Помпей, на живо (1)
Започваме едно пътуване из Древността – Юрий ще ни води до Помпей. Приятно четене: (КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО!(
Етикети: Неапол
Неапол и околностите
Днес с Ирина ще разгледаме красотите на Неапол и околностите му. Приятно четене: Неапол едно красиво несъвършенство Херкулан и Помпей, Амалфи и Позитано, заедно със забележителностите на Неапол Ирина Иванова „Виж Неапол и умри“,...
Италианското и френско Средиземноморие
Днес заедно със Стоян, ще обоиколим едно от най-богатите крайбрежия на малката ни планета – италианско-френското Средиземноморие. Приятно четене: Италианското и френско Средиземноморие Италия – Франция Рим- Сицилия – Неапол – Помпей – Везувий...
Неромантично за романтичния Капри (3): Съвети за пътуване
Вили продължава с поредицата си за остров Капри. Започна се с едно въведение, после ни показа забележителностите на острова, а днес ще ни даде съвети къде-какво-как на остров Капри.
Приятно четене:
Неромантично за романтичния Капри
част трета
Съвети за пътуване
Много хора смятат, че Капри е скъпо място и затова не е за всеки. Нее… Аз мисля, че там е толкова скъпо, колкото и из центъра на Рим или Флоренция, примерно. И, че може би Венеция е най-скъпото място в Италия.
Колкото до Капри – да, той наистина излиза скъпичък, но на хората, които го посещават само за едно “здрасти” – за два-три, четири часа.
Защото:
- Пътуването с кораб, а то няма друг начин, от Наполи или Соренто е съответно 17/15 евро в едната посока. За двупосочен билет няма отстъпка. Значи отиване/връщане = 34/30 евро.
- После, от пристанището до Пиаца Умберто в Капри отива фуникуляр или минибус. Пак от там до Анакапри отива минибус, както и между двата града циркулира минибус. Това е градският им транспорт. Цената на билетите е 1,80 евро за навсякъде. Няма еднодневни карти. Иначе, за местните жители си има карти, седмични или за по-дълъг период, и то на дооста по-ниски цени. За местните, обаче. А те безпогрешно си се разпознават помежду си.
- Цената за такси от пристанището до Анакапри е твърда – 20 евро. Обаче за тези 20 евро се пътува не повече от 7-8 до 10-12-15 минути, зависи от натовареността на пътя в момента и дали ще поискате, евентуално, шофьорът да ви спре за минутка-две при някоя тераса да снимате гледката.
- Освен това, почти е абсурд таксито да ви закара точно на адреса. На пръсти се броят хотелите, до които може да стигне нормална кола. Обикновено, спирайки до някое кьоше, шофьорът хвърля един полупоглед към човека до себе си (или задната седалка) и съвсем естествено и небрежно заявява “куи, синьоре/синьора” (до тук). И най-много да ти посочи посоката, в която да продължиш сам да се оправяш из уличките /снимки – в предните публикации/.
- Хапване и пийване – цените, както навсякъде в Италия, зависят от категорията на заведението и дали е в центъра или не, дали ти сервират или не. Но на Капри зависи и от това дали си седнал на терасата на стратегическо кафе/бар/рИсторанте, откъдето душата ти се пълни и от великолепната панорама. Т.е. тук се плаща и за гледка 🙂
С други думи, на Капри можеш да пиеш кафе, сервирано ти на маса, на цена от 2 до 8 евро; да хапнеш парче торта от 4 до 12 евро; малка пица “Маргарита” от 3,50 до 7 евро; останалите видове пици се въртят около 7-12 евро; салата “Капрезе” (точно Капри й е родното място) – от 7-22 евро; сладолед от 2 евро и нагоре; фреш – 3-4-5 евро; бира – 3-4-5 евро; вино – 17 евро и нагоре; минерална вода 0,5л – 2 евро…
- Цената на разходка с корабче около острова е 16 евро, но може да варира, зависи от това дали се тръгва от Марина Гранде или Марина Пикола, и дали включва и Синята пещера или не.
И излиза, че /поне аз си го представям така, ако не съм права, поправете ме, моля/ при едно посещение на Капри с група, за около 3-4 часа, което време включва и по около 20-30 минутно висене /организационно/ на пристанището след пристигането и преди заминаването, съвсем кратка разходка из центъра на градчето Капри /а то няма какво да му се гледа толкова/ и Градините на Август /примерно, за други места няма да има време/ и малко зяпане по витрините на бутиците или присядване на по кафе за 30-40 минутки, но извън “very center” и все пак не много далеч от него, да обобщим:
път 30 евро (примерно от Соренто); 2х1,80 евро за вътрешен транспорт; едно кафе (4 евро); парче торта (5 евро); един фреш (3 евро); една вода (2 евро) + едно евро за “джардините” = 48,60 евро. Плюс едно магнитче за спомен – 3 евро. Ето, прескочи 50-те евро. Т.е. за около пет часа (с пътуването по море) се изхарчват над 50 евро, което си е около 100 български лева – никак евтино за средностатистическия български джоб, мисля. И какво успя да види въпросният турист за престоя си?!?
Аз мисля, че пътуването има смисъл и си заслужава харченето на пари, ако не е просто едно таралянкане по пътищата с “кратка пешеходна разходка” (на тъгъдък) по централните улици и площади, и поглеждане “отвън” на дворци и катедрали, а спокойно ходене и доволно дълго разглеждане на нещата, които ни интересуват или впечатляват, с чуване, вкусване и усещане на мястото. Т.е. да се докоснем истински до мястото. И тогава може да се каже, че сме били еди-къде си и сме видели еди-какво си. Тогава човек няма да казва “бил съм там”, мъчейки се да фокусира нещо в спомените си, а веднага ясно ще му изплува конкретен образ…
Но, ставаше дума за Капри.
Струва си човек да остане поне за една нощувка на Капри. Островът не е голям и за два дена и една нощ, без да лежи край басейна на хотела, при средно темпо, може да го обходи почти подробно. Още повече, когато привечер и последните еднодневни туристи си заминат, тогава се усеща и най-истинската атмосфера на острова. Или по-ранко сутринта, преди да започнат да идват корабите с новата серия еднодневни посетители.
Може би изглежда, че си противореча като казвам това, след цитирането на цените по-горе? Не. И не ви е нужен италиански спонсор. Защото, примерно… ало, пушачите! Колко ви струва една кутия цигари? Аз не пуша, но знам, че е около 5 лв. И, ако приемем, че един пушач изпушва по една кутия дневно, това са 150 лв. на месец – на вятъра! Шест месеца по 150лв. = 900 лв. = 459 евро. Тези евренца могат да обезпечат дори един три-дневен /три!/ престой с две нощувки. Не луксозен, нормален престой на двама души на острова. На двама, не на един!
- Хотели на Капри има и да, вярно е, някои наистина са суупер луксозни и съкрушително скъпи. Но има и на приемливи цени при високия стандарт на Капри. От рода на стотина евро/ВВ за двама.
Най-високи са цените в разгара на лятото – през юли и август, а най-ниски са в “мъртвия” сезон – ноември-февруари /без Коледните празници/.
Аз бих препоръчала като най-добро време за посещение на острова /а и с евентуално преспиване, понеже тогава цените са все още умерени/ месеците от средата на април-май-началото на юни, и след това септември-октомври-до средата на ноември. А най-най-препоръчвам целия месец май и края на септември+октомври. Защото тогава е топло, но не твърде горещо. И защото през май цъфтят розите /колко рози има на Капри! :)/, а през втората му половина полудява и жасмина. И уханието, което се носи, те кара да се чувстваш в рая!
През септември и октомври пък разноцветните бугенвилии все още цъфтят достатъчно обилно и на каскади се леят по стени и огради – гледката, направо е размазваща сетивата! В добрия смисъл 🙂
Цените, които цитирах дотук, са от миналата година (2012 – бел.Ст.). Но, както разбрах, от месец януари тази година за корабите до Капри вече има нови цени.
Разписание и цени
- от Неапол, ето тук:
http://www.capri.net/en/ferry-schedule
Пояснявам, че корабите Traghetto/Ferry возят хора + коли, микробуси, моторетки, стоки, и тръгват от пристанището, което е в близост до централна гара. Оттам тръгват и корабите тип Nave veloce/Fast ferry. А Aliscafo-Jet/Hydrofoil са на подводни криле /комети/ и тръгват от пристанището Molo Beverello пред Кастел Нуово.
- От Соренто, ето тук:
http://www.capri.net/en/ferry-schedule?path_id=14
Пояснявам за Соренто – всички кораби тръгват от Марина Пикола.
Но, внимание! Непременно още като си купувате билета, питайте точно от кой кей тръгва вашият кораб и уточнете в коя посока на пристанището е този кей. Защото може да има по едно и също време два-три кораба, които се канят да тръгнат нанякъде. Да не стане така, хм, отивате на кей №1 и там е – да, кораба е за Иския, тръгва след пет минути и – Да, синьора/синьор, спира и на Капри. – Да, ама не – О, но! Но, но, синьора! Вашият билет е за онзи кораб отсреща на кей №7, който е само до Капри. Не, не може, синьора, с този кораб. – А на билета ти пише, че корабът тръгва в… т.е. след пет минути. И? И ще трябва не да бягате, а да летите, защото между двата кея разстоянието е към 500-600м! Проверено лично! И освен това, при хубаво време винаги е пълно с народ; дечурлига, които точно в този миг се спъват и падат в краката ти; групи влачещи се туристи, и изобщоо… Повярвайте, казвам го от личен опит в гонене на италиански кораби! Даже, признавам си, веднъж го изпуснах точно за две секунди – под носа ми вдигнаха мостика.
Същият съвет важи и за Марина Гранде на Капри. Информацията и касите там се намират веднага вляво до вълнолома /заставайки с лице към морето/.
През лятото корабите до/от Капри са по-начесто. Тогава има и корабчета, които тръгват от/за Амалфи и Позитано, а също и от/до Салерно.
Капри, Италия
И за финал:
Харесва ли ви името “Капри”?
Наистина ли е романтично или просто хората са го натоварили с романтика? Според вас какво означава? 🙂
Е, и на мен ми зададоха същите въпроси, докато гледахме как Капри се смалява в златото на залеза, а Наполи ставаше все по-сияещ и по-осезаем в разстилащото се лилаво-синьо зад гърба ни. Отговора… ама нямам причина да не вярвам на моя човек, разбир’ш ли 🙂
Е, историята твърди, че острова са го владели древните гърци, а на гръцки “карпос” означавало “дива свиня”. Пък сега нЕма кьораво диво животно, изключвам волните “фъркати”. Археолозите, все пак, бива си ги, изкопали по някое време фосили на глигани…
След древните гърците на сцената дошли древните римляни, но те му викали “Острова на козите”, щот’ явно бъдещите византийци покрай хубавото южняшко вино са видели сметката и на свинчетата, та останали само… ммее-меее… 😉
И последно – и това е исторически доказано – на острова са живели и етруски. А те са се подвизавали из Апенините въобще, ехее, още преди братята гърци. Та, в етруския език думата за “бели скали” била /май/ “каперез”. А скалите на острова са бели!… Та, на мен тé тая версия най-ми харесва, звучи ми най-романтично, ако въобще има някаква романтика в едни стръмни бели скали, устремени към морското дъно…
Заключение: Няма да си кривя душата –
колкото и скептично или материалистично да гледа човек, около/в/на Капри витае едно специално настроение, едно особено усещане, на което най-пасва определението “романтика”. Хм, дори в бара на хотела нон-стоп се лееха побъркващи мелодии. За любов, естествено. Ето тази се намести в главата ми точно там, насладете се 😉
http://www.youtube.com/watch?v=Izw-HeyMU20
Гледка от Пиаца Умберто. Пристанището е Марина Гранде.
Поглед към Монте Соларо
Пиаца Умберто
Пиаца Умберто – катедралата Санто Стефано
Пътят между Капри и Анакапри, т.е. “магистралата” им :D
Няма как да се залуташ на Капри – начесто се срещат подобни указателни табели.
Via Camerelle – улицата на модните бутици в Капри
И съвсем обикновена уличка в Анакапри. Забележете обаче стълбите на къщата вляво – сигурно всяка къща на острова има украси от майолика из дворовете, стълбите, колоните край вратите…
Много често по пиаците и парковете освен обикновени, има и пейки, облицовани с майолика.
Може да е невъзпитано, но ми е тръпка да надничам с фотоапарата из чуждите дворове. Особено, когато са ей таквиз семпли ;)
А в рИсторанте от този тип спокойно може да се наядеш за 20 евро. На човек, с бирата… ъъ, с по една бира! :)
А тази улица пресича почти целия остров и излиза на голямата площадка пред фаральоните. А представяте ли си тази стена, когато бугенвилиите цъфнат изцяло? Красота! :)
Поради релефа на острова някои улици се движат едва ли не край покривите на хотели и вили. И при нашия хотел тоже ;)
А това се виждаше от хотелската стая. Bello ѐ? ;)
А такива са скъпите таксита, за които споменах. Сите Кабрио 🙂 Което е много добре, предвид, че в жегата приятно се охлаждаш докато пътуваш. А ако много силно пече, шофьора просто дръпва сенника отгоре. Гъзария, но е кеф, определено :)
Обикаляме острова с корабче. Скалите са “каперес”, т.е. бели, нали?
Гледка към острова откъм морето. Вляво до розовия хотел, е голямата наблюдателна площадка към Фаральоните. А те ми се падат вдясно и зад гърба ми /няма ги на снимката/
Отново поглед откъм Марина Гранде
Един от най-любимите ми/ни пейзажи от Капри – в дъното, под скалите е Марина Пикола.
И този е от любимите – Фаральоните в естествена цветна рамка, гледани от Монте Соларо.
За протокола – снимка без зум – поглед към морето долу от върха на Монте Соларо.
На връх Монте Соларо – в парка край наблюдателната площадка.
На връх Монте Соларо – короната на пинията по-отблизо. Интересно дърво…
На връх Монте Соларо – гледка, предизвикваща възторг – Неаполският залив и Везувий, Монте Фаито, п-в Амалфи – Маса Лубренсе и Соренто отпред, самият Капри под мен и острови Ли Гали /или Ле Сиренузе/ на 5-6 км югозападно от Позитано. За съжаление снимката не може да предаде усещането там горе.
Залез на романтичния Капри. Нямам думи……….. Ciao amici! A presto! ;)
Текст и снимки Вили
/със съдействието на Анджело/
Автор: Вили
Снимки: авторът и Анжело
Други разкази свързани със Средиземно море – на картата:
Средиземно море
Виж Неапол и… се влюби (3): Какво още да видим в Неапол
Вили продължава със съветите за пътуване до Неапол. Започнахме с Информация и съвети за Неапол, а предишния път започнахме обиколка из някои важни забележителности. Днес продължаваме обиколката, като авторката е сложила нейните оценки по шестобалната система за показаните места.
Предупреждение от редакцията: в разказа има снимки на пишки. Който майка му не дава да ги гледа, да не чете
Приятно четене:
Виж Неапол и… се влюби
трета част
Какво още да видим в Неапол
/първо продължение/
А сега да видим какво да видим 😉
От моя колежка знам, че по време на панорамната си обиколка с автобуса, екскурзоводите посочват някои забележителности и, евентуално, казват тук-там по няколко думи, без никакви подробности.. Ами да, то за какви подробности да има време, след като автобусът се движи из улиците и хората не слизат да разглеждат? 🙂
От мен сега малко повечко, но само колкото за да решите, дали да впишете съответното място в плановете си:
** Археологическия музей = 6
Националният археологически музей е една от топ-забележителностите не само на Наполи, а и на цяла Италия.
Карло III Испански е човекът, на когото италианците са задължени и благодарни за това.
Сградата, която той определил за целта, била бивша казарма на кавалерийския полк. Направеното й тогава частично разширение използвал Университетът на Наполи, а от 1750г. се появил и Неаполският археологически музей.
Днешното богатство на музея е разпределено в различни колекции, като колекциите от гръцки и римски антики се смятат за едни от най-важните и престижни в света. Има невероятни скулптури и мозайки, скъпоценности, монети, папируси…
Из Археологическия музей
Археологическия музей - пано-мозайка "Улични музиканти" изкопано от Помпей
Музеят притежава и египетска колекция, за която казват, че е третата по големина в Италия, след тези във Ватикана и Торино. Само че, когато аз бях там, секцията беше затворена за нещо, та не я видях 🙁
Част от известната колекция Фарнезе също е в музея.
Археологическия музей - сребърна чаша от Помпей, 1 в. пр. н.е. (е, малко счупена под дръжката)
Археологическия музей - златна монета от колекция Фарнезе
Аз предпочитам да гледам картини и фрески, те са ми слабост. И понякога така се вторачвам в някои… може и да не ви се вярва, но някакси сякаш виртуално “влизам” вътре, особено в някой от ония, огромните ренесансови шедьоври, дето са на цели стени, че не усещам как ми отлита цял час отпреде му. Но, признавам, че скулптурите тук са невероятни… Възхитителни са! И мозайките също. Казвам ви, хора, древните майстори са били абсолютни таланти!
А една от разглежданите с най-голям интерес сбирки в Неаполския археологически музей е много специфична и се съхранява в
така наречената “Тайна стая”
Интересен, мисля, е фактът, че тя е и една от първите колекции на музея, и е била официално изложена още от 1800г.
Състои се от внимателно събрани от затрупаните от Везувий градове Помпей и Ерколано, еротични фрески, статуетки, гравюри и предмети.
…Стойчо?… ами, не знам, може би тук една червена точка ли?…
Археологическия музей - дяволът се опитва да похити и открехне в греховете този тийнейджър
И, гледайки тези артефакти и интересът, с който хората тихичко си шушукаха заничайки във витрините, си мислех: Хммм… днешният човек сякаш открива пак топлата вода… Мдаа, сексът изобщо не е от вчера и е явно от основните движещи сили на човечеството, откак свят светува… Хе-хее, дали древните римляни са знаели за Кама Сутра? А древните индийци, съответно, за римските сексуални техники и “оръжия”?…
Но защо тогава хората говорят днес под сурдинка и даже срамежливо за него (секса), и твърде често оставят децата си да го “откриват” случайно, вместо да ги учат отрано що е то и защо е, така както ги учат да се хранят, обличат, играят, четат и пишат?
… Някой, ваша милост, иска ли да се изкаже по въпроса? 😉
Мдаа…
Вход – 6,50 евро
Така. Още – за любознателните и особено за любителите на древната история и археологията, които разполагат с малко повечко време и желание, има и комбиниран билет от 8,50 евро, който е валиден три дена за пет места: Националния археологически музей в Наполи, Археологическата зона Кампи Флегрей, Археологическия музей Байа, Амфитеатъра в Поцуоли и Археологическия парк Кума. С изключение на Националния музей, другите четири се намират в Поцуоли и наоколо там – малко градче-предградие в западната част на Неаполския залив.
О, между другото, Кампи Флегрей е едно страашно интересно място не само от историческа гледна точка и си струва да се отиде до там. Ако не ме размързи много, по-после може да разкажа и за него в друг пост. Ще видим.
** Кастел дел Ово = 4
Кастел дел Ово или Замъкът на яйцето, или само Яйцето, както му казват напулетане-те, подобно на Кастел Нуово е масивна и внушителна средновековна крепост. Оф, на мен дори ми е и малко като зловещ, особено когато времето е мрачно. Но е факт, че веднага ти влиза в очите – много е забележителен.
Според легендата, римският поет Виргилий, който имал славата и на магьосник, положил едно вълшебно яйце в основите на строящата се крепост, със заклинанието, докато то е там, тя да стои стабилна, а цял Наполи да се радва на благоденствие.
Първоначалната постройка през вековете изпълнявала функциите на крепост, на масивна римска вила, даже и на манастир по някое време. Но през 9 век местните жители я пожертвували и разрушили, за да не попадне в ръцете на сарацините, които по това време (8-9 век) хвърлили очо на района и почнали системно да правят набези и да плячкосват, каквото си харесат.
И, значи, днешният вид на този замък-крепост, не е точно първоначалният. Така е оформен от Карло I Анжуйски през 13 век, малко преди да построи Кастел Нуово.
Мястото на Яйцето винаги е било стратегическо за съответния владетел, понеже се намирало, така да се каже “отпред”, върху миниатюрно островче, направо “на една плюнка” от брега.
Впоследствие изкуствено свързали островчето със сушата, чрез нещо като… ми, не знам как точно се казва… – е, те, дубайските шейхове са наясно как се нарича това, нали са спецове по изкуствените острови и пътеките до тях 😉
Та, тази изкуствена “дига”, или както там се казва, сега е сто +/- метра дълга, и е толкова широка и стабилна, че по нея спокойно се движат автомобили, а напулетаните й казват “понтиле”, което значи “малък кей, мостче”. И що така?
Ами, защото като свързали островчето с брега, се образувал малък изкуствен залив и в него набързичко се оформило малко рибарско селище – Борго Маринари. Днес, обаче, рибарските лодки за заменени от яхти, т.е. сега е яхтено пристанище. И въобще, около Яйцето сега се е получила една приятна, интересна и, бих казала, атрактивна зона.
Няколко от залите на крепостта сега се използват за културни мероприятия, а в заведенията отвън под нея и край яхтите, може да се каже, че е приятно. Хм, доста приятно 😉 В някои от рИсторантчетата даже сервират и свежа виагра 😉 … Аабе, морски дарове бе, Уили! 😀
Вход свободен. Плаща се вход само, ако има платени културни мероприятия.
Кастел дел Ово - снимка от кафе-терасата на хотел Везувий (зум, естествено)
Кастел дел Ово - поглед към яхтеното пристанище от рампата към входа му
Кастел дел Ово - вътре из крепостта
Кастел дел Ово - вътре из крепостта... Да ме прощават разбирачите, ама тия оръдия ми изглеждат доста смешновати малко като нещо малоумни 😀 (говоря за външния им вид) Повтарям: извинете.
Кастел дел Ово - така подсветен е сякаш по-убав 😉 ... Щото при ниски сиви облаци, вятър, дъжд и вълни, си е не само грозен, ами и страшноват.
** Фонтана Себето в Мергелина = 3-4
Това е един не особено интересен за мен монумент, но казват, че е забележителност. Наречен е на древната и несъществуваща днес река Себето, за която се смята, или по-скоро предполага, вследствие легендата, че се е вливала в морето точно на това място. Фонтанът окончателно бил завършен от сина на архитекта Козимо-някой си, щото той, уви, преждевременно се възнесъл на небето. Амин му.
Фонтанът Себето
** Манастирът Санта Киара = 5,5
Мисля, че си заслужава човек да отдели малко време за него. Хем се намира точно в центъра на Чентро сторико – на около 200-300м от пиаца Данте. За него съм споменала в http://patepis.com/?p=28275 та затова да не се повтарям.
Vomero, 80127 Неапол, Италия
И сега се качваме на хълма Вомеро, за да видим:
** Кастело Сан Елмо = 3
Ами да, 3. Понеже аз просто не си падам по фортификационни съоръжения и разни странни (за мен) оръдия, железа и т.н.
Та, значи няма кой знае какво да се гледа в Сан Елмо, впечатляват само тия високи, дебели и грозни каменни стени, затова му давам тройка…
Оп-па, грешка! Има какво да се гледа! Висти! Белли висти на цял Наполи и целия залив!
Значи, заради разкошната панорама = 6! 🙂
вход 5 евро
Три в едно! - Гледката е от ферибота, пристигащ от Капри: най-отпред долу е грозотията Кастел Нуово. Горе на хълма по-ниското бяло здание е Чертоза ди Сан Мартино, а сивото зад него е Кастел Сан Елмо.
Високите, дебели и страховити стени на Сан Елмо
Панорама с Везувий от Сан Елмо (зум)
** Чертоза ди Сан Мартино = 5-6
Тук шестицата се отнася за фреските вътре и за панорамите отвън, а петицата е за всичко останало.
вход 9 евро
Чертоза ди Сан Мартино - дворчето му ;)
Чертоза ди Сан Мартино
Чертоза ди Сан Мартино - фрески, заради които също си заслужава да се качиш на хълма
Чертоза ди Сан Мартино - фрески по тавана (за подобни красоти не ми се свидят 9-те евро)
Панорама към западната част на Неаполитанския залив
** Още малко за точно това място на хълма Вомеро.
Най-бързо до тук се стига с фуникульора, който тръгва от станция Монтесанто. Тя се намира на 400м от пиаца Данте и е възлова (метро, крайградски влакове, фуникуляр). След само няколко минутки се слиза на крайната спирка Морген. Има указателни табели към кастелото и чертозата (“чертоза” значи “манастир”). След около 100 м по уличката, стигате до страховитите стени на Сан Елмо и след още 150 м покрай тях, до улицата, на която е входа му – завивате надясно, все покрай стената му, и са 20-30м до входа. А 200м по-надолу от входа на Сан Елмо е и входа на Чертоза ди Сан Мартино.
== От лявата ви страна по тази тиха уличка (преди да завиете – ееми, нà, не обърнах внимание как се казва) има жилищни кооперации. Изобщо, освен кастелото и чертозата, всичко наоколо е все жилищен квартал, при това доста симпатичен, бих казала дори “интелигентен”, тих и спокоен.
А от въпросния ъгъл на крепостната стена, ако се тръгне наляво по улицата, във втората сграда насреща се намира кино Америка Хол, в което, както разбрах, прожектират най-вече класически филми. А пък от терасата му, към която имало кафе-бар, се откривала чудна гледка към целокупен Наполи. Аз минах от там на връщане от терасите, сама и напълно случайно, и ей, Богу, изобщо не бих се сетила, че това е кино! Защото над входа има само един не особено голям надпис “Америка Хол” и няколко малки афиша встрани, на филма, който върви в момента. И ако човек не знае добре езика, изобщо няма да се светне що е то. И аз също – загледах ги, помислих си, че ми приличат на афиши за кино, но отминах. Как да си го помисля, като иначе това си беше обикновена жилищна сграда? Но вечерта попитах Анджело и той, разбира се, ме просвети (предния абзац 😉
Впрочем, знаете ли колко кина има в Наполи днес? Само в “чистия” Наполи, т.е. по административни граници, който е с население близо 1млн., има 8 кина. А в района Наполи (население над 3 млн. души), кината са 13 – т.е. всяко по-голямо градче си има кино.
Хм, за Варна знам, че са три – две “Арена” в два от моловете и едно във Фестивалния комплекс, което не работи всеки ден. А как е в София?… Да? А, софиянци?
Е, както и да е. Сега говорим за Наполи.
== И следващото – и то е my experience 😉
Пак там на хълма, точно срещу входа на Кастел Сан Елмо е
Galleria Vincent или Casa d’Arte,
която излага картини и скулптури на съвременното изкуство. Споменавам го за в случай, че някой се интересува – може да си направи “3 в 1”, т.е. да съчетае панорамни гледки със стара история и съвременно изкуство, с едно качване на хълма над Наполи.
На пръв поглед нищо забележително – проста бяла едноетажна постройка със сива метална ограда, вътре в двора – китки и кафе-тераса. Но на стената отвън, ако се загледа човек, има неголяма табела и работно време.
Инфо (по-после) от Анджело: това е не просто арт-галерия, а и аукционна къща, чийто собственик е (цитирам: един откачалник, дърт гей и т.н. изрази на твърд хетеро мъж) – та, чийто собственик е Луиджи еди-кой си (не запомних, но ако някой се заинтересува, ще попитам и ще кажа).
Галерията, както споменах, е за съвременно и модерно изкуство, също предлага и експонати за продан. В нея често се правят временни изложби и срещи на млади художници, и изобщо тя е доста притегателно място и за съвременния културен елит на Наполи, а не само за артистични “меки китки” (сорри, друго ориентираните, извинете). И това е въпреки невзрачния външен вид на “казата” откъм улицата.
Е, откъде Анджи знае разни такива неща? Ами нали е италианец! А всички италианци, какво? – Си имат гени, задължителни и по много, за изкуство или интерес към него 😉
Via Tito Angelini - ниската невзрачна сградичка с табелата най-вляво, която бая съм я орязала като съм снимала (щот' още не знаех какво е), е въпросната Casa d’Arte. Малко по-надолу се вижда едно палацо...
== От входа на Сан Елмо на 50м надолу по улицата в посока Чертоза ди Сан Мартино, отсреща на улицата се намира ето
тази красива къща-палацо:
Палацо Елена и Мария
Villino Elena e Maria - малко по-детайлирано
Всъщност, в един каталог за архитектурата на Наполи прочетох после, че официално тази красива къща се нарича Villino Elena e Maria. Но, за съжаление, аз не намерих повече инфо за нея, освен това, че е построена в началото на миналия век, специално разположена навръх хълма така, че обитателите й да се наслаждават на прекрасната панорама. Дело е на Еторе Берник и Микеле Капо и е типичен за Наполи пример на еклектика (смесване) на архитектурни стилове.
Анджело обаче допълни (после, вечерта), че се сещал и още нещо – че май е била построена и собственост на някой си търговец на едро по онова време, който бил доста богат и дори притежавал няколко търговски кораби, които пътували надалеч. Затова и на фасадата на къщата има надпис: “Col vento in poppa per ogni rotta.” Това ще рече “С вятър в платната при всяко пътуване (морско)”. Къщата била наречена на имената на дъщерите на търговеца, Елена и Мария.
== Безплатните тераси
Входовете за Кастел Сан Елмо и Чертоза ди Сан Мартино са на тази една и съща улица (казва се Via Tito Angelini) и са на около 200-250м един от друг. Насреща им, от другата страна на улицата, има две-три тераси, които предлагат безплатни гледки, но най-вече към половината от Наполи (без или съвсем мъничко от морето) – малката е кафе-терасата на Casa d’Arte, точно срещу входа на Сан Елмо. Втората е малко по-надолу, може би на 50м от нея – има някакво кафене с тераса, и накрая – най-обществената, най-голямата, на самата улица. Тя е 50м вдясно от предната тераса и е почти точно срещу Чертоза ди Сан Мартино. При нея има и автобусна спирка, стоянка на таксита, също точно от там тръгват стълбите за надолу към Корсо Виторио Емануеле и Спаньоли под хълма.
Кафе-терасата пред Чертоза ди Сан Мартино - ако си мислите, че тия девойки дето снимат до мен са японки - познахте 🙂 Малко странно, защото японците обикновено ходят на по-големи групи, а тези бяха само тринки и по начина, по който се оглеждаха и, коментирайки оживено, постоянно надничаха в картата, определено бяха в ъдвенчър ;)
Ето я и последната гледка за днес пак от същото място, а следващия път ще отидем в задното дясно кьоше на тази снимка - голямата бяла църква със зеления купол е Basilica dell'Incoronata Madre del Buon Consiglio (айдее...), а голямата кафеникава сграда на по-заден план и вдясно на нея е дворецът-галерия-музей Каподимонте
Е, време е за малко почивка. Както казах, следващия път ще ви водя отсреща на хълма Каподимонте. Там е една от топ-забележителностите на Наполи и наистина е страшно интересна.
Ами, чао. А престо! /До скоро!/
Следва продължение.
Автор и снимки Вили.
Някои от снимките са щракнати с любезното съдействие на Анджело 😉
Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂
Виж Неапол и… се влюби (2): Какво да видим в Неапол
Вили продължава със съветите за пътуване до Неапол. Започнахме с Информация и съвети за Неапол, а днес ще обиколим някои важни забележителности. Приятно четене:
Виж Неапол и… се влюби
продължение
Какво да видим в Неапол
А сега да видим какво да видим 😉
Бонджорно на всички и отново бенвенути а Наполи! 🙂
А, моменто!
Първо кратък инструктаж.
Ами, налага се. Защото сме в Наполи. То, нали, на кой каквото му е писано, но все пак, каквото зависи от нас, нека да го правим.
Трябва да кажа, че освен онова, което бях чела преди, за много реалната опасност да те оберат в Наполи практически навсякъде и по всяко време на денонощието, май и повечето от местните ми познати напълно сериозно винаги ме предупреждават да внимавам.
Дори един напълно непознат сервитьор на о. Капри, с който се разговорихме, докато пийна едно кафе, преди да ми махне “чао!” от вратата, загрижено рече: “Ей, сериозно, тук е раят, но отсреща* е Наполи – там внимавай много, дръж си здраво чантата и си пази фотоапарата!”
И наистина внимавах. Не знам дали твърденията са леко пресилени или просто съм имала късмет до момента, или пък е вярно, че ако човек спазва препоръките и небесата го закрилят, но засега съм още цяла и всичко си ми е намясто… пу-пу! 😉
Та, в Неапол:
- == Никога не носете чантата си небрежно преметната през рамо или просто да си я мандахерцате в ръка, защото за секунда може да останете без нея. Защо?
Защото из града голяма част от народа се движи с мотопедчета и скутери, не се спазват абсолютно никакви правила и знаци, а освен това и едва ли не всички карат така, сякаш се целят точно в теб. От което следва, че ако не се вземеш в ръце, ще си ходиш перманентно с изкаран акъл 😉 Та, може, както някой си кара моторетката, минавайки край теб, просто да ти дръпне чантата и да офейка, преди да си казал “А!”
Значи, чантата ви да е с дълга и здрава каишка и е добре да я носите така, че каишката да минава по диагонал през гърба, а самата чанта да е отпред пред корема, затворена, и едната ви ръка да има грижата често да стои отгоре й. В навалица това е абсолютно задължително.
- == Ако фотоапаратът ви е от онези, които висят на ремък на врата – ако сте с яке, когато не снимате, по-добре го пъхвайте под якето.
Преди да снимате, хвърлете едно око наоколо си що за хора има край вас. Ако времето е горещо и сте без връхна дреха, не разчитайте на това, че фотоапарата е пред гърдите ви, придържайте го и с ръка. Защо ли? Защото бандюгите, ми казаха, си имали техника за светкавично измъкване на тези скъпи фотоапарати, ей така, както си висят на вратовете на туристите.
Та по този повод и аз, когато последния път самосиндикално си скиторех из Наполи, голяма част от последните ми снимки ги наснимах със старата “сапунерка”, а “артилерията” си го носех в чантата (на корема пред мен). С него направих само някои панорамни снимки от терасите на хълма. Е, когато си бях с охрана**, Самсунг-чето заслужено си почиваше 😉
- == Не се спирайте, ако на улицата ви спре някой и се опитва да ви продаде “изгодно” нещо. Докато ви омайва, някой друг незабелязано може да ви свие нещо от чантата или някой джоб.
- == Не обръщайте внимание на просяците – по същата причина.
- == Избягвайте да стоите или вървите на/по края на тротоара – не забравяйте ония с мотопедите и миниколичките!
- == Не си дръжте всички пари, документи и кредитни/дебитни карти на едно място.
- == Всички правила за охраната на багажа ви в градския транспорт в София, важат и за Наполи.
Градски транспорт в Неапол – автобуси, тролейбуси, трамваи, метро, фуникуляри:
еднократен билет – 1,20 евро, важи 90 мин.
за цял ден – 3,60 евро, важи до 24ч. на същия ден
за цял ден в събота, неделя или празник – 3,00 евро, важи до 24ч. на същия ден
Билетите се купуват от магазинчетата с надпис “Табачи” или от будките за вестници, някои барчета, метрото. Важат за всякакъв транспорт из града, без Сити-тур автобусите, корабчетата и такситата. На целодневния билет пише, че трябва да се попълни името и датата на раждане, а при проверка да се показва и документ за самоличност. Обаче, когато мина веднъж контрола през автобуса, изобщо не погледна писала ли съм нещо или не. Нищо не бях писала. А него го интересуваше само датата на маркирането.
Качването в автобусите става по правило от предната врата. Шофьорите не продават билети, но ако нямаш билет не те свалят от автобуса. Само че, ако те нацели контрола – проблема си е твой.
Хотели в Неапол
Има много и с всякакви звезди. И определено са по-евтини от хотелите в Рим, Венеция, Милано и Флоренция, хем при същото качество. Около и в района на пиаца Гарибалди са най-много и най-евтини мисля, а в booking.com, примерно, изборът е богат.
Доколкото ми е известно има и няколко прилични хостела в града.
Един от местните ми познати спомена веднъж, че има и неаполитански сайт за обзаведени апартаменти под наем за от 1-2 нощувки до един месец, и било доста удобно за компания от няколко човека, примерно, или за семейство с деца. Нямам лични впечатления, обаче.
Какво да видим в Неапол?
Може би сте чували крилатия руски израз “По вкус и по цвет товарищи нет.”, т.е. един харесва едно, друг – друго. Затова аз ще изброя някои известни и не чак толкова, посещавани от любопитните и любознателни хора места, евентуално ще кажа и по няколко думи, и ще им сложа личната си оценка по шестобалната система. А за няколко от тях, където не успях да стигна досега, едно рамо ще удари ангелчето Анджело със своята оценка, става ли? 😉
И така, туристическите фирми показват на групите си най-често само:
** Пиаца Плебишито, т.е. Площада на народа = 4
Той е доста голям и, може да се каже, е официалния площад на Наполи. Датира от 19 век.
Тогавашният крал заповядал да го направят непосредствено до двореца и сам той го нарекъл така. А идеята му била продиктувана май от чиста проба мързел. Защото кралят просто щял да изслушва мненията и оплакванията на поданиците си, без да излиза от къщи си, само като се паркира на прозореца на кабинета си.
Е, не е ли това като доказателство на поговорката “Накарай мързеливия да прави нещо, та да те научи на акъл”? 😉
** Църквата Сан Франческо ди Паола = 4
Хубаво се белее край площада тя, но най-забележителното нещо в нея е високият, мисля, 52-3 метра купол. Вътре силно ми напомня на Пантеона в Рим.
Сан Франческо ди Паола в единия край на Пиаца Плебишито
** Театър Сан Карло = 3-4 /за външен вид/
Това е най-старият все още действащ оперен театър в Европа. Създаден е по времето на крал Карло VII през 18 век. Отвътре, обаче, аз не знам как е, понеже все още не съм влизала, но Анджи каза “Оо, е молто белло! Е гранде… Си, бюютифуль, су-пер!”
Театър Сан Карло - вид откъм Пиаца Плебишито
Театър Сан Карло отвътре (снимка от интернет; неизвестен автор)
** Палацо Реале, т.е. Кралският дворец = 4,5
Тези, които не са влизали в други дворци, сигурно ще го харесат. Но аз съм виждала и доста по-“дворцовски” 🙂
Така че, ако очаквате да прилича на някой френски или английски дворец, вероятно ще бъдете поразочаровани.
Royal Palace of Naples, Piazza del Plebiscito, 1, 80133 Неапол, Италия
Иначе, той е единият от четирите дворци на кралете Бурбони, управлявали някога Наполи. Другите са: дворецът в Казерта (за него, евентуално, мисля специално да разкажа/покажа в друг пост), дворецът на хълма Каподимонте и, може би най-невзрачният – в Портичи (малко градче, точно в подножието на Везувий) – днес в него се помещава един от факултетите на Неаполския университет.
Вход – 4 евро.
Кралският дворец - вид откъм Виа Сан Карло
Кралският дворец - главното стълбище
Кралският дворец - тронната зала
Кралският дворец - част от двореца, гледка от джардини -те 😉 (т.е. от градината отзад в двора)
** Кастело Нуово = 4
Той е един от символите на Наполи и е типичен средновековен замък-крепост, пуснат в действие през 1279г.
…Оo, я чуйте малко сега 😉
Преди това столица на кралство Наполи бил Палермо, е-хе, чак в Сицилия, а кралската резиденция тук се разполагала в Кастело Капуано, от който днес е останала само Порта Капуано, която споменах и показах в предния пост.
Та, когато Карло I Анжуйски преместил столицата тук, искал къщата му да е на брега на морето и, нали си имал френска кръв във вените, ами дощяло му се да е и по френска мода. Дошли съответно една свита французки архитекти, огледали терена – па така, па онака, помъдрили малко, стиснали си ръцете с негово величество, и след няколко години: Кралю честити, воала! – екстра замък, като от френска вълшебна приказка 🙂
Да, ама не било писано човекът да си поживее там, щото сицилианците в това време му подпукали една война и потрябвало да върви да се бие с тях.
И така, пат-кют, та чак до 1285г., когато завалията взел, че умрял и на трона се възкачил синът му Карло II. Той заживял в Кастел Нуово и веднага района наоколо се превърнал в център на града Наполи. Естествено, през вековете замъкът бил разширяван, украсяван, посещаван от видни светски и религиозни гости, спретвали си разни събития вътре. Бил също и обграждан и атакуван от нашественици, а към края на 1500-те години кралство Наполи било присъединено към Испания. Замъкът изгубил блясъка си (тц-тц-тц!), заигравайки ролята на обикновена, но важна все още (ее, пак добре!) морска крепост, в която отсядали испанските крале, когато минавали насам да нагледат тая част на господарството си…
Последната по-съществена реставрация била направена през 19 век. А през 20-те години на миналия век Общинската управа на Наполи решава замъкът да бъде признат за исторически паметник. Разчистили неугледните постройки наоколо, оправили пиацата, подредили кое-що вътре…
Днес в Кастел Нуово се помещава Общинския музей на Наполи, който не е кой знае какво, а една-две от залите му са пригодени за временни изложби и културни събития.
Вярно, изглежда внушително, но за мен най-интересното нещо от Кастел Нуово е историята. По-добре не си губете времето вътре, освен, ако го имате много 🙂
Вход – 5 евро.
Кастел Нуово - вид откъм Моло Беверело (пътническото пристанище)
Кастел Нуово - вид откъм Виа Актон
** Галерия Умберто I = 6
Всъщност това е един търговски център от време “оно”, със скъпи бутици, кафенета, ресторант и офиси. Тя е “сестричката” на Галерия Виторио Емануеле в Милано, която също е много красива. Но за тази се смята, че е по-елегантна и по-естетична от миланската.
Тези галерии са били построени, за да стимулират търговията, а също и като символ на прераждането и засилващото се индустриализиране на градовете. Те са, така да се каже, като архитектурен резултат от индустриалната революция в Англия през 19 век, тъй като за техен модел отчасти е бил използван образа на британския Оксфордски музей.
Галерия Умберто е открита през 1890г. по време на управлението на крал Умберто I и е наречена на негово име. Идеята била да се съборят най-горките сгради в района на двореца и театър Сан Карло, и новата постройка да се съчетае с околните “палацо”. Аз, разбира се, съм лаик, но мисля, че са успели идеално.
Галерия Умберто I е една от забележителностите на Наполи, из които моя милост с удоволствие се размотава всеки път 🙂
Харесвам я заради впечатляващата елегантна смес от метал, стъкло, зидария, мрамор и мозайка, и сложния и красив пъзел от ренесансови и барокови елементи. Изобщо, интересна архитектура.
Вход – свободен.
Галерия Умберто I - фасадата откъм Виа Сан Карло, точно срещу театър Сан Карло
- Галерия Умберто I – същото място от друг ъгъл и по друго време
Галерия Умберто I
Галерия Умберто I
Галерия Умберто I - мозайки по пода (Стрелец)
Галерия Умберто I - мозайки по пода (Водолей)
Да уточня: всички изброени до тук забележителности са буквално скупчени на едно място, в нещо като неправилен трапец с периметър около 1,5 км.
Е, това беше за загрявка 😉
Следва продължение.
автор и снимки Вили
* – Капри и Наполи са точно в краищата на мисления диагонал през Неаполитанския залив
** – негова чест Анджело 😉
Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂
Виж Неапол и… се влюби (1): Информация и съвети
Днес, мили деца, Вили ще ни води до … Неапол. Споко, всичко е наред, не ви трябват кърпички или каквото там ползвате 😉 Днес Вили ще ни даде информация и съвети къде-какво-как в Неапол. При това – много разумно 🙂
Приятно четене:
Виж Неапол и… се влюби
Информация и съвети
как да се докоснем (евентуално) до тази емоция (1)
Не знам защо българските туристически фирми някак си заобикалят Неапол. Доколкото съм разглеждала туристически оферти (нали съм си любопитна 😉 ) програмата им е през Неапол да минават едва ли не като бърз влак.
Правят им на групичката туристи около час панорамна обиколка с автобус, който дори не е от типа „хоп он, хоп оф“, че да могат хората да си наснимат барем малко по-свестни снимки от открития горен етаж. После (май) ги свалят от автобуса на паркинга пред Моло Беверело (пътническото пристанище), щото той е така, по-голям обществен паркинг в района на Сан Фердинандо. Като бродех из Наполи, виждах разни автобуси там, от които слизаха групи, явно туристи. Та, от там ги помъкват до, има-няма десетина минутки път, театър Сан Карло, Кралския дворец и Пиаца Плебишито, като мимоходом, следейки да не си изгубят групата, хората бързо цъкват и по някоя снимка на Кастел Нуово, който в момента е ограден отвсякъде, понеже заради разширението на метрото около него е бая разкопано. Апропо, този район е един от най-старите в града, но не е Чентро сторико. Той му е съседен.
Кастел Нуово - На мен не ми е особено красив, но го показвам заради оградата. Чудя се дали метрото минава под кастелото или някакси го заобикаля под земята?
Пиаца Плебишито - и тази забележителност не ми е от любимите, но я показвам, за да знаете какво ще видите, ако тръгнете с туристическата фирма. И следващите две забележителности се намират там - в случая се падат зад гърба ми.
Фасадата на Кралския театър Сан Карло, гледан от входа на Галерия Умберто l - само улицата ги дели.
Та, развъртат се горките организирани туристи 20-30 минути на Плебишито, казват им неща, които човек спокойно може да си прочете в интернет или от някой пътеводител, после минават за още 10-15, нека да са 20 минути, из Галерия Умберто.
Галерия Умберто l - не я показвам за пръв път, но тя ми е от любимите, затова. Не магазините, не ресторанта или кафенетата, харесва ми архитектурата й.
Галерия Умберто I - Ето малко от тавана на колонадата отвън - не е ли класическо изкуство това?
И горе-долу толкова. Хайде пак в автобуса и газ към
Помпей
О, да, някои, за разнообразие, го правят всичкото това в обратен ред.
В Помпей (на бас!) – ту се пържат под слънцето, за да чуят екскурзовода, ту се спъват по калдъръмите, подбягвайки след него…
Из останките на древния град. Голяма емоция е да ходиш по тия улици - не само заради историята им... Ми, срам ме е да си кажа колко пъти щях да се пречукам :)
Из останките на древния Помпей
Ако можеха да говорят тези стени...
Ама (евентуално) малко почивка на сянка, глътка кафе или сладолед, или нещо за хапване… тоалетна?
То, хората там са си направили човещината насред руините да спретнат един малък комплекс за посетителите – да отдъхнат, да хапнат нещичко, да се освежат, облекчат… Яяя, без такива глезотии! К’во, да не сте нек’ви американци, французи, англичани? Няма време!
Хубаво, айде 10-15 минути свободно време накрая, вече извън Разкопките, пък кой каквото/ако свари. Ако иска повече, да си се организира сам! А за толкова пари – толкоз.
После обратно към Рим или към ферибота в Бари.
Еемии… може и да не е съвсем-съвсем, нали, точно така, но в общи линии това е положението, за съжаление.
А, да, в някои случаи ги откарват към някой хотел за нощувка, но по правило, някъде извън Неапол.
Всъщност, случва се понякога да се изтърват и да пуснат на хората някой свободен час, евентуално за Археологическия музей. Една колежка миналата година е имала този късмет, но за сметка на отпадане на отиването им до Алберобелло (ее, има за какво да съжалява – то е уникално!).
Та, така – искам да знаете, че освен всичко споменато до тук, в Неапол има още интересно за гледане. По-нататък може да подскажа 😉
Ако пък не си падате по музеи, паркове, дворци или църкви, може да приседнете на някое оживено място, да хапнете една пица-наполетана или да се насладите на студена биричка, или просто едно кафе с парче (много) вкусен италиански сладкиш. И подобен вариант би могъл успешно да ви зареди емоционално. Защото това е Неапол!
…Настаняваш си уморената конфигурация край някоя масичка на тротоара под тентата на някое кафе и хоп – все едно си направо на сцената на някой театър… Истински спектакъл! В реално време, на реално място, в момента, наживо!… Тълпи от хора, хаос, шум, трафик… А декорите – оригинал, от векове… Няма сценарий, няма дубъл… Просто трябва да си отвориш очите и да гледаш, и ушите – да слушаш 🙂 Незнанието на езика няма значение. Даже никакво. Наполетаните непрекъснато размахват ръце докато разговарят, а интонацията и езикът на жестовете са доста разбираеми.
Друг е въпросът, че наполитанските пици и „дольчи“ /сладкиши/ си заслужават, определено! И кафето. И сладоледа. Както и наполитанската кухня изобщо.
Как е, доходи ли ви вече? 😉
Оо, добре. Браво! Айде, за загрявка, един тегел сега
из улиците на Наполи:
Съвременни сгради в стария квартал Сан Фердинандо. Забележителности в този квартал са Пиаца Плебишито, Кралския дворец, Галерия Умберто, Театър Сан Карло, Църквата Сан Фердинандо, Кастело Нуово, Фонтана на Нептун...
Из квартал Вомеро - това е кварталът по и около хълма, на който се намират Сан Елмо и Чертоза ди Сан Мартино. В миналото в него са живеели по-богатите от средната класа. И днес е така. Това е един чист, спокоен и добре уреден жилищен квартал, почти в центъра на Наполи.
Честа гледка из неаполските улици са десетките паркирани мотопеди. Всъщност не само в Наполи, а въобще в Италия.
Из квартал Спаньоли. Най-централен, най-олющен, най-шумен, най-нагъсто населен, най-колоритен, най-уханнен, най-смрадлив, най-шарен, най-екзотичен, най-... най-... най-... И мой най-любим! :)
... Спаньоли... Споменавала ли съм преди за улиците от стъпала и гирляндите от ухаещо, току-що простряно пране над тях?... ;)
... Спаньоли... А за сергиите с риба насред уличките?...
... Спаньоли... Ето я и гарнитурата за рибката от сергията в съседство... 😉 Е, примерен вариант.
... Спаньоли... Уж не са кой знае какво тия също "улични" сладкиши, а какво ухание се носи около тях... ммм.... ;)
Чентро Сторико - Един от големите площади на Наполи е Пиаца Данте. До преди 2-3 века се е наричал Largo del Mercatello, т. е. Пазарен площад... Вляво арката със статуята отгоре е Порта Алба. Тя е била главната порта на западната градска стена на средновековен Наполи. Сега, минавайки през Порта Алба, се излиза на уличката Вия Порта Алба, където има книжен пазар, но основно се продават антикварни книги и употребявани учебници, стари пожълтели списания отпреди 30-40-50 години, пощенски картички от началото и средата на миналия век, ученически пособия също такива стари... Абе, интересно е 🙂 Улицата е дълга само стотина метра и излиза на Пиаца Белини, насред която са разкопките на останки от градските стени от 4 в. пр.н.е. В кафенето току до тях предлагат много хубаво капучино :)
Чентро Сторико - църквата Санта Мария ди Монтесанто. Тук се намира гроба на композитора Алесандро Скарлати, автор на музика в стил "наполетански барок".
Чентро Сторико - църквата Санта Катерина а Формиело. Датира от 1510г. и е част от някогашен манастир на Селестинския орден, който по-късно е минал към Доминиканския. Странното за мен е, че от 19 век я превръщат в нещо като фабрика за вълна. Вътре има стенописи на Луиджи Гарци от 17 век.
Чентро Сторико - една от по-широките и дълги улици в историческия център, Вия Толедо.
Чентро Сторико - Порта Капуано. През 15 век е била една от портите на градските стени и понеже е била най-близо до Кастелo Капуано, името й идва от там. Впоследствие стените рухват, обаче портата се оказва качествена и остава до ден днешен да си стои стабилно и без тях, насред Наполи. Тя е нещо като Триумфалната арка на Наполи ;)
Чентро Сторико - Една красива реставрирана сграда на Пиаца Енрико де Никола. В противоположния край на пиацата е Порта Капуана.
Пиаца Гарибалди - в момента само част от площада, само където минава трамвайната линия, е действаща, и също още едно тясно платно в срещуположния край досами гарата. Буквално целият площад е разкопан и ограден с висока ограда. Хм, май са се уплашили, че софийското метро ще ги изпревари в темповете, та форсират с всички сили по новата линия на неаполското метро :D
Ами, видяхте само една “трошка” от Наполи. Има още и то по-интересно. Още много! А това беше само ей така, пътьом, просто едно “дзак-щрак!” 😉
Де факто, Неапол е доста известен на света. Не само с Камората. И не с някогашното изригване на Везувий. Нито пък вследствие кризата им с боклука. Просто има какво да се види в Наполи. А най-вече – да се усети.
Чухте ли? Да се усети.
Този град просто се чувства!
Под привидното си неглиже и безметежност, той направо кипи от емоции, от страсти и живот. Неапол има една мноого специфична, своеобразна красота и свой си аромат.
А, да вметна – в момента, т.е. преди броени дни, нямаше разпилян или натрупан боклук нито в Неапол, нито из района… Брааво. Брааво!… както би казал… хм, сетихте се кой*, нали? – Брааво! 😉
Е, оттук нататък за автентичност, а и защото на мен така си ми звучи по-естествено… а и… ми, по-мило някак, аз ще наричам Неапол по-често така, както го наричат италианците:
Наполи
За Наполи италианите знаят, че:
- е третият по големина град в Италия;
- е най-големият град в южна Италия;
- е столица на Кампания;
- е с мноого богата история;
- и, (хмм) именно заради богатата си история и културно наследство, които обаче, някак не се натрапват, както в Рим, Венеция и Флоренция, Неапол е един от най-загадъчните, може би, италиански градове.
Вече го знаете и вие 😉
Аз няма да преразказвам историята на Наполи. В интернет, например, има писано. Освен това, по-интересно е човек сам да си четне това-онова и после там, на място да си го види, почувства и осмисли.
Целта ми сега е да подам актуална практична информация за тези, които се тъкмят да си грабнат фотоапарата и да хукнат към Наполи в близко време.
Как се стига до там
Всякак. По суша, въздух или вода – на кой както му е удобно или му харесва.
Но най-бързо е, разбира се, със самолет. Мисля, че миналата година бях мернала някъде из туристически оферти обещание за директен полет до Наполи, но аз самата до този момент не съм попадала, де факто, на такъв.
Моят личен вариант е:
Самолет до Рим (Фиумичино) – Leonardo Express (влака) или Terravision Shuttle (автобуса) до Термини – Влак до Наполи.
Самолетите – най-евтини са полетите на WizzAlR и Bulgaria Air.
Аз май напоследък започнах да предпочитам Bulgaria Air, защото полетът за Рим е в маалко по-човешко време, в 7:30 сутринта, не в 6 ч. А и за наобратно имат един полет в 14:55, който ми е супер удобен. (Имат и други в удобно време). Освен това на борда ми предлагат пресни вестници, сандвичи, кафе, още разни напитки и вода – включено е в цената на билета.
Съвет: За тези, които не летят много често или просто все още не са кацали на Фиумичино, но са приели предизвикателството да пътуват самостоятелно, имайте предвид, че това летище е поне два пъти по-голямо и много пъти по-оживено и натоварено от софийското.
Малко лирично отклонение – ще взема да си призная сега едно нещо. Всеки път, когато ще излитам от софийския Терминал 2, му се радвам колко е хубав, съвременен, колко е добре уреден… Е, има сигурно какво още да се пожелае… 😉
Примерно, защо последния път един автомат за кафе на горния етаж не щя и не щя да ми приеме петте лева, да ми върне ресто, както пише, че връща, и да ми налее едно кафенце? Да де, поне не ми ги взе безвъзвратно тия 5лв. – колкото пъти ги пуснах, толкова пъти ми ги върна… Е, знам бе – да, можеше и културно да ида да си взема кафе от барчето в съседство… Ама пък що, за какво е турена тая машинка там?! Освен това, не само автоматът, и аз мога да съм коза!… Та се заядох – тé от това чудо искам кафе и това си е!… Офф, автомат с характер се оказа – пусна ми кафе, ама след като рових, та рових из дисагите, докато изнамеря точно 2 лв… Еее, що – ми споделям си с вас, нали сте мои хора! 😉
… Та, всеки път, когато на връщане кацам на същия този Терминал 2, той ми изглежда като едно съвременно летищенце от някоя далечна провинция… в Аляска. Не че съм била някога там. Или в западен Китай, примерно. Ми не знам, що така?… Не, не, не ща отговор 😉 (Отговор: летище София е крайна дестинация, без съществен транзитен трафик. За да бъде едно летище голямо, то трябва да е и транзитно. Неофициален слух: летище София е на предела на възможностите си като трафик, а ТАБСО е всичко друго, но не и генератор на транзитен трафик– бел.Ст.)
Летище София - Терминал 2, заминаващи полети... Маалее, направо игла да хвърлиш... и няма къде да падне (от народ) :D
Летище София - Терминал 2... и от друг ъгъл - еемии...
Летище Фиумичино - Терминал 3 - гледано от горния етаж, близо до Тераца Рома, където е по-спокойно от навалица.
Летище Фиумичино - отвън, гледка от въздушния тунел при Терминал 3 (Ама не знам дали точно "въздушен тунел" се казват онези огромни тръби? тунели? надлези? или мостове?" с движещи се пътеки в тях, над ей това, което се вижда тук на снимката.)
Значи, мисля, че би било добре да имате предвид 20-30 мин. повече време на разположение, когато ще кацате, и 1 час повече време от принципно изискваното, когато ще излитате за пръв път от Фиумичино, колкото и оправни да си мислите, че сте.
Ако пък много бързо се справите с ориентирането и чекирането – о, спокойно, няма да скучаете никак – има достатъчно магазини, заведения, забавления и интернет. Просто няма да усетите как ще мине времето.
И значи излитаме, фърчим час и нещо със смесени чувства – животец мил, нали… и свят, 7-8 хиляди метра отдолу, толкова прекрасен :)…
Този път късметът е с мен - идеално място до прозореца, идеално време... Градчето долу е Макарска в Хърватска.
Вече сме над Апенините
И, оооп – пилотът решава да почерпи за смелостта ни като прави плааавен завой край езерото Брачано… Уааа…
Езерото Брачано и градчето Ангуилара Сабация
След минутки
кацаме на Фиумичино
Бенвенути! /добре дошли/ Вземаме си багажа и вървим нататък.
Летище Фиумичино - Терминал 3
Съвет: ако успеете да си поберете най-необходимото само в един ръчен багаж, в следващите (примерно 3-5) дни може и да ви писне да ходите все в едни и същи 2-3 ката дрехи, но пък определено ще ви бъде навсякъде по-бързо, по-леко и по-удобно. Естествено, при по-дълъг престой няма как без куфар.
От летище Леонардо да Винчи, на което казват просто „Фиумичино“, защото е разположено край това градче, до Вечния Рим се стига на кон…… 😀
… Майтап бе, Уили! – С влак, автобус или кола/такси. Пък и пеша, колко са 25-30 км! 😉
= Ако те чака някой италиано с кола – без коментар 😉
= Такси – о, веднага го отсвирвам таксито, защото цената му може да излезе по-висока от тази на самолетния ми билет.
= Leonardo Express
Тръгва на всеки 30мин. и спира право на Термини, никъде другаде. От Термини първият влак заминава сутрин в 5:52, а от Фиумичино в 6:38ч. Последните са съответно в 22:52 и 23:38ч.
** Билетът (14 евро в една посока) от/до летището, ако се купи он лайн, важи до 90 мин. след тръгването на избрания влак, т.е. правете си сметка на времето.
** Билетът може да се купи и от каса на гарата, от билетни автомати или туристически офиси, но трябва да се маркира преди качване във влака.
Ако нещо не успявате да се ориентирате по табелите, спокойно – ако няма служител наблизо (личат си по дрехите), просто питайте хората наоколо. Любезни са, каквото знаят – казват, показват, усмихват се дружелюбно. Повечето.
= Terravision Shuttle (автобусът, който отива право в центъра на Рим)
Автобусите са на около 30-40 мин. (имат някаква зависимост от самолетния трафик), пътуват около 55 мин. Тръгват от пред терминал 3 (а точно там кацат/излитат и самолетите от/за София, това е Шенгенският терминал), на бус-паркинг №3 – има табели, стрелки – споко.
Само една спирка прави на центъра на града Фиумично и после право на Термини (ударението е на „е“). На Термини автобусът спира/тръгва отвън до гарата. Като застанете с лице към централния вход, спирката е на улицата, която върви отляво на Термини, на 5-10м от страничния вход/изход, до Terracafe. На табелата пише Terravision.
** Билетът (4 евро в една посока) може да се купи он лайн, но и на летището/гарата има билетни автомати.
Съвет: ако искате да минете по-евтинко, по-добре си вземете билета предварително онлайн, за да ви е сигурно, иначе, ако авобусът вече е пълен, ще трябва да вземете влака, или да чакате следващ, а това си е чисто губене на време, при положение, че сте в страната за броени дни.
Разписание:
http://www.terravision.eu/pdf/fiumicino_timetable.pdf
Термини, някъде вътре… всъщност тези опашки (вляво на снимката) са пред билетните каси.
Ето го и моят красавец, дето лети с над 300 км в час 😉
Хмм… да кривнем ли леко от пътя си сега и да се гмурнем за няколко секунди с 4-5 кадъра из Рим?…
Айде! 😉
Меркати ди Траяно, т.е. древноримският МОЛ на император Траян ;)
Една от римските улички, която може да те заведе до фонтана Ди Треви
Някой може би ще каже, че е тъпо да снимаш покриви... Еее, ама не са ли хубави тия римски покриви? И какво ли се случва под тях? ;)
А Пиаца Испания е от любимите ми...
...и Испанските стълби също. Желано място за модни ревюта, кадри от романтични филми, любовни срещи, туристически възторзи... Как да не го снимаш отново? ;)
Мдаа… Мисля, че и по-НЕзабележителностите си имат своето очарование. Знам, знам – Испанските стълби са от известните, но с тия китки и насядали кефещи се хора – не ми даде сърце да не ги споделя 😉
И така, вече сме на последната отсечка към Наполи.
Мисля, че има и автобуси от Рим за Наполи, но не съм пробвала този вариант, а само с влак и кола.
Влаковете за Наполи тръгват на всеки 10-20 минути от същата гара Термини (това е тяхната Централна гара).
Три вида са:
- Евростар; цена 45 евро за 2-ра класа (1-ва е 58 евро), пътува 1 час и 6-7мин., спира директно на Наполи чентрале.
- Обикновен бърз влак; цена 22 евро, пътува 2 часа и 10-15мин.
- Някакъв по-бавен, на регионална жп компания, цена 10 евро и нещо (хм, 10,80 ли ми се видя някъде?), пътува около 3 часа и нещо.
По стечение на обстоятелствата обаче, аз имам впечатление само от Евростар. Три пъти съм го ползвала и съм определено доволна. Бих казала, по-комфортен е от самолета дори. На монитора (съм гледала как) скоростта стига до над 300км/ч.
Обаче веднъж се случих във вагон, пълен с голяма японска група и само още 2-3 европеидни души като мен, та в един момент се почувствах почти като да съм в страната на изгряващото слънце 😉 Ей, нямах идея колко шумни могат да бъдат японците!… Сдържани били, малко говорели, много-много не се смеели силно на глас – тинтири-минтири! Изобщо не е вярно – за един час почти вдигнаха влака на главите си! Нее, не бяха тийнеджъри, а от 25 до 75 годишни, нормални си хора.
Билетите за влака
Могат да се купят от касите, от билетните автомати или по интернет.
НО! На касите в Рим и Наполи все има страшно много хора, особено чуждестранни туристи, и опашката върви доста бавно. На билетните автомати има меню и на английски, но все пак, ако смятате, че може да не се справите, по-добре помолете някой местен, който в момента си купува билет, да ви помогне. По правило не отказват помощ. Билетите могат да се купят с пари в брой или с кредитна карта, както на касите, така и на автоматите.
Внимавайте на автоматите за колко часа ще си вземете билета. А ако купувате, примерно, билети за двама души, от процепа ще ви падне един билет с цената и местата за двамата. Така че, ако искате два отделни билета, трябва да ги купите последователно. И в двата случая няма гаранция, че местата ви ще са едно до друго.
Съвет: Термини в Рим, както и Наполи чентрале, са доста големи гари (за нашите представи) на по няколко нива, заради метрото и крайградските влакове. Имат много перони, дали не бяха и към 30? Освен това има и „челни“, и не знам си още какви. Затова, когато сте там за пръв път, задължително бъдете един час по-рано от часа, в който смятате да пътувате. А щом си купите билета, не се размотавайте да зяпате из гарата, а вървете първо да си намерите перона и влака… Сега, като се замисля, май за Наполи все на девети-десети перон ми е бил евростар-а. Но не знам дали това са „неговите си“ перони.
Принципно за влаковете на Термини-Рим и Наполи-чентрале:
Над всеки перон има информационна табела, която своевременно се актуализира. Ако си вземате билет от каса, попитайте касиера дали трябва да си маркирате билета преди качване или ще има кондуктор. Ако го купите от автомат, попитайте на информацията, която по правило е до касите. Там също обикновено има опашка. Ако трябва да си маркирате билета преди да се качите, предвидете си няколко минути и за това, защото може да се окаже, че някой от автоматите на съответния перон не работи, а на другия просто не му хващате цаката как става, наоколо има чакащи хора, чувствате се неудобно. Имах подобен случай на един челен коловоз на Наполи чентрале. Автоматчетата за компостиране са жълти на цвят и са поставени до пероните. (На малките провинциални гари тези апаратчета обикновено са монтирани на стената или на стойка до изхода към пероните.)
Малка хитринка от личен опит:
Евростар Рим-Наполи пътува с по над 10-12 вагона, които сякаш са и малко по-дълги от нашенските. И, за моя искрена изненада, всеки път са пълни. Последния път се случих във вагон 9. И като наближихме Наполи, (за пореден път го виждам това) от още по-назад някои хора започнаха да се придвижват през вагоните напред. Този път се подвоумих по-малко, пък и аз станах, и тръгнах след тях. Та така до началото на втори вагон, защото напред вече всичко беше в една плътна опашка. И браво! – в момента, в който слязох на Наполи чентрале, се оказах доста по-близо до изхода. А зад мен по перона от влака се заформи малко като рехава манифестация, която настъпваше към изхода на гарата. Та, понеже там е една постоянна тарапана, този „номер“ на често пътуващите, очевидно има смисъл.
Евростар отвътре - Я да видим защо стават и отиват напред тия хора? ;)
Крайната ни цел - Наполи чентрале
Слизаме благополучно на Наполи чентрале. Бенвенути а Наполи! 😉
Следва.
кой* – любимецът ни Анджело, разбира се 😉
кратък речник:
гара = стационе
ако обичате, може ли? (разрешение да мина, примерно) = пермессо
моля = пер фаворе
добре = ва бене; о’кей
извинете = спяченте; скуза
извинете (ме) = ми скузи
съжалявам = скузи
не разбирам = нон каписко
разбирате ли? = капире?
къде = дове
кога = куандо
колко = куанто
как = коме
защо, защото = перке
къде е тоалетната? = дове соно ла тойлетте?
в колко часа? = а ке ора?
колко струва билета? = куандо коста иль бильетто?
един/два билет до… = ун/дуе бильетто/ти пер…
може ли да ми кажете = ми пуой дире
вход = ингрессо
изход = ушита
билетни автомати = бильетиере аутоматичи
информация = информациони
парѝ = солди
багаж = багальи
перон = бинарио платформ (или само бинарио)
заминава = партенца
пристига = арива
влака за… = трено пер…
сега; веднага = ора
сега ли? = ора?
тази сутрин = куеста матина; стамани
утре сутрин = домани маттина; доматтина
днес = оджи
следобед = помериджо
вечер = сера
довечера = стасера
утре вечер = домани сера
утре = домани
в други ден = а допо домани
Аз не говоря италиански = Йо нон парло италиано
Извинете, говорите ли английски? = Ми скузи, лей парла инглезе?
Автор и снимки Вили
Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ!
Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (10): Ще се върнеш тук, знам го
Днес с голямо прискърбие ще се разделим с пътеписа на Вили:) Изоставяхме самичка във влака в Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая Анджело. Последвалата серия не е за пред деца, после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело “5 минути”, за да идем и на гости на родáта 😉 и за да я зарежем в … едно наводнение 😉 А накрая имаше „Предложение“ 🙂
Днес ще си кажем „До нови срещи!“, защото една история трябва да завърши, за да започне другата 🙂
Приятно четене:
Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)
част десета:
Ще се върнеш тук, знам го
От моята страна, т.е. дясно, е само море, отляво – само скали. Целият път е прокаран в скалите. И е идеално асфалтиран, като нов! Понеже е тесен и нагърчен от непрестанни завои, не позволява висока скорост и поне до момента, не видях май никой да изпреварва. Правите отсечки са максимум от 50-60 метра. Чудя се колко е широк този път, според мен едва ли има 10 метра, и Анджи, връткайки длан казва, 6-8 метра, не е еднакво навсякъде.
Костиера Амалфитана
Хората са си направили труда, навсякъде, където има и най-малка възможност, да има по някоя тераска, и не знам дали защото е неделен ден, но при всяка има коли – едни тъкмо спират да погледат, други си тръгват. И има някаква своеобразна толерантност по този път – където няма място при терасите, колите се подреждат до скалите или край парапета кротко една зад друга, без ничия специална намеса. Така още пó стесняват пътя и се налага някъде насрещните коли взаимно да се изчакват, а автобусите едва се промъкват, но никой не нервничи. Аз поне не видях.
Костиера Амалфитана - гледки по Ла Страда Амалфитана
Какво ли е да живееш на ръба над морето?
Както си гледа пътя, Анджи ми хвърля половин очо: ее, ун кафе? Ами да.. си, тъкмо си е време за следобедно кафе.
В този момент излизаме от поредния завой и виждам малко по-натам дълга редица от спрели до парапета над морето автомобили. С очи и жест питам, да не се е случило нещо на пътя? Усмихва се, “тц” – вика, и съвсем намаля покрай колите, оглежда внимателно… и хоп, току се умъква на мястото на една току-що тръгваща си кола.
Откопчава и моя колан, слиза и ме приканва: Андиамо, кара! Протяга ръка и ме измъква през неговата врата.
Тръгваме нататък покрай колите. Ама сигурно са поне 30! Сърце не ми трае и се мушвам през една пролука между две коли, надниквам над парапета – хийй 🙂
За да се усети това "хий", май не е трябвало да зумвам...
Малко по-натам, точно на ъгъла на този пореден завой, който сега е наляво, има по-голяма тераса. Ун бел посто /хубаво местенце/, казва Анджи. Ахаа, значи там ще пием кафе 🙂 Оха, браво на ангелчето – предвкусвам приятни минути на терасата над морето. Всъщност, предполагам, съдейки от броя на спрелите коли, явно гледката си заслужава.
Йее…
Позитано /всъщност, част от него/
Терасата е доста по-голяма в сравнение с всички досега. Направо като минипиацичка над морето 🙂 Цялата е покрита с плочки и оградена с парапет; има си и дърво, не знам как израснало баш там; две-три пейки и две-три кашпи с китки; отпред – джунджурийница за картички и сувенирчета, бръмбъзлъци разни; дори и една сергия до оградата се е наредила, на която продават минерална вода, безалкохолни и плодове.. И лимончело, естествено. Него, ако го няма, значи не си из Амалфитана 🙂
Искам ли нещо? Нее бе, Анджии, просто зяпам.
Ама какво ли не им идва на акъла на хората да продават из туристическите места… Пустият му “калесан/оноден/изваян/уважен” бизнес… 😉
Ей на’ – най-разнообразни шишички с лимончело, бурканчета с конфитюри от лимонови кори и не знам си к’во още… о, и италианска еко-виагра, но очевидно миналогодишна реколта 😀
Амии... без думи ;)
Лимончело или "бере пер диментикаре", т.е. напитка за забрава ;)
Тук има и една
статуя на молеща се Дева Мария
Обърната е с лице към града долу.
Сядаме на едната от пейките, Анджи се напъва, прикача английския си арсенал към родния италиански, маа ръце, върти очи, и ми разправя легендата:
В катедралата на града долу имало някаква свещена икона. Ама тя била… Бе ехее, някога си, от Византия я тафили нек’ви пирати. И, както си плавали из морето после, каато ги подпукала изневиделица една, ама мнооого серт морска буря – за наказание.
Та, гърми-трещи… и ги клати, и подФърля – лелее, ше се мре… И, оооп, Девата току проговорила с човешки глас: Пуснете ме, пуснете мее, морски пиратии, и аз ще ви спасяя…
Тия се шашардисали съвсем и метнали на бърза ръка иконата в морето – еей там у водата някъде. И бурята, верно, спряла.. Вълните, пляс-пляс – избутали иконата на брега, до ония лодки долу, а пиратите – чупката… И отървали кожите.
Местното население, все рибари били по онова време тука, на сутринта – я! – и се израдвали до немай-къде на задморската придобивкаа… Мии, къде-къде, айде у най-представителната им сграда. Турили иконата в църквата и обявили Девата за патрон на града… Та така.
/После направих справка в нет-а – верно!/
В по-ново време вече, някой си решил да направи мили очи на дедо Боже, и сътворил ей тая скулптура. А гражданите позитанци я възкачили тука – щот’ да е по-близо до небето, а и Девата да кьори по-обхватно к’во става, и своевременно да измолва прошка, кога сгафят нещо долу – ми нали е Патрон 😉
Молещата се благото на Позитано Дева Мария
Наслаждаваме се още на гледката.
Вчера от планината горе, докато съзерцавах Позитано долу, си пожелах някой ден да дойда пак да го видя, па и да се разходя из него. Засмивам се… Анджи пита кое е “скерцо” /смешното/, да не би някой виц пак?…
84017 Позитано Салерно, Италия
Хмм… да видим сега аз пък как ще му обясня защо се засмях – ми, защото очевидно той е “ангелът”, който ми осъществява пряката линия с небесата и сбъдва желанията ми – ето, няма 30 часа откак пуснах месиджа “нагоре” и желанието ми се сбъдва. А, де! 😉
Разбра ме. И пояснява защо ме доведе точно тук: Позитано е ил мио преферито!… Май фейвърит, бейби! Си!… е белла виста, е?… е бютифуль! – тука нали няма нужда от превод 😉
Да, “бютифуль” е, определено… И се заклевам наум, че пак ще дойда тук. Ееей, ама тоя Анджи е много сенситивити! Ето, и сега май ме угади, щото кима:
Си, торнера, аморе мио, ло со! /ще се върнеш тук, знам го/
Позитано - надолу от терасата
Позитано - нагоре от терасата
Нещо над главите ни леко посмрачиня – едно миниатюрно облаче, което за секунди пръсва набързо едни ситни-дребни капчици. Хе-хее.. а сигурно само 200 метра по-натам небето е ярко синьо и грее слънце! Пък аз си мислех, че това е специалитет на Алпите и Албиона – к’во съм наивно само! 🙂
Тръгваме назад към колата… Ей, Анджи, а кафе? – Си, си, бейби, ормай, пациенца /ей сега, търпение/..
Интересно, ама що на терасата, наистина, нямаше кафене?
Пазаря се: Анджии, кафе уит вю, си? Кон белла виста? /кафе с гледка, нали/
Отваря вратата си – офф, ма що пак през нея бее.. изкарай колата първо… отпаркирай я, де!
Тц! – Побутва ме по дъ-то: маа, дай, дай…/айде, айде/ – и ме натиква вътре.
Завой наляво покрай терасата и пътят се спуска леко надолу, след 500 метра завой надясно, още толкова пак нагоре и по една виеща се улица на съседния хълм, и айде спираме пред едно кафе.
Еее.. браво бее, със страхотна панорамна тераса – супер!
Не знам кой на кого носи късмет, но Анджи пак успява да паркира и то почти пред вратата на заведението.
Прошепва ми на ушо, че ще отиде до тоалетната, а аз да седна някъде. А, ей онази маса, дето в момента хората стават /сочи с очи/. И да поръчам, кафето за него да е дълго. И още каквото искам, но и за двама ни.
Прави две-три крачки и се връща, настига ме тъкмо като сядам и казва, че всъщност по едно семифредо, например, е много добре. Кк’воо?.. Се-ми.. к’во? – пуля се – Си, семифредо, семифредо, идеале пер кафе, мия белла. Ми креда!
Е, щом казваш, кредо ти /вярвам ти/… Да бее, ясно, разбрах, дарлинг, семифредо… Хайде, бягай към кенефа, аз ще се оправя!
И поръчвам: дуе кафе лунги е дуе семифредо, е дуе кока-кола… – Куали соно семифредо, синьора? /какви да са семифредото/ – пита момчето. – Ааах… ти пък сега! Де да знам!.. Ми, семифредо! – Ухилва се до ушите, ясно, чужденка съм и почва да трака: маа, чоколата, ванилия, ночиола, лимоне, крема, мока, фрагола, аранча, карамелло… – Чча’й, ча’й малко бе.. к’во? ке?… Я пак, ама лентаменте, ти прего! /бавно/ 🙂
Тъкмо решавам да поискам да ги видя първо, и Анджело идва и решава проблема: Ванилия! Ванилия!
Ми, ето я ванилията:
Семифредо "Ванилия" - ммм... вкусотиийка, чудно е! :)
Прилича и на крем, и на сладолед, и е студено почти като сладолед, и пухкаво и сочно е, леко и сладко, без да накъртва, и изобщо не мога май да разбера какво точно е, но е чудничко! Препоръчвам го!
Облачетата, дето се маеха нещо горе над скалите, току се накупчиха и примъкнаха и тук, поизръсиха се малко повечко тоя път, но само колкото да намокрят улиците, и офейкаха над морето и нататък /ама ние сме под тента/. Анджи /тиихичко/ подпява и помахва: чао, чаооо нуубии… салуто а Африкаа! /чао, облаци, поздрави на Африка/ – Смея се на глас – маамин сладък!… ооо, голям си образ, ангелчее! 🙂
Мдаа… много ни е приятно тук, но, ако искам и да се разходим долу из чентро-то, ще трябва да ставаме вече… Или: реста пю, ди пю, ди пю… анке пер семпре /остани още, още… даже завинаги/ – измърква Анджи.
О, честно казано, и на мене хич, ама хич не ми се тръгва. Ако можеше да поостана и да си поскитаме наоколо… Но трябва да се ходи и на работа, уви.. Ми, кой не пуска тото, нЕма надежда да се дембели 😉
Позитано от терасата на кафенето. Долу се вижда катедралата, в която се намира иконата от легендата.
Сега на мен ми е ред за “двете нули”.
Насочвайки се натам, виждам – срещу входа седят на кафе двама млади мъже и единият си гледа нещо по фотоапарата. Цък.
Хе-хе, май и аз му влязох в кадъра. Е, к’во пък, и аз го правя тоя номер – уж си снимам напосоки, и “случайно” – хоп, и някого, или нещо. Обикновено някое сладко детенце или нестандартна физиономия… или “интересно” облечена персона.
Връщам се от тойлета и – цък, фотоапарата на онзи пак присветва насреща ми – индикаторчето, което светва червено… Еее.. но се усмихвам и му се заканвам с пръст. Отвръща ми с усмивка и цък – още веднъж…
Ааа, ма стига де! Значи точно мен си ме снима!… Хм… ама нито съм пък кой знае к’ва убавица, нито VIP-персона… да ее… маниак нещо?… ъъ… не ми харесва нещо..
Сядам си на мястото, Анджи вика, ако съм пронта /готова/, да тръгваме. Ставаме, поглеждам към масата на ония двамата – я, няма ги. Любопитно ми беше дали сега ще се правят на “дръж ми шапката”. Ама ги няма. Озъртам се. Че кога свариха да изчезнат?! Анджи пита к’во има. Нищо, викам, едни тука снимаха. Той се понаежва: ке? дове? /кой, къде/ – Емии… а той, най-сериозно: те? ной? /тебе, нас/
Офф… маа нон ло со /не знам/, но проблем, дарлинг.
Качваме се в колата и Анджи тъкмо тръгва, изминава нек’ви си двайсетина метра и ооп, спира. Колата с надпис “Карабинери”, дето идва насреща ни, също спира до нас. Ама на една боя.
Ейии… е са става еднаа… маалее…
Ох, ми то, романтика, романтика, ама крайно време беше пък да влезем и в някой екшън. Щото той, Господ, си знае работата, и умее да дозира солта и шекера 😉
Пък и, както казва едно приятелче, щото и Анджи е зодия “скорпион”, цитирам “Да си играеш със скорпи е приключение.” 😉
Да де, сега се хиля, ама тогава хич не беше майтап! Изкъртихме цЕло Позитано, ей!
Та, следва един, ама кристален екшън… ама избаран – като на кино! Каак не наизвадиха и патлаци, още се чудя…
Значи, до стените на къщите от едната, сенчестата страна, рехавичко така, са се напаркирали коли и моторетки, и Анджи и карабинерите, както така си спряха небреж, направо тотално блокират движението – улицата е широка сигурно най-много пет метра. Не, че е нещо час пик и да има движение някакво, но все пак… Апропо, тя била една от централните улици на града, после разбрах! Ха-хаа – смеех 😀
И значи, джамовете на колите се смъкват, и се почва една джабала: Еее, чао, Ренци!.. Ооо, чао, Анджело, коме.. дове.. ормай… адесо дрън-дрън… ла-ла-ла-ла…. И двамата бичат директно “на четвърта” – освен “аа, соно кон ла рагаца миа” и Анджи се отдръпва назад, за да ме види Ренци по-добре, и последвалото “бонджорно синьора, ми пияче, коме сей?” – нищо друго не им разбирам!
В колата там са двама карабинери. Този на волана, само се усмихна и поздрави, и веднага залепна на облегалката, за да може, наведен пред него, Ренци да си лафи с Анджело.
И, те ти един мотопед с двама души “на борда”, пър-пър-пър-пър идва иззад нас и се промъква внимааателно от другата страна на полицейската кола. Не им обръщам нек’во внимание, щот’ слухтя да разбера, евентуално за к’во си говорят тия двамата. Но щом моторетката заобиколи карабинерите, онзи, който е отзад, се пообръща, показва се леко обектива на фотоапарат между него и моториста отпред, и червеничкото цък – светва. Моторетката – пърррр – отпрашва.
Хиъ дей ар! /ето ги/ – се провиквам.
Но и Анджело не спял – подава глава през джама, и изревава: еей!.. ей!… фотити! /да ти го начукам/..
Изстрелва нещо към Ренци, врътва ключа… и в следващите минути… мамма мия!
Моят италианец, не знам защо, побеснява – гумите превъртат, литва с мръсна газ, пени се: оо, фотити бастардо! /мамка ти копеле/… ведрай! ведрай! /гледай, чакай/… ее адесо си ведра! /ей са ше видиш/
Карабинерите отзад – мернах, че обръщат, и след броени секунди, на завоя ни настигат с виеща сирена.
Съзирам моторетката как фърчи по долната улица вече – а улицата се вие… абе, като баница се вие по хълма, и къщите са накацали по склона между врътките. Затова при по-ниските сгради и с по-рехава растителност дворове, от по-горната се вижда следващата по-долу врътка на улицата.
Гааз! На завоите спирачките свирят, задницата занася.. гааз!… Анджи продължава да се набира: Ти прендо, кативо! /ще те пипна, гадино/… ведрай!.. мерда! /лайно&по дяволите/… Ти прендо!… Хората по улицата се лепят по стените и гледат след фърчащите коли – полицейската кола е точно зад нас, “вие”, и вероятно народа си мисли, че нас гони 🙂
Вече сме по онази част на улицата, която е долу като първо ниво над морското равнище, нали то е нулевото. Виждам на пътя ни нещо като църкве, от мойта страна е, с едно уширение пред него, не’кви делви с цветя, строени отпреде му, трима бледи туристи по къси гащи и фотоапарати се ослушват нещо там. Анджи едваа-едва намаля и дава леко вдясно, и фърчи, ама право към тях. Те, паникьосани се разлетяват кой къде види – един между делвите, другия се проектира на стената на църквето, третия – не знам къде напълни гащите 🙂
Карабинерите профучават край нас, а Анджи, фактически в същото време прелита между църквето и делвите, и покрай оградата там, се лепва зад тях – ей, как се разбраха – с мисъл-форма ли бе?! Обръщам се назад – ония хорица само дет’ не си плюят в пазвите, глеедат подире ни… крейзи направо… луда работа!
Сечем през пешеходна зона с магазини, колите правят слалом между нек’ви колчета и кошчета за боклук, после газ пак по една тясна улица и… айдее втора серия, ама вече на отсрещния хълм. Аайде пак нагоре, айде надолу – гааз.. спирачките – квииик.. въртят гуми, газ пак…
И ето, в края на града сме, виждам как, ей там след ония къщи, пътят завива и се скрива в скалите, сигурно продължава нататък през скалите към следващото градче… И изведнъж изниква автобусна спирка с пет-шест-седем чакащи.. хм, “зрители” – И двете коли заковават една зад друга до два, ама яяки полицейски мотора, към 50 метра най-много след спирката и баш на завоя при скалите.
Понеже фотаджиите са с моторетка, имат голямо предимство. Защото се провират и през най-тесните местенца, а както се знае, и не признават пътните знаци, друсат се дори надолу по стълби /в Неапол видях/, за да си съкращават пътя. Докато колите не могат да минат от другаде, освен по широката улица /пет метра! 🙂 / и да обикалят по хълмовете.
Но… така или иначе, двете моторизирани ченгета вече са ги сгащилии. Точно на завоя. А точно на завоя има едно грамадно кръгло огледало. Изобщо, по страда Амалфитана на всеки остър завой има такова огледало.
Та, Ренци като изкомандорил по радиотелефона, и този патрул тъкмо идвал откъм Праяно, и просто спрял и си ги причакал на завоя. Но това по-късно, вечерта го разбрах, чак като се прибирахме към Кастеламаре, ми го разказа моят.. “Шумахер” 😉
А сега, Анджи ми хвърля един поглед и нарежда: Сенти, ту римани куи! О’кей? Ин макина! /слушай, ти оставаш тук, в колата/ – изхвърча и хлопва вратата.
Слу-шам! – измърморвам след него… ама, то аз и без това нямах намерение да слизам – достатъчно натопорчено ми се вижда… Ма, недоумявам малко – па толко зор заради едни снимки ли бе?!… Ъ!…
Анджело и Ренци приказват нещо с единия от моторните полицаи, другият пази ония до парапета, хем те са закопчани там – за стойката на огледалото!… уау, кофти, бааси унижението… амаа… щом не слушат…
После “наште” отиват при двамата папараци. Вече съм свалила джама, опънала съм пеленгаторите, на нема пет метра съм от тях фактически, и чувам, но разбирам само отделни думи – мноого бързо говорят бе, много сливат думите. Е, хващам някои: куанти волти /колко пъти/… ступидо… папарацо… фотóграфо… нон ми интереса… гранде джорналиста… стампа джалла /жълт вестник?/… куесто кози /така че/… ора /сега/… ниенте /нищо/…
Фотóграфото рече нещо и Анджело сви юмруци и изрева: Соно ла ледже! /аз съм закона/… Бреех! Виж го ти моето ченге… яяя… началник ще да е, сигурна съм вече.
И май работата е по-дебела, отколкото на мен ми изглежда. Докато Анджи чете конското, Ренци прехвърля снимките на дисплея на фотоапарата и го подава на Анджело, нещо му показва, след което точно като на кино, ги обискира и двамата. Единият пак нещо се зъби и се дърпа, обаче Ренци му джасва едно коляно в задника и той кротва. После му рови из телефона, връща му го. Същата история се повтаря и с другия, дето кара моторетката. Явно телефоните им са “чисти”.
През това време Анджело разглежда снимките на дисплея, попоглежда и към баш фотографа, клати главата, мърмори нещо и… почва да трие снимки…
Баахти, мисля си, егати екшъна – италианската полиция в действие! Префърча ми идеята да снимам, но веднага я разкарвам – само това остава – аз като папарак, и Анджело направо ще се гръмне после… Зрелищно, ем! 😉
Казва нещо на “нашите” и той отива и ги разкопчава. Единият “лош” пали моторетката, яхва я – пър-пър-пър… чакали́ – другият още стои пред Анджи и се обяснява, маа ръцете… Анджи го гледа, вдига рамене, все едно “не знам, оправяй се”, и тъкмо му подава фотоапарата, аз се провиквам: Но, Анджело! Но! – и изскачам от колата.
Обръща се баавно и ме гледа с еей такива очи. Ма, направо мълнии фърля, аха да изреве насреща ми: аз казах ли, ти да не излизаш от колата!
Уейт, Анджи! Аспета!.. Аспета! /чакай/ – и му хващам ръката, тъкмо преди оня да си грабне фотото обратно, дръпвам го малко настрана. Анджело ме гледа невярващо, изумен е, та не може да продума, и със сигурност, ако може, ще ме изяде с парцалите…
И няма как, влагам всичкото си английско-италианско красноречие, за да обясня…
Уф, успя. Слава богу, успя да разбере какво се опитвам да му кажа. А аз му казвам, че независимо, че той изтри снимките, има програма, с която могат да бъдат възстановени, затова само едно такова изтриване е майтап работа. Т.е. цялата им акция ще е безсмислена.
Кимва: Джусто! Браво! Е, куесто… хм, миа рагаца интелидженте… грацие, Вили! – събира наново веждите и измърморва: Е ора ин макина, андиамо! /а сега в колата, айде/
Качвам се пак в колата, но… ммм… аз доволен – ударих едно рамо на италианската полиция… става ми лееко гордо 😉
Говори пак с Ренци, поглеждат към мен, към папараците, пак приказват, размахват ръце, кимат… Анджи вади картата от фотоапарата, оглежда я, слага си я в джоба, вади някаква банкнота, пъхва я на онзи в джобчето на ризата и му връща фотоапарата. Оня позеленя от яд.
Папараците яхват моторетката и отпрашват по посока Праяно, моторизираните полицаи също дигат гълъбите, Анджи и Ренци си говорят още две-три минутки, идват до колата. Ренци ми разправя нещо усмихнат, (хвали ли ме?)… кимам, казвам и едно “грацие” за всеки случай; пита и нещо друго, което пък не схващам много и поглеждам към Анджело за помощ. Той се ухилва и отговаря вместо мен. Ренци е доволен и вика: О’кей, ти аспето.. /нещо си/. Махва ни и се разделяме. – И кого ще чака твоят приятел? – питам. – Нас. Другия път ще им отидем на гости – и ми се хили: ее, торнера, бейби.. сиамо инвитати /еми, пак ще дойдеш… имаме покана/
Връщаме се към
центъра на Позитано,
паркираме там някъде и тръгваме на една разходка.
Анджи изведнъж спира насред улицата и ме прегръща: Еей, бенвенуто а Позитано, рагаца миа! – Ах! ще ме умори този човек – дигнахме на главите си целия град преди малко, а сега – бенвенуто! Голям майтап 😀
Разхождаме се… да, по-малко от два часа, а времето просто лети – полека, насам-натам, нагоре-надолу… На три-четири пъти сядаме по стълбите за по 5 мин… Заради мен, разбира се, аз току сдавам багажа по стълбите, Анджело се оказва по-трениран 😉
Живописно градче е, и много своеобразно, много различно, ами сигурно 80% от уличките му са от стълби… Хм, всеки ден нагоре-надолу, леелее… нема не искам – катериш!… Егати гимнастиката, дето си правят тука, сигурно сърдечните им заболявания са нулеви 😉 А атмосферата е… о, трудно описуема… Ми чар, Позитано е чаровен 🙂
Позитано - централна улица /бе, направо булевард :)
Позитано - нормална улица... бррр... ;)
Позитано отблизо
Накрая сядаме за кратка почивка /и тоалетна/ в един бар на самия бряг долу, ако не бъркам, май се казваше Пергола. Там му опъваме по една малка студена бира с малко солени бадеми – идеална комбинация 🙂 Всъщност неговата е безалкохолна… Пък аз не мога да пия такава – хм, безалкохолна бира… или безкофеиново кафе… майтап работа… Ми да бе, к’ви са тия глупости – или ще е, или няма – моята максима 😉 … Щот’ нали, то все едно като да правиш любов, ама без мъж! Че каква любов е то тогава?… Е, мое мнение е – може и да съм сбъркана нещо 😉
Денят скоро ще си отиде, и ние трябва да си тръгваме вече… А толкова е приятно тук… нее… И аз утре си заминавам… неее…
Следващото градче на пътя ни е
Праяно
Праяно е съвсем наблизо, той е по-мъничък и “по-провинциален”, ако може да се каже нещо такова, в сравнение с Позитано. И е като мноого разлят по ръбовете на широк и стръмен склон, но иначе също изглежда живописно, както е надвиснал над морето.
А за Амалфи Анджи казва, че славата му идва по-скоро от миналото, когато е бил известна морска република. И че най-интересното нещо в Амалфи днес е катедралата, докато Позитано е… ами, Анджи смята, че е по-по-най от всички градчета на Амалфитана. О’кей, вЕрвам ти, дарлинг, и се отказвам от разходката из Амалфи. Дакордо, другия път ще се отбием в прочутото, иначе, Амалфи, а сега напред.
И, след като се разбрахме, че няма да спираме в Амалфи, малко след Праяно обаче, изведнъж, без предупреждение, Анджи свива надясно и се спуска по един къс и много тесен път надолу сред скалите към морето, а на учудения ми поглед отговаря: андаре ин белисимо фиордо, рагаца мия. – К’во, фиорд ли? – Е, си, си, е белло! Маа, пиколо фиордо.
Пиколо "фиордо" между Позитано и Праяно, по изкуствен кей покрай скалите се стига до края му. И тук батерията ми свърши. Последна снимка на залез слънце.
Нямаме бански и за компенсация, че не можем да се цопнем в морето при фиордо на залез слънце, Анджи взема по един сладолед на клечка. Докато го изближем, си бърборим и шляпаме до глезените у водата. Ми малко и аз да се топна в Тиренско море, нали.. 😉
И… тук батерията ми свършва. Ееее….
Анджи ме бъзика: ауу, ма ке фаре адесо, е?… маа, нон пианджи рагаца мия, ми дай ун бачо а ме алора – мляс 🙂 /ау, и какво ще правиш сега? е, не плачи, хайде дай да цункам – в този смисъл/
Амалфи, Атрани и Минори минаваме транзит. Вече се мръква, Анджи си гледа часовника и обявява, че ще вечеряме в Майори, а оттам имало път през планината и по него ще се приберем право в Кастеламаре, няма да обикаляме по магистралата от Салерно. Е, съгласна ли съм? – Оо, ма изобщо не знам за какво ми говориш, миличък, както кажеш, ти си тукашен и ти си знаеш къде и как 🙂
Понеделник, 3:00 ч. сутринта.
Кастеламаре спи дълбок сън. Което означава, че за броени минути излизаме на магистралата за Рим. И почти веднага, може би след около 2 км, при Торе Анунциата спираме на Аутогрила.
С “алора сенца…(нещо си) /без възражения?/, Анджи ми набутва 20 кинта и ме инструктира да отида до тоалетната, да купя две кафета и нещо за ядене, и една минерална вода; среща след 15 минути пред входа.
Аз слизам, а той завива към колонките да зареди и май да види нещо гумите – ако правилно го разбрах, а и щото 15 мин. ли ще зарежда, нали…
Класирам се 2-3 минути по-рано, колата е там, но заключена. Анджи ми закъснява 2-3 минути /о, добре, че не са 45! 😉 – щото и той ходил да им маркира кенефа.
Тук е направено така – от магистаралата возилата отбиват вдясно и влизат в комплекса, вътре надясно е бензиностанцията и всичко относно колите, а вляво са паркинга и заведението-магазин. А после, за да излезеш пак на магистралата трябва да заобиколиш целия този комплекс отстрани и отзад.
Качваме се в колата. Асколта ми бене, бейби /слушай ме добре/ – започва Анджело, отпивайки от кафето си, – оттук нататък имаме 260 км, които трябва да минем за час и половина. Ако не ти отговоря като питаш нещо, значи трябва да мълчиш в този момент. Музика – да, но не силно. Ядеш, пиеш, без да махаш колана и без да се въртиш много. Ако искаш, свали си седалката и спи. Дай сега да хапна две хапки.
Лапва надве-натри една поничка, глътва си останалото кафе, подава ми празната чашка да я пусна в една торбичка за боклуци, коланите щракват и потегляме. Значи, мисля си, моят полет започва още от тук – щом ще изминем 260 км за час и половина… уауу…
Започнах с екшън това пътуване, нали гоних влака от Рим. Завършвам го с екшън – сега ще гоня самолета от Рим – голяма емоция пак се заформя май… съвсем по италиански 😉
Заобикаляме грил-комплекса и Анджело се включва в магистралата. Спокойно е, возилата са нарядко, все пак още е 3:30 ч. Между другото, по магистралата свети като ден.
Малко след като отминаваме врътките при летището до Неапол, ненадейно се появява и ни се залепва някакъв джиджен черен мотор с едни… ъъ, като Дар Вейдър, на него… В първия момент ми е интересно… Но в следващия усещам как козината ми настръъхваа…. Маалее, как изглеждат тия двамата, с тия лъщящи черни доспехи и шлемове, бррр…
А защо съм на път да пукясам?
Ами, мотора първо е от страната на Анджи, после леко изостава, застига ни от моята страна, задния Дар Вейдър определено ни заглежда… Дават напред, после пак изостават докато моторът се изравни с колата пак от страната на Анджи. И усещам как ме побиват тръпки, ледени такива – изобщо не може да се разбере какви са намеренията им, и що за типове са тия с тия шлемове… като нек’ви извънземни, страшни.. ужас направо… Свива ми се сърцето – а представяш ли си да бях сама… хий…
Викам, Анджи какви са тия, той вдига рамене. След което пита, добре ли съм закопчана. Да бе, нали видя, закопчах се. Прави ми знак да се облегна назад и аз мисля, за да ги вижда по-добре в страничните огледала, облягам се.
Аха, да бе! От този миг скоростта ни осезаемо полита, и гледам – 140… 160… 180…….. 200!!… Примирам… дали ще залепне на 240, божичко?? /максималната/
Моторът изостава зад нас и постепенно изчезва. Втренчен в огледалото за обратно виждане, доволен, Анджи си приказва: еее… дай… дай… андиамо ее?… хааа!… ха-хаа!… манджаре ил мио кацо, адессо…
Бъркам в торбичката, вадя нова поничка и му я поднасям да хапне. За част от секундата ми хвърля учуден поглед, извиквайки: ма ке чи фай?!.. но! лашами!… но ора! нон волийо! /ама какво правиш, остави ме, не сега, не искам/
Е, нали “манджаре” рече бе? – недоумявам реакцията му..
Изведнъж почва да се хили и осезателно намаля скоростта. – Ми дио!… Ми дио, Вили! Ма ниенте, ниенте… оо, мадонна! – смее се на глас..
Е, какво ниенте, нали каза “манджаре”, и аз мисля, че искаш да ядеш, к’во ми викаш! – Той още се хили и вика: но, кара, но, куесто е… е куесто е уна “майна”. Майна, Вили.. си, ла майна! /снощи той научи тази “хубава” българска дума, след като настоях да ми обясни какви ги зяеше, докато гонеше папараците/
Тут-тут-тут… “Майна” ли бе?… Е коза е? Уот даз мийн? Коза.. ъъ.. коза синифика? /и какво означава/ – питам. – Ее, коза! Ма ниенте, но импорта, нон импортанте, бейби! /нищо, няма значение, не е важно/ – Аа, но! Димми, алора! – настоявам.
Хвърля ми бърз поглед: Оооф, рагацца… манджаре ми кацо ее… ъъ… е, ке фачо манджаре аа – хили се и си сочи… ъъ… да де, мъжкия си атрибут, “яж ми сега… /трите букви/! – Те това било.
Е, сорри, на когото му се видя тъпо да споменавам тази случка 😉
В 5:10 Анджело паркира на Фиумичино: Нон ти преокупаре, аморе, туто бене, абиамо ил темпо! /не се притеснявай, всичко е наред, имаме време/
И да, спрях да се притеснявам, че ще изпусна самолета. Въпреки това, всичко продължава да е на скорост. Набързо бягам до тойлета, връщам се, Анджи ме чака с две кафета до гейта.
Последни минутки… май дарлинг… май лавли ейджъл, ай’л невър форгет ю… енд ай со сорри, бат ай хев то гоу /мое прекрасно ангелче, никога няма да те забравя, и толкова съжалявам, но трябва да вървя/… Хвърляме чашките в кошчето, мятам чантата на рамо, Анджи протяга ръце да ме прегърне за последно и… някой застава до нас.
Не’ква наконтена мадама, може би около 45-те, с тежък грим /в 5:30 сутринта, на летището?!/ и с мноого гривни по ръцете, глас с надменни нотки: Ооо, синьор прокураторе ##? Соно контенто ди ведерти! /г-н прокурор еди-кой си, радвам се да ви видя/
Анджи, с явна неприязън я отрязва: Маа, йо но, синьора авокато /но аз не, г-жо адвокат/ – обръща й гръб и ме прегръща. Мацката ми/ни хвърля един от горе до долу, казва нещо, което не разбирам, връцва се и заминава. И в този миг аз наай-после зацепвам, че Анджи изобщо не е никакъв полицай… Добре, а тази чавка к’ва му е?
На въпросителния ми поглед Анджи отвръща: О, ниенте, мия белла, миа колега.. авокато.. ее, скопарла!.. уна ступидо капра /моя колежка адвокат, зарежи я/майната й, тъпа коза/.
И к’во… прокурор?! Анджело?… Вдига рамене: си, соно прокураторе, о пенсато /прокурор съм, мислех, че знаеш/ – А аз пък мислех, че си полицай, нали беше с униформа, там в Спаньоли?! И в полицейска кола… А той: еее.. ма перке? Ноо! Соно прокураторе, бейби! е ауто е ун сервизо делла прокура, ту нон капире куесто?.. /колата е служебна на прокуратурата, не го ли разбра?/
Леле, затварят! Анджи се провиква нещо, отърчава до един служител, приказва, бърка си в джоба, вади някаква карта/документ? – не знам какво е – онзи я поглежда, и той му разправя нещо, чувам “е, о’кей, ва бене”, Анджи ме млясва и сочи човека: върви с него. Оня: виени синьора, андиамо… И, като по магия, моя милост успешно се класира в самолета, броени минутки преди да излети… Да живеят “връзките”!
И малко нещо като епилог ли?
В самолета окончателно включвам защо Анджи не иска да бъде сниман, нито близките му, и защо така настоятелно ми обясняваше да не качвам снимки с лица в интернет, защо не трябва да афиширам отношенията ни. Защото папараците…”папарци соно скавинджери” /папараците са като мършояди/… Ти си по-интересната сега, казва, защото не те знаят. И особено ще си им интересна, ако са разбрали, че си чужденка… коя си, що си, каква си ми…
…Боже, дали и онзи мотор тая сутрин…
Както и да е.
Кацаме в София. На мен ми криво, та знае ли се, ще се пръсна чак – родната действителност е мноого далече от тези три дена в Наполи… Но нека съм реалист: каквото било – било. Нищо не е вечно. Всяко чудо за три дни. Всяко зло – за добро… офф… ми, автотренинг си правя за париране на емоционалната криза, в която чувствам, че потъвам, потъвам…
Излизам пред терминала… Оо, душичката ми как стене, сърцето как ме свива… Грее слънце, а на мен ми едно мрачно… Оох, кога ли ще ми мине сега? Как си го наврях, ах, как самичка си го наврях, боже мой!
Включвам си телефона, за да се обадя вкъщи, че кацнах. И преди да съм кликнала някъде, той почва да свири и присветва – месидж. Уф, кой ли е сега бе, сън не спал.. или пак ония, м-телците, с техните идиотски игри.. аман!…
А! Отварям: пенсо соло а те, мия белла, ми манки, молто! 2 уикс йо верро а те – ю уонт? /мисля само за теб, липсваш ми много, след 2 седмици идвам при теб, искаш ли/
Йее… Изведнъж става много светло, много топло, и о, прекрасно! – Усмивката ми е до ушите, изпълват ме “пеперуди”, ръцете ми треперят, бъркам буквите, трия, айде пак, ох… и клик! – полита към него, моят невероятен италиански “ангел”, с големи букви: YES! SI! VIENI! PRESTO! VOGLIO SOLO TE! – няма да го превеждам, вече знаете италиански колкото мен 😉
Ееми, фине /край/… 😉
И за всички търпеливи фенове, които смятат, че животът е прекрасен, една песен наполетано, докато гледат още малко снимки:
http://www.youtube.com/watch?v=HOL8oF9ibLc
сн. останалите
Костиера Амалфитана - гледка от тераса
По Ла Страда Амалфитана
Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (9): Предложението
Отново Италия, отново с пътеписа на Вили:) Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая Анджело. Последвалата серия не е за пред деца, после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело “5 минути”, за да идем и на гости на родáта 😉 За послено я оставихме в … едно наводнение 😉 А днес? Днес очакваме сутринта 🙂
Приятно четене:
Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)
част девета:
Предложението
/Господин “шефът” е виновен тук да вкарам и нещо хептен лично 🙂 Стойчо, разменените мисли относно романтиката дадоха провокацията/ (радвам се 🙂 – бел.Ст.)
Ъъ… примигвам. Не мога да разбера кой, къде, защо и как така чука, та ми кърти главата чак… Аа, снощи… оо, снощи… хий… нощес… ъъъ… протяягам се… а, къде ми е ангелчето?… Оф, бе кой блъска така по вратата бее?… Не се чува шум из банята, значи Анджи сигурно се е кротнал на кенефа тогава… хм, ще трябва аз да реагирам.
И вяло едно такова, простенвам: Кам ииин! /англ. влез/… и се понадигам.
Оо… главата… как цепии… ааа… Ми тоя чаршаф що така… ау, голям търкал е било нощес… аа… сее-щам се… ауууу, засрамих се… 😉
Пак чукат! Провиквам се: Аванти!! /влез/
Вратата полека се отвааря, а аз моментално се плъзгам обратно, до носа под завивката. В празната ми тиква се сурва цяла купчина чакъл – ааа… гърч!
Бонджорноо!… – момчето, дето влезе, оставя един голям поднос на масичката и обявява: ла прима колационе, синьора! /закуската/… Връцва се и, виждайки ме в леглото, леко се сконфузва: О, скузи, синьора!
Моменто! Ун моменто.. – казвам – парла инглезе? ду ю спийк инглиш? – малкият вика: аа… ее… йес, а литл бит /малко/ – О’кей, уел, ду ю… ъъ… кен ю файнд ми ъ хедейк пил, плийз? /можеш ли да ми намериш хапче за главоболие/ – оф, май сложно му идва, пули се – фор май хед… пер мия теста – соча си главата, ъъ… фа мале… си, мале /боли ме/
О’кей, мадам, проприо ора! Субито! /ей сега, веднага/ и изхвръква навън.
Ммм, как хубаво се размириса на кафе… Провиквам се: Анджи? – пас… и малко по-силно: Аанджиии?… пак пас. Еее!
Ставам, оох, неее… в главата ми – “ролинг стоунс”!… търкалят се… дрънка, боли!… Навличам метнатият на фотьойла халат, омотавам се, чукам на банята – тц. Пак – пак тц… Анджело!.. ??… Отварям вратата – няма никой!!
Strada Statale Amalfitana, 84010 Майори Салерно, Италия
На вратата се чука, бързо отварям – о, не е Анджи. Малкият ми подава някакво хапче и нещо ми приказва. Чаакай! По-бавно!.. И по-тихо… Лентаменте, ти прего, пиано /бавно, полека/… Сей ин инглиш! /кажи го на английски/ – той: дъ пил уит уотър, дринк ит – О! това – ясно! после? Уот елсе? /какво друго/, алора, парла ми! – вглеждам се в името на баджа му: ъъ, Стефано. Дай, парли ми пю лентаменте, капито? /говори ми по-бавно/… О ин инглиш, о’кей? /или на английски/
Съсредоточава се: маа, синьор ## сей… тел ю донт мув! /каза да не мърдате/ – Аз: Уот?! Уай? /какво, защо/… Бат уеър из хи? /къде е той/ Дове, е? Дове е синьор ##? Ду ю ноу? – вдига рамене: Нон ло со, мадам, луй а дето… ее… вой старе куи /не знам, каза да стоите тук/ Чао, мадам. – И се изхлузва през вратата.
Да стоя тук! И къде е отишъл тоя Анджело?!
Глътвам хапчето, наливам си кафе… Да го чакам ли за закуска?… Ял ли е вече, а на мен да е поръчал закуската в стаята ли? Всичкото това нещо?!… Оф, тоя човек май мре да изчезне сутрин без да се обади!
А навън грее слънце. Навивам малко ръкавите, щото очевидно съм нацелила мъжкия халат, буквално до петите ми е, излизам на балкона с чашата кафе. Има масичка и два стола. Оо, колко приятно и как добре ми идва.
Времето е чудесно, няма и помен от снощната буря. И морето долу какво е синьо! Хотелът е кацнал върху скалите и морето е непосредствено под него… И Капри!… Сто процента онзи остров там е Капри!… Май и Анджи снощи спомена нещо в този смисъл… Оо… просто кеф 🙂
Капри - панорама
Виждам и част от безлюдния басейн долу – хм, 9 ч. рано ли им е на гостите на хотела или има някакъв плаж при морето, който не се вижда от тук? Ох, ама как бих си измързелувала ден-два тук с Анджи… Но къде е той?!
Влизам вътре, трябва да се облека вече… оо, колко съм горкà, че си нямам чисти дрехи… като ги облека пак същите, все едно не съм се къпала 🙁 Разтварям гардероба – ми, празен! Момент, оглеждам из цялата стая – ама, къде са ми дрехите?! Не може да изчезнат!… Хм… Егати номера!… А възможно ли е Анджело да ги е пратил на пране? Да се е сетил?! А кога ще са готови?… Представям си – коскоджа ми ти мъж, ходи на пръсти из стаята, да ме не събуди, и събира гащи и фанелки, слага ги в някакъв плик и после ги носи на пералня 🙂 … Ее, ако го е направил това – златен е! Амаа… гол ли се разнася из хотела сега? 😀
Включвам фотоапарата – ох, няма как да са се увеличили чертичките на батерията – от снощи е само на една. Което ще рече, стотина снимки още. Мъка ми е. Ядосвам се, дето не ме остави вчера да си взема чантата – дрехи, зарядно, нямаше да се кахъря сега… Но пък, е, и той не е знаел, че няма да се върнем вечерта.
“Оня” в мен се разбъбря: стига айде се тръшка де, споко, и друг път ще има. Ама тоя италиано май много високо вдигна летвата, а, како?! К’во ше правим ся? И то във всяко отношение… бе, мъж “пет звезди”, а?
В този миг на вратата едно кратко “чук-чук” и пет-звездният нахълтва.
О, чао, соле мио! Коме стай? Брааво, мия белла – мляс-мляс – и веднага една дълга тирада, колко му е пияче /приятно, драго/, дет’ съм усмихната, дет’ съм се наспала; па, как той се събудил рано, о, наспал се е, и решил еди-к’во си, та докато още малко поспя… Хубаво ли е кафето, кара? Налива си и той, хапва кифличка – мм, густо!… лапва втора: мм… е куеста е делициоза! /вкусно, и тази е прекрасна/
И както дъвче, ми обяснява /надявам се правилно го разбирам/, че видял долу едни хора с фотоапарат като моя, отивали към басейна. Да отидел ли да ги пита дали ще ни услужат за малко със зарядното си, нали се притеснявах снощи, че няма да ми стигне батерията днес… Оо, миличкият ми той!! Е, как да не го целунеш?! Протягам ръце, надигам се на пръсти – дай да си те цункам, добричък мой италиано! Дори само заради това, че си го помислил, заслужаваш целувка!
Моментално откликва на порива ми… много откликва… О, чакай… Анджи, спри се, нямах други помисли… чаакай, задълбаваш… Но той имаал… Чччааакай… ох, нннее… въздух!…
Мърка… мъърка с “оня” си глас, топи ме: маа, ай промесо мия филя ке ми ами, аморе мио.. си? /но ти обеща на дъщеря ми да ме обичаш, любов моя, нали?/
Ахх! Ах, хитрец такъв!… Анджи, ама изстива ми кафето.. ил кафеее… Тегли ме лекинко към спалнята, продължава с мъркането: но, но, но, но… виеени… виеени, беллисима мия, андиамо… е пой ил кафе /ела, после кафето/
Еемии… обещание се дава, за да се спазва, нали? 😉 Но, признавам, не точно то водеше в случая.
//бате Владо, не ни мисли 😉 //
Предположението ми излезе вярно този път – Анджи беше пратил дрехите ни на пералня.
Събудил се към 6ч., обадил се на рецепцията и събрал дрехите ни и ги дал на камериерката. После пак дрямал. В 8ч. звъннали, че са готови, и той казал да донесат само неговите. Е, и аз попитах защо, ама той се ухили и… нищо не разбрах от обяснението.
Облякъл се, слязъл долу, поръчал в 9 часа да ни занесат закуската в стаята, отишъл до колата /че как, иначе няма да е 100% мъж!/, обадил се на Аличе и на мамма за добро утро/о, виж ти!/, взел ми дрехите и на връщане, във фоайето долу, видял някакви хора с като моя фотоапарат.
Е, към 11ч. най-после си доизядохме закуската със студеното кафе. Бърз душ, чисти дрешки и аз съм мноого доволна, въобще от всичко. Той – също е разцъфтял 😉 Слизаме долу, връща картата и чао, освобождаваме стаята.
Искам да хвърля едно очо на хотела, да видя къде сме спали и… И изобщо, нали, споменът е по-спомен, когато е и по-богат на детайли 🙂
Хотел Делфино - 4 звезди и си струва - вътре определено е по-яко... Понеже така, от "задния двор", си ми прилича на почивна станция :D
Хотел Делфино, гледан от алеята под него, която по едни стълби води до морето
Хотел Делфино - екстериор :)
Отиваме по пътеката към басейна и оттам
да слезем долу до морето
Анджи върви малко пред мен, но изведнъж спира, обръща се и зарадван, дискретно ми сочи: Вили, соно куи, ла персоне кон уна фотокамера! Андаре ли! /хората с фотоапарата са тук, да отидем/
Всъщност, около басейна са само 5-6 човеци, другите сигурно са долу на плажа при морето. Какъв плаж има там недоумявам – та то само скали и камъняк виждам наоколо! И изглежда дълбоко! Оказа се /после/, че има едно малко плажче към хотела, малко встрани сред скалите, но не от пясък, а от камъни.
Хотел Делфино - част от стълбите, които слизат до морето... Е, ннее, аз не бих се цамбуркала тука, мерси
Хотел Делфино - плажът... Плаж?! :D
Анджи отива при хората /мъж и жена, на около 27-28, наай-много 30г./. Тя, силно зачервена от слънцето, лежи безжизнено по корем на шезлонга под чадъра. Той, русоляв и напълно бял, за разлика от нея, полулегнал на съседния шезлонг, си играе с телефона си. На масичката до тях – 3-4 празни(?) кутийки от бира, кутия цигари, плажно масло, някакво шарено списание.. Изобщо не ми приличат на италиани.
Аз сядам при бара да изчакам, моят човек ги заговаря. Ами да, не са италианци. Дочувам, но “не връзвам”. Мъжът като че ли пробва да каже нещо на италиански, после сякаш минава на английски ли… Жената изведнъж оживява и сяда на шезлонга, усмихва се. Анджело маа ръце, обяснява се… Онзи върти фотоапарата си из ръце, разглежда го, после взема моя от Анджи, пак същото…
Хм, гледай я ти… тази малката май хареса Анджи…
Скив! Как го гледа само… ще го изпие с очи, кърши китки, пръсти… опръстенена като прелетна птица… усмихва му се… Хм… забавно изглежда отстрани 🙂 … И си кибикам. Даже леко злорадствам: гледай, гледай, това ще ти остане… пък дано твоя блед англичанин намаже после 😉
Анджи ми маха, вика ме на помощ. Ставам.
Ай, стига бе! Тоя “англичанин” ми говори, ей такова едно: ай спик литл йенглиш, донт андерстенд ол, бат вот аскед юр хазбенд, синьера? Вот май кямера, дец хим кямера, но диференц… ай донт андерстуд? Дац да квешчен…
А, я! И аз викам – к’ви са тия? И тъпеяя…
В този миг жената взема една цигара, пали я и вика: Зайчик, а может быть вызывать кто-то из персонала, ну они тоже италианцы все тут, а?
Оппа, бинго! Веднага на руски ги питам за зарядното. И тримата ме гледат като треснати 🙂
Мацката първа влиза в час: А вы же русская, да? Откуда? – Обяснявам с две думи откуда съм. Мъжът казва: Ну конечно, помогу, а как же! Из Болгарии вы, как здорово! Лет три назад мы в Китене были, хорошо отдыхали – и хуква към хотела.
След малко носи зарядното – ей, набито очо имал тоя Анджи 😉
Отиват с него до бара и Анджело обяснява на бармана идеята си. Включват го там някъде. Нямаме време за фул чардж, решаваме колкото-толкова, все ще е по-добре. Докато изпием по нещо, да кажем 30-40 минути. Още повече, че батерията не е на нула.
Та, Анджи им предлага да ги почерпи за благодарност. Руснакът казва о’кей, давай пиво, щото от сутринта бил на бира, а тя си харесва някакъв коктейл “лимонино”; ние двамата си вземаме фреш портокал.
И, кой ще познае на кого тоя път му излиза късмета да е преводача? 😉
Но най-важното за мен е, че Анджело е очарован от моя милост. И пак ме обявява /после, в колата/ за “молто интелидженте”. Е, натуралменте, гордо ми е 😉
Руснакът предлага да се запознаем, казва: Я – Юрий, а просто напросто меня зовут Юра. Очень приятно.
Мацето се представя: Я Анастасия. – И, както си седи на шезлонга, вдига дясна ръка към Анджело за целувка – като някоя аристократка, лелее! Обаче той не се “хваща” – просто с едната ръка поема дланта й и я смъква надолу, а с другата я потупва покровителствено отгоре, като, не знам, може би от мъжка галантност, а може би и без да се усети, й прави “вятър”: Аа, коме принчипесса, си! /като принцесата, има предвид името й/ – И Настенка засиява от удоволствие 😉
Седим, пийваме кой каквото си пие, говорим си туй-онуй. Юра става и отива да си вземе нови сигареты от комнатата им 😉 Настенка незабавно използва момента да изфлиртува с Анджи: А вы же, синьер, кажется вы настоящий “ангел” – прям’ с бога, правда, да?
Изслушвайки превода ми, той се поусмихва: сии, соно анджело… перо, анджело неро /да, ангел, обаче черен/ – и се усмихва леко, а на мен намига. Бъзика ли се нещо с нея?
Девойката “фръкна” – трепка с мигли, върти очи, усмиихва му се едно сладко… /Удивена съм – ама тая к’во… мене само за преводач ли ме взема?!/… и гука: Да что ж вы, неет, не может быть! – и му отправя лелеещ поглед отгоре до долу – А почему чёрный, синьер Анжелло, вы же такой класс…
О!… Ама не може така! Игнорирам въпросителния поглед на “класния” мъж – ей ся, АЗ ше ти кажем почему, дорогая моя!
Навеждам се доверително към нея и тихичко й разяснявам: Потому что он злой! Он же из Каморы! Аха. Не веришь? А надо. Класный мужик, потрясающий италианец, да, но мафиот он настоящий. Остав его в покоя… иначе, точно пожалееш!
Браво, включи. Сви устенца и даде заден. Вот и молодец! 🙂
Анджи ме пита с очи. После, аморе мио, после – му правя знак.
Ето, че и Юра се връща, сяда, пали цигара и пак почват опити да си говорят с Анджи – ясно е, човекът се кефи на контакта, иска да научи и още някоя италианска дума. Няма лошо, помагам и аз доколкото мога.
Значи, руснакът си нарича момата по име – Настя. Не разбрах каква им е точно връзката, но няма значение. А тя на него – все “зайчик” му вика… То, той един “зайчик”… ама айде! 🙂
И в един момент, както се мъчат да си говорят нещо двамата мъже, и Анджи го пита:
Зайчик, а куанди джорни соно куи? /за колко дена сте тук/
И щях да се залея и задавя с фреша! 😀
Зайчик – тут-тут-тут… Анджело ме поглежда объркан, разбра, че нещо сгафи, притесни се; аз умирам от смях; рускинята тъпее… Е, неее… Анджи просто изби рибата! 😀
12:50 ч. и ние най-после потегляме.
Пътят се движи измежду вили и вилички, или дори просто дървени бунгала, някъде пръснати по една, по две, другаде скупчени по повече на едно място сред маслинови горички, лозя, овощни градини.
Пак Капри - еей там, зад завоя ;)
Костиера Амалфитана - вилички, маслини, море, градини...
Костиера Амалфитана - селце на хълма
Костиера Амалфитана - вила от типа "палацо". Анджело каза, че се казвала като него, но не е негова, била на еди-кой си, известен в района чичо 😉 Снимана е от пътя на хълма и с доста зум.
Костиера Амалфитана - гледки от високото
Някои от къщите и къщетата са едно към едно с българските из вилните зони от едно време, дето са ги раздавали по някакво постановление, за да се обработват пустеещите земи.
Срещат се и неголеми семейни хотели тук-там, както и стабилни къщи от типа “палацо”, на по два-три етажа сред маслини и лимони, с характерните високи и тесни италиански прозорци с дървени щори. Изглежда и тук е имало нещо подобно, да раздават пустеещите места за облагородяване, защото Анджи ми разправя нещо за “норматива” и “ледже” /закон/ и току сочи насам-натам. Човекът се старае да ми говори по-бавно и по-отчетливо, за да го разбирам, но истината е, че аз слабо надавам ухо в момента, защото мернах сред дърветата остров Капри и сега го дебна с включен фотоапарат. Пада се от моята страна, идеално.
И, тъкмо на един завой да го щракна, това диване набива леко спирачките, аз залитвам и кадрото ми отива на кино. Поглеждам стреснато – какво стана?, а той ми се хили и маха с ръка – нон е анкора моменто, бейби, допо е по /още не е момента, след малко/. – Ми парли ди Капри, Анджи? /за Капри ли ми говориш/ – Си, ди Капри. /на Капри ударението е на “а”/
Уви, нямаме никакво време да отидем до Капри, за съжаление вече половината ден мина, а утре си отивам, но: Ту торнеро, бейби! /ти пак ще дойдеш/ – Анджело е убеден в това.
Е, да, и аз съм сигурна, независимо дали ще съм с него или не, но не знам кога. Въздъхвам: Си, си, ма куандо, дарлинг, йо нон со. /не знам кога/ – Ми сенти, мия белла, куандо вуой… Е вераменте, воррей, анке нон те не вай! Римани! /когато искаш.. наистина, бих искал изобщо даже да не си тръгваш. Остани/ – усмихва ми се.
И да ме пита човек, защо се “заигравам” сега! Уж невинно: А те о…? /при теб или../
Клати глава: си, а ме /при мен/ – Ама гадинчето в мен продължава да човърка: Пер семпре? /завинаги/
Мисли няколко секунди, хвърля едно око: фай атенционе а доманде фай, кара /нещо в смисъл, внимавай какви въпроси задаваш/…- вглежда се в мен –
Сей пронта пер ла риспоста? /готова ли си за отговора/
Ееми, изпросих си го. – Скузи, дарлинг – извинявам се.
В това време спира на едно уширение край пътя – Капри се кипри насреща ми в маранята. Понечвам да сляза, за да го снимам, но той се пресяга и ме дръпва обратно: Нон диспияче, рагаца мия… ее, сей интересато нелла риспоста? /не се извинявай.. е, интересува ли те отговора/
Амии… всъщност аз знам, че утре си заминавам и каквото било – било. Нали се старая да се придържам уж към идеята “тук и сега”, а утрето… кой да го знае? Т.е. смятам, че съм готова за какъвто и да е отговор: О’кей, соно пронта, димми! /добре, готова съм, казвай/
И, ау, физически май усещам нещо, което не мога да предотвратя… Още не пуска ръката ми: Си, реста! Пер семпре кон ме, аморе мио /да, остани завинаги с мен/… Андиамо, ми дика “си”! /хайде, кажи ми “да”/
Моооля?… Не откъсва очи от мен. Мънкам: маа, Анджи.. ай кант /не мога/.. ъъ, лет ай /нека/… си, йо пенсаре а поко /да помисля малко/
Гласът му не търпи възражения: Но! Ора, а прима виста! Ми дика “си”! Димми, субито! /не, сега, кажи “да”, отговори ми, веднага/
Вътрешният ми глас изведнъж подсказва: сакън! истината!
Анджи… уел, ю сърпрайз ми… ее, си, сорпрезе ми… ин дженеръли.. “йес” мей би /по принцип може би да/, ъъ… – Прекъсва ме, лееко се усмихва, вдига ръце, клати глава: Си, ин дженерале!!… Еей, ма ту ми риспонди коме ун авокато! /да бе, по принцип! ама ти ми отговаряш като някой адвокат!/… Маа, сапево бене /е, знаех си… – и се пляска по главата/… ми дио!.. о’кей, соно дакордо /добре, съгласен съм/ – вдига показалец под носа ми: Рикорди перо, йо аспетеро! /запомни обаче, аз ще чакам/
И подпечатва предложението-закана с целувка.
До момента съм имала четири предложения – две за брак и две за съжителство. Но нито едно от тях не носеше романтичен привкус, бяха все някакси… хм, как да го кажа.. като “фиксирани”, сухи, прозаични… Само на първото /за брак/ казах “да”, може би защото беше първо, а и беше неочаквано… А след време точно аз реших, че той не е “моят” човек, и той, въпреки че беше бесен, ще не ще, накрая прие и всеки пое по пътя си. Другите три предложения после все ги предусещах и имах време да оценя ситуацията и да реагирам… хм, правилно 😉
А това сега какво е?… Как да кажеш веднага категорично “не”, като има толкова много “да” пред него, и то в рамките на толкова кратко време?!
Прав беше Анджело – преди да задам въпрос, трябва да съм готова да чуя отговора. Аз май не бях съвсем 😉
Капри от площадката за гледки
Костиера Амалфитана - ония скали в дъното са на Капри. Анджи ме прекара да слизам по едни безкрайни стълби до брега долу, само и само да ми покаже тия скали. И страшно съжаляваше, че нямаме време да ме замъкне до някаква пещера по-нататък, която била точно на най-крайната точка на п-в Амалфитана. Там ходели на дайвинг из подводните пещери и било много интересно. Другото лято, айде... Макар че аз... тц, не бих далдисвала, не съм по тая част, по-скоро бих се жертвала да гущерясвам на скалите 😉 Па знам ли, упоритият Анджело може и да успее да ме убеди :)
Ей там някъде, от другата страна на този нос се намирала въпросната пещера. А онова, дето стърчи на скалите, е останка от някаква древна крепост. Не отидохме до пещерата, защото трябвало да ходим пеша към 2 км само в едната посока, а нямахме вече време. Снимката е от пътя с много зум.
Анджи предлага да слезем до Нерано, там да хапнем набързо и да тръгваме към Позитано, защото, за съжаление, времето тече все по-бързо. Според неговия план до 19-20 ч. трябва да се приберем в Кастеламаре, за да можем до 21 да сме в леглото. Ставането ще в 3 ч. през нощта. Казва, че най-най-късно в 5:30 ще мина чекинга, да не се притеснявам. И все пак, ако не дай боже закъснея? – питам – Ее, соджорно е финире! /оставаш и край/ – смее се… Хмм, а преди три дена си нямах хабер, че го има този човек! Даа, неведоми са пътищата божии, както казват.
Нерано
е някакво селце, пръснато покрай пътя, с отбивка надолу към морето. И по ската надолу сякаш някой е изсипал вилите и всяка е спряла където й е дошло. Но най-голямо впечатление ми прави фактът, че абсолютно до всяка къща стига път и то добър. Тесен, но напълно приличен асфалтиран път. И така е навсякъде, откъдето минахме досега. Тук долу пред плажа има един голям и добре изглеждащ полукръгъл хотел, още няколко заведения и много кратка лунгомаре с пейки под сенките на дърветата. Плажът, обаче, изобщо, ама изобщо не може да се мери с българските. Много са им нещастни плажовете тук. И този е тесен и предимно камънячест. Като си помисля какви прекрасни плажове имаме ние в България… Всъщност и в Италия има – горе, покрай Лидо ди Йезоло /била съм на плаж там, страхотен е и е по-добър дори от нашите, във всяко отношение!/, също при Римини, Остия, Байя Домиция, сигурно и другаде, но тези тук са… о, гола вода, просто не струват. Иначе гледки тук дал Господ, има та звънка, но плажовете… Ами, че плаж ли е това, да се ръбиш на някой камък… облещена като гущер на слънцето… а наоколо да е два метра, че и по-дълбоко? Айде, мерси! 🙂
Но, живописно е, спор няма. И водата е супер чиста.
Хапваме набързо по една пица “тейк ъуей”, щраквам няколко снимки и чао!
Нерано - лодките в залива на Нерано
Нерано - ами, то, лодките са му най-интересното на Нерано :)
Скоро излизаме на Страда Амалфитана. Анджи кара бавно, защото пътят е тесен, най-често просто прокопан в скалите, с много и остри завои е, не позволява висока скорост и изпреварване, и е идеално асфалтиран. А гледките – о, гледките стават все по-фантастични. Анджи снизходително се усмихва на възторга ми. Тази му усмивка, този поглед… хмм, имам чувството, че ми подготвя изненада…
Ла Страда Амалфитана
Костиера Амалфитана - гледки от Ла Страда Амалфитана
Ла Страда Амалфитана
Гледки от Ла Страда Амалфитана
Ла Страда Амалфитана
И следва май финалът 🙂
Очаквайте продължението
Автор: Вили
Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:
Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (8): Господ e… и италианец! ;)
Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая Анджело. Последвалата серия не е за пред деца, после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело “5 минути”, за да идем за последно на гости на родáта 😉
Днес какво ни очаква? Четете, още не смея да ви кажа, само ще намекна, че редовните зрители на National Geogrphic знаят какво значи наводнение в Италия 🙂
Приятно четене:
Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)
част осма:
Господ e… и италианец! 😉
Анджело прави маневра, излиза от терасата и потегля бавно. След секунди минаваме точно пред входа на хотела и виждаме, че всъщност е с четири звезди. О, куатро стеле! – възкликва и почти спира: Ее… куи… о ла? /тук или там, сочи нанякъде/ – клатя отрицателно глава, той: сей сикура? /сигурна ли си/ – Си, черто – потвърждавам.
Продължаваме полека,
той мърмори: маа, ми дио – куатро стеле, чинкуе стеле – коза импорта вераменте? ма нон импорта куанте стеле, мадонна мия!… Е пой торнаре а манджаре, е? Ай фаме.. торнаре? /4 звезди, 5 звезди… какво значение има всъщност? няма значение колко звезди са; да се върнем ли да ядем там? гладни сме, да се върнем ли?/
Секунда чуденка, но вътрешният ми глас цъква и… е нали “андаре а манджаре пеше” бе, Анджи? /отиваме да ядем риба/ – казвам.
О’кеей, ва бене.. – примирява се, поглежда ме с крайчеца на окото и посочва с палец: ла чинтура! /колана/ – Щраквам го. Колата литва напред.
Блея в тъмното и малко се чудя – само заради гледката или нещо предвид ли имаше Анджело, че ме доведе до този хотел.. и сякаш искаше точно тук да вечеряме ли? Или просто наистина е гладен и като всички мъже, когато е гладен… Спирачките изпищяват и аз рязко политам напред…
Спооко 😉 – нищо ми няма – и чинтурата държи здраво, и дясната му ръка светкавично се изстрелва като бариера пред гърдите ми.
Котката-самоубиец не успява и се шмугва през оградата до пътя, сподирена от една мелодична италианска “майна”… предполагам, по интонацията 😉
Следващите две-три минути Анджи насериозно ми разяснява нещо, от което разбирам само “куести кани е гатти, ла ледже, норматива, солди, комуне а Сурриенто, муничипали фунционари” /тези кучета и котки, според закона, норматив (нещо), пари, общината на Соренто, общинските чиновници/… Кимам.. с разбиране 😉
След максимум 15 минути пристигаме до едно малко пристанище. На табела насреща пише:
Маса Лубренсе
Анджи пояснява, че всъщност Маса Лубренсе е градчето ей там, през което минахме преди минута, а това тук е марината му.
Марина? Та то няма никакви кораби из него, твърде мъничко е! Но има нисък вълнолом и между него и сушата, от напиращият вятър във водата се кандилкат няколко яхти и много повече рибарски лодки.
80061 Massa Lubrense Неапол, Италия
Отпреде му – добре осветен паркинг, на който са се “подредили” десетина коли 🙂 В кавички казвам “подредили”, защото май всеки е спрял, както му е хрумнало – три са един до друг, един е напреки на тях, друг е някак под ъгъл към него; от другата страна пак три автомобила, уж подредени, ама кой по-напред, кой по-назад… и един грамадански черен джип лъщи по’ встрани, някак отделно от “плебеите” 🙂
Като “държавен” и дисциплиниран мъж, Анджи се паркира изрядно до добре подредените. Докато се тутка нещо из колата, слизам и се развъртам, оглеждам – в кьошето, до някаква зелена барака, стои едно допотопно и като изоставено в ъгъла там минибусче, бая ожулено май и с килната броня; в срещуположния ъгъл – качена на колесар малка яхта; три яки мотора с багажници, и като сгушени един в друг, явно на някои пътешественици, които може би хапват в заведението отсреща; и още десетина разни моторетки, те пък наредени като на конвръз пред едни големи саксии по края до входа/изхода на паркинга. Охо, и две нещастни, очукани колела са свели кормила, подпрени до някаква дървена будка при изхода. И няма кьорав човек, освен нас двамата – пусто, налитащ вятър и подплискване на вълнички в кея.
Насреща през улицата обаче, свети и свири – рИсторанте-пицария “При Микеле” – аха, сигурно там отиваме, изглежда приличен и не някакъв скъп.
Решавам да извадя фотото и да цъкна едно кадро на лодките, но Анджи маха: Вилии.. алора, андиамо, мия беллаа! – отказвам се от снимката и понечвам към “Микеле”-то, но той маха наобратно: куи, дай куи! /тука, насам/
Няколко метра по-натам – а, “Таверна дей пескатори” – вярно бе, и името й си отговаря, означава точно “Рибарска кръчма” 🙂
Алора, синьора мия, екола! /ето там/ – Анджи ме побутва към една маса в ъгъла. Кавалерства и ме настанява на стола, който е с гръб към залата. Оф, не го обичам това място – от него нямам видимост към терена и ми е дискомфортно. По принцип винаги си избирам да седя така, че всичко да е пред очите ми. Но сега… той сяда на “моето” стратегическо място, а аз съм с лице към него, но с гръб към всичко друго… Преглъщам – хайде, нали съм му гост.
Оная гадинка, обаче, дето е вътре в мен, вътрешният ми глас де,
взе да пророкува: трудничко ще ти е с тоя мъж, какоо.. не той, ти май ще се предадеш.. признай си… признай си… Гньетем го: млък бе, млъквай!…
Оо, не! Ставам и се премествам странично на моя ангел-спасител-пазител-хранител-водител-учител… хмм… и покорител (ли?) 😉
А’ така, вече виждам поне и част от залата, че и гледката към морето. Е, тъмно е и няма какво да се гледа навън, ама… заради идеята бе 😉
Анджи междувременно рече нещо и сега ме гледа въпросително – Скузи, си? – питам. Повтаря: Коза манджаре? – Е, коза! – нали пеше! – възкликвам
Усмихва се: о’кей, маа.. фритто? /пържена/… ал форно? /печена/ .. (не знам си още какво, каква)… Нон ло со, дарлинг – казвам – коме дичи 🙂 /не знам, както кажеш/, обаче уточнявам: маа, йо беро бирра /ще пия бира/
Бирра? – вдига вежди – перке нон ил вино? бианко, фредо, белло.. вино локале, е? /а защо не вино – бяло, студено, хубаво, местно/… – енд уот ъбаут ю? Ту? /ами ти/ – питам го. – Соно драйвър, мадам, пуртроппо.. си, сорри /шофьор съм, за съжаление/ – поклаща глава, усмихва се със съжаление… Мм, да, кофти.. язък…
Той поръчва манджите, аз мисля – всъщност, пък бих пила едно вино… тц, не ме кефи сама да си фиркам. Офф… е, щом рибата ще е “ал форно”, вино по’ ще й ходи. Ва бене, Анджи, о’кей – дай, уно бианко пер ме! Усмихва се: брааво! е джусто! /точно така/… дай ун бачо – млясс
Един чевръст младеж пристига и почва да нарежда на масата две празни чинии, прибори, салфетки, чаши, панерче с филийки, чинийка с нарязан лимон, носи салата “Капрезе”…
И изведнъж се чува резкия съдиращ пукот на мощна мълния,
виждам как светкавицата за миг засиява и се разчеква като чудовищен асиметричен паяк в тъмнината зад вълнолома… Трясъкът е оглушителен, прозорците звънтят, вият аларми…
Никога не съм виждала подобно нещо толкова отблизо. С Анджи се споглеждаме – и той е впечатлен, та само дето не се кръсти! – ми дио, инкредибиле!… ма ке граанде беллисимо, е?!… е фантастико, е?!… си, мадонна… ми дио!… /невероятно, страшно красиво, фантастично/
Нов трясък… Анджи скача, изстрелва към мен: Ту римани куи! /стой тук/ – и спринтира навън. К’во?.. Хий… ма има ли акъл, къде хукна под гръмотевиците?! Рипвам до прозореца – той търчи към колата… Охх.. пази го божее – помолвам се без замисляне… е, не, нЕма лъжа, нЕма измама – мъж е!…
Как може бе – сигурно всички мъже на този свят са програмирани така, че един от най-важните им приоритети да бъде колата им; дори повече от живота им – ето, факт!
Няколко странно тихи секунди, след които навън започват да падат тежко първите едри капки…
Анджи се връща в мига, в който плисва пороят. Отпуска се на стола си – малко задъхан, с влажна коса и мокри петна от капките по дрехите, усмихва ми се доволен – става ми топло.. и ми идва да го зацелувам.. 😉
Удържам се, обаче, и обръщам очи към прозорците.
Навън – направо завеса. Светкавици се размазват в дъжда и тъмнината,
гърми и тътне, шум на изливаща се маса вода… Ох, особено усещане – знаеш, че нищо не зависи от теб, тръпнеш и се възхищаваш на стихията, малко те е страх, но искаш да го видиш и чуеш, да почувствуваш… на макс… нищо, че напомня на апокалипсис от американски филм.
И в кръчмата е едно… тихо такова… едно смирено… Италианците са суеверни и доста религиозни.
/И понякога си мисля, помага ли им това да са по-спокойни… или по-щастливи?… Кой знае?/
Обаче само след минутки, тихото в таверната си отива, отново се върти мелодия наполетано, отново всеки говори на висок глас… Носят ни вечерята.
А “купонът” навън не спира, лелее…
Маалее, как ще се прибираме?… Ами колата, Анджи, да не й се случи случка там на паркинга? Вдига рамене – маа.. /сочи неопределено нагоре, все едно “божа работа”/ – и потупва с пръсти върху онази папка и диска (дзията му даде един найлонов плик да ги сложи вътре) – документи соно куи, соно импортанти… – Я, тези документи са по-важни от хубавата му кола?! Наистина интригуващо.. хм… що за човек е този полицай? Ох, има нещо, което не разбирам или ми убягва… ама… Ее, к’во ми пука, утре нали си отивам!
Алора, чич-чин, бейби! – Анджи вдига чашата с минерална вода. – Чин-чин, дарлинг, ама виното е “6”, даверо.. и жалко, наистина, че си шофьор 🙂
Е, засега сме на сухо и, макар че зафунтя усилено на пържена риба, даже е уютно.
Хапваме си сладко. Анджи отбелязва, че както атмосферата тук е пропита с миризмата на пържена риба, ако почнем да ядем и с ръце, финалменте /накрая/ ще засмърдим като котки, натъпкали се с риба 🙂
..И нали е “нон стеле” /т.е. заведение без звезди/, хильотим се, почваме да отмахваме костиците и с пръсти, приказваме си невъзпитано с пълни уста, и скоро става ясно, че и двамата обичаме мачки… И особено пък “мичини” /малки мацинки, котенца де, включително лъвчета, тигърчета, рошави гепардчета 😉 /… Също, че и двамата имаме доказана алергия към котки, уви!… И двамата сме почитатели на Дискавъри и Нешънъл Джиографик…
Разказва ми също, че салатата “Капрезе” е измислена на остров Капри и затова се казва така, а той се намира еей там, зад възвишението, което пречи и оттук не можем да го видим.
Казва, че после като излезем на пътя, от по-високото горе ще ми покаже острова – ако не бил в мъгла, щял да се вижда. Искам ли утре да отидем до Капри? Или до Позитано?
Докато се чудя къде по’ искам, в кръчмата започват да се разправят на още по-висок глас /те тук по принцип си говорят на доста висок глас, на моменти изглежда даже сякаш се карат/. Та, Анджело наостря уши, става и отива при едни мъже до бара – яя.. изглежда нещо е станало…
Връща се, сяда, прави ми знак с длан да изчакам с питанката, мисли нещо… Пак става и отива при другите, включва се в разговора… Ааа, к’во става бе?!
Аз
не мога да схвана нищо, защото всички говорят много бързо и на италиански, и на наполетано.
Дочувам (разбирам) само “венто, страда, маре, ла пиоджа” /вятър, път, море, дъжд/, ама?…
Анджело изглежда заинтересуван.. но не бих казала чак особено разтревожен. Отива до сервитьорчето, казват си нещо, после се запътва… към тоалетната изглежда, а момчето идва след секунди и тупва на масата една бутилка бяло вино. Изстрелва ми нещо на наполетано – не разбирам, но се усмихвам уклончиво и той сякаш остава доволен, врътва се и отива към бара. Хе, какво ли каза?
В кръчмата настъпва голямо оживление, говорят един през друг… уф, че не им разбирам, а може би е интересно? Анджело се връща, усмихва ми се, казва нещо, което завършва на “брааво!” и налива и на двама ни.
Оп! Анджи, нали си драйвър бе, що реши да пиеш? Кой ще ни кара после? Почвам да къдря наум как да го попитам на италиано, в това време той дава обяснението: Ил венто (вятърът)…(нещо).. ла темпеста (бурята?)… ее.. сторм, си? /аха, бурята/… ъ… а три.. делла страда.. роуд, стрийт /моля? три, к’во? какво стрийт?/… сула страда, капире? си? /какво на пътя?/.. ъндърстенд ми, бейби?
Тц! Нон, Анджи. Трай ин инглиш, плийз, шоу ми уит хендс /опитай на английски, покажи ми с ръце/. – Оо, инглезе, ми дио! /о, на английски ли, боже – поглежда към тавана/.. ъъ … ъ, дъ трии из даун… фел.. си, коретаменте, фел он дъ стрийт, ъндърстенд? /ааа.. паднало дърво на улицата, значи/… е нон посиамо андаре… импосибиле, си… ънпосибъл то гоу, но уей торнаре а Сурриенто! /не е възможно да се върнем в Соренто/ Сенца риторно, мия белла! /няма връщане/ Ла дженте диче /хората казват/… Ее ной дормиремо куи, рагаца мия /ще спим тук/ – И се усмихва до ушите: ее, йо кредо а куесто пунто дио е кон ной! /и мисля, че в този момент бог е с нас/… си, карисима, ми Дио е италиано, даверо! Чиерс, пер ной, май лейди! /да, скъпа, Господ е италианец, наистина, наздраве за нас/ – вдига чашата.
Браво бе!… Господ е италианец и е с нас, затова значи и пленници на бурята ставаме… Тц-тц-тц.. ама то пък наистина, каква буря само – май наистина господ има пръст в тая работа!
Сервитьорчето носи някаква бележка на Анджи, той си вади телефона, набира написания номер и се обажда. Говори каквото говори, завършва с “ва бене, си, грацие”. Затваря: о’кей, ил ностро хотел си трова /хотелът е уреден/… и ми се усмиихва… главозамайващо…
Бинго! – вътрешният ми глас припада от радост.
Ми, наздраве!… хубаво е италианското вино.. дано не се омотам!
След малко отивам до тоалетната. По пътя до там установявам, че съм малко мека и нахилена – мдаа, признак, че трябва да мина на минерална вода.
Връщам се от кенефа и гледам – поразчистили ни масата. Анджело седи като цар насреща и ме очаква с пълни чаши за чин-чин. А насред масата се е разположила една нова елипсовида чиния с… виагра 😀 – мезе де /разни там миди, скариди, нек’ви си морски твари, дето не ги знам, но за които, нали, разправят, били афродизиак/
…Я, кой ще се сети к’во следва? 😉
Ееми, к’во – устата ми на мига се закача на ушите и по никакъв, ама по никакъв начин не мога да я върна обратно!
Анджи почва да се усмихва, поклаща глава, оставя чашата на масата и ме подканва с жест: андиамо, дите /хайде, казвай/ – Ма, ниенте, дарлинг, ниенте! /няма нищо/ – му викам…
Той не се връзва: А-ха, си… ведо уно скерцо ди нуово /да бе, виждам – някой нов виц/. Алора, дите! /хайде разказвай/
А, не, не мога да му го кажа! Не искам да го засегна!.. И неудържимо се разсмивам на глас. Той също вече се е ухилил, размахва ми показалец: йо со, ке куесто е уно скерцо, аванти, кара!… Вили, ти прегоо.. /знам, че е някой виц, хайде, давай… моля те/.
Ох, боже! Пак я втасах! 🙂
Всъщност, първо не беше виц, а виждайки чинията с морски дарове, се сещам, че ги имат за афродизиак, демек нещо като виагра. Нали така? И ме връхлита… ъъ.. една неприлична мисъл.
(Стойчо, по-добре тури една голяма червена точка тука, плийз!) 😉 (За теб – винаги! – бел.Ст.)
ето, слагам ;)
Та си помислям “Ааа.. о’кей, става – щото ясно е, малко ще се спи тази нощ, та, хапни си ековиагра, скъпи, да ме не мъчиш да му “бая” после…” – е, на мъжеството, де 😉
Ама той, нали вече си ме знае колко съм шантава, реши, че съм се сетила за виц. И като спомена “виц”, и оп, наистина в този момент ме изплющя един виц, та се разсмях на глас.
Вицът? 😉 Стойчо, не махай червената точка още 🙂 (няма, споко – бел.Ст.)
Значи, 22ч., денонощна аптека. Аптекарката – млада жена, симпатична. На нощното гише се звъни. Тя отива, отваря – мъж около 50-те.
Тя: Кажете.
Той, потрива притеснено ръце, чуди се някак…
Тя: Да?…
/той продължава да кърши пръсти/…
Тя: Ааа.. крем за ръце ли, господине?..
Той, набира смелост: А, не, не… мм…таковата… виагра!…
Тя му подава едно хапче, той, пак малко притеснено, но и някак гордо вече: А, не, дайте ми 5 броя!… Искам пет… ми, понеже.. щото тази вечер съм поканил пет дами на гости, та затова, нали.. е, разбирате, нали?!…
Дава му аптекарката пет таблетки виагра, отива си човекът.
На сутринта, към 5:30 на гишето се звъни. Отваря аптекарката, вглежда се – а, онзи, дето снощи купи 5 таблетки виагра – едва стои на крака, немощен някак, трепери, потрива леко ръце…
Тя: Какво, още 5 таблетки ли да дам?
Той: Ааа, не!.. Ннее, дамите не дойдоха… разбирате ли… един крем за ръце.
😀
Дотук беше ;)
Навън вече дъждът само капе, вятърът е колко да не е без хич, улицата отпред е като малко езеро, от зад вълнолома се чува приглушен грохот. Анджи ми подава плика с документите, сваля обувки, чорапи, тиква ми ги в ръцете, навива крачоли до коленете, казва: ту реста куи /остани тук/ – и заджапва към паркинга. Малее, до глезените, че и повече.
Малко се гърча, докато го чакам – след бурята направо е станало студено. Две минути и той пристига полека-полека.
Слиза, идва и… ееее.. йее!! това е то! 🙂
Не бях и сънувала италианец да ме пренесе на ръце до колата си.
Само два метра, обаче – факт! Може за някой да изглежда тъпо, но /дамите ще го разберат/ – един жест, който ме разположи да дам всичко от себе си нататък /както се казва/ 😉 (А сега дамите разбират ли защо мъжете обичат тънки и стройни дами? 😉 – бел.Ст.)
Тръгваме бавно и след 50 метра вече улицата е на по-високо и вода няма. Ла чинтура, бейби! О’кей – щрак. Газ!..
Хий! – давам си сметка, че той изпи над половин бутилка за кратко време, оо… бог да ни е на помощ!…
Но, докато си го помисля това, Анджи прехвърля хълма, завива надясно, спуска се пак към морето и за няма пет минути, ето, че се паркира пред хотела.
Влизаме, той ми посочва да седна ей там, отива на рецепцията, оформя нощувката. Хм, а’ да го видим моят полицай сега, как ще успее да уреди безпроблемно нещата – имам предвид, че аз съм без документи.
Но май няма проблем.
Любопитно ми е и ставам и приближавам към рецепцията – Анджело в това време вече набира кода – плаща с карта.
Младежът зад деска ми се усмихва любезно: бона сера, синьора /казва неговата фамилия!!/, коме стай? Волете куалкоза ин пю? /ще желаете ли нещо допълнително/
В първия момент не мога да зацепя мен ли пита, но няма други хора наоколо, само ние сме. Анджи ме поглежда: Си, кара? – А, нон, грацие – загрях, че аз съм синьората (еди-коя си)
Оглеждам обстановката… о, много добре.
Качваме се на етажа. О, и стаята е твърде добре…
Мия си ръцете, оглеждам се – оо, ми банята е супер, разкош! – свети като нова и с всички екстри – това, вана с хидромасаж, душ-кабина, бидета… джунджурии разни, четки-пасти, презервативи, тинтири-минтири – всичко си има бе!.. А аз нямам чисти дрешки и не мога да си взема поне един душ!… ее, нее.. бааси късмета! Ах, този Анджело, що не ми даде чантата сутринта!
Анджи говори с някой, който не успявам да видя, но пък виждам какво ни е донесъл – шампанско, чаши, салфетки, шоколад, купа с ягоди.. Гооосподии, ще падна – като на кино!… Но защо, защо този човек прави всичко това?!?… Ма, к’ви мангизи има това ченге?!
Навън отново започва да вали, но този път тихо, кротко, без екшън. Вратата на балкона е само открехната, в стаята е приятно и без климатик.
Полунощ е минало отдавна, от плейъра тече тихо една бар-музика – саксофон, пиано, балади… лелее, кърти! Размазва, ке умрем!
… Чин-чин, мия белла… чиърс, дарлинг… пием си шампанското, бъбрим си небреж… Обаче, малко съм в шах – очаквах едва ли не от вратата да ме подметне, но… само една лека целувка до момента. Направо му се чудя – нещо утечка по кабелите ли даде?
Е, да отида, значи, до тоалетната тогава и, мисля, че е време за сън. Пък после – к’вот дойде.
Надигам се, оп-паа… с тия гумени крака как ще стане номера сега?… ставам… стаавам… ама нещо май не ставаа… ааа.. май… май… И как не!
Щото, да обобщим: една бира с пицата във Вико Екуенсе, 2,5 коктейла с лимончело, около 50 мл чисто лимончело, 3 чаши вино, 2 чаши шампанско, нищо че е в рамките на 4-6 часа – спокойно обувам кънките при това положение. И почвам да се хиля на всичко – такава ми е магията – смях и после сън. Лесна съм 😉
Анджи ме гледа въпросително. О, не, не мога да го измисля как да му го кажа на италиански, да се оправя: Лисн, хани…ъъ… уел, ду ю ноу, ай гот дранк! Ай капито? – и правя знак с палеца все едно пиеш.
Хе-хее, и той бавно загрява вече… хи-хи-хи…
Както и да е, вдигнах се. Влизам в тоалетната /обща е с банята/… Аах, ама как ми се иска да се окъпя само!… Хем може да ми подейства и малко отрезвяващо. И чувствам как побеснявам леко – заради липсата на чисти дрехи! И то заради него! Поне едни гащи да имах бе!
Присядам на ръба на ваната, опитвам се да намеря изход на проблема си… Анджи надниква: Вилии, ма коза фай? /какво правиш/
Коза! Искам да се окъпя – показвам с жестове – е куесто! – Недоумява: ма уна доча! /ами къпи се/
Ма коме? – подушвам си тениската – ит смелс /мирише/… арома ди пеше! /искам да кажа: мириша на риба/ – Усмихва се снизходително: одоре ди пеше, кара /т.е. поправя ме/ – което ме ядосва допълнително и просъсквам: ее, о’кей, нон импорта!
В този миг – хий! – Анджи прави: раз-два – и дрехите му излитат от банята – зяпвам от изненада – три-четири – хий… и моите фърчат след тях.. Амаа… Андж… – последно виждам как бие лек шут на вратата, която едно мазно казва “щрак”… Ооох, ама ще ме удушиш бе!… поемаме дъх, той, кръстосал поглед, шепне: ми дио.. о, ми дио.. – Или аз тебе, мисля си, от вчера ти набирам!
Водата ни обгръща*…
Следва.
П.П. В тази “серия” няма снимки, защото не съм снимала в описаното време. За компенсация пускам клипче с превод. Съдържанието отговаря горе-долу на очакванията, които имах в тази история. И които не се оказаха верни. Анджело излезе по-прозорлив – който е чел внимателно, разбра какво казах 😉 Впрочем, човекът на клипчето е изпълнителят на песента, няма нищо общо с Анджело – да не помисли някой грешно де 😉
Приятно слушане:
http://vbox7.com/play:005fd35b6d
* нямах представа, че има душове с толкова широка струя 😉 – бел.Вили. Пък аз чудех да слагм ли още един знак 18 😉 – бел.Ст.
Очаквайте продължението
Автор: Вили
Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА КАРТАТА!