Archive for the tag 'Ниагарски водопад'

юли 30 2012

Ниагара

Ad fontes!“ биха рекли знаещите латински и знаещите откъде започват пътеписите в България 🙂 От Ниагара, естествено 🙂

Люси ще ни води там днес, да видим дали все още ври, кипи, беснува се, гърми* 🙂

Приятно четене:

Ниагара

Не може човек да е чел Алеко и да не мечтае да види Ниагара! И в моя списък на места, които исках да видя, Ниагара беше на челно място.

Никога няма да забравя първото си пътуване до там – странна работа, уж стигнахме в градчето, дори към мостовете към Канада се доближаваме, а тътен се не чува. Това беше първият сблъсък с реалността преди век – днес човек толерира ежедневно такава смесица от шумове, че водопадите днес не произвеждат внушителен звук! За да чуете тътена, трябва да се приближите наистина до тях. Аз наивно си представях, че са толкова грандиозни – по размер и звук, че сякаш с величието си те теглят към себе си. Ама не, всъщност можете да минете през градчето Ниагара и да подминете водопадите.

Ниагарски водопадНиагарски водопад

Ниагарски водопадНиагарски водопад

 

Мисля, малко физически данни са нужни, за да стане по-ясна картината.

Водопадите същност са три

Най-големият е Подковата. Те са на границата между САЩ и Канада – водопадите се образуват при вливането на река Ниагара в езерото Онтарио, поради различието в надморска височина между двете. Това обяснение е доста примитивно, но мисля, помага на въображението ви да си представите за какво става дума. По ирония (геополитическа), два и половина водопада са американска територия, само половината от Подковата е канадска, но водопадите се виждат по-добре от канадската страна. Т.е. от канадската страна водопадите се явяват като на картина пред вас, докато от американската страна, те са до вас – виждате и усещате умопомрачителната сила, скорост и количество на водата. Вечер огромни прожектори със светлини в различен цвят огряват американската част на Подковата – гледката си заслужава!

Другата реалност, която удря туристите е, че

американската част е ужасно западнала – градчето е бедно,

зле поддържано, дори самият парк не се отличава с красотата, която обикновено може да се види около националните забележителности. Американците уважават всяко камъче, ако зад него има някаква история и незабавно строят туристически атракции около него. В Ниагара не е така. Хотелите наоколо са по-скоро мотели, най-добрият е всъщност Дейс Инн, който е от верига на съвсем достъпни хотели, останалите са общо взето ужасни и цената на стая е около $200 долара. Положението с ресторантите е подобно – много индийски ресторантчета или даже сергийки, много малък избор на добри ресторанти. Помня, че при едно от пътуванията ми, попитахме специално в хотела кой ресторант биха препоръчали, мислейки, че не сме намерили „правилните“ ресторанти досега. Пратиха ни в италиански ресторант, в който платихме $50 за вечеря, която беше толкова ужасна, че изядохме само хляба.

Ниагарски водопад

Другата забавна история беше с търсенето на Starbucks – съпругът ми, пристрастен към кафе, обиколи целия град, за да намери Starbucks, убеден, че просто е невъзможно да няма, предвид, че са на всеки ъгъл. Не и в Ниагара. Няколко часа по-късно, вървейки по моста към Канада, за да видим водопадите от моста, от погледа му не успя да убегне чаша Starbucks, която една жена носеше. Въпреки, че американците не са типът хора, които заговарят непознати за това откъде са си купили кафето, нищо не беше в състояние да го възспре! Оказа се, че е… купено в Канада. И така стигнахме до безумния разговор с емиграционните на границата: „Каква е целта на вашето посещение в Канада?“, питат официозно те. „Starbucks“, отговаря искрено Скот. „Хм…“, усъмняват се те. Скот усмихнато клати глава. „Колко дълго възнамерявате да останете в страната?“, не се примиряват с отговорите му те. „Зависи колко далече оттук е Starbucks“, не се предава и той. Добре, че хората имаха чувство за хумор…

Green Island, Niagara Falls, NY 14303, USA

Последното вмятам, защото спомените ми за емиграционните на тази същата граница няколко години по-рано са малко по-различни. Тогава моя приятелка и аз, горди притежателки на J-1 визи за студентска бригада, бяхме любезно запознати с “черния списък“ на държавите, чийто граждани биват препращани на интервю в Бъфало. Списъкът се помества на лист формат А-4, и България се намира в компанията на Бурунди и Буркина Фасо. Консулството в Бъфало имаше няколко почивни дни и така отгледахме Канада през моста. Подобно беше преживянето на майка ми в опит да види Ниагара от канадска гледна точка, но в консулството в Детройт – каквито документи не се сетиха, не поискаха, и накрая (няколко часа по-късно) й дадоха 6-месечна виза (ние щяхме да бъдем в Канада само 4-5 дни), след като тя беше готова да се откаже. Нейната огорчено-обидена реакция беше: „Тия ще ме накарат наистина да стоя 6 месеца напук.“

Такива работи на канадската граница, ако имате туристическа или студентска виза, пригответе си здравите нерви.

Ниагарски водопад

Има нещо в Ниагара, което не може да убегне дори на най-ненаблюдателното око –

индийците! Те са навсякъде

Там има толкова индийски туристи, че първия път си помислихме, че има индийска конференция. Но в следващите няколко пъти „конференциите“ също течаха в пълна сила. Погледнах в Bing, очаквайки да намеря някоя интересна история, но само две теории се появяват. Едната е, че в Индия Ниагара се счита за една от забележителностите, които човек трябва да посети. А другата е, че понеже Индия е наричана „Страната на реките“, те имат значение на светиня. Струва ми се, че има по малко истина и в двете теории, но каквато и да е историята, индийците са навсякъде в Ниагара!

 

Канадската страна на водопадите

е съвсем различна от американската, всичко е прилежно подредено, поддържано. Симпатични ресторантчета на всяка крачка, детски увеселителен парк, казино, известният ресторант на кулата, Planet Hollywood… и, естествено, Starbucks!

Оградата на едното рамо на Подковата е съвсем близо до водата – такава мощ и чувство на необратимост! На всяка минута се изливат 168 000 кубични метра вода от височина около 50 метра. Много интересно – ако стоите известно време, взирайки се във водопада, добивате чувството, че всеки момент водата ще спре, скоростта ще намалее, количеството ще спадне, защото цялото това изливане на вода от реката в езерото е изключително необичайно, сякаш резултат от нещо временно – порой, спукана стена на язовир… Но водата поддържа своя ход. От езерото Ери до езерото Онтарио. Интересно е, че ерозията променя (невидимо) релефа на водопада – всяка година ръбът на Подковата се мести навътре с около 30 см, в миналото, средно ерозията е била малко по-малко от цял метър годишно. Според интересно изчисление, при намалената скорост на ерозия, след 50 000 години водопадът ще изчезне, защото ерозията ще достигне езерото Ери, откъдето тръгва река Ниагара.

 

50те метра, от които се изсипва водата, разбира се, са предизвикателство за търсачи на силни усещания – разказват се истории на смелчаци (или не съвсем!), които скачали в бурета. Има една уникална история, която ще чуете там – за дете, което паднало през оградата (това е съвсем реална възможност и днес!) и оцеляло благодарение на помощта на едно от корабчетата, които возят туристи в езерото до вътрешността на Подковата.

Другата легенда, която се разказва там е, че някои почитатели на хазарта намирали смъртта си във водопада, след като загубели всичко в казиното от канадската страна.

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

По-оптимистично, около водопадите се предлагат допълнителни атракции – разходка с хеликоптер, балон, корабчето, едни мостчета под по-малките водопади, сигурно има и други, но не се сещам. Хеликоптерът сигурно си струва, но това удоволствие е обикновено по-скъпо. Балонът всъщност не лети над водопада, намира се встрани от водопадите, издига се нагоре и слиза, не си струва. Разходката с гумирани дъждобрани под малките водопади също не си струва. Виж, разходката с корабче към Подковата е чудна – само да сте наясно, въпреки дъждобрана, ще станете вир вода! В един миг нищо не виждате от водата, която ви залива, нищо не чувате от грохота на падащата вода, нямате милиметър сух по себе си, обаче… нищо няма значение! Нещо като профилактично проветряване на мозъка! Или по-точно – като мозъчна авто-мивка!

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

Ниагара през зимата също си заслужава да се види! Ветровете понякога ви подсигуряват с подобаващо намокряне и без да слизате на разходка с корабче, но пък гледката на снега по огромните камъни отстрани на езерото и сипещата се вода, е невероятна!

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

*Ясно е, че е цитат от Алеко и без да слагам кавичките, нали? – бел. Ст.

Други разкази свързани с Ниагарския водопад – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРБОНОСТИ 🙂

10 коментара

юни 03 2011

Из Щатите надлъж и нашир (6): От Чикаго през Ниагара до Ню Йорк

Продължаваме с обиколката на Съединените щати заедно с Румяна. След каньоните на Юта и Лас Вегас, нагазихме в Калифорния, обиколихме Сан Франциско,а за последно минахме през Нациналния парк Йосемити и се видим езерото Тахо

Днес ще завършим обиколката на Америка с Чикаго, Нагара и Ню Йорк.

Приятно четене:

Из Щатите надлъж и шир

шеста част

От Чикаго през Ниагара до Ню Йорк


23 септември. Рано сутринта сме отново на път – посока Чикаго – този път с моя малък Фичо (Honda Fit). Пристигаме рано следобед, настаняваме се в мотел в Еванстън и се мятаме на метрото към центъра на

Чикаго

Отиваме първо до оная чудесия, която прилича на голям лъскав боб – те така и ѝ казват –

The Bean,

въпреки че официалното ѝ име е Облачната порта (Cloud Gate).

The Bean (Бобчето) или Облачната порта (Cloud Gate)– Чикаго, Илинойс

После из Милениум парк, Crown Fountain, където стени с човешки лица периодически бълват вода, а хлапетата шляпат из водата и се кефят. После по Мичигън авеню стигаме до

Великолепната миля (Magnificent Mile)

– особено лъскав участък от търговската част на града. В северния ѝ край е небостъргачът Хенкок, откъдето гледката е много хубава – качваме се точно преди залез слънце и гледаме как постепенно се запалват светлините на града. Още малко вечерно мотане по Стейт стрийт, стария град, и – време е за сън.

Великолепната миля (Magnificent Mile) – Чикаго, ИлинойсВеликолепната миля (Magnificent Mile) – Чикаго, ИлинойсВеликолепната миля (Magnificent Mile) – Чикаго, Илинойс

24 септември. Сутринта – разходка

из Еванстън и до Бахайския храм,

който се намира в съседното предградие – Уилмет. Апропо, такива храмове на Бахайската вяра има само по един на всеки континент и североамериканският е точно тук. Разкошен е – като от дантела – и си заслужава да се види.

Бахайски храм – Уилнет край Чикаго, Илинойс

Чикаго, ИлинойсОко – Чикаго, ИлинойсФонтан Бъкингам – Чикаго, Илинойс

Плажът на Уилмет на езерото Мичигън е особен тих и спокоен през септември. След това обикаляме дълго по Чикагските улици – първо с колата – до кея Белмонт, откъдето има хубава гледка към центъра на града, после пеша – вървим покрай река Чикаго с многото мостове, кривим вратове към върха на най-високия небостъргач тук – бившият Сиърс тауър, дето отскоро вече се казва Уилис тауър, покрай новопостроения Тръмп тауър, до Бъкингамския фонтан. Надвечер предприемаме маневри по измъкване от Чикаго, отправяме се на изток. Нощуваме в мотелче до градчето Хауи, щата Индиана.

25 септември. На сутринта продължаваме на изток, целта ни е

увеселителният парк Сидър Пойнт (Cedar Point)

Тълпата пред парка е голяма, паркингът побира стотици коли. Нареждаме се на опашка за първата чудесия-ужасия – Raptor (Граблива птица) – влакче, което те лашка и върти във всички възможни (и невъзможни!) посоки, с голяма скорост. Чакането на опашката е час! После на следващото – Corkscrew (Тирбушон), и следващото – Gemini (Близнаци)… и още… и така – до пълно размътване на мозъка! Апропо, известно време си мислех, че съм най-възрастната в парка – наоколо бяха все хлапетии – но в един момент се успокоих, че не съм – видяхме едни баба и дядо, които със сигурност бяха над 70-годишни (а може и над 80?!), но пък с какъв блясък в очите! Нощуваме в

градчето Сандъски,

край което е паркът.

Увеселителен  парк Сидър Пойнт (Cedar Point) – Сандъски, САЩ

Увеселителен парк Сидър Пойнт (Cedar Point) – Сандъски, САЩ

26 септември. Караме на изток по брега на езерото Ери. Посока –

Ниагара!

В ранния следобед сме вече там. Ехааа, чудо-чудо! Ненапразно Алеко се е дивил толкоз. Аз съм тук за четвърти път, но всеки път ахвам като за сефте, щом го видя! Мога да гледам с часове тая вода, дето се хвърля с главата надолу като луда! Качваме се на корабче, което ни отвежда направо отдолу под водопада, ехааа! Здрачава се и гледката става още по-вълшебна. От канадския бряг отсреща пускат светлини. Някой някъде казва, че в неделя обикновено имало фойерверки (днес е неделя). Разпитваме, но никой не знае със сигурност кога и дали. Чакаме, като запълваме времето с ахкане и охкане. Няма фойерверки – преместили ги били в петък… карай!

Ниагара

Ниагара

Ниагара

Ниагара

27 септември. Газ към Ню Йорк сити! Пресичаме горната част на

щата Ню Йорк (Upstate New York),

в градчето Сиракюз попадаме в задръстване, точно когато бензинът ни е почти на нула – какво ли е да ти свърши бензинът, когато си в задръстване, хе-хе! – ама успяваме да се измъкнем. Времето е почнало да се разваля – току превалява. Пристигаме в

Ню Йорк

по здрач, имаме резервиран хотел в Бруклин. Караме към мястото на хотела, наоколо кварталите са отначало лъскави и прилични, постепенно стават все по-мърляви и около хотела вече са съвсем обезпокоителни. Хотелът е приличен, изглежда доста нов, но околността хич не ни се нрави… Спестяваме си разходката из нея. Прекарваме нощта, надничайки през прозореца да проверяваме дали колата ни е още там 😉

28 септември. Сменяме хотела с един в Ню Джърси. Навън вали и се отдаваме на почивка – гледаме сериалчета, устройваме си ‘The Big Bang Theory’ маратон :). Вечерта сме с Наско и Сара, вечеряме заедно, те разказват за пътуването си из Франция, а ние – за нашето пътуване.

Theater District - Times Square, Ню Йорк, Съединени американски щати

29 септември. Отиваме с влакчето до Ню Йорк, шматкаме се цял ден с огрооомен кеф. Чудесен град, град на градовете! Ако мога да си избера едно място на Земята, където да живея, май това ще е 🙂 Шляем се до късно – по Бродуей и Таймс скуеър, надолу до Юниън скуеър, Гринидж вилидж, Ийст вилидж, Уошингтън скуеър, обратно към Бродуей, точно където са всичките театри и вечерни забавления, пак около Таймс скуеър… Вечерта отново сме с Наско и Сара, в мексикански ресторант.

Таймс скуер, Ню Йорк

Ню Йорк

Ню Йорк

Ню Йорк

Ню Йорк

Ню Йорк

Ню ЙоркНю Йорк

30 септември. Дорка се качва на самолета за България, а аз поемам обратно към Кълъмбъс. Почти по целия път вали като из ведро. Късно вечерта се прибираме с Фичо, с 2000 мили зад гърба си.

Край

Автор: Румяна Койнова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Съеднинените щати – на картата:

One response so far

апр. 24 2009

Ниагара, благодаря ти за снизходителността!

Наскоро отговарях на една анкета за ролята на блоговете в днешното общество. Една от тезите ми беше, че блоговете са преди всичко писане, а какво техническото средство за достигане до читателите е по-маловажен въпрос (дали е печатница или интернет — важното е писането и свободния дух). Та волно или неволно всички блогове, хеле пък всички пътеписи, се сравняват с вероятно първите български блогъри Захари Стоянов и Алеко. Пък за сайт за пътеписи — Алеко е вечната мерна единица.

Горното дървено-философско разсъждение трябва да ни въведе в днешния разказ на Сандо за Ниагара. Разказът може да се нарече и „Ниагара — 120 години по-късно“, защото… абе, ще разберете защо. Приятно четене:

Ниагара, благодаря ти за снизходителността!

От малък мечтая да видя Ниагара — онова чудо на природата, за което всеки е чувал и чел. И само при споменаването на иначе странното и звучно име във въображението гръмват хиляди фонтани, адският тътен натиска слепоочията и кара земята да трепери, а облаците водни пръски се издигат към небесата и обливат пейзажа в мокър прашец.

Сред семейните реликви и пожълтели спомени баща ми грижливо пазеше визитната картичка на негов колега-плувец. Дори и името му се е запечатало в паметта ми — Джордж Парк от Торонто. Според легендата въпросният плувец е предложил на баща ми да отиде при него в Канада, за да тренира на спокойствие. Баща ми обаче вежливо отказал, защото не е искал близките му в България да си имат неприятности с вечната дружба и универсалното щастие на другарите болшевики. Върху визитката на канадеца можеше да се види една вълшебна снимка на ниагарския водопад, която на всичкото отгоре беше цветна!

И така, от една миниатюрна картинка въображението ми изплете около митичния водопад цяла мечта, символ на свободата и шарения живот. А когато се отвори възможност за пътуване до Ниагара, с жена ми не се подвоумихме нито за миг. Представяте ли си? Та това е най-известното и посещавано природно чудо на света!

До Бъфало отидохме със самолет, а след това трябваше да се придвижим

до канадската страна на Ниагара,

където се намираше и нашият хотел. Оказа се, че има няколко възможности за придвижване — бусът-такси струваше 110 щатски долара и щеше да ни закара пред вратата на хотела, докато обикновеният междуградски автобус излизаше по 2 долара и нещо на калпак, но щеше да спре малко по-далече… Сигурно вече се досещате какъв беше изборът ни.

След около 40 минути път из американските пейзажи любезната шофьорка ни остави близо до граничния пост, намиращ се на брега на реката. За да се стигне до канадската част, трябва да се мине по моста (Rainbow Bridge), прекрачил Ниагара и стъпил в две държави. Американските граничари ни пуснаха да вървим нататък, след като за миг провериха паспортите ни. Беше студено, наоколо нямаше почти никой, а ние бързахме с куфарите към хотела. И тогава видях на живо водопада и станах свидетел на една наистина апокалиптична гледка, в която за съжаление природната стихия играеше второстепенна роля.

Реката беше покрита с дебел лед, а отсреща се виждаха канадските хотели, огромната китара на Hard Rock Cafе и разни други модерни заведения за обществено хранене и пиене; вляво, т. е. срещу течението на реката и в посока на водопадите, изпъкнаха на фона на залязващото слънце друга група хотели-небостъргачи, които с огромните си футуристични форми създаваха впечатление за марсиански пейзаж от научно-фантастичен филм със зелени човечета, говорещи на развален английски с албански акцент. И чак тогава погледът съзира облаците водни пръски на водопадите, а сърцето се свива в недоумение от гротеската урбанизация на природната забележителност. Жалко! Чувството за изненада комай е окончателно затрупано от купищата железобетон на канадския хотелиерски бизнес.

Четете по-нататък>>>

4 коментара

Switch to mobile version