Archive for the tag 'околосветско пътешествие на стоп'

сеп. 03 2010

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп) (9): Боливия

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина , Огнена земя и Torres del Paine в Чили и за последно минахме по националния път Каретера Аустрал, свързващ цялостно Чили, върнахме малко в Аржетина, а за последно минахме през през пустияната Атакама, отново в Чили.

Сега поемаме към Боливия. В рамките на деня ще кача още снимки, така че по-късно можете пак да дойдете

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част девета

Боливия

Когато споделих на един аржентинец в хостела в Салта, че смятам да прекарам един месец в Боливия, той с учудване ме попита какво ще правя толкова много време. Сега, когато тя е вече зад гърба ми, мога да кажа, че дори два месеца не бяха достатъчни да видя всичко, което искам, а то е далеч по-малко от всичко, което може да се види.

Кратките справки казват, че Боливия е една сравнително малка държава (по южноамериканските стандарти), на чиято територия има около 7 различни климатични зони, предполагащи голямо природно разнообразие. Освен това е най-бедната държава и над 60% от населението и е indigenes, тоест неповлияно от колонизаторите. Още от тези предварителни данни предусещах, че престоят ми ще бъде интересен.

Последният ми разказ ви остави в La Quiaca, пограничното аржентинско градче, което се намира от боливийското

Villazon

на един мост разстояние. Един мост, който дели два свята.

Още от далеч се виждаше, че на границата кипи движение. Хора натоварени с чанти и торби се размотаваха в разни посоки въпреки няколкото полицая, сякаш границата не съществуваше. За разлика от пустия аржентински пункт, пред боливийския се беше проточила опашка, пред която бледнееха дори българските опашки от комунистическо време. Всъщност думата “опашка” няма силата да опише над 50 метровата многоредова колона, която се простираше до следващия ъгъл на улицата.Тъкмо когато ме обзе отчаянието, мислейки, че ще прекарам деня в чакане, разбрах, че опашката е само за напускащи страната и се вмъкнах отпред. Вътре в малка задушна стаичка с три бюра, над които висеше портретът на Ево Моралес, окичен с всичките му президентски атрибути, седяха няколко полицаи и подпечатваха документите на народа, който се буташе вътре както свари. Компютри естествено липсваха, те са екстра неподхождаща на епохата, в която Боливия живее.

Боливия

Из Боливия

Полицаят ме попита колко ще стоя и какво ще правя в

Боливия,

тупна ми печат за 30 дни, след което се потопих в един друг свят.
Първото ми впечатление бе, че за разлика от повечето малки аржентински градове, включително и La Quiaca, този е жив и кипи. От двете страни на главната улица се редяха магазини, подобни на нашите “за 1 лев”, в които се продаваше почти всичко, което може да си представи човек – от легени, през обувки и дрехи, та до електроника. Самите магазинчета служеха повече за склад, а стоката намираше мястото си главно на камари отпред на тротоара. Тези препятствия карат нещастния пешеходец да слезе на платното, където се смесва с разнообразния трафик от хора тикащи колички с багаж, сладоледаджии, продавачи на сокове и всякаква друга двунога и колесна паплач. И всред цялото това стълпотворение с клаксони си проправяха път таксита с потъмнени прозорци и лепенки с най-разнообразни надписи. Даа, още от входа си държавата изглеждаше обещаващо.

През двайсетина метра от двете страни на улицата се намираха чейнджбюра, които обменяха по никъде необявен, но всеобщоприет курс, по който смених стотината си останали аржентински песос.
Самият град беше доста грозен и обикновено туристите директно се качват на автобуса и заминават за Tupiza, но аз имах нужда да посвикна с новата обстановка и се разквартирувах в най-евтиния и мизерен хостел, който успях да намеря. Тук можех да стоя в самостоятелна стая за по-малко от половината пари, които бих платил за едно легло в обща стая в най-евтиния хотел в най-евтината част на Аржентина.
Както вече написах, градът изглеждаше жив, но едва вечерта видях, колко жив може да бъде. По пътя наизлязоха продавачките на храна и картинката се допълни съвсем. Ето и какво можеш да видиш по това време на улицата.

Боливия

По пътищата на Боливия

Жена, пред която има огромна кошница или две, пълни с питки хляб, покрити с бял чаршаф, а до нея се кипри малка подвижна витринка с пасти и други сладкарски изделия. По-нататък стои количка за фреш от портокали, мандарини или грейпфрут, където за 70 стотинки ти изцеждат чашка сок с ръчна преса, но по-атрактивни са количките с компоти. Самите компоти обикновено се намират в няколко пластмасови кофи, наред с които има и две кофи с вода за миене на няколкото чаши, с които разполага компотаджийката. Процедурата по миене се състои в 3 стъпки. Грубо плакнене в Кофа 1, фино плакнене в Кофа 2 и финално забърсване с кърпа със съмнителна чистота. И понеже на мен много ми се щеше да опитам тези компоти, но имах леко недоверие в системата за миене, отскочих до хостела специално да си взема канчето, което измих предварително. Когато го връчих на бабата, тя го грабна и директно го мина по нормалната процедура, единствено пропускайки Кофа 1. Добре дошли в света на хигиената !

Като най-голямата атракция обаче спокойно могат да се посочат уличните кухни. При тях една лелка стои зад газов котлон и пържи нещо в огромен тиган, край който са наредени различни по големина тенджери. Съдържанието на тигана може да бъде най-разнообразно, но най-често е или някакви пилешки части, или други меса с неизвестен и крайно съмнителен произход. А наоколо около цялата тази установка са насядали клиентите с малки панички в ръце. Понякога при липса на панички, тяхната роля се заема от найлонови торбички.

Мен обаче ме правеха щастлив тортите и пастите, които бяха на много ниски цени.

Боливия

Боливия

Щастието по време на двудневния ми престой в града се нарушаваше обаче от два проблема. Първият беше отново разстройство, на което не смятам, че има нужда да отделям внимание, а вторият беше, че единственият банкомат в града не работеше с картата ми. Положението не изглеждаше приятно, защото почти нямах пари и спешно се налагаше да измисля нещо. Продължаването към следващия град не беше решение, защото там не беше сигурно, че изобщо има банкомат. Затова реших да направя единственото оставащо – да се върна обратно в La Quiaca. Минаването на граничните формалности обаче не ми се нравеше, особено при спомена за изходната опашка, поради което сметнах да мина нелегално. Застанах на моста, погледах погледах свободното движение на народа, та се шмугнах в тарапаната. И понеже бях чувал, че аржентинците следяли строго влизащите за внос на дрога, за всеки случай реших все пак да попитам аржентинския полицай. Обясних му ситуацията и той рече “няма проблеми”. Час по-късно минах наобратно през двата пункта пак без никой да ми обърне внимание. Следели за дрога, ама дръжки.

Проверка за наркотици, Боливия

Проверка за наркотици

След двудневния ми аклиматизационен период

дойде време да продължа на север.

Все още живеех с представите, че и в Боливия ще се движа на стоп, така че тръгнах да се изнизвам от града. Намерих изхода му доста трудно, след дълго ходене и лутане по прашни неасфалтирани улици. И когато стигнах там се сблъсках със суровата истина. Още в града бях забелязал, че по улиците се движат само таксита и бусчета, а частни коли нямаше почти никакви.

Боливия

Боливия

Тук обаче това наблюдение се потвърди напълно. За 2 часа минаха само 3 камиона и 1 автобус. Около мен сновяха няколко самосвала, които караха чакъл от някъде за предстоящо асфалтиране. Бях доста учуден, когато шофьорът на един от тези камиони ми махна да се кача и ми предложи да ме хвърли 18 км навън, от където карал чакъла. От него разбрах, че Боливия е най-хубавата държава в света и е много богата, но политиците я грабели. Остави ме на средата на нищото, но скоро мина един пикап, натоварен с пакети ориз и макарони и аз се метнах отзад. В кабината се возеха двама мъже и една бабичка, която също явно беше пътник като мен. Осемдесетте километра “международен” път до Tupiza представляваха тясно неасфалтирано шосе, по което се носехме в облаци прах с под 40 км/ч, заобикаляйки къде успешно, къде не ровове, трапове и всякакъв друг род препятствия. Това пътуване сложи началото на по/нататъшните ми наблюдения върху пътната мрежа на Боливия. В цялата държава има едва десетина основни асфалтирани шосета, а всичко друго е черни пътища, които обикновено се катерят, спускат и вият по хълмове и планини над бездънни пропасти, каращи те да се замисляш колко е добър шофьора и кога за последно е правен преглед на превозното средство. Естествено ако си способен да отделиш въобще мислите си от опасността. Един от тези пътища е дори известен като Death Road, заради постоянно изпадащите в пропастта камиони. И докато при сухо време тези пътища са опасни, то ми е трудно да си представя какво става през дъждовния сезон, когато тръгват повсеместните свлачища. Като най-добър пример обаче може да се каже, че вторият по големина град в Боливия – Санта Круз де ла Сиера не е свързан с асфалтиран път с останалите градове. Трудно е обаче да се види държавата за тези неща, защото по-голямата площ от населената и част е планинска, с изключително сложен терен, което би изисквало колосални средства за строежа на нормални пътища.

Из Боливия

По пътя

Да се върнем обаче на пикапа. След два часа и нещо, побелял от прах слязох в Tupiza. Шофьорът сякаш очакваше да си платя, но явно се притесняваше да си поиска от чужденец, та минах без пари. Това обаче беше по-скоро изключение. Боливийците са бедни и малкото хора, които са успели да се снабдят с кола я използват за печелене на пари – тоест като такси. По тази причина обикновени коли почти не се срещат по пътищата. Целият, обикновено почти незабележим трафик се състои от таксита, автобуси, микробуси и камиони. С две думи все форми на платен публичен транспорт. Съвсем нормална гледка е камион, от чиято каросерия стърчат главите на шарено облечени селяни, насядали върху чували и всякакъв друг багаж. Камионите са най-евтиния транспорт. Автобусите са малко по-скъпи, а най-скъпи естествено такситата, които при всички случаи пътуват максимално пълни. Стопът е познат естествено, само че който и да те качи очаква да му платиш и това се знае от всички, и дори и най-бедният селянин ще извади монета от празния си джоб.

Въпреки всчико, транспортът е евтин, а поради гореописаното състояние на пътната мрежа, дължината на пътуването се измерва в часове. Ако попиташ какво е разстоянието между Кочабамба и Ла Пас, всеки ще ти отговори 6-7 часа, но почти никой няма да може да ти каже колко километра са.

Tupiza беше тих град,

разположен сред ерозионен каньон, напомнящ на тези около Пурмамарка в Аржентина. Улиците бяха значително по-спокойни и пусти от тези във Villazon. Липсваха стотиците магазини, а продавачите на храна бяха съсредоточени главно около двата пазара. В центъра се зеленееше приятна градинка с високи дървета, зад които се издигаше голяма и красива катедрала. Престоят ми тук беше два дни, в които се случиха няколко важни събития. Първото беше, че открих едно от основните за Боливия ястия – пиле a la broaster. Честно казано представа си нямам какво е broaster, обаче магазинчетата, зад чиито витрини под лампи се топлеха парчета пържено пиле и пържени картофи бяха на всеки ъгъл, и почти се създаваше впечатление, че това е единствената храна, която можеш да намериш. Подобни мини ресторантчета за пиле, или на испански polleria, се срещага навсякъде във всеки град и това беше една от най-евтините, макар и не много вкусни храни.

Второто важно събитие беше, че се запознах с французина Флориан (Фло), с който бяхме в една стая в хостела и впоследствие пътувахме десетина дни заедно. Планът на Фло беше да направи обиколка на Алтиплано с тур агенция. В началото аз нямах подобни намерения, но няколко съображения промениха решението ми. Основното беше, че по тези места няма почти никакъв транспорт и самостоятелното пътуване е възможно единствено с някакъв вид собствен превоз като колело, мотор или 4х4. И понеже аз нямам такъв, а Алтиплано е една област, която няма аналог по света, реших да се присъединя към Флориан, въпреки немалката цена, която искаха агенциите.

И така на следващия ден аз, Фло, две момичета от Канада и един американец се наблъскахме в един джип заедно с шофьорът ни Кентин и жена му Ада, която щеше да ни бъде готвачката. В багажника бяха струпани храна и напитки за следващите 4 дни, а на покрива бяха привързани няколко туби с бензин и вода. Удобствата бяха на отризателната страна, защото за най-задните седалки липсваха врати и за да се качиш там трябваше да прескачаш облегалките на средните седалки, при положение, че хората от тях предварително са слезли. Но както е казал народът – трай бабо за хубост. Това се отнасяше особено за едната канадка, която беше доста висока и краката и здраво опираха в облегалката отпред. В идните дни си въртяхме местата, за да няма прецакани.

През първия ден минахме през неособено интересни места на път към Алтиплано, които обаче разкриха нови измерения на понятието “път”. Само човек с голямо въображение би нарекъл нещото, по което се движехме “път”. По тези места положително не може да мине нищо освен високопроходимо 4х4, а единствения ориентир, който видях за деня беше приземен малък камък с надпис, който явно служеше за табела. Разбити от лашкане, след две спукани и сменени гуми посрещнахме вечерта в малко селце в подножието на изумително красива планина, чийто заснежен връх блестеше под последните лъчи на слънцето на фона на жълтата степ, украсена с разхвърлени за съхнене шарени дрехи.

Боливия

Боливия

Вторият ден започна в 4 сутринта, когато закусихме бързо и се метнахме по колите. Този ден щяхме да видим най-красивата част от Алтиплано.
Но какво всъщност е Алтиплано? Това е едно високопланинско плато, част от Андите, разположено над 3000 метра. Най-характерното за него е, че не се оттича в никой от двата океана. Водата от малкото падащи валежи се събира в солени езера, чиято соленост се дължи на голямото процентно съдържание на соли в почвата, причинено от все още активната вулканична дейност наоколо.
Звучи бая сухо и научно а?

Какво всъщност е Алтиплано?

Това е едно огромно магическо място, където вятърът властва над голите пустинни равини, носещ солена прах с километри; където диви викуни и питомни лами гризат жълтите туфи трева в подножието на конични вулкани край езера, в чиито разноцветни солени води крачат розови фламингота. Място колкото и красиво, толкова и негостоприемно – десетки и стотици километри без сладка вода, където тук там хората са се осмелили да построят малки селца от кирпичени къщички с покриви от трева, борейки се със суровите условия на природата. Често определят пейзажа в Алтиплано като лунен, но аз никога не съм ходил на луната и не знам дали наистина е такъв. Но знам, че няма друго място на земята, с подобна природа и пейзаж. Едва ли има смисъл да изреждам поименно лагуните, вулканите и саларите, през които минахме този и следващият ден. Мисля, че снимките на тези места говорят по-добре от имената и опитите за описанието им.

Вечерта на третия ден пристигнахме на брега на Салар де Уюни – над 160 километрова плоскост от твърда като камък и бяла като сняг солна равнина. Из Чили, Аржентина и Боливия има и други подобни равнини салари, но този е най-големият. Нощувахме в хостел, почти изцяло направен от солни блокове, добити от салара. Вратите и рамките на прозорците пък бяха направени от вътрешната дървесна пореста част от огромните кактуси, растящи по скалите по брега на салара, както и по няколкото малки острова в него.

Към един от тези острови се отправихме сутринта преди съмване. За да се ориентира на къде да кара, Кентин гасеше фаровете, за да види в далечината силуета на острова в центъра на салара. Изгревърт сред кактусите насред огромната бяла пустиня беше запомняща се гледка.
По-късно допрекосихме салара, минавайки през няколко километрова все още наводнена ивица, през която сновяха хора и камиони добиващи сол. На самия бряг в малкото селце Колчани една жена ни демонстрира обработката на солта, която камионите докарват от салара. Първо я разстилали да съхне на слънце за 3 дни. После я сушат около 40 минути върху ламарини, под които гори огън, напален с дребни храсталаци – единствения горивен материал наоколо. След като е напълно изсушена, минава през една електрическа мелачка, където добавят по лъжица йод на 1 тон сол, а накрая найлоновите торбички се пълнят на око от камарата на земята и се запечатват.
Ха сега дайте по някое боливиано за подпомагане.
На въпроса ми колко сол на ден се преработва на това място, отговорът беше около 3 тона. Само не ми стана ясно кой и кога ги обработва, при положение, че в момента нито имаше сол сложена за сушене, нито някой който да работи наоколо.

Най-накрая стигнахме и

Уюни – неголямо градче

близо до салара, където беше краят на тура. Като последна атракция обаче отидохме до гробището на влакове, което се намира малко извън града. В това гробище гният останките на старите парни локомотиви, ползвани някога от боливийските железници. Очаквах мястото да е красиво, защото бях виждал доста снимки, но в реалност се оказа свръх замърсено с всякакви отпадъци място, където на всичкото отгоре и обядвахме в компанията на мухите.

Накрая дойде време за плащане. То всъщност това време трябваше да е още в Tupiza, но поради очакваната липса на банкомат, от агенцията казаха, че мога да платя в Уюни, където имало банкомат. Един. И той не искаше да работи с моята карта. Поизтръсках джобовете и събрах почти цялата сума, но за да продължа Флориан ми зае 200 боловианос и така бях вързан да продължа с него.

За Уюни едва ли може да се каже нещо интересно. Незабележителен град, в който прекарахме само една нощ, в хостел, в който топла вода имаше само вечер между 5 и 8. Тук му е мястото да отворя скоба за водата в хостелите. Докато в белите държави тя е нещо подразбиращо се, то в Боливия тя е почти като екстра и трябва изрично да попиташ дали има. Доста често ще ти кажат, че има само “нормална” (демек студена), често ще поискат да си платиш допълнително, а понякога ще заявят гордо, че има 24 часа. В случаите, когато има, тя идва от проточен електрически душ със съмнителна безопасност и качество, към който висят от стената полуизолирани кабели. Върхът на безопасността беше един напълно открит шалтер, който трябва да вдигнеш и още по-лошото спуснеш, за да се изкъпеш. Тези душове обикновено предлагат като екстра и лек електрически удар, когато тръбите са метални и хванеш крана.

Следващата ни спирка щеше да бъде Потоси и до там щяхме да идем с автобус – първият ми автобус в Боливия. За да си купиш билет за автобуса трябва просто да намериш автогарата или мястото, от където тръгва автобуса и да се ослушаш. Дори може и да не се ослушваш, защото съвсем скоро най-вероятно някой ще те намери с викове “Потоси, Потоси”, “Оруро руро” или произволен друг град. За теб остава само да си намериш човека с правилната дестинация и да се опиташ да поспазариш цената. По принцип те са твърди, но като наближи времето за тръгване и автобусът е все още празен, изведнъж омекват. Така свалихме цената от 30 на 25 и се курдисахме да чакаме до автобуса, като междувременно помогнахме на един човек да качи един шкаф и няколко празни щайги на покрива на автобуса, където бяха вързани заедно с други денкове и торби. Предусещах, че пътуването ще бъде интересно.

Скоро, седнали на първата седалка под звуците на някаква дива боливийска музика, излизаща от гъгнещите тонколонки над шофьора се заклатушкахме по неасфалтирания път към Потоси. Тъкмо скуката да налегне пътниците на полупразния автобус, когато ненадейно спряхме на средата на нищото до голям гьол край пътя. Помощникът на шофьора нахлузи високи гумени ботуши, излезе навън и нагази в гьола. След няколко неуспешни опита да навлезе в дълбоката кал, той промени стратегията си и започна да замяра с камъни целта на преследването си – няколко диви патета, плуващи край майка си. Те обаче се гмуркаха и не даваха възможност да бъдат уцелени. След 10 минутно безплодно обикаляне край гьола, нашият ловец се завърна в автобуса и продължихме напред.

След 3 часа, някъде на средата на пътуването отново спряхме, този път в малко селце. Под сянката на едно дърво бяха насядали жени, продаващи компот, сладки неща, варена царевица и полугнили ябълки. Народа естествено се нахвърли да пазарува и яде, но не и преди да свърши естествените си нужди. Още със слизането от автобуса всички се пръснаха наоколо да пикаят кой където свари. Жените не правеха изключение – прикрити от дългите си фусти те директно без свян наклякаха, оставяйки вадички след себе си.

По-нататък в пътуването си многократно наблюдавах пикаещи хора на какви ли не места, но най-фапиращият случай беше възрастна жена, която се изпика полуправа посред бял ден на средата на площата пред катедралата Сан Франциско в центъра на Ла Пас. При тази гледка в спомените ми ясно изплува огромния надпис “НЕ УРИНИРАЙ”, написан на една стена в Санта Круз и си обясних огромния брой публични тоалетни из всички големи градове. Явно борбата беше тежка и кървава, или по-скоро мокра и солена.

След като всички се наобядваха полека лека, след още 3 часа стигнахме до Потоси, който с 4-те си хиляди метра е най-високият град в Боливия. Самият град е разпилян на няколко хълма и при влизането в него създава впечатление, че е току що построен. Всички къщи извън централната част са неизмазани, а много от тях и недостроени. Преминаването през тези части на града ми остави доста неприятно впечатление, което обаче бързо се промени, когато влязохме в централната част. Тя беше красива по особен начин. Стари постройки и къщи в колониален стил се издигат от двете страни на тесни стръмни улици с още по-тесни тротоари, заето от продавачи на какво ли не. Микробуси и таксита в облаци пушек бръмчаха в борба с гравитацията и пешеходците по платното. Най-тежко беше положението край пазара, където хората пъплеха като мравк във всяко свободно простанство между колите, които едва се движеха. И най-странното нещо беше, че сума народ беше понесъл по една торта, които се продаваха на всеки ъгъл. Дълго се чудихме за какво са тия торти, но скоро причината се изясни – било Ден на Бащата.

В единия край на Потоси се издига голият връх Cerro Rico (Богатият връх),

който е надупчен като швейцарско сирене от мините в него, които се експлоатират от стотици години. Преди се е добивало главно сребро, но в момента поради изчерпването му се добива основно цинк. Тези мини бяха основна цел на визитата ни в града, тъй като за десетина лева си осигуряваш

тричасов тур в работеща минна галерия.

Миньори в Боливия

Миньори

Сутринта се събрахме една групичка от десетина човека и след като навлякохме по един работен комбенезон, ботуши и каски с лампи, се отправихме към миньорския пазар. Този пазар се намира по тротоарите на една улица близо до изхода на града към мините и там се продават както облекло, ботуши, каски, кирки и други инструменти, така и някои консумативи от първа необходимост като листа от кока, долнопробни лимонади, цигари без филтър и 96% алкохол от захарна тръстика. Но най-интересната покупка, която можеш да направиш там е динамит, при това напълно свободно и без всякакъв контрол. Ха после иди се карай с комшията си :))

Миньори в Боливия

В мината

Ние минахме през тоя пазар не заради друго, ами по задължение – всеки трябваше да купи подаръци за миньорите. Тези подаръци се продаваха като готов комплект, главно от втората група консумативи. После едно микробусче ни закара до самия вход на мината, от чието гърло постоянно излизаха миньори, бутащи тежки вагонетки с натрошен камънак. Описанието на галериите едва ли ще изненада и заинтригува някого – тесни, тъмни, прашни и задушни, с дървени стълби и платформи свързващи отделните нива през 20 метра дълбочина. Навярно във всака мина по света е еднакво. Интересното е, че тук работят деца на по 12-13 години. Всички работници си тъпчат по цял ден устата с листа от кока, за да потиснат глада и умората. Един обикновен работник взема 80 боливианос дневно, което е около 9 евро, а един къртач, работещ с пневматичен перфоратор взема 150. Системата на работа е съвсем проста – къртачтт къртии руда от жилката някъде в долните нива, после материала се издига с ръчна или електрическа лебедка на едно ниво над основната галерия, от където през улеи се изсипва във вагонетките, които го изнасят навън.

Тежката работа миньорите са свързали с традиции и обичаи. В едно глухо отклонение на основната галерия има статуя на червено демонично същество, което се нарича Tio de la mina (Чичото на мината). Всъщност истинската дума би трябвало да е Dio (Бог), но поради спецификите на езика кечува, от Dio e станало на Tio. Интересно създание е този Чичо, защото е комбинация от стари езически вявания и християнски такива – външният му вид е като на дявол. Седи си Чичото в тъмния тунел и големия му пенис стърчи. Миньорите вярват, че Чичото е мъч на Пачамама, богинята Земя и за да бъде тя плодородна, и за да дава повече руда и трябва голям пенис. Вярват също така, че жените в мината носят лош късмет, защото Пачамама ревнува и не дава руда.

Боливия

Боливия

Най-веселата част обаче беше, когато миньорите се спираха край нас и молеха водача ни да ги пита нещо, за да получат подарък. Ние също не останахме назад от миньорите и ударихме по нкоя глътка от почти чистия спирт да почетем Пачамама и Чичото, а като за финал взривихме и една пръчка динамит в една купчина чакъл извън мините.

По време на една вечерна разходка по улиците на града бях свидетел на друг боливийски феномен – напълно здрава пътна настилка се къртеше, за да бъде подменена. По-фрапиращото обаче беше, че работната група се състоеше главно от жени, които блъскаха с кирките и товареха тежките асфалтови парчета в колички. Тук явно разделението на труда на мъжки и женски беше непознато.

Из Боливия

Из Боливия

След 3 приятни и интересни дни с Фло решихме да продължим към Сукре. С малко разпитване разбрахме къде е автогарата и се закарахме до там. Учудването ни беше голямо, когато видяхме голямата, почти чисто нова автогара. Вътре всичко беше ново, чисто и лъскаво, нямаше нито един продавач на “нещо”, а всяка транспортна фирма си имаше офис на втория етаж. Направо европейски вид. Само едно нещо правеше силен контраст с цялата атмосфера и ти напомняше, че си в Боливия – многогласните усилвани от ехото викове, звучащи почти като оплаквачи на погребение – Сукре Сукреее, Лапас Лапас, Оруроруроооо. А не е като да нямаха табели с разписания на автобусите си. На тази автогара се срещнахме за пръв път с “такса ползване” (на автогарата), която трябва да платиш, за да излезеш на площадката, от която тръгва автобуса.

Улица, Боливия

Улица

Естествено и това пътуване ни обогати с нов опит и преживявания. Първо се запознахме с

явлението “транка”.

Транката е обикновено някакъв полицейски пост или пеахе (където се плаща такса за ползване на пътя), където пътя е преграден с някакъв вид бариера – от най-простото въже опънато през пътя, до електрическа бариера, която обаче е голяма рядкост. Самата транка обаче е предпоставка за натрупване на предприемчиви люде, водени от правилото “където движението е бавно, търговията върви бързо”. Автобуса спира, а търговците стиснали стоките си се нахвърлят от двете страни на автобуса с викове “рефреско, рефреско”(някакъв вид сок), “хелатина, хелатина” (желе) или въобще каквото им включва асортимента. От своя страна пътниците сякаш държани на въже и неизлезли преди половин час от града се трупат на камари по отворените прозорци, прехвърляйки монети и поръчки към продавачите.

Улица, Боливия

Улица

Не винаги обаче търговията става през прозорците. Някъде по средата на пътя минахме през някакво село, на чиято главна улица се беше разгърнал пазара. Докато едва се придвижвахме през този пазар, в бездруго претъпкания автобус се вмъкнаха две момичета с кошници с рефреско и други стоки, и въпреки навалицата си проправиха път чак до дъното на автобуса, и останаха вътре чак до другото село. Гвоздеят на програмата беше млад мъж, който се возеше като обикновен пътник, но по едно време се изправи и красноречиво изнесе цяло рекламно представление на продукта си – а именно крем от кока против ревматизъм и ставни болки. Трябва да спомена, че коката в Боливия е смятана за панацея и я използват срещу глад, умора, височинна болест, болки в стомаха, та чак до гадаене на листа от кока. И хората естествено си купиха крем. След цялото време прекарано в Боливия съм убеден, че дори да се качи продавач на конски фъшкии, все ще се намери някой да си купи.

Момичета, Боливия

Момичета

След няколкочасово дундуркане и безброй спирания за качване или слизане на някого, се добрахме до

Сукре – неофициалната столица на държавата.

След известно обикаляне намерихме някакъв хостел и тръгнахме да видим така прочутия с красотата си център, който е дори включен в списъка за световно културно наследство на Юнеско. Заради белите си сгради, центърът на Сукре е наричан Белият град или южноамериканската Атина. Не зная дали наистина прилича на Aтина, но белите колониални постройки и множеството църкви наистина правят силно впечатление. В самия център имаше голяма зелена градинка с много цветя и дървета, в която с удоволствие прекарах няколко часа, пишейки разказите си на една пейка. Докато пишех, до мен седна един човек, който приличаше на просяк и ме заговори. Първите му думи бяха:
“Сеньор, много бързо пишете. Аз не мога да пиша и чета”
После ми разказа, че е от малко село близо до Потоси, в което няма водопровод. Едно време не ходел на училище, защото било далеч, а ходел в мините да помага на баща си. После цял живот работил по нивите в селото си. После вмъкна в историята си и за болната си ръка, която беше отрупана с рани и струпеи, а пръстите му бяха деформирани. Отивал на лекар, но не знаел дали ще му стигнат парите за лекарства. Навярно целият разговор беше с цел да му дам пари, но запази достойство и не се опита да проси директно.

Боливия

Боливия

В този град, освен красивият бял център реших да видя и пазара. Част от него по традиция се намираше директно по улиците, правейки движението почти невъзможно, но друга част беше покрита и точно там се намъкнах. Щандовете за плод и зеленчук с дремещи върху чувалите продавачки не бяха нищо интересно и необичайно, но минаването покрай щандовете за месо беше нещо потенциално опасно за дихателната система. Там спокойно висяха заклани пилета, парчета месо и какви ли не други животински органи и чарколаци, събирайки рояци мухи с вонята, разнасяща се от тях. В тази държава хладилниците са тотално непознато устройство, а в Потоси бях видял заклани телета, превозвани в обикновен закрит камион без хладилник. И след тези гледки как да не се замислиш какво да ядеш и какво не.

В района на пазара се намираха и много фризьорски салони или по-скоро обикновени бръснарници. Въобще, явно боливийците имат някаква странна мания към подстригването и прическите, защото във всеки град броя на фризьорските салони надхвърляше броя на местата, където продават пържено пиле. В случая това беше добре дошло, защото ми беше време за подстригване. Избрах си най-долнопробната бръснарница и седнах на старовремския стол, където бях офъкан с ръчна механична машинка за под 2 лева.

И този град след 2 дни се изчерпа, и дойде време да продължим към далечния

Санта Круз, втория по големина град в Боливия.

Бяхме решили да се пазарим здраво за цената на билетите, но като стигнахме до автогарата ни поднесоха изненада. Основния път до Санта Круз бил блокиран (от протестиращи селяни, често срещано явление) и затова автобуса ще минел по заобиколен път, което вдигало почти двойно времето за пътуване, както и цената на билета. Още с качването в автобуса започна екшъна. Някои хора си бяха купили билети от сутринта, когато още не се знаело за блокадата и цената била 50 боливианос. Сега обаче тя вече беше 80 и момчетата, продаващи билетите дойдоха в автобуса да досъберат пари от платилите по-малко. Тези обаче не искаха да плащат повече и настанаха едни спорове и караници, които продължиха над час. Накрая дори се появи един полицай и след още половин час под възгласи “vamos, vamos” и “apura, apura” потеглихме.

Из Боливия

Из Боливия

Това пътуване ше се запомни почти като епично. 18 часа, повечето през нощта, по неасфалтиран път със безкрайни серпентини, по чиито завои на няколко пъти автобуса спираше и връщаше назад, за да ги вземе, с недостатъчно място за краката между седалките. Все пак някак оцеляхме до 11 часа по обяд на другия ден, когато пристигнахме в Санта Круз. След 4-5 опита намерихме хостел с топла вода и се разквартирувахме.

Най-интересното на Санта Круз е,

че е построен на пръстени, свързани с радиални улици. Друго нищо. Голям, мръсен и шумен индустриален град без някаква интересна архитектура,

2 коментара

ян. 10 2010

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(4): Към края на света

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина.

Днес ще продължим към остров Огнена земя, разделен между Чили и Аржентина

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част четвърта

Към края на света — Огнена земя

Tierra del Fuego, или на български Огнена Земя. Това е остров, разположен в най-южната част на Аржентина и Чили, и както вече сте разбрали, до тук се стига с ферибот през Магелановия проток. Името на острова идва от времето, когато първите европейски колонизатори са достигнали до него.

Когато са пресичали протока, те видели много огньове по бреговете. Това били огньовете на местните индианци, които от своя страна извървели дългото пътешествие от Азия преди около 10 000 години. Те се състояли основно от 3 племена с малка численост — по около 2000—5000 души. Заради влажното време нормалните дрехи не им вършели добра работа и затова ходели почти голи — мажели кожата си с лой от морски лъвове, ползвали само кожени наметала, и през повечето време се подвизавали край големи огньове.

Хората от едно от племената били добри майстори на канута, като огънят ги е придружавал дори и върху плавателният съд. Вследствие на колонизаторското нашествие, местното население почти изчезнало и сегашното, както и в останалата част от държавата е главно потомство на европейски заселници.

В началото на миналия век основният начин за стимулиране на заселването е бил раздаването на земя на европейските имигранти — нещо, което се е случвало в цяла Патагония и резултат на което са сегашните естанции, притежаващи десетки и дори стотици хиляди хектари. Най-голямата естанция в света — Мария Беети се намира недалеч от Рио Гранде — един от трите основни града на острова. Тази естанция притежава повече от 100 000 овце. А овцете естествено се използват за добив на вълна, което прави Аржентина един от най-големите износители в световен мащаб, а почти 60% от вълната идва от Патагония.

В днешно време насърчаването на заселването става с ниски данъци и такси — да имаш кола тук е много евтино. Годишните данъци са минимални, а колите се внасят безмитно, както и всичко друго. Дори цените на горивата са по-ниски от нормалното за континента. В резултат на това, индустрията в Рио Гранде в последните няколко години се развива с много бързи темпове и градът расте. Строителството е ниско, ползват се основно дървени и метални конструкции, като въпреки студеният климат, не се отделя никакво внимание на топлоизолацията. Покривите са пластмасови или ламаринени, стените гипсокартонени, прозорците единични, като на места дори не се ползва стъкло. За сметка на това газта е евтина и печките могат да бичат по цял ден без това да бърка дълбоко в джоба дори на хората с невисоки доходи. Разрастването на града е донякъде предпоставка за увеличаване на престъпността, която доскоро е била непознато явление, но все още нещата са под контрол и в градовете няма ясно изразени бедни квартали и население.

Като добавка към всичките хубави неща, заплатите на острова също са доста по-високи от на континента. Да работиш като учител в частно училище тук се заплаща добре — 5—6000 песос, което е около 1000 евро.

Четете по–нататък>>>

One response so far

окт. 31 2009

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(1): Начало – към Германия

От днес започваме да следим още едно околосветско пътешествие — това на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част първа

Към Германия

През всичките месеци на плануване и мечтаене много пъти си мислех за някакъв вид официално изпращане. Мислех си, че аз ще го обявя, че ще се обадя на някакви журналисти, въобще — представях си, че цялата организация ще бъде от мен. Това, което наистина стана обаче изобщо не си го представях.

Всичко тръгна от една статия в един регионален вестник около 2—3 седмици преди началото. По това време вече някакси почти се бях отказал от идеята да се обаждам на медиите, но приятел ме свърза с негова приятелка журналистка и тя написа въпросната статия. След това нещата се развиха лавинообразно. Тази статия събуди интереса на други вестници и телевизии и започнаха да валят обаждания. Може би повечето хора биха се зарадвали на подобен интерес, но аз бях доста напрегнат и всичката тази дандания допълнително влошаваше нещата. Освен това всичко изглеждаше много странно — журналистите пишеха статии, а хората се кефеха и възхищаваха от нещо, което не само че не съм направил още, а дори което още не съм започнал да правя. И това не ми се струваше само странно, а и притесняващо.

Няколко дена преди датата на заминаване, която си бях определил си събрах багажа и се прибрах на село. Без интернет и без всичкия шум наоколо нещата станаха по-спокойни и дори се чувствах така, сякаш имам предостатъчно време за всичко. В деня преди заминаването установих, че кметът на селото ще ми организира почетно изпращане. Ужас!!! Наистина изглеждаше, че няма да се мине без журналисти и ще трябва да изтърпя цялото това внимание и шум. Черешката на тортата обаче беше това, че тръгването ми ще бъде осветено и благословено от попа! Оле мале, какво чудо доживях. Да четат молитви и да освещават вода специално за мен! На центъра на селото! Пред камери на телевизията! УЖАС!!!

Времето сякаш се опитваше да ми пречи — на предния ден температурите се сринаха с над 10 градуса и заваля поройно, но това нямаше начин да ме спре. Денят X обаче започна със слънчеви лъчи. Е, не бяха много топли, ама все пак бяха лъчи. Около 9 излязох на площада, където вече се бяха събрали двайсетина — трийсет човека плюс една кола на БНТ. До паметника се мъдреше маса, върху която кротуваше пита, а до нея имаше шарена сол и мед, котле с вода, окичено със здравец и китка чемшир. Въобще, сериозна работа както и да я погледнеш.

Интервюто с момичето от БНТ протече неочаквано гладко и спокойно, след което се строих с раницата на гръб пред попа и започна една „кратка“ по неговите думи молитва, която беше толкова „кратка“, че ми се схванаха раменете от 24-те килограма на гърба ми. Но нямаше как, церемонията си е церемония, а и камерата на БНТ снимаше.

След попа, дойде ред и на словото на кмета. То беше кратко и смислено, а като подарък получих две икони — на св. Георги и св. Никола. След като свършиха всичките ритуали и официалности (колкото въобще може нещо да е официално в село със 180 души население), повечето хора, които бяха дошли ме изпратиха и дори бай Пенчо ми дари 3 ябълки „за витамини“.

Екипът на БНТ не искаше да снима докато махам на стоп край селото,защото искаха да пуснат материала в новините на обяд. И така поех с баща ми към изхода на селото, за да чакам на шосето, което свързва Елена и Търново. И точно преди края на селото пристигна колата на bTV. Аз изобщо не знаех че ще идват — кметът ги е повикал, но се е получило малко разминаване във времето, той ги е викнал за 10. Въпреки това и тук се наложи да давам интервю, а след това операторът, който се оказа родом от Миндя засне първият ми стоп.

И така….

На Път

Първата кола беше някакъв стар фолксфаген с две момчета от Елена, които се чудеха защо ме снима камера. След като им обясних каква е работата, те се изкефиха и ме хвърлиха на изхода на Търново. Тук още преди да започна да махам сериозно ми спря едно момче от Троян и точно като затварях вратата, до нас спряха две коли — журналисти от Борба и Янтра Днес — регионалните всекидневници. Успяха да си изпросят 5 минути, през които момчето в колата ме чакаше и слушаше за какво иде реч. Най-накрая тръгнахме. Момчето се оказа, че е физиотерапист и хареса много идеята ми. Разговорът ни се въртеше основно около философският въпрос за смисъла на живота докато предницата на колата не започна да вибрира малко след

Севлиево

Трябваше спешно да се провери какво става и отбихме на първото разширение. Точно като спирахме нещо изрохоля, скоростната кутия блокира на 5-та скорост и след кратко поглеждане под колата, се оказа, че едната полуоска се е откачила, а по асфалта вече се е разляла локва масло. Оставих момчето да чака приятелите си, на които звънна, за да го изтеглят до Троян, а аз се заех да стопирам.

Четете по-нататък>>>

2 коментара

Switch to mobile version