вече отпаднал. Бяха ни проверявали на две гишета, мьж и жена. Бях последен, хората пред мен се отклоняваха било наляво, било надясно, според бързината на преглеждането. Накрая се насочих наляво, при нея – тъй се бе паднало. Тя взе паспорта ми от масата, на която го бях сложил, попрелисти го и ми го върна, пожелавайки ми хубаво пътуване. Минавах оттатък! Не бях значи в някакьв „черен списьк“, можех да замина, можех да напусна България! Придвижих се след другите напред, към сръбската територия. Там – вече проверен от българска страна – чакаше и автобусът ни. И там вече, докато очаквахме и сърбите да направят тяхната проверка, заговорих отново шофьора, който ми бе отворил непосредствено преди потеглянето багажното отделение. Разказах му накратко, че или съм си изгубил портмонето, или че са ме окрали. Той като че се притесни повече и от  мен; докато отивахме да ми отвори, ми зададе и нелепия въпрос, дали парите са били много.  Като че ли може да се отговори на този въпрос?… Това бяха всичките ми пари! Много за един, малко за друг, но това бяха парите, с които бях тръгнал и на които бях разчитал. А сега бях без тях…

Все тъй спокоен, без никакви очаквания или надежди отново се наведох кьм синия ми сак. „Сега поне е най-отпред.“ – си помислих и отново започнах да отварям поред външните му три джоба. „Да, на автогарата не съм отварял самия сак! Ако съм сложил нещо, то би могло да бъде само във външен джоб.“ – казвах си, докато продьлжавах да ровя. И в този момент, отваряйки последния страничен надлъжен джоб… портмонето ми бе вътре! Как бе попаднало там, кога точно го бях пъхнал  и то без  съзнанието ми да го отбележи, от този момент това вече нямаше абсолютно никакво значение! Просто го извадих и сигурно го пъхнах в джоба на панталона си, докато пръстите на рьката ми припяваха: „Всичко е там, вътре – нали е чудесно! Всичко е там, вътре.“. Някак си съвсем на място бе и че точно в този момент и слънцето се показа през пелената от облаци…

Проверката на сърбите

мина покрай мен без моето участие, ако разбирате, какво искам да кажа. Когато отново седнах на мястото си с номер тринайсет и автобусът отново потегли, без да бързам извадих портмонето си и го отворих. Парите ми си бяха там. Както и трите малки листчета със записаните имена на спирки на метрото. Очите ми с удоволствие четяха: „Odeon – Saint-Michel – Cite – Chatelet – Etienne-Marcel – Reaumur/Sebastopol – Chateau d’Eau – Gare de l’Est“. После продължиха по следващото: „Republique – Jackues Bonsergent – Gare de l’Est – Gare du Nord – Stalingrad – Jaures – Laumiere“. И накрая, с все същата наслада погълнаха и имената от последното, при това вече напълно ненужно: “Gallieni – Porte de Bagnolet – Gambetta – Pere Lachaise – Rue Saint-Maur – Parmentier – Republique“. Да, последното бе наистина ненужно – автобусът ми щеше да ме откара до Пантеона, а не до автогара „Галиени“. А оттам, от този Пантеон… аз вече можех да се придвижа до мястото, където отивах.

В този момент усетих, че автобусът спира и погледнах навън; чух и глас, който казваше: „Половин час почивка.“. Отвън се виждаше някакво заведение, паркинг със спрели други автобуси, коли… Бе крайпътно място за почивка. Слязох и аз, за да се поразтъпча, а и да ползвам тоалетна – и в нашия автобус WC-то бе заключено… Походих, погледах насам-натам; денят бе станал толкова хубав! Накрая се отправих и към „онова“ място, за да мога сетне да издържа прехода до следващото спиране. Като влязох в кабинката видях, че е с клекало… подобно на нашите. Докато се облекчавах чух женски глас да казва: „Четиресет цента.“, после друг, мъжки, отвърна: „Или осемдесет стотинки?“. „Значи е платена.“ – си помислих и в следващия миг видях, как ключодържателят, висял си дотогава на гайка на панталона ми,  лети надолу. Трясна се на има-няма десет сантиметра от отвора на клекалото и остана там, неподвижен. Как остана на място, а не замина… нататък, и досега не знам. Тогава само си помислих: „И дотук значи се простира зловредното поле на България, само дето е отслабнало…“. Повече не разсъждавах, защото трябваше веднага да реша, как хем да продължа да пикая, хем да не предизвиквам съдбата, а по най-бързия възможен начин да отдалеча ключовете от мястото, на което се бяха задържали. Изтеклото време бе не повече от най-дългото, което е отделял в някоя от партиите си Боби Фишер, за да направи втори ход, а аз вече – разбрал, че желаната от мен едновременност е технически невъзможна или е най-малкото лишена от здрав разум – бях спрял да извършвам действието, заради което всъщност се бях озовал тук и с предпазливата пластичност на човек, оказал се ненадейно в клетка сьс затворен в нея лъв, протягах върховете на пръстите си към връзката ключове. Последвалото движение бе сигурно и точно – като това на  играч, изстрелващ хокейна шайба от центъра на игрището и стремящ се тя да спре тутакси, щом мине голлинията. След това довърших прекъснатото.

Какво е изразявал на излизане погледът ми – дали възмущението от преживения стрес или облекчението породено от подходящия наклон при отвора на клекалото, това не знам. Във всеки случай нито седналата отвън жена понечи да ми каже нещо, нито пък аз имах каквото и да било за споделяне с нея. Само дето знаех, вървейки към автобуса, че първото нещо, което ще направя като се кача, е да прибера мокрите още след измиването им ключове на самото дъно на раницата ми. И че повече няма да ги извадя оттам – чак докато отново се върна в България.

Автобусът ни, дето се казва, не бе още потеглил и минахме покрай табела с надпис „Димитровград“ – били сме значи спрели току до града. Бе десет и двадесет. А в Париж трябваше да пристигнем утре вечер, в девет. Пътуването щеше да бъде дълго, но това – след всичкото, което се бе случило – не ме безпокоеше. На прозорците на автобуса ни като на екрани се прожектираше един друг, различен от българския, свят. А аз бях жаден да го разглеждам.

Около три часа по-късно спряхме при бензиностанция на „Лукойл“, малко преди отбивката за Ковин. Бе станало доста горещо, но по някакъв друг, различен от българския, начин. Спомних си за пътуването ми до Ларнака, сякаш и там горещината бе такава. Малко след четири следобед се оказа, че сме прекосили Сърбия и спираме при границата й с Хърватска. Дали това бе интуиция не знам, но вече бях решил да използвам лична карта, вместо паспорт; и я показах на сръбския граничар, който се бе качил в автобуса. А когато пък след проверката той слезе, един от шофьорите ни предупреди, че при хърватите се минавало по-лесно точно с лична карта!… Чух го да казва още на един от колегите си (както впоследствие установих, те бяха общо четирима), докато чакахме техните граничари да дойдат: „Добре че нямаме руснаци или араби – един да беше, щяха да разглобят автобуса!…“. Реших после по някое време да го поразпитам, защо е тъй, но така и не го бях направил, преди той да слезе – неочаквано за мен – в Мюнхен.

Пътувахме вече през Хърватска.

Кръстовете на черквите се замениха от островърхите кули и покриви на католическите храмове. В полето – мярнал бях табела „Иванич-град“ – видях да се люлеят маховиците на помпи за вадене на нефт, а после и странни невисоки вишки за наблюдение. За наблюдение на какво, така и не разбрах обаче. Времето се промени – заваля, отначало слаб, а после и силен дъжд. И така, в дъжда, влязохме в Словения. Дъжд, мрак – това видях от нея. Защото като вечерях и съм заспал. Не съм разбрал, как сме прекосили Австрия. Събудих се през нощта, малко преди четири часа. Бяхме спрели на някакъв паркинг преди отклонението за Тегернзее; бе пълно с нощуващи коли, каравани, воонмобили, автобуси…

А половин час по-късно бяхме в

Мюнхен.

По-точно – някъде в Мюнхен. Защото там спирахме два пъти. На първото място слязоха двама от пътниците, а при второто спиране слязоха две момичета, а също и двамата шофьори, които бяха карали – сменяйки се – дотам; оказа се, че отиват в urlaub. Автобусът се бе изпразнил – от десетте пътници (освен четиримата шофьори), потеглили от София, бяхме останали шест. Не бе изминало и час и останахме четирима – в Улм слязоха още двама мъже. За мен бе странно точно те да слязат в този стар университетски център. От друга страна, във всеки немски град може да се намери работа за  българи, търсещи препитание извън родината си… Докривя ми в този момент заради родината-мащеха, гледайки стойките с купищата велосипеди по улицата, по която се движехме.

Улм остана зад нас, а около нас – мъгла и дъжд. Някъде пак мярнах вишка насред нива, после в ниското отдясно се видя Мюулхаузен. Към осем часа, малко преди „месето“ на Щутгарт дъждът спря и даже почна леко да се прояснява. Бе толкова леко обаче, че си помислих; „Може би просто само мъглата се е разнесла.“. Но не, не бе тъй – тъкмо минавахме покрай табела, указваща, че до „Спокойствието на Карл“ остават някакви си петдесет и седем километра, когато съвсем-съвсем слабо слънчево просветление я докосна в единия край. Попътувахме, поспряхме за половин час в крайпътен комплекс близо до Пфорцхайм, пак продължихме. Слънцето вече зачестяваше с показванията си иззад облаците, като да искаше да подскаже, че соларният парк, покрай който тъкмо минавахме не е направен току-така. Целият бе отделен с ограда от съседните ниви, но вътре в него, между панелите, спокойно си пасяха овце. Бяхме го отминали, аз си мислех, ако доходността от производството на тази електроенергия, при гарантираното изкупуване на по-високи цени… та ако тази доходност е много по-голяма, няма ли всички ниви в Германия да се превърнат в електропроизводителни площадки? И в този момент – като отговор на въпроса ми – се появи табелката на Хайделберг. Не, разбира се, че нивите ще останат. Страна, която цени историята и културата си има бъдеще. А бъдещето означава и да съхраниш всичките досегашни ценности на страната си.

Автобусът се движеше по улиците на града, аз гледах през прозореца и за пръв път, откакто бяхме потеглили от София, се сетих за къщата ни. Жал и горчивина ме стиснаха за гърлото. И гледайки, гледайки редуващите се стари и нови сгради на Хайделберг аз изплаках: „Защо, по дяволите, съм се родил в тази държава?!“.

Докато спрем бях вече махнал този стон и от лицето си. И доста по-спокойно наблюдавах, как момичето и момчето, за които още в началото бях решил, че са студенти, свалят багажа си на тротоара. Автобусът потегли, а аз ги гледах леко обърнат назад, как ще вдигнат чантите си и ще тръгнат нанякъде. Нанякъде – дали това „нанякъде“ ще ги върне един ден в родината ни, това не знаех. Отново се обърнах напред и се загледах в минаващата покрай мен Германия.

Покрай аутобана за пореден път се заизнизваха бетонни преградни стени. Те се появяваха там, където в близост до пътя имаше села или градчета. От бетон или от дърво, явно предназначението им бе да спират шума от движещите се по пътя превозни средства. Но друго ме впечатли много повече – бяха се постарали да нарушат монотонността на бетона, като го бяха облицовали откъм аутобана (може би и от другата страна да бе тъй, но там не можех да видя). И макар че в даден участък да имаше не повече от три-четири вида покритие, то редувайки ги, а и разполагайки ги ту напречно, ту надлъжно… ефектът бе повече от впечатляващ.

Минахме покрай Рамщайн-Ландщуул

– виждаха се еднообразните сгради на тамошната военна база. И се запитах, с какво ли този район е привлякъл вниманието на военните – на излизане от Хайделберг, вдясно, също бях забелязал оградени подобни сгради, за които си бях казал тогава, че явно са някаква база. Може би щях и да направя паралел между търсеното многообразие при един толкова скучен материал, като бетона и едноформеността (нали това значи всъщност думата „униформа“) на армейския свят, но няколко спрели в страничното уширение товарни автомобили, на чиито брезенти пишеше „Hungarocamion“, прекъснаха тази посока на разсъжденията ми. „Всъщност не знам, каква е етимологията на думата „камион“; трябва да проверя, като се върна.“ Тъй мимолетна се оказа тази мисъл, отвята от пороя от чувства породени от преминалата пред очите ми табела за предстоящо разклонение на пътя: „Paris – 437 km / Saarbrueken“. Завихме надясно и десет минути по-късно вече бях сигурен, че в Париж ще пристигнем много по-рано – „Мец – 101 км.“. И никак не бе досадно, когато след още няколко минути се появи нова, ликуваща табела: „Париж – 419 км / Мец – 96 км“. Още само четиристотин километра, а бе дванайсет без петнайсет! Тоест, наистина щяхме да пристигнем по-рано. Не вечерта в девет, а много-много по-рано!

Възбуден, зачаках границата. Така обаче и не разбрах, кога точно сме я минали – не успях да видя съответната табела. Но някъде около дванайсет, току след първата бензиностанция на „Тотал“ нещо се бе променило в пейзажа. Нещо друго – освен това, че стана и слънчево, и по-топло. А сетне зачетох френските надписи по първите появили се къщи.

Вече напълно се наслаждавах на пътуването. Празният автобус (след Хайделберг в него освен двамата шофьори и аз бе останало само едно момиче) летеше по френската магистрала и макар че – за разлика от Германия – периодично и при това често спираше за плащането на такси, удоволствието ми от това движение бе огромно. Ниви, къщи, селца, паралелни и напречни пътища отминаваха покрай мен. Непосредствено след границата бях видял правоъгълни бали сено. И толкова! Навсякъде по пътя след това те бяха вече само цилиндрични. И то толкова много пъти и по толкова  много, че чак се питах дали съм бил видял наистина онези другите, правоъгълните?… Малко преди два следобед спряхме за кратка почивка при бензиностанция на „Ажип“; мястото бе Вердюн, Сен Никола – Сюд. За разлика от самомиещата се клозетна дъска при Пфорцхайм, в тоалетната, в която тук бях влязъл, изобщо нямаше дъска. За сметка на това, може би за равновесие, за да не накърня националното самочувствие на Франция с това ми сравнение, не можах да пусна водата на умивалника. А уж съм с претенцията, че съм техникосъобразяващ сапиенс…

По-нататък по пътя спряхме още веднъж за почивка. Този път не ми се налагаше да ходя до тоалетна, така че не знам, какво щеше да се получи тук. После колите по пътя се увеличиха, както и „sortie“-тата от магистралата. Някъде в четири часа всички ленти се запълниха и дори спряхме! Все пак, оказа се, че нашите две леви ленти се поотпушиха, докато десните две (за Бордо и още някъде другаде) спряха напълно. Та ние – след известно „пропълзяване“ – пак се задвижихме прилично и… започна градът. Предстоеше ми Париж.

 

 

 

ПАРИЖ

Автобусът се движеше със съвсем прилична скорост по улиците, сякаш бе каран от парижанин. Подлези-надлези, по-широки и по-тесни улици и… спряхме. Бяхме пристигнали. Двамата слязохме, свалихме си багажите, пожелахме си хубави дни със шофьорите и автобусът отпраши нанякъде. Останахме на слънчевия тротоар отстрани на голям площад, насред който се възвисяваше впечатляващо Пантеонът. Да, бяхме пристигнали в Париж…

И двамата не говорехме френски. Разликата помежду ни бе, че някога в училище аз бях учил езика, можех да чета и като че ли бих могъл да оформя и някакъв прост  въпрос; е, разбирането на отговора бе проблем, с който усещах, че мога да се справям крайно незадоволително.

Първото, което трябваше да направим бе да намерим кафене

– нейната уговорка  била да седне в някое близко до Пантеона кафене и там да чака братовчедка си. Която – бе ми го казала още по пътя, в автобуса – била женена във Франция (но не в Париж) и при която отивала на гости за месец. За да не носим излишно багажите си, тя остана при тях, а аз тръгнах да търся кафене. Макар площадът да бе обкръжен от големи сгради, пречещи да се види цялостно от ъгъла, в който бяхме застанали, намирането му бе лесната за изпълнение част от моите намерения.

Опасенията ми обаче се оправдаха напълно – връщайки се, на два пъти попитах минувачи, как бих могъл да стигна до спирка „Одеон“ на метрото; едва ли щях да съм разбрал повече, ако бях попитал някоя местна лелка в – примерно – Будапеща. Все пак ми дойде една мъдра мисъл – реших, че като изпия едно френско кафе и някои погребани мно-о-о-го надълбоко слоеве от познанията ми ще се попокажат и тогава… тогава вече ще разбирам, какво ми отговарят. Затова като се върнах, си взехме багажите и се придвижихме до кафенето, което бях намерил – точно отстрани на Пантеона. При това седнахме на самия „първи ред“, с лица към улицата. Седяхме и разговаряхме – досущ като останалите, насядали по масичките. Съвсем близо, на ъгъла видях, че е застанала една полицайка – не я бях забелязал дотогава. Помолих момичето да поръча и за мен едно кафе, когато дойде сервитьорката и отидох при нея. Не бе изненадващо, че тя разбра предварително подготвената ми фраза, но това, че аз разбрах накъде трябва да тръгна след това, това вече наистина бе голямото ми постижение! Върнах се на масичката, където кафетата ни бяха  сервирани. И въпреки напрегнатостта ми, породена от неизвестността по отношение на предстоящето ми придвижване, изпих това първо мое френско кафе с голям – бих го нарекъл ориенталски – кеф. След това й пожелах хубав престой във Франция, както и да не ги чака дълго, дадох й за всеки случай и номера на  моя мобилен телефон, ако не щеш ли нещо й се обърка, нарамих багажа си и поех към тази дългочаквана спирка „Одеон“. Спътницата си повече не видях, за разлика от кафенето, покрай което минах отново в последната вечер преди отпътуването ми от този град.

Laumière, 75019 Париж, Франция

Лесно намерих спирката, макар че в съсредоточаването си (а може би просто заради удоволствието да вървя сам в този непознат ми град) дори не съм разбрал, че съм минал покрай Сорбоната. Но пък не можах да се справя с автомата за билети – исках да си купя единичен, макар и по-скъп билет, а тях жената зад гишето не ги продаваше. Та след известно време, явно видяла неравната борба, която водех, тя излезе и дойде при мен. След това бе безпроблемно – турникети, стълби, перон, номер и посока на линията – вълшебното листче с имената на спирките ме водеше… Само веднъж, преди да се прехвърля на линия номер пет си помислих, дали и тук – по подобие на софийското – метрото няма да ме „изплюе“ на повърхността и да трябва да си купувам отново билет. Не бе тъй – разбрах го след три спирки – бих могъл и цял ден, прехвърляйки се от линия на линия, да пътувам отдолу. „Колко глупави са французите!“ си помислих с горчива самоирония, спомняйки си отново за София. Където не би могъл, да се върнеш, ако решиш, от някоя от крайните спирки на единствената метролиния, без да трябва да си купиш отново билет. Защото – поне в началото – бе тъй…

И… ето ме на „Льомиер“.

Увлечен от потока хора излязох горе. Там попитах оше три-четири пъти и стигнах. „Ке дьо ля Люар“  –  бе написано на табелата. Да, бях пристигнал.

 

Когато си за броени дни и то за пръв път в Париж, имаш две възможности: да разглеждаш музеите или да разглеждаш града. Без абсолютно никакво замисляне избрах второто. Да направиш обратното според мен е като да четеш статия, анализираща филм, който още не си гледал.

 

 

 

 

Ако описанието на това пътуване Ви е харесало, ако се питате, защо очевидно още не е продължен и завършен разказът за пребиваването ми в Париж, ако поискате да научите, какво изобщо се е случвало преди да потегля на път, или пък след като съм се върнал – ето къде можете да го научите. А иначе освен моите благодарности към организаторите на чудесно това дело – „Patepis.com” – ще добавя само, че веднага щом го довърша ще им го изпратя. За да могат да Ви го представят. Е, разбира се, ако преценят, че е интересно.

Е, и ако съм оцелял.

 

Руслан Велчев

София, 8-ми юни 2011 година

Други разкази свързани с Париж – на картата:

7 коментара

Дек. 23 2010

За Рим или как си прекарахме при Rome-итe

С днешния пътепис ще посрещнем Бъдни вечер и Коледа. Така се случи, че Валя беше готова с оформянето на разказа си (специална похвала за куража и търпението, които прояви!) точно в навечерието на Рождество Христово и вече съвсем не беше нарочно, че разказът е от Рим 🙂 По Коледа стават чудеса!

Пожелаваме ви щастливо Рождество и … приятно четене:

За Рим или как си прекарахме при Rome-итe

За Рим прочетох десетки пътеписи и изслушах още толкова разкази. Подозирам, че ВСИЧКИ вече са ходили там. Е, ако още не сте – билетите от Wizz може да си намерите и за 80лв. двупосочен. В началото на лятото и ние с приятеля ми решихме да се присъединим към групата на посетилите го.

Когато слязохме на летище Фиумичино имах чувството, че го знам този град наизуст. Чувството се изпари за минути. За щастие, разбира се 🙂

Макар да се бях наслушала как, аха, да стъпя извън терминала и са ме пренесли на ръце  едва ли не, в някое от многобройните бусчета, пътуващи към центъра, нищо такова не се случи. Никой не прояви интерес към нашите личности /дали изгледаме достатъчно платежоспособни…?/ Та, шатъл не се появи, затова се запътихме към гарата. Любезен служител ни чукна два билета за първа класа и ни каза да побързаме към влака. Мисля си – виж ти! вдигнали са цените, а знаех, че са по 11Е….. Докато разгледам подробно билета вече пристигахме на гара Термини. Поне да беше казал. Их, как мразя да ме цакат…

На гара Термини разгрърнахме картата и за нула време бяхме в хотелчето. Хотелче е силна дума. Бяхме си резервирали стая в B&B Питагора, 25Е на човек за нощувка. За да съм в полза на следващите – не ходете там. Собственикът е неучтив, намръщен „италианец” от арабски произход, който се стара през краткия ни престой да не се чувстваме удобно, въпреки вечно разтегнатата ми усмивка. На въпросите ми за Колизеума ми отговори като ми връчи карта и измърмори нещо на НЕиталиански. Като локация иначе е много добро място, на две минути от Термини, а от там има транспорт за навсякъде в Рим. Там се пресичат и двете линии на метрото. Интересно, че Линия А, която отива към Ватикана е чиста и в нея се пътува комфортно, за разлика от линия В. Тя е мръсна и в нея се носи познат аромат на автобус 79, например. Веднага вирваме нос – нашето метро е по-добро 🙂 . За градският транспорт си купихме Roma Pass,  карта за транспорт + отстъпки в туристическите обекти, като в два от тях входа е безплатен /Roma pass – 25E/. При наличие на Roma pass не се редиш на опашка на входа на обектите, само се чекираш и си вътре.

Едва метнали багажа, се засилихме към Колизеума.

Колизеума

Колизеума

   Лабиринтите под арената

Голям мерак имах да го видя. Наслушала се бях /особено от моята близка приятелка Мая/ колко огромен, внушителен и впечатляващ е той. И да  – внушителен е, впечатляващ е, голям е, ама чак огромен…

Моят приятел тихо изказа мнение, че явно ние жените имаме доста субективен поглед относно размерите на нещата и просто Майчето има по-малки изисквания, а аз, явно, доста големи очаквания… Нямам коментар.

Едва ли има някой, който да не знае какво представлява Кулизеумът. Но за мен лично най-интересен беше факта, че за да се построи тази мащабна и сложна за времето си конструкция, римляните са измислили бетона и тухлите. Честно да си призная, опитах да си го представя пълен със зрители, на арената гладиатори, животни и изобщо да се вкарам в някой популярен филм, но така и не успях. Където и да се завреш с надеждата да съзерцаваш арената необезпокоявано и да стимулираш фантазията, все се намира някоя буйна група туристи да те ощрака хубаво и да те изпостъпка.

А от Колизеума се открива прекрасна гледка към Арката на Константин.

20062010

Арката на Константин

Интересно място за сватбена фотосесия 🙂

Посещението на Колизеума изтощава и емоционално, и физически, време беше да се ориентираме към кулинарния туризъм и пропуснахме Форума за сметка на друга мес(т)на забележителност  – храната. Близо до Колизеума открихме приятна уличка със заведения, където ядох най-вкусната лазаня, докосвала небцето ми някога. Цените в заведенията на Рим са нещо много абстрактно. Ако си на централна улица, кафето е от 5Е нагоре /подозирам безкрайно нагоре/, а за манджите да не говорим… Но има едни уютни странични улички, в които да ти е кеф да се завъртиш, където току изскача някое мъничко ресторантче /клаустрофобично мъничко/, където похапваш вкусни неща на цени като у нас.

Via Antonio Gramsci, 53, 00197 Rome, Italy

Още нещо за любителите на италианската кухня. В магазините за хранителни стоки освен, че ще откриете различни видове сирена, прошуто, хлебчета и т.н. има и топли точки както у нас. Там на доста ниски цени може да си купите за хапване най-различни готови неща. Удивена бях, че единствената разлика с тези от ресторантите е цената – по вкус не отстъпват. Но мястото за похапване, което стана мой фаворит, е кварталът Траставере.

22062010_119

В Траставере

Това е мястото, където ще усетите атмосферата на града. Малки красиви улички, кокетни ресторантчета от типа „маса за двама”, вкусна италианска кухня и народни цени. Като казвам маса за двама, недейте се заблуждава, че ще си седите двамата отделно от другите посетители, масите са залепени една за друга и обикновено на сантиметър разстояние седи сътрапезник от друга двойка. Изобщо,  погледнати отдалече,  посетителите изглеждат сякаш са на дълги сватбени маси, дори у нас вече демоде. Но си заслужава. Ако последва и нощна разходка из туристическите обекти сте уцелили два заека: помощ на стомаха след подобаващата вечеря и приятното винце и незабравимото усещане на нощен Рим. А туристическите места в града са много добре осветени и са много приятни за посещение в късните часове. Не че ще избегнете тълпите и търговците, те са си там денонощно, но дори това има свой чар.

След това кулинарно отклонение, отново тръгнахме из туристическите обекти на Рим. Разходката ни продължи с посещение в Сан Клементе, където е погребан един от светите братя – Кирил. За съжаление не успяхме да я разгледаме подробно, тъй като имаше литургия, а на подобни мероприятия и двамата отказваме да присъстваме. Но по-впечатляваща за мен, дори от Колизеума, беше катедралата Сан Джовани ин Латерано.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Фасадата на катедралата Сан Джовани ин Латерано

Първоначалното усещане вътре си е направо стряскащо – просто се чувстваш нищожен. Огромните статуи на Апостолите, дело на Бернини, допринасят това усещане. Статуите, стенописите, органът и всичко в катедралата те кара просто да ахнеш.

Нямаше как да не изплува в съзнанието ми и сравнение с нашите църквички, които, макар по мое мнение да са доста по-уютни, просто бледнеят пред разкоша тук.  Като цяло връзката с божественото хич я няма, материализмът тук е в повече…но е много красиво.

OLYMPUS DIGITAL CAMERAOLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA

За пореден път се уверих в способността на италианците да изкопчат от „бедния” турист всяко възможно евро. В катедралата табела – Музей. Под нея стара дребничка монахиня с билетчета и кутия за пари. Питам я какво представлява музея, тя разтяга мила усмивка и ми бърбори нещо за красивите градини на катедралата и уникални експонати. 4Е в кутията на монахинята и двуминутно съзерцание с отворени уста. „Музеят” представлява овална алея, отдясно на която са подредени няколко експоната, които за мен лично не представляваха интерес /но сигурно са уникални, едва ли един божи служител ще лъже :)/, а красивите градини са едно малко фонтанче и около него зеленина, в центъра на овалната алея, но ..достъп до него туристите нямат.  Там е и WC – то, та ако не успеят да те прикоткат с музея, пак ще дадеш 2Е, ако искаш да ползваш тоалетна. „Кой пусна търговците в храма..?”

Следваше Санта Мария Маджорe с нейните интересни мозайки и колоната пред нея.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Няма начин човек да пропусне Монументът на Викторио Емануеле ІІ .

valy_roma_img_7076

Монумента на Виторио Емануеле ІІ или "Тортата"

Според инфото, което имах, местните наричат монумента „Тортата” и „Пишещата машина” 🙂 Огромна мраморна конструкция, доста грандоманска за моя вкус, но това им е запазена марка тук, красиви статуи отгоре и множество туристи, насядали да почиват на стълбичките й. Следват Капитолийските музеи.

valy_roma_img_8258

Вълчицата

Вечерта завърши с вечеря в споменатия вече Траставере и после просто умряхме от умора в хотела.

Вторият ден оставихме за Ватикана.

Такава опашка нямаше и по време на купонната система у нас. Два часа и половина висяхме. Желаещи да ни вкарат вътре с група без да чакаме за по около  40-50Е имаше много, но им устояхме 🙂

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Част от опашката за влизане във Ватикана /около 1/2 от нея 🙂 да не ви сдухвам/

И пак ни изненадаха – за Ватикана Roma Pass не важи /не съм прочела достатъчно пътеписи/. Вход – 14Е. След безумното редене на опашки, за да влезеш, а после и за да минеш металдетекторите, бяхме вече в друга държава. И се започна едно обикаляне, едно бутане, една борба да щракнеш по нещо във всяка зала.

А между другото – всички статуи имат отпред лозово листо – добавени, разбира се по-късно, с „морална” цел. Веднага се сещам за педофилските скандали :).

Музеите на Ватикана ми взеха ума, а и здравето на опорно двигателната система. Но не можеш да спреш да поглъщаш с очи невероятните съкровища, събрани тук.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Бронзова статуя на Херкулес

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

21062010 OLYMPUS DIGITAL CAMERA

21062010_054

Още нещо пооткраднато, струва ми се :)

21062010_05221062010_053 21062010_047 21062010_043 21062010_012 21062010_050

.OLYMPUS DIGITAL CAMERA

21062010_035

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

21062010_051

В музея са направени маршрути и едни странни уредници вътре /които приличат повече на шпиони от секретна служба/ те насочват настойчиво по тях, къде за да не се загубиш, къде за да не се застояваш.  Докато стигнем Сикстинската капела очите ми се бяха препълнили с красота, а мозъкът ми вече отказваше да регистрира повече. Поне десет минути стоях в капелата без да мога да възприема нищичко. Просто си почивах. Емоционално бях изтощена. Тогава се сетих за разказа на Майчето как тук не позволявали да се снима. Е това ме поразбуди малко и доста снимки направих :). За съжаление не са добри, но… Сега доволна вече можех да се отдам на съзерцание.

21062010_083

Градините на Ватикана

21062010_072

Папска карета в Китайския павилион

21062010_077

и всеизвестният папамобил

21062010_149

Швейцарците

Уникалните униформи на Швейцарската гвардия са непроменени досега от създаването им през около 1500г., вероятно по модел на Микеланджело и вероятно плод на неговото чувство за хумор 🙂 .

За да докажем, че инквизицията съществува и днес, с подути и накуцващи крачета се запътихме към Св.Петър. Площадът пред базиликата е опасан от 284 колони, върху които са 140 – те статуи на светци, направени от Бернини и учениците му. А в центъра на площада има египетски обелиск, краден естествено 🙂  Зашеметително е.

Каквото и да напиша за базиликата, винаги ще е бледо, постно и недостатъчно.  Просто трябва да се види. Тя вече е наистина Огромна /побира около 60000 богомолци, богата, пищна. Всичко в нея крещи: Виж колко е могъщ католицизма! …Но на кой му пука..Грандоманията ни най-малко не омаловажава красотата, събрана тук от ръцете на най-великите майстори, живяли някога. Пред Пиетата беше невероятно  стълпотворение и битка за пространство. И не случайно, статуята те оставя без дъх.  Пипнахме за късмет и пръстчето на крака на бронзовата статуя на Свети Петър.

21062010_119

Свети Петър

21062010_092

Колоните и статуите около площада

21062010_133

Пиета-единствената подписана творба на Микеланджело

Фасадата на Св.Петър

Голямо приключение за мен беше и катеренето до купола на Базиликата. Намира се на 136м височина. Съвет от мен – не чакайте асансьора, чакането е часове при наличието на много хора /а не вярвам там някога да няма хора/, със сигурност е по-уморително от катеренето пеша. А и не плащаш за асансьор../7Е с асансьор, 5Е пеша – абе измислили са начин и в храмовете да събират пари/. Лошото за мен дойде, когато стълбичките отесняха, пред мен пуфтяха едни възпълни германки, започна се катерене под наклон…а аз страдам от леееека форма на клаустрофобия..Голям зор беше. Но гледката отгоре е страхотна! Странно, но гледах отгоре с едно особено чувство за щастие. Може би бях щастлива, защото се измъкнах от тясното пространство, в което едва дишах. Но мисля, че имаше и още нещо – чувството да си над всичко.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Поглед от купола на Св.Петър

Вечерните ни разходки бяха посветени на фонтаните. Не се пропуска моментът с хвърлянето на монета в Ди Треви, как иначе ще дойдем пак в Рим!  Фонтанът е направен от Николо Салви по скици на Бернини и е по-скоро изкуствен водопад, отколкото фонтан. Площадчето пред него е доста тясно за огромната тълпа туристи и дори в късните часове тук е пренаселено и трудно оставаш сам за снимка. Окупиран е от влюбени двойки и двойно на тях търговци /явно емигранти/, които освен дежурните чадърчета, цветя и стативи за фотоапарати, предлагат и да те щракнат срещу скромната сума от 5Е. Но обикновено сделките с мен приключваха на цена около 2Е. Един от мургавите търговци дори ме попита да не съм гъркиня, защо ли? 🙂  Търговците са една мафия заедно с просяците. От едната страна на улицата съпругът продава ветрила или чадъри /в зависимост от времето/, а от другата съпругата му /може и сестра му, да не издребняваме / проси и от време на време си лафят. Семейна идилия. Макар и пълно с туристи, пред фонтана нощем работеше едно единствено заведение, което окончателно затвърди мнението ми за римляните, че са страшни мързели.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Фонтан Ди Треви

А да ви разкажа и как безуспешно търсих за сина си фланелка на футболен клуб Лацио. Исках да му купя непременно синя /фен е на Левски, а е малък и цвета му прави впечатление/, затова реших да му купя като сувенир нещо на „сините” от Лацио. Никъде не видях рекламни сувенири на този отбор. Колкото пъти да питах мургавите продавачи, а те и в очите само да съзрат интерес и вече започват пазарлъка, всеки път ми обръщаха гръб и измърморваха нещо по мой адрес. Най-накрая приятелят ми разясни, че феновете на Лацио се славят с фашистските си прояви. Явно гилдията на уличните търговци е леко обидена на този футболен клуб и не продава техни сувенири. Значи не всичко е пари в този град..да не повярваш…

Интересно, но просяците в Рим са не само представители на емиграцията. Местното население също има странния навик да проси, но цигари. Представете си картинка: седим в кафене на улицата и минава добре облечена около 40-годишна жена, която се спира и ми иска цигара. Естествено й дадох – пуши й се на жената, пък може в околните магазини да няма цигари. Но тя просто продължи да иска по една цигара от всяка маса в кафенето, а после спокойно си продължи. И това не беше единствен случай. Над десет пъти за тези три четири дни са ми искали цигара добре облечени италиано говорещи просяци. Е, спрях да давам…и на мен са ми скъпи!

Фонтана на костенурките

Фонтана на костенурките

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Фонтана на пчелите

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Лодката на Плаза Ди Спаня

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Испанските стълби

valy_roma_img_8110

Ъгълче от Piazza Quattro Fontane

valy_roma_img_8111

Още едно ъгълче от площадчето

От другите фонтанчета сърцето ми грабна Фонтана на костенурките. Намира се на Пиаца Матей в еврейския квартал. Доколкото знам, костенурките са добавени по-късно от Бернини и придават невероятен чар на фонтана. Друго изключително симпатично местенце е Piazza Quattro Fontane и четирите стенни фонтана на всеки ъгъл на кръстовището. За съжаление се заснемат доста трудно, поради опасността да те отнесе някоя кола. На Испанските стълби поседяхме известно време, за да погледаме и странното съревнование на две футболни агитки – испанска и италианска. Испанците бяха победили в мач от световното, а италианците загубили. Агитките им пееха и скандираха поред, изчаквайки да приключи другата група. Е, рядко се виждат толерантни футболни фенове 🙂

В последния ден

направихме голяма кръстоска на града из пропуснатите досега места. Сутринта прекарахме в парка Боргезе, възседнали една рикша. Аз лично се насладих на разходката, но приятелят ми малко се поумори. А незнам защо – и аз помагах с педалите от време на време 🙂  По обяд вече се щраквахме на площад Навона.  И тук, като навсякъде, много красота, много туристи, много търговци.  Площадът е пълен с  улични артисти и художници.

Фонтанът на четирите реки

Площад Навона

Пантеонът също е едно от местата, които ме впечатлиха много. За съжаление фасадата се реставрираше. Храмът има уникална архитектура. Големият кръгъл отвор на покрива е единственото място, от което се осветява вътрешността на храма, а най-интересното е, че през него не пада вътре и капчица дъжд.  Уникалната сграда е била древен езически храм, който е християнски сега. В него се намира гроба на Рафаело.

valy_roma_img_7100

Пантеона

Следваше зловещият Сант Анджело.  Вход – 9Е. Ако сте чели „Шестото клеймо”, това е мястото! Вътре е направо страховито, пълно е със затворнически килии и вериги. Доста време оглеждах ангела с меча, може да се спори по въпроса прибира ли го или го вади /меча/ 🙂 .  А от върха на крепостта се откриват невероятни гледки към реката и моста с ангелите, към базиликата Св.Петър и към целият град.

22062010_053

Крепостта Сант Анджело

Смъртта пред Сант Анджело 🙂

22062010_058

В крепостта

Ангелът на върха на крепостта

Поглед от върха на Сант Анджело

а това къде се намира и идея си нямам 🙂 но е красиво

Да не пропусна да ви кажа една особеност на градския транспорт. За да се качите на автобус, трябва да му кимнете с ръка, за да спре. Иначе просто ще подмине спирката, ако няма слизащи. Изпуснахме си автобуса така и бесни на „скапания италиански транпорт” щяхме да тръгнем пеша, ако не бяхме видели метода на качване от други пътници. За да слезеш също си има чалъм – звъниш с едно бутонче до вратата.

На изпроводяк Рим ни набута още едно попадение. Шатъла, за който си купихме  билети просто не дойде да ни вземе и си взехме до летището такси /беше рано за влака/. Явно има връзка това, че наричаме една част от нацията роми…

Заключение /така, са ме учили, се завършва съчинение по преживяно :)/: красотата, събрана в този град, невероятното културно и историческо богатство, до което можеш да се докоснеш тук, романтиката и онази особена атмосфера, която можеш да усетиш в италианската столица,  не могат да бъдат засенчени ни най-малко нито от цъфтящия нерегламентиран алъш-вериш, нито от регламентирания такъв /граничещ с пладнешки обир/, нито от „аромата” в италианското метро, нито от дребните им тарикатлъци, целящи да ущипят туриста, от нищо…Усещането да си там е невероятно!….

Естествено три дни са нищо да разгледаш град като Рим. И макар да имахме амбицията да видим максимално много от Вечния град все пак останахме с усещането, че сме пропуснали още много интересни места. Но ще отидем пак. И този път Rome-ите няма да успеят да ме прецакат:)

Автор: Валя Пунчева

Снимки: авторът

Други разкази от Рим– на картата (увеличете мащаба върху Рим – виждат се повече неща, отколкото на пръв поглед): КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

18 коментара

сеп. 21 2010

От площад Навона до Испанските стъпала (Рим – пътуване из древността 5)

Отдавна не бяхме ходили до Рим, но сега продължаваме с разходката на Юрий из Вечния град. Започнахме пътуването си фонтана ди Треви и „мола“ на Траян, а за последно бяхме в крепостта Сан Анджело и Ватиканските музеи. Продължаваме от площад Навона към Испанските стъпала Приятно четене: Рим – пътуване из древността част пета: От площад […]

5 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version