Най-добрите пътеписи от света и страната – писани от всички вас
Завръщаме се от пътуванена Иван до Украйна – миналия път стигнахме до предградията на Киев, днес от Киев ще тръгнем обратно през Одеса и Молдова. Приятно четене: Киев, Одеса, Приднестровие, Молдова част втора на До Киев и...
Започваме още едно пътешествие с опела на Валентин. Този път целта ни е Средна Азия. В началото ще минем по северния бряг на Черно море – до Северен Кавказ в Русия. Приятно четене: С...
Продължаваме с обиколката из Украйна с мотора на Антон. В първата част стигнахме до Молдова, после влязохме в Украйна и през Болград стигнахме до Одеса, посетихме Катакомбите на Одеса, а за последно разгледахме центъра на Одеса. Днес ще отидем...
Продължаваме с обиколката из Украйна с мотора на Антон. В първата част стигнахме до Молдова, после влязохме в Украйна и през Болград стигнахме до Одеса, а за последно посетихме Катакомбите на Одеса. Днес ще...
Продължаваме с обиколката из Украйна с мотора на Антон. В първата част стигнахме до Молдова, ад нес ще я прекосим , ще влезем в Украйна и през Болград ще стигнем до Одеса.
Приятно четене:
част втора
Поехме към следващата граница която беше в близост до Болград около 40 км се кара през Молдова до там като пътя е в задоволително лошо състояние тъкмо вдигнеш 80 – 100 км/ч и се налага да свалиш до 40 км/ч щото изкачат огромни дупки пред теб но реално ако се кара внимателно не е проблем с мотор, виж с кола щеше да е по драматично положението:
В Молдова спретнати хубави къщички:
Спряхме в едно малко градче да щракнем някоя друга снимка:
Потеглихме към границата и по пътя застигнахме един Днепър с кош. На мотора двама младежи и между тях едно по малко момиченце, в коша някакви винкели стърчат на зад. Разбира се, за каски и екипировка не може да става дума. На един завой, като го вдигна този кош във въздуха, викам – край захлупи ги, хаха, но не изглеждаха много притеснени от ситуацията – явно е нормално така:
Стигнахме
По тези граници нито има нещо написано, нито някой ти казва какво да правиш – има някаква бариера, седиш и чакаш някой нещо да ти викне или да вдигнат бариерата.
Шидера и Наско решиха да го дават по лежерно:
По едно време идва едно БМВ кола със Софийска регистрация (в Молдова, Украйна и Румъния много карат коли със БГ регистрация – казват, че било по-евтино така) и слизат две млади момчета молдовци. Питат ме що не влизаме и аз им казвам ми бариерата е пусната. Онези казаха – ма не чакайте минавайте, нещо се размахаха и вдигнаха бариерата.
Влезнахме на границата. Пак някакво чакане взеха ни паспортите нещо гледат правят върнаха ни ги и казват влизайте на гишето – там обаче никой не ти казва какво да правиш, но явно нещо се плащаше такса някаква, че минаваш тяхната граница и платихме по около 3 – 4 лв на човек с мотор.
После се придвижихме до украинската част на границата. Тук започнаха проверки пак багажа, бърка митничаря под пластмасите на яйцето (за немотористите: яйцето е предния спойлер с фаровете) да търси тайници – голям смях – да не прекарвам наркотици с мотора. Сверка на номера на рама, ма не иска да гледа табелката с VIN номера, която е на видно място – ми където е набит номера на рамата, а той е заврян на рамката, където се хваща тройника на вилката и голямо гъзурчене падна. Както и да е – за около 40 мин минахме и тази граница.
Покарахме малко до Болград вече прегладнели беше около 15:00 ч. Стигнахме
и затърсихме Банкомат за да може да се сдобием с Гривни с които да си платим обяда. Йок, няма. Стигнахме някаква автогара:
Да, ма няма банкомат. Влизам в една аптека и питам на руско- български къде има банкомат хаха. Руският ми е много зле. В Болград е пълно с бесарабски българи и би трябвало да говорят български, но, уви„ не срещнахме такива. Момичето в аптеката ми каза: „говори на български, разбирам те, ма не мога да го говоря“.
Обясни ми тя наляво за банкомат, ходя аз наляво – няма. Връщам се, гледам маха ми от прозореца – другото ляво! Хаха, е явно навсякъде бъркат ляво и дясно. Запалихме моторите и хоп – ПриватБанк:
Изтеглих пари, през това време Шидера беше говорил с някакви хора, които му бяха казали къде има за хапване и се настанихме в една кръчма:
Имаше безплатен Wi-Fi ,както почти на всякъде в Украйна – голям кеф, успяхме да се обадим до БГ. Шидера се свърза по скайпа с едно момче което е моторист и живее в Одеса и щеше да ни съдейства да ни настани в хотел казва се Дима. Разбраха се с Димата, че като сме на 100 км от Одеса, ще му клипнем да ни чака на входа на кръговото.
Загубихме около час в кръчмата и трябваше да тръгваме – доста път ни чакаше с неясно качество.
Болград, Одеска, Украйна
пътя доста лош върнах се 20 години на зад както беше в БГ. Целия на кръпки на места не закърпен има дупки но в сравнение с този в Молдова направо песен. Първоначално карах по-плахо, но в последствие карахме с около 100 – 120 км/ч, което се оказа неголям проблем – на места намаляш, като видиш проблем, после пак ускоряваш. Пътува се некомфортно, доста друса, но пък не е и някаква най- страшна драма.
Около 40 км след Болград се включихме на Е87, който се води главния път. Пак в същото състояние – некомфортно, но се свиква и, ако си с мотор с по-меко окачване, не е проблем да се кара 100 – 120 км/ч.
Веднага ми направи впечатление в Украйна какъв ред и дисциплина има. Водачите винаги ти правят път да минеш, почти няма състезатели да те изпреварват като спрял или да се ръгат. Навсякъде ни се радват, подсвиркват от коли и камиони, ако има полиция –присветват с фаровете. Културна работа.
Подрусахме се и някъде на около 90 км преди Одеса спряхме в едно крайпътно заведение да пием по нещо и да клипнем на Димата:
Пътя нищо драматично освен, че е малко скучен щото е само направо:
Ето какво предлагаха в заведението:
Продължихме към Одеса – ставаше късно. Минавахме през разни села и в едното село едно момиченце носеше едно момченце на гръб покрай пътя и ни махаха радостни:
Селцата са им китни и спретнати – въпреки че са бедни, хората изглеждат щастливи и не ламтят за пари, поддържат си колкото могат къщичките и всичко е наред:
и съм свикнал: зареждам и плащам – да, ама – не! За да ти пуснат пистолета да зарежда, отиваш на касата – или оставяш кредитна карта в залог, или пари кеш. Аз лично оставях пари в кеш зареждам до горе и отивам да си взема рестото. Бензинът не е лош – не мога да кажа, че е и хубав, но нямаше проблеми с моторите с него, цена около 2 лв за литър А95.
Беше вече почнало да се свечерява:
Пристигнахме към 20:00 ч на кръговото на входа на
но Димата го нямаше:
Шидера почна да рови по телефона и се оказа, че е клипнал на друг номер B) – голям смях. Звънна на Димата и той беше учуден, защо не сме му клипнали и каза: „идвам до 20 мин.“
Зачакахме. Вече беше почнало да става тъмно:
Дойде по едно време и на бързо се разбрахме за хотел къде какво и решихме Дом Павловъйх.
Беше се вече стъмнило и подкарахме към Одеса, което са си около 20 км. Димата пере на пред с БМВ-то, ние – по него. Да, ама кара като луд 120 км/ч между колите – направо не знам къде съм. Нищо не се вижда – тъмница някакви, трамвайни релси пресичахме, гледах често бордюри близко до предната ми гума. Ужас. Само гледам стопа на Димата и задната му гума къде минава – поне си знае пътя и гледах моята предна да стъпва, където стъпва неговата задна. Като на електронна игра беше – луда работа, хаха.
Стигнахме до хотела. Имаше два варианта на стаи със удобства и без удобства, тоест единия вариант: стая за 3-ма с баня и тоалетна срещу 80 лв на вечер или стая с обща баня и тоалетна, но пък с мивка на балкона срещу 40 лв за 3-мата на вечер.
Избрахме по-евтиния вариант и не сбъркахме: прилична стая с телевизор и хладилник, едно двойно легло и едно единично и баните и тоалетните – също прилични. Като казвам „прилични“ – не са, както си ги представят повечето хора, но – чисти нелуксозни, за някой биха били мизерни, но според мене за преспиване бяха идеални:
Моторите ги паркирахме в охраняем двор няма никакви проблеми имаше много мотори:
Разтоварихме част от багажа и, докато се къпехме с Наско, Шидера и Димата отидоха да напазаруват нещо за хапване. Bеше вече около 22:00 ч станало.
Не щеш ли обаче – гледам си ключовете от мотора и ключа за топ касата, който е различен от тези за страничните куфари, се оказа счупен. Брех.
Слизам аз, гледам парчето останало в ключалката на куфара. Върнаха се Димата и Шидера викам „Дима, ключа – капут хаха“ и му показвам ключа Димата съвсем спокоен казва „поправимо – няма проблеми – утре ще ви пратя адреса на ключар, който е близко до вас и ще го оправите“. Викам си – добре :B
Другия вариант – да разбивам хаха– и си носех резервни ластици за всеки случай, с които, ако се наложи, щях да вържа куфара да не се отваря, но реших да изчакам да видим ключаря, какво ще направи.
Седнахме да хапнем в дворчето на комплекса и после по креватите:
Бяхме карали 13 часа от Варна до кръговото на Одеса и вече бяхме доста изморени.
Очаквайте продължението
Автор: Антон Конакчиев
Други разкази свързани с Другата Украйна – на картата:
Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО ГОРЕ за подробности 🙂
Продължаваме с обиколката на Украйна с Петя. Започнахаме с Каменец–Подолски, Тернопол и Лвов, а днес ще продължим с Киев, Първмайск и Измаил.
Приятно четене:
част втора
Влизаме в Киев. Пропускам да снимам футболната топка до обозначението на града. Пропускам да снимам толкова емблематични неща, покрай които профучаваме – надгробните кръстове и паметни плочи, отрупани с изкуствени цветя и венци в крещящи цветове; стадата крави с клечащи екзотични пастири; изникващите отвсякъде украински дечица с остри руси косици, щръкнали нагоре над усмихнатите личица и тънички като клечици крачета под късите панталони, които викат и махат възторжено; разпятията, опасани от ниски оградки и разноцветни ленти; неизброимите най – разнообразни помещения с надпис „Шиномонтаж” („Гумаджийница”) и „Автомийка” или просто „Мийка” (много точна дума, според мен); голите до кръста мъже, които завалено предлагат услугите си за помощ, превъзбудени, шумни и разговорливи след поредната бира или водка, или и двете; безкрайните слънчеви ниви с разлюляните жълтозлатни коси на житата, с аромата на прах, напечено зърно и чернозем…; с прилежно и дисциплинирано, по социалистически обработената земя, която, въпреки изровените пътища, ти създава усещане за грижа и лишава околния пейзаж от запустялост и немара…
Търсим къмпинг, имаме адрес и GPS – координати, но на посоченото място няма и помен от къмпинг. Отзивчив и във видимо трезво състояние украинец звъни от личния си мобилен телефон на посочените номера, а оттам ни упътват.
Стигаме до зелена ограда, но къмпинг все още не виждаме. Излиза мъж с черна униформа и надпис „Охрана”, изписва ни три пропуска (не можем да напуснем района, ако от къмпинга не са ни сложили печат), връчва ни ги, отваря портата и ние навлизаме в прекрасен зелен парк с широки асфалтови алеи.
Спираме пред телена ограда и голям, напълно празен асфалтов плац с тук – там прорасла трева и остатъци от бяла боя, очевидно бивш паркинг. Посреща ни млада жена, питаме : „А где къмпинг?” . Тя отговаря, посочвайки: „Здесь!” (Тук!), Гената продължава озадачено : „А где екстри?” (има предвид баня, тоалетна, магазин…, изброени на голям рекламен билборд в началото на града), а тя: „Будьет!” (Ще ги има!). После разбираме – къмпингът е изграден за Европейското по футбол и ще се напълни за следващия мач.
Мисълта да си разположим палатките на пустия асфалт ме ужасява и моля момчетата да се настаним в ъгъла, под короните на няколко огромни ореха… Просто потребност от малко импровизиран уют…
Палатките оживяват плаца, а ние седим на трикраки столчета, отпиваме биричка, стъпили боси на топлия грапав асфалт… После обличаме „градски дрехи” и вървим по дълга права алея (дори тук завоите са нетипични).
Чувствам се защитена с тези трима силни мъже, търча напред – назад, снимам красиво езеро, патици, коне… Спокойна съм, на други, отвъдличностни нива…
Намираме се в градския Експоцентър, изграден от монументални постройки с колони в добре поддържан парк. Доста цивилизовано местенце. В горната част на колоните дреме необезпокоявана емблемата на съветския соц – сърп и чук.
Над парка се изправя металната фигура на жена… Всичко от близкото минало е запазено, историята е такава каквато е – неоспорима…
Сядаме в заведение с приятни плетени маси и столове, чудесно обслужване, страхотна атмосфера. Смеем се на небрежността и настървението, с които Ники започва да унищожава пицата на Иво и се чуди чия е донесената по – късно вечеря. Разменяме си поръчаното, всеки хапва парче от храната на другия, всичко трябва да се опита.
За малко се свивам в стола и се оттеглям в себе си – само за кратко, да обмисля случващото се и да попия вечерния хлад на Киев…
После спим под огромните разлистени дървета, от чиито клони на гроздове висят зелени орехи. През плаца претичват светлокафяви катерици. В огромния град отново намираме нашето, само нашето място, което години наред чака да осъществим това пътешествие… По този повод мисля, че винаги, далече от нас, има едно място, което ни очаква. Очаква стъпките, топлината, емоциите…очаква нас…
На другата сутрин поемаме към емблемата на Киев и цяла Украйна – манастирския комплекс Киевско – Печорска лавра, или голям мъжки православен манастир. На излизане охранителят ни връща за печат върху пропуските. Иво събужда стопанина на паркинга, който сънено полага зелен печат и вече можем да напуснем района. Всяко излизане и влизане се таксува 10 гривни. Моторите са без багаж и се пътува лесно.
Днепър
При поредно объркване минаваме по мост над Днепър – огромна ленива река.
Киевско – Печорската лавра
После оставяме моторите близо до входа и поемаме към събраните на едно място множество невероятно красиви църкви и различни музеи. Само това място посетите в Украйна, бихте могли да научите достатъчно за бита и културата на страната.
Влизаме в двора и попадаме на временно замлъкнала, огромна камбана, свалена за ремонт.
Първоначално посещаваме църква, в която тече богослужение. Хора на различни възрасти стоят чинно, с наведени глави. Липсва движение, поглеждат ни възмутени, когато минаваме. Най – после… големите кръгли свещници, които познавам от нашите църкви. Запалвам си свещици, наричам ги на различни хора, а обстановката ми създава усещане – чута и разбрана съм.
Следва
– тъкани, предимно с флорални мотиви, рисунки на известни художници, изделия от цветно стъкло, уникални обемни дърворезби, модернистични съвременни творби под формата на абстрактни картини и скулптурни композиции от странни материали. Много ми е интересно, чета каквото мога и постепенно изоставам от групата. Ники ме подканя да побързам, а аз искам да видя още и още. Момчетата ме изчакват, но усещам нетърпението им. Пак по мое настояване посещаваме Музей на книгата. Тук, през 17 век, е основана първата печатница в Киев. Предисторията й е свързана с онези монаси, които с избодени от тъмнината очи, преписват и разпространяват църковна и житийна литература. После историята преминава през първите пособия за печатно разпространение, за да достигне до почти съвременния вид на създаваните книги, през различните шрифтове и съдържания, от житията на светци (тук се е родило първото печатно издание на житието на Иван Рилски) и различни евангелия, чиито изложени екземпляри са предимно копия, до първите учебници, осоновополагащи корените на отделни науки, сборници от народни умотворения и такива с произведения на различни местни творци… Богатство и духовност… Казвам си: „Трябва ми много, много време, дори само фрагментарно да се докосна до тая нетленност, до цялото това национално и вселенско богатство”. Спирам, чета, усещам… Пред очите ми се изгражда литературният облик на една нация, създаден от желанието за познание, за собствена културна идентичност, за растеж…
Не знам дали съм разбрала правилно видяното, но го почувствах – с кожата, с душата си и му се възхитих искрено.
В двора на Киевско – Печорската лавра на няколко места са разположени полусфери, изградени от изрисувани яйца, каквито могат да се видят и в първия музей, който посетихме. Наричат ги „писанки”, което първоначално прочитам неправилно, след като поставям грешно ударението на първата сричка. Те са много весели, много пъстри, много различни, образуват една живописна съвкупност, върху която погледът залепва – гледаш, гледаш, а след като тръгнеш ти се иска да се обърнеш още веднъж. Това усещане за проверка на реалността, ще ни спохожда често и ще ни съпътства в цяла Украйна.
Срещаме се отвън и тръгваме към изкуствено прокопаните пещери, обиталища на монаси – там, където е положено началото на Печорската обител. Налага се да изчакаме, тъй като е възникнал някакъв проблем. Пием разредено кафе (никак не харесах кафето в Украйна, липсваше ми плътният, ярък вкус на кафето у дома!). Иво и Гената отхапват от нещо сладко, кафяво и правоъгълно, което се нарича меденка, но има странен сладникав, бих казала църковен вкус. Ники седи на дървена зелена пейка, а до него набожна украинка, с покрита с шал глава, нарежда някакви църковни напеви, които следи с поглед в изправена пред лицето й папка с текстове. Толкова е съсредоточена, с тоя крехък гласец и сериозна изражение, че ситуацията е нелепа и бих казала – комична… Забелязвам, че в очите на Ники (тоя безбожник!) се надига смях, повдигам ъгълчето на устата си и се опитвам да гледам другаде.
Идва нашият ред. Заплащаме съответната цена за вход и хлътваме в тъмно подземие. Строени един зад друг, се включваме в колона от хора. Движат се мълчаливо в тесните задушни коридори. Единственото позволено осветление е крехкият, трепкащ пламък на църковните свещи. В стените са издълбани ниши, където са положени саркофази със стъклени похлупаци, под които, някак тайнствено в тихия сумрак, се очертават силуетите на човешки тела, чиито лица са покрити с шалове в религиозни мотиви. Върволицата от смълчани люде…бродещи като сенки, спират и с безкрайно преклонение докосват саркофазите с нетленни останки… Друга енергия насища оскъдното пространство, пречистена, истинска, извънпланетна… Правя същото – пръстите ми се плъзгат по дървения ръб на капаците, чета имената и си мисля, колко хора биха се отказали от всичко, за да се посветят на вярата и Бога, мисля за цената на земното съществуване, за стремежа да имаме… А тези тук са вървели по пътя на своето себеотричане и нямане, отлюспвайки от себе си всичко, което ги е свързвало със земята и тленността. Животът им е гаснел като свещите, с които си светим сега – бавно, постепенно, необратимо. Последните им мигове… мигове на безмълвие, молитва, вяра, упование и корав дух, временно затворен в изтерзаната плът на тялото. Вдишвам, знам че поемам в себе си нещо, което го има само тук – в тясното пространство на монашеските пещери.
После си купуваме сувенири, бързо на моторите, събираме багажа в къмпинга, печат и пак летим, към следващото украинско чудо – собственоръчно да повдигнем „Желязната завеса”, да открием за себе си истината за Студената война и мащабността на ядреното въоръжаване.
На излизане от града настигаме мотор с кош. Триколесното вдига бодра пушилка, трещи и се носи жизнерадостно напред, яздено от бос (имам пред вид само с чехли!) и гологлав младеж, доволно ухилен, който ни поздравява. Разминаваме се, а аз почти успявам да го заснема. После разглеждаме снимките и Ники забелязва иронията – зад самодоволния укротител на шумни, престарели возила, се мъдри билборд с млада жена и надпис: „Украйна вперед!”, (второто Е, трябва да е с две точки отгоре и се чете – „Украйна вперьод!”), т. е. „Украйна напред!”. Толкова е показателно за това, по какъв начин страната напредва – тътрузейки след себе си дрънчащите останки на едно кошмарно минало, наречено социализъм, затруднена в движението си от това наследство, но неспособна да го захвърли и да се отрече от него.
Настилката отново е вълнообразна, а аз се подмятам в поредната дива езда. Примъчнява ми за мотора, за мен самата, за километрите, които ни очакват и една мисъл се забожда досадно в съзнанието ни, а после натрапчиво дълбае, дълбае: „Само да издържа, само да издържа!”
Первомайск, Николаевска област, Украйна
Намираме без затруднение ядрената база, но е късно и е затворена за посетители.
и с Гената пазаруваме в голям хранителен магазин, а останалите ни чакат отвън. Тъкмо се чудим накъде да се отправим, за да търсим място за бивак, пристига местен моторист с пистов мотор, протекторна жилетка и раничка на гърба – гледка, която не се среща често. Питаме за място, подходящо за палатки, а той само кима и махва: „След мен!”.
Излизаме извън града и караме по черен път в залесена тясна ивица между нивите, която навлиза навътре в пшеничените и слънчогледови полета. Нашият домакин ни оставя с думите: „Мисля, че това ви нужно!”, разменяме си любезности и се разделяме. Продължаваме, а край пътя на доста места са изхвърляни отпадъци, които образуват малки бунища. Носи се смрад в горещата вечер. Спираме и Гената отива да разузнае, а Иво тръгва след него. Изчакваме според уговорката. Тъй като не се връщат, тръгваме.
Намираме ги край пътя, на добре окосено място, да разговарят с гол до кръста, доволно пийнал, шумен и словоохотлив украинец. Той ръкомаха и настоява да се настаняваме, ако искаме вода – има, храна – също, кафе – да, има и кафе. Има всичко. После допълва, че е женен за българка, която ще посрещне с такси и ще можем да си говорим цяла нощ – перспектива, която ме ужасява. Поредният гостоприемен човечец започва ожесточено да спори с Гената за съществуването на ракетната ядрена база, отричайки да има такава в района. Нашият човек се ядосва не на шега и заявява, че отказва да говори. Осъзнавам, че сме сами сред нищото с пийнал, раздразнителен и някак неудовлетворен мъж, с изразена потребност от общуване… и ме дострашава, спорим дали да останем, скарваме се помежду си… Един от моментите на напрежение и гняв, които са неизбежни, кризисни точки във всяка пътуване.
Решаваме да останем, тъй като се смрачава и е твърде късно за ново търсене. Искам да отбележа, че много често запитаните от нас местни хора не знаят местоположението на своите забележителности. Питат ни закъде сме се запътили и ако отговорим: „На разходка, да разгледаме!”, те недоверчиво задават уточняващи въпроси от типа: „Значи – на гости?…За Европейското?…” и т. н. За тях просто разходка или пътуване звучат твърде несериозно като цел. Дълбоко са привързани към земята си, това прозира в тяхната характерност, но не я рекламират шумно и не се бият в гърдите, че „по – хубаво от нашето няма!”. Мълчаливо и вярно обичат Украйна. При нас е обратното – проглушаваме ушите на Европа и света с българските забележителности (което е прекрасно!), а собствените си уши пълним с недоволства, как нищо не ни е наред, какви сме „овце и неудачници”, живеещи в „скапана държава”. Простете ми този паралел и бъдете сигурни – ако нося нещо дълбоко, в най – дълбокото и съкровеното на душата си, това е моята България!
Човекът най – сетне изчезва нанякъде. Спретваме полегнали трапезата си, пийваме по една ракийка, успокояваме се и си бъбрим. Край ушите ни избръмчават ненаситни комари, тревата прошумолява, просвирват щурци… Вечерта бавно прониква между палатките, прокарва притъмняла ръка по извитите стъбълца на житата, а умората полека се настанява зад клепачите. Не спира да лае куче. По черния път между нивите минава кола, от която се изливат изкривените звуци на музика и млади гласове. Не сме озадачени … Заспиваме…
Закусваме в Първомайск. Заведението – хардсоц, със задължителната, събрана на места зелена мека постелка на земята, тип „изкуствена трева”. Хапваме сандвичи, а точно преди да тръгнем, собственикът на заведението се появява с малка шоколадова торта, кръстена как – „Фаворит”, разбира се. Подарява ни я с думите: „От заведението!”. Първоначално млъкваме… после благодарим. Човекът предлага да донесе прибори, за да я хапнем, но е време за тръгване и любезно отказваме. Обясняваме, че ще я вземем със себе си. Този неочакван жест на внимание ни трогва, но както вече се разбрахме, тук странностите се изсипват като летния дъжд – неочаквано и в повечето случаи радващо.
Музей на стратегическите ракетни войски
Връщаме се назад, за да посетим ракетната база. Тя е действаща през миналия век, по време на надпреварата за ядрено въоръжаване между Западния и Източния блок. Престава да съществува като такава, след прекратяване на Студената война и сключването на договор за разоръжаване с НАТО. Ядрените бойни глави се транспортират до СССР, където ги унищожават и заплащат на Украйна за това.
На малкия паркинг отпред са строени кросови мотори – сродни души, братя по оръжие и радост за очите.
Плащаме пълната такса, за да видим всичко. Насочват ни към зала, където гледаме документален филм за изстрелването на различни балистични ракети. Зловещо… и тоя мрачен, задгробен глас, който обяснява подробностите. Звучи ми като радио репортаж от Втората световна война. Следва обиколка на музея, където слушаме цялата история на ядрените бази. Надземни и подземни, разположени на територията на Украйна, те я превръщат в третата ядрена сила в света, след разпадането на Съветския съюз. Няма да мога да разкажа всичко – много изразителен, на места забавен екскурзовод в камуфлажно облекло (напълно в унисон с ролята!) ни разхожда, посочва с дълга дървена показалка макети, облекла, нещо като каюти, т. е. спалните помещения на служещите в базата, хладилник с прозрачна врата, за да се вижда съдържанието, различни модели гайгерови броячи. Разбирам, че цялото управление на базата се осъществява в нещо като вертикална подводница, или дванадесететажна метална капсула, вкопана в земята. До отделните етажи се стига с асансьор – предстои ни да направим точно това.
осъществяваме с друг водач. Разглеждаме различни модели ракети и вертикални разрези на ракетни двигатели. Все още са непокътнати, въпреки атмосферните влияния, тъй като са изработени от висококачествена стомана. После ни разказват за охраната на базата – няколко огради с високо напрежение, датчици за топлина и движение… Надничаме в огромен отвор, под масивен метален капак (във военновременни условия се вдига за осем секунди!) – мястото на огромната междуконтинентална балистична ракета SS – 18 с демоничното име „Сатана” и заряд от десет бойни глави, всяка двадесет пъти по – мощна от бомбата, хвърлена над Хирошима…
Потресена съм от фактите – това чудовище прелита за двадесет и пет минути до САЩ, бойните глави се отделят една след друга и всяка е програмирана за унищожаване на индивидуална цел… Само на територията на Украйна е имало осемдесет и шест такива ракети! Спомням си прочетеното за моментите на сблъсък между Великите сили, Карибската криза през шейсетте например, и виждайки това пред себе си, давам си сметка, че сме големи късметлии. Съществувала е реална опасност светът да изчезне далече преди да свърши календарът на маите…
Слушаме изумителни неща за технологии, непонятни за нас. Обърквам се в цялата тази техническа информация, твърде любопитна и много непозната.
Време е да се спуснем до
Влизаме в тесен и хладен коридор, който се намира на три метра под земята и разполага с все още действаща вентилационна система. Налага се да чакаме, тъй като асансьорът побира четири – пет човека, плътно натъпкани един до друг. Както вече споменах, съоръжението представлява подобие на вертикална подводница с множество отсеци, свързани със стълби отвътре и асансьор отвън.
Идва нашият ред. Асансьорната врата е масивна и се затваря след нас със завъртане на кръгъл червен кран. Пропадаме десет етажа под земята, но вече сме изпитвали подобно нещо в Солната мина, Румъния. Докато се движим, наблюдавам стената през тесен процеп и се чудя – какво ли предстои да се случи?
Пулт за управление на ядрени ракети
Влизаме в тясното командно пространство и се настанявам зад пулт за управление, снабден с множество копчета, метални вратички, които се отварят с отскачане, след като натиснеш съответния бутон, лампички, надписи и два монитора отляво.
Мястото на командира
Ники се тръсва на съседен стол, а над главата му е поставен надпис – „Място на командира на полка”. Пак се уреди, мисля, преднамерено избра позицията – да командва, та да командва…
„На другия ден“
Екскурзоводът обяснява, че за да се изстреля адското изчадие, е необходимо двама души едновременно да натиснат копчето с надпис „Произвести пуск!”, а после да пъхнат и завъртят ключ в кръгъл отвор, намиращ се отдясно на пулта. За да засили драматизма, украинецът бавно и тържествено отброява:”Пет, четири, три, две, едно! Пуск!” и двамата с наш Гена (той чевръсто зае мястото пред другия пулт), съвършено синхронно натискаме прословутото копче… Отсреща блесва цялото табло в червени и зелени мигащи светлини и малкото помещение е пронизано от зловещ мучащ звук, напомнящ тревожна сирена при въздушно нападение… Започвам да се смея, изпълнена с възхищение и гордост…
Пусково копче на ядрена ракета – Първомайск, Украйна
Впоследствие обмислям този миг и се чудя – дали е нормално да се радваш, че с едно движение в резултат на нечие решение, човек може да сложи точка в съдбата на милиони хора, да драсне черта, която прекъсва нишката на живота и да ги погребе под развалините… Да предопредели развитието на поколения след тях, да заличи от повърхността на планетата неизброими години история…
Тези мисли идват по – късно, след като еуфорията се разсейва в тъмния коридор, по който изплуваме на повърхността и след като хилейки се казвам на Гената: „На – тис – нах – ме го! На – тис – нах – ме го!”.
Гадинка ;)
Седим на беседка в двора на базата, момчетата унищожават шоколадовата торта – подарък, златистозелен бръмбар позира върху твърда, неузряла круша, успокояващо жужат пчели, а местните обитатели са си създали зеленчукова градина. По украински парадоксално – всичко това на място, от което преди време би могъл да се унищожи светът…
По пътя се снимаме с огромен жълт мотор, модел „чопър”, но нямаме лепенка TDM, за да оставим следа. Това определено би зарадвало ротния на групата Yamaha TDM – Веско Куршумов, който самодоволно би заявил: „ТДМ оставя следи навсякъде – дори в Украйна!”. Представям си го и се подхилквам, защото заразителната му емоционалност понякога много ми липсва.
Пристигаме в Одеса след дълго друсане и подскачане, поплаквам си в каската от болката в кръста, но целите са си цели. Привечер е, отлагаме разглеждането на града за утрешния ден. Започва поредното търсене на къмпинг. Разполагаме с адрес, но се намираме в милионен град, който изобщо не познаваме. Не се лутаме много, но търсеното от нас място е изградено от бунгала. Изчакваме специално разрешение за разпъване на палатки. Така и не го получаваме, но украинец от охраната ни нашепва, че можем да спим на самия плаж и ни упътва в каква посока да тръгнем. Приемаме съвета му, но въпреки това спираме до хотели – цените са доста високи.
Пред нас е стръмен път, който слиза до пясъчната ивица. Отнякъде се появява, знаете вече – гол до кръста, леко пийнал, словоохотлив местен жител и у мен категорично се настанява усещането за déjà vu. Да, преживели сме го вече. Казва, че можем да се настаним на плажа, а Гената се спуска дотам и потвърждава – има местенце и за нас. Стоим в края на огромния Одески залив, напред – морето, в нозете ни – черевеникава глинеста почва… Залезно е…
Човекът някак между другото вметва, че предлага място за нощувка срещу дванадесет долара на човек, а ние с Иво отиваме да огледаме. Не знам дали ще успея достатъчно образно да опиша тази част от Одеса и двора, в който попадаме. Хаос, невероятна бъркотия, струпване на вещи и какво ли още не – постройки и постройчици, сякаш някой минувач се е пресегнал през оградата и ги е подхвърлил с шепа… Ламарини, кучешки колиби, заграждения от различни материали, градинка, тесни циментови пътечки, нелогично криволичещи между всичко това. Баня и тоалетна, в които трудно ще се побере мъж със среден ръст, две портално свързани стаички с двойни легла – едното не толкова двойно… И единственото хубаво нещо – просторен дървен навес с голяма трапезна маса, диван и телевизор. Поглеждаме се недоумяващо, но навесът и умората накланят везните към „да”. В дъното на двора зее отворена порта – там трябва да оставим моторите. Решаваме, щом е за една вечер – може. Отиваме при момчетата и им разказваме. Копнеем за течаща вода и сапун, затова и те са съгласни с нас. Опитваме заедно да намерим мястото, за да приберем машините. Тръгваме в предполагаемата посока, но – нищо… Глутница кучета, които се шляят по мизерните улици, се спускат настървено след нас и захапват ботуша на Колето, с който той раздава правосъдие, а аз… пищя… Всички дворове са като описания – сред полусрутени, занемарени постройки се валят купища вехтории, мирише на манджи и кучета, кучета… Връщаме се при нашия домакин, той се мята на велосипед, който е видимо за човек по – нисък поне с половин метър, чевръсто върти педалите със щръкнали нагоре колене и точно преди да се шмугне по песъчлива пътечка в някакъв тесен проход между къщите, Ники спира и казва: ”Къде отиваме и какво точно правим тук?”. Изоставяме водача си (представям си изумлението му, когато се е обърнал, а нас вече ни е нямало) и поемаме в обратна посока. Група полуголи веселяци викат нещо зад нас, а ние нямаме търпение да се върнем в другата, нормалната реалност. Чувствам се отвратена, отегчена, гладна и уморена – състояние, в което си склонен да правиш нетипични компромиси.
Намираме място за
С Иво оставаме там, а момчетата отиват за провизии. Отваряме си топла бира, напълно синхронна със събитията от вечерта и обстановката. Сядаме и аз бавно и меланхолично говоря за човешката чувствителност, за собствените си преживявания, за огорченията и неистовото желание за пътуване… Там, на високия бряг, над напевно плискащата се солена вода, с усещане за краткия живот на морската пяна, аз отново намирам себе си след уморителното лъкатушене сред множества полярни емоции. На хоризонта светлините на Одеса докосват залезното небе и лекото сияние дреме, нежно и рехаво, а топлия въздух се раздвижва от време на време от плах полъх. Някъде над града започва заря, някой празнува. Последните три дни са неработни за Украйна по повод празниците, свързани с Конституцията на страната. Разпукващите се цветни светлинни букети на фойерверките придават някаква допълнителна магия на мига. Седим, малко познати и много близки, бърборим за най – различни неща, поглеждаме очакващо за светлините на фаровете и аз разбирам, че попивам един от най – красивите мигове на това пътуване… От онези мигове, сътворени от равновесие между вън и вътре, между видимото и невидимото, между мен и Вселената. Мога да си отида в един такъв миг – просто така – тихо и спокойно да отпътувам…
Заспиваме, а тишината се огъва от женски смях. Събужда ме плющенето на платнището и шибащият звук на дъждовните капки. Размърдваме се, а после в палатката прокапва, първо върху мен, а после на още няколко места. Свиваме се в единия край, а навън трещят гръмотевици и дъждът облива земята. Опитвам се да заспя и учудващо, успявам…
Утрото е горещо, небето – измито, а около нас – кално. През нощта, дори не сме усетили кога, моторът на Гената е паднал. Последици – кален куфар, кална ръкохватка, счупен мигач.
Малко след тръгването се объркваме. Това явно е планирано объркване, някой някъде е разпоредил да се случи, посочил е пътя и ние сме го последвали.
Заставаме пред
където можеш завинаги да заключиш сърцето си, заедно с това на човека, когото наричаш свой любим. Купуваме се катинарче, с черен маркер пиша „Петя + Ники” и рисувам сърце. Малко ми прилича на войнишка татуировка. Следва фатално щракване и нашите сърца са съединени завинаги… Разглеждаме моста – катинари с различна форма, големина, цвят и надписи, хиляди надежди заковани в едно, единствено щракване. Развълнувана съм.
Минаваме по известния гърбав мост, а Ники отказва да ме пренесе на ръце. Тежка съм. Мисля, че си оставя малко необречено пространство, за да бъде себе си, свободен и необуздан. Наблизо – Шахския дворец, който е затворен за посещение. Фантазирам… На кръглата тераска, която опасва една от кулите, излиза принцеса с разпуснати копринени коси, пее с нежен глас и разресва водопадната прелест… В този момент Иво казва – за удобство са й осигурили и сателитна телевизия. Магията свършва.
Следваща спирка –
Ограда от боядисани старовремски велосипеди с багажник и звънец. Сандъчета с цветя, поставени върху наредени една върху друга книги. Много интелектуално кафене.
Звучат италиански канцонети, а поднесеното кафе е с богат, плътен вкус.
Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собстевен сайт за пътуването си, а при нас ще публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме го в Молдова, а сега ще проследим пътя му до Приднестровието и Одеса, Украйна. Приятно четене:
част трета
„Ти ни донесе дъжд“ — казва Николай и се усмихва весело, докато пороят се сипе върху градината, дрънчейки по ламаринените корнизи на покрива. Няколко струи вода се изливат от капчуците на различни места. „Тук отдавна не беше валяло, а гледай сега какво става. Трябва да идваш по често.“ Поглеждам го, странно ми е, че го казва,
Дъждът продължава да се лее още час, и не мога да чакам повече да премине. Трябва да продължа — сбогувам се с всички — много хубави и истински хора. Николай ме изпраща пеша до главния път, където си стискаме ръцете за последно. Ако е дал Бог, ще се видим пак.
Планът ми е да се върна в Кишинев и да преспя там. Звъня на Женя от „Орлите“, за да се разберем да се видим там — той ме разпитва за плановете ми. Утре трябва да се срещна с художника с глината, а днес просто мисля да се разходя наоколо. След като се видя с човека, тръгвам към Тираспол, където имам още един контакт от Дора — молдовката, която срещнах в Румъния — казва се Валерий Липский и се занимава с дърворезба. След това продължавам към Одеса. „Тираспол
Мразя гранични пунктове, а това с непризната република ми звучи още
В момента, в който отбивам към селата, пътят се превръща от много лош в ужасяващо съсипан. По пътя питам доста хора, които ме насочват в правилната посока — накрая излизам на един от молдовските гранични пунктове с
Грубо казано, представлява един голям фургон с бариера пред него и двама митничари. Спирам до тях. Единият преглежда документите ми, пита откъде идвам и накъде отивам — стандартната процедура. Казвам му. Стандартната процедура явно не се изчерпва с това.
— Екология имаш ли? — Предполагам, че има предвид някакъв документ за еко таксата. Не съм плащал за такова нещо на влизане в Молдова — шансовете са, че изобщо не е нужно за мотори — въпреки това митничарят се чуди
— Какво да правя сега с теб, защото то струва 50 молдовски леи — Стандарна процедура. Грубо го изчислявам на ум —
— Не може ли да го платя тук, направо на вас? — питам, като ми е абсолютно ясно, че няма да получа разписка. Важното е да мина глупавата граница. Митничарят взима парите и ми връща документите. Тъкмо се каня да продължа и се приближава другият.
Четете по-нататък>>>
Последни коментари