Archive for the tag 'открито море'

Ное. 27 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(16): От Владивосток до Япония

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме във Владивосток

Днес ще проследим преминаването на Японско море от Владивосток до Фушики, за да стъпим в крайна сметка в Япония, но преди това дооооста ще почакаме на митницата във Владивосток

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 16:

От Владивосток до Япония

В девет сме пред гишето на инспекторката, която днес трябва да ни назначи митнически преглед — тоест някой да дойде и да ни прегледа моторите за незаконни джаджи, каквито не носим, или поне аз. Чакаме жената да се освободи, и накрая тя взима документите ни и махва с ръка да я следваме, цъкайки с токчетата си пред нас по коридора. Качваме се на втория етаж, където се налага да я изчакаме пред някакъв офис — доколкото разбирам, там са тези митничари, които правят проверки. След известно време се спускаме отново долу. „Никой не иска да се занимава с вас“ — ми казва. „Идея си нямам какво да ви правя.“ Обажда се на някакъв свой колега и го моли да дойде. „Чакайте.“ — казва.

Чакаме.

Една от другите жени митничарки идва при нас и търпеливо ми обяснява стъпка по стъпка какво ще трябва да направим, през какви стъпки ще трябва да минем, изреждайки имена на документи и всякакви други неща. Завършва със „спокойно, всичко ще стане“ и усмивка. Засмивам се, не съм очаквал, че съм толкова прозрачен и се вижда, че не съм схванал всичко. Докато с жената си говорим, някакъв кавказец профучава по коридора и тряска вратата, крещейки най-тежките руски псувни една след друга, които в превод звучат нещо като „…..!!!….. съм ви в….. митница! Т’ва не е… митница, тва е………. бардак!………., егаси…..! Как може да няма един….. човек, който да знае какво по…… става!“ Сякаш по команда, двамата с жената се обръщаме обратно един към друг и продължаваме да си говорим, все едно нищо не е станало. Не е тя човекът, когото чакаме.

Чакаме.

На Тифани отдавна и е писнало — тя само седи и чака, на практика няма какво друго да прави, защото не разбира езика. Аз не мога да си намеря място и само кръстосвам коридорите, както обикновено правя, когато съм замислен — постоянно крача напред-назад като Наполеон. Вероятно и аз, като много други хора, просто съм бил Наполеон в предишния си живот. Това нещо с документите е прекалено сложно за простосмъртни — искам някой просто да ми даде документите, за да ги попълня, или да ми каже какво да правя, или просто да ми каже къде да отида, за да разбера какво да правя от някой, който знае. Имам прогрес. Винаги съм се плашил от бюрокрация, но напоследък се оправям, някак — не много добре, но правя някакви крачки, а както и във всяко друго нещо именно това е най-важното, защото предхожда това да го правиш добре. Въпросът е какво правиш, когато не всичко зависи от теб. В случая, да се обадя на Юри — възможност, която не искам да отхвърля, но не искам и да допускам — би означавало, че съм се предал да се справя с всичко, и че съм се изплашил. Изкушението просто да кажа „майната му“ и „хайде просто да му се обадим, за да направи всичко“ присъства постоянно — нека си присъства. Няма да се откажа. Изпитвам някакво перверзно наслаждение от това — няма пък да тръгна по лесния път. Имам други приоритети. Притеснявам се, но някак по навик — имам усещането, че всичко ще се нареди, точно като във всички други последни моменти, когато е трябвало да се нареди. Ще се оправим и този път. Притеснява ме само това, че не знам как, опитвам се да не го забравям.

Коридорите на митницата, недвусмислено празни от хора, идващи да ни помогнат с документите, са като подиуми за дефилиране на митничарки, и това е единственото хубаво нещо в цялата институция. Късите поли са къси, краката, типично по руски, са дълги до небето, чорапогащниците са разнообразни — мрежести, не-мрежести, и светли, и тъмни, а обувките — задължително с токчета. Непрестанното „Чат-Чат-Чат-Чат“ ме хипнотизира доста по-ефективно от всякакво размахване на часовници пред носа ми. Вероятно всичко това просто влиза в униформата — сякаш владивостокския-т порт не е просто порт, а прет-а-порт. След два дена, прекарани в коридора, мога да позная коя жена минава дори и без да и виждам лицето.

Идва някакъв човек с куфарче, и инспекторката му обяснява за какво иде реч — слушам от нашето удобно място в коридора, прекъсвайки Тифани с вдигнат пред устните пръст и наострени уши. Човекът казва, че няма проблем — ще помогне, и на него му е интересно как стават нещата, тъй като досега не се е занимавал с експорт — от куфарчето и бизнес костюма оставам с впечатлението, че също се занимава с някакви бизнес неща. Казва се Руслан. Казва, че ще принтира „погруз-поручението“ и нещо, което ако не се лъжа, се казва „консаменти“ в офиса си и ще ги попълни. Да се върнем тук в дванайсет часа.

Имаме около два часа и половина

— сега е моментът да отидем до Морската гара и да си купим билетите. Не съм имал време да изтегля долари, но Тифани е проверила своите и има достатъчно и за мен, ако се наложи. Хващаме си автобус и скоро сме там. В залата на туристическата фирма, която продава билетите, Ирина я няма — казват ни да изчакаме. С нас чака още някакво момиче, което изглежда не е рускиня. Някакво момиче, което изглежда Е рускиня, защото носи къса пола и изглежда зашеметяващо, влиза — явно работи тук — другото момиче става и отива при нея. Тифани се опитва да чуе разговора, и потвърждава, че втората е чужденка, която също иска да се качи с кола на ферибота. След известно време момичето се връща в антрето при нас и Тифани я заговаря. Казва се Линда, от Южна Африка е, и пътува с кола и с гаджето си. Ще се качат на същата „лодка“, на която и ние.

Четете по-нататък>>>

3 коментара

Switch to mobile version