Archive for the tag 'олтар'

сеп. 25 2013

Катедралата Мескита де Кордоба – Катедралата-джамия (С мерак към Андалусия (4))

Днес завършваме поредицата С мерак към Андалусия, която ще завършим с Катедралата Мескита де Кордоба в Испания. Започнахме с обиколка на Танжер в Мароко, премихаме от Тарифа до Кордоба, където последния път се запознахме с историята на Катедралата.

Приятно четене:

Катедралата Мескита де Кордоба

 Катедралата – джамия

част четвърта от пътеписа

С мерак към Андалузия или копнежът на емигранта

Максурата (Maksura)

e вдясно от мирхаба и това е мястото на халифа.

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

Зад вратата на маскурата има тесен коридор към двореца на халифа.

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

 

Куполът над маскурата има раковини за да осигурят също да се чуе думата на халифа.

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

Тук някъде под купола се е намирал и трона на Ал Хакам II, направен от финна кожа (тип кордобан ?), абаносово и сандалово дърво. За неговата изработка се трудили седем години шест големи майстори с чираците си. Там се намирал и Корана, завит с бродирано покривало. Коранът бил толкова тежък, че трябвало двама човека да го повдигнат. Златни векове на разцвет на науката и културата в Кордоба били IX—X. Учените наричали града”украшение на света”.

В Кордоба имало 70 библиотеки, а библиотеката на халифа Ал Хакам II имала 400 000 тома, включително много редки ръкописи.

Катедрала Мезкита, Кордоба

От тавана между редиците от колони висят грамадни полилеи с интересен произход.

На 11 август 997 маврите превзели катедралата в Сантяго де Компостела. Халифът Ал Мансур се приближил към мощите на Св. Яков, където намерил един стар монах до гроба на светията. Той го попитал:”Защо си тук?”. ”За да почета Свети Яков. ” – отвърнал монаха: и победителя дал указание да не ги докосват. После заповядал да разрушат катедралата, а вратите и камбаните да бъдат пренесени в Кордоба на гърба на пленените християни. От камбаните били изработени полилеите за джамията. В знак на благодарност към Аллаха за победата в джихада халифът Ал Мансур изградил последното голямо разширение на Мескитата, отбелязано на плана в кафяв цвят.

3. Катедралното преображение

Осем века продължила борбата за освобождението на Испания от маврите – Реконкистата. ”Сантяго!” е бойният вик на християните в атака. Мирният апостол получил прякора „ Сантяго –Матаморос”, или”Сантяго – Изтребителят на маврите”.

 Катедрала Мезкита, Кордоба

 

Рицарите на тържествуващата Реконкиста водени от краля Фернандо III Свети достигнали на 29 август 1236г. до Кордоба. Тогавашният правител принц Абу Хасан предал ключовете на града без бой при условие да се осигури безопасен изход на всички граждани. Маврите събрали багажа си и се отправили към Гранада, последното оцеляло емирство в Андалузия. Новите кастилски колониалисти триумфално внесли вътре в Мескитата статуята на Христос и отсужили първата литургия. Полилеите били свалени и от тях наново отляли камбаните, които били върнати обратно в Сантяго – вече на гърбовете на мюсюлманските пленници.

 

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

Фернандо III Свети се оказал не само набожен човек, но и голям ценител на красотата, който се очаровал от формите на ислямският храм. Той се отказал от мисълта да го разруши, въпреки, че мнозина наоколо натоявали и се задоволил с това да окачи разпятието.

Катедрала Мезкита, Кордоба

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

Синът му Алфонсо Х през 1260 г. построил първият Кралски параклис (Capilla Real) вътре в стила мудехар (mudéjar). Този термин произлиза от названието на мюсюлманите, които живеели на християнска територия от арабската дума”муаджан” т. е. ”опитомен”. Понеже на големите католически строежи работели повечето от тях, защото други нямало в новозавзетите земи, този термин се прехвърлил върху уникалният архитектурен стил.

 Катедрала Мезкита, Кордоба

Така мудехар е един прекрасен мавритански стил на ясна испанска”идейна платформа”.

Първите промени започнали още в началото на XIII век, когато били зазидани арките съединяващи вътрешното помещение с Портокаловият двор. Тогава богатите кордобски фамилии започнали да строят собствени капели покрай вътрешните стени, без обаче да променят общата планировка.

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

В дъното се вижда поредицата от параклиси.

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

Млади испанчета пред гробницата на перуанският Паисий – Инка Гарсиласо де ла Вега, автора на летописа” История на държавата на Инките”. След литургията архиепископа на Кордоба тържествено им върза „пионерските“ връзки (в някои страни от Ориента и пречупеният кръст е приемлив символ  – страни всякакви, живот… – бел.Ст.)




Мескита де Кордоба, Calle del Cardenal Herrero, 1, 14003 Кордоба, Испания

Катедрала Мезкита, Кордоба

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

 

Магията на това свещенно пространство е все още жива и днес гостуващите мюсюлмани очакват да получат възможност тук в Мескитата да отправят своите молитви към Аллаха.

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

През 2010 по време на Святата седмица (Santa Semana) преди Великден, когато отвън шестват качулатите братя, група радикални мюсюлмани от Австрия организират провокативна молитва вътре. Резултатът е няколко ранени и арестувани.

Отговорът на испанските католици е ясен, забраната е: докато Ердоган не разреши на християните да се молят в катедралата – музей… Света София” в Истанбул. А това няма изглед скоро да се случи след като наскоро турският парламент реши да превърне отново в джамия… „Света София“ в Трабзон.

 

Когато в Испания била завършена Реконкистата и били изгонени маврите и евреите, Святата инквизиция решила да преустрои джамията в християнски храм. Най – значителните промени станали през XVI век, когато в средата на джамията —най голяма след Кааба (22 400 м2)— била издигната катедралата”Непорочното зачатие на Богородица”.

Гражданите на Кордоба били против това строителство и решили да не участват. Страстите се разгоряли и накрая след дълги спорове архиепископът на Кордоба се обърнал към императора Карл V, който дал своето разрешение за строеж на църква вътре в джамията.

Катедрала Мезкита, Кордоба

Катедрала Мезкита, Кордоба

След благословията от Светата инквизиция резултатът е (без)порно бароково безцеремонно зашеметяващ. Вътре има всичко което се полага по канон за една катедрала:

Катедрала Мезкита, Кордоба

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

Величествена кръсто – куполна конструкция,

Катедрала Мезкита, Кордоба

Главен олтар,

Катедрала Мезкита, Кордоба

Катедрала Мезкита, Кордоба

Орган

 Катедрала Мезкита, Кордоба

Дървени пейки с библейски сюжети.

 

Катедрала Мезкита, Кордоба

Само няма стени…Това е едно изненадващо архитектурно решение, което обединява сакралните пространства на Мескитата и Катедралата.

През 1526 г. при посещението си в Кордоба императорът изказал съжаление след „като прерязал лентата“: „Вие построихте, това което може да се построи навсякъде, и разрушихте това което е уникално в света“ Като имам предвид, че същият Карл V поръчва съграждането на триумфален дворец, като събаря част от другият шедьовър на изкуството на маврите –двореца Алхамбра в Гренада, това му изказване е май измислица на някой „платен журналист“

Катедрала Мезкита, Кордоба

Катедрала Мезкита, Кордоба

Новият таван на катедралата сякаш е издут като балон и устремен към висините.

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

На преден план е стената със заглушените арки и най големият градски вътрешен двор (patio) с 98 дървета и размери 130Х50м. Стените на катедралата се оказали по високи от покрива на джамията и като, че ли израстват по средата на покрива – гледано от камбанарията или по отдалеч.

Катедрала Мезкита, Кордоба

Архитектът на това преустройство Р. Руис се е постарал да използва наличните конструктивни елементи –арки.

 Катедрала Мезкита, Кордоба

Той успял да направи плавен преход към новата конструкция.

Катедрала Мезкита, Кордоба

Така се съхранил автентичния външен облик на сградата, за което трябва да сме благодарни, защото от околните улици се вижда само старата Мескита.

Отдъхвайки навън си мисля, че вътрешната скрита красотата на джамията е толкова ослепителна,

Катедрала Мезкита, Кордоба

 

 

 

 

че не подлежи на нито едно описание, колкото и да е добро.

Илинден 2013, дон Цветан Димитров

 

Автор: Цветан Димитров 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Испания – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе:)

No responses yet

Дек. 14 2011

Една виетнамска сватба (2): Женитбата

Продължаваме с виетнамската сватба, която Ан ни описва. Вече ги запознахме и сгодихме младите, сега остава и да ги оженим 😉

 

Приятно четене:

 

Една виетнамска сватба

част втора:

Женитбата

 

 

 

Та така… Запознахме двете страни на момчето и момичето, съгласихме се те да си дружат официално, сгодихме ги… Сега остава да ги оженим.

Излишно е да споменавам, че отново се търси подходящия според звездите ден и час, нали?

Стряскащо, но факт –

този етап от виетнамската сватба се състои от 7 (седем!) подетапа

Няма да ви ги разказвам всичките, ще ги посъкратя и слея до 2, защото едва ли вече се спазват от-до, но 7 си е внушителна и съвсем не случайна цифра, която заслужава да бъде спомената. Предвид дотук изминалите процедури.

Преди важната дата двете страни правят бесни или поне освежителни ремонти на къщите си и ги украсяват в червено – символа на щастието.

Ханой, Виетнам

 

 

Най-първо от страната на момчето изпращат вестоносец

с малки дарове да съобщи за пристигането на голямата делегация. Забавна част от тази церемония е как гостите се посрещат най-първо от няколко малчуганчета, които опъват голямо въже пред къщата на момичето и не пускат никого, докато не получат достатъчно бонбони. 🙂

Участниците и даровете с малки изключения се повтарят с предишната сватбена церемония. Да си припомним – цялата рода на момчето плюс цялата рода на момичето плюс момчетата-носачи и момичетата-посрещачи на дарове… и тук, освен всичко, се добавят и гости на двете страни.

 

Делегацията на момчето се предвожда от най-възрастния във фамилията, който държи сноп ароматни пръчици, след него са носачите на дарове. Домакините най-първо канят него да влезе и да запали пръчиците на олтара, приемат даровете, след което заедно посрещат цялата рода на момчето.

Следва младоженците да се поклонят на предците

пред олтара и заедно да раздадат даровете на всички гости. Родителите на момичето поднасят подарък на дъщеря си, после всички близки и роднини на двете страни заедно слагат трапезата. Приканват се гостите им да се присъединят към тържествения обяд.

След гощавката

всички – отново да припомним: младоженците, техните семейства, гостите, носачите и посрещачите, вземат булката и се замъкват към къщата на момчето. Единствена остава майката на момичето. Още преди края на обяда майката се скрива някъде из къщата, докато цялата делегация напусне къщата. Обичаят гласи, че тя не трябва да изпраща дъщеря си, защото на младата булка може да й стане мъчно за дома и да вземе да размисли.

Същият обичай гласи, че майката на момчето, демек злата свекърва, не трябва да посреща булката – вероятно поради същите причини. 🙂 Чак когато булката престъпи прага, свекървата се появява. „Късно, чадо, излъга се…!“ 🙂

Тук на гостите се поднасят чай и сладки, вероятно за да им слегне храната от обяда. 🙂

След като се разотидат всички,

освен най-близките и преките роднини по първа линия на двете страни, младоженците отново палят пръчици, този път почитайки предците на мъжката страна. После свекървата или друга почитана възрастна жена с много деца и внуци (демек, доказала се) се заема с постилането и украсяването на бъдещото семейно ложе.

Само да вмъкна, че няма такъв филм двамата да се изнесат отделно – традицията повелява булката да се пренесе в къщата на родителите на мъжа си и да се грижи за тях като предана снаха. Обикновено всяко виетнамско семейство живее в еднофамилна къща, в която винаги се предвижда за всеки син отделен етаж, на който той да доведе бъдещата си булка.

Горе споменах, че правят ремонт на къщата и най-вече на етажа на младоженците, като сменят изцяло мебелите в спалнята.

Та така,

след като спалнята е вече приготвена и украсена,

един по един всеки гост (добре, че голямата част си е отишла, че какъв калабалък иначе, не е истина) минава да ѝ хвърли по едно око и добра дума – например цъкайки на какво хубаво място си дават момичето или пускайки по някое пожелание за вечно щастие, мир и разбирателство.

Пред леглото на бъдещото семейство се поставя шишенце оризова ракия и специален сладкиш и възрастният господин-предводител на мъжката страна сипва на двамата млади по една чаша за наздравица. И с това се приключва тази част от церемонията.

 

Последната част на виетнамската сватба. Тюх, най-после!

Дотук всичко изброено изтощава дори само докато го изчетеш, камо ли да го изживееш. То излезе бетер циганска сватба, дето три дена яли, пили и се веселили. Сигурна съм, че дори кралските особи не се морят толкова с церемонии.

Ще кажете, че най-сетне стигнахме до купона, но както споменах преди,

тази част е всъщност най-скучната.

Защото цялата дандания се развива за около 2-3 часа и най за жалене са младоженците – уж трябва да е техният най-важен празник, а през цялото това време се занимават с посрещане на гостите, ръкуване със стотици ръце, обикаляне по масите и усмивки през зъби, и не могат ни да хапнат нещо, ни да седнат. И не, не ми казвайте, че тук е същото. Сега ще видите за какво ви говоря.

Споменах също, че средната виетнамска сватба има 300-400 гости. Ако семействата са по-заможни или с по-високо социално положение, цифрата може да достигне и 700-800.

Как става това? Ами всъщност обичаят е родителите на двете страни да уреждат (и плащат) сватбата и съответно те канят своите гости. Подчертавам – своите гости. Младоженците общо взето са само участници в този филм и техните лични гости са не повече от 20-30 от цялата бройка.

Колкото по-високи позиции заемат родителите, толкова повече гости канят. Роднини, колеги, бизнес партньори, състуденти, приятели и съседи, ако щете.

Ама като казвам роднини, имам предвид ВСИЧКИ. И вторите, и третите братовчеди, и стринката от село, и цялото им гордо поколение. Няма значение, че последно сте се виждали преди 10 години. Ако не ги поканиш, ще те прокълнат до девето коляно.

А и другите гости не е задължително да са близки. Сватбата на детето ти е възможността ти в живота да събереш всичките си познати. За тях пък е възможност да ти върнат услугата, или по-точно сумата, която си дал, когато си отишъл на сватбата на тяхното дете…

Така, обяснявам:

Във Виетнам по сватбите е прието да се дават пликове с пари, а не подаръци.

Тези пликове задължително се надписват от кого са. Още при посрещането на гостите от двете страни на входа има два големи сандъка с тънки процепи и катинарче – за страната на момичето и страната за момчето. Всеки гост любезно е запитан от чия страна е и подканен да пусне пликчето си в точния сандък.

Понеже и двете семейства участват в разходите по равно, равна е и бройката гостите, които канят. Събраните пари всяка страна сама решава какво да ги прави и в повечето случаи ги дава на младоженците като помощ за изграждането на новия им съвместен семеен живот.

След цялата церемония се сяда и описва старателно в списък кой колко е дал. Този списък задължително се пази, за да може когато някой от гостите те покани на сватбата на тяхната щерка, ти да знаеш колко да дадеш – да не е по-малко от тяхната сума. Или пък повече – да не си помислят, че нещо се перчиш или ги критикуваш, че са дали малко.

Въобще виетнамците плащат сериозен данък обществено мнение и това най-добре се наблюдава по сватбите.

 

Гостите се посрещат от младоженците и родителите им на входа. Докато успеят да посрещнат, да се ръкуват и да разменят любезности с последния гост, първият вече е на основното.

Досещате се, че сватба с толкова много гости не минава без помощници. Обикновено това са сестрите, братята, братовчедите и братовчедките на младоженците. Едните посрещат гостите и ги упътват кое е правилното сандъче, други ги настаняват, трети раздават подаръци. Най-отговорна е задачата на пазителите на сандъците.

На съвременното сватбено тържество вече се допускат малко волности

извън типичните виетнамски традиции като разни баналности от световната практика – младоженците с техните родители влизат тържествено под мелодията на Менделсон, предводени от малки сладки шаферчета, хвърлящи розови листенца. Булката е в бяла рокля. Има диджей, развлекателна програма, певци и танцови ансамбли, разрязване на торти и разливане на шампанско в пирамида от чаши.

Дотук с модерните отклонения.

Младоженците заедно с техните родители се качват на една сцена, украсена с цветя, червени тежки завеси и бели надписи от стиропор с имената на младите, датата на събитието и двойка целуващи се гълъби. Родителите хващат микрофона и благодарят на гостите за присъствието. Свекървата подарява златна огърлица на снахата в знак на майчина любов и загриженост. Огърлицата не е собственост на новото семейство, а личен капитал на младата жена, с който тя може да разполага, както реши за добре.

После всички слизат от сцената и тръгват по масите, за да поздравят гостите един по един. Пак така – докато стигнат до последните гости, първите вече са си тръгнали.

Толкова. От два до три часа. В 10 младоженците вече са се прибрали в къщата на момчето и едва тогава те и техните родители смогват да сложат залък в устата.

Няма ядене на корем, няма пиене и повръщане до 6 сутринта. Няма танци. Това е делова вечеря, ако обичате!

Край

Автор: Ан Фам

Снимки: авторът

Задачка за наблюдателни: авторката пише за 7 подетапа, аз успях да открия и маркирам 6 – кой е липсващият етап, който не мога да открия? (бел.Ст.)
Сватби при други народи – на картата:

2 коментара

Дек. 09 2011

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (2): Нá ти Неапол!

 Придължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Предния път я изоставихме самичка във влака в  Рим. А днес наживо ще разберем защо съществува израза „виж Неапол и умри!“

Не е без причина 😉

Приятно четене:

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част втора

Нá ти Неапол!

Влакът вече лети из безкрайни, педантично обработени ниви и градини, а господинът насреща ми, попрецъфтял бабанко малко над 40-те, още не сваля очи от мен. Зор ми става вече, почвам да се чувствам неудобно. И в този миг той си отваря устата: Скузи, дове сей? (откъде си).
Оо, не ми се контактува!… И не е мой тип. А най-вече не ми се говори баш сега, искам да си се насладя на пътуването… Не съм го чула!
Но спътникът ми не се предава и пак пита.
Ха! Хрумва ми спасителната идея да се направя на глухоняма – на мноого млади години тоя ми номер работеше на 100%
Мълчаливо правя няколко жеста, без изобщо да знам доколко и имат ли общо с онези на глухонемите. Изгледа ме, кимна съчувствено, рече нещо и си разтвори вестника. Уау, и в Италия сработи! Йее!…
Усмихвам се доволно, щото – малко акъл, нали, ама навреме 😉
Зяпам пак няколко минутки през прозореца, но нищо интересно взорът не види, та бръквам в джоба на чантата, вадя си GSM-ма и слушалките, които въпреки, че винаги прилежно ги намотавам, след това са винаги прилежно омотани и се буткам да ги разплитам. Та, разплитам си ги, мушвам ги в ушите, кликвам в папка „Релакс“, мелодията ме обгръъща, затварям очи и се отпускам в удобната седалка: ммм… кеффф!!…
И едната ми слушалка излита из ушото!
Стреснато отварям очи – на педя от лицето ми онзи хвърля светкавици: Ма, перке ти менти а ме, е?! – Звучи ми като „Що ме ментиш?“ /два дена по-късно разбрах, че точно това си значело/
Аз гледам като гръмната. А той, моля ви се, се впуска да ми чете „конско“. На италиански! И то на бързи обороти! Мигам, мигам на парцали, и чатвам единствено „уна белла буджия“ (хубава лъжа), „ступидо“ /глупак/, „перке“ (защо) и „ти диверти“ (забавляваш се)..
Ту-ту-туткам… паак се вкарах в ситуация бе!… ‘баси!
Онзи се тръшва на мястото си и гледа начумерено през прозореца.
Оуф… ама, как може да съм такава тъпица! Да бе, малко акъл било! Хич таман, ‘ич го нЕмам!
От тоя гаф ми минава мерака и си прибирам джаджите обратно. Но в същия джоб виждам няколкото „лукчета“, за които дори и не се сетих в самолета.
Нагло му подавам един бонбон: Пиис? /англ. „мир“/
Той, събрал веждите, резервирано: Ке.. Ке коза /какво/… ааа… Аа, пиис! Хм! – Още е сърдит, но приема: Си… бене… о’кей, грацие.
Лапвайки го, възкликва: А, ментос! 🙂
Усмихвам се най-сладко: Йеес?… Си!… Си, ментос… – пък си мисля: е, днеска явно ти е ден да те ментя  😉
С „ментоса“ и „ми пердони ти прего“ /моля за извинение/ сръднята му минава моментално. Разменяме още някоя дума и то стана 10:05, стационе Наполи Чентрале, ариведерчи а тутти паседжери!
Разделяме се с италианеца с усмивки и „чао, тутто бене!“ /всичко хубаво/
Чуквам на дървената си глава повече да няма гафове и тръгвам към изхода.

Сега, с голямо прискърбие тук ще вмъкна, че преди около три седмици, без да искам си унищожих един диск със снимки, сред които бяха и тези от Неапол. Естествено, че си умрях от яд и мъка. Сигурна съм, че фотоманиаците разбират за какво става дума, благодаря за съчувствието 🙂
Но не се отдадох на трайна скръб и, имам една програма за тъпанари (като мен), които по невнимание си изтриват снимките, та опитах да възстановя каквото/ако може от картата на фотоапарата. Но вече почти я бях наснимала отново, а условието е отгоре да няма ново снимано. Та така, от около хиляда снимки от Неапол /и района/, успях да възстановя много малка част, за съжаление.
Поради тази причина, снимките, които слагам за илюстрация, може и да не съотвествуват винаги точно на времето и мястото, за което става дума.
Е, всяко зло за добро – ето, че имам поне една причина пак да ида до Неапол 😉

И продължавам, бях стигнала до там, дето тъкмо слязох от влака:
Хм, тук си е бая горещичко. Е, обяснимо, нали от Неапол, казват, започвала южна Италия.
Надявам се нямат сиеста, както в Испания и Гърция, и с нетърпение излизам от гарата.
Аааа…

Нá ти Неапол!

Първа гледка: предгаровият площад,

пиаца Гарибалди.

Не е малък. И едва ли не на всяка сграда пише „хотел“.
Та накъде, значи, сега… хмм… озъртам се…
И пред мен цъфва смугъл сладур; със сто карата усмивка ми предлага фотоапарат. Панасоник, синьора, танте белло, нуове! /много хубав, нов/, ченто еуро! /100 евро/
Казвам „нон“. Сваля на 80, 70, 65 – „Страниера, си?“ /чужденка, нали?/, о’кей, синьора, 60 !
Нон бе, не ща! Чао, хайде! Покрай нас минават две жени и, на чист руски, едната казва на другата „Ну да, они же все воры!“ /всички те са крадци/.
Това ме подсеща за паниката на колежките ми през март и с категоричен жест отсвирвам хлапака. Премятам дръжката на чантата така, че да минава по диагонал през гърба ми, а самата тя да ми е отпред. Да. Да, това е юга – джебчии, мошеници, бандити, мафия…
И врът – обратно в гарата. Я, да видим първо, някой ще ми каже ли откъде и как да се придвижвам из Неапол.

Е, със зор беше, ама разбрах.
Да ударя едно рамо сега с малко инфо за следващите авантюристи:

  • = Централната гара е идеален ориентир. Административната й сграда стърчи нависоко и се види на/от/далече.
  • = Пиаца Гарибалди е най-фрашканото сякаш с возила и човеци място в Неапол. Тук се намира централната гара, някаква или нещо като автогара /знам ли?/, плюс един куп спирки на множество линии от градския транспорт, възлова метростанция, пък нямате идея колко паркирани коли има – игла да хвърлиш, няма къде да падне!
  • В другия край на пиаца Гарибалди /срещу гарата/, площада се пресича от Корсо Гарибалди, която не е булевард, а просто малко по-широка улица, по която вървят автомобили, автобуси и трамваи. И хора, де. Не по-широка от „Раковски“ в София. Но, все едно, по „Раковски“ да вървят двупосочно и трамваи. Та там, около 200 м вляво по Корсо Гарибалди /ако си с гръб към Наполи Чентрале/, се намира и другата гара, на Чиркумвесувиана, която е за регионалните влакове в Кампания. Оттам се тръгва за Помпей, Херкулан, Соренто и т.н. Е, месец по-късно разбрах, че може и без изобщо да се излиза от централната гара, по някакъв тунел да се стигне за 3-4-5 мин. директно до Чиркумвесувиана. Друг път, значи, ще пробвам и този вариант 🙂
  • = В метрото се слиза по стълбите пред входа на гарата, до които има червена табелка с „М“. Над тях има нещо като стъклен похлупак, на който се веят знамената на Италия и Европейския съюз.
Пиаца Гарибалди – Неапол, Италия

Много малък елемент от пъзела "Пиаца Гарибалди" - козирката в дъното е на гарата, нататък са пероните, а червената табела с "М" указва, че там трябва да слезете под земята, за да използвате метрото.

 

  • = Еднодневен билет за цялата градска мрежа е 3,60 евро, валиден е до 24 часа на текущия ден. Купува се от магазинчетата с надпис „Табачи“ или будките за вестници, също и в метрото. С него може да се ползва всякакъв транспорт из града, без туристическите автобуси, корабчетата и такситата. Трябва да се попълни името и датата на раждане, а при проверка да се показва и документ за самоличност.

И така, без карта на града, без актуална информация, т.е. неподготвена, тъй като, де факто, заминах за Рим, но осигурена вече с въпросния билет и силно желание, включвам на автопилот и се гмурвам в Неапол.

Всъщност, докато пресичам лудницата на площад Гарибалди, оглеждайки се на всички посоки, да кажа и още това-онова.
 

Наполи /Неапол/


се нарича не само градът, а и районът около него, който се разпростира приблизително на около 12 км на север и на около 20-25 км на изток в сушата, а също и островите Капри, Иския и Прочида, както и по-голямата част от полуостров Амалфи, около 1/3 от който официално се води към района на Салерно и тя се нарича Костиера Амалфитана, а неаполската част се нарича Костиера Сорентина. Но като че ли неаполитанци са склонни да неглижират това и гледат на целият полуостров като на свой 🙂

Винаги съм смятала италианския,


освен за много приятен и мелодичен, и за лесен език. Обаче никога не седнах да го уча. Малкото думички, които знаех до този момент, съм запомнила от филми и най-вече от песните, щото съм фен на италианската музика, и съчетани при нужда с английски, си ми вършеха работа… преди Неапол.
Защото в Неапол пердашат на неаполитански диалект; наричат града си „Напуле“, а себе си – наполетано. На Соренто пък казват „Сурриенто“. На официалния италиански си говорят, ако искат.
Но иначе, „наполетано“ са доста любезни и усмихнати хора и, споко, спооко(!), с чужденците говорят на… италиански  🙂
Английски ли? Мдаа, малко по-сложно е с англезето. Но има, срещат се и знаещи хора.
Надух ли ви вече главите? Ама аз сега почвам! 🙂
Добре, три минути почивка – разпуснете с една красива италианска песен. Как се казва ли? Как как, в Италия сме – естествено, че „Чувства“ 😉
http://www.youtube.com/watch?v=3omfKPNbTUY

Докъде бях стигнала?
А, да, месец март няма да го броим, сега е часът на истината!
И, ох, пресякох я най-после тая пиаца Гарибалди! Ама, голям калабалък! Според мен, от гарата до срещуположната страна, разстоянието е сигурно някъде към 300 м. А пресичането на площада прилича малко на някакъв спорт по ориентиране с препятствия 🙂
Коли, автобуси, тролейбуси, мотопеди, дълга редица сергии за какви ли не джунджурии, направо като битак – меко казано, лудница „лайт“. Чудя се как ли изглежда тая история, гледано отгоре, примерно от последния етаж на административната сграда на „Феровия“-та? /националната ж.п. компания/

 

Площад Гарибалди - Неапол, Италия

Пиаца Гарибалди - административната сграда на националната ж.п. компания "Феровиа"

 

Возилата се движат в редици. Всяка редица влиза на площада от съответната улица, прави някаква врътка и излиза от него по някоя /или същата?/ улица на отсрещната му страна. Само на трамвая релсите директно цепят в единия край. Улиците не са широки и няма бус-ленти. А усещането е за… голям гювеч, страшна гъчканица.

Сега, относно „трафико“, /от позицията на времето, обобщено/:

В Неапол има „зебри“ и светофари. Но какво от това? Горе-долу всеки пресича където си иска! А шофьорите от градския транспорт сигурно са някакви виртуози или поне със специални умения. Не знам иначе как биха се оправяли из тия тесни улици, фрашкани с движещите се, спрелите „а моменто!“, и паркираните абсолютно безгрижно автомобили.
Някоя кола решава да тръгне и, с клаксона до дупка, просто се мушва с мръсна газ сред другите, при което поне още два клаксона изпищяват. И толкова – нищо не е станало.
Много ограждения на много места /щото разширяват метрото/ и пътни знаци, колкото искаш из централната част. Но защо ли са сложени като никой не им обръща внимание на тия знаци? А непрестания слалом на безбройните мотопеди… за мен поне, са супер изнервящи – имам чувството, че основното им задължение е да вдигат адреналина на пешеходците като се целят в тях.
Шум? А! Шум е меко казано; автомобилен тътен, клаксони, полицейска сирена току вие някъде. И всички наоколо си приказват на висок тон, твърде висок, сякаш всички спорят за нещо! Пък сигурно най-важният атрибут за една кола в Неапол е клаксонът 🙂
Сложете, за капак, и жегата, която „тече“ от небето…
Е, картинката по-образно аз не мога да я опиша, нека кажат и снимките:

 

"Трафико"-то - Неапол, Италия

"Трафико"-то

"Трафико"-то - Неапол, Италия

"Трафико"-то

 

Всъщност, прочутото неаполско улично движение не е повсеместно. Има го, да, но има и улици, по които нормално си се движат возилата, а има и пусти и зачукани улички.
Из центъра пък много голяма част от улиците са еднопосочни. Само че това не пречи някой да се запромъква наопаки, особено мотопедите.

 

Центърът на Неапол, Италия

Еднопосочно движение в центъра... Да бе, да, а червената моторетка насреща?

 

Извод: „Трафико“ в Неапол е за търсачи на силни усещания. Клише, ама е истина.

От Гарибалди хванах една централна „виа“ /улица/, мисля си, да видим къде ще ме заведе 🙂

И попадам в апогея на трафико-то.

Въздухът е тежък и градът ми изглежда като по-нагъчкан и фул с лъснал от жегата народ. Къде отиват тия хора? Изобщо нямат вид на туристи, не са ли на работа? Шумно и трескаво някак изглежда – точно разбунен мравуняк! Гледам уж да снимам така, че по възможност боклуците да не ми влизат в кадъра. Не вярвате за боклука из центъра баш?

 

Боклуци – Неапол, Италия

Ами...

 

Не ме кефи да се чувствам като на митинг и криввам наляво. Оп, и като по магия хлътвам из едни стари улици, сред едни стари сгради.. В движение се развъртам като обран евреин. Красиви сгради, запуснати сгради… свежо боядисани, изгладени, реставрирани… и избелели, очукани, олюпени…

 

Центърът на Неапол, Италия

Май на всяка пиаца има, освен задължителната църква, и подобен монумент, някоя статуя или фонтан

Центърът на Неапол, Италия

Ето - фонтан, а сивата сграда между зданията зад него е църква

Центърът на Неапол, Италия

В по-близък план част от прекрасна сграда някъде из Неапол

Къщи в Неапол, Италия

Ако съдим по корниза под покрива, може би и тази сграда някога е била от красивите...

 

Обаче, по стените, докъдето е стигнала „творческата“ тийнейджърска ръка – графити, графити; паметници и огради също не са пропуснати. Еей, тия италианци, сигурно си имат специален ген за изкуство!  😉

 

Площад Гарибалди - Неапол, Италия

Пиаца Гарибалди - ето, дори паметника на толкова почитания от италианците Гарибалди не е пощаден

 

Църкви, обелиски, статуи, пиаци, фонтани. Магазини, магазинченца, улични сергии „а ла Капалъ“… и току цъфне някоя купчина боклук 🙁

 

Как живеят в тая кочина тук?

 

Виж Неапол и умри

Без думи

Църква – Неапол, Италия

За църквето не знам, но камбанарията изглежда интересна

 

Оф, жега… А! Ама нали си имам билет за градския транспорт!
Мятам се на някакъв автобус и след две-три спирки слизам, защото тук май ми е познато – мернах покрива на галерия Умберто. Тук беше и

Кастел Нуово,

Castelnuovo, Via Vittorio Emanuele, 80133 Naples, Italy

 

 

я да ида да му направя лятна снимка.

 

Новата крепост – Неапол, Италия

Кастел Нуово

 

Пиаца Плебишито не ми е интересен и затова се връщам малко назад към

Испанския квартал.

Тук пък (как’ Сийке) 😉 две синьори по пеньоари и с ролки на главите си приказват тихо(!) пред една врата; входните врати на партерните апартаменти много често са направо на улицата.

Младежи, че и девойки, пърпорят с мотопеди насам-натам, някои май разнасят пици, ако съдя по кутиите зад гърба им.
Сергийки с плодове и зеленчуци, хладилни витрини с меса и салами, риби и прочие морски твари, хляб, цветя – въпреки жегата, са направо на улицата.
О, и на места пак вездесъщият боклук – купчини във и около контейнерите… хм, намирисва  🙁

 

Уличка в Неапол

Неапол

Сергия – Неапол

Неапол

 

Ммм, тук отнякъде мирише на манджичка… А тук се носи ухание на кафе… и на току-що простряно пране… и аромат на ванилия и карамел, ммм италиански сладкиш… ммм, дояде ми се… Отнякъде се промъкна и лек дъх на водорасли и море. Море? О, ами да, та то е на 200-300 метра само!… Като от старовремска аптека ми „загорча“ край вратата на дрогерията на ъгъла… А от мацката с мобилния май дойде пък парфюмния облак…
И тук из някои улички прилича на термитник, а други са напълно пусти и като заспали. Странно, кварталът, както е стар, овехтял и мърляв, а излъчва уют. И ми харесва!
Защо казват, че бил кофти? Защото не е скъп и лъскав, и няма вътрешни дворове с басейни, край които да разпускат отегчени физиономии? Защото няма молове, а „виколо“ /уличките/ на места са толкова широки, че за да пропълзи някоя кола, аз трябва буквално да се залепя на стената, а човекът отвътре вдига ръка „споко, не бой се“?…
Отнякъде дочувам глухата шумотевица на някоя по-голяма улица с трафик. А тук сякаш съм в лабиринт. Нямам представа колко улички и уличенца кръстосах вече, много са. Но това изобщо не ме смущава. Не спирам да се удивлявам на колорита, който създава прането, което виси като гирлянди над улиците. На някои улици пък прането не им стига и са си накичили знамена – едва ли не от всяко балконче и прозорец стърчи италианското знаме. Защо ли? Много от зданията са с отдавна изгубила цвета си боя, олющени, с изронена мазилка. На места пък улиците представляват просто по-широки полегати стълби нагоре, надолу… Някъде радио свири, другаде се чува телевизор; на един прозорец плешив чичка по потник се прозява и почесва по рошавите гърди, на друг – котка се протяга на перваза; саксии с ярко червено мушкато, грамадни саксии с нацъфтели лянове пред някои врати, на места нещо като параклисчета на стената или в кьошето между две сгради…
О, ама кефи ме това място!

 

Уличка в Неапол

Оживена "виколо" /уличка/ в Испанския квартал...

Уличка в Неапол

... и не толкова колоритно "виколетто" /уличенценце/ пак там ;)

 

И е достатъчно да забавя крачка пред някоя отворена врата, за да видя почти цялото жилище – всички врати вътре са разтворени. Най-често точно срещу входната са шкафчета и мивката в кухньето, а до прозореца е масата им за хранене. На удивения ми поглед някой се провиква „Бонджорнооо!“. Другаде чувам просто едно „Сии?“ И усмивка, всеки се усмихва… Но на фотоапарата – ясно „Нон!“
Е, не се сърдя.
Еее, ама, ай’ стига бе! Сякаш съм „влязла“ в някой филм на Фелини! 🙂
От жегата и ходенето вече ми е уморено, но това сравнение ме освежава, чувствам се в сърцето на Неапол.
Усмихвам се. Не знам как изглеждам отстрани, но не спирам да се усмихвам.

Е, момиче, искаше Неапол – ето ти го! 🙂

Излизам пред някаква църква. Тукашните църкви сякаш са някак по-различни на външен вид. Как да го кажа… повечето не изглеждат нито красавици, нито са строги, а някак „а ла франга“, ако може да се каже нещо такова за църква. Досега срещнах няколко, но бяха все затворени. Тази обаче не е. Не мога да разбера как се казва, само „Мария“ някоя си, разчитам. А наоколо няма кого да попитам. Е, влизам.
Изненада! Първо, вътре е една идея по-хладно. А второ, както не прекалено ме впечатли отвън, така зяпнах вътре.
Църквата е абсолютно празна. Никой вътре! Правя няколко снимки, като все опъвам ушите – да не ми се случи случка, попа да ме заключи вътре без да иска, и да иде на обяд  🙂

 

Църква – Неапол, Италия

Част от фасадата на църквата "Мария..." еди-коя си от еди-къде си... :)

Олтар в църква – Неапол, Италия

Олтарът е скромен...

Стенописи – Неапол, Италия

... затова пък фреските по тавана ме накараха да зяпна от изненада...

Стенописи – Неапол, Италия

... както и тези по стените

 

Излизам. След няколко крачки си купувам сладолед от одрямано миниатюрно магазинче и малко по-натам уличката се превръща в стълби нагоре. Освен една котка, разплула се върху плочите от топлика, която ни ме погледна, ни реагира на „пис-пис“, никой няма. И нищо не се чува. Въдухът трепти от топло, мараня. Няма къде да седна, ровичкам из чантата и откривам някакво найлоново пликче, разстилам го на едно от стъпалата и сядам. Време е за една малка почивка, а и сладоледа, ако почакам още малко, ще трябва да го пия. /Не, не седях точно на тези стъпала от снимката, но от онази уличка не успях да възстановя снимката  🙁

 

Стъпала – Уличка в Неапол

Стъпаловидна уличка в Неапол - как ли си носят мебелите хората тук, ако трябва да се нанасят или изнасят?

 

Е, дори и само дотук да е, сбъднах мечтата си, доволна съм… Лелее, като си помисля, че само моите синчета ме знаят къде съм, никой друг хабер си няма, ни приятелки, нито дори майка ми… Да бе, да, ама не – децата ми знаят, че съм в Рим. Значи, фактически, само Господ ме знае  наистина къде съм! Малее, голям джингиби съм  😉
Чудя се на колко ли години са улиците и сградите в „Спаньоли“ /така наричат местните квартала/, колко  ли поколения хора са живели тук до момента? Съжалявам, че не съм прочела нещо по-конкретно за историята на Испанския квартал, но за пореден път благославям този, който е измислил дигиталния фотоапарат.

Е, факт! Неапол няма нищо общо с другата Италия – онази на север, която бях виждала досега!

Обаче, я, синьора, стига си разсъждавала, че няма да се класираш за влака довечера, Тръгвай нагоре към хълма, нали искаш да видиш Неапол и отгоре? Хайде, дигай се, Сан Елмо те чака! 😉

 

Сан Елмо и Чертоза Сан Мартино – Уличка в Неапол

Сан Елмо и Чертоза Сан Мартино горе на хълма /с доста зум/ ;)

следва

Автор и снимки: Вили

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

25 коментара

Switch to mobile version