Из Иран (7): От Шираз през Персеполис към Исфахан
Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – днес ще преминем през Шираз и Персеполис, за да стигнем Исфахан. Приятно четене:
Етикети: пазар
До Тайпе и назад
Христос възкресе!
Днешният ни пътепис ще ни отведе в страната, която поне до момента се справя най-добре срещу текущата епидемия – Тайван. С този разказ откриваме нова страна за нашия сайт 🙂 Наш водач ще бъде Теодора.
Приятно четене:
Армения и Грузия с Дачия (3): Ереван и Ечмиадзин, Армения
Продължавме пътуване към Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, а днес сме в Ереван и Ечмиадзин. Приятно четене: Ереван и...
Крива Паланка за ден (Македония)
Отиваме за ден до Крива Паланка – на хапване и пазар. Приятно четене: Крива Паланка за ден От 2 седмици насам в главата ми се върти идеята дали да не отида до комшиите да...
Пакистан – град Мултан, Пенджаб (част 4 от През Азия на автостоп)
Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, а миналия път навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан и оставихме нашите герои да нощуват...
Галилея, Галилея (5): Ако (Израел)
Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската област Галилея – вече бяхме в Рош ханикра, Монфор, индустриалния парк Тефен и Пкиин, а днес сме в град Ако или Акра. Приятно четене: Ако (Акра) част...
Хуа Хин – Дискретната и аристократична перла на Тайланд
Къде ми е глобалното затопляне биха казали някои тази зима – ами, ето го: заминаваме на топло в Тайланд. Искра ще ни покаже един от не много известните в китната ни родина тайландки курорти...
Завръщане в Омуртаг
Оня ден един коментатор в сайта изказа удивлението си, че сме публикували пътепис и за родовото му село 🙂
Било забравено от Бога и било невероятно, че го споменаваме 😉
Хора, кога сме робували на предсразсъдъци на нашия сайт? (ползваме ги – да, но в никой случай не робуваме, нали 🙂
Та, как тазседмичната седмица на България в нашия сайт да не я продължим с място като град Омуртаг – по пътя „между Търново и морето“? 🙂
Приятно четене:
Завръщане
Омуртаг
Толкова много сме се разпуснали напоследък с тези пътувания по чужди и невиждани земи, че сякаш забравяме за местата, в които сме израснали и разранявали колената си, тичайки по неравния чакъл или след грешно направен завой с новоto колело.
И така, този пътепис е писан от човек, който цял живот има проблеми с идентичността и се отнася за едно местенце в Североизточна България, което почти всеки който е ходил по северното Черноморие с кола, е подминавал – гр. Омуртаг. Разположен на хубав северен склон, (странно защо) най-точното описание за местоположението му е
„между Търново и морето“
За тези които не знаят, Омуртаг и целия регион е изключително малцинствен и в процес на обезлюдяване. Вероятността да срещнеш познат човек по улиците на града е хипер висока, да речем 8 от 10 (другите двама ще са прекалено млади, за да ги знаеш, но родословното дърво ще ти е ясно). Има режим на водата откакто се помня (демек откакто съм на 11). И всяка сряда има пазар – зеленчуков и „битак“, който е много важен за икономиката и социалната обстановка в цялата околия.
Всеки, който е подминавал с кола през главния път, заобикалящ града, няма как да подмине скопчените на един остров стари самолети във авиационно-възпоменателния парк. Причината за това е, че Александър Александров – вторият български космонавт, достигнал космически височини е роден и понастоящем живее в Омуртаг. И те така, в негова чест има няколко изтребителя и разни други машинарии, който са били в бойно снаряжение по онези времена, но сега просто служат за атракция по пътя.
Нашите са ми разказвали, като дете, че събитието по изстрелването на съветския космически кораб, с който Александров е бил изведен в орбита, е било голямо събитие и предавано „на живо“ в централния площад, който носи името „Независимост“, накратко „центъра“. Понастоящем, единствените артефакти останали в града от тази велика епопея са скафандърът на Александър Александров, който се намира в градския музей; наскоро отворен парк/площад кръстен на самия астронавт, както и онези самолети, които стоически чакат своите посетители.
Сега, нека оставим миналото да величае в миналото и да се върнем в наши дни. Омуртаг е в началото на едно от тези местенца, в които времето почва да спира и има часова разлика с другите градовете в които „нещо се случва“. Населението е предимно турско, като една част, по-време на „голямата екскурзия“ са се изселили и сега са в Турция. Но за това след малко. Тази част от населението, които са останали или предпочели да останат в Омуртаг в момента имат поне един роднина или познат, който е някъде на „запад“ и/или в Турция; дете на съсед, което учи „гимназия“ извън града, и всяко лято вари буркани. Да има за зимата (не всяко, но почти всяко семейство го прави това с бурканите).
Та… Защо завръщане
Както предполагам, през лятото голяма част от населението на страната се завръща по родните си места. Я да види семейство, някоя-друга рода, да си оправи вилата или просто да си почине. Е, аз се завърнах с последната от изгорената цели и за да се скрия също от света. Ето какво се случва в един малък град, някъде още по-малкия свят.
Една съществена част от завръщане при баба и дядо е човек да си почине. Това може и така да е, но когато си на 26 и си единствения мъжки наследник на семейството, хората искат да покажат на местната общественост, че имат внук, който е годен за женене. И така де, в продължение на две поредни седмици в Сряда, аз бях доброволно накарван да ходя на пазар, под претекст, да помагам да нося торбите. Ето в какво се състои пазаруването.
Тръгва се от вкъщи. След малък спор между двамата прародители, се решава да се тръгне по възможно най-дългия пък (за да може повече хора да ни видят). След първите 50 метра срещате съсед, който ви пита дали сте тръгнали на пазар и дали аз съм на малката щерка внучката, и колко съм пораснал. Нашите герои се радват и нещо измрънкват, че не съм се обръснал и изгладил панталона. Продължаваме. Слизаме по един баир (забравих да вметна в Омуртаг, както в Търново има три посоки – „нагоре, надолу и по баира“), където срещаме един дядо, който ни казва, че сме позакъснели за пазар, защото вече 10 часа минава. Спираме за половин минута, казва кой какво е купил или ще купува. Пращат се поздрави по адрес на хора, които аз не се сещам кои са, и продължаваме. След около стотина метра се спираме пред къща и баба ми церемониално казва, че ето тази къща чичо ми Осман е купил за 60 хил. лв. (чичо ми Осман е най малкия брат на дядо ми, а къщата е вярно голяма и както се казва е на центъра). Тъкмо ще тръгваме и познат глас ни заговаря. Чичо Ереджеб (син на покойната по-голяма сестра на баба ми), се е запътил към къщата която се строи за щерката му и зетя. Къщата, естествено, се строи от страната на момчето, а неговия дерт, на чичо Ереджеб, (бел ред. мъка), е че покрай тази къща няма да останат никакви пари за сватбата на моята втора братовчедка. Следват житейски проблеми и прочие. Прощаваме се и си казвам, че сигурно ще го видя чак догодина, ако имам късмет… или на сватбата, ако е скоро.
7900 Омуртаг, БългарияОт тук спомените ми се губят. Уж
излезнахме на пазар
Сега ми се струва, че трябваше да броя хората, които видяхме – рода, колеги на баба ми, колеги на дядо ми, колеги и приятели на майка ми и леля ми, познати лица от началното училище и прогимназията. Общо взето „пазаруването“ продължи над 2 часа, като в крайна сметка бяхме купили 2 кг домати, една диня (от една булка, която май ни е роднина), 2 хляба (черен и бял), 5 капачки за буркани с винтове, захар и местни сладкарски специалитети със звучното име „Ежко Бежко“ (много са вкусни да знаете и ги има само в Омуртагския край). Наистина не помня с колко хора се видяхме и заговорихме.
Ежко Бежко
Тук е мястото да се спомена, за
онези, които са напуснали страната и заселили в Турция
Един от многото въпроси, които цял живот ми задават е „Добре де, ти като си Мустафа, имаш ли някакви роднини в Турция?“. Отговорът на този въпрос е, да имам, но с голяма част от тях не се знам. Интересно е да се отбележи, че голяма част от така наречените български турци или турски българи (въпрос на гледна точка), всяко лято се завръщат по родните си земи. Носталгията ли е, чисто селската обстановка ли е, евтините цени ли са… не съм сигурен. Каквато и да е причината, голяма част от тях се завръщат и остават една-две-три седмици и щеш-нещеш се срещаш с тях и всеки ти се радва, защото за последен път са те видели през 90-те, или ако си подновяват по-често документите някъде около 2005-2006.
И те така, най-интересната от тези срещи беше с една Лейля аблата (абла от турски = кака) и нейния син, който имаше типично турски (балкански) леко засукан нагоре мустак. Казвам „типично турски“, защото те са заминали за Турция през 1989-а и съответно той, няма никакъв спомен за България. И двамата сме във възрастта за задомяване и щом усетихме, че разговорът отива в тази посока, леко се пошегувахме и убихме темата. В последствие стана ясно, че всъщност ние с него сме трети братовчеди, поне за който аз не подозирах, че имам. Същото се отнася и за неговите първи братовчеди, които са, както се досещате, пак мои трети братовчеди. По този повод във Фейсбук пуснах следния статус:
Сряда е пазарен ден в Омуртаг, съответно и аз бях довлачен от баба си на пазар. Освен, че видях някаква рода, за която дори не подозирах, темата на всеки разговор беше ” колко си пораснал… няма ли да се жениш?!?”. Добре, че се намери един мустакат момък (някаква рода; набор), който ме подкрепи в безвремието ми. Изводът на деня е, че прародителите ми показаха на местната общественост, че си имат внук за женене (макар и небръснат). А пазаруването е за парлама!
Следващия статус свързан с тази тематика бе следния:
Близка среща с трети братовчеди, двойно ородени. ако остана в омуртагската околия някой друг месец, ще ги разуча.всичките.
Оказа се, всъщност, че връзката ми с въпросния момък е двустранна. След кратка справка с баба ми, стана ясно, че моята прабаба (майка на баба ми) и неговия прадядо (по майчина линия) са били брат и сестра. Съответно, нашите баби са първи братовчеди, нашите родители – втори и ние се падаме трети. Като че ли това не е достатъчно, сме били и двойно ородени, защото пък май неговия дядо (по бащина линия) се е заженил навремето с някой от другия клон на моята безкрайна рода. Само да вметна баба ми и дядо ми имат по 5 братя и сестри общо, съответно техните родители са имали по 5-6 братя и сестри. Сами може да си представите колко е смесена системата. Както се досещате нямам точна представа докъде стига родословното ми дърво. Веднъж се говореше за един от братята на прадядо ми (дядо на дядо ми, майчина линия), който се бил заселил някъде из дълбокия Анадол, но така и не се проследи тази следа.
Най-интересното, което може да се покаже от архивите на семейното дърво е „Позволително за венчаване“ датирано от 1939 г. на прабаба ми и прадядо ми (родители на дядо ми),което се е появило незнайно откъде вкъщи. Интересното е, че е написано на онзи български език, който е преди реформата от 1945, което не е учудващо, но също така и на старо-турски, с типичната арабска азбука. Държа да подчертая, че това е официален документ с подпис от мюфтията и платена такса за „Фонд Съдебни Сгради“. На гърба на това позволително има три реда изписани на старо-турски, и за съжаления никой в най-модерната линия на семейството не може да разчете какво пише там. Дали е романизиран спомен записан от прародителите ми или просто административен подпис от отговорното лице, не се знае. Предполагам, някой ден ще разберем.
Що се отнася за техния правнук. Физически, той отдавна не е стъпвал в Селото, което те са се венчали и живели. От около 13 години не живее в града, в който той самият е бил роден. И съвсем отскоро, близо 3 години, живее извън пределите на държавата, която нарича родина. Тук драмата стана съвсем силна, така че ще понамаля малко сантиментите.
Едва ли съм единствения, който продължава да среща рода тук и и там, особено в собствения си роден край, но такива завръщания са хубави и полезни за здравето. Просто да отидеш и да накараш времето да се забави. Да се забави толкова, че да видиш какво се случва около тебе и със тебе от друг възможен ъгъл.
Автор: Мустафа Хасанов
Снимки: авторът
Други разкази, свързани сДругата България – на картата:
За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе
През Иран с Опел (5): Техеран
Продължаваме пътешествието на Валентин през Иран. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин Днес на...
През Иран с Опел (3): От Джолфа през Тебриз до Ардебил
Днес започваме същинското пътешествие на Валентин през Иран. Започнахме с едно Въведение в две части, а днес ще прекосим границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил
Приятно четене:
През Иран с Опел
част трета
От Джолфа през Тебриз до Ардебил
Ислямска република Иран: добре уредена държава със силна икономика, богато историческо минало, сърдечни и гостоприемни хора със запазена ценностна система
Във Въведението (първите две части) на пътеписа разказах за географското положение, историята и населението на Иран. Посочих някои основни данни за икономиката на страната, цените и жизненото равнище. Спрях се на опасностите в тази страна и необходимостта от спазване на религиозните норми по отношение на облеклото и поведението. Споделих своите впечатления от иранците като сърдечни и добронамерени хора. Те се гордеят със страната си и обичат да я обикалят като разглеждат забележителностите. Споменах и за трудностите при пътуване с автомобил, както и за проблемите с ориентирането при намирането на търсените обекти. Не пропуснах да опиша иранската кухня, така като я видях и усетих.
Горепосочените впечатления и описания подкрепих с повече от 40 снимки. Посочих и бюджетните разходи в Иран: 740 лева, похарчени за 17 дни и изминати над 7 хиляди километра.
Първата част на пътеписа завърших със заключението: „Иран се оказа една добре уредена държава с подредени и чисти градове, добронамерени и дружелюбни хора със запазена ценностна система.“.
Влизане от Армения в
Иран
След като при моста над граничната река Аракс бях проверен от руски гранични войски, които съвместно с арменските си колеги осигуряват защитата на границата с Иран, стъпих на територията на ислямската република.
Първата ми среща с тази държава бе ужасно разочароваща
поради хаоса, бюрокрацията и корупцията на границата. След проверка на документите от иранските граничари спрях пред голяма сграда, където са паспортните и митнически служби. Малко почаках на опашка пред гишето за паспортна проверка и стигнах до чиновника, който за 10-тина минути ми въведе данните (включително професия и семейно положение) в тяхната компютърна информационна система. Стигнах до митничаря, който ми каза, че на друго място ще ми оформят Карнет дьо пасаж-а на автомобила.
След като питах на 3-4 места се намери един човек, който ме заведе до друга голяма сграда на около 200 метра и ме предаде в ръцете на съответния служител. Последният ми прибра документите и ме остави да чакам в залата за пътници, където поне имаше климатична инсталация. След близо час чакане същият се върна с поставен печат на карнета, след което отидохме при първата сграда за да ми провери автомобила и багажа. Пътьом ми направи ксерокопие на документите, за което трябваше да дам 1 долар.
За да ми поставят иранските чиновници този печат, подпис и дата върху Карнет дьо пасаж-а трябваше да чакам почти един час
Същият служител ме преведе през една бариера с полицай и ми каза, че мога да излизам от граничната зона и да пътувам. Да, ама не стана така. След 100-тина метра, на последната бариера полицаят ми обясни, че съм нямал някакъв документ и не може да ме пусне. След като не можахме да се разберем, той извика някакъв младеж, с който се върнахме около 300 метра обратно. Наложи се и този младеж да разпита на 3-4 места преди да разбере, че въпросния документ трябва да се издаде от митничаря. Седейки на бюрото си митничарят написа нещо като износна бележка за автомобила.
После, държейки всичките ми документи, написа на края на един вестник „50$“. Възмутих се за какво да му давам 50 долара, след като всичко ми е наред. Тогава той стана от бюрото си и каза да отиваме при колата. Накара ме да извадя целия багаж на земята и започна да рови по чантите. Като стигна до кутията с лекарства се захвана да ги разглежда едно по едно и да пита „дрога, наркотик?“. Намерих в речника си думата „лекарство“ на фарси и му я показах, но той невъзмутимо продължи да повтаря „дрога, наркотик, …“. Виждайки, че се изнервям, митничарят написа на една от кутийките с хапчета „10$“.
С облекчение му дадох 10 долара,
а той ми върна документите, включително заветната износна бележка. С младежа, който ме доведе при митничаря, отидохме до изходната бариера, полицаят взе бележката и каза, че сега вече всичко е наред. Младежът ми поиска 10 долара за това, че ме е завел където трябва за да получа износната бележка. Дадох му 5 долара и му казах, че стигат за работата, която е свършил.
След близо 3 часа разправии напуснах граничната зона и можех да започна
обиколката на Ислямска република Иран
С първите километри в тази страна ме посрещнаха голи планински баири и палещо слънце. ▼
Между Армения и Табриз
Пътят се виеше покрай граничната река, където след няколко километра свърши Армения и започна
азербайджанския анклав Нахичеван*,
разположен между Иран и Армения. Поради продължаващия конфликт за Нагорни Карабах достъпът през Армения е невъзможен и азерите осъществяват връзката с анклава през иранска територия. Често се разминавах с азербайджански камиони КАМАЗ, а пък на доста места табелите бяха изписани освен на фарси и английски, така също и на руски език.
След 30-тина километра видях първата бензиностанция, но там продаваха само бензин, докато моят опел е с дизелов двигател. Оказа се, че в Иран бензиностанциите са доста малко, обикновено в началото и края на градовете.
Джолфа
15-хилядният Джолфа е на 65 километра от граничния пункт с Армения. Това малко градче запомних само с две неща: големия пазар в покрайнините и първото зареждане с гориво в Иран. Пазара си го обясних с наличието на граничен КПП с Нахичеван и многото азери, които вероятно идват да пазаруват в града. Зареждането с гориво на бензиностанцията в Джолфа беше първото ми приятно изживяване в Иран защото разбрах, че ще плащам по 28 стотинки за 1 литър дизелово гориво. За 12 лева си напълних резервоара и спокойно продължих по предварително начертания маршрут. 28 стотинки е цената за чужденци, докато за иранците дизелът е субсидиран и литъра струва само 12 стотинки.
Пътят на юг към Тебриз минава покрай хълмове с розов цвят и близо до така наречения Каньон на червените скали. ▼
Каньон на червените скали
Кандован
Това село е известно с уникалните си скални образувания, формирани в резултат на ерозионни процеси след изригването на вулката Саханд преди 11 хиляди години. Дупките и пещерите са разширявани с дълбане и са използвани за жилища от векове, тъй като са естествен изолатор, прохладни през лятото и топли през зимата. През последното столетие са изграждани пристройки към пещерните жилища, както и самостоятелни тухлени къщи за растящите семейства.
Скалите с издълбани в тях жилища напомнят на Кападокия в Турция, скалния Горис в Армения и имат далечна прилика с нашите Белоградчишки скали. Поредицата от ерозионни скали прилича на множество конуси от фунийки със сладолед, подредени една до друга.
Скалното село Кандован
Скалите са достатъчно здрави, за да служат като стени и подове на къщите. Повечето от пещерните домове имат два до четири етажа. В типичното четириетажно пещерно жилище първият етаж обикновено служи като подслон за животните, следващите два етажа са за живеене, а на последният етаж се складират храна и вода. Някои от кулите, в които живеят цели семейства, са свързани помежду си с тунели.
В селото има извор с минерална вода и хората се редяха на опашка за да си пълнят бутилките.
Сувенири
Туристическият бизнес със сувенири и всевъзможни други неща процъфтява
Оску
Със своите 25 хиляди жители Оску не впечатлява, но е удобна спирка по пътя към Кандован и обратно.
Оску
Спрях да пренощувам край горичка в покрайнините на града, но към 2 часа през нощта ме събудиха полицаи. Бяха много любезни и ме заведоха до оформената зона за безплатно къмпингуване на туристи с тоалетни, чешми и ел.контакти.
Тебриз
Тебриз е с население 1,6 милиона и е административен център на провинция Азербайджан.
Градът е бил столица на няколко династии владетели,
започвайки от Атропатидите през IV век пр.н.е. Като столица на ханство Илханат достига своя най-голям разцвет при хан Газах в края на 13-ти век. Географското му положение в западната част на страната и близостта му със съседните страни го прави център на реформаторски движения и основна движеща сила на Персийската конституционна революция 1905 – 1911 години, която води до учредяването на парламент в Иран.
Табриз, ИранБлагодарение на многото държавни и чуждестранни инвестиции, градът се утвърждава като
втория по значимост икономически център на страната
след столицата Техеран. В индустриалната зона има машиностроителни предприятия и заводи за производство на трактори, камиони и автобуси. Развито е производството на домакински електроуреди и хранително-вкусовата промишленост(особено шоколад, поради което го наричат „шоколадения град“).
В парка
Сградата на общината
Парк Хакани
Пешеходната зона
Експонати в Азербайджанския музей
Сред посетителите на музея имаше и трима ученика, които ме последваха до парка в съседство и ме заговориха. Интересуваха се от къде съм, защо съм дошъл в Иран и какво смятам да разгледам. Казаха, че се радват на един европеец, който се интересува от страната им и ми пожелаха приятно прекарване**.
Една от основните забележителности на Тебриз е
градският покрит пазар,
за който се смята, че е сред най-големите в света. Вписан е от ЮНЕСКО като световно културно-историческо наследство. Покритата площ е 7 квадратни километра.
Градският покрит пазар
Пазарът
Ардебил
Ардебил e град в североизточната част на Иран с население близо половин милион души, административен център на едноименната провинция.
През периода 7-ми÷14-ти век това е най-многолюдния ирански град. Ардебилският шейх Сафи ад-Дин дава началото на династията на Сафевидите, а неговите наследници създават теократична държава, в която религиозната и държавна власт са обединени в ръцете на шаха. В края на 15-ти век от тук шах Исмаил I започва кампания за обединяване на Иран и по-късно премества столицата в Тебриз. Днес Ардебил продължава да играе важна роля в икономиката и политиката на Иран.
Основната забележителност в Ардебил е архитектурния комплекс от 16-ти–17-ти век, включващ и
мавзолея на шейх Сафи-ад-Дин
Мавзолей на шейх Сафи-ад-Дин
Мавзолей на шейх Сафи-ад-Дин
Очаквайте продължението
Август ÷ Септември 2012 година
Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)
E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg
Снимки: авторът
*Забавен детайл, който съм забелязал по турски карти на света и региона – всички анклави и спорни територии, които могат да бъдат наречени „мюсюлмански“ са надлежно отбелязани (като границата е нарисувана в посока на не-мохамеданската територия) – освен Нахичеван, това са Джаму и Кашмир, Северен Кипър, секторът Газа, а доскоро и Косово. Но например никога няма да видите границите на Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Нахичеван картографски изглежда като независима държава, а а Северен Кипът изглежда по-голям от гръцки Кипър, от който даже надлежно е „отрязана“ и територията на британската военна база там.
Между другото – основно изискване на ЕС за членство е да имаш безспорни граници– бел.Ст.
**Признавам си честно, че имам друга теория за този „спонтанен“интерес от страна на „случайни младежи“. В други разкази за Иран също присъства този елемент „едни младежи приятелски ме разпитваха какво търся в страната“. Имайте го предвид 🙂 – бел.Ст.
Други разкази свързани с Иран – на картата:
За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО ГОРЕ!