Етикети: Оман

Салала, Оман (7): До Мирбат и обратно 0

Салала, Оман (7): До Мирбат и обратно

Продължаваме с поредицата на Теди за Оман, оманците и живота в Салала. Началото беше тук, после разсъждавахме какво прави една страна интересна, както и за нещата на Арабския, които (не)са харесвани от авторката, четохме по-пдробно за тамяна, минахме през Уади Дирбата за последно бяхме в Дахариз.

Днес ще идем до Мирбат – при … акулите 🙂

Приятно четене:

Салала, Оман

седма част

До Мирбат и обратно

 

 

 

12 октомври 2012 г.

 

Пак е петък, ден за релакс и отмора в Оман.

Но не и за Филип. Той днес е болен, с болки в мускулите, от силно охлаждащия ни климатик в спалнята, който ни простудява коварно- точно когато са ни отпуснати телата, през нощта. Но е дал обещание- да закусим у нас с другите българи, после да намерим плаж за къпане,след обиколка в планината и накрая да направим вечеря пак в нас, с същите хора.И ако на това му се казваше почивка..?!

 

От сутринта всичко е по плана,  качваме се на джипа, отбиваме на 20 км от пътя за Мирбат, към селището Нашиб, на изток от Салала.

Мирбат - Салала, Оман

Идеята е да проверим,дали е останало нещо зелено от преминалия вече, Карийф сезон именно по високите места. Прашния, чалълест и широк път, ни води някъде нагоре, но без указателни знаци, пък дори и с карта в ръка, никога не знаеш, къде си и дали си в правилна посока.

Мирбат - Салала, Оман

Преминаваме Мадинат ал Хаг, и по усещането че се издигаме в надморската височина, преминаваме Джей Лаб и търсим смешното име от картата, в пътните знаци-

Джибджат

 

Мирбат - Салала, Оман

 

Оманците нямат никакво отношение към туризма на страната –

ако някой се хванеше за преброи техните каньони и да ги подреди по големина, щеше да е от полза за страната си и разни скални аутсайдери отдавна да ги напълнят за да си начешат крастата. Но не..

Тук единствено камилите и понякога кравите им, оформят пътеки по тези каньони, където си търсят прехраната- някоя останала свежа тревичка или храстче.

Мирбат - Салала, Оман

Загледахме се настрани и виждаме нещо като каньон, затова и спираме: за снимки!

Мирбат - Салала, Оман

Разцепените скали и ерозията на скалните отломки са нещо обичайно.Затова и няма много желаещи, които да ги обхождат. Освен опитомените животни, необходими за прехрана на местното население.

Мирбат - Салала, Оман

И в следващото безименно населено място, според думите на българина с нас в колата, се прозвеждало

ковертируемата валута на Оман- оборски тор,

събран в розови и др. цвят полиетиленови торби, струпани на едно място. Освен една джамия и бакалия, доставяща им градски стоки, всичко останало местното население си набавя по агрономски начин от животните – доене, разплод, месо и тор от тях.

 

Мирбат - Салала, Оман

 

Покритите обори на кравите са подобие на землянки, с подръчни камъни и овехтели автомобилни гуми, където те подвиват крака в кратките, арабски нощи и вероятно дават поколение, за да са доволни господарите им, даващи повече вода, отколкото храна.

 

Мирбат - Салала, Оман

Следващата ни задача е да посетим плажа, за да има изкъпани и осолени тела. Като профилактика която само тук, близо до Индийския океан, един експат може да си го позволи!

 

Мирбат - Салала, Оман

 

Първо бяхме на този плаж. Но на мъжете нещо не им харесвали вълните на морето, че били много пясъчни и се преместихме на

друг плаж– без пясък във вълните!

Там имаше скали наоколо и доста местни младежи от Мирбат идваха екипирани с шнорхели,за да гледат красивите златни рибки под водата и да си позагубят времето край брега.

 

Мирбат - Салала, Оман

Както се бях опънала на пясъка, Филип ме нарече мърмейд от Мирбат, града който щеше да ни изненада с огромния улов на акули.. след малко!

В повечето случаи, морето тук винаги си образува лагуни, където е често сборище на чапли, патки и други птици, на които не им знам името. За земноводните въобще не знам, какви са… Подобни каменни беседки са често срещана гледка, издигнати някъде в неизвестността, за да могат пътниците от МПС-та, да ги обдуха бриза и по-вероятно да си направят барбекю.

Мирбат - Салала, Оман

Къщите в Мирбат

по брега са порутени, изоставени развалини, незнайно от кога построени и още повече- от кога безлюдни. Но гледката не е красива, дори за мен- въоръжена с фотокамера и в добро настроение за уикенда.

 

 

Мирбат - Салала, Оман

Мирбат - Салала, Оман

Слизаме ние на рибния пазар,

с намерението да си закупим прясна риба, без да обръщаме внимание, че такава се предлага само сутрин и всичко купено след 12 часа, ще бъде вече разваляща се смрад, дори съхранена в ледени кубчета.

Няма нищо изненадващо, когато излезеш от колата да те блъсне миризма на риба, неопределено колко силна е тя според дневната температура. Хубавото на Мирбатския рибен пазар е, че винаги има лодки и дървените им рибарски корабчета, наречени Дау, с които работят все още.

Мирбат - Салала, Оман

По изненадващото е, как толкова дребни мъжки тела, намират сила в морето да уловят риби и да ги качат в трюма на катера си, при положение че тежат над 80 кг.?!

Не знам..

Миризмата която е блъскаща в началото, вече е нормална.. свиква се.

И след кратките позьорски снимки на фона на лодките и кея, се чува ритмична глъч, на непознат език.. като: ЕЙ- хоп, ей- хоп…! Хорово мъжко изпълнение!?

Мирбат - Салала, Оман

Едва ли… тук не е място за разпяване!

 

 

Докато се мотаем дали да купим непрясна риба от наклякалите черни експати в началото на пазара, тази глъч приблича вниманието ми  и като ‘хищна хиена’ според ретро-песента, ускорявам крачката към акостиралите катери,за да видя какво става всъщност там.  Е не, гледката е умопобъркваща!

Мирбат - Салала, Оман

Кървави АКУЛИ!

 

 

Мирбат - Салала, Оман

Мирбат - Салала, Оман

С плацента от тях!!!!

 

 

Какво се е случило точно под водата, не можем да гадаем, но е факт, че този катер беше догоре препълнен с улов от акули, с тегло м/у 60 и 110 кг, като бройката им беше над 50! Безмилостна битка е паднала, няма спор. В крайна сметка с човека, игра не бива! Колкото и странно да е, оказва се че единствения начин една акула да намери смъртта си  е или от старост и болест във водата, или от човека и неговота кука!

Не искам да коментирам размислите, които предизвикаха тези трупове на акули в Мирбат, но повярвайте ми – моряците от Оман са достойни за преклонение!

Сякаш бях пред кораба на Синдбад, а в същото време не ме беше страх от мъжете, а мъртвите акули, от които треперех, да не би да е останала поне една капка живот в тях и да ме захапят за глезена!

Мисията на пеещите морски работници беше да изтеглят трупа на всяка една акула от трюма, без да се откачи от куката,забита в окото й.

Мирбат – Салала, Оман

После се качваше от други мъже, в хладилната камера на камионче.

Мирбат – Салала, Оман

Не знам, дали тази гледка от умрели акули в Мирбат, няма да промени тотално представата ми за този древен град, известен повече с възпроизводтвото на арабски коне в древността. Не случайно, града се е наричал Град на кобилата, а от днес и на Акулата, според мен!

Мирбат – Салала, Оман

Приятни сънища, моряци от Оман!

 

Очаквайте продължението

Автор: Теди

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Оман – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРО

Салала, Оман (6): Дахариз 1

Салала, Оман (6): Дахариз

 

Продължаваме с поредицата на Теди за Оман, оманците и живота в Салала. Началото беше тук, после разсъждавахме какво прави една страна интересна, както и за нещата на Арабския, които (не)са харесвани от авторката, четохме по-пдробно за тамяна, а за псоледно минахме през Уади Дирбат.

Днес ще видим Дахариз

Приятно четене:

Салала, Оман

шеста част

Дахариз

Дали за хубаво или за лошо е това,че започнах да пиша поредица за Салала, не знам, но винаги когато нещо интересно или непознато преживея тук,се сещам че е необходимо да го отразя в писмен вид.

Както и сега, след вчерашния почивен ден, пълен с новинки по оманския стил на живеене тук, в Салала.

Нашия ленд лорд – Хишам се казва и така ще ползвам по-нататък името му в тази част – ни покани на обяд в къщата си, за да му разгледаме и фермата или по-точно салалската градина, която я има по наследство.

 

Аз, като умна българка, предвидливо се разтърсих из моите подаръци за България и стъкмих некакъв бърз подарък за домакинята, защото знам,че добрия етикет казва да не се ходи на ново място с празни ръце.

Хишам ни взе с джипа си точно в уговореното време и се разположихме в хола му на сладки приказки, в очакване неговите слуги да сготвят обяда и да го сервират. Бях изненадана  като чух, че специално за нас били купили една пласмасова маса с 4 стола, защото те обичайно се хранели на земята.

През това време се запознахме със съпругата и двете му малки дъщери, едната от които е много палава и веднага се вкопчи в Филип и се заиграха с една възглавница. Той нали е чаровник, децата веднага го харесват 😉

Лагуна Дагариз – Оман

 

Там ядохме къри с козе месо, риба хамур, таратор с много повече оцет и др. зеленчуци освен краставици и онзи сухо приготвен ориз на пара. По време на обяда ни собственика разказваше как хората живеещи в Дофар планината говорят съвсем неразберяем език за тях самите, градските хора от Салала, които били близо четири на брой. Как се женят по м/у си-братовчедите, като тяхното семейство е също такова. Как е починал от сърдечен удар баща му на 54 г., по време на риболов. Как съпругата иска да работи и затова си е намерила работа в Оманското радио. После тръгнахме да обикаляме градината с екзотични дървета и храсти, повече от тях над 20 годишни. Мен ме впечтлиха китайските рози и букенвилията, но като гледах си мислех че това е градина повече за декорация, отколкото за прехранване, както е при нашите баби на село.

 

Разделихме се с усмихната и приветлива оманска съпруга-туркия и двете дъщери и тръгнахме на обиколка с разказ от Хишам, кое какво е в Салала.

Обикаляйки улиците около банановите и палмовите плантации, дори през колата усещах мириса на изгорели листа, което градинарите тук правят профилактично. Мислех си с какво да запомня това крайбрежно оманско градче и.. не го измислих. Няма да ми липсва с нищо защото още не съм свикнала да живея тук, приятелите са ми пресни и една къща под наем не е достатъчна за да заобичам града. Единствено Филип, мъжа ми ще ми липсва, като живущ и работещ тука. Ако някой ме питаше къде искам да живея, без да се колебая бих му отвърнала- София. Затова, Дръж се земьо, Теди се прибира!:)

Ad Dahariz Sreet, Салалах, Оман

Хишам ни разходи около един нов бряг, където досега не бях стигала с колата –

Дахариз

На брега има засадени палми в редици, от преди 20 години. Също така видях и първото кафене с уабли-дабли, т.е. наргиле-кафе на брега Дахариз. И ресторанта там бил евтин и предлагали вкусна храна. Накрая на този брях се беше образувала лагуна, много характерна естествена среда около океанския бряг на Дахариз. Нашия гид накрая ни заведе в Долфин кафене, на брега отново, но към Краун плаза Ресорт. Измъчих се да обяснявам точно какво виенско кафе искам да ми донесат и естествено, накрая пак отделно от експресото ми дадоха каничка с мляко, където още в първите 5 минути се залепи и удави вътре една муха. По време на това следобедно релаксче, подухвани от бриза на океана, научих че повечето мъже в Салала се занимават с недвижими имоти, стокова борса и малко от тях, с дребен бизнес. Има си и доста държавни чиновнически длъжности за локалните хора, така че само нека да искат да работят, никой не остава върнат., камо ли на социални помощи.

За младите хора тук, малко си приличат на нашите български семейства, че ако нямат къде да живеят, докато не им се построи собствен дом от пакистанците, те биха могли да делят един покрив с родителите си, дори ако станат семейни  и им се родят деца. Просто защото къщите им са големи.

 

Децата тук тръгват на детско училище от 3 годишни, смесено

После, в пуберитета вече ги разделят на мъжки и женски училища. Има голям избор на частни и държавни училища.Тук не се говори за детски градини, а за училища. В Салала има разпространена униформа за момичетата от малки- бели клинове или панталони, бели ризки, а отгоре нещо като сукман, тъмносин, който много прилича на нашите престилки от социализма. И нещо, което при нас го нямаше- момичета ученички носят бели забрадки, но лицата им се виждат целите. Училищните занятия продължават до 14 ч. После, ако са богати, някой ги взема с кола до дома, ако ли не – ги развеждат с училищния автобус до дома им.

 

Бабите тук не гледат внуци

За тази работа се наемат задължително мейд: целодневно работи и дори спи в дома на арабското семейство заради децата в къщата.

За дядовците въобще не ми се говори, освен че са много смешни като карат бавно лъскави коли, дадени им на тяхна отговорност от децата им. Те така се паникьосват,че са стриктни повече от учащи се и когато някой се влачи в трафика от задръстване, задължително е някой дядка зад волана, а не жена, както повечето мъже предполагат.

 

Има едно безвремие и следобедна сиеста, ако бяхме в Испания, т.е. мързеливо време, когато дойде време за почивка след обедната молитва в 12 часа. Всички магазини удрят кепенеца и никой няма дори по улиците. Не е задължително да е Рамадан, но картинката е подобна с тогава. Чак след 16 часа тук се раздвижват. Явно горещините са се отразили и в/у навиците им.

 

Има доста абсурдни неща. Например в Салалски китайски ресторант няма китайци, а само индийци. Такситата тук се шофират само от омански мъже. Естествено не могат да говорят английски повечето от тях, но добре се орентират според кожата на клиента- ако е мургав, дори кениец, вземат в бейзи /т.е. наши стотинки/, ако е бял клиента, задължително го одрусват с омански реала. Нямат апарати за километри, абе какво е това, те са много изостанали за доста неща. Но виж, приказването по всяко време по телефона е най-важното нещо.

 

Разбрах,че повечето от обслужващия персонал като

филипинки или шри-ланкийки, не знаят какво е да се ползва презерватив

или пък не са чували за венерически болести. Разчитат изцяло на силния си имунитет. Ако обаче си лепнат дори СПИН, никога не разбират. Просто това не ги вълнува. Има някои индийци с една страшно отблъскваща телесна миризма, не знам от нечистоплътност, или от болест, но не бих се изненадала да е второто, защото те тук идват уж да работят на талази, под опеката на някой изпечен мошенник, техен сънародник, който ги третира единствено като работна ръка, но не и като човешки същества.

 

Започнали са строеж на сграда, където ще се помещават няколко кина и Карфур, но това е отпреди 3 години и не знам, каква е причината да не го довършат в срок, но все още тук не е отворен този комплекс. Оманците тук все повтарят този незабравим лаф: Ин шала! /Ако е рекъл Аллах!/ и разговора свършва дотука.

 

Тук видях най-грозните спрейове, с които местните си пръскат броните и калниците на колите, с цел да предпазят боята на колата си от пясъка, който е навсякъде около Салала. Всеки си има свой избор!

 

От експатите с които се запознах, всички са във въодушевление от Салала, като спокойствие и годишен климат. Но за това, следва продължение, другия път!

 

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Теди

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Оман – на картата:
 
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 

Салала, Оман (5): Уади Дирбат 2

Салала, Оман (5): Уади Дирбат

Продължаваме с поредицата на Теди за Оман, оманците и живота в Салала. Началото беше тук, после разсъждавахме какво прави една страна интересна, както и за нещата на Арабския, които (не)са харесвани от авторката. За последно четохме по-пдробно за тамяна, а днес ще наминем към Уади Дирбат

Приятно четене:

Салала, Оман

пета част

Уади Дирбат

Охх.. когато ми идват идеи за писане, компа ми е далече,а сега е необходимо да си събера мислите.

В Дофар планината, на 30 км източно от Салала се намира едно

Уади Дирбат – неземно красиво място,

сгушено в полите на тази планина. Пътя към там прилича страшно много на пътя за Златните мостове на Витоша, с единствената разлика че дърветата не са толкова високи и няма иглолистни. Иначе гледката е подобна..

Wadi Darbat, Оман

Гледах и не вярвах.. само на няколко километри зад гърба си оставих чакъл, пясък и прах по земята, както и някоя камила, небрежно си преживяше встрани от пътя ни. Зеленото е по-скоро светло зелено, отколкото балканско зелено. Как да ви го опиша,като не съм запозната като художниците с гамата на зеленото!

Мирис- никакъв, а не.. на говежди изпражнения! Като в Швейцария. Такъв ми е спомена от там.а може би на камилски, бах му работата, не съм ги гледала с лупа, само до носа ми стигнаха, изпаренията.

Стъблата на дърветата са обвити задължително в такива, като лиани листа.Птички не се чуваха, но има.. мернах един сокол. И така, карахме колата напред, назад, докато стигнахме до края на асвалта. И там, едни с рокли, пакистани или индийци, маат с едни парчета картон над техните дребни шишчета на клечка. Издига се един съблазнителен мирис на барбекю, та не се трае.. забравяме да гледаме зеленото, започваме да мислим с рецепторите си в носа и като сомнанбули отиваме право пред скарата.

 

Изборът е много оскъден- или агнешко, или пилешко шишче, обвито в арабска питка

Дори сол забравиха да ни поръсят, но затова пък, ушите и на двамата плющят от удоволствие,че се добавяме към естесвения резерват да консумираме и да се кефим на природата. Дива,ама яко дива, добре че нямат хищници,като в джунгла, вероятно змии и гущери има, но се бяха кротнали тогава.

Насочихме се към един едва тлачещ се поток, а вътре- гъмжи от риба,тая дребна, които достигат колкото един лакът. И като ни остана от арабското хлебче, започнахме да им правим топчета на рибките, на една педя от пръстите на краката ни. Горките, като невидели, ако можеха на сушата щяха да излезат да си вземат залъка от нас.

 

В този малък канал или поток, плитак не повече до пищяла ми, бяха вкарали една моторна лодка и на нея се накачилили 20 индийци, на които музата им беше дошла, вероятно от зеленината наоколко и си пееха индийска песен, с акомпамент в/у пласмасата на лодката. След тях двама въртяха едно,единствено водно колело и се усмихнах,като се сетих за нашата песен:Пляс-пляс педалите!

 

И толкоз.. повече нямаше.. останалото беше от нас.Ако се бяхме приготвили с пакетирана храна и напитни, походни столчета и масичка, бихме могли да седнем и да се любуваме на тази прекрасна гледка, покрила ни като похлупак,защото ние бяхме в нещо като долчинка.

 

Бях тотално изтощена, когато се прибрахме- първо имахме слънчеви бани на един безлюден плаж, след това този зелен рай.. сетивата ми бяха на крайния си предел, като и батерията на фото-камерата ми.Спах като къпана следобеден сън,като в детството ми сладък!

Друга интересна случка от моето салалско ежедневие,

че се запознах една българка от Пловдив,вече пребиваваща на територията  тук повече от 14 години. Съдбата я довежда тук с интервю за лаборантка в новооткрита болница. Не след дълго среща бъдещия си съпруг от Австралия, женят се и тя става домакиня. Нейната мъка беше,че толкова години не знаела че има киста на единия яйчник и съвсем скоро преди нашето запознанство, тя беше преминала операцията по нейното остраняване, точно тук, в Салала беше оперирана. Жената беше и си остава много дружелюбна, установила е контакти с експати, дори и една кенийка учителка има сред дружките си на вино. Запазила от България вредния навик да пуши, ми се видя толкова познато, да чуя българска реч, с кафе и цигара в ръка, почти бях забравила как изглежда острани мила картинкатаJ

Вилата в която са настанени е съвсем близо до брега на морето и наистина усетих как уврежда влагата старите сгради- вратите пропадат, надуват се, фенера над вратата й беше явно меден, продобил зелен цвят!

Аз, голямата пушачка на пури, докопах кутията на мъжа й и си изпросих една пура с кафето,ама няма такъв случай да ви описвам че запалката почти прегря от даване на огънчета, просто фитила постоянно загасваше.

 

В Салала се освободих от оковите на затворения омански начин на живот от Мускат

и всеки ранен следобед, щом наближава 15 часа, навличам некви дрехи и хайде на Мишо жребеца. Така му викам аз,щото в София ме чака един престрял Рене, набор 95, но си е страшно добър.. автомобил. Какво като тук Мишо ми форсира бързо и неусетно на 120 км/ч и само алармата ми напомня че съм на спийд лимит?!

 

Сезонът Карийф наистина е към края си,

но водата, пфууу, ужасно ледено студено е.. ще ви кача едно видео по-късно, да видите как пищя като заклана от този режещ мокър студ.

Не съм споменавала,че храната им тук е безвкусна и това изцяло зависи от това че стоките са или импортнати отвън, или ако са местно производство, водата и почвата която ги е изхранила е също била безвкусна. Само рибата им е страшно вкусна, признавам..ама все чувам от Филип- Отиваш същия ден в който искаш да приготвяш риба на щанда за прясна риба и поръчваш! ..

Ама как да стане като нищо не разбирам,аз израсналата сред павета и вътре в България от океанска риба, още повече пък и имената ѝ на английски език.. ми те са милиони!

Затова и до сега не съм яла домашно приготвена, а само на ресторант!

 

В момента, както и  България върви неква местна изборна кампания. Оманските мъже се събират привечер под едни тенти и така си въобразяваме ние, говорят за политика. Не се разчита на местната оманска телевизия, хората избират явно натуралното, както при нас едно време, е имало глашатаи на сред село.

Нашия хазаин е начетен човек, последния път от срещата ни, най-накрая се престраших да го попитам и каза че е финансов ревизор. Значи ясно как е построил къщата в която сме настанени ние в момента,пък после ми се говори за корупция само на Източна Европа и т.н.Наема който фирмата на Филип плаща се равнява на наши 2300 лева, като се има впредвид,че тук един среднист получава 300-400 лева. Всичко съм ви го инвертнала в наши пари за по-лесно да ме разберете. Както се вика: Аз коя съм, Вие кои бяхте!??

И дори, наема в Салала е много по-евтин в сравнение със столицата- Мускат. Така ленд-лорда идва всеки месец и си поддържа имота; сменя изгорели крушки, сифон, ел. разпределители, сега ни вкарва интернет с доставчик.. абе хазаин- сладкиш! Донесе ми от техните кандила, в които се поставя омански тамян и други ароматни есенции,та да ги нося за България.. Напуши ме смях,ама хайде.. културно се въздържах. Човека с това може да се похвали, а ние- с ракията ни, например. Следващия път ако го почерпя една чашка и съм убедена,че той повече у дома при жена си няма да се прибере!:))

Ква съм само.. пуффф. Уруспия,ама весела! Без дори да съм близнала алкохол.

Тук алкохола е позволен само с паспорти за алкохол да си купуваш, от 2 магазини, еднствени в Салала, в Мускат са повече.

 

Ех Салала, не си Салата, но се надявам съвсем скоринко да кусна нашенска Шопска салата… искам у домаааааааааа!

Двор, Оман

Вътрешен двор на салалска къща

 

Очаквайте продължението

Автор: Теди

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Оман – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

Салала, Оман (4): Тамянът на Султаната Оман 1

Салала, Оман (4): Тамянът на Султаната Оман

Продължаваме с поредицата на Теди за Оман, оманците и живота в Салала. Началото беше тук, после разсъждавахме какво прави една страна интересна, както и за нещата на Арабския, които (не)са харесвани от авторката.  Днес ще прочетем малко по-подробно за сулатаната Оман и оснвния му продукт – тамяна.

Приятно четене:

Салала, Оман

четвърта част

Тамянът на Султанство Оман

Днес моята трета част ще бъде базирана изцяло на факти, събирани от мен по интернет пространството. Много е полезна тази информация, защото всеки който е далече от Дофар, Оман се лута в представите си като сляпо куче.

 

Малко енциклопедична справка:

 

Султанство Оман

се дели на 5 района (минтаги) и 4 губернанства (мухафази): Мускат (столица), Мусандам, Бурайми и Дофар. В това число влизат и 59 вилаета. Всички административни единици се управляват от губернатори, назначавани от Оманското министерство на вътрешните работи.

Губернаторство Дофар

представлява ‘Земя на тамяна’ на Арабския полуостров и някога е бил врата от Индийския океан за цял Оман на керваните идващи в Южна Арабия. Тук се намират 10 вилаета: Салала, Тумраит, Така, Мирбат, Садах, Рахют, Далкут, Мукшин, Шалим и острова Халланият.

В миналото на големите територии на Салала се е култивирало с помощта на сложна напоителна система и се отглеждала селско-стопанска продукция, предостатъчна да изхранва британския контингент в Месопотамия по време на Втората световна война.

Dhofar, Оман

Тамянът

е една от най-древните и най-ценни субстанции за кадене, той е “мозъкът на небето”, символизиращ святост. Традиционно се използва от антични времена като благовоние в Индия, Китай, както и по време на християнски богослужения.

Много хилядолетия драгоценната ароматична смола тамян (ливан – така се среща в по-старите преводи на Библията) била единственият източник на доходи за обитателите на изгубените в пустинята селища. Южната част на пустинята, опънала се през целия Арабски полуостров, граничи с оманската провинция Дофар. Именно там, върху каменистото високопланинско плато растат дърветата, за които се разказват легенди.

Още в древни времена югозападният район на държавата Оман – Дофар бил известен като важен център на търговията с тамян. Легендата разказва, че един от тримата мъдреци, които дошли да се поклонят на младенеца Иисус и носейки в дар тамян, е тръгнал именно от Дофар.

 

Заради многото мъгли в този район съществува легендата, че тамянът – това е роса, падаща от дърветата. И това не е далеч от истината. В края на март върху дърветата правят нарези. През дъждовния сезон, който започва след това, сок, който много прилича на мляко, се издига по ствола и изтича през нарезите. Арабите го наричат “сълзите на боговете”. Три-четири седмици съхне той върху ствола на дърветата, а след това започва времето, когато събират реколтата. От едно дърво събират до 400 г тамян. Местните жители смятат, че димът му гони дявола. Преди всички бедуини в селото живеели благодарение на тамяна. Днес само старците знаят къде растат дърветата и какво трябва да се прави с тях.

Векове возели тамяна по суша от Дофар в Южна Арабия, откъдето завивайки на север, пътували покрай Червено море до мястото, където пътят на благовонията се разделял на две. Единият стигал до Египет, а другият отивал на изток – във Вавилон и Сирия. Докато товарът стигне до местоназначението, стойността му се увеличавала шест пъти. Затова египтяните се стремели сами да изминат този път, избягвайки посредниците и дори се опитвали да си донесат млади дръвчета, за да ги засадят в Египет. Първата известна експедиция на египтяните се отправила за благовония около 3 000 години преди раждането на Христос. Това означава, че тамянът като благовоние се използва вече пет хиляди години. В търговските закони на Рамзес III от 1200 г. пр. Хр. се казва, че цветът на благовонията може да бъде от опушено кехлибарен до нефритово зелен, блед като лунна светлина, а всички останали нямат никаква ценност. Именно тамяна се изполва за балсамиране на египетските мумии.

В древните времена тамянът за оманците бил това, което е нефтът сега – най-важната експортна стока и източник на благосъстояние. Кервани от камили возели благовонната смола в Европа. Търговията с тамян отдавна вече не играе толкова важна роля както в старите времена, но все още над 300 000 дървета на платото Дофар плачат с божествени сълзи.

 

Веднъж пророкът Мохамед казал, че от всичко най-много цени молитвите и приятните ухания. Всеки петък ароматният дим гони злите духове от мюсюлманския свят.

 

Тамянът е ароматна смола от дърво от семейство Бурсерови (Burseraceae), което расте в Източна Африка (Сомалия, Етиопия), на Арабския полуостров и в Индия и Иран. Латинското наименование на това красиво, невисоко дърво или храст с гъста корона и бели или бледорозови цветове е Boswellia sacra (синоними B. carteri, B. thurifera). За получаването на тамяна през пролетта в ствола на дървото се прави дълбок надрез, от който започва да изтича млечен сок. На въздуха той се втвърдява в кръгли зърна с кехлибарено жълт до ръждиво-червен цвят и характерен мирис. При стриване се образува прах, който частично се разтваря във вода като образува мътна емулсия с горчив вкус. В етанол смолата се разтваря малко по-добре. При нагряване се размеква и разпространява силен приятен балсамов аромат. Съдържа смоли (50-60%), камед (20-30%), минерални вещества (6-8%), етерични масла (3-7%).

Истинският тамян е смолата на дървото Boswellia Carteri.

Курорт в Оман

Учени твърдят, че дори малки количества дим от тамян има антидепресивно действие, потискайки страховете и тревогите. Отстранява безсъницата, нощните страхове, подпомага правилния ритъм на съня.

Това е най-плътният, най-приспивният аромат, който бихте си представили. Има един римски писател, който казва за хората тук – толкова много кервани с тамян минават оттук, че хората са станали безгрижни, сънливи от приятното ухание на тамяна.

Тамян

Тамян

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Теди

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Оман– на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Салала, Оман (3): Кое обичам и не обичам на Арабския полуостров 2

Салала, Оман (3): Кое обичам и не обичам на Арабския полуостров

Продължаваме с поредицата на Теди за Оман, оманците и живота в Салала. Началото беше тук, после разсъждавахме какво прави една страна интересна. Днес ще видим любимите и не толкова аспекти на живота в Салала.

Приятно четене:

Салала, Оман

трета част

Кое обичам и не обичам на Арабския полуостров

 

 

10 септември 2011 г.

Знам със сигурност

кое не мога да понасям на Арабския полуостров:

Липсата на естествен хумус и почва, от което произлиза че няма гъсти гори от дървета и не можеш да срешнеш никъде място, където да се надишаш на свеж въздух, трептящ още от фотосинтезата на листата. Не ме тревожи това, че няма сняг или че температурите никога не са под 15 градусапо Целзий, освен в хладилната камера на някой супермаркет.

И този релеф, заобиколна среда или там скенерито.. ужасно подтискащ е, с тези камъни и суша..

Тук ще се опра на едно друго българско изказване по повод носталгията, която измъчва родолюбка като мен- аз съм телом в Оман, но духом съм изцяло в България.

 

Стига сега с моите вътрешни бури и торнада… като се прибера, всичко си идва на мястото 🙂

 

През един свободен петък отскочихме до

близката южна планина в региона – Ал Камар,

в посока към Ракхаят. Изненада бях от едни купи от пръст, които сред пустощта от камъни и малки храсти, се виждат огромни мравуняци на дървоядни мравки, наречени термиди.

 

Jabal al Qamar، Оман

 

Не съм ги търсила да ги видя отблизо,ама са грозни със сигурност, щом унищожават.

 

Обичам да слушам обаче арабска музика

Пълна е с изразителна енергия, в песните и танците им блика, особено като добавят думите ‘Хабиби’ или ‘А хак бег’, но най-добри са ливанците в правенето на клипове, те са осъзнали отдавна славянската ни красота и когато искат да върви един техен клип с пластичните им оперирани певци или певици, добавят за фон по една славянка или славянин. Естествено русото на арабска земя се приема като тамяна от Дофар в Египет 😉 )

 

В планината Джамал Ал Камар видях онези кръгли огромни камъни, приличащи на динозавърски яйца, които преди снимах в градината на курорта Краун Плаза. Имаше и един козар с огромно стадо от планински, дофарски кози, той се забелязва отдалече на изчистения фон от мъгли и дървета, такива нямаше по време на нашия трип там.

Тук е момента да споделя още един странен начин за адаптиране на покривното пространство на оманските къщи в… обор с кози и ярета. Към тази статия има снимка, вгледайте се внимателно в нея и ми кажете, какво виждате?! (втората снимка по-долу – бел.Ст.)

 

По повод кухнята,

която се среща тук особено осезателно по време на Рамадан и не само, са Бюфет-кухните на хотелите, тип шведска маса, т.е. когато има изложена храна, приготвяна цял ден, от ‘А до Я’, вечер, но с такива детайли изработена, че само човек опитал от Тай кухнята на Тайланд, ще ме разбере. Доматките и морковчетата са издълбани като лотусчета, т.е. преди да глътнеш, трябва да видиш красотата на храната, която е философията на тай деликатесите.

 

Посетихме с Филип техния

Салала Фестивал

Нямаше фойерверки като февруарския Фестивал в Мускат, но… все пак беше Рамадан, пък и хората тук и на малко се радват и се подготвят на посещение на фестивала, като на манифестация. Децата с лачените обувчици и белите чорапки, майките с 2 тона фон дьо тен под черния воал, задължително с къносани ръце, въпреки традицията,че се прави само за булките. Имаше една голяяяяяма шатра, от рода на цирк, обаче с климатици вътре и освен арабска стока, имаше и много китайска стока. Както и продавачите си бяха китайци. Нещо от рода на нашия пловдивски панаир, ама всичко под един покрив- шатра!

 

Най-голямото удоволствие беше за децата – от онези водни надуваеми топки, в които те вкарват и те като хамстер се въртят определено време, имаше и пляс-пляс педалите,нещо като лодка предлагат, като един голям леген,ама с ръкохватки за плавниците. Захарен розов памук в друг найлон как беше вкаран, не знам.. шишчета на дървени клечки и едни пушеци, едни миризми…

 

Сцената за фолклорни и театрални изяви, беше аранжирана с разни надписи на арабски език,който е грамотен на този език, знаеше какво е написано.. а ние с Филип, седнахме на 2 пласмасови стола и зачакахме чинно, като останалите.

Появи се една девойка тийнеджърка, като думите й, които трябваше да каже в театралната си роля бяха на .. плейбек. Същото се случи и с един Розов Банан, който се преправяше да говори с детски глас. Ами хората са на това ниво сега.. нямат сгради като нас на театри, опери или НДК-та. Не им се сърдим, за всичко си има време. Всичко се развиваше на една импровизирана външна естакада, каквато правят всяка година Столична община по случай посрещането на Нова Година, на площада Батенберг.

 

На другия ден от нашата нощна фиеста на фестивала, беше почивен и разгледахме на светло мястото избрано за този Салалски фестивал, нарича се

Самхарам Турист Вилидж

Филип твърди, че по време на сезона Карийф целия комплекс е запълнен от хора, това се слепени вили- близнаци, които са на брега на Салалското море, но ги дели от брега една елементарна мрежа. Цели семейства от Саудитска Арабия, Дубай и др. арабски страни идват специално за този период да се накефят на ръсещия тих дъждец, през този период.

Зелена оманка, Салала, Оман

 

Друга разлика която се откроява в сравнение с Мускат е,че тук не са разпространени толкова шиша-заведенията. Има ги, но са рядкост. Уличното движение е умерено натоварено, няма джам трафик, има някои изнервени шофьори, но те са рядкост.

 

Салалските жени

тук носят шарени рокли, с кърпи от същия плат. Много широки, все едно прегънато на 2 парче плат от 4 метра и зашито отстрани,само с отвори за ръцете. Някога като малка аз така шиех рокли на моите кукли, явно и те тук са се спряли на кукленския период.

 

Белите мъжки роби

се наричат диш-даш, отдолу задължително носят поли, преметнати през кръста, някои по съвременни- къси бели долни шорти. Мъжките диш-даши винаги са около врата и от дясно виси по едно пискюлче със същия цвят. Най-разпространената професия тук и може би навсякъде в Оман е шивач. Не съм виждала да има жена шивачка, вероятно няма, но си има асистентки жени, които да докосват оманските жени по време на пробите на новите дрехи. Спомням си, че аз последния път когато ползвах услугите на шивач в България беше през 1984 г., в Битовия комбинат на родния ми град, за да ми направи рокля за абитуриентския бал. Цените на ръчно изработените при шивач дрехи винаги са по-скъпи от еднаквата конфекция, която е заляла Лулу или друг пакистански супермаркет.

 

За маските на жените още не съм много наясно,затова и не пиша. Когато разуча повече, ще споделя. Но все ми се струва, ще скоро тези подтискани жени с векове, ще се разбунтуват и ще махнат тези кърпи и завеси от лицата си, за да усетят полъха на вятъра и любопитния поглед на непознатите мъже. Само не мога да предвидя кога точно това ще стане, но аз им го пожелавам от все сърце, най-малкото на мен не ми харесва.

 

Леките коли тук

са много мръсни в сравнение със столичните. Минали през пустиня или пясъка на квартала, може с пръст да си напишеш азбуката и пак не им прави впечатление. Всъщност ето това е, техния непукизъм не ме дразни с нищо, дори ми харесва, не се опитват да подражават на никого, живеят си семпъл живот, с телефона до ухото във всеки един и момент и така… не знам, как заспиват тези хора?!:))

 

Козлета

Козлета на оманска съседска къща

Очаквайте продължението

Автор: Теди

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Оман – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Салала, Оман (2): Какво прави една страна интересна 4

Салала, Оман (2): Какво прави една страна интересна

Продължаваме с поредицата на Теди за Оман, оманците и живота в Салала. Началото беше тук, а сега – приятно четене:

Салала, Оман

втора част

4 септември 2011 г.

Знам,че първата част предизвика интерес, защото за Салала в Оман има малко статии на български език, да не кажа, почти никакви (е, на нашия сайт има  😉 – бел Ст.). Тук се запознах при първото ми идване с една българка от обслужващия персонал на ресторанта, но … тя не е обикаляла като мен никъде из пустите каменни места на арабската земя. Аз виждам Салала с очите на турист, доброволно дошла тук, но не от бликащ интерес към културата или археологията, а поради личен семеен мотив- да бъда близко до моята половинка!

 

В тази част ще се постарая да не бъда мрачна в настроението си, но искам да отбележа,че атмосферата на Арабския полуостров не е особено весела, жизнерадостна, вдъхновяваща за творчество, за сравнение като нашето Средновековие на Балканите. Напротив, тук е подтискащо, депресивно място, независимо дали си заобиколен от камъни, пясъци или разбиващи се вълни. Не така мислят родените тук, мила им е Родината, но аз истински съм год-блессед от факта,че съм израснала през 20 век в древна Тракия. Оцених го преди 4-5 год., още когато стъпих на Дубайска земя и бях погълната от треперещата въздушна среда, като нагорещена празна фурна, влючена на изчакване преди да се сложи тавата, на 250 градуса!

 

Какво прави една страна интересна?

Природата, управлението, брутния вътрешен продукт, жизнения стандарт? Не, дотук нищо…  Хората!

 

Имам една снимка как млада оманка скучае, седнала върху оградата, отгоре. Фотото най-добре показва какви са хората тук- скучни. Нямат желание да правят нищо, едно безразличие ги е обхванало, не знаят и как да си помогнат, защото те не го намират за нещо лошо това- по цял ден да си клатиш краката. Скуката тук е равносилно на това,че ако си имаш съпруг или съпруга, непременно трябва да имаш и една сурия с деца. Дори секса тук не е свързано с удоволствие или задоволяване- това е работа за мъжа, а за жената- момент да стане майка.

 

Младите оманци вечер, яхнали колите си, тръгват на живи срещи.

Разговорите по телефона не са така обаятелни, ако не се срещнат на живо, на определено място на срещата. Най-разпространеното е Кофе-шоп в региона удобен за тях, или в климатизирания Мол, където маането в групички от трима-четирима на мъжките им роби по коридорите е най-голямото им удоволствие. Но върха на наглостта на селските омански ергени е да си говорят през прозорците на леките коли, спрели насред шосето и предизвикващи странно тихи задръствания. Повечето хора тук не се обиждат, не се псуват, не си подвикват по улиците или на обществени места. Но гледането им е доста продължително, както казваме ние-заплеси.

 

Има една мъдра мисъл, която ми хрумва да спомена: Човек оценява хубавото, което е притежавал, чак когато го загуби!

Аз съм в позицията на мигриращата ‘патица’, но не и губеща, въпреки това почти всеки ден си припомням за тази мъдрост. С моето миграциооно пътуване България-Оман- България, винаги оценявам това което оставят зад гърба си, идвайки в този близък изток. Най-вече децата ми, реда на бюрокрацията, хапливия ни сарказъм в хумора, зелената, тучна зеленина и хладина под сянката на естествено израснала гора или северната страна на къща, където слънцето не стига…

 

В Мускат

има една улица на мост, която много напомня за моста м/у стария и новия Несебър. Тук се нарича Мостът на любовта.От едната му страна е блатиста лагуна, а от другата дълга пясъчна ивица със сламени чадъри. Точно на този пясък има специално изградени от тухли пещи, където можеш да си направи човек барбекю, близо до вълните. Тази идилия арабите го считат са супер релакс, полезно и запълващо деня, мероприятие. По техния пример масово се извършва този ред от действия от всички останали нации, дошли на Арабския полуостров.

Акула – Салала, Оман

На този мост на Любовта, се подредени 3 действащи заведения- Страубак Кафе с непрекъсната интернет връзка, арабско ‘Тце-Тце’ с избор на ароматни шиша нергилета и ‘черешката’ на заведенията- Джапенго! Тук предлагат освен всички видове кухни от Америка до Европа, и от Япония известното суши меню. Повода да ви запозная с тази мостова улица и техните заведения е, че всички те са с изглед на север! На никой друг може би не му е направило впечтление, но си е имало проектанти, преди строежите, които са мислили професионално спрямо посоките на света.

 

Дали има мост на любовта в Салала, още не знам, прясна съм тук…

Пред моята нова салалска къща имам една платформа от 3 метра висока, и широка също 3 метра, но трапецовидна, като горната основа е павирана и по нея се разхождат по двойки оманци, експати, дори някои тренират джокинг там. Хубавото на тази спортна алея е,че все отнякъде подухва вятър,защото е повдигната и още,че има улични лампи точно над нея. Но най-странно ми беше когато за първи път видях от там да идват и да се приближават към квартала ми… камили, стадо от около 40-50 броя, с техния чобанин.

 

Когато дойдохме да живеем в Салала, беше сезона Карийф. Явно се сблъсват топли и студени въздушни течения горе в атмосферата, защото влагата е доста и тежките дъждовни облаци не позволяват да се покаже слънцето в продължение на 2 месеца- от края на месец юли до края на септември. През същия този сезон, в планините непрекъснато вали дъдж и да преминат на по-лек начин на живот за себе си и камилите, цялото стадо с неговите чобани се преместват да живеят на катуни на равната част в южен Оман, т.е. в Дофар района.

 

Петъците тук се почиват,

от събота започва нова седмица обикновено. Затова в един свободен петък за Филип, отскочихме до рибарското селище Мирбат.Преди него обаче има друго село наречено Таках, където близо до морето се отглеждат тиквички. И тъй като в Филип се разпали отново фермерската кръв от родния му край Дърбан, се засилихме да си вземем тор от тази плантация за да имат силна пръст банановите и кокосовите дръвчета, които си засадихме вече в павирания ни вътрешен двор на Сребърния палат. Знаете ли как се отваря дупка в паветата? –  С възможно най-голямата и здрава отверка, се чопли там до изпотяване и се изваждат едно по едно. Просто трябва човек да бъде винаги креативен, нали?

Mirbat, Оман

Мирбат се намира в южен Оман,

на 75 км на изток от Салала. В миналото , около 9 век е било село известно със кобилите си, които са давали след специално селекциониране известните по цял свят, арабски коне. Днес нищо не е останало от този обичай, единствено хората тук продължават да се молят на Аллах и да теглят от морето, натежалите си рибарски мрежи или кошове, с риби. Когато попаднахме на кея, имаше подредени едно до друго дхоу-ве, арабските им кораби, които с пълна сила все още са в действие,а не само атракция, като четем по туристическите диплянки за Оман. Да ви открехна, от какво най-силно се нуждае всяко крайморско градче или село, където акустират рибарски лодки или цели кораби? Това са малки фабрики за лед! Продукцията е  елементарна- чували с надробен лед, влиза в употреба когато рибарския улов е вече на сушата. Така,че ако срещнете някой оманец и го попитате какво притежава, не се учудвайте.

 

Оманците,

както и обслужващия им индийски персонал, са умерено досадни хора, но не колкото турците, опазил ме господ от тях. Когато минават край теб, винаги, ама винаги, ако си срещнете погледа поздравяват, или с ръка или ако малко разбират английски език, с хелоу! Има някои дори се засилват да се ръкостискат, но досега не сме срещнали нито един от тях, недобронамерен към нас. Вероятно заради нашето благородно излъчване, не знам, но скромността няма как да се изкаже, нито прикрие. Затова тя просто няма почва тук. Както и злобата. Поне засега това ни прави спокойни и сигурни, когато сме тук.

 

Очаквайте продължението

Автор: Теди

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Оман – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Салала, Оман (1): Началото 10

Салала, Оман (1): Началото

Започваме една поредица за Оман. Теди живее там и ще ни покаже живота в тази страна.

Приятно четене:

Салала, Оман

първа част

Началото

Таках, Оман

Таках

1 септември 2011 г.

Дойде моментът на истината. Освен от картинките, трябваше да се види на живо,когато настъпи деня на преместване с покъщината от Мускат.

Колкото и да се напъвах да си представя как изглежда южната част на Оман, не бих могла да си измисля по-лоша представа,а само добра, нали съм позитивна личност..!

 

Пътуването с кола на 1000 км беше изморително за млад шофьор като мен. Не заради  правите магистрали или скоростта от 120-140 км/ч,а заради еднообразието на скененерито около нас-само Пустиня!!

Остави другото, ми няма едно място за почивка като мотел, кафе или нещо като паркинг за отмора. Най-изненадващото по пътя беше надписи: Наближава публична тоалетна! Все едно, че ако те напъне зора, няма да спреш посред пътя и да друснеш една вода или пове4е!

По средата на нашия дълъг сухоземен преход, стигнахме до

Ал Хамра

с почти празен резервоар и на свечеряване, точно се включваха уличните им лампи на града. Не мога да ви опиша как изглеждаше тоалетната на Шел там, само да знаете че от години е на самооблужване…

 

В момента на изгасяне на двигателя на колата и спране на климатика, ни блъсна с пълна сила горещия въздух от 40 градуса селций и в следващите 5 минути вече бях вир вода.

 

Нащраках няколко снимки от региона, колкото да не остана капо и хайде пак на ‘конете’, препуснахме в мрака, единствено упътвани от асфалта под нас. Няма пътни знаци, няма лампи, няма прокарани жици, абе.. насред луден пейзаж,само че гладък!

 

След изчерпване на моя запас от търпение да стигнем заветния мотел,защото часовника показваше 12 часа полунощ, придремвах отчасти, но по-важното беше да държа буден и Филип зад волана, като включвах денс парчета по юесби-то,за да не се отреже и той…

 

Знаете ли как изглежда нощен мираж?

Едва ли.. това са далечни светлини в мрака и когато ги наближиш, се оказва че това е поредното отклонение от пътя или влизане в насрещното платно поради ремонт… Абе, бедна ви е фантазията, какъв е ад да караш през нощта през пустинята..само на филм сте го виждали, ама тук нямахме копче да спрем плеъра 🙁

 

По време на това тягостно и досадно пътуване се зарекох,че ще напиша пътепис за нашето пътуване до Салала,за да бъдат предупредени всички наши българи, решили да спестят смешните 65 омански реала за двупосочен билет с Оманските авиолинии и наербапили се да шофират като нас. Всъщност нашата причина за този сухоземен преход беше,че трябваше да си докараме нашата кола- Митцубиши Аутландер, от Мускат в Салала, просто си е наша движима собственост, с жълт номер.

 

Имаше изненада при смяната на пустинния климат с този от

мусоните на Салала

Един ситен дъждец с мъгла, непробиваема, гъста, задушаваща… няма такъв филм на Балканите, за да го усетите… температурите от пустинята бяха 44, а тук, на билото на планината беше 22 градуса!

Беше истинско изпитание, след 10 часов непрекъснат път за шофьора да попадне в подобна мъгла. Нещо като охладителен дъжд за да ни събуди от полуреалността, полумиража, че все пак това се случваше с нас, в реалността.

 

Още с навлизането на градската част на Салала, имахме огромното желание да намерим хотел за пренощуване. Открихме такъв, оказа се после,че бил в близост до мястото където се настанихме по наем, в къщата наречена от собственика- Сребърна.

Когато попаднах на Арабския полуостров преди 2 г., благодарение на мъжа ми, посещавайки техните пазари наречени Сук-ове, от залежалата им стока съм се питала, как тези хора оцеляват тук, след като нямат дневна или месечна печалба от търговията си? Нали всеки ден трябва да ядат все пак?!

И тук в Салала, като погледна през прозореца си, има къщи с паркирани коли пред тях, които не се припалват няколко дни. А арабите не се движат с колелета, както пакистанците или др. бедни работници?! тоест как се хранят, как отиват на работа или на училище децата им, щом не ползват лека кола или градски транспорт, поради липса на такъв. Остава единствено отговора- с такси. А пари за него?

 

Има много, ама много въпроси за арабския начин на живот, които остават без отговори. Такава любознателност от моя страна, като чужденка, която си задава елементарни въпроси за техния живот едва ли би проявил един арабин например, появил се на българска територия и гледайки нашите неразбории, които са от друго естество.

 

Според мен бедните семейства тук живеят елементарен живот както ние българите през 18 век- жените се женят девствени, за мъж, който семейството посочва, има си цена булката за мъжа, тя му ражда деца, които той после се чуди как да ги изхрани и ,забележете, не да изучи. Задължително за мъжа е да има кола, мобилен телефон и нек’ви контакти с др.авери, от където да идват парите в неговата фамилна среда. Молят се по 5 пъти на ден на Аллах, не ползват козметика или бръснене през ден, вместо панталони, под техните бели роби, носят бели, увити около кръста си, поли.

Повечето омански бедни семейства не знаят чужд език, но могат да отговарят само с иес.

Оказва се, че

колониите на Оман в Занзибар,

са им изиграли лоша шега, негрите, които сега са се заселили в повечето малки градове. Дори тук, в Салала, имам за съседи негри-оманци, които се обличат по зверски шарен начин, къносват си ръце, крака и др. неща жените им и клюкарстват по цял ден. Не знам откровено казано какво си говорят мъжете като са сами, но едва ли за бизнес, тъй като това тук е в окаяно, западнало състояние.

 

Парите поне в Салала се правят

от хитри инвеститори от Индия, Саудитска Арабия или старата генерациия на Оман, от семейството на султана Кабуз, т.е. по роднински. Останалата част са за парлама, както се казва. И ние, двамата с Филип, по-точно- само той. Работи с подчинени от 100 до 500 броя, може да ги излови само по списък, предоставен му от Човешки ресурси, но общо взето никой не прави кариера, т.е. да се преработва и да иска да го издигнат на по-висока длъжност, защото ги мързи да мислят, и после-да бачкат. Елементарно, нали?!

 

За разлика от Мускат, тук няма стълпотворение от разни хай-висши кръгове на посолства, дипломати и представители, тук хората са скромни и живеят такъв живот. Поне не се дава вид на разкош или парадиране с нещо. Няма местен вестник на аглийски език, няма толкова много филипинки, а мъже, мъже.. пълно е с тях!

 

Когато сложа рокля с деколте и тръгна

по магазините им, черните физиономии с лъскавите очи на индийци и пакистанци се тълпят пред мен, не мога да ви опиша каква суматоха настава… Аз не поглеждам никой в очите, иначе… изгорех!

Умерено досадни са, да кибичат и нищо да не правят в края на работния ден. Свиват се в зародишна поза, т.е. клечат си на групи и постоянно си говорят на джи-ес-ема, когато искат или могат.

Абе, в друг свят съм тук, ненормален, колко пъти ще ви казвам! Но се издържа, нали е МИР!

 

Очаквайте продължението

Автор: Теди

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Оман – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Пътуване до Касаб (Мусандам, Оман) 9

Пътуване до Касаб (Мусандам, Оман)

Днес няма да има снимки. Всъщност не ви трябват – историята на Мила е достатъюно цветна и широкоекранна, че май и 3D (едно време му викаха стерео-кино, но ми е писнало да споря със съвременните маркетингови специаолисти 😉

Та така: Мила ще ни води до едно от най-важните места в днешната световна политика 🙂 Вижте картата 🙂

 

Приятно четене:

 

 

Пътуване до Касаб (Мусандам, Оман)

За тая част на света много малко се знае.

Оман

е единствената държава от интерес, която граничи по сушата с Емиратите, в които живеем в момента, така че логично беше все някой ден да стигнем и до оманския бордър… още повече, че ни писна вече няколко години всеки втори да ни разправя колко е живописно, безопасно и девствено там, а ние само да се подсмихваме и да си търсим преводимост на чудесния многообеснителен израз какво е да си “тежка гемия”…

 

Та така – една седмица взехме, та се решихме.

Подходите от Дубай към Оман са основно два – оттук през Хатта (стотина километра до бордъра) и оттам – Сухар и Маскат, столицата на голямата съседна държава; или пък да тръгнем на север, в посока Иран, и да се позавъртим из Мусандам.

За по-безопасно избрахме втория вариант, т.к. се опасихме, че първият ще ни откара до прекалено много не-експлорнати места, а децата ше охтикясат в колата от многото път… плюс това разполагахме само с 3 дни за разузнаване на терена, дето при потеглянето дори се стесниха и само на 2.

За да ви опиша какво точно географски е Мусандам, вижте ей тази особено файска карта:

http://www.bugbog.com/images/maps/oman-map.:)pg

 

Полуостровната част от Оман е миниатюрна,

страхотен плюс за целите на нашто спонтанно двудневно пътуване, така че не му мислихме много – за съжале интернет не предостави достатъчно инфо относно това къде да нощуваме, но решихме, че само който не е стигнал там, само той не е намерил къде да изкара нощта – даже без планировка. А и сме малко калпазани в пътуванията – първо обичаме да се озовем някъде и да пропуснем някакви работи, а пък после с месеци да си говорим как ще се върнем и колко много още неща ще направим, дето първия път сме ги пропуснали… 🙂

 

Така че една януарска сряда по обед хванахме емиратската магистрала и тръгнахме в посока на Рас Ал Кейма – най-северният от емиратите. Час и нещо е пътят дотам, ако човек се препира. А то са пътища като слънце… с чудесна кола си е направо като ядене на сладолед! Просто кеф.
Отстрани – пустинен пейзаж от характер “сравнителна близост с вода” – в смисъл, с хиляди разпиляни малки туфички трева, като прегоряла слама са. Пръснати като гъби.
Туфите са важно нещо за околността – еквивалент са на нашите пасбища, но не за дребен добитък, а за камили.

 

Едва малко преди Рас Ал Кейма и нас ни огря – отвъд един заграден крайпътен участък видяхме камили, 5-6 парчета, ама достатъчно близо, за да поспрем и позяпаме. Дечурлигата бяха в тотален възторг

 

 

Оттам до границата бе лесно – прекосихме града (тука го съкращават на RAK), следвахме табелата за Ал Дара Бордър Кроссинг и по зачестилата поява на кози и дори крави, пресичащи пътната лента, не се и усъмнихме за миг, че се движим в правилната посока.

Границата отдалеч ни посрещна с предупреждение,

че снимането е забранено, нещо, за което си затворих едното око, ама все пак ме беше шубе, щото не ми се щеше зарад глупости да си проваляме трип-а – така че ограничих калпазанлъците. Все пак заснех една от многобройните кози, които лежерно се катереха по камънаците и по граничната инфраструктура, без някой да им обръща голямо внимание…

Минахме лесно, бързо и с добри чувства през емиратския пункт – взеха ни само по 25 дирхама на калпак, но пък не настояха да свалим спящите пътници от колата. За печат на паспорта се ходи на крак до една малка сградка с два броя служители там, спокойни, вежливи, любезни и доста лениви, но пък не чак до степен на неебателност. Неизнервени хора просто…

Там ти дават некво картонче с печат, оставяш го на пича, който дига бариерата пред колата, и само с паспорта минаваш оттатък.

”Оттатък” е вече оманският пункт – там едни също много вежливи, спокойни, любезни служители ни обръснаха с по 5 омански риала за един брой печат, което си е точно двойна такса спрямо колегите – емиратци. Че на т’ва отгоре и писахме на ръка формуляри. Ама по-тънка тарифа от нашата нямаше – по-тънко минават само натуралните граждани на двете държави, които си се шматкат през границата за без пари (паролата им е “ал-салям алейкум” и в най-лошия случай да си покажат корицата на документа за самоличност).

 

 

На какво се натъкнаха очите и очилата ни след преминаване на граничния пункт… пътят към столицата се оказа панорамен! Приказка – през първите 3 километра бяхме забравили даже да дишаме… Не стига, че пейзажът – неземен, ами и пътят беше почти напълно пуст и с такова върхово качество, че все едно онзи ден и специално за нас са го направили… Супер се респектирахме – все пак, не е, като да нямахме очаквания и да не бяхме чели блогове, тур-сайтове и гледали снимки в Гугъл, но никоя снимка и никой текст не могат ти поднесе тази тишина и това топло чувство за тотална уникалност на биването, бъденето точно там, на това непознато местенце, за пръв път, с широко отворени сетива за всичко наоколо……….

 

Там, на този панорамен път, разбрах защо

Оман бива наричан “арабската Норвегия”

– и за какви точно фиорди говорят хората, видели ги преди нас. Фиордите бяха отляво, наситено ярки, изгълтали цялата синева на небето, а отдясно над главите ни стърчаха и на места направо висяха жълтокафяви, като със секирата на Тор изсечени, отвесни голи напластени като вертикални вафлени кори страхотски канари! Ни храст, ни вейка даже по скалите.
Това са обиталищата на оманските кози. Почти всяка оманска карта, която отворите, ще видите, че е с изобразени кози върху сушата и делфини – по крайбрежните части. В тази низвергната просто от Бога (Аллаха) държава друго просто по чукарите не може да се храни и вирее… а козите са страхотни катерачи! Делфините и рибата пък са келепир за туристите, риболовците и гмуркачите – фишинг-трип-овете са най-яко развитият туристически бизнес в Оман, ако не броим маунтин-сафаритата (сафарита по пътеки, изсечени в планини).

И не само природата бе забележителна, “натурална” и девствена – забележителни също така бяха селцата, които преминахме, докато стигнем Касаб. За Касаб бях чела, че е град…. но миниатюрните селищенца преди него, те просто не пасват на нито едно ърбън-понятие…… начи, представете си, вървите си по тоя път с колата и при някой завой отдясно, в сянката на някой баят отвесно навесен чукар, съглежДвате 4-5 вили. Помежду тях – улички, ама не – асфалтирани, ами просто от ситничък камънак. Посред къщичките – джамийка. Друго няма – няма магазин за храна, да речем, абе нищо няма… най-многото малък плейграунд за деца с люлка, пързалка. Няколко джипа отпред – старички, но високи и бойни. Виждат се хора – мъжете са с искрящо бели колосани роби в традиционен арабски стил (дишдаши им казват), но наместо бяла кърпа на главата, имат едни особено зелено-сини и крайно приятни на цвят, навити като вита баница на главата тюрбани; жените пък са или на 95% забулени и изцяло в черно, само миглите им се виждат, или мязат на хипер бедна домашна прислуга от северноафрикански характер – високи, жилави, здрави, корави жени в много шарени, в убити цветове, домашни дрехи (туники и шалвари).

Отсреща на къщичките обаче, през пътя (в сравнение с някои от които “къщички” или вили боянската резиденция на Борисов изглежда като сиромашки селски хоремаг) е “мястото за обществен живот” – ако има местенце със ситен, бял пясък за плаж, то там е площадката за игра и дечурлигата там ходят. Край катерушките – моторни дървени лодки с олющена боя, евентуално някоя джипка, и е чисто, та дрънка.
Впрочем, при близък ракурс се оказа, че това не е бял пясък… а просто фин, ситен скалист камънак, защот’ природата, уви, само толкоз е дала.

 

Khasab, Оман

5-6 селищенца като това и достигнахме до “големия град”……. то, в сравнение с емиратските “провинциални” селища на

Касаб

да му кажеш град му е много, ама в рамките на мусандамския пейзаж си му лепне просто отвсякъде етикет “столица”.

Градът, освен квартали с малки стари къщи и с големи нови вили с чудесни свежарски фасади и респектиращи строително-застроени разгърнати площи си има училище, РДВР, кметство и даже летище… хотелчета две видяхме, и двете – много огрухани, но пък – бензиностанция и цели две кръгови! Има си даже таксита – страхотни наглед, като буболечки. 🙂 Изгърбени малки автомобилчета на широко тъмно райе – отвсякъде вадят окото… то просто тоя град и пешачката да го обиколиш, един час ше ти отнеме.
Забутахме се в некъв район край един трафопост – местните ни зяпах, все едно с НЛО кацаме там… ама и ние с една засукана градска кола чуждоземен модел… мъж ми беше решил да провери доколко разбират английски. Не успя дори да си разкопчае колана – над главите ни бяха виснали жици, а по тях се бяха нагъчкали поне сто подозрително едри и особено дрисливи врани. Минираха предния джам още в първата секунда от спирането, затова ни се наложи да се евакуираме буквално като плюховете от “Чумата” на Камю.

Така и така денят вече преваляше… решихме да не мъчим повече поизморения си приключенски спирит, а и вече имахме план за нощуване и за придружаваща нощуването прехрана. Току преди влизането в Касаб бяхме съгледали привлекателно туристическо място, което, като че ли, тъкмо нази очакваше… т. нар.

Golden Tulip Resort – вилно селищенце

с мънички вилички и зеленинка помежду. В съседство – огромен плажен район или поне ние го взехме за плажен заради туй, което ни се привидя като бял пясък; там имаше доста голяма игрална площадка за дечурлига, няколко джипки и дори няколко палаткуващи люде.

Още по-преди Бесса Бийч (т’ва място) найдохме огромен италиански пасажер с няколко авантюриста, смело крачещи из оманските тротоари в посока Касаб – това много ни вдъхна надежда, че в околния пейзаж няма да сме много-много като боядисани врабчета. Тоест, че местните няма твърде да ни се чудят и да ни зяпат.
А най-добрата новина се оказа между тоз пасажер и града – т. нар. Лулу Хипермаркет.
Лулу е голяма верига из Средния Изток, супермаркети с щандове и за други истории, дето в момента не ни занимаваха – асортиментът им го познавам на пръсти, а още повече, че цените им къртят мифки (това Лулу всъщност е шопинг-молът на столицата).

И тъй, със строен план в главите за действие, възторжено потеглихме към Голдън Тюлип Ризорта и дорде си обърнем главите да видим, че и Лулу-то, и пасажерът, и плажът са от една и съща страна на пътя… взехме, че пристигнахме, та и даже паркирахме с приповдигнатост на духа. Щото се бяхме сбръчкали вече от седене в колата, а и беше вече почти заник.

Настанихме се отлично, обръснаха ни близо 2 хилядарки в дирхами за две стаи съседни, ама алтернативата беше смачканите хотели в градчето, та при това положение направо все едно бяхме без избор (заради децата не бихме си позволили битнически някакви изпълнения, а и идеята беше да си направим почивка, а не поход). Още на рецепция ни забириха за фишинг-трип с корабче, споменаха една цена 200 дирхама на калпак (или 20 риала), ама ни се видя много дебело за 5 човека… решихме да го оставим за “друг път”. И без това впечатления – на корем, а и нощувката ни озъби, да си призная – за толко пари човек си купува един маломощен АйПад, аре сега – децата ше се задоволят с гледане на кози и камили край пътя, а пък делфините – “друг път”… някой ден.

 

Разпрегнахме дисагите, извадихме зарядните, проверихме каналите на кабелната… абе дюшеш – повече англоезични програми, отколкото в 5-звездниците в ОАЕ?! Пейзажът и ризорт-ът в него беше покъртителен… пред балкончето (имахме балконче, юхууууу!!!) намерихме скромен басейн за възрастни, мъничък за дребосъци, люлка и няколко дреболии, които да пресъздадат идеята за плейграунд… две открити заведения, едното бе с миниатюрен бар и супер барбекю-стейшън. Под нас – отвесни скали малко, стъпили здраво в необятната шир на Гълфа в най-северната му оманска част, току под Хормузкия проток, който дели тази мирна, кротка, непретенциозна мъничка чиста земя на Бога от иранските фанатици и сомнамбули……… Признавам си, че през нощта не ме свъртя и излязох на балкончето да дръпна 2-3 фаса, че да мога да склопя очи от толкова впечатления. Звездите бяха виснали като гроздове над главите ни, сякаш Бог ги е бродирал точно зарад мене в него час върху небесната канава… имах чувството, че съм във портокалова градина и ако имах по-висок стол, можех да си стъпя и да набера плод от самите Райски градини. 🙂

 

Но да оставим настрани възторга, за да не захаросаме пределно настоящия разказ – стомасите ни говореха повече от душите в онзи ранен привечерен час, та затова набърже се обухме пак и отпрашихме към Лулу-то с едно такова силно гастрономическо дръзновение. Молчето изглеждаше като направено онзи ден… и така и се оказа – разминали сме се с партито по откриване само с 4 дни. 🙂 Найдохме всичко, което можем да струпаме връз балконската масичка и в минибарчето, и то така, че да не хвърляме нищо повече от празни кутии и пластмасови прибори. Хората ни гледаха като пИтел бобено зЪрно, но се държаха на въздържана дистанция, за което им бях до дън душа благодарна – още тръпна, като се сетя китайските селяни как ни обграждаха, преграждаха и буквално преследваха като сенки, само и само да се добарат до нас и да чуят някакъв по-друг говор и тембър или даже да пипнат човек от “извънземна” раса…….. оманците в това отношение са аристократи и ни беше особено спокойно да делим едно Лулу с неколцината млади и чистоплътни мъже с “вити баници” на главата, които се навъртаха там, вероятно поради тоталната липса на другаде, където да бъдат в онзи момент след вечеря.

Кратките остатъци от време преди прилягване в широките хотелски постели изкарахме на балкончето, с приличен набор стомашни насъщности за особено гладни туристи на непозната земя – печено пиле, ориз по индийски тертип (със сафран), спагети по филипински тертип (с пиле и ананас), пресни зелени салати с варено яйце и още няколко работи за децата. Спахме недобре заради тъпите високи възглавници, но не придиряхме, т.к. и без това бяхме само за вечер.

Идната утрин, естествено, се успахме,

но нямаше проблем да закусим, т.к. лежерният хотелски ритъм благосклонно е предвидил за мързеливците като нас режим на закусване до 11 ч предиобяд. През нощта хотелът се беше напълнил с народ, паркингът беше нагъчкан… то и без друго точно срещу рецепция имаше само 4 паркоместа. 🙂 Номера от Дубай и омански. По коридорите – едри мъже в бели дишдаши, така, в напреднала бременност, ала ведри и с плавни движения като платноходи в спокойно море – поздравяваха всеки с “добрутро” и “уелкъм”.

 

Закуската ни изкърти… смятах, че ше ядем само Яйца, ше ръбаме краставици, ше пием кафе и децата ще са на кисело мляко. Нищо подобно – едно към едно 5-звездна закуска, ма по сички правила на изкуството! Това пилешки и телешки наденички, бъркани яйца, боб, страхотен бекон, супи-мупи, салати, десерти… хляб на корем, 5 вида cereals и мюсли, млека, сокове и кайвета… само каквото не ни се ядеше, само това нямаше там!
Безсрамно огледахме другите гости – семейства с малки деца, все – “бели хора”. Имаше мюсюлманска фамилия, съпругът – “цивилен”, съпругата – с абая и седефено бяло открито лице, а децата – бели като краве сирене, руси като утринно слънце и зеленооки като рокличката на Тинкър Бел (т’ва е една фея-блондинка). Египтяни, сирийци, ливанци… кой да ти каже. И руснаци намерихме – съвсем естествено, те са навсякъде, на всеки километър, независимо дали на скъпо или на евтинджос…. тия хора имат силен авантюристичен нюх в посока международен туризъм, не са консерви като болшинството от нас – ние ходим само там, където ходят тур-операторите.

 

Та… ден втори, планът беше скромен, с тенденция преди заник вече да сме потеглили наобратно……. след отчекиране от хотела, поспряхме на Бесса Бийч с катерушките и подобието на пясък, ама точно колкото да си направим снимки и да отчетем, че и там сме били – поне децата поиграха с кеф. След това от Лулу взехме няколко найлонови торбички с минерални води, безалкохолни и дребни работи за гризкане в колата, т.к. наоколо не се виждаше абсолютно нищо, което да ни мяза на ресторант или фаст-фууд, така че всичко щеше да се яде само по пътищата.
Точно срещу Лулу хората от Касаб стратегически са разположили една древна крепост. 🙂 Khasab Castle верно някога е бил castle – в смисъл, бойна крепост, ама сега хората са го реаранжирали на музей и при това такъв, че шапката ми падна направо! Аз много се кефя да ходя из тукашни разни музеи – сичките са хипер, ама много идейни и с много мозък и мисъл направени. С много грижа и с много респект към наследството, към житието и битието на “праотците”, към традициите и самобитността на региона – колкото и простоватички да са били нещата преди векове или дори само десетилетия.

Музеят-крепост в Касаб

пресъздава живота на предишните поколения, населявали Мусандам. Библиотеката е представена с маси, докато двете помещения, указващи “приемните” (маджлисите) на султана, имама и съдията, и тримата с правомощия за арбитриране на междуграждански спорове, включват само килим и възглавници за седящите върху килима. Другите помещения не включват нищо, което досега да не сме виждали, но биха били забележителни за някой, посещаващ за пръв път арабски музей в този край – добре изработени восъчни фигури, представящи търговец в дюкяна си, имАм, образоващ младото поколение на свещените текстове, сватбена двойка, млади жени и т.н. (някогашните араби по тези земи са били много ситни и нисички хора – сега вече, с фаст-фуда и фаст-лайфа, също и с генното мешане, са се видимо издължили, като спрямо предците си са направо гиганти).

 

Хубава разходка си направихме из музея, близо 2 часа не можахме излезе оттам… кадъните в сувенирницата, много “натокани гражданки” с шареничко по абаите, на доста неизряден английски се поинтересуваха “дали сме от кораба” (дали не сме дошли с някой от пасажерите) и уточниха, че в града им всеки ден спира по нов кораб.
Сега се сещам, че докато се моткавех извътре, съгледах една от кадъните нещо да снима….. веднага притичах встрани, за да не й окепазя снимката – смятах, че е няква туристка, може би емиратка – те се носят така, с шаренко по абаите. Местните са като вдовици. Оказа се после обаче, че то момето всъщност ме гонело мен да ме снима… 🙂 ама ми стана приятно, като разбрах. Очевидно не сме чак толкоз много невидими, а може би просто повечето туристи из онзи край са преобладающо емиратци (или саудитци – от Сауди също има граница по сушата с ОАЕ).

Единственото неприятно нещо в Касабската крепост беше един длъгнест, мърморещ и откровено неприятен британец

в някъде четвъртата възраст – съпругата му беше с бастунче, хубава русокоса жена на години, не знам как го търпи тоз чукундур. Чукундура първо ме спипа в стаята, в която бяха наредили приспособленията на някогашните хора за хранене и за приготвяне на кафе (варили са го в джезве) – изкоментира, че било голяма селяния тва, дето сичката посуда я били пръснали из стаята и секи можел да я бара с пръсти… “У нас, във Великобритания, вика, сички таквиз драгоценности са в стъклени витрини с аларма!” – но с тон, все едно лично Принц Чарлз навремето, преди няколко десетилетия, му го е споделил на някой частен прием.

За втори път му се натъкнахме на върлината пред едни восъчни фигури на младоженци, дечурлигата ме дърпаха за крачолите и пищяха “ела, мамо, да ти покажа едни други кукли”… 🙂 върлината беше повлякъл от музейната експозиция, представляваща спалня, едно ръбесто чесало за гръб – ако не сте виждали таквоз нещо, тва е едно като кокоши крак си представете со сите ноктя, ама “кракът” е дълъг къде 30-40 санта. И чукундурът го размята и остроумничи: аз, вика, препоръчвам ‘ си го земете това вкъщи и с него да шамарите децата, като са много шумни! Мъж ми го изгледа по един такъв балкански начин, от който британецът веднага стопли тайното послание и набързо се разкара оттам, барабар с музейното чесало.
С което се надявам сайтът “Пътепис.ком” да не изяде хурката от политически-коректните цензуристи*, т.к. националността на горния недодялков е само предполагаема, базирана на специфичния му инглиш, но признавам, че той не е представителна извадка за всички жители на Кралството (особено за тези без гражданство). То тия работи са си до човека наистина…

 

Но всяко зло – за добро де… без посещение на тази крепост нямаше да срещнем най-полезния за нас антипод на горния неприятен турист, а именно – неприлично красивият от женска гл. т. млад “униформен” (в традишънъл дрехи) оманец, който ни светна, че единственото, което можем оттук насетне да свършим в околностите, е

да идем до Кор Наджм

Какво точно има в Кор Наджм… мъж ми упорито отказа да каже! Пробута ми само дискретно една тънка брошурка с местните забележително и рече загадъчно: “На, глей тука таз снимка, е тука отиваме… ма не я показвай на майка ти, че ше брадяса и нищо чудно удър да получи.”
Аз, като видях снимката, и веднага разбрах, че е свръх сериозен.

Потеглихме… то излизането от града не е трудно – докато се почешем оттук ли, оттам ли да минем… и вече бяхме навънка. Табела – надясно, Дибба 110 км. А наляво – ебеш ли му мамата…

Дибба

е другият граничен пункт, свързваш Мусандам с Емиратите – уникално местенце, разделено на три: една трета град принадлежи на Шарджа, най-големият емират, една трета е към Фуджейра, единственият емират на Оманския залив, и третата трета си е оманска. За огромно наше съжале, граничните власти не позволяват прекосяване на туристи оттам – само местните могат да си минават.

 

Та Дибба да си стои, дето си е – ние взехме посока наляво. Път като слънце, отляво – планини, отдясно – малко равно и пак планини… ама таквиз, ниски. На няколко пъти видяхме едно удивително нещо, което още по Панорамния път към Касаб ни впечатли силно – из разни по-ниски участъци стърчат едни колчета, боядисани в бяло до средата и в червено догоре, и пред тях – табела: “Stop if water is at red.” (“Не минавай, ако водата е до червено.”) Доста се почесвахме… ала по някое време все пак загряхме, че отнякъде, ебеш ли му мамата откъде, ама приижда вода и наводнява междуградските пътища… наистина много странно. Щото отсам, нали казах – планини, водата просто няма как да ги прескочи! А оттатък – пак планини, там и да има вода, то просто откъде да придойде…… ама явно има откъде. Явно се промъква отнякъде. И наводнява на всеки, кажи-речи, 3-5 километра. А какво прайват хайвазите, когато нямат път от водата… сал един Господ знае. Аз не знам – на мен ми се чини, че ако ония от “селцата” нямат достъп до Лулу-то в Касаб, ше си ядат чепинците май или най-много камъчките от “плажа”…

 

Стигнахме ние Khor Najm,

ама още преди да му видим табелата (щото то, табела верно че имаше там, само дето Кор Наджм не се виждаше никъде помежду ридовете), видяхме и точно тук, от което на майка ми сърцето й прескочи поне 66 пъти………… вляво, из планините, се виеше ама супер подлярски един съблазнителен направен от човека път, дето само, като го погледнеш, и веднага разбираш, че е точно и само за тоя, дето е ръгнал сам да си търси белята! Ама много мръснишки са го вкопали там в планинката! Гледаш го, гледаш го от пътя, скърцаш със зъби и си мислиш – ейййййй, път с път, само да та метна, наш ли колко сафарита ше ти направя! 🙂

Или поне явно ние такъв налудничав поглед сме имали, щот очите ни верно бяха светнали като фарове, а майка ми вече беше почнала да си чете последните молитви и яростно ни омайваше да обръщаме и да си ходим обратно в Дубай… ама то трай ли сърце юнашко! Пък и с таз нашта кола – то срамота такъв път да видиш и да не та засърби под лъжичката! Излагация пълна – хората за такъв адреналин пари дават, оставИ ти гъзарията, ама колко коли пъплеха нагоре и надоле – то просто не е истина…

 

Прищя ни се, ама само как ни се прищя! Ама решихме да пипаме отдалеч – първо ше се поприближим, после ше хванем първите 5 метра нагоре, после, ако колата е ОК и ако не друса много, още 5 метра и до първия завой вече ше си имаме наидея… Претеглих аз плюсовете много набързо и минуси открих само в това, дето още не сме го изпробвали в практиката, ала ни бе под носа да изпробваме – сиреч, в това доколко шофьорът умее и доколко ше се получи сцеплението на гумите с пътя.
Щото той пътят верно, че много широк – не две, ами три джипа да се разминат отгоре му… ама… ама отляво, там, дето е стръмното на планината… отляво не бе обезопасен ма напрао с нищо. 🙂

 

Тръгнахме… тъй, предпазливо, щото майка ми вече беше почти пред умиргане от тотален ужас, а и децата от друсането се поразбудиха и размрънкаха. Тътрузим се и смятам: тва, добре… 4х4, имаме ръчни предавки… гумите – яки и незаносени, карани само на сухо… колата е тежка и много стабилна (ХС60, Т6)… двигателят – турбо, шофьорът е 6… кво остана само – дали ни стиска и дали ни се иска. Бе ще ни се, как, то питане иска ли! И най-лошото – че и ни стиска… 🙂

 

И таман да са засилим баш като невидели…. и отляво – табела: “Внимание! Военна зона. Всеки, който хване тука пътя и бъде изловен, ше бъде съден и веднага опандизен за опит за разкриване на тайните на оманските въоръжени сили.
Ейййй, как ми се дръпна такова начи…

Гледахме, гледахме като пулета там…

пак обърнахме и на бегом – към Касаб, към крепостта!

Към пича в бялата роба, дето продава билети – да питаме таз табела, аджеба, да не е сложена там само да пази гаргите и отворковците като нас… майка ми тъкмо вече беше решила, че й се е разминало. Да, ама не – арабинът рече: бе джарайте смело, таз табела е от време оно, военните вече не обитават района! И ний – само туй чакаме, хукнахме наобратно като тиква по стърнище…… 🙂 то да няма и 15 км това от града.

И настана великият час! Геройство и лудост се искат от нас. Положихме гуми връз тази планинска пътека… и айде нагоре с колата, полека-полека…
Сърца ни туптят, дъхът ни й спрял, вратове се потят, завой се й задал…

След първия завой – добре, гледката се понасяше, ама след няколко вече и ний се подплашихме, щото то просто егаси картинката… вляво – камъначки, равно, а отвъд равното – направо с бънджи да скачаш! Не ‘нам колко метра, сигурно до стотина да сме стигнали най-най-горе, ама мартинките ни трепереха и само дето зъбите си не чувахме да тракат в тишината на историческия моментум. А колата се държеше супер, само дето вътре народът така се беше оцъклил и толко напрегнал, че едно “бау” да бях рекла и вътре щеше да замирише веднага… А пък най-голямата пачанга настъпи, като си дадох, аз, патката, сметка, че тъй, както сме са качили най-горе, съвсем близо до Бога, то просто нема друг начин после, освен по същия начин и от другата страна на тоз хълм да слезем…

 

Но тежкият товар на фактите ме споходи тъкмо, когато превалихме и последния завой и смятах вече “аху-иху” да викам – щото от другата страна ни се откри една гледка, ама ебало си мамата просто… змиевиден път, ама така нагръчкан, все едно змия е яла неква ужасно лошава и мега шавръклива храна. Отдолу-нагоре като го гледаш, иди-доди, ама отгоре-надолу си е ебаси пачангата… още повече, че все метър се взима за 24 секунди (туй – образно). Сиреч, надолу ше слизаме от четвъртък наобед – поне до другия вторник привечер време.
Ама пък грях му на душата, който каже, че не си заслужаваше зора предвид потресающата красотност на това, което съзряхме оттам, от върха! Долу имаше

невероятен, мръснишки закътан, изумрудено син и завит като девича къдрица бъбрековиден фиорд…

толко неземен, че направо да го хванеш, да го стиснеш за гърлото, па не знам какво да го направиш… точно толкова беше красив! Пълна лудост да го гледа човек само отгоре.

Пък да не казвам, че край фиорда некви шматароци бяха подредили бели лодки в редица, все едно цялата оманска армия ше превозват в тях – толкова много… бе поне 20-25 парчета ми се видяха отгоре. И си викам – абе яааа да слезем ние долу да ги видим тия кво са си наумили да праят… ами че тъй де, след като те могат слезе дотам, при това – с лодките, шо пък ний да не можем?!

И потеглихме – така и така, друга работа си нямахме в тоя момент… Така, отне доста време, ама най-големият срам беше, че по пътя ни задминаха няколко бойни джипки с видимо аграрен вид, обаче пърпореха надолу, все едно водни ски карат по камънака! А пък ний – като госпоици… некви пипкави, туткави, предпазливи. Ама и никак не съответствахме на пейзажа, да си призная – Волвото изглеждаше, все едно сме го впрегнали с него оран да праим. Въобще, отвсякъде ни личи – аматьори, ентусиасти… никъв експириънс и здрава доза подходящи условия за лудите да не си стрОшат главите, плюс чудесна доза сбор от физически обстоятелства и късмет!

Довлачихме се до долу – арабите ни гледаха като някой, който досега е трещял здраво с пушка и изведнъж дошъл некъв тарикатин и без да иска директно уцелил десятката на мишената. Двама стърчаха, единият пушеше, а отстрани други двама клечаха, и двамата пушеха.
Казаха ни по едно “здрасти”, от което аз веднага разбрах, че е дошъл моментът и аз да си запаля. Че коленете ми още трепереха…

Поразтъпкахме се, а колата мязаше на камилска муцуна, и то на камила, която, допреди да се нахрани, е пила много дълго време вода – тотална катастрофа, все едно сме мятали отгоре й пясък с лопатите… 🙂 Ма бяхме много горди, ей! Само се въртим, гледаме мръсотията, гащите ни треперят, ама беседваме как с т’ва омазано Волво ше минем целия път до Дубай, за да ни видят всички, че сме били на маунтин-сафари! 🙂 Голям кеф, голяма фукня.

 

Гледахме два образа със стогодишен опит на плещите как пущат лодка във водата – докараха я с един боен “селскостопански” джип на теглич, на брега на заливчето тарикатите са си изляли много добра наклонена бетонна “платформа” с наклон в посока водата. Джипът вкара теглича на задна, докато лодката потопи кил, а единият от двамата обръгнали типове вещо я разкопча от стоманените въжета и я забута мощно да се изхлузи на собствен ход. Беше със завити крачоли на “селскостопанските” панталони и хич не го беше грижа дали няма да му изстинат краката.
А пък мен ме досрамя, че така ги зяпам нагло като японски турист… но което си е право – право си е. Досега единствено бях виждала как хората спущат на вода само няколкостотин хиляден кораб. Само лодка не бях скивала как се потапя от такваз бетонова “рампа”…

Пътят наобратно след кратката фас-почивка не е интересен, освен само с това, че спряхме на най-високото да се фотаме като некви, дето и от 100 км е ясно, че им е за сефте и че скоро няма как да повторят. По билото нагоре качихме на стоп една муха – не че ни е питала, ама успешно я превозихме и се бъзикахме, че мъкнем свръхтовар – пък щом сме се бъзикали за глупости, начи страшното ни е преминало…
Видяхме също така един брой фтичка и два броя скална коза в процес на катерене. Голям респект изпитах към тия добичета – кой знае колко планини обикалят на ден, за да напълнят едно малко стомахче… наистина са способни и с хипер баланс. Направо са чудеса на природата…

От другия край на хълма – и вече на слизане –

съзряхме и неохраняемите вече тайни на оманските въоръжени сили:

Тайните се изразяват в една широка, качествена на вид, впечатляваща къса писта за малки бойни самолети, които или се приземяват ловко буквално като с парашути отгоре й, толкоз е къса, или е било планирано някой ден да разцепят планината и да отвеждат тайните самолети досами онзи фиорд – нямам идея, нямаше и кого да питаме там. Но се виждаше редичка от 4 къси и ниски бункерчета с форма на миниатюрни майски пирамиди (майски – от маи); очевидно там са съхранявали също някакви потайни съкровища, важни за националната сигурност. Други потайности нямаше, но и да е имало – не сме ги търсили целенасочено или сме ги пропуснали.

След адския адреналин от това планинско сафари прибирането до Дубай ни се видя буквално като пързаляне с кънки на лед… тръгнахме по заник – пристигнахме часове преди полунощ, с една зарежданка на резервоара в RAK.

По средата на Панорамния път спряхме на една китна детска площадка, не само, защото беше изумително да намерим толкова добре и акъллийски подредено и поддържано местенце баш там, ами и защото свикнахме една коза с две малки ярета как се бори с един празен плик от някакъв чипс.
Явно животните там са много гладни… козата се беше покатерила с предните копита на едно кошче за смет, което, мисля, неслучайно беше открито за достъп – там се бореше с плика от чипса.

Изтъркулихме се предпазливо, да не наплашим добитъка, ама добитъкът имаше вид, все едно него ден сме си чукнали среща и дори с малко сме закъснели… прерових запасите за из път, набарах няколко плика с разни гризинки, сухари, малко хляб мъкнехме и сервирах обяд на козите! Леле, какво плющене падна – никога не съм предполагала, че коза може да се кефи така много на чипс с форма на топчета… ако можеха да говорят, сигурно щяха да кажат – дай още, дай още! Ама и погледът им беше достатъчно красноречив.

 

Измундаха хляб, всичко, което оставих… и малките ядоха, и козата не им се пречка за дажбата. Децата ги храниха от ръка.
Те опит с кози имат тука – понякога ходим до един от старите имоти на шейха, там гледат кози на открито и от първа ръка сме проверили, че козите не възразяват въобще срещу пържените картофки от МакДоналдс, а за едно плодово прясно мляко с ягода са в състояние да подкопаят бразда под оградата, само и само да го докопат. Имаме впечатления, че на Криспи Донътс не са фенове – понякога идиотите им подхвърлят.
Ако някой не ми вярва – да провери сам. Ама да не се престарава, щото имам и снимки. 🙂

 

Горе-доле така приключи нашият първи трип до Оман, в полуостровната му част – сичко останало е само път, скука, умора и радио (и не ни рекетираха този път на граничния пункт). 500 км за два дни и 500 снимки – зор голям сега да подбера само 5 за пътеписа… Надяваме се – мечтайм си! – някой ден музата да ни огрее и да идем и до Маскат, това е вече оманският мейнланд и същинската столица на държавата… защото това в Мусандам беше буквално провинция на изхвъргачката. Но много популярен турист дестинейшън за всички в района, т.к. разстоянията са постижими, нивото на сигурност е къде 200%, хората са приветливи и спокойни с туристите, с човечно отношение към “мангизлиите-зяпачи”, човек няма нужда да конвертира валута и на пръв поглед просто не се вижда нищо, освен единствено някакъв лош късмет, което може да ти скофти пътуването дотам.
Обезателно пак ще се върнем, най-малкото, защото онази, “отвъдната” част на Мусандам, откъм Дибба, остана неесплорната, а какви чудовищни снимки имаше в онзи пътеводител – просто майка ми да не чува… 🙂

Автор: Мила

 

 

Други разкази свързани с Оман – на картата:

Рамадан, Салала…„и още нещо“ ден втори (Оман) 2

Рамадан, Салала…„и още нещо“ ден втори (Оман)

 Продължааваме с пътуването на Николай из пустинята Руб ал Хали в Оман, за да стигнем до Салала. Пътят ни започна с Бахла и Низва,  а сега продължаваме към едно нормално за ноември/декември българско време. Как мислите, ако идете в пустинята дали ще ви вали дъжд по време на гъста мъгла? 😀

Приятно четене:

Рамадан, Салала… и още нещо

ден втори

Към Салала

04.09.2010

Ставаме към девет. Закусваме бавно с няколко парченца плод и пием кафе. И Александра се излюпва към десет. За да бъда по-конкретен, аз най-безстрашно я събуждам. В единадесет вече сме готови за път. Чакат ни 850 километра през Руб ал Хали. Зареждаме с гориво и тръгваме.

 Пустиня

След първите стотина километра изчезват всякакви растения. Не се забелязват дори храсти. В началото е предимно каменисто. Пейзажът е еднообразен и ако пътуваш сам, може наистина да се отегчиш до смърт. Тук там се мяркат табели за населени места, които не се виждат от пътя. Появяват се и знаци „Внимание животни”. Рисунката обаче за разлика от България не изобразява крава, а камила поради разбираеми причини. От време на врене изпреварваме някой камион или се разминаваме с коли пътуващи в обратната посока. При едно подобно разминаване шофьорът на отсрещната кола ми присветва с фарове. Не съм чувал да имат обичай в този край да се предупреждават за дебнещи в храстите полицаи, но знае ли човек. Отделно от това както вече стана дума, храсти наоколо няма. Намалявам леко скоростта. След по-малко от минута скачам рязко и с двата крака върху спирачката. На около 20-30 метра пред мен една камила най-невъзмутимо тъкмо тръгва да пресича пътя. Ако не си подготвен, много е възможно да я забележиш, когато тя вече седи на седалката до теб. Лошото е, че в подобна ситуация неочакваната спътничка най-вероятно би влязла през предното стъкло. Абе не са им възпитани много камилите – влизат, от където си поискат. Сливат се с прашно жълтеникавия цвят на пясъка и ги забелязваш в последната минута, когато вече е малко късно.

Спираме на бензиностанцията в Габа

Купуваме си лабан (айран) – най-вкусният в близкия изток и продължаваме. На места се мяркат пясъчни дюни, което ни радва, защото разнообразяват пейзажа.

Следващата спирка е Хайма.

Напълваме с бензин и отново потегляме. Пясък.

За последно зареждаме на бензиностанция на Шел. До Салала остават около 250 километра.

Ива иска да покара. Сменяме се. Слънцето върви към залез. Това е най-красивият момент в пустинята. За първи път го усетихме в Тунис преди четири години. Навън е пълен покой. Само небесното светило следва неотменния си ход. Жегата не е вече толкова непоносима. Всичко постепенно се обагря в червено и лека полека цветовете започват отначало да избледняват, а после напълно изчезват. Спираме отваряме широко вратите на колата и танцуваме в пясъка на фона на Ибрахим Ферер, останалите бандити от Буена Виста Сошъл Клъб и залязващото слънце.

Наближаваме Салала.

Започваме да се изкачваме по някакъв баир и изведнъж – чудо. Сякаш някой вълшебник неусетно за самите нас ни е прехвърлил в България. Навън е ноемврийска мъглива вечер. Ръми. Само термометърът на таблото на колата издайнически показва 26˚ и се опитва да разсее късната есенна атмосфера. Видимостта не е повече от 5-6 метра. Включвам фаровете за мъгла. Местните карат на аварийни светлини, аз също ги пускам.

Пътят е с лоша, почти незабележима маркировка. От дясната ни страна има скат покрит със свежа трева. Ей така, расте си тревица, без никой да я полива или наторява с химикали. С една дума – Българско. В началото се изкачваме нагоре по склона, но след около половин час явно стигаме най-високата точка и пътят тръгва надолу.

Салалах, Оман

 

Движим се с около 30 километра в час. Караме в мъглата още около двадесетина минути. Спускането свършва. Излизаме на равно. Шосето, по което се движим, се влива в голяма, добре осветена магистрала. Не спира да ръми. Обаждаме се по телефона в хотела за точни координати. Казват ни да им звъннем, като стигнем до Краун Плаза. След известно лутане се ориентираме и най-накрая стигаме на уговореното място. Една кола ни присветва с фарове – явно е нашият домакин. Обръщаме и тръгваме след него. След пет минути се озоваваме на плажа пред четири етажна леко занемарена на външен вид постройка. От автомобила, който ни доведе се измъква със затруднение огромен и черен, ама много черен индиец. Поздравява ни с „Добре дошли”. Казва се Кумар. Живее в съседната вила със семейството си. Докато се регистрираме ни обяснява, че тази година мъглата и дъждът продължават твърде дълго.

Всъщност това не са просто мъгла и дъжд, а

Карииф – така йеменци и оманци наричат югоизточния летен мусон.

По тези места той идва в средата на юли и си отива в края на август. Облаците се настаняват над града и планината и не мърдат от там два месеца. Ръми почти 24 часа в денонощието. Аз му се радвам, но за местните, които са непрекъснато тук, сигурно си е изпитание да живеят толкова дълго без слънце. За сметка на това е толкова зелено.

Питаме, къде наоколо има ресторант. Предлагат ни Краун Плаза или местно ресторантче надолу по уличката зад хотела. Разбира се

избираме местната кухня.

Аз да не съм бил път чак от Дубай за да се тропосам още първата вечер в най-обикновен хотел. Били сме в достатъчно 5 и 6 звездни хотели къде ли не по света. След първите два-три пъти спира да ти е интересно. Освен това дали ще си в Истанбул, Будапеща, Дубай или Салала, Краун Плаза си е все Краун Плаза.

Сещам се за един комшия от София, който като ни видеше, че се гласим да пътуваме нанякъде питаше:

-Накъде?

-На Витоша.

-Е те тва не мòем го разбèрем. Да се трепете чак до там за едното напиване. Сèди си дòма па си се наливай колко искаш.

Настаняваме се набързо и тръгваме да търсим ресторантчето. Уличката зад хотела разкрива типична арабска гледка – мърляво, порутени къщета, разкачени улуци висят по сградите, олющена мазилка…Жълтеникавото улично осветление обаче някак си прикрива грозотата на пейзажа и му придава една особена топлина. Спокойно е, почти няма хора. Малко по-натам виждаме деца да ритат топка.

Стигаме до ресторантчето. Всъщност са две едно до друго. Най-радостното обаче е, че масите навън са пълни с хора, които пушат шиша. Питаме в първото може ли да вечеряме. Отговарят ни, че сервират само шиша и пресни натурални сокове, но ако искаме, можем да хапнем при съседите.

Продължава да ръми, така че избираме маса под тента. Поръчваме си. Чакаме доста докато донесат яденето, но сме доволни. Пропуснах да спомена, че в шиша кафенето в Низва имаше голям екран, на който вървеше някакъв сериал на арабски. Е, докато чакаме за поръчката, изглеждаме следващата серия. Масата ни е малко встрани, недалеч от огнището, където разпалват въглените за наргилетата. Раздухват ги с вентилатор. От време навреме, някое от момчетата с очевиден индийски произход допълнително ги разбутва и във въздуха политат безброй искри. От това, че е тъмно и непрекъснато ръми става още по-хубаво. В главата ми неусетно изплува стих на Валери Петров׃

″Възтъмна, черна е тавата

и сладък дим от нишадър,

и циганинът в тъмнината

е сам от чукан чер бакър″

Искрено се надявам да не бъда разбран неправилно. Не правя никаква аналогия между индийци и цигани, макар че се сещам за израз на френски ″Eté indien″ (индийско лято), който е еквивалент на нашия ″циганско лято″. Предполагам, че никой циганин не би се разсърдил ако го сравнят с индиец. Не знам обаче, какво е мнението на индийците по въпроса. Но нека спрем до тук и да не навлизаме в деликатни теми.

Поръчваме си шиша׃ ″Лау самахт! Уахед фараула, итнейн айнеб, мин фъдлък! ″. Този път няма грешка. Носят ни една ягодова и две гроздови. Нямам предвид гроздови ракии разбира се. В този тип заведения алкохол не се сервира.

Дълго пушим и гледаме танца на искрите в огнището.

Поръчваме сметката и силно сме изненадани от цената на шишата. По- евтина е около 4-5 пъти в сравнение с Дубай, а тютюнът е много добър.

Прибираме се в хотела. Океанът бучи пред спалнята ни. Не издържам, взимам си прожектора и отивам да се разходя по плажа. Гъмжи от раци. Десетки рачета тичат по пясъка и току някое от тях се шмугне в прясно изкопана дупка. Водата е изненадващо студена. Нося си пълно оборудване за гмуркане, само бутилки с кислород трябва да наема, но при тази температура не съм сигурен дали ще се реша. Неопрена ми е 2мм с къс ръкав. Разбира се, мога да взема по-дебел под наем. Утре ще видим.

Прибирам се в стаята. Часът е почти два. Нямам сили да пиша. Ще го направя утре сутринта. Ревът на океана ни приспива.

salala_oman_den-2_1

Пътят между Низва и Салала

Внимание, животни на пътя!

ха ха ха

По пътя за Салала, Оман

Влизането в пустинята забранено!

salala_oman_den-2_4

Караш направо и следващата сряда завиваш надясно

Артефакт в пустинята

Артефакт в пустинята

По пътя към Салала

Най-накрая нещо разнообразно

Залез в близост до Салала

Залез в близост до Салала

Първи сблъсък с "Карееф" (мусон)

Първи сблъсък с "Карееф"

Танцът на искрите

Танцът на искрите

Салала, Оман

Салала

 

 Очаквайте продължението

Автор: Николай Кирилов

Снимки: авторът

Други разкази свързани сПерсийския залив– на картата: