Archive for the tag 'Овча купел 2'

ян. 28 2011

Овча Купел две или днес трябваше да бъде Свети Валентин

Преди няколко седмици публикувах тук един доста критичен разказ за Англия и англичаните. Хубавото на критичните или, нека го кажем така, оспорваемите разкази е, че много често предизвикват реакция у читателите и, както е в случая, тази реакция се изразява не само в коментари, но и в специално написани разкази. Днешният е точно такъв – своеобразен отговор на критиките към Англия. Росица ще ни разкаже една софийска история, като искам да бъда честен: малко е тъжничък днешния ни разказ. И все пак: приятно четене:

Овча Купел две

или днес трябваше да бъде Свети Валентин

Знаете ли вица за ламята Спаска, дето живеела през девет планини в десета, през девет реки в десета… Та! Ламята Спаска се събудила един ден, огледала се наляво-надясно и казала:

– Ега-а-ти, колко далече живея!

Такива чувства изпитват сутрин и вечер повечето хора, живеещи в дивния софийски квартал Овча купел 2. И аз живея там. На 9-тия етаж. От единия балкон виждам цяла София, с малки изключения, от другия – Витоша – пак с малки изключения. Близо до моя блок е последната, респективно първата, спирка на множество автобуси. През хълмчето се стига до околовръстното шосе на София. Имаме си будки и магазинчета за всичко – от PVC – тръби до яйца и лимони.

Още от сутринта на Свети Валентин слънцето блесна неприлично ярко. Излязох към 11 часа, за да извърша няколко операции в квартала. Понечих да изхвърля боклука. Местният клошар ми беше “приятел”. Заемаше винаги стратегическа позиция, така че да вижда и двата контейнера. Видя ме и изтича с подчертан възторг и танцова стъпка към мен. Опитваше се да насочи вниманието ми към левия си хълбок. Пуловерът му беше почти разплетен, както обикновено; панталонът – този, дето си е от 2-3 години; обувките – катр сезон; прическата – “ела с мен в пещерата”. Новото бяха слушалките на уокмен на ушите му. Искаше да забележа устройството с касетата, закачено с канап за оцеляла гайка на панталона му.

Ние не си говорим. Той взима пликчето “от ръка” и с неопределено кимване изчезва на секундата. Така беше и днес. Продължих към търговската част на квартала и изведнъж, като че ли прогледнах за страхотната мърсотия, разпиляна върху площите, които би трябвало да са цветни градини. Снегът се беше разтопил, новата трева още я нямаше, дърветата си стърчаха голи като рибешки скелети. Само една върба беше ле-е-ко напъпила. Стори ми се много противно. У мен с пълна сила се възроди мечтата за облагородяване – озеленяване на крайните софийски квартали. Като дейност след пенсиониране.

В кафенето, близо до автобусната спирка, народът вече пиеше бирата си на открито. Покрай мен мина едно девойче, което събираше погледите на бачкаторите. Почти всяка сутрин го виждах на спирката. Беше около 14 годишна, вървеше винаги с приятелка. Идолът и за двете беше местната 19 годишна фризьорка. За тях тя беше постигнала всичко в живота. “Моето” девойче беше леко закръглено. Премина покрай мен с последна мода бежово-жълти ботуши /вероятно на майка й/, които още не знаеше как да носи. Вървеше със силно подгънати колене. Беше обута с копринени чорапи и много къса тясна пола с ресни, която още повече затрудняваше придвижването й в пространството. След полата погледът се спираше върху лилавия й блузон с ярко изразено деколте. Имаше по няколко обици на двете уши и една на носа. Вървейки, пушеше – вероятно, защото не знаеше какво да прави с ръцете си, а още по-вероятно, за да покаже, че светът около нея въобще не може да й попречи с нещо. Приятелката й беше облечена тийнейджърски – небрежно размъкната, с широки панталони и ниски обувки. Беше взела солидна преднина. Късополото момиче й подвикваше:

– Чакай, де, чакай! Как да се затичам? Не виждаш ли?…

По особен начин й се зарадвах, защото тук обичайната гледка бяха излезли по домашному за кафе или покупки жени и мъже. Продължих към пазара. Носех негатив на черно-бяла портретна снимка. Исках да си извадя десетина. Момичето от фотото ми каза с непоколебима категоричност:

– Не става, госпожо. Черно-бяло не вадим.

– А знаете ли къде бих могла…

– Хм. Някъде из центъра. В някое маняшко фото може и да стане.

Тръгнах си. Стана ми криво. Нещо си беше отишло или никога не го е имало в този квартал. Реших да се прибера. Отбих се в хранителния магазин и продължих към денонощното кафене. Обичах да пия кафето си отвън, с лице към Витоша. Жените, които работеха на това място бяха чевръсти, чисти и страхотни майсторки на кафето. Докато се редях на опашката, отпред застана клошарка, която молеше някой да я почерпи. Не с какво да е, а с локум. Жената пред мен й купи кафе с обикновена вафла. Клошарката придоби щастливо изражение, огледа редицата от хора победоносно и тръсна с широк жест пепелта от цигарата си върху теракотения под на кафенето. Опашките тук са големи – спирка е, има пътници, шофьори, безделници. Много неща могат да се случат докато чакаш реда си.

Млада жена, която седеше кротко на масичка в заведението, изведнъж стана, остави портфейла и покупките си без надзор и започна да танцува нещо, което наподобяваше Петър Дъновата евритмия. Докато се усетим, тя излезе навън и се втурна да танцува насред булеварда. Засвириха клаксони. Мъжете се разпсуваха свирепо.

– До вчера нищо й нямаше – каза една от кафеджийките – Боже, откачи народът!

Никой близък не дойде да спре танцуващата. Никой не смееше и да се приближи към нея. Тя се усмихваше широко, протягаше ръце към слънцето и се въртеше ли, въртеше. Кафеджийката прибра вещите й от масата, като не забрави и недопитото кафе, и отиде при нея. Не се разбра как я придума, но успя да я “неутрализира”. Жената изчезна през близкия хълм към околовръстното шосе. Публиката коментираше на висок глас:

– Абе тая е откачена, ама снощи нали видехте какво стана?

– Какво? – питаха неосведомени.

– Е-е, голем търкал. Има едно, от втори вход, като се дрогира и не знае що работи. Прибраха го, де, ама беше писък…

В този момент си припомних, че снощи в просъница чух полицейски сирени и някой да крещи наблизо:

– Пуснете ме бе-е-е… Имам права-а-а… Пуснете ме бе-е-е… Пак ли ше ме биете-е-е…

Доплака ми се. Младежите от квартала не познаваха приятните нощни заведения, намиращи се в центъра на София. Откъде пари за такси, за да се приберат след 23 часа? И пеша е невъзможно. Затова живееха само тук – в радиус от 20 метра. Животът им протичаше между панелния блок и денонощното кафене. Купоните им бяха кървави и дивашки. През лятото обезумяваха и крадяха бензин от колите посред бял ден. Агресията им ломеше каквото попадне – асансьори, врати, саксиите по стълбите – всичко. Тук, в този квартал няма нито една книжарница, да не говорим за кино, изложбена зала…

Добре, че бях със слънчеви очила. Никой не разбра, че плача. Взех си кафето и излязох навън. Имаше шест дървени маси с дървени пейки от двете страни. Пет човека бяха заели всеки по една маса. Аз седнах на шестата. Никой не поглеждаше останалите. Усетих страх и омраза във въздуха. Две бабета от съседния вход се прибираха отнякъде.

– Много пуши днешната младеж, много – каза едното бабе.

– А виде ли го онова моме с кратката поличка? – попита другото.

– Некой че й нашари гъзо, ама нека й е. И обувките й големи.

Вероятно ставаше дума за високите токчета на “моето” девойче. Можеше ли с тях да избяга някъ де по-далече?

Витоша пробиваше синьото небе. Върховете й блестяха ослепително. Винаги красива. Винаги спокойна. Винаги на мястото си. Това само ме натъжаваше още повече.

Днес, откъдето и да се погледне, трябваше да е Свети Валентин.

Автор: Росица Йосифова

12 коментара

Switch to mobile version