Най-добрите пътеписи от света и страната – писани от всички вас
Продължаваме с разходката на Цветан из Асуан и околностите му – миналия път посетихме Коптската катедрала в града, а днес, като едни истински Антоний и Клеопатра ще се разходим с фелука по Нил. Приятно...
Един от любимите ми географски въпроси е: на ширината на кой град в стария свят се намира Флорида? Винаги е полезно да се знае кое колко на юг/север се намира (напр.Ню Йорк е южно...
От днес започваме същинския преход с джип през Африка. Вече видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, а днес ще минем през мюсюлмански Судан и православна Етиопия
Приятно четене:
част втора
Дни 17- 20 (5- 7 декември)
Нощта беше насечена от звучно трептене на мощна цикада. В 6 сутринта имаше лека струйка от крана, който беше на 15 см от пода. Освежен и ободрен се измъквам от минус 10-звездния хотел и колегата, който спа в колата, ме прибира. По- късно в Хартум срещаме двойка французи, които караха дребна шарка. В течение на разговора се оказа, че са спали в съседен ходел в Донгола, а дребната шарка са десетки ухапвания от местни хотелски насекоми като бълхи, комари, паяци и един суданец знае какво.
Пътят е перфектен – прав, равен, през пустинята. Полицейските постове са чести, за разлика от Египет сме спирани на места, но отношението е подчертано приятелско. Контрастът с Египет е очеизваден – тук хората не чакат бакшиш, знаят Стоичков (някой и Бербатов) и са много любопитни към света.
В
търсихме дейта сим карта и се озовахме на местния пазар. Карта не намерихме, но пресен хляб и банани да. Продавачът на сергията за камилско, плодове и зеленчуци ни даде да опитаме по банан, преди д купим – добра търговска практика, рядко срещана у нас. В магазина за хляб имаше безалкохолна бира (в Судан алкохола е строго забранен), кисело мляко, сирене и други типично нашенски стоки.
е село от типа на Донгола, което не привлича с хотелските си комплекси – нивото им е около и под това в Донгола. Въпреки това шепата туристи, пътуващи към Хартум могат да спрат и разгледат пирамидите, останали вероятно от 18-тата династия на фараоните. Няма огради, билети, търговци – пирамидите са оставени сами на себе си. Дефи без грижи преодолява пясъчните дюни и си сгушва в сянката на една от пирамидите. Изживяването е още по- наситено, тъй като наблизо се издига свещената планина Жебел Баркал, а малко по- надолу – пълната с живот долина на Нил. Бързо забравяме за възможни скорпиони, докато мислено се връщаме 3000 години назад. Цялата зона около карима е под защитата на ЮНЕСКО.
Тук е зима, но преходът през вътрешната пустиня Баюда е нажежен – навън е над 35 градуса,слънцето изсушава пейзажа, а погледът присвито обхваща отразяващите дюни и редките храсти и дръвчета. Но живот има – камили лениво преживят до пътя, гигантски скакалци са се отдали на слънчеви бани и секс, странни кактуси на места са превзели части от пустоща.
Мерое, долкокото има известни и познати места в Судан, е мястото, където продължава нашето пътуване в Мероетичното царство на фараоните. Пастелно море от тиквено-оранжев пясък обгражда царската гробница. Краткият преход от входа до двата комплекса може да се преодолее на гърба на едногърби камили. Може да се окажете единствените посетители за седмица напред, което е видно от следите в пясъка. Потънали в безвремието и далеч от масовия туризъм, този комплекс лесно те вкарва във фунията на времето, когато сърцето на света е туптяло във водовъртежа на Нил и пясъците на Сахара.
Пътят след Атбара е тежък с неестествено дългите композиции тирове, прелитащи судански кучета и селяни с бели магарета.
В столицата
хотели почти няма, така че загърбваме търсенето на качество и се съсредоточаваме в разумния компромис на чисто, приятелско и спокойно място.
6 декември, четвъртък
Днес е ден за администриране – визи за Етипия, регистрация в полицията, разрешително за снимане. Събрали сили след битови премеждия, които тоалетните на ферибота и хотелите на Донголани предоставиха с пълни шепи, сме заредени с търпение, настойчивост и светски мирис. Първата спирка е посолство на Етиопия. Новата и огромна сграда на посолството се оказва спирка и на десетки суданци. Чакаме търпеливо, докато консулката ни повика.
Третата виза за Етиопия трябва да вземем на всяка цена днес, тъй като следващите 2 дни тук се почива. Получаваме бърз удар под кръста – това посолство не обслужвало българи. Консулката завършва серията със съвета да отидем до Виена, тма облсужвали такива като нас. Благодарим за грижата се радваме на виенски шницел, докато чакаме издаването на визи и избегнали нокаут контраатакуваме.
Посолството на Етиопия в Австрия е затворено от поне година. Втори аргумент – вече имаме визи от Кайро. Дръннн! Третия удар попада в жалостивото лице на суровата консулка – в събота трябва да сме в Етиопия, МОЛЯ. Тя се предава, приемайки папирите и изтъква, ще че поеме риска и нашите 40 долара да ни издаде визи.
Купуваме местна сим карта, която обаче не работи в мобилния рутер. Поне минута разговор с България е стотинки.
Хотелът поема тегобата да ни регистрира в полицията – таксата на държавата за удоволствието да разгледаме Судан е близо 50 долара на човек. В допълнение на 100-доларовата виза, дадена с голям зор. Отделно ще ни изкарат и разрешително за снимане.
Остава малко време да разгледаме сука в стария град
Тук тупти сърцето на 8-милионния град. Старият пазар е разделен тематично на видове стоки – иначе не можеш да се ориентираш в безкрайните лабиринти от сергии, магазини, ресторантчета и хм, барове за пресен сок, посетители и търговци, търговски дискусии и рекламни подвиквания се сливат в общо жужене, нарушено само от вечерната молитва.
Обикновената презумпция за неразвит и западнал град констрастира с модерните сгради, които се издигат около реките Нил. Снимането на моста, където най- дългата река в света се обединява, е забранено. Както и снимането на мостове, държавни учереждения и военни обекти. Не са малко туристите, запознали се с местните арести, след като са насочили обектив към бързите води на Сини Нил и мързеливите на Бели Нил. Разликата в цвета можеш да видиш с просто око.
Вечеряме на покрива на хотела, докато зяпаме Транспортер с арабски субтитри.
7 декември, петък
Улиците са празни – днес е ден за молитва, предвижването е по- лесно. По принцип трафикът е много по- приемлив, стила на каране е близък до европейския, клаксон почти не се ползва. Минаваме през улица на магазинчета за сувенири – нищо не работи. Затова тръгваме на сложна и опасна мисия през улици, пясъчни пътчета и липсващи в навигацията земни места, за да открием пазара на камили. Тук става срещата между големи потребители като Египет и солидни производители от южен Судан. Минаваме през вълни пазари за употребявани автомобили, магарета и кози. Днес камилите на пазара не са много – може би вече са спазарени, тъй като е следобед. Разглеждаме в стария град гробницата на Мехди – основател на Ондурман, както и музея на халифа – негов наследник. Купуваме вода за другия ден и зареждаме Дефи. С вълнени разбираме от показанията на колонката, че резервоарът ни е 95 литра, а не както твърди Ланд Ровър – 75. Спорът с местния тарикат е безсмислен, плащаме и отпрашваме към гробището, където се намира джамията на Хамед ел Нил. Там в 17.00 часа ще станем свидетели на Халт Зир – церемония на танцуващи дервиши в чест на Аллах.
Паркираме в самото гробище както всички останали, малко притеснени от мястото, където оставяме християнския Дефи. Скоро група европейци се присъединяват към оформящото се множество местни.
До залез слънце, дервишите танцуват и пеят в оранжевата пепел пред джамията. След античната страна на Судан, ставаме свидетели на по- нови, но пак древни ритуали, в които сме реален участник тук и сега. Боготворенето на Аллах, сърцето и душата в церемонията и раздаването радват, увличат и изпълват с увереност, че мнозинството хора са добри и не спят с бомба под дюшека.
По време на церемонията ме заговарят няколко местни, любопитни от къде съм, как се живее в България, какво мисля за Судан. Любопитството е детско и добронамерено, без задни мисли.
Последната ни вечер в Хартум е възнаграждаваща, спокойна, окончателно скъсала с напрегнатото очакване, когато влизахме през Вади Халфа.
Дни 21- 23 (8-10 декември)
Ставаме рано, за да успеем да пресечем границата с Етиопия при Галабат, тъй като работи само до 18.00 часа. Чакат ни близо 700 км до Гондар, затова с пукването на зората ние сме отново на път. Полицейските постове не са рядкост, някои ни проверяват паспортите, други се задоволят с познанието от къде сме. Целия район е земеделски, равнинен, изпъстрен със кирпичени къщи, говеда, магарета, кози и друг селски инвентар. С напредването на юг къщите стават сламени, говедата се редуват с камили и цялата равнина се обработва. Границата минаваме за 2 часа – по един за всяка страна. Едночасовото оформяне на вноса на колата е като смяна на гумите на F1 – зрелищно и невероятно бързо. Струва ни само един комплект моливи от кашона, който носим за училище в
Трябва да коригираме и понятията си за време. Изгревът в Етиопия бележи 12 часа, наше време 6. Залезът отбелязва затваряне на кръговрата – тогава е отново 12.00.
Разликите стават още по- трудни за разбиране, тук сме в 2005 година, а Новата година е започнала през септември.
И без граница можеш да усетиш, че си в друга държава. Рязко хората изглеждат по различен начин – като физиономии, бедно облекло, всичко се случва на пътя. Буквално хиляди говеда, пастири, кози и талази магарета са буквално навсякъде – без край. Всъщност се движим по огромен тротоар, където колите са веднъж на полуден. Скоростта ни пада внезапно, а опасността бебе или яре да притича пред колата са толкова чести, колкото сърдити буги или магарета, които не отстъпват територия на Дефи. Равнината постепенно се губи в Етиопското плато, за пръв път от седмици се радваме на планини и облаци.
Lalibela, Етиопия
В
предприемчиви хлапета с туктук ни отвеждат до най- добрия хотел в града. Етиопска вечеря с фрешове – 8 лева. В нещото, което те наричат бар – бира, печен ечемик и сок, други 8 лв,нощувката беше 66 долара.
Нека нагледно покажа защо живеем в глобално село. В ресторанта на хотела срещнахме французойка, която живееше в Лондон, посещаваше Етиопия и пееше български народни песни. На другия ден записахме видео и тя стана едно от лицата на експедицията.Виж я тук.
9 декември
Нощта беше кратка, тъй като беше неделя и още с пукването на зората църковни песнопения огласиха целия град.
В близката до замъка църква, месията беше в пълна сила. Стотици жени с бели забрадки изпълваха двора. Бяхме приканени за малко търпение, за да опитаме от свещения хляб.
Дворцовия комплекс на Фасилидис, строен от 1 635 година с добавяни нови сгради от наследниците му е достатъчно добра причина Етиопия да се гордее с историята си. Ако добавим и Аксум, Етиопия никога не е била колониална държава, приела е християнството първа и е развила култура и цивилизация, малко известни днес.
Някои молят за пари, за други си прозорец към света, трети, може би най- хитрите – опитват и двете. Младеж на 13 години ни обясни колко обичат футбола, как нямат топка и как ще се радват ако им купим да се снимат с нас. Можело гумена. Но най- добре кожена, щяла да изкара дълго. 250 бирр (около 25 лв) и сбъднахме мечтата им. Това хлапе имаше потенциал да стигне далеко.
След замъка на Гондар се отправихме към
построена от император Ейасу II през XVII век. Това е една от- красивите ортодоксални църкви, които човек може да посети. Сламения покрив е приютил стотици истории, изрисувани по стени. Тавана е уникален с изографисаните глави на ангели, Разменихме няколко думи с отеца, който беше искрено развълнуван да посрещне православни. Храмът беше остров на духовното безвремие в прашните и пренаселени Симиенски планини.
Религиозността на местните хора е близка до тази на грузинците, например. Всяка меса се посещава от цялото село, ритуалите при влизане в храм са задължителни, църквите и манастирите са стотици. Неслучайно в Гондар църквите са 44 при население от около 300 000.
След Гондар бързахме да стигнем до
друг емблематичен град в Етиопия, където може би е заровен и Кивота. Пътят, който водеше към мисията на Индиана Джоунс минава през живописни селски райони, където тучните ливади се редуват с блокове ечемик, и както няма 50 метра, в които да няма дете, пастир, човек, запътил се нанякъде с торба, по- голяма от него или добитък. След 100 км пътят се превърна в неравен прах и чакъл, а скоро – непроходими бабуни от разрита пръст и камъни. А не бяхме минали и една трета от пътя. Решихме да пропуснем Аксуми да стигнем Лалибела.
Планинският път, който се вие между 2100 и 3200 метра надмосрка височина не е проблем за колата, но непрестанната върволица от хора и непослушни животни ни караше да мечтаем за пустинята на Судан. Едно от правилата за шофиране в Африка е да не се кара по тъмно. С последните пурпурни лъчи на слънцето фосфорициращите очи на буги, диви зайци и чакали и милион местни. Пътят е завой след завой, урва до урва в непрогледна тъма и постоянна денивелация.
Затова и не ни учудва, колко близо бяхме до животозастрашаващ инцидент.
Малко след един завой в нашето платно бяха нахвърляни няколко скали. Ако не беше Дефендъра, щяхме да изхрачим картера още на първата. 4 метра след тях цистерна беше преобърната и препречила почти целия път. До сега не разбирахме скалите на пътя като сигнализация. Спряхме на 30 см от цистерната с зачервени спирачки и секнал дъх. След като избегнахме най- лошото, стигнахме до лошото – изглежда пътят беше блокиран. До минутата, в която друг тир не се промъкна през банкета отсреща, което говореше, че преобърнатата цистерна е там от дни, седмици или месеци. Най- голямото изпитание за Дефендъра обаче предстоеше – 64-те км второстепен път си бяха изпитание за всеки нит на колата, всеки мускул на краката и шофьорски умения. Непрогледната тъмнина,порпастите от двете страни и траповете, редуващи се с тлъсти камъни бяха курс за оцеляване. Бяхме само ние, етиопските диви зайци и желанието да стигнем целта си – вълшебната религиозна Лалибела.
10 декември
Хорът на стотици птици и яркото слънце са добър будилник за туриста, намерил подслон в Лалибела – една от духовните столици на Етипопия, която мери сили с бившата столица Аксум. Тук са създадени 11 монолитни църква, издялани от камък отгоре надолу.
решава да построи град, който да е достоен за всеки пилигрим, отправил се към Йерусалим. В късните години на XII век, Роха, старото име на Лалибела, стартира строителството на 11 масивни каменни църкви, които ще изпратят във вечността местното градче. Десетки години и стотици майстори усърдно копаят местните базалтови и вулканични скали, за да издълбаят и изваят невиждани и до днес храмове, свързвани с дълги тунели и обгръщани от гробници и монашески килии. Кападокия е засенчена от инжинеринга и целеустременността на етиопските християни.
Заслужава си да се спомене, че входът за черквите е по 350 бирр на човек, а догодина планирали вдигане до 800 (80 лв). Местен гид добавя още 400 бирр към богоугодната сметка.
Влизането в църквите е без обувки, което отказва колегата от очарованието на каменните монолитни постройки, по детски нарисувани съвременни плакати-икони и десетките легенди на гида.
След пирамидите немеем пред гения, проектирал и издълбан надолу в скалата 11-те храма. Символиката е навсякъде, от думите на водача ни не остава много, но духовната столица на Етиопия има основание за това определение.
и в някой монаси и свещеници репетираха за коледа, 7 януари, когато над 40 000 поклонници от цялата страна ще се съберат в Лалибела.
По обедно време се върнахме при колата, тъй като последната църква – Св. Георги е затворена до 14.00 часа, пардон 8 часа местно време.
Под чистачките имахме 6 билета за паркиране. Нямаше нито знак, нито ред, нито намек дори, че в страната с най- много магарета има синя зона. Броячът, под формата на местен лалибелец чинно чакаше на сянка, за да си прибере таксата от 5 брр за всеки половин час. Друг местен искаше български монети, трети – да обменим евроцентовете му. Само търговец на магарета не ни чакаше да предложи стоката си.
Помолих гида да купи местен мед, за да избегнем надценката Тлъст европейски шаран-турист, след което сменихме хотела.
е най- емблематичната, внушителна и красива от всички 11 в града. 15-метровата църква с гръцки кръст на покривае изваяна в базалтовите скали на Роха, чезнеща от погледа само на метри от заобикалящата я скала.
В една от камерите до храма стояха костите на пилигрими, дошли от Рим и Александрия на поклонение и молили се Господ да ги остави да умрат в това свещено място.
Тунелната система на самите църкви е забавна с ниските си тавани и неизвестност в коя черква ще попаднеш.
Тетрадките и моливите, които носим от България, намират своя получател в лицето на директор на местното начално училище.
След това решаваме да посетим още един храм до Лалибела, изваян в карстови скали и събиращ вода от тавана си, която се освещава. Входът е 150 бирр, а свещеникът е готов да бъде манекен, демоснтрирайки различни одежди, кръстове корони, които ползва при различни празници. Показва и 600-годишна църковна книга, направена от ярешка кожа. Посещението завършва с напръскването ми 3 пъти със въпросната светена вода, процедура, гарантираща благословия за следващите ми 40 поколения.
Осигурил доброто им бъдеще, се връщаме в градчето и пълним резервоара. Тук дизелът е по долар литъра – една безкрайно несправедлива цена на фона на комунизма в Египет и Судан.
Вечеряме с 3-ма холандци и един американец в „7 маслинови дървета“. Разговорът върви по- добре от местните специалитети и завършваме късно вечерта в разговори за световното положение и особеностите на местните скотовъдци.
Дни 24 – 26 (11-13 декември)
Заради голямата надморска височина и веригите планини около Лалибела, изгревът предупреждава за себе си много преди първите лъчи да огреят платото. Надяваме се, че другият път, който свързва Лалибела със света ще бъде асфалтов. Взимаме първите 60 км за 2 часа и половина – сигурен съм, местните могат да са по- бързи пеша. Дневно в Етиопия пеша се изминават милиони километри. Единствените коли, които могат да са забележат на ден са няколко камиона и маршрутки.Хора и домашни животни вървят безспирно по главните пътища – за вода, на училище, пазар. Голямата разходка обаче е свързана с ужасяващи битови трудности – питейната ти вода е на 15 км от дома. Или майка, превита от тежестта, носи дърва за готвене. Всички живеят в колиби, изградени от евкалиптови дървета и кал. Месо на практика не се яде, при нужда от лекар разчиташ на местния свещеник. Хората притежават единствено живота си, който обаче зависи от природата най- вече.
Тадессе, с който се запознахме, идва от семейство с 8 деца. И майка му и баща му отдавна са починали, а братята и сестрите му – живеят в Адис или Бахир Дар и работят за по 1000 бирр на месец.
Просещите за храна не са изключение и религията е колоната, на която се крепи целия свят на селяните. Нищетата е част от живота, а достъпът до образование, забавления и здравеопазване се изчерпва до единствения телевизор в селото, ако изобщо има ток.
До Гондар колегата споделяше, че всъщност Дефендър не ни трябва – можем да се справим и с нормално SUV – пътищата са асфалтови и много добри. След като поставихме рекорд по най- дълго каране на първа скорост, съпроводено с непрестанно изкачване, преминаване през дерета и заобикаляне на скали и полудиви говеда, сме убедени, че от Дефендър започва изборът за най- подходящ автомобил и завършва с верижен булдозер.
Започнахме калкулации ако взимаме 60 километра за два часа и половина, колко седмици ни трябват, за да продолем 640-те км до Адис, без да блъснем крава или не потрошим колата.
Отговорът дойде с появата на колеблив асфалт и оживеното движение на хора и тяхната жива стока.
456, 457, 458 хилярното магаре по пътя беше изпитание за спирачките на колата и преценката ми на шофьор. Следваха, не по реда на изброяването им – свличане на скали буквално пред колата, няколко камиона, каращи в нашето платно, магаре,с което се разминахме на една конска муха разстояние, биещи се буги, няколко реещи се пастири, разярен мъжки бабуин.
След 13 часа пътуване с едно спиране за 2 минути, влязохме в местната метрополия. Адис Абеба предлагаше на всеки гост разкопани улици и кални странични улички. Избрахме хотела с най- бързия интернет в града, според пътеводителя, хапнахме набързо бисквити в стаята и заспахме бързо с все още вибриращи глави. А още не бяхме стигнали Мояле.
12 декември
Първата ни задача за деня бе намирането на застрахователен офис, където да си направим COMESA жълта карта – Гражданска отговорност за Кения, Танзания и Замбия. Застраховка може да се направи на всяка граница, но ще струва в пъти повече. В близкия базар ни дават ценни указания – до Ню Йорк кафе е нашето място. Булеварда до там е изкопан, но движението – свободно. В офиса на NIB Insurance цари делова атмосфера- малцината кандидат- застраховани търпеливо чакат попълването на десетки формуляри, започващи с броя заварки в колата и завършващи с цвета на лака на третата ти братовчедка. Срещу бюрокрацията и 500 бирр спестяваме чакане и много пари на юг.
С това изречение
много по- различни от тези в Египет и Судан, а немалка част и красиви по европейските разбирания с фини черти и тела.
е развиващ се град, както и да го погледнеш. Развива се културата на гражданите как и къде да си изхвърлят боклука, развиват се колибите във високи блокчета, дори китайци развиват градска железница.
и свързващо звено в нашата еволюция. В пустинните места на североизток от Адис са намерени повечето останки на нашия еволюирал вид. Експозицията е кратка, но добре подредена и демонстрираща теорията на Дарвин.
Катедралата Св. Георги, Пиацата и местния пазар са другите забележителности. Фаранджи – месното название на туристите, правят впечатление само на просяците и таксиджиите със синьо-бели Жигули.
Най- типично местно ястие е инджера – палачинкообразен (или сюнгероообразен) тъмен хляб с кисел вкус. Яде се подправена с местната люта гордост бербере в яхнии, телешко или овче. Храната е като самата Етиопия – самобитна, натурална, понякога трудна за поглъщане.
Заредихме Дефи с вода и дизел за дългия преход на другия ден. Дизелът тепърва щеше да се покачва с влизането ни в Кения и Танзания. Тук бе 17 бирр – 1.70.
Адис Абеба е само 4 милиона при 85 милиона жители в цяла Етиопия. Само 70 г. по- рано в тази страна са живели 15 милиона души.
В края на деня посещаваме местен базар, прикрит под модерното Мол. Търсим естествени камъни с кристали, който приятел ме е заклел да му купувам от всяка държава. Камъни не намерихме, но се разговорихме със собственик на магазинче за сребро и злато. Бизнесът западал, тъй като държавата била единствен преразпределите и износител на ценни метали и камъни. Магазинчето му беше подстлано с ароматни треви – днес тук празнуват рожденния ден на Св. Дева Мария.
Оформяме снимките от деня, докато чакаме най- бързия хотелски интернет в града да стигне и до нас.
Люси
13 декември
Днес и утре ни предстоят едни от най- тежките преходи. От Адис до Мояла с предизвикателните 750 км, а после до Марсабит в Кения по легендарен 250-км път, на който много картери иполуоски и още повече гуми и човешки съдби са останали завинаги в кенийската калдера. Чули сме, че условията за спане и почивка в Мояле успешно конкурират тези в Донгола, Судан.
Пътуваме по протежението на разломната долина на Рифта, драматична депресия, започваща от Йордания и стигаща до Мозамбик. Образувана от сблъска на две текточни плочи и мега вулканите, действали някога, долината е изпъстрена с дълбоки езера и високи планини.
Повечето мъже носят пръчки, които подпират на вратовете си и простират на тях ръцете си. Има обаче една по- особена порода, която носи автомати или пушки по същия начин като масовата мода. Хубаво е, че етиопците са спокойни и лажерни хора, поне тези, покрай които минахме.
Почти навсякъде има покритие на GSM мрежата, сателитния ни телефон засега е излишен – разчитаме на подкрепата на Виваком във връзката със света.
С напредването на юг района стана равнинен, видяха се 2 комбайна и огромна оранжерия за цветя. После навлязохме във влажна зона, нашарена с колиби, бананови дървета и гигантскицаревица.
планини, умерен климат без зима, живописни долини и изключителна култура. Войните, липсата на образование и корупцията подяждат иначе тази великолепна страна.
Първите 100 км са претрупани с камиони и бусове от 70-те години. Следващите 200 са отличен път, а останалите 450 са с дупки в добрата си част и липса на път в лошата. Китайска компания удвоява пътя към Мояле. Дефи се държи достойно дори и през големите трапове, конкурирайки багери и камиони.
Продавачи на банани, ананас и авокадо подканят фаранджи да си купят на тройни и четворни цени. Стимулираме местните фермери – бананите са с червеникави оттенъци и по- различен, приятен вкус. Като всяко соц дете за мен бананите имат специално място в сърцето ми. Може би и заради това през деня, докато караме, опустошаваме по 1-2 кг от тях.
За втори път колегата се разминава да си тръгне предсрочно, което е добра новина и за планираното разглеждане на Нгоро Нгоро и Серенгети. Този път заради служебни проблеми.
С падането на нощта птици, насекоми и бозайници наизлизат включително на пътя – шофирането става въпрос на късмет за нас, етиопски зайци и малки антилопи.
По тъмно влизаме в
бензиностанцията е затворена, утре отваряла в 1.30. Трябва ни малко време, за да си припомним тукашните отмервания на времето. Хотелът отвън изглежда обещаващо. Така е изглеждал за талази хлебарки, ята комари, локални котки и други буби. Плащаме 370 бирр, но колегата решава да спи в колата – стаята ще ползва само за номер 2.
Барът на хотела е прототипа на бара от Междузвездни войни 4. Музиката е директно заета, а странните индивиди, набиващи инджера или питиета, са от поне няколко Вселени.
Задоволяваме се с по банан и всеки по къщята – аз в стаята, запасил се с тропическо мазило против комари, а тежката артилерия е електрически унищожител. Колегата – в колата, вече негов втори дом.
В 2 след полунощ ме посещава, за да вземе спрея против комари – след дълга обсада и много чужда кръв кръвосмучещите са превзели Дефендъра. Вече сме твърдо в маларийна зона.
Очаквайте продължението
Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов
Снимки: авторите
Други разкази, свързани с Обиколка на Африка] – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂
От днес започваме същинския преход с джип през Африка. Вече видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, днес вече имаме джипа и потегляме през Египет.
Започваме, приятно четене:
част първа
Дни 8-9 (2 седмици по- късно)
След среднощен полет през Истанбул, кацаме в мъгливо Кайро в 2 посред нощ с 15 килограма сирене и колбаси за приятелско семейство. Минаваме успешно митницата и потъваме в хотела, оглеждайки подозрително улиците на столицата – Египет отново се вълнува.
Понеделник сутрин е и вече ни потвърждават ферибота за 1 или 2-и декември – ще повярваме като стигнем Судан. Докато доплащаме трети път таксата разбираме, че едва ли скоро ще имаме дни без лоши новини. Не качеството на дизела е грижа в Египет, както смятахме и бяхме чували, а самият дизел. Има дефицит на горива в страната – което не е чудно предвид народната цена от 27 стотинки литъра (50 стотинки бензина). Литър нефт струва по- скъпо, ако можем да смятаме колко е барел нефт тези дни.
където двете страни – поддръжниците и противниците на президента се готвеха за вторника, когато възнамеряваха да се срещнат в два темпераментни протеста. Мнозина обикновени минувачи ни спираха на улицата и препоръчаха да не припарваме към Тахрир, при това не поискаха бакшиш. Чудеса ставаха днес в Кайро.
Египетския музей е в задължителната програма на всеки гост с маската и съкровищата на Тутанкамон, мумиите и богатата експозиция на старото, средното и новото царства на Египет.
Инвентара е е подреждан и структуриран през 50-те години вероятно и надписите са рядкост, аудио гидове няма за сметка на пъдарите, които наблюдават зорко да не снимаш и пипаш. Опожарената сградата на Мубарак, надвесена над музея, напомняше какво се е случвало тук преди година и какво може да предстои във вторник. Минахме и през Тахрир без да прекрачваме телените ограждения и да взимаме страна. После взехме Дефендъра и щурмувахме близък Шел за дизелово гориво, което местните ползват само за камиони и автобуси. След много увещания и малък бакшиш, напълнихме резервоара и трите туби – свещен резерв при създалата се ситуация.
Вторник сутрин бе денят, в който трябваше да минем 800 км и да извадим душата на Ланд Ровъра.
е бавен, пълен със села, полицейски постове и бабуни, затова минахме през пустинята и Хургада.
С края на Кайро зеленината изчезна внезапно и всичко, което можеш да видиш са камъни и пясък – безкрайно море от пустота. Santa Clause бе името на един от многото комплекси на Червено море, които се редуваха с нефтени сонди и тръбопроводи. В Хургада решихме, че руснаците превземат Египет, съдейки по бордовете и надписите на магазините. Дизел намерихме на 4-тата бензиностанция след подсказване от местен и след като се ориентирахме по километричната опашка. Минаването най- отпред си имаше своята цена и въпреки това нафтата ни струваше малко.
За да е още по- предизвикателно пътуването, дойде и вест, че съпругата на колегата е в болница по спешност. Проблемът можеше да доведе до операция следващите дни, с което участието му в експедицията щеше да приключи още в Египет.
Дали връщането му в България беше толкова ясно, колкото моето продължаване сам? Дали вече големият риск да тръгнем на одисея през цяла Африка нямаше да забие в скалата „безрасъдство“ и колко далеч трябва да отиде човек в преследване на мечтите си? Бях готов да продължа сам и най- вече се надявах всичко с жена му да е наред.
След пустинния път и липсата на път в някои участъци се вляхме в пътя покрай Нил, където средната ни скорост падна до 20 км/ч – мост до мост, до всеки мост пазар или седянка на местни, до всяка седянка – полицейски пост. Залязващото отвъд Нил слънце – Амон Ра обаче си заслужаваше всяко усилие със съединителя на Дефендъра. Залезът скрива трудното ежедневие и прави каручките с бели магарети огнени колесници с черни арабски жребци, а местните селяни превръща в жреци на даващия живот Нил.
В 17 часа се стъмни, ние бяхме доволни, че сме вече пред
Намирането на хотела беше фасулска работа сравнено с намирането на читав паркинг. Нас обаче бързо ни намериха таксидижии, търговци и обикновени граждани, готови да се разделят с безценните си услуги срещу нашите паунди.
Вечерта беше пълна с умора и размисли предвид проблемите на колегата и възможните опции как ще продължи експедицията занапред. Очаквахме новини на следващия ден за резултати от изследвания, очакваха ни Долината на царете, Карнак и Храма на Хатшепсут. Не сме и очаквали, че на одисея няма изненади и битки.
Дни 10-11 (28 § 29.11)
Този ден трябваше да реши съдбата на одисеята ни – до обяд чакаме вести от изследванията на съпругата на колегата. Тогава щяхме да правим план за връщане или да продължим до края на света, до Иглен нос.
Мистър Боб (Али, 23- годишен таксиджия, маркетингово преименувал се за европейците) ни чакаше пред хотела в уреченото време. Той, както и мнозина други в Египет, страдат от значително намалелия туристически поток след революцията. От това май си патят най- вече останалите няколко капки туристи, тъй като стремежа на местните да продадат стока и услуга или просто да заработят бакшиш, дебне на всеки ъгъл. В един момент ставаш по- добър от партизанин в избягване на търговци и „доброжелатели“ или на малоумен- те ти предлагаш, ти се хилиш и гледаш тъпо, докато опасността отмине. Досадно, но въпрос на оцеляване за част от египтяните.
са изживяване, което всеки трябва да види. В спокойните води на реката се отразяват и Скарабей (изгрева) и Амон Ра (залеза), напудряйки небето в червено. Ако в същото време фелука или туристически кораб наруши хармонията на огън, вода и въздух, спиращите дъха фотографии са вързани в кърпа. Селяните, обработващи малките парчета плодородна земя, пустинята, която хищнически дебне зеленината и даряващия живот Нил са кръговрат, който не се е променил от времето на Тива – старата столица на Египет (сега Луксор) и господарите на тези земи – фараоните.
Мистър Боб ни отведе на западния бряг на Нил, където
Храмът на Хатшепсут, Долината на царете и колосите на Мнемном
бяха цел и посока. Подробности относно тези забележителности всеки може д открие в уикипедия. Отвъд това си заслужава да споменем тактиката на местните за допълнителен доход. В Долината на царете е забранено снимането. Пред всяка гробница има пазач, а в нея – частни агенти. Ако те видят да снимаш с телефона си – получаваш смъртна заплаха за глобите и любезно затваряне на очите срещу 20-30 паунда за владеещите изкуството да преговаряш с египтянин и стотина за останалите. Ако пък останеш сам в погребалната камера, оставен съзнателно за малко, пристига бдителен египтянин и настоява да види телефона ти. Той не е видял, но знае, че си снимал със сигурност – турист ли си, виновен си по презумпция. В нашия случай поискахме легитимация, а той – сам да провери галерията на айфона – и да го обхване внезапна амнезия след образа на египетските паундове.
Добрата вест дойде по обедно време – съпругата на колегата няма да се оперира, проблемът може да се оправи с медикаменти и връщането засега остава от Кейптаун. Продължаването сам надолу отпада и нашата задруга няма да се разпадне. Фокусът отново се върна върху ферибота, дизела и оцеляването сред толкова желаещи за ти продадат каквото и да е египтяни. За да не скучаем с предизвикателствата се оказа, че кабелът за зарядното на фотоапарата е хванал пътя – едва ли има по- сериозна задача от това да намериш кабел на приемлива цена в град като Луксор.
В
Долината на царете
имахме късмета да видим и току що отворената гробница на Меренпта, след което се дивихме на Храмът на жената-фараон Хатшепсут. Разкопките в околността продължаваха по същия начин, както Картък преди век е открил гробницата на Тутакамон – с много работна ръка, никаква механизация и доза късмет.
Върнахме се обратно в Луксор на източния бряг, за да разгледаме
Карнак –
храмов комплекс, чийто мащаб и история карат бъбривите да немеят, а мълчаливите – да гледат и слушат с отворени уста. На входа предприемчив египтятин се кандидатира за наш гид и спечели сърцата и джобовете ни с твърдението, че е египтолог и разкопава един от храмовете в Карнак, заради което може да ни вмъкне в нетуристическата част. Хм.
Ето по памет малка част от разказаното от него:
Карнак е строен от 2100 г п.н.е до 300 г п.н.е от над 90 фараона. Основният храм, посветен на Амон Ра е построен от Рамзес II. Имал е 134 колони, на колкото къса е бил разкъсан Озирис в братоубийствената му битка с Сет заради Исис – богиня на вълшебствата. Идеята на Сет била Исис никога да не може да съживи Озирис. Частите били изпратени из цял свят, но тя съумяла да ги намери с изключение на пениса. Легендата продължава, че от сълзите й се е появил Нил. От сълзите на бащата на двамата богове – Атом пък се образувало езерото до храма. Тъй като всеки човек имал убийствения огън на Сет в себе си от рождението си, ако се изкъпе в езерото, го потушавал. Не полюбопитствахме много какво се е случило все пак с пениса на Озирис.
Карнак е възстановен от Александър Велики, чийто образ и картуш все още са много добре запазени на една от камерите.
Втория и третия храм не били отворени за посетители, но гида ни с малко връзки и наша финансова помощ ни разведени в част от тях. Най- интригуващо беше влизането в тъмна камера без осветление, мислите ни, че можем завинаги да останем тук да правим компания на боговете и 6 000 – годишна статуя на Акмет – дъщеря на Амон, принесена от Мемфис и все още скрита за братята туристи.
По препоръка на гида посещаваме фотографско магазинче. Учуден и заинтригуван съм от десетките употребявани зарядни и нито един кабел. Все пак след малко суетене кабел е намерен, пазарлъка започва от 100 паунда за продавача и 20 за купувача. Имаме сделка и остава време да побъбрим с Атеф – баща на лоши зъби и 3 деца, който взимал 20% от продаденото в магазина. Обсъдихме тежките времена и колко важно е образованието на децата му.
Боботаксито ни върна в хотела за кратка почивка като по пътя Мистър Боб ни взе и литър и половина прясно изцеден сок от тръстика- с цена за местните 5, а като за туристи-балъци – 20 паунда. Двойния ефект – освежаване и пречистване – ни ободри.
След поредния свръхестествен залез над Нил, тръгнахме към храма в Луксор. Мистър Боб ни пресрещна и предложи безплатно да ни отведе, тъй като основия булевард бил до преди минути блокиран и все още опасен. Осъдили следобяд местен митничар на 10 г и 1 милион паунда глоба, с което предизвикал протеста на роднините на осъдения. А той явно е имал голямо семейство, съдейки по 20-ината полицаи, препречили в пълно бойно снаряжение за справяне с безредици пресечката към съда в Луксор.
Храмът на Луксор
хвърля ръкавицата с 3-километровото авеню на Свинксовете до Карнак и липсата на посетители след залез. Тук е мястото, където древноегипетското, римското имюсулманското са се преплели и омесили по свой си начин.
Ранно ставане и стягане на дисагите, за да можем да стигнем до обяд в Асуан, където местен агент ни очакваше с нетърпение. Дано трагикомедията в Александрия няма второ действие в
Пътят е бавен с магарета и бабуни, но живописен с Нил, нивите и все по- видимата Сахара. Почти рязко се променят и хората – по- мургави и почти всички с тюрбани и галибая – дълга до кокалчетата риза без яка. Намираме най- препоръчвания хотел в Асуан в tripadvisor – Фила е хотел, където еманципиранат собственичка намира набързо парко място и ни настнанява в суперчистите за тукашните нрави покои. Цените на хотелите тук са необичайно високи предвид нетуристическия статус на едномилионния град. Агентът ни също пристига, прави копие надокументите на колата и се анагажира да съдейства да заредим солар (дизел) без да чакаме края на света през декември. Остатъкът на деня е за местния пазар, качване на сними и почивка – на другата сутрин ще станем в 3 сутринта, за да посетим Абу Симбел.
Асуан е по- различен от останалия Египет – по- спокоен и разтоварен, без нахални продавачи и напъващи водачи на фелука, таксита или обикновени файтони.
Ден 12-13 (30.11-1.12)
Денят започна от нощта, тъй като станахме в 2.30, за да тръгнем към
В 4 се оформя конвой, който пътува към храма на Рамзес II. Конвоят представлява събиране на такса от полицията, попълване на списък с желаещите автомобили и хаотично движение през пустинния път. Решихме да не ползваме Дефи поради дефицитния солар, което впоследствие се оказа грешка – бусчето, с което ни взеха, беше тясно, некомфортно и с подозрителен шофьор, който караше на зигзаг полуспейки.
Рамзес II е съградил огромен храм и втори, посветен на съпругата си Нефертари в Абу Симбел. Храмовете служели и като предупреждение към Царството Куш за мощта на Египет. Нумибия по това време вече е била част от империята на фараона, особено важна заради 9-те си златни мини. Рамзес може би е основоположник на еманципацията, тъй като статуите на Нефертари са толкова големи, като тези на господаря Рамзес II.
Ако за момент се опиташ да влезеш в сандалите на войн от Куш и стигнеш границата, от която започва страната на врага, построил огромен и страховит храмов комплекс, дълго ще разсъждаваш дали не е по- добре да се отдадеш на земеделие и скотовъдство.
Целият комплекс е разглобен и поставен на ново място заради заливащия района язовир Насър в края на 70-те.
Връщането е отново под стори и в конвой, включващ записване на номера на бусчето на тръгване от Абу Симбел. Теоретично ще имаме още една среща с храма, този път по вода, когато пътуваме за Судан след няколко дни.
Следобед агента Мохамед ни прикани да се изстреляме към близката бензиностанция, където скоро очаквали доставна на солар (дизел). Преди нея срещнахме агент на нашия агент, който ни вкара като първа кола пред колонката чакащи, чийто край се губеше в маранята и далечината. Потресаващата част дойде, когато пред очите ни служители опитаха да пуснат помпата на колонката – изляха се десетки литри гориво, изкъпаха се много зяпачи, шофьори и дребни спекуланти. И защо не при тази цена на дизела от 26 стотинки – по- евтино от литър вода. Когато видеото говори, всички ние мълчим:
http://www.youtube.com/watch?v=Fl5zV9D8q10&feature=plcp
Вечерта, изхабени от път, комфорт в бусчето като за копърка и величествени гледки, останахме в хотела за вечеря. Менюто включваше:
Довлякохме се до стаята и бързо потънахме в блажена забрава на съня.
01 декември 2012
Днес по план график Мохамед – агента ни, ще ни вземе от хотела и заедно ще оправим документално тръгването на колата утре. Все още носим бремето на недоверието, скепсиса е на устата ни, а подозрението към агента, местните държавни и общински, всъщност египетски власти, е обилно.
Пред портала на морската гара, ако така може да се нарече дупката, през която минава целия трафик между Судан и Египет по суша! лениво се бяха изтегнали войници, полицаи, администратори и прочие отговорни фактори. След кратко съвещание по телефона, агента тревожно ни съобщи, че всъщност сега трябва да натоварим колата. Имало судански дипломат с 3 коли, който настоявал да се качи на първата баржа и египтяните в израз на справедливост решили да ни качат днес, за да дойде той в неделя и да му покажат, че няма място за него и неговите автомобили.
Не чакахме много, за да се заформи опашка след нас от желаещи да напуснат Египет. Мохамед докара различни служители, за да огледат колата, да ни кажат Добре дошли и да получат лептата си. Скоро бях в стаичката на най- отговорния от отговорните в пристанище Асуан. Мистър Искандер, дис ис дъ дженерал! – тържествено изчурулика агента със страхопочитание и благоговение едновременно. Ако е генерал на това, което виждам, бедния той генералисимус. Подписа ни 5-6 листа бюрокрация и дори не погледна агента, мен или нашата лепта за семейното му добруване.
Оттам се наредихме като първа кола пред портала на баржата – утре щяха да тръгнат точно 5 коли и един мотор, а желаещите бяха два пъти повече.
Беше нереално колко бързо и гладко се нареди всичко като се има предвид кошмара в Александрия, възрадвахме се и се оттеглихме в сянката да чакаме да се натоварим. И за да не падне гарда ни в борбата с пречките и трудностите, колегата реши да заключи колата с двата ключа вътре. Отново бяхме в режим Ние ще надделеем! Дойдоха зяпачи, помагачи и други овърлендъри да се учат на занаят как се отваря Дефи с подръчни средства. Впуснахме се в търсене на тел, тънки пластини и прочие инструменти, нужни за ендоскопската операция на Ланд Ровъра. Получихме и оферта от професионалист за сериозна сума пара.
В крайна сметка fixer Кемал с много усилия и напътствия проби защитата и успяхме да не изпуснем и този ферибот.
пълно с торове и фураж, което можеше да поеме каквото и да е още, но без гаранции, че няма да изпуши още на тръгване. Вкарахме колата с помощта на 10 души и техните напътствия, една преносима ламарина и много полугаз. След нас се настаниха другите 4 коли и един мотор. Девойка, на име Клеър бе тръгнала сама там, където не е и за мъже, при това с мотор. Щяхме да имаме време за приказки на пътническия ферибот, който тръгва в понеделник. Баржата с колите тръгва в неделя и двете пристигат по едно и също време в центъра на цивилизацията, наречен поселището Вади Халфа.
С оставането на Дефи на баржата падна голям товар от плещите ни, но с това и нашата малка собствена територия си отиде. Бяхме самотни лъвове насред сред глутница местни хищници.
На връщане видяхме стената на язовира, от която зависи на практика цял Египет – спира наводненията, дава електричество и вода.
След това с моторна лодка се отправихме към близък остров, на който са преместили храма на Исис (по гръзки и нашенски – Изида), същата богиня, която жалила съпруга и брат си Озирис.
Храмът е голям, красив и съсипан от гръцки, латински и френски надписи, копски кръстове и обикновени вандали. Значителна част от каменните образи са заличени. Храмът е строен отПтоломеите – династията, управлявала Египет след превземането му от Александър Велики. Греко-римския стил се забелязва, особено за вече тренираното наше око и беседите на дузинаегиптолози или нормални гидове. Златната скулптура на Исис и ладията, с която е пренасяна, отдавна са в Европа.
Вечерта пробвахме местния специалитет кошари – микс от макарони, ориз, леща, нахут и домати. Вкусно, евтино и приятно. Изпрахме каквото имахме, готвейки се за пътуването през голямата вода след 1 ден и чудейки се какво ли ни чака занапред.
Дни 14-16 (2-4 декември)
Информираме се, че в Лусака и Ливингстън има наводнения – както всеки път с началото на дъждовния сезон. Можем само да се надяваме дъждът да си отиде с нашето наближаване. Сега обаче
Мохамед ни взима от хотела и ми оставя шофьора, който трябва да подаде нужните документи в пътна полиция (че нямаме нарушения), отписване на колата, след което да ни издадат билети за пътническия ферибот. Трябвам само като лице, живото Аз на документи и паспорти.
Следва познато чакане с часове и нищослучване. Един от fixer-ите ме познава и урежда да вляза през задната врата, буквално. След 15 минути работата е свършена и вече можем свободно да си тръгнем след като си вземем билетите.
Продажбата на билети за ферибота е процес сложен и изискващ въображение, нерви като обелиск и широка душа. Чудесен пример в това отношение бе друг Дефендър с 3-ма пътуващи, които бяха изпратили вече колата. Служителят просто и ясно им каза, че само двама можел да качи на борда, какво щяло да стане ако качва по трима. На възражението кротко си затвори гишето. Беше време за агрисевни паунди-преговори, заради което напуснахме бойната сцена, където логиката е нищо, парите са довод.
Вече е икиндия, когато посещаваме едно от най- интересните поне за мен места тук – недовършеният обелиск. Тежащото 1100 тона масивно парче червен гранит е изоставено в кариерата завинаги от своите създатели. Тук нагледно можеш да видиш титаничните усилия на старите майстори в сътворяване на обелиски, които днес красят Истанбул, Париж и Ню Йорк. Никой не знае защо е изоставен или за какво е бил предвиден, но недовършеният масивен обелиск само затвърждава въпроса „Защо и как са го направили?“. Пътя до теориите за извънземни и божествени сили е кратък.
Вечерта имаше шествие или демонстрация на ученици – вестите от Кайро също не бяха добри – многохилядни демонстрации. Мохамед бе доста критичен към новата посока на Египет и гледа с лека носталгия към времената на Мубарак.
Последния залез в Египет посрещнахме във фелука, обикаляйки остров Елефантина, прага на Нил и нилометър – скала, с която се определяли ежегодните данъци на селяните в зависимост от нивото на реката. Казахме сбогом на Амон Ра с последните отблясъци на Асуанското слънце.
Понеделник, 3.12.
Мохамед ни взе от хотела в 9.00 часа. Ферибота тръгвал в 17, но влизането първи на борд е златния шанс за добри места. Разделяме се с него с приятни спомени и олекнали джобове и ни поема fixer Камал, за да ни преведе през тълпата нубийци, египтяни, суданци и представители на други светове и Вселени, съдейки по изражението на лицата и действията им. Минаваме леко петорната блокада от униформени блюстители на реда, обикновени чиновници и всякакви кръвопийци.
сред първите и заемаме цяла пейка във втора класа. Имало първа класа, но не помнели случай европеец после да не се качи да спи отгоре на палубата – толкова хубава била. Река от народ, пот, стока и целеустременост руква малко след нас. Всеки носи по минимум половин камион кашони – перални, телевизори, фураж и окупира всяка част, на която може да се складира или сяда или спи. Ние самоотвержено браним завзетата територия от непрестанни атаки, атмосферата се сгъстява, във въздуха висят бухчи, самари и борещи се пътуващи. Оттук минава значителна част от търговския обмен между Судан и Египет – при това на ръце.
Може би не е толкова странно защо по над 1000-километровата граница между Египет и Судан, единствения начин да я пресечеш е по вода веднъж седмично, ако си късметлия. Враждата от хилядолетия и последвалите векове колониално управление са вероятно част от тях.
Ние се запознахме с двама, които срещу скромна такса се оправят с документи, бюрократи и разпределят паричните стимули по веригата. Те дават съвет кое кога да направиш, свързват те с техен колега във Вади Халфа и изобщо държат съдбата ти в отрудените им от нетуъркинг ръце.
С напредването на деня и изсипване на всички очаквани 600 пътници, мисията да опазим територията започна да става безсмислена. Въздухът във втора класа стана прекалено изискваща за нас. Намерихме другите овърландери, излегнали се отвън на палубата пред капитанския дек и се присъединихме незабавно, пробиващи си път през амбразурите багаж.
Бяхме в най- добрата класа на всеки кораб – под звездите и бриза. Докато не падне нощта, разбира се.
Няма да отделям много на
Ще кажа само, че Светата Инквизиция може само да завижда на санитарните помещения на кораба. Всеки ще признае с радост вещерски умения и съзаклятия с дявола, но не и да бъде оставен сам ако не е с противогаз и тъмни очила.
В размисли минаха последните часове, преди ферибота да отплава. Чакахме с нетърпение 17.00 часа и малко преди да усетим вибрациите на винта, бидехме разтикани от група правоверни – тази палуба беше мястото за молитви. С края на вечерната молитва ферибота продуха ушите на пътуващите. Със залеза напуснахме пристанището на Асуан в преследване на Дефи, мигрирал някъде на юг.
Всички пречки и несгоди обаче си заслужават изживяването, което дойде с падане на нощта. Движиш се бавно сред водите на Нил, вперил поглед към небето, а оттам в отговор милиардитепримигващи звезди постилат пътя ти с лунна светлина.
В такива моменти са сам с цялата Вселена и изпадаш в транс на съзерцаниее и спокойствие, което тази вълшебна нощ ти подарява. Тази награди ни стига за всичко, което преживяхме до сега.
Разбира се, пронизващия вятър и късната доба постепенно те дърпат обратно в материалния свят на боботещия и препълнен кораб. Спалният чувал (ако си носиш такъв) влиза в действие , сънят е сладък, твърд и мразовит.
Като добри бивакуващи на палубата, отделени от местните предприемачи, ставаме с първата зора, някои се пристрашават да помислят за тоалетна, втори мият зъбите на място, трети се спасяват с тонове ментови дъвки. Колегате целенасочено е намалил консумацията на вода, за да намали и посещенията в мястото, което променя всеки. Всеки път. Пада ни се пак да видим Абу Симбел – този път от водата. И пак изживяването е страхотно с гигантските фигури, пазещи древен Египет от враговете му.
В 12.30 часа местно време успешно акостирахме във
Дефендърът ни стоически се поклащаше на баржата без видими следи от повърнато гориво или изтекли води.
Ако ферибота се товари 7 часа в Асуан, в задачата се пита колко време е нужно в Судан всичкото стока, услуги, хора и пари да се саморазтовари? Всеки отговор за над 1 час е грешен. Пристанището на пустото нубийско селце се оживи от прииждащи пикапи, камиони, работници, полицаи и пласьори на местни судански паундове.
с приятелското заговаряне от минаващи, бързия паспортен контрол и усмихнати хора. Мазаар взе нещата в свои ръце и скоро свалихме колите от баржата и минахме проверка на шасито. Клеър, самотната мотористка и двойка южноафриканци, връщащи се у дома след 12-годишен гурбет в Лондон, бяхме клиенти на Мазаар. Останалите два автомобила – на чехи и южноафриканци опитаха да се оправят сами. Което беше грешен стратегически ход впоследствие, тъй като ние вече пътувахме по поречието на Нил, а те очакваха съдбата си на пристанището.
Тъй като и втората ни виза за Етиопия, която взехме в Кайро, изтече, бързахме към Хартум, за да стигнем преди петък и кандидатстваме трети път за виза за Етиопия. Можем пък след време да кандидатстваме за Гинес като хората, получили най- много визи за Етиопия, при това от различни посолства в света. И тъй като нищо не ни задържаше във Вади Халфа, нито имаше по сведения на живи очевидци начин, който да накара жив турист да спи в местните локанда (нещо като къща за гости), решихме
Там мъждукаше надеждата за по- сносно място за спане, което според Лонли планет се наричало Lord Hotel.
В 10 вечерта намерихме хотела – лабиринт от отделни помещения от кал с метални врати с катинар, като се предлагаха и 1-2 коптора с отделна баня и тоалетна. Стаята беше измазана с кал, леглата бяха окуцели от старост, а чаршафите – с изсмукан от ползване и пране живец. Имаше и термо дамаджана с вода, вентилатор и прабабата на климатиците. Санитарното помещение,хмммм, беше по стандарта на корабните такива, но сравнително чисто, неопетнено от хиляди посетители.
Платих 60 паунда, взех спалния чувал и се гмурнах за душ. Душ без вода обаче не е душ, така че не ми остана друго, освен да потъна в света на неспокойните сънища в Донгола. Колегата, неплюл си в пазвата, реши да спи в колата – събираха му се вече три дни без душ, миене на зъби и нормално легло.
Очаквайте продължението
Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов
Снимки: авторите
Други разкази, свързани с Обиколка н аАфрика– на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ]
Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, минахме през Египет, за последно минахме през Судан.
Днес ще прекосим Етиопия
Приятно четене:
четвърта част
Маршрут в Етиопия – На мотор из Африка
Все още сме 22.06.2010г. на границата Судан-Етиопия. От Суданска страна беше обичайната бумащина. Попълват се доста документи за 40 минути бяхме готови да напуснем Судан. Със сигурност пак ще се върнем в тази прекрасна страна.
Местни момчета ет привикват и те водят до офиса на паспортна служба и митницата, за което им се дават някакви пари според желанието ни. Опитват се да обменят и валута, естествено на различен от официалния курс. И така вече сме на границата с Етиопия. Странно, но за тук знаехме, че всички са християни и изведнъж редът, който е установен в арабските държави се превърна в доста голям хаос. Още пристигайки в Судан, знаехме, че сме преминали точката, от която можем да решим и да се върнем и трябва да продължаваме само напред. По тази причина суматохата на Етиопската граница не ни плашеше.
Първо едно момче ни показа паспортната служба. Тръгнахме през нещо като най-ужасната част на квартал Факултета в София. Страшна мръсотия и влязохме в една колиба с плет и кал и сламен покрив – паспортна служба. Тук служителката спокойно си кърмеше бебето и без въобще да се притесни ни покани да седнем и да изчакаме. Влезе едно момче, почна нещо да рови в едни списъци и ни подпечата паспортите. От там отидохме в митницата – по-модерна сграда направена от метални профили с ламарина.
Митничарите бяха на не повече от 20 години, но работеха бързо. Подпечатаха карнетите, издадоха ни документи за пътя – нещо като писмо и бяхме готови. Вече сме абсолютно готови. Добре дошли в Етиопия. Тук още с влизането си личеше, че са много по-бедни, но горди, че при тях е разрешен алкохола, защото постоянно ни го повтаряха.
След преминаването на границата се
Тук вече всичко около пътя беше зелено. Започнахме да изкачваме и планини.
Пътищата бяха с прекрасен асфалт и доста хубави завои. Въобще всичко предвещаваше едно приятно каране в тази държава. Селата около нас вече бяха изцяло от сламени колиби със стени от кал. Спирахме да се насладим на гледките, защото не бяхме виждали нещо зелено от доста време.
Спирахме доста, защото тези цветове наистина ни липсваха. Тук интересното беше, че на всяко място, на което спрем веднага при нас идваха местни жители и най-вече деца. Нямам представа откъде идваха, тъй като около нас нямаше никакви села или къщи.
Беше забавно. Това беше и първия ни допир до местното население.
Чувствахме се щастливи при тези гледки и температури.
Около 16.00 часа стигнахме
Малко градче, с донякъде развит туризъм. Тук веднага ни се лепнаха някакви местни момчета, които ни предлагаха да ни заведат до хотел, да помагат, да обменят валута. Ние нямахме нужда от тях, защото цялата ни необходима информация си я имахме на GPS-а, но не можеш да се откъснеш. Всъщност искат да изкарат някакви пари.
Отидохме до хотел, в който ни казаха, че са спали Юън Макгрегър и Чарли Бруман при тяхното пътуване попитахме как се стига до Лалибела и момчетата ни обясниха, че пътят е непроходим, защото сега свършвал дъждовния период и нямало начин. Мони отиде да провери как стои въпроса с полет със самолет до това място. Оказа се, че има полет рано сутрин и няма как да отидем и да се върнем за един ден. Лошо. Това беше едно от местата, които искахме на всяка цена да посетим като истински християни, а трябваше да се откажем.
Решихме да продължим по маршрута до следващия град Бахир Дар и там да проверим за полет. Така приключи този ден.
и държавата с най-дълга независимост в Африка. Старото име е било Абисиния и така е била известна до средата на 20-ти век. Официалния език е амхарски – вид семитски език. Писмеността е със сричкови знаци, които произлизат от древния език геез. Днес този език се използва само от Етиопската православна църква. Ето така изглежда – Ge-ez – ግዕዝ. Това е. Утре продължаваме.
23.06.2010г. – 21-ви ден.
Днес се наспахме. Станахме късно, пихме кафе и около 10.00 часа тръгнахме към
Гондар е бил обявен за столица на Етиопската империя през 18 век. Тогава е управлявал император Фасиладас. Неговата крепост в момента е в центъра на града и ветре има общо 5 замъка. Най – старият е Енкулал Гемб от края на 40-те години на 17в.
Точно тук решихме да отидем и ние.
Приключихме обиколката около обяд и потеглихме към
От това езеро извира река Сини Нил, която е приток на Нил. Пътят отново беше пълен с приятни завои и чудесни гледки. Температурата – 27 градуса.
Естествено при всяко спиране не оставахме сами. Децата прииждаха от всички страни за да се позабавляват с нас и евентуално да получат нещо.
Играта на криеница с децата отне около 5 минути, но те искрено се забавляваха. Учудващо е колко много усмивки има по лицата на етиопците при положение, че страната е страшно гъсто населена – около 85 милиона са и в същото време е много, много бедна. Тук наистина живеят страшно бедно, но пък по свой си начин щастливо.
Около 14.00 часа стигнахме до
Намерихме един ужасен хотел, настанихме се, изкъпахме се с нещо като вода и тръгнахме на разходка. Наехме една кола да ни закара до
Стигнахме до водопадите за около час. Следваше преход пеша за да ги видим. По пътя качихме от близкото село едно местно момче да ни води до мястото.
Пътеката минаваше през село, където децата изработват ръчно всякакви сувенири. Минавайки от там веднага ни посрещнаха около 10 деца, предлагащи всевъзможни неща, като всички искат да си купиш от всяко едно. Взехме някои неща, но няма как човек да купи всичко, въпреки, че бяха вложили доста старание при изработката. Стигнахме и водопадите. Много красиво място, но в края на дъждовния период
А мислих, че сините ми панталони няма да се виждат на фона на водопада.
Върнахме се при колата. Заговорихме се с шофьора и се оказа, че много добре познава България, тъй като баща му е живял при нас 25 години и се върнал в Етиопия малко преди да почине. Попитахме и него за пътя до Лалибела. Е, той донесе добрата вест. Пътят бил с наскоро асфалтиран и само участък от около 60 километра е черен път. Ура, ще се ходи в Лалибела беше бързото решение, което сме взели. Едните казват – много лош, а другия – много хубав. Дори истината да е по средата, няма как да се откажем. Все пак това ни беше желанието и на двамата с Мони и бяхме малко недоволни като разбрахме, че трябва да го пропуснем. Сега нещата изглеждаха или поне звучаха по-добре и решението е да тръгнем към Лалибела.
24.06.2010г. – 22-ри ден.
Днес си тръгнахме по нормално време в 08.00 часа. Тук слънцето изгрява в 07.00 часа и в 19.00 часа е вече тъмно. Предстоеше ни Лалибела. Пътят до гр.Ворета ни беше познат, защото бяхме вече минали по него предишния ден. При този град се отделя пътя за Лалибела. Отделихме се и наистина се оказа нов асфалт, отново с хубави завои да им се радваме и проходи в планината. Така не след дълго се изкачихме на 3500 метра надморска височина и температурата падна на 17 градуса. Голям студ в сравнение със Судан. Беше красиво навсякъде около нас. Спирахме често и винаги се появяваха хора. Това почна вече да ни досажда, защото искахме малко да останем без други хора и да погледаме планините на спокойствие. Уви, това спокойствие не го намерихме. На едно място видях човек да оре с крави и решихме да спрем за почивка.
Нямаше никой друг, а човекът изглеждаше доста ангажиран с работата, за да ни обърне внимание. Чудесно. Сега можеше
Естествено не стана точно така. Първо спря един камион с трима души. Ама си спря на платното, все едно на пътя няма други. Двама дойдоха при нас и пак се почна – откъде сте, къде отивате, колко струват моторите, за колко време стигнахте до тук. След кратък разговор поискаха да ги снимам пред камиона. Сигурно си мислят, че снимката им ще се публикува в списание за камиони с тираж в цял свят. Добре, ще снимам.
Гледаха снимката на фотоапарата, когато спря втори камион зад тях. И те дойдоха и айде да ни снимаш с човека с телефона. Мони си водеше важен разговор в това време. Айде ще ви снимам и после снимката пак в списание с международен тираж.
В това време минаваше трети камион пак с трима души в него. Е, този го спряха останалите колеги. Елате, им викат, да ни направят снимки. И те дойдоха и айде и с тях да се снимаме. А се присъединиха и две момчета, които пасяха крави на поляната над нас. Снимахме се.
А от следващата снимка ясно личи добрата ми захранка като малък в сравнение с тази на етиопците 😀 😛
Хората всъщност бяха много весели и колкото и да е досадно не е редно да ги подминеш или да не се заговориш с тях. Те са винаги позитивно настроени, изгарят от желание да си поговорят с теб, защото рядко срещат туристи, а и точно от тези хора можеш да научиш нещо, което те интересува за място, за път или друго. Решихме да изпушим по цигара с тях. Извадих кутията да ги почерпя и те умряха от кеф.
Три камиона бяха спрели на планински проход и това си беше направо като задръстване. Решихме да тръгваме, за да освободим пътя. Продължихме, ама пусто, пак ни влече да спрем да се порадваме на природата. Този път внимателно подбирахме мястото, като оглеждахме всичко около нас за наличие на някакъв вид живот. Така избрахме следващото място за спирка. Никой около нас. Но за кратко 😀
Тази къща в ниското не я бяхме видели. И гостите не закъсняха.
Хайде пак да се снимаме.
Разделихме се и с тези деца и продължихме по пътя. На няколко пъти се опитвахме да спираме, но навсякъде ни гонеха и преследваха.
Стигнахме и отклонението за Лалибела. Тук свърши асфалта, но ни оставаха само още 60 километра до целта. Пътят беше черен с посипани натрошени като чакъл камъни, с доста завои, тъй като е проход в планината. Успявах да държа скорост 50-60 км/час, но си ми беше трудно с мотора, тежащ около 400кг. А проходът беше много красив. Вдигаше се адски много прах и това не позволяваше да караме близо един до друг с Мони. Така изминахме 45 километра и отново се появи асфалта. На 15км. преди Лалибела има летище и пътят е направен с асфалт за туристите. Чудесно. Стигнахме
около 13.00 часа. Настанихме се в хотел, малко починахме и с екскурзовод поехме към църквите. Те бяха на около 3 километра и решихме да походим пеша. Така можехме да разгледаме градчето.
Стигнахме и църквите, които са общо 11 на брой и входа за всички е по 30$ на човек. Лалибела е основан от цар Гебре Мексел Лалибела през 12 век. Той е започнал строителството на всички 11 храма, като най-големия е
които са от червена вулканична скала. В склона на планината се издълбавал окоп, дълбок десет-петнадесет метра, който като квадрат обхващал грамадната монолитна скална маса. От тази монолитна маса изсичали църква. Започвали да издълбават вътрешността – колони, барелефи, склуптори, в последствие се издълбавали и прозорците в различни форми. Църквите били скрити – всяка от тях се намирала в яма и от ниското не се виждали. Между тях в планината били прокарани подземни пещери и ходове, по които можело бързо и незабелязано да се мине в съседния двор. Интересен е и факта, че няма еднакви църквия с еднакво устройство. Архитектурните стилове са смесени – срещат се гръцки колони, арабски прозорци, древна свастика, арки в египетски стил. Уникално място и дори в момента личи как всичко е изсечено от скалите, както се прави една скулптура.
Тя е и различна от останалите по формата си, която наподобява кръст, погледнато отгоре. Тя е и най-почитаната в Лалибела.
Гледах и цъках с език. По никакъв начин не мога да си представя как всичко това се изсича от един къс скала. Виждал съм издълбани храмове в скали, но никога така изсечени от един монолитен блок. Уникално място.
Разглеждането ни отне около 4 часа, но беше много вълнуващо. Близо до църквата Свети Георги видяхме и
Купих един и тръгнахме към хотела. Отново пеша за да разгледаме Лалибела.
Жени
Върнахме се в хотела. И двамата бяхме доволни, че се върнахме до това място, за да го разгледаме. Разбрахме, че единствената бензиностанция тук отваря утре в 08.30 часа и нямаше как да си тръгнем по-рано, а ни предстоеше Адис Абеба. Така с много и различни преживявания завърши и този ден. Утре продължаваме.
25.06.2010г. – 23-ти ден.
Сутринта в 08.00 часа бяхме вече пред бензиностанцията в Лалибела. Странно, но тук колонка за бензин нямаше. Все пак попитахме и се оказа, че ценната течност се продава във варели, а сипват с някаква лейка и фуния. Нямахме избор и сипахме по този начин. Потеглихме обратно по познатия черен път.
Насладихме се отново на прекрасните гледки и така след около час излязохме на асфалта.
Пътят постепенно се пълнеше с хубави завои, прекрасни гледки и страшно много крави. Вече имам чувство, че цялото телешко месо в света идва от Етиопия.
Изкачихме се до 3500 метра надморска височина и температурата падна на 16 градуса. Студено е, обаче вече много ме мързи да се обличам.
След около 200 километра излязохме на главния път за Адис Абеба.
и то все големи. Направи ми впечатление, че шофьорите карат доста добре. Приказките за опасното каране на етиопците поне за мен се оказаха неверни. А от друга страна ми направиха впечатление и пътищата. При тези тежки машини, които се движат никъде не видях да има коловози. Не знам как става това и как строят, но такова чудо като коловоз тук няма. Целият ни път от 700км до Адис Абеба се движеше на височина над 3000 метра. Прекрасни завои, гледки, но бяхме решили да караме по-стегнато, за да стигнем по светло. На много места имаше ремонти по пътя и ни отбиваха през гората по черни пътища с едни такива не много големи камъни.
Карахме юнашката, но добре, че моторите не можеха да говорят, защото щеше да стане голям скандал. Всичко това доста ни забави и в 18.40 когато беше много тъмно ние се намирахме на 40 километра от Адис Абеба. Тук беше и най-трудната част от маршрута за този ден. Целия път го ремонтираха и движението минаваше по не ремонтираната част. Ужас. Много тъмно, хора пресичат навсякъде като черни нинджи и за десерт – адската кал.
Моторът подскачаше по тях и така успях да си изгубя джапанките, които бях вързал над резервните гуми. Не ме е яд за друго, ама ако ги намерят няма да ги използват, защото бяха 45 номер. А тук в такъв номер влизат поне двама. 😀 😀
В крайна сметка в 20.00 часа бяхме вече в
доволно омазани с кал. Успяхме бързо да си намерим хотел с пералня, че пак му беше дошло времето. Е, тук вече паднах като видях етиопските жени. Страшна работа. Все едно съм на кастинг за черни манекенки. Наистина жените тук са много красиви. Умишлено нямам снимки с тях, защото се надявам всеки от любопитство да отиде и сам да се увери и го пожелавам на всички, обичащи пътешествията. Адис Абеба ни направи впечатление, че няма нищо общо с останалата част на Етиопия. Вечерта минахме покрай три огромни търговски комплекса, модерни сгради, няма крави по улиците, лъскави коли, доста дискотеки на по два етажа и други познати на нас “цивилизованите” неща. Хотелите също бяха доста лъскави и това са местата, в които се събират всички чужденци работещи там за срещи, да играят тенис или да се глезят с неща от кухнята. Хотелът, който намерихме също беше доста хубав и много чист. Ние нахлухме кални и аз очаквах всеки момент заради калните следи да чуя от някой служител – “Алоу, господине глей кво праиш, бе.”, както наскоро ми казаха в едно заведение до Търговище. Ама вместо това ни казаха, добър вечер, заповядайте, добре дошли. Брей, викам си – европейска работа. В Адис Абеба бяхме решили да останем два дни за да починем и да махнем миризмата на река Нил от дрехите си. Това беше за днес. Утре ще се спи до късно.
26.06.2010г. – 24-ти ден.
Днес е ден за почивка. Преди два дни от Гондер бяхме говорили по телефона със
Имахме уговорка днес в 10.30 часа да се видим в хотела ни. Покрай всичките ни пътувания се бяхме срещали с посланици на доста държави заради визите, но с български такъв никога. Очаквах да дойде някой чичко, задължително с костюм и вратовръзка, строго изглеждащ и пестелив на приказки. Слязохме във фоайето на хотела и седнахме да пием етиопско кафе направено по техните обичаи. Всъщност кафето беше невероятно ароматно и направено на пясък, нещо което в Турция доста сме срещали.
В 10.30 часа се появи и Светльо. Гледам – нормален човек, много приветлив и разговорлив.Явно не всички посланици изглеждат като герои от филма “Мисия Лондон”. Поговорихме доста и тръгнахме с него да търсим къде да сменим гумите на моторите. Обикаляхме много сервизи, Светльо звъня на много хора, но всички се притесняваха да сменя гуми на мотор.
В цялото това обикаляне да търсим сервиз успяхме да разгледаме и
където са хотелите и моловете и извън това по-бедни квартали. Накрая намерихме сервиз. Питаме могат ли да ни сменят гумите и момчетата казаха категорично – ДА.
Решихме първо да се пробват на моя мотор. Подходиха към предната джанта с един кръстат ключ. Тъй като при мен трябва шестогран 22, а не гаечен ключ реших да погледам как ще сменят гумата. Тези “майстори” решиха най-малкия камък на ключа да го вкарат в отвора и да въртят, за което отидоха за чук. Добре, че бях там, защото щях да убия поне трима етиопци. Спрях ги. Извадих си инструментите и им казах да гледат как става. И на мен ми беше за първи път на този мотор, ама говорих убедително. 😉 😀
Смяна на гуми
Свалих гумата, а те само цъкаха с език, все едно съм построил космически кораб. Дойде
Когато получих този пътепис, изведнъж ми присветна, че отдавна май не сме имали разказ, посветен само на Кайро в Египер. Днес Милена ще запълни тази празнина
Приятно четене:
Пътуването до така желаната дестинация Кайро се осъществи през ноември 2005 г., когато бях на 17. За което съм много благодарна на моя брат. Сигурно му беше омръзнало от моето мрънкане за пирамидите и цялата мистичност около тях, че когато видя рекламата по телевизията за тридневна екскурзия до Кайро, веднага ни записа.
„3 дни ?!” – някак си не ме устройваха, но имах ли право на претенции, а и все пак отивах в Египет – дали 30 или 3 дни, щях да се докосна до пирамидите.
Първи ден
Тръгнахме към 1:00 през нощта от Бургас и към 5:30 бяхме на летището в София. Полетът ни беше в 8:30. Оказа се, че имаме малък проблем с документите…. и виждах как се разминавам с Кайро. Голям рев му дръпнах, а една от служителките само ми повтаряше „Недей да плачеш моето момиче, ще ти се образуват бръчки”… Какви бръчки? Та аз съм на 17 и искам да отида в Кайро, а ти ми казваш, че може и да не стане! Така че сигурно съм поревала още 20 минути, след което се оказа, че оправиха нещата и можеше да се качим на самолета.
Пътувахме с чартърен полет директно за Кайро с група психолози, които отиваха на семинар. Полетът продължи два часа и половина, но за двете жени, които стояха пред нас тези два часа и половина се оказаха кошмарни – не можеха да запалят цигара цели два часа и половина. Сигурно пушачите ще ги разберат, но за мен и брат ми цялото мрънкане беше забавно, защото ситуацията беше все едно на живот и смърт.
Беше някак си приятно, особено излитането. И ето, че се оказахме във въздуха. Наистина прекрасна гледка – от островите в Егейско и Средиземно море до пустинята в Африка.
Винаги ми е било интересно как мюсюлманите спират с работата си, когато дойде време за молитва* На това станахме свидетели, когато влязохме в сградата на летището. Почти всички бяха коленичели с броеници в ръце и се молеха. Цялата работа беше за 5-10 минути. През това време нетърпеливите пушачи търсеха място където да запалят по една цигара, докато ни оправят документите. Нашият гид Али беше така любезен да им покаже едно ъгълче в голямата зала , заобградено от стъклени прегради (точно като аквариум). Това място било специално за пушачи. Но доколото си спомням, те решиха да изчакат, докато излезем навън. След това на добър английски, Али ни каза набързо програмата и се натоварихме на автобуса.
Жигула,т.е.Фиат
Първата гледка след летището е
Чисти, подредени сгради, на някои от терасите се виждаха чистачки, които бяха облечени в типичните за сериалите униформи – сини и бели престилки. И много зеленина. Наблягам пак на чистите сгради, защото след този квартал не видях повече чисти сгради (освен музея). Тъй като вятъра довява много пясък от пустинята, повечето фасади са кафяви или жълтеникави. Затова и повечето прозорци имат дървени кипенци. А за климатиците – нямаше и помен от бял метал. Като цяло всичко беше в пясък.
Богаташкият квартал
От скъпарския квартал изведнъж попаднахме на строителна площадка. Повечето сгради бяха построени до първи етаж, а нагоре се извисяваха арматури. Али ни обясни, че било така, защото за недовършени сгради се плащат по-малки данъци.
Но това сигурно е нормално за мегаполис, все пак до 2005 г. населението в Кайро наближаваше 17 млн. души. Най-големия град, който бях посещавала до преди това, беше София. И там трафикът ми се струваше ужасен, но в сравнение с Кайро, София е прекрасна. А за Бургас да не говорим. Та ние в Бургас почти си нямаме задръствания. Да се върна при движението в Кайро – много коли, автобуси, мотори, колела. Абе от всичко по много. И клаксони – много клаксони. Широки платна, през които колите преминаваха без мигачи. Да отбележа, че там почти няма кола без драскотини.
– дано никога да не ни се налага да пътуваме с техния градски транспорт. Маршрутките бяха без врати, а вътре пътниците наблъскани като сардини в консерва, и последния качил се висеше през вратата. Доколкото разбрахме, за да вземеш книжка в Египет, не държиш никакви изпити. Станеш ли на 16 (не съм сигурна за възрастта), по право вече имаж книжка. Може би и затова движението в Кайро е пълен хаос. След час успяхме благополучно да се доберем до
който се намираше далече от центъра, но в приятен квартал, близо до река Нил. Хотелът представляваше 10 етажна сива сграда 3 *. Стаята ни беше на 7 етаж. Не беше нищо особено. Две легла, гардероб, стар телевизор с максимум 5 канала.
и не толкова самата баня, а гледката навън. През малкото прозорче буквално можех да пипна съседната сграда. Добре, че на душа имаше завеса. Абе за 2 нощувки, хотелът си беше идеален. След като се настанихме, с брат ми решихме
Пиколото ни обясни къде можем да опитаме добре приготвен фалафел и ни опъти до най-близката банка, за да обменим пари. Макар че на доста места се разплащахме с долари.
Излязохме на главната улица, която беше успоредна на
Направи ни впечатление, че бреговете на реката, а и самата река са много мръсни и доста бездомници живеят там. Нил се ползва също и за речен транспорт. Наистина се чувствах странно, защото бях толкова близо до пирамидите – до вчера ги гледах по National Geogrphic, а ето че съм на няколко километра от тях. Сега си спомням как, докато си опаковах багажа , моято приятелка Сузи ми повтаряше: „Милена, вземи си къси поли и панталонки, защото там ще е топло.” Взех си, но добре, че си взех и дълги панталони. Наистина беше топло – към 25 градуса, но докато се разхождахме с брат ми по алеята над Нил, едно момче, което беше седнало с приятелката си на една пейка, така хубаво ме освирка, че през другите 2 дни дори и не сетих за къси дрехи.
Нил
Докато търсихме заведението за фалафели и правихме снимки, имах късмета да се подпра на няколко палми, вследствие на което приютих по себе си голям брой мравки. Така че ако видите палми в Кайро, а вие ще видите, защото са навсякъде, ги подминавайте без допир
Може би след час лутане стигнахме до ресторанта (разбира се той не е толкова далече от хотела, но ние като туристи си се позабавихме малко ).
Но се доверихме на пиколото и пробвахме фалафелите. Това всъщност е подобие на нашите дюнери, само че вътре слагат някакви кюфтенца от зеленчуци. Абе, то и аз не разбрах какво точно има вътре, но бяха вкусни. За двата фалафела заплатихме 1 $. След това седнахме в една пицария – приятно местенце, с добро и бързо обслужване. И сега докато пиша, ми изникват не само спомените, но и вкусът на пицата . А на връщане към хотела открихме едно магазинче за сладолед, което уважихме и пред следващите 2 дни. Продаваха уникален шоколадов сладолед с парченца шоколад. Не съм намерила все още подобен в България. Като цяло храната в Кайро не е скъпа, напитките са по-скъпите продукти. А за емоциите от разходката – бях развълнувана от самото място, а кварталът беше просто съвкупност от сгради, повечето, от които доста мръсни в комбинация с много шум от коли и хора, и всякакви миризми – дали храна, дали боклук, или миризмите, които идваха от реката. Но по някакъв начин не оставаш безразличен към мястото.
На покрива на хотела имаше ресторант с басейн. И след като се събрахме привечер, Али ни качи горе, за да видим Кайро по тъмно. В далечината, сред всичките светлини, се открояваха 2 тъмни места. ПИРАМИДИТЕ… и след няколко часа щях да съм там . След като се полюбувахме на гледката, решихме да намерим някое заведение наблизо до хотела. Разбира се, никъде не сервират алкохол, но за сметка на това е пълно с наргилета. Искахме да седнем на
Затова седнахме в един италиански ресторант с още няколко човека от групата. След като хапнахме, си поръчахме наргиле** – някак си това беше чара на заведението. Над всяка маса се бяха заформили облаци от дим и се носеха най-различни аромати – на череша, ананас, праскова и други плодове. Така се забавляваха арабите, не им беше необходим алкохол. Наместваха се удобно в креслата и до всеки един от тях се поставяше наргиле. И така до към 23:00. Сега не мога да си спомня как съм се чувствала преди да заспя, но си спомням, че спах като къпана и двете вечери. И така няколко часа до заветната цел…
Втори ден
Сутринта хапнахме набързо в ресторанта и поехме към
Бях много развълнувана, защото тепърва се очертаваше много интересен ден. Маршрутът от хотела до музея беше не повече от 40 минути. Но влизането в музея – повече от час.
Сградата на музея беше голяма и красива, оцветена в червено и бяло. Дворът също беше внушителен. Личеше си, че го поддържат. Навсякъде райграс и малки кипри храстчета. А сред тях статуи на богове и умалени варианти на пирамиди с различни йероглифи по тях. Бонус към цялата картина – хора от цял свят. Чуваха се най-различни езици – немски, френски, руски, италиански, китайски. Общо взето цветна и добре озвучена картина.
Сляхме се с тъплата и поехме към входа. Там охраната ни помоли любезно, или по-точно посочвайки една картинка със зачеркнат фотоапарат, ни подкани да си оставим камерите в сейфовете. Доколкото си спомням, входът беше включен в цената на екскурзията. И след това в колонка по двама, започна нашата обиколка. Не мога да си спомня дали от 3 или 4 етажа се състоеше сградата. Спирахме се почти на всяка забележителност като изчаквахме търпеливо групата пред нас да освободи място. Ако на двора беше шумно, вътре беше 3 пъти по-шумно. И в един момент незнаех дали да слушам нашия английскоговорящ гид, или да подслушвам руския, който се чуваше от съседна група.
Наблюдавахме предмети, които бяха на хиляди години и някакси оставахме без думи. Но наистина онемях пред златната маска на Тутанкамон. Бях я виждала само по телевизията, но сега стоях срещу нея. Толкова близо и така се бях вторачила , че за малко да си блъсна лицето в стъклената преграда. Маската е много запазена, сякаш е направена наскоро и наистина е много внушителна. Разглеждахме най-различни предмети, които хората са използвали в ежедневието си през вековете. Даже в средата на едната зала бяха поместили рибарска лодка. След близо 2 часа, гидът ни обясни, че срещу 20 $ може да влезем в залата с мумиите. Но аз не изявих желание, така че имахме още около час свободно време да се разходим из музея. Ако нямаше толкова народ, нещата щяха да се развиват по-бързо. Но най-вече да имаш малко уединение, за да се насладиш на забележителностите. А при нас се получаваше „И това е…от 2 до 5 минути история за предмета… Хайде придвижвайте се по-бързо напред…”. Но просто няма друг вариант. Все пак в двора сигурно имаше още 1000 души, които напираха да влязат, а пред централния вход се трупаха и следващите автобуси.
Излизайки от музея, бяхме натрупали много емоции. Имах чувството, че пирамидите ще ме довършат емоционално . Но преди да стигнем до тях, имахме обяд и посещение на ателие за папируси. Обядът ни беше в
Не можех да повярвам. Ето че най-накрая ги виждах наистина. Ресторантът беше на втория етаж, с големи френски прозорци, за по-добра видимост. И този път нямахме късмет с арабската кухня. Сервираха ни типични за България ястия – ориз със зеленчуци, риба, салата зеле с моркови, шопска салата (но без сирене ). Така че обядът с нищо не ни впечатли. Впечатляваше ни гледката. Забелязахме, че върхът на едната пирамида го няма. На негово място се извисяваха някакви железа. Така и не разбрахме как се е получило това. Пирамидите са построени от каменни блокове и това се вижда много добре. Но върхът на Хеопсовата пирамида е загладен( или това, което беше останало от върха). Али ни обясни, че има теории, които твърдят, че целите пирамиди са били гладки и изрисувани, но с времето тази мазилка е изпадала. Това така и не е доказано.
След като хапнахме, отидохме пеша до
което се намираше на 10 минути от ресторанта. Прекарахме около час вътре. Показа ни накратко как се прави папирус, защото истинския процес отнема месеци – от подготовката на хартията , до изрисуването й. Събрахме интересна информация. Но честно казано не ме свърташе като знаех какво ни предстои. А и вече ги бях видяла отдалеч. Нали знаете какво се получава като дадеш на гладно куче парче месо, та и по-голямата част от групата се чувствахме така. Искахме си пържолата (образно казано ). И ето вече натоварени на автобуса – потегляхме към едно от чудесата на света.
Жена
Винаги, когато съм гледала предавания за
съм оставала с впечатлението, че те са много навътре в пустинята.Е, не са!
Излязохме от квартала и след 10 минути спряхме на паркинга до пирамидите. Някак си се чувствах щастлива, че ги виждам от 10 метра, но бях и леко разочарована. Слязохме от автобуса и ни нападнаха продавачите. Много са нахални. Колкото повече им отказваш, толкова повече се амбицират да ти продадат нещо. Затова брат ми ни купи едни малки каменни скарабеи и ни оставиха намира. О
ще със слизането беше лудница. На паркинга имаше най-малко 20 автобуса. Картината от музея се повтаряше. Много народности, много езици. И много нахални продавачи. Не можех да се насладя на гледката и на чувството. Не че не бях щастлива, напротив – чувствах се много добре, но исках просто да застана за минута на едно място и да им се насладя. Е, това нямаше как да стане с целия този шум и с всички хора около нас. Затова се насочихме към Хеопсовата пирамида. Покатерих се по каменните блокове и се наместих на един от тях. Там нямаше кой да ме побутне.
Чувството няма как да се опише. Мислех си : „Следващия път като ги гледам по National Geographic ще си кажа „Аз съм била там, на онзи каменен блок, стоях си и си люлеех краката” и ще съм много доволна****. Малко по-нагоре от мен се намираше
Всеки можеше да влезе (стига да нямаше проблем с клаустрофобията), но не си спомням срещу каква сума. Тъй като чухме коментари от излизащите хора, че не е това, което са очаквали, се отказахме да влизаме. Направихме си снимки и решихме да пообиколим. На всеки ъгъл имаше полицаи. Тъй като от пирамидите падат от време на време малки каменни късове, жителите от околието ходели да си ги събират. Представяте ли си да си сложите камък от великите пирамиди в основите на къщата си?***** Запътих се аз да се снимам в края и в кадър влезе единият полицай, който след това се хилеше и повтаряше „Money, money”. Там всъщност всички го повтарят . Всеки се опитва да ти се напъха в снимката, за да иска после пари . Ако им откажеш, не се сърдят. Поне всички бяха засмяни и весели.
Имаше и патрули, които обикаляха около пирамидите – полицаи на камили. Пообиколихме още около час, след което отново се качихме на автобуса. Свалиха ни 2 км по-нагоре. Там се намираше панорамата. Също така, който имаше желание, можеше да се качи на камила. Мен ме хвана страх, като видях как първо си наддига задницата и този, който е отгоре стремглаво тръгва напред. Ако не се държиш здраво, ще имаш близка среща с пясъка. А това пък никак не се препоръчва, защото камилите се изхождат там. Те май навсякъде го правеха, защото където и да се спреш на панорамната площадка, си полъхваше много неприятно. А някои от приятелите ми искаха да им донеса пясък в бутилки. Доста бързо се отказах от тази идея.
5 долара за слизане ;)
Време беше да посетим и
Намираше се малко по-надолу от пирамидите. И там имаше много хора. До самият Сфинкс се намира залата за балсамиране. Пообиколихме вътре и от единия изход излязохме на около 5 метра от Сфинкса. Отблизо е много красив. И отново в главата ми излиза въпроса „Боже, как са ги направили тези неща, дали наистина версията за НЛО не е вярна?” . Като ги видиш отблизо, ти се струва още по-невъзможно да са дело на хора.
Да се върна на Сфинкса – Али ни разказа какво се е случило с хубавото му лице. По време на войната с французите, една ракета (снаряд – по времето на Наполеон не са ползвани ракети – бел.Ст.) била отнесла носа му и сега той се намира в музей в Англия (доколко е истина това, не мога да ви кажа ). Веднага се сещам за френския филм за Астерикс и Обеликс и как скриха носа му под него. Е, не е под него, в Англия е. Макар че не проверихме. Затова щяха да са необходими доста напъни и помощ от кранове 😉 Сфинксът се намира близо до един от кварталите на Кайро. Какво ли е да живееш там? Излизаш да си простираш прането и си гледаш Сфинкса. Най-вероятно не му обръщат никакво внимание
(снимки от 27 до 31)
В програмата следваше посещение на
Тя се намираше на 5 минути ходене от Сфинкса. На влизане в парфюмерията ни посрещнаха отново с чай от каркаде. И този път го пропуснах. Забравих отначало да отбележа, че навсякъде те посрещат така – на летището, на пазара, в хотела, в магазините. Подават ти една табла с малки чашки (като за шотове), пълни с червена течност – чай от каркаде. Студен, горчив, без грам захар. Аз лично не бих повторила повече от 1 път. Помещението в парфюмерията представляваше дълъг, широк коридор, в края на който се намираха големи дивани, на които ни настаниха. Разказаха ни за началото на парфюмерията и за продуктите, които предлагат. Стените представляваха множество от малки кутийки, в които имаше шишенца с най-различни аромати. Брат ми си купи ароматно олио за масаж за 30 $. Пробва го 1 път и сигурно го е изхвърлил. Това нещо нямаше попиване в кожата,а си беше доста мазно. Като цяло неприятна история . След парфюмерията ни закараха в специализиран магазин за сувенири. Накупихме една торба с малки скарабеи, сфинксове, пирамиди, богинята котка. Абе торба за 50 $. Ако някой ден решите да ходите в Кайро, не прибързвайте с тези магазини, защото на следващия ден минахме през един пазар (подобие на Капалъчърши) и тези покупки няма да ви излязат повече от 20 $.
След още час, доволни и леко изморени, се запътихме към хотела. Бях леко тъжна, че си тръгвам, но и не ми се оставаше там. В този момент просто исках да се изкъпя. Имах чувството, че съм като мръсните сгради, цялата полепнала в прах. То така си и беше! „Героите са изморени, но готови за още приключения” – така бих описала почивката ни в хотела след тази разходка. Но за вечерта си бяхме заплатили круиз по Нил с вечеря. Така че нямахме много време за размотаване.
Малко отклонение: от турагенцията ви дават списък с допълнителни екскурзии. Избирате и доплащате към пакета.
В тази цена влиза и вечерята, без напитките. Както вече споменах, храната е евтина, но напитките са скъпи. Вечерята беше на блок маса, вкусна и на корем. Особено десертите . Но за едно кенче кола и бира (250 мл), платихме 20 $. Но си заслужаваше – програмата беше много хубава. Имаше кючекчиня и други аниматори. Можеше да се излиза и навън. Корабчето беше на 2 етажа. Ние бяхме на първия (цялото помещение беше ресторант). Останахме много доволни от круиза. Към 23:00 тръгнахме наобратно за хотела. Въпреки късния час, беше доста оживено и отново имаше задръствания.
Трети ден
Ето че в 9:00 бяхме готови за напускане, оставихме по някой и друг долар на възглавниците за камериерките и тръгнахме (персоналът навсякъде е много любезен, така че оставянето на бакшиш не се чувства като задължение).
Пихме по едно кафе в лоби бара и се натоварихме на автобуса. Преди полета щяхме да посетим пазара, за който споменах. Какво да ви кажа за него – голям избор от сувенири, отново нахални, настойчиви продавачи и всякакви странни миризми. Ако обичате да се пазарите – това е мястото :). Докато минавахме покрай една сергия, възрастен мъж ни попита откъде сме. В отговор на това, че сме от България, чухме “готина мачка” = готина мацка. Пак е запомнил нещо човека 🙂
Пазарът
Минахме безпроблемнно проверките на летището.
От голямата жега спирачките, с които застопоряват гумите на самолета, бяха започнали да се топят. Не ни дадоха да слезем и така си постояхме 2 часа, докато излетим. Сами можете да се досетити как това се отрази на пушачите :). В 23:00 трябваше да кацнем в София, но това се случи към 1:00. От Кайро си тръгнахме по тениски. Да е било към 26 градуса. Малко преди да кацне, ни съобщиха, че в София вали сняг и е –3 градуса. Не бяхме подготвени за такова време. Затова сложихме блузите с дългите ръкави, които бяхме взели за всеки случай, минахме набързо през проверките и се качихме в колата. Добре, че родителите ни ни чакаха, иначе щяхме да замръзнем като шушулки. Споделихме набързо впечатленията си и съм заспала. Само след минута отворих очи и вече си бяхме в Бургас. Това ми се стори най-бързото пътуване София – Бургас, което съм имала :).
*Това се случва само в арабските страни. В други мохамедански страни, като Турция, трудовият процес си продължава без прексъване – бел.Ст.
**Много е гнусно, нали? 😉 – бел.Ст.
*** Става дума за Египетския музей в Кайро – бел.Ст.
****Хубави мечти. Подкрепям! – бел.Ст.
*****Прегледайте основите на къщите в Търново 😉 – бел.Ст.
Автор: Милена Бахчеванова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Кайро– на картата:
Кайро
Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, а днес ще прекосим Египет.
Приятно четене:
втора част
Кратка статистика на цените
В Египет 1$ струва 5,66 египетски паунда, а 1литър бензин е 1,75 паунда, което е под 50 стотинки. Има 90 безоловен и 92 обикновен.
И така все още сме в петия ден от пътуването 07.06.2010г. Фериботът пътува около 2 часа и в 15.30 часа бяхме на пристанището на
Естествено първото, което ни посрещна е административна сграда във формата на пирамида. Нали сме вече при фараоните.
Тук още с пристигането сгрешихме като слязохме доста рано. Моторите ни бяха на долния полу етаж на ферибота и трябваше да изчакаме да се изнесат всички автобуси и коли от горния. В това време към нас се приближи човек, който ни връчи с Мони по един документ – написан на арабски, а човека не говореше английски. Кой беше и как ни позна все още не мога да си обясня, но явно че това щеше да ни трябва. От вълнението, че вече сме в Африка въобще не се притеснявах, че всъщност слизам, без да знам къде ми е паспорта и какво въобще се случва.
Слязохме на пристанището с моторите и веднага отидохме към имиграционната служба. Тази служба е съвсем близо до пристанището. До нея се
Купихме, влязохме в службата, залепиха стикера виза и след точно 10 минути бяхме официално пуснати в тази страна. Гледам, цъкам и не мога да повярвам, че на фона на цялата суматоха, всъщност има абсолютен ред в преминаването на границата. Предстоеше трудната част с регистрацията на моторите, за което бяхме чели много и знаехме, че ще е адски сложно и ще отнеме време. Попитахме къде трябва да отидем, упътиха ни и спряхме пред един голям навес с коли, автобуси и камиони. Притесних се, защото мястото много ми заприлича на каналите в КАТ-София, от които доста съм патил и беше пълна лудница. Страшно много хора и всичкия багаж се разтоварваше, проверяваше и отново се качваше на всяко едно превозно средство. Ужас, как ще се оправим още се чудех.
Гледахме с Мони и се чудехме от кое гише да започнем обиколката. То какво ли се чудехме, като навсякъде пише само на арабски. Избрахме едно, влязохме, ама веднага ни изгониха, щото не сме били за там. В това време към нас дойде полицай от Туристическа полиция. Той ни каза да изчакаме и ще прати човек да ни помогне. Такъв вид полиция бях виждал само миналата година в Йордания и сега малко се успокоих, защото тяхната работа е да помагат на такива туристи като нас, които владеят до съвършенство арабския език и обичат да пушат и да се разхождат безцелно пред десетките гишета 😀
След около 5 минути при нас дойде друг полицай, който каза че ще ни помогне за всичко. Тръгнахме заедно с него и
Въобще си нямам представа какво попълвахме, какво давахме. Разбрах само, че направиха сверка на рамите на моторите и провериха багажа или по-точно питаха какво носим. Как какво – гащи и чорапи, наши родни, че тука си нямате. Тук не трябва да се споменава, че се носят фотоапарати, лаптопи, камери и др. техника, защото искат и за тях да се плаща такса. Записаха ми SPOT-а, като беше смешно че ме пита какво е това и аз казах GPS въпреки, че точно до него си стоеше истинския GPS. Човека пита къде му е екрана и аз някак от вътре ми дойде да кажа, че е стар модел. Митничарят каза, че може и да е стар, но ще го запише. Викам си добре, щом трябва.
Като цяло процедурата представлява както е при нас минаването на КАТ за регистрация на нов внос МПС.
Всичко струва по 150$ на човек. В крайна сметка след цялата процедура и след три часа обикаляне и смях с полицая, че горкия беше много отнесен и си загуби даже радиостанцията, имахме по два регистрационни номера и египетска шофьорска книжка.
Египетска шофьорска книжка
Египетски регистрационни номера
Общо три часа и вече бяхме готови. Без помощта на туристическата полиция нямам представа колко време щеше да ни отнеме, но със сигурност нямаше да успеем преди края на работния ден. За това съдействие даже нищо не се плаща. Помислих в България колко би отнело човек да си извади книжка и да регистрира МПС и се отказах да мисля, че да не си развалям настроението. Полицаят ни посъветва къде да намерим хотел и тръгнахме.
Вече карахме в
През цялото време на границата беше 42 градуса, страшна лудница, хората ни гледаха, радваха ни се или ни се смееха не знам, защото не разбирам арабски, но беше доста забавно. С помощта на едно такси намерихме хотела, на 10 километра след пристанището.
Настанихме се в хотела, което всъщност бяха бунгала, но много хубави и чисти. Поръчахме си по една бира и едва тогава можех вече да осъзная, къде се намирам – в АФРИКА. Бях доста развълнуван от този факт и по тази причина пих още една бира 😀 Километрите за този ден бяха около 400, но жегата започна страшно да ни мори и доста бяхме капнали от умора.
Героите са уморени :)
Около бунгалата си беше като оазис.
Хотелът
Всъщност Нувейба се намира на Синайски полуостров и точно зад нас беше и пустинята Синай, която предстоеше да прекосим. Nuweiba е съкращение от Nuwayba’al Muzayyinah на арабски език, което означава нещо като мястото, където Моисей отвори водата. Има нещо такова, защото точно на това място от Нувейба по права черта през Червено море е Саудитска Арабия и има нещо като подводен мост или по-точно плитчина с широчината на мост от двете страни на която е много дълбоко. Просто някакъв природен феномен, който започва от гр.Нувейба.
Приключи и този ден от нашето пътуване.
08.06.2010г. – Шести ден.
И тази сутрин станахме рано, въпреки че умората вече се натрупваше. Вечерта преди да легнем момчето на рецепцията ни обясни кой път да хванем за Кайро. Пътищата са няколко, но само един е отворен. Така тръгнахме по крайбрежието. Тук личеше, че е този район е бил с доста развит туризъм, но в момента всичко беше изоставено. Не знам каква е причината, но минавахме край доста хубави малки хотелчета, с хубави плажове, но без никакви хора.
Сега всичко беше пусто, но все пак намерихме единственото работещо кафе с бензиностанция. Веднага се възползвахме да заредим малко гориво и да изпием първото кафе за днес.
Мястото се оказа много оживено. Тук спираха всички пътуващи по този път. След кратката спирка продължихме. За Кайро трябваше да минем през пустинята Синая, но първо пред нас беше планината. Температурата се задържа около 25 градуса. Беше прохладно и приятно за каране за момента. Стигнахме до планинския проход. Красив, с нова настилка и с прекрасни завои.
Синайската планина
Проходът. По дяволите, защо египетските пътища изглеждат така добре?!? (бел.редакцията)
След около 20км по този проход се изкачихме на най-високото място. От там продължихме още малко между скалите, които имаха много странен червен цвят. Имах чувството, че са нагрени от жегата до червен цвят и всеки момент ще се разтопят.
Беше интересно и от доста време не бях карал усмихнат под каската. Продължихме напред. Не след дълго скалите изчезнаха и остана само пясък.Пътищата станаха убийствено прави, което лично мен много ме затрудни да стоя буден на мотора.
Кратка спирка за събуждане.
В един участък минахме през прясно положен битум, преди асфалтиране и хубаво се налепихме целите с него, включително и моторите. Това малко ни събуди.
Колкото и да гледахме и да се ядосвахме, то друг начин нямаше или както често казваше Мони – “това е част от играта.” Пожелахме майките на тези пътни строители да са живи и здрави дълги години и продължихме. Колкото и да бяхме щастливи от факта на какво място караме, тези прави пътища доста ни мориха. Спирахме за по цигара, но бързо тръгвахме, защото в пустинята дървета няма и сянка не се намира. Така с няколко почивки стигнахме до
Тунелът под Суецкия канал
Снимката съм я взел от интернет, защото там е толкова охранявано, че няма начин да спреш, да извадиш фотоапарат и да снимаш. От двете страни на пътя има през 20 метра постове, въоръжени с всякакви пушкала. По пътя от Нувейба до тук само на едно място ни спряха за проверка и то точно на мястото, където започва този път към Кайро през пустинята. И точно на това място в другата посока се стига до Израел. Тунелът е кръстен на египетския инженер Ахмед Хамди и свързва азиатската част на Египет с африканската. Минавайки този тунел вече и географски бяхме в
От другата страна ни посрещнаха малко по-високи температури – около 34 градуса. Спряхме да огледаме картата и решихме да продължим направо към пирамидите в Гиза. Движението на около 50 километра преди Кайро стана доста натоварено. Шофьорите тук са ужасни. Засичането е нещо абсолютно нормално и е опасно ако човек се опита да кара спазвайки някакви правила, с които е свикнал. Стигнахме и Кайро. Въпреки, че бяхме на околовръстното стояхме на няколко пъти в задръстване. Следвахме табелите, които за наш късмет бяха и на английски и достатъчно на брой. Точно преди Гиза слязохме от околовръстното шосе, малко се пообъркахме, но в крайна сметка в 16.30 часа бяхме на паркинг пред пирамидите. От тук нататък е забранено влизането с превозни средства в целия парк. Естествено местните веднага започнаха да опитват нещо да ни прекарат, предлагайки различни разходки до пирамидите – с кон, с камила, с „карета”. Ние накрая се подлъгахме и се качихме на една каруца, която в България и викат циганска мечта, а там му казват карета. Адско друсане падна. Бъбреците ми така подскачаха, че само сливиците ми ги спираха да ми излязат през устата. Купихме си билети за пирамидите и вече бяхме вътре. В първите минути не можех нищо да кажа, развълнуван от факта къде се намирам. Гледах, мигах, цъках с език и слушах разказа на човека дето удряше с камшик коня, който пък се противеше всякак да потегли с два натоварени глигана. Добре, че мина една камила, този кон го хвана срам и потегли, макар и на полусъединител.
Започна разходката. За пирамидите няма да разказвам любопитни неща, тъй като има страшно много информация и не мисля, че можем с нещо да я обогатим. Ще покажа само това, което видяхме ние.
Пирамидата на Хефрен
Пред пирамидата на Хефрен
Пирамидата на Менкаура
Преди да продължим Мони се престраши да се качи на камила. Аз отказах, тъй като ми домиля за животното. 😀
След успешното качване и слизане продължихме към
Сфинксът
Вече стана 18.30 и започнаха да ни гонят от комплекса.
Една последна снимка на “каретата” и угрижения за кончето собственик.
Бяхме оставили моторите пред един магазин и трябваше да се върнем с “каретата” до там. Връщането също беше толкова романтично. Минахме през едно гето точно под пирамидите и успяхме да ги разгледаме и в друга светлина.
Край пирамидите в Гиза
Хеопсовата отново.
Край Хеопсовата пирамида
Върнахме се при моторите и веднага отидохме в хотел, защото бяхме доста изморени и не ни се обикаляше повече да търсим друго място. Естествено момчето, пред чийто магазин си бяхме оставили моторите „любезно” искаше да ни помогне със същия хотел, като се обади на мениджъра и ни уреди стаи. Отказахме и както се разбра по-късно, стаите бяха доста по-евтини от цената, която този младеж ни каза, опитвайки се да „помогне”.
Тук вече ми направи впечатление как всички се опитват нещо да те излъжат и да ти вземат парите.
Цените за туристи са няколко пъти по-високи от нормалното и искат бакшиш, дори ако нещо ги питаш. Не ми харесват хората, когато ни приемат само като една касичка, на която задължително трябва да и разбият вратичката и да изсипят съдържанието. Настанихме се в хотела, поръчахме си ядене и така приключи вечерта и този ден. По-късно видяхме и по трети начин пирамидите.
Пирамидите by night
Дълъг ден и се чувствах препълнен с впечатления от всичко видяно. Все пак за нас с Мони Египет беше нещо съвсем ново. А ни чакаше още доста…
09.06.2010г. – Седми ден от сагата.
От Гиза тръгнахме рано около 09.00 часа. Целта ни вече беше спускане надолу към Асуан и по пътя каквото видим, като не пропускаме и Луксор. За да излезем във вярната посока отново трябваше да изпитаме ужасното движение на Кайро. Все пак вече с натрупан опит, много бутане между коли, камиони, и други подобни след един час излязохме във вярната посока. Минахме през квартали, където мръсотията беше толкова голяма, че не съм си и представял, че е възможно. Всички боклуци се изхвърлят на пътя. Нощните ставания по голяма и малка нужда се изхвърлят в реката, а пък аз винаги си представях Нил като нещо романтично. Що така съм си го представял не знам, но тук египтяните надхвърлиха всички мои очаквания за “чистота”.
След като хванахме вярната посока
Минавахме през села почти без разстояние между тях, а на всичко отгоре с “легнали полицаи” в началото, в края и в средата на селото. Ужас. Няколко прескочихме, тъй като малко късно ги видяхме. Мони караше пред мен и буквално през 5 минути в каската си чувах – “внимавай”. Така карането стана трудно още в началото.
Най-интересното стана след около 20 километра каране.
Обясниха ни, че с ще карат с нас, за да ни пазят. От какво ще ме пазят не разбрах, щото до сега си карахме и не видях нищо страшно, но тук било задължително. Никой от тях не знаеше английски и само едно момче се доближи към нас, разбра че отиваме към Асуан, но първо в Луксор и ни попита „Сахара уи” – направо онемях. Явно, че питаше нещо важно, но нито аз нито Мони го разбрахме. Той повтори още няколко пъти, но резултата беше един и същ – той гледа умно, а ние гледаме усмихнато. Бе какво е туй “Сахара уи” не може да обясни, ама го повтори поне 10 пъти. С Мони решихме, че щом повтаря е нещо важно и се съгласихме да ни поведе към туй важно нещо. Тръгнахме заедно с тях.
Скоростта беше максимум 90 км/час и тогава още разбрахме, че няма да стигнем Луксор за един ден. Трудна работа, а виждахме, че този пикап Тойота дава всичко от себе си. „Сахара уи” като гледахме картата се оказа, че означава „Sahara way” и явно е питал дали да карат от там. Правилно сме се съгласили и вече карахме през пустинята Сахара. Невероятно красиво беше, а и усещането
За някои е странно да намериш нещо красиво в едно огромно “нищо” пълно навсякъде с пясък и един асфалт през него, но ние с Мони някак намирахме, защото бяхме доста щастливи от този път. Не можех да спра да се оглеждам във всички посоки, въпреки, че освен пясък и малко скали друго нямаше. Покарахме около 100км и спряхме на крайпътно “кафе”. Тук кървава история – има кафе, чай и току що заклани агнета и кози висят на куки, готови да се превърнат в печено по желание на клиента.
Снимка и с нашата охрана
С охраната
След почивката продължихме и така през определени километри ни предаваха на следващ конвой с една тетрадка, в която се разписваха точно като за багаж – предал-приел. Спирахме по пътя за чай, който много помага в жегите. Вече беше сигурно, че няма как да стигнем днес до Луксор и решихме да се наслаждаваме на карането и да търсим нещо забавно в това ужасно бавно пътуване. И намерихме – падна голям смях с английския, който говорят като неща от сорта „Уан минетс” – една минути, което ще рече, че чакаме около 10 или „Йор насналити” – вашата националност. Весело беше и много се забавлявахме а и пътуващите с нас също доста се хилиха. Всеки си говори неговия език, ама всички се смеят, което е добре. Температурата също беше на наша страна като не се качи повече от 35 градуса. Спирахме за по цигари и снимки и пак продължавахме.
Единственото интересно за този ден беше минаването край
След толкова много ислям ми беше странно да видя такова село и нещо християнско.
Коптско село
За коптите се смята, че са наследници на древните египтяни – коренното доислямско /неарабско/ население на Египет. Те са най-голямата етно-религиозна общност. Последователи са на Коптската православна църква, която е една от древноезичните монофизитски църкви. Основана е в Александрия през 536-580г. от египетските копти. Монофизитството е християнската позиция, че Исус Христос има само една природа, което противоречи на диофизитската позиция, че Христос има две природи – една божествена и една човешка – и е осъдена като еретична. Точно заради това, че коптите са последователи на монофизитството тяхната царква също е обявена за еретична. Малко отклонение.
Така около 18.30 часа стигнахме в
Хубав град по средата между Кайро и Луксор и точно на река Нил. Тук поредната охрана ни намери хотел. Предаде ни пак с тетрадката на полицията пред хотела, а те веднага оградиха с едни бронирани щитове, едни автомати и не ни оставаше нищо друго освен да спим там. Моторите ни никога не бяха охранявани толкова добре.
Ресторантът към хотела беше с невероятно добра кухня. Общо взето от момента, в който сме в Египет ядем само пилешко, щото това има навсякъде, но пък поне го има и е доста вкусно. А и бирата вече стана разнообразна
Така приключи и този ден. С много жега, бавно каране, но някак мина много забавно.
10.06.2010г. – Осми ден от пътуването ни.
Още от вечерта се бяхме разбрали с полицията, че ще тръгнем в 08.00 часа. Бяха много точни и точно в уречения час потеглихме към Луксор. Пред нас караше кола, след това ние и зад нас още една кола. Тази отзад беше с пуснати сирени, а тази отпред държеше скорост 120км/час дори и в града. Викам си ей сега за 2 часа сме в Луксор. Така излязохме от Асют за 10 минути. Всъщност това с карането в конвой явно преди време е имало своето значение, но сега според мен е напълно излишно, но няма как да се съкрати цяла една такава служба.
Карахме около 50 километра в тази група и ни предадоха на друг конвой. Е, те караха с максимум 50км/час. Ужас. Толкова бавно не се бях влачил, а и започваше да става доста горещо колкото повече слизахме надолу в Египет. По едно време не издържахме, дадохме газ и изпреварихме конвоя, като го оставихме много назад. Те хората викаха, махаха, но кой да ти обръща внимание. Бяхме отново само двамата с Мони и разполагахме с цялото си време. Странно, но се почувствахме някак свободни. Пътят се движеше срещу течението на Нил и се приближаваше все повече към голямата река. Започнахме да спираме вече където си решим. Спряхме да починем близо до един канал, успореден на Нил.
Хубаво място. Около Нил и тези канали беше доста зелено и някак успокояващо. Е, в същото време точно до канала миришеше точно като прясно спукана тръба на старата Софийска канализация, но това беше нормално за начина на живот тук – всичко се хвърля във водата.
На фона на тази красота, ясно се открояваха селата, през които минавахме, потънали в боклуци и мизерия. Хората се придвижваха кой с каквото има
Пътят стана настина красив и само на места се показваха скалите от Сахара.
Така по този път стигнахме и до първото място, където можеше буквално да усетим Нил. Бяхме точно на брега.
Вълнуващо преживяване, което изненада дори мен. Никога не съм мислил, че мога да стоя и да гледам в една река и да се наслаждавам. Някак с Мони не ни се тръгваше бързо, въпреки, че днес трябваше да стигнем най-после до Луксор. Дори околните селски къщи и “спирките” край пътя ни бяха интересни.
Постояхме доста на това място, но жегата ни накара да тръгнем. Покарахме и след известно време ни спряха на един пост и ни накараха да чакаме отново конвой, който щял да кара с нас. Трябвало да пристигне този, с който сме пътували, защото онази тетрадка – предал-приел е в тях. А бе няма нужда от конвой си викам, ама кой ли ни пита. Почакахме да пристигнат онези с пикапа Тойота, модел “карета”. Казаха, че не трябва да ги изпреварваме, ние се съгласихме и едва чакахме да тръгнем за да ги изрежем отново. Потеглихме, но след десетина километра един от полицаите махна да ги изпреварим и ние въобще не се поколебахме. Имало явно и разбрани хора. Така до Луксор си карахме сами под огромната опасност да бъдем отвлечени, убити или продадени в робство. 😀 Явно са ни наблюдавали и са преценили, че този който ни купи като роби само ще страда с нас и никой не ни закачи през целия ден.
при температура 41 градуса. С наближаването на града по самия път беше много красиво с множество посадени и добре отглеждани цветя и палми. Карахме в нещо като цветна градина. В Луксор беше също толкова красиво и цветно. Естествено това е само около хотелите за туристи. В другите части си беше типичната египетска гледка – къщи от кирпич и по-рядко с тухли, тесни улички, доста мръсно, но пък в същото време хората са си супер безгрижни и спокойни. Настанихме се в хотел Шератон. Въпреки името хотела няма нищо общо с примерно този в София, но беше чисто и приятно, имаше интернет, баня и най-важното – пералня. Бяхме решили да останем в Луксор да починем два дни, защото вече доста се бяхме уморили от бързането. Тук дори пих и кафе еспресо – нещо, което не съм предполагал, че ще ми липсва някога.
Така приключи и този ден от нашето пътешествие. С наближаването на границата със Судан, температурите все повече се покачваха и това започна допълнително да ни изтощава. Утре ни очакваше един ден като истинските туристи само в разходки.
11.06.2010г. – Девети ден.
Днес за първи път се наспахме както трябва. Без да бързаме с едни дълги закуски и дълги кафета. За първи път след толкова километри не се налагаше да обличаме екипи, ботуши и да караме. Вече бяхме изминали близо 4000км за осем дни и умората се усещаше.
И така, след кафето първата ни цел беше
Уговорихме се с едно такси да ни повози до там и около 09.00 часа бяхме вече на път. Долината на царете е мястото, където са гробниците на фараоните. Тук освен фараоните са погребвани техните жени и деца и някои видни благородници. Общо всички гробници са 62 на брой, от които за 25 е установено със сигурност, че са царски. Най-старата гробница е на Тутмос І. По времето на Рамзес І е започнало изграждането на Долината на цариците, където ние не можахме да отидем. Тук е абсолютно забранено снимането, поради което ние като добри туристи спазихме забраната и не сме правили снимки. Само за илюстрация слагам две снимки свалени от интернет.
По препоръка на туземците ние разгледахме гробниците на Рамзес І, Рамзес ІІ и Тутмос ІІІ. Просто си нямам представа как могат да се разгледат всички 34 броя гробници, отворени за посетители. Вътре е невероятно с много запазени и интересни стенописи.
В гробниците обаче, освен красиво е и адски задух и жега и едва се диша. Абсолютно от никъде не влиза въздух и по тази причина всеки разглежда много бързо и бяга навън, където температурата от 40 градуса ти се струва прохладна.
Тук изкарахме около два часа и поехме обратно към Луксор и по-скоро към Карнак.
е бил известен на древните египтяни като Ипет -Исут (най-святото място) и представлява град от храмове, построен преди 2000 години, който е бил посветен на триадата от божества –Амон Ра, Мут и Хонсу. Целият комплекс е с площ 840 декара, разделен
Днешният пътепис ще ни отведе в Кайро и Хургада. Интересно е да се види как изглежда Египет от гледна точка на попадналата там българка. Приятно четене:
Който обича предизвикателствата непременно трябва да посети Египет.
Има много какво да се види, да се почувства, наистина. Аз си падам повече по лукса и затова се върнах леко изнервена, макар и да бях подготвена за културния шок, който ме очаква.
През деня в Кайро пребивават между 22 и 24 милиона души, вечер към 18. Движението не спира за секунда. Огромен град. Самолетът ни летя половин час над Кайро и околности, докато стигне до летището.
В
може да се види всичко, наистина всичко. От най-отвратителната мизерия и бедност до супер лукс. Много сгради (блокове) са недостроени умишлено и стърчат арматури (а до тях се мъдрят сателитни чинии безброй), това е така, за да не плащат данъци, някаква врътка с кредитите, които им отпускат също така се спрягаше, както и това, че да могат да дострояват за синовете си.
Изуми ме какво са способни да направят от сгради (Хургада), построени година-две преди да започнат да ги обитават — разруха и мизерия, направо ги разкостват… В богатата част на Кайро е чисто, спретнато, красиво, луксозно.
Интересно ми беше да наблюдавам как се удрят с колите си, как се разправят след това (всички коли са ударени там!), как много от тях карат вечер без фарове, а някои и без габарити. Интересно ми беше да чуя различните видове клаксонови поздрави и попържни. Имат си специфични за всяко нещо. Ако клаксонът на кола се повреди, тя моментално се спира от движение и се прави по най-бързия начин. Без свирните си не могат да оцелеят, няма как, на това разчитат единствено като сигнализация. Няма светофари (е, има 3 за цяло Кайро, като повечето от тях са неработещи), а регулировчици видях тук-там, но определено не знаеха за какво са там. Градският им транспорт е пословичен, мятат се в движение и развяват абаи или каквото там се казва онова дълго нещо, което носят и мъжете.
Днес откриваме една нова страна на нашия сайт — Судан. Пътуването до там е на Ваня. Приятно четене: Хартум, whirling dervishes и други интересни работи От столицата на Судан се завърнах едва вчера. Първо посещение. И като всяко първо нещо — остави у мен следа....
Последни коментари