Етикети: национален парк

Непал 2

Непал през очите на един непланинар (1): Катманду и Саураха

С Диана заминаваме за Непал. Нееее, спокойно! Нищо няма да катерим – никакви планини! Ще разгледаме страната като нормални хора, а не като баир-будали 😉 Като за начало – Катманду и Саураха. (Диана Чавдарова...

Хазари, Пакистан 10

Аботабад и хазарите (Пакистан – част 6 от През Азия на автостоп)

Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, за да...

Великденският остров (Рапа Нуи) 12

Великденският остров (Рапа Нуи)

Продължавме с околосветското пътуване на Иван и Петя. Днешната спирка ще бъде на Великденския остров – за да ни служи за предупреждение често срещаната обществена човешка глупост.

Приятно четене:

Великденският остров (Рапа Нуи)

където белите не за всичко са виновни 

Загадката Рапа Нуи

Чили не ни грабна още от първото ни влизане на път за Аржентина – с безумните проверки и приземяването на самолета на границата с Боливия, преди отново да полети за Сантяго. Чилийците претендират, че живеят в най – богатата, уредена и организирана държава в Южна Америка, но се оказа, че всъщност не се различават много от останалите. Сантяго е голям и скъп град, лишен от всякакъв чар и атмосфера и определено няма нищо интересно за туристи. Тук се разделихме и с апарата си, така че не пазим много топли спомени от там. Най – интересното е, че през следващите няколко седмици, срещнахме още хора, които са имали неприятни инциденти там. Очевидно Сантяго е дори по – проблемен от стандартен Латиноамерикански град, но това не пречеше на двойка испанци от нашия хостел, които бягаха от тежката икономическа ситуация в Испания, да се опитват да си намерят работа тук. Прекарали около година в Австралия, но не им харесало, поради факта, че не могат да се развиват в професиите си. Тук се надяваха да успеят. Стандартната заплата за администрацията беше около 750 евро, при условие, че наема е около 500 и то без допълнителните сметки. Сантяго си е скъпо място и след инцидента изобщо не ни се стори привлекателно за живот при тези условия, но те си знаеха…

За разлика от първата, втората спирка в Чили ни хареса дори повече от очакванията. Най – вероятно, защото Великденски остров си е стандартен Полинезийски остров, който просто се води част от Чили от 1888 година насам. Александър Селмън,Младши – син на английско еврейски търговец изкупил всички земи на острова, с изключение на мисионерските и станал негов единствен работодател. Той работил за развитието на туризма на острова и се явявал основния информатор за провеждането на британски и германски археологически експедиции. Продава острова на чилийското правителство през 1888 г. Завръща се в Таити през декември същата година. Ефективно е управлявал острова от 1878 г. до цесията на Чили през 1888 година. Островът се управлява от чилийския флот до 1966 г., когато на поданиците му е дадено чилийско гражданство.

Наричан още

Рапа Нуи, островът е разположен в Тихия океан,

в югоизточната точка на полинезийския триъгълник. Фразата Рапа Нуи означава и “земя на края”. Великденски остров е един от най-изолираните в света, обитавани острови. Най-близкото населено място е остров Питкерн, който отстоява на 2000км от него, а разстоянието му до континента е над 3000км. Има три сладководни езера, разположени в кратерите на 3 вулкана, но няма постоянни потоци или реки.

Историята на Великденски остров

е богатa и противоречивa. Жителите му са издържали на глад, епидемии, гражданска война, нападения на роби, колониализма, обезлесяване, а населението му спада рязко повече от веднъж.

Вероятна дата на първоначалното населяване на Великденски остров е в границите от 450 до 700г. СХ. Приблизително съвпада с пристигането на първите заселници в Хавай. Островът е населен най-вероятно от полинезийци, които се навигирали с канута или катамарани от остров Мангарева (част от архипелага Гамбие) или Маркизките острови. Мигриращите полинезийци, родом от Югоизточна Азия, са достигнали Таити и Маркизките острови около 300 години СХ., а по – късно са открили и завзели Хавай и Нова Зеландия.

Идеята за плаването и търсенето на нови места е развитие на йерархичната и социална структура на полинезийците. Само най-старите синове могат да се надяват да наследят властта. По същия начин, както по-младите синове на Европа са тръгвали на кръстоносни походи или към Новия свят, по-младите синове на Полинезия организирали експедиции до намиране на нов остров, където те могат да станат началници.След като достигат до Великденски остров, обаче, хората вероятно се оказват блокирани. Учените не могат да намерят доказателства за двупосочна комуникация между острова и останалата част на Полинезия.

Когато Джеймс Кук посещава острова, един от неговите членове на екипажа е полинезиец от Бора Бора, който бил в състояние да комуникира с хората от Рапа Нуи. Езика Мангарева – най-близкия до Рапа Нуи е с 80% сходство в речника. През 1999 г., пътуване с реконструирани полинезийски лодки доказало, че е възможно да се достигне от остров Мангарева до Великденския остров само за 19 дни.

Друго доказателство за произхода на първите заселници е, че статуите и други артефакти също носят полинезийски отпечатък. През 1994 г. е направен ДНК анализ на 12 скелета от острова и е установено, че са полинезийски.

Европейските сведения от 1722 и 1770г. говорят за изправени статуи, разположени по цялото крайбрежие на острова, докато Кук по време на експедицията си през 1774г. отбеляза, че някои от статуите са повалени в резултат на вътрешна война.

Първият записан Европейски контакт с островитяните е на 5 април (Великден) 1722 г., когато холандски мореплавател посещава острова в продължение на една седмица и наброява население от 2000 до 3000 жители. Броят на жителите може да е бил по-голям, тъй като някои от тях може би са били уплашени и са се укривали, в резултат на недоразумение, което накарало европейските мъже да стрелят по местните жители. Убили повече от дузина и ранили още няколко. Британски кораб пристига през 1825 г. и докладва за липса на стоящи статуи. Към Великденски остров се е подхождало много пъти през 19-ти век, но от тогава островитяните проявявали открита враждебност към всеки опит да се спре на острова и следващата нова информация идва от 1860г.

Според устните предания, записани от мисионерите посетили острова през 1860г., той е имал силна класова система, с един “ariki” или главнокомандващ. Той е притежавал голяма сила над деветте други кланове и съответните им ръководители. Големият вожд е най-възрастния наследник по първородна линия на легендарния основател на острова, Hotu Matu’a. Най-видимия елемент в културата е строителството на огромни статуи, наречени Моаи, които представляват обожествени предци. Повечето селища са разположени на брега и Моаи са били построени по протежение на бреговата линия, може би за да бдят над техните потомци с гръб към духовния свят в морето, търсейки благословия за плодородност. Друга теория твърди, че статуите са били обърнати към Таити, от където са дошли и първите заселници. Въпреки всички теории до момента, никой не може да каже със сигурност какво всъщност означават тези статуи и защо са построени. В това именно се крие чара им – със сигурност и за в бъдеще, те ще продължават да вълнуват нашето въображение…

Великденски остров, Тихи океан

Великденски остров, Тихи океан

 

С пристигането на острова,

туристите трябва да се съобразят със стандартните за Чили закони, касаещи внасянето на храна или нещо подобно, което може да увреди острова. Ние поне летяхме от Сантяго, така че имахме възможност да си напазаруваме предварително, защото острова си е доста скъпо място. Посрещнаха ни с венци и цветя по полинезийски обичай и след стандартното туткане, характерно за тези ширини, потеглихме за поредния хостел накачулени като сърдели, с тонове багаж и един австралиец пътуващ в каросерията със сърфа си.

В хостела

срещнахме англичанина Гари – определено един от най – интересните хора, които бяхме срещали до момента. Пътуваше по доста интересен начин – имаше сайт “Choose my own adventure”, където хората всъщност гласуваха в каква посока да продължи пътешествието му. Първо му пращаха мейли с предложения и след като той ги качеше в сайта, те гласуваха определяйки съдбата му от тук нататък. Беше интересен експеримент – искаше да види как реагират хората и дали всъщност ще се опитат да усложнят живота му или не. Определяха начина, по който да пътува, дали да работи или не – общо взето всичко. Сега предстоеше да пътува обратно до Сантяго и след това от там с автобус 6 дена до Колумбия. Имаше около 20 000 последователи в сайта и плануваше да издаде книга след това едногодишно приключение. Беше журналист и определено беше намерил най – добрия начин да пътува, особено ако успееше и с книгата след това, пътуването можеше да му излезе без пари. Преди да го срещнем беше прекарал 5 седмици в Аржентина – в град, който до скоро е бил залят от езеро и сега все още се възстановявал. Хората са гласували да спи в сграда, използвана преди като кланница за телешко. След това са го изпратили да работи на Великденски остров. Работата, която успял да си намери беше на рибарска лодка, при условие, че не говори испански. Местните не са му плащали пари, но за сметка на това е имал прясна риба всяка вечер. Описа го, като уникално изживяване, вечер е пиел бира с тях и дори са го канили на вечеря. 🙂

По – късно се разходихме наоколо, хостелът се намираше на самото крайбрежие и гледката на разбиващите се с трясък вълни в скалите, заедно с пяната и парата, която вдигаха беше вълнуваща. Вечерта разпитвахме и си търсихме компания за подялбата на кола под наем за следващия ден – единствения начин да разгледаш забележителностите на острова. Въпреки малките му размери, около 60 кв.км, нямаше друг възможен начин. Разбрахме се с една японка и междувременно се сприятелихме с едни тайванци, които ни поканиха да се присъединим към тях на вечерна разходка до една от групата със статуи – общо 7, които са едни от малкото гледащи към океана, а не към сушата, както са всички останали. Залезите и изгревите на острова на фона на загадъчните фигури са повече от уникални. Азиатците са наистина много симпатични туристи, имаме много добри впечатления от тях, както и от французите. Определено най си допаднахме с тези националности. Нямахме много късмет със залеза, защото беше облачно, но въпреки това беше красиво и фигурките толкова прости сами по себе си, бяха същевременно специални и уникални. Островът ни грабна и цялата обстановка наоколо много ни хареса. Радвахме се, че сме тук – още една мечта се сбъдна. 🙂 Вечерта вълнението беше още по-силно и тътена от вълните се чуваше ясно, очаквахме буря, но извадихме късмет.

Великденски островВеликденски остров

 

 

Потеглихме около 10 часа на следващата сутрин.

Така можехме да използваме колата и за изгрева на другия ден. Едната страна на острова е подходяща за наблюдение на изгрева, а другата на залеза. Направихме програмата така, че да посетим всички далечни места с колата, а близките оставихме за разходка на следващия ден. Спирахме навсякъде, където ни харесваше, а и из целия остров имаше разхвърляни около 887 моаи – така наречените статуи. Някои са обособени на специални церемониални платформи, а други все едно са пораснали от земята, част от тях все още е зарита в почвата. На много места статуите са повалени, главите им са отделени от тялото, а червените им шапчици са разхвърляни наоколо. Често по пътя се разминавахме с диви коне, които очевидно изобщо не се притесняваха от нас или останалите преминаващи коли. За първи път видяхме оловно сив кон – много красиво животно.
На места атрактивни продавачи бяха опънали сергии със сувенири. Единия дядо особено привлече вниманието ни. Имаше много дълга оплетена на расти коса, която беше хванал по интересен начин на тила на главата си и от далеч приличаше все едно имаше огромен вплетен клон. Стигнахме до

националния парк “Рано Раруки”

Представлявал един от трите вулкана на острова, сега е езеро с ливади, цъфнали дървета и пасящи наоколо коне. Кучетата често гонеха конете и те галопираха бясно в различни посоки – красота. До самото езеро е разположен хълм, който е ограден със статуи в различни размери, изобразяващи различни черти на лицето. Предполага се, че почти всички

статуи

са дялани, издълбани и изрязани именно на този връх.

Издълбани са от отличителна, сгъстена вулканична пепел, която се намира на едно място във вътрешността на изгасналия вулкан. За изработването на един Моаи са били необходими екип от пет или шест души и около една година, за да се завърши. Само една четвърт от статуите са инсталирани. Почти половината са останали в кариерата на Рано Рараку, а останалите лежат на едно или друго място, вероятно по пътя им до крайната цел.

Някъде от 180 до 250 мъже са необходими за теглене, в зависимост от размера на Моаи.
Тясно свързани със статуите са така наречените каменни платформи Аху. Много от платформите се превърнали в гробници. От 313 известни платформи, само на 125 има разположени Моаи. Обикновено по един, може би поради не достатъчно дългия моаи период и поради трудностите при транспортирането им.

 

Чудехме се дали видимите разлики в статуите са били направени с цел да демонстрират колко различни са хората като цяло или всяка е изобразявала различен владетел или просто знатна личност от това време. На входа на парка имаше снимки от реставрирането му през различните години, показващи как са разравяли фигурите. Най – ранната снимка беше от 1956г. Все още имаше много статуи показващи се само до главата, врата или раменете. Очевидно не са ги изровили целите, за да не предизвикват допълнителна ерозия, която като цяло си е сериозен проблем тук.

Гледката от хълма към морето също е зашеметяваща

и особено към 15-те фигури, които се виждат в далечината. Те са и най – известните на острова. Оказа се, че са били доста разрушени и изпопадали, в следствие на местни войни и размирици на острова през 17-ти век. По – късно, през 1960г и платформата им е била разбита, в следствие на цунами, резултат от земетресение. Японски архитекти са се заели с възстановяването им. И наистина, когато приближихме се виждаше, че платформата е ново построена, фигурите на моаите бяха в изрядна редица и тук там се забелязваше, че главата или друга част от тялото е залепена. Цялата платформа се казва Тонгарики – забележителна с всичките 15 човечета с различна височина и само един от тях с шапка. Останалите шапки са наредени в редица отстрани. Сами по себе си шапките надхвърляха нашия ръст. За разлика от 7-те фигури, които посетихме предната вечер за залеза, тези бяха коренно различни една от друга. Формата и структурата им съвпадаше, но се различаваха по всичко останало. Имаха различни изражения, носове, едни бяха по пълни, други по издължени и слаби. Гледаха към същия този връх, където са се строяли всички статуи.

Статуи – Великденски островСтатуи – Великденски остров

Статуи – Великденски остров

Минахме от другата страна на острова, за да видим така известния

плаж Анакена

Вярва се,че тук е било и първото селище на острова. Спряхме по пътя, където обърната по очи се намираше и най-високата статуя. Беше над 10м и тежеше повече от 80 тона. Легендата разказва, че една вдовица я е поръчала в памет на съпруга си. Отбихме се и при така известните скални рисунки. Изобразяваха риба тон, акула и огромно 12 метрово кану, обградено с рибки, костенурки и подобни морски твари. Наоколо всичко беше зелено от плантациите с лайм, които обграждаха петроглифите. Като цяло острова беше доста каменист и с малко зеленина. Приличаше по скоро на гръцки остров, отколкото на полинезийски.

Скалните рисунки,

представляват картини, издълбани в скала, като Великденски остров има една от най-богатите колекции в цяла Полинезия. Тези изобразяващи Birdmаn (за който ще спонем малко по -късно) наподобяват скални рисунки в Хавай. На острова са открити около 1000 места с над 4000 скални рисунки. Изображенията са били издълбани в скалата, поради най-различни причини: да се създадат тотеми, да се маркира територия или да се ознаменува дадено лице или събитие. Скалните рисунки също са чести срещани в Маркизките острови.

Малко по – нататък по пътя се отбихме на едно малко плажче, където пясъка имаше розови оттенъци. Продължихме по пътеката и се озовахме на едни скали много наподобовящи тези по крайбрежието на Тюленово. И накрая стигнахме до плажа – много специално и притегателно място – единственото с бял пясък и подходящо за плуване на острова. Тук се намираше и поредната платформа със 7 статуи, от които 2 бяха разрушени. Почти всички са с шапки и определено са статуите с най-ясно изразени черти на лицето от всички останали на острова. И те са с гръб към водата, така че от където и да ги погледнеш представляват страхотна гледка – както гърба им на фона на палмите, така и лицата им на фона на водата. Полежахме на плажа и се топнахме в океана, след което се прибрахме за едно бързо кафе и потеглихме отново към поредния залез на фона на статуите.

Плаж – Великденски островСтатуи – Великденски остров

Статуи – Великденски остров

 

В последно време островът се приема като нарицателно за културни и екологични опасности, като същевременно служи като предупреждение за последиците от свръх експлоатация. Едва ли хората са изцяло виновни за загиването на културата им. Бурите и цикличните промени на климата, също биха могли да са допринесли за това. Когато населението на Великденски остров достига своя връх – може би около 20 хиляди жители, това е далеч над възможностите на екосистемата на подобен малък остров. Ресурсите стават оскъдни след като буйните палмови гори са били унищожени – изчистени за нуждите на селското стопанство или за преместването на масивните камъни Моаи. В резултат, процъфтяващия социален ред се обръща в кървава гражданска война, може би дори канибализъм.

Канибализмът е широко разпространен

в полинезийските култури. Човешки кости не са били намерени, освен в земни фурни, разположени зад религиозни платформи, което показва, че канибализма най – вероятно е бил ритуална практика. При първото научно изследване, проведено на Великденския остров през 1914г. е записано, че местното население категорично отхвърля твърденията, че те или техните предци са били канибали. Местните са вярвали, че техните предци може да ги спасят от глад и поради тази причина се наблюдава все по – голям растеж в изработването на статуите – строяли ги все по – високи.

Археологическите разкопки от време на първоначалното селище показват, че островът е бил дом на много видове дървета, както и на най-малко шест вида местни птици. Някъде преди пристигането на европейците на Великденски остров,

Рапа Нуи преживява огромен катаклизъм

в тяхната социална система, предизвикан от промяна в областта на екологията на острова. Загубата на големи дървета означава, че жителите вече не са в състояние да изграждат мореплавателни съдове. Това значително намалява и риболовните им възможности.

Поредица от опустошителни събития, убили или премахнали по-голямата част от населението през 1860г. През декември 1862 г., ударили перуанските нашествия на роби. Бурните отвличания продължават още няколко месеца, като в крайна сметка са заловени около 1500 мъже и жени или половината от населението на острова. Сред заловените са тези, които са от първостепенно значение – владетеля на острова, неговия наследник, и тези, които знаели как да четат и пишат. Когато робите нашественици били принудени да репатрират хората, които са отвлечени, заедно с малцината оцелели, те донесли едрата шарка на всеки един от островите. Това създало опустошителни епидемии от Великденски остров до Маркизките острови.

Късния контакт със западната “цивилизация” се оказал катастрофален за жителите на острова. Благодарение на робството и болестите,

населението е повече от драстично намаляло

След анексирането от Чили през 1888 г., обаче, този брой е нараснал до 2500, с пристигането на други “Рапа Нуи”, живеещи в Чили, Таити и Северна Америка. Въпреки нарастващото чилийско присъствие, полинезийската самоличност на острова все още е доста силна.

Изгревът посрещнахме от другата страна на острова при статуите Тонгарики. Статуите изглеждаха още по загадъчно на фона на облачното небе – толкова мащабни и сериозни. Тук там просветляваше в типичните за изгрева розово оранжеви цветове, но не успяхме да му се насладим изцяло заради облачното време. На връщане се отбихме до други съборени платформи. Чудехме се след като бяха възстановили част от тях, защо не са възстановили всичките? Дали не са им стигнали парите или са решили, че така изглеждат по – автентично?

Пуснахме няколко запитвания за Сoach Surfing във Френска Полинезия и тръгнахме на разходка към националния парк Рапануи. Тук се е намирал най – големия вулкан – Рано Кау или “Създателя”, както го наричаха местните. Кратера все още се виждаше много добре оформен, само където сега в него се е настанило езеро. В единия му край, част от кратера се е откъртил и се виждаше уникалния син цвят на Тихия океан. Пътеката се виеше по билото на хребета. Продължихме по нея, като през цялото време ни следваше едно куче. Водехме го още от рибарското селище край морето, където често виждахме местните с канута, явно и тук това беше национален спорт. Кучето не се отделяше от нас, даже полягаше наоколо, когато ние се спирахме, просто за да се насладим на заобикалящата ни природа. Стигнахме до Оронго – така нареченото церемониално селище с 54 къщи. Било е свързано с Маке Маке култа, както и със състезанието на мъжете. Вярва се, че се е използвало само по няколко седмици в годината и то в началото на пролетта от 16 -ти век нататък. Въпреки че култа към бога Маке Маке, изглежда се е появил по – късно. Бил е тясно свързан с плодородието, пролетта и миграцията на морските птици.

Очевидно

с намаляването на култа Моаи, хората го заменили с “Birdman” култа.

Конкурсите за Birdman започват около 1760 г., след пристигането на първите европейци, и приключили през 1878 г., с изграждането на първата църква от римски католически мисионери, официално пристигнали през 1864г. Това показва, че тази концепция вероятно е била наследена от първите заселници, само самото състезание е уникално за Великденски остров.

Воините от всяко племе се срещат в церемониално разполженото на скалите селище с изглед към 3 малки острова. По време на годишната церемония, се е провеждало състезанието, когато водачите на различните племена или техните представители са се борили да вземат първото яйце на “Манутара” – вид морска птица, която всяка пролет се е връщала на трите малки острова отстрани на големия, за да гнезди. В селото са се провеждали различни събития, с цел подготовка за състезанието. Участниците слизали надолу по скалите и плували до малките острови, където чакали, понякога със седмици пристигането и гнезденето на птиците. Участникът, който първи се завърне в селото или съответно ръководителя, който той е представлявал, получава титлата “Birdman”, което означава, че той ще е ръководител през следващата една година. Смятало се е, че този човек придобива свещен статус и съответно е живял в отшелничество през идната година. За последно състезанието се е състояло около 1867г. Церемониалното селище става фокус на нова цел, която представлява и нов етап в островната история и култура, където различна, в сравнение с предишната религия и политическа система, постепенно се налага в обществото и отбеляза местоназначението си до края на 19-ти век.

 

Стигнахме до

красивата гледка на 3-те малки островчета в океана –

единствените наоколо в необятната морска шир.

 

Към островите гледаха няколко нереставрирани къщички, както и реставрирани такива. Представляваха идеално нареден от камъни кръг. За таван служеше огромен плосък камък. Имаха дори и прозорци, само където не ни стана много ясно как точно са влизали в тях, защото вратите бяха много ниски и определено трябваше да се влиза пълзешком. Но все пак къщичките бяха доста вкопани в земята, така че най – вероятно и входовете по това време са били доста по големи. Стигнахме до другата страна на кратера, от където местните са слизали надолу по скалите, за да плуват до малките островчета. Доста смело начинание, пишеше, че много участници са намирали смъртта си в дълбоките скали. Отстрани на скалите имаше място със съсредоточени хиляди петроглифи. Виждаше се ясно очертан човекът птица, както и божеството им Маке Маке.

Великденски остров

Великденски остров

Великденски остров

 

На следващия ден се отправихме към сърфисткия плаж,

искахме да се полюбуваме на опитните сърфисти. Доста туристи идваха тук, най – вече заради сърфа и ако им останеше време разглеждаха и забележителностите. По крайбрежието имаше още статуи, като една определено се отличаваше от останалите. Беше единствената с оцветени в бяло очи и с изрисуван с различни форми цветен гръб. Имаше и няколко лагуни, които бяха изкуствено оградени като басейни. Доста хора плуваха в тях, а други просто си правеха пикник под палмите – приятно и спокойно. Прекарахме и малко време в местната библиотека, където имаше безплатен интернет. Беше спонсорирана от фондацията на Бил Гейтс. Преди да тръгнем за летището в последния момент ни беше отговорил един пич от coach surfing-a. Пишеше ни, че можем да отседнем при него в Морея, където пристигахме на следващия ден. Изглеждаше много симпатичен, утре предстоеше да видим.
През няколкото дни прекарани на острова, ни разказаха доста интересна случка за близко разположения, до нашия хостел, 5 звезден хотел.
През август 2010 г., членове на

местното движение за права и свободи – Hitorangi превзема хотела

Окупаторите твърдят, че той е купен от правителството на Пиночет, в нарушение на чилийското споразумение с местното население през 1990 г. Настояват, че техните предци са били излъгани при даването на земята. Окупацията продължава до 3-ти декември 2010 г., когато най-малко 25 души са ранени, докато чилийската полиция се опитва да изгони от сградата местните. Инцидентът приключва през февруари 2011 г., когато 50 въоръжени полицаи нахлуват в хотела, за да премахнат последните пет окупатора.

Пристигнахме в Таити

в 11 часа вечерта местно време. Готвихме се за поредното спане на летището и се спряхме в близост до ресторанта. От една страна да има хора наоколо, а от друга да не се набиваме толкова на очи. В единия край спеше човек пльоснат по очи на пода, а в другия до нас се присламчи странен дядо. Тъкмо си помислихме, че сме наобиколени само от странници, когато дядото дойде и ни почерпи с вафли и вода. Беше

маор – представи се като скулптор от Великденски[ остров

и ни подаде да разгледаме малка книжка. Идваше да я представи в музея на един от островите. В книгата пишеше, че той заедно със съпругата му германка имат няколко съвместни проекта с цел опазване на културата на Рапа Нуи. Освен скулптор, дядото беше още философ и писател. А жена му – писател, фотограф и философ. Книгата представляваше портретни снимки на местни с изрисувани лица и дървени скулптори направени от дядото. Беше доста интересно да си поговорим, въпреки че разговора протичаше доста сложно, с помощта на една французойка, която се присъедини към нас в последствие. Разбирахме се на смесен английско – испански, като понякога намесвахме и френския. Жената идваше при мъжа си, който работеше на Маркизките острови. Често пътувала до тук през годината. Питахме дядото за Моаи и той обясни, че всъщност те представляват мъжкия полов орган, а шапката женския. Така че, всъщност цялата идея е за възпроизводството и за връзката между земята и небето. Питахме го и за цунамито и за намесата на японските архитекти, които както той каза са дошли да оберат парите. 🙂

Статуи – Великденски остров

Статуите, които са реставрирани, са допълнени по усмотрение на археолозите, като например фигурата с белите очи на крайбрежието. Обясняваше, че когато има повече статуи струпани на едно място в различни размери, обикновено са представяли семейство и идеята да се покаже различията между хората, както и ние си мислехме. Разказваше също, че обикновено жена му пътувала за представянията, когато се налагало, а той си оставал в къщи, тъй като имат много животни за гледане. Но този път са се сменили – явно не обичаше да се разделя с дома си. Редовно яздеше, гмуркаше се или просто плуваше – забележително за неговата възраст. Причината за липсата на много риба в морето около тях, за разлика от останалите полинезийски острови, обясни с факта, че много японски и американски рибарски кораби често достигат до острова.

 

И така чакайки ранните полети или в нашия случай ранния ферибот, се получи добра интернационална беседа на летището – посмяхме се всички заедно. Беше интересно да чуем и независимото мнение на местен човек, допълвайки пъстрата така или иначе картинка на този мистериозен остров. В крайна сметка, неговото обяснение си остана най-правдоподобното за нас, измежду всички останали теории…

Статуи – Великденски остров

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

 

Други разкази, свързани с Тихи океан – на картата:


Тихи океан

Мадагаскар (1): Ампефи,  Андасибе и Антананариво 5

Мадагаскар (1): Ампефи, Андасибе и Антананариво

От днес Калоян ще ни поведе из отстров Мадагаскар. Досега мисля, че само веднъж сме акостирали на него, този път ще го разгледаме в дълбочина. Приятно четене:

 

Мадагаскар

първа част

Ампефи,  Андасибе и Антананариво

Най-после дойде заветният ден и тръгнахме към летището. Мадагаскар! Беше ми леко притеснено и много развълнувано. Тръгнахме без да имаме предначертан план с моята съквартирантка Антия. Бяхме решили да следваме испанската група, която тя познаваше, но в последствие се оказа, че и те нямат план и трябваше да решаваме на място.
С полет от Реюнион – през Мавриций- за Мадагаскар кацнахме в

Антананариво

(или Тана, както го наричат французи и малгаши). Беше започнало да се свечерява, за това побързахме да уредим формалностите. Човекът на митницата като ми видя паспорта се ухили каза “ДобАр ден! Стойков (така произнасят Христо Стоичков франкофоните)” и би ми визата (печат) – безплатна за 30 дни.

И така след спор между двама таксиджии, кой да ни откара до града, хванахме единия и срещу 30 000 ариари (10 евро) ни закара до хотела. Ще давам всички цени в евро, макар че плащането в повечето случаи става с Ариари. Дори и да платите с евро някъде по-верояртно е да ви излъжат. Беше вече тъмно.

Първи впечатления от Антананариво – много хора, ходещи пеша по улиците, отворени магазини, кафенета, бараки – живот!

Бях много приятно изненадан от хотела – Ниаули – в центъра на Тана, близо до историческите забележителности: замъка на кралицата, езерото, централната улица и административните сгради (президентство, министерства, конституционен съд, посолства). За тях – по-късно. Двойната стая струва 10 евро на вечер, тройна – 13, и имаше всичко: хубави, чисти стаи, ресторант, топла вода, телевизор, вестници и интернет във фоайето. И готвеха много вкусно – смесица от френска и малгашка кухня.

Антананариво, Мадагаскар

Антананариво, сниман от хотела

 

Гледка от хотела – Антананариво, Мадагаскар

Антананариво от нашия хотел

 

И така, настанихме се, вечеряхме, пихме по една малгашка бира – ТНВ, и си легнахме, уморени от дългия ден. Във всички хотели в Мадагаскар имаше два вида закуска – малгашка (супа от ориз и местно говедо – зебу) и континентална (хляб, масло, конфитюр, сок (не се пие!) и топла напитка по избор. С доплащане сервират и яйца на очи. На мен лично ми беше трудно да ям супа от зебу на закуска, затова предпочитах континенталната, която беше и малко по-скъпа ( 3,50 евро).

За Мадагаскар е важно да се знае, че

когато се ходи там се взима антималарийно профилактично лечение –

специални медикаменти (маларон), от които тези, които ги взимаха се оплакваха от ужасни кошмари всяка вечер – или както моя лекар ми предписа силен антибиотик (доксициклин по 1 на ден в продължение на 7 седмици. Пие се дори и след напускане на острова и убива плазмодия 🙂

Лед не се пие с нищо, нито – чешмяна вода. Плодове и зеленчуци се белят и мият с минерална или преварена вода и не се препоръчва да се ядат салати, понеже не се знае как са мити. Аз обаче се престраших няколко пъти за салата и нищо ми нямаше. Но всички останали се оплакваха от диария, на мен ми нямаше нищо, освен хрема в края на престоя.  Мадагаскар е популярна дестинация за секс-туризъм и секс се прави сравнително лесно, ако си бял, но само с предпазни средства. Толкова за хигиената.

Не останахме да видим Тана, защото щяхме да прекараме Коледа тук. На другия ден след настаняването тръгнахме за Ампефи – малко селце на 150 км източно от Тана, известно с езерото (Ilot de la Vierge) и водопадите Chutes de Lily.

В Мадагаскар пътуването е сложно

и е голямо приключение – пътува се с taxi – brousse – минибус, който не тръгва докато не се напълни поне с два пъти повече хора от местата, с които разполага. На някои от пътуванията бяхме 7 на места за 3, като коридорите за минаване между седалките също служат за места – слагат се дървени летви между двете крайни седалки. Багажът се качва на покрива, за да не заема място и се покрива с брезент. Често на покрива пътуват кошове с кокошки, а по-привилегированите от тях имат шанса да пътуват и вътре с вързани крака. Няма разписание, тръгва когато се напълни максимално. Разбира се според бюджета и желанията ви не сте длъжни да пътувате така, можете да си наемете кола съвсем спокойно, или да платите за две места и да се разполагате малко повече.

Та тръгнахме от хотела и след кратко пазарене за цената хванахме такси (Renault 4L и Citroen 2 CV от петдесетте години на миналия век са най-разпространените в столицата) за южната автогара.

Ситроен – Антананариву, Мадагаскар

Такситата в Тана… в движение са, да!

Ситроен – Антананариву, Мадагаскар

Такси Антананариво

В Мадагаскар бял човек плаща 2 – 3 – 5 – 25 пъти повече

от малгаш, така че трябва всичко да се пазари, освен цените, които са фиксирани, националните паркове например. Такситата като ни видят започват от 20 000 Ариари (6 евро) и се оправдаваха със задръстванията, които са постоянно, понеже няма светофари и почти няма пътни знаци в столицата, общината нямала пари. Лесно сваляхме наполовина, а понякога и 2/3 от първоначалната цена за такси.

Та хванахме такси от Ниаули до южната гара с Антия, съквартирантката ми. 5 – 6 км разстояние по права линия минахме за около час и половина заради задръстванията, заваля и дъжд. В крайна сметка

пристигнахме на най-ужасното място, на което съм бил –

кал, мръсотия, миризми, кози, и напушени и пияни хора, които щом ни видеха бели се стичаха към нас да продават какво ли не, да ни водят до рейса, да ни продават билети… говореха развален френски, крещяха си помежду си на малгашки, а аз и съквартирантката ми не знаехме дали да им вярваме или ще останем обрани, без пари и багаж на това отвратително място.

Дъждът валеше все така силно, а за късмет на нея и се припишка и трябваше да намерим по спешност къде да пишка в калта. Около нас се събраха 15-ина души, които се представяха за шофьор, кондуктор, официален представител на фирмата, всички бяха пияни и агресивни. Дърпаха ни багажите, (да ги носят – срещу пари) караха се помежду си, идваха още сеирджии, стана скандал. Обградиха ни, а Антия не издържаше и реши да пикае на място за мой ужас, понеже не знаех на какво са способни тези. В крайна сметка ни заведоха до тоалетна (дървен скърцащ под и дупка в него), с мухи и фекалии навсякъде, а пред него – огромна локва със съмнително съдържание, в която имаше  коза- и кал навсякъде. Тарифата се определя според нуждата – pipi – 100 Ap. caca – 400. (3 и 12 евроцента).

Антананариво, Мадагаскар

Уморени от целия цирк се отказахме да настояваме да се оправим сами. Стъмваше се и не искахме да останем вечерта на това място. Избрахме си един от пияните агресивни хора и тръгнахме след него. Заведе ни до минибуса и поиска 15 000 Ар (5 евро) за билет + услуга (!), а ние благодарихме и намерихме истинския шофьор, който ни поиска 8000, а на този който ни доведе даде 1000 от него. Вътре разбрахме схемата и начина на действие: хората отпред получават комисиона от шофьора за всеки клиент, който доведат, и работят за конкурентни шофьори, за това са толкова настоятелни и агресивни. На гарата трябва да се каже “Току що пристигам”, нищо не ми трябва, за да ви оставят на мира. Ако почнат да ви предлагат такси, кажете, че чакате някого. Като намерите бус за вашето място, говорите директно с шофьора. По принцип цените не се пазарят и са фиксирани, но може и да ви поискат 1000 – 2000 Ар. отгоре (30 – 60 цента).
И така, качихме се мокри, кални, потресени от случката и от мястото и тръгнахме за Ампефи. Помислих си, ако така е цялото пътуване не отивам вече никъде, но слава богу не беше така. Пътувахме 4 часа и половина 150 км. Бившият президент Раваломанана, чийто син е женен за българка от Бургас, е направил пътища на целия остров (който е огромен, площта му е почти колкото Украйна или Франция) и затова е толкова уважаван. Сега е в изгнание в ЮАР след военен преврат от 2009. Та пътищата са тесни, двулентови, криволичещи, но все пак асфалтирани, а свръхпълният минибус не можеше да развие повече от 60 км/ч и спираше със всяко село.

В 22 часа най-накрая пристигнахме в

Ампефи

 Настанихме се в хотела – La Terrasse – типичен африкански лодж. От едната страна на главната улица на селото е ресторантът и рецепцията, а от другаата – затворен комплекс бунгала, доста луксозни, със сламени покриви, с тераса до самото езеро: приказка. Платихме 40 000 ариари (13 евро) за двойно бунгало, много чисто и конфортно, но без интернет. След толкова емоции само се изкъпахме от мръсотията по нас и си легнахме.

Мадагаскар е високо място и вечер е доста хладно,

дори и през дъждовния, горещ сезон, от ноември до април. Закусвахме сутринта до езерото беше много красиво и изключително спокойно. Гледахме как малгашките жени перат, мият съдове и се къпят една до друга на езерото, а мъжете тръгваха на риболов с традиционни пироги.

 

Езерото Ампефи, Мадагаскар

Езерото Ампефи

Селцето е малко, а местните хора бяха изключително мили. Тук се срещнахме с испанската група от Реюнион, които съквартирантката ми познава. Всички освен мен са стажант-учители по родните си езици в Реюнион по програма за обмен. Седем испанци, очакваше се да пристигнат още една германка, двама испанци и един англичанин след Коледа.

Деца, Мадагаскар

 

Мадагаскар

 

И така деветимата наехме кола (!) и

тръгнахме към водопадите

На влизане платихме по 2000 Ариари (0,60 евро) и веднага бяхме заобиколени от двайсетина деца, които продаваха направени от камък и изрисувани фигурки на лемури, костенурки, Мадагаскар и др. Наистина бяха много хубави, но не купихме нищо, с което си спечелихме не много дружелюбните им погледи и много разочарование. Едно от момичетата дори се разплака… Тъжна история, имайки се пред вид мизерията и бедността на острова. Но пък не може от всичко и от всеки да се купи. Децата ни следваха през целия път до водопадите, които не бяха нищо особено – езеро и водопад около 5 метра висок.

Минахме през автентично селце,

където хората ни махаха, а децата ни следваха безусловно с кошничките си. Представиха се, говориха си с нас, махаха ни с ръце. На водопада останахме малко време, тъй като трябваше да ходим на езерото. Вървяхме около час и половина, по криволичещ път, и от двете ни страни имаше хора, които работеха земята. Всички бяха изключително дружелюбни с нас, а децата като ни видеха изскачаха от къщите си и идваха да си говорят с нас, да ни пипнат, по-срамежливите само гледаха отстрани. И всички ни се радваха, усмихваха се, без да поискат нищо в от нас. Децата идваха към нас и ни викаха “Salut Vaza!” (vaza означава чужденец, бял). Всички бяха очарователни. Не бях се усмихвал толкова от години.

Стигнахме езерото, на което имаше изкуствен плаж и аха да се изкъпем във водата, и слънцето се скри, заваля дъжд. Тръгнахме да си ходим, окаляни и мръсни, а местните хора ни се смееха от къщите си колко сме мокри и кални. Толкова за îlot de la vierge, езеро, до което води красив път и много усмивки.

Земеделци в Ампефи, Мадагаскар

Земеделци в Ампефи

Вечерта до нашия хотел на малкото езеро както си седях и пих бира самичък ме викнаха 5-6 малгашки младежи, които свириха на китара до водата и пиеха алкохол. Отидох при тях, говорихме, те се радваха, питаха от къде съм, а като казах, че съм българин отново Стоичков, Бербатов. И така с песни и смях изкарах вечерта с местните момчета, и се забавлявах много повече, отколкото с испанците, които не им се говореше френски, освен при крайна нужда (аз бях единствения, който не говори испански от групата).

На другия ден тръгнахме обратно за Тана. Качихме се на буса, който тръгна около обяд и пристигнахме късно на същата гара (за мой ужас). Но пък този път всичко беше наред, казахме, че тъкмо пристигаме на пияните типове и ни оставиха намира. Спахме в Ниаули отново, и рано на другата сутрин, от другата гара (Апасампиту) хванахме буса за

Андасибе – национален парк с лемури

 

Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Национален парк Андасибе

Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Хотелът ни в Андасибе

Пристигнахме вечерта, настанихме се в супер лодж, Feon ny’ala, където останахме на приказки до късно през нощта. Там е доста високо и за пръв път от около година наистина ми стана студено. На сутринта закусихме (същата континентална закуска) и тръгнахме

към парка

Плаща се 25 000 Ар за чужденец  (и 1000 за малгаш) + отделно гид, според обиколката (30 000 – 1 час, 40 000 – 2 ч и 50 000 – 3 ч.) Излиза соленичко с една дума (10 000 Ар са 3 евро). Аз много не съм фен на природа, предпочитам градове, архитектура, пазари, култура, хора с една дума, и не се впечатлих особено от парка. Гидът ни търси лемури доста усърдно, но нямаше много. За сметка на това имаше много хамелеони и змия. Все пак видяхме няколко лемура, други туристи се оплакваха, че им свършва времето, а не са видяли нищо още. Ние имахме късмет в крайна сметка. За моя най-голяма изненада там видях и двама българи, но не им се обадих, чух ги да говорят български помежду си.

Лемур – Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Лемур в парка Андасибе

Змия – Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Не намерихме много лемури, но намерихме това в парка..

 

След визитата на парка тръгнахме обратно към Тана, с идеята да останем този път няколко дни и най-после да разгледаме града. Беше 23 декември и на другия ден щяхме

да празнуваме Коледа

 

Коледа е специален ден навсякъде по света, и особено в Мадагаскар. Всички бяха празнично облечени на 24.12 с костюми и рокли във всички цветове, а малките момиченца бяха с рокли като принцеси. Всички църкви бяха отворени, имаше меси навсякъде, движение, музика. В цялата тази празничност тръгнахме на разходка в Антананариво – град, в който се влюбих още от пръв поглед, въпреки задръстванията, замърсения въздух и всеобщия хаос.

Антананариво е построен на много хълмове,

и е разделен на “нисък” град, среден и висок. Нашият хотел беше на изключително стратегическо място в “средния” град, на един не много висок хълм, от който се стига до всички забележителности на максимум 10 минути вървене. От хотела тръгнахме към горната част на града, където е Палатът на кралицата и Палатът на Министър-председателя. Вървяхме по малки павирани улички, от двете страни на които имаше красиви къщи, църкви, катедрали и невероятна гледка към ниската част на града.

Антананариву, Мадагаскар

Германката Антия и испанката Мария снимани от моя милост в туристическата част на Тана

Преди французите да завземат Мадагаскар в края на 19 век, страната е била доста просперираща, като в различните части на острова е имало различни кралства. От тогава датира и

Палатът на кралицата,

построен на най-високата точка от града. Преди него на същото място е имало военен гарнизон, откъдето идва и името на Антананариво – “градът на хилядата” (войника). От 1817 г. династията управлява острова до 1897, когато е завладяна от ген. Галиени и става протекторат и колония на Франция. Палатът е построен по искане на кралица Ранавалона Първа и на малгашки се казва Рова. Останал от началото на 19 век, за съжаление през 1995 г. избухва пожар и дървените постройки са унищожени. Днес е останала само каменната постройка и гробовете на кралете, свещени за малгашкия народ.

Палатът на Кралицата – Антананариву, Мадагаскар

Палатът на Кралицата

Палатът на Министър – Председателя е музей

в сграда от колониален стил построена през 1872 за министър-председателя Райнилайаривони. Днес там се държат вещите, спасени от пожара през 1995 г. от кралския дворец – корона, легла, мебели, дрехи. По време на колонизацията палатът е бил последователно казарма, съд, училище за изящни изкуства, ателиета за приложни изкуства, президенство, бюро на министър-председателия до 1975 г. когато също е опожарен, но днес е изцяло реконструиран.

Палат на Министър - Председателя – Антананариву, Мадагаскар

Палат на Министър – Председателя

Палата на Кралицата и на министър-председателя посетихме с гид, Бенджи растата, ако някога ходите там и говорите френски, горещо ви го препоръчвам. (Не ми е ясно как хора, които не знаят френски пътуват там, аз нямаше да се оправя..) Бенджи ни разказа подробно за историята на Мадагаскар и за града, за живота преди и сега, за политическата криза, и взе само 15 000 ар за 2 часа разходки. Прекара ни през малки, тесни улички по хълма, беше страхотно. А гледката от тази част на града е неописуема.

Палат на Министър - Председателя – Антананариву, Мадагаскар

Гледка от Палата на Кралицата

Палат на Министър - Председателя – Антананариву, Мадагаскар

Гледка от Палата на Кралицата към езерото, националния стадион и “долния” град

Църква до Палата на Кралицата – Антананариву, Мадагаскар

Църква до Палата на Кралицата

Училище – Антананариву, Мадагаскар

Училище в същия район

Тръгнахме от “горния” град и слязохме обратно до хотела в “средната” част на Тана, на по-нисък хълм. Оттук вървяхме по изключително оживени улици, пълни с магазини, ресторанти, банки, офиси, златарски магазини, луксозни хотели.

Банка – Антананариву, Мадагаскар

Банки в институционния и бизнес център на Тана

Тук е “европейската” част на Тана,

с 5-звездните Колбер и Лувър хотели, президентския дворец, (до който не може да се припари, понеже въоръжените войници, които го пазят директно насочват пушките си, за да те изгонят, ако се приближиш прекалено). Много приятно място за разходка е иначе. Стига се до централната поща до самия президенстки дворец, и оттам  се слиза по стълби до ниската част на града. На стълбите има пазар, където се продава какво ли не на безценица и е пълно с джебчии.

Avenue de l'indépendance – Антананариву, Мадагаскар

Стълбите, които водят до Avenue de l’indépendance

Avenue de l'indépendance – Антананариву, Мадагаскар

Същите стълби

Като слезете до края, стигате до

Avenue de l’indépendance, най-оживената улица в Тана,

пълна с много народ. Отсреща стълбите продължават да се качват по нов хълм и отново – търговци, джебчии и всеобщо оживление. Море от хора щъкат по широкия булеврд, търговци, далавераджии, всякакви хора. Все така празнично облечени в коледния следобед, всички бяха излезли на разходка, а ние, единствените бели бяхме атракцията на цялата улица. От едната страна има офиси, банки и кметството, а от другата – ресторанти, сладкарници и хотели.

Avenue de l'indépendance – Антананариву, Мадагаскар

Avenue de l’indépendance

На авенюто в кафетата и ресторантите можете да видите

пенсионираните европейци (на 70 – 80 години), които живеят в Мадагаскар,

за да харчат нашироко  пенсиите си, обкръжени от малолетни момичета, които ги целуват по бузите и устата. Гледката е отвратителна, а дядовците са цяла компания и са едни и същи всеки ден. След като се наядат отиват с момичетата някъде, следобед се връщат и чакат други, грозна история пред очите на всички.

Проституцията е много разпространена в Мадагаскар,

заради мизерията и много хора се възползват от това. Още повече, малгашите са известни като народ не много свенлив и с ниски нрави. Французите казват “в Мадагаскар само гората е девствена” и явно имат право.

Пазарът Аналакели – Антананариву, Мадагаскар

Пазарът Аналакели е в близост до Авенюто, от там се стига до площад МДРМ и много приятен парк.

 

Площад МДРМ – Антананариву, Мадагаскар

Площад МДРМ (Движение за демокрация и оновяване на Мадагаскар, политическа партия от преди 20 години май беше..)

Та вървяхме по авенюто, спираха ни всякакви хора, които искаха я някое ариари, я да ни продадат нещо (музикални инструменти? Не благодаря. Картички? Не и това не. Ванилия? Трябва да си купите ванилия! Не, не, купихме вече. Канабис искате ли? Какво ви трябва, чейндж?? Не благодаря нищо. И отново отначало музикални инструменти на половин цена, ванилия, подправки, канабис. Един ми предложи и момичета, тактично отказах. ). Дечица, майки с деца,  имахме орда от хора вървящи зад нас в опит да измъкнат някой лев. Ужасно е, като не можеш да помогнеш, а ти се къса сърцето, когато майка с бебето на гръб ти каже “не искам пари, ела с мен в аптеката и купи сухо мляко за детето”. Но както и да е, аз се сещам за Йовков в такъв случай “Боже, колко мъка има на тоя свят, Боже..” колкото мога давам, но не трябва и много да се дава, защото хората си правят такава асоциация с белия, и се научават да искат. Освен това не може на всеки да се даде. А просията  отблъсква туристите и чужденците и в крайна сметка е по-лошо за тях.  Никой не иска да бъде гледан като ходещо портмоне и дойна крава… Както и да е.

Стигнахме до

бившата гара, която прилича много на която и да е европейска гара,

но не работи като такава, а като мол с ресторант и галерия и е едно от лускозните и скъпи места в столицата.

Гарата на Антананариво – Антананариву, Мадагаскар

Гарата на Антананариво от колониално време

Разгледахме галерията, а магазините и ресторанта бяха затворени на 24.12 и тръгнахме да се връщаме. Този път минахме през един шумен и мръсен тунел, за да излезнем от другата част на “ниския” град –

езерото Анус

(ударението е на У!) /Пише се Аnosy, но малгашите явно от французите са се научили да не произнасят последната гласна, а о се чете у…/ Приятно място за разходка, ако не се брои миризмата на застояла вода и урина. Красиво е направено, с остров и паметник по средата, една от кралиците поръчала да го построят точно под двореца. Езерото има сърцевидна форма и е приятно място за разходка в Тана. Оттам се качва по една много оживена улица, на която се намират различни министерства и конституционният съд на Мадагаскар до 5 звездния Колбер и президенсткия дворец.

Висшия Конституционен Съд на Мадагаскар – Антананариву, Мадагаскар

Висшия Конституционен Съд на Мадагаскар. На заден план е 5 звездният Колбер. Проверихме цените от 100 евро на вечер до 664 евро за президентския суит. Тук отсядат политици и дипломати на посещение в Мадагаскар.

 

И така стигнахме на свечеряване в хотела, където трябваше да се оправяме за празничната вечеря. Бяхме резервирали изискан ресторант наблизо и трябваше да сме там навреме.

Вечерта отидохме до ресторанта

на 5 минути пеша от хотела ни. Доста изискан, малко кич, пълен с европейци и богати малгаши. Беше скъпичко, но пък си заслужаваше: ядохме меню с месо на корем (явно само българите ядат постно на 24.12) , гарнитури и сосове, а всичко беше много вкусно. На всеки 2 минути минаваха сервитьори с огромни шпаги, на които беше набучено различен вид месо. Човекът идва до масата, казва какво е месото, ако ти харесва взимаш, ако не- отказваш. След 2 минути идва друг, с различно месо. Имаше доста богат асортимент – пилешко, свинско, телешко, зебу, пил. крилца, воденички, дробчета, крокодил и змия. Хапнахме вкусно за около 15 евро на човек с десерт и вино.

Оттам се отправихме към дома на една испанка, която заминала преди две години на хуманитарна мисия в Мадагаскар, влюбила се в местен младеж и останала там. Празнувахме до късно, а на друия ден тръгнахме за Антсирабе. Повече нямаше да се връщаме в Тана, освен последния ден за полета.

Антсирабе, Фианарантсу, Манакара и Раномафана очаквайте скоро в продължение.

Очаквайте продължението

 Автор: Калоян Колев

Снимки: авторът и Уикипедия

Други разкази свързани със Мадагаскар – на картата:

Мадагаскар

 

Африка на мотор (10): Намибия: една Германия в пустинята 1

Африка на мотор (10): Намибия: една Германия в пустинята

Постепенно стигаме края на мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания,минахме през Египет, минахме през Судан, прекосихме Етиопия, преминахме през КенияТанзания и Малави,  летяхме над водопадите Виктория в Замбия,  а за последно прекосихме Ботсвана.

Днес наред е по немски уредената Намибия с нейните уредени градове, огромни дюни и студени пустини

 

Приятно четене:

 

На мотор из Африка

десета част

Намибия: една Германия в пустинята

 

Намибия, маршрут – През Африка на мотор

 

 

  • Валута – Намибийски долар.
  • 1$ = 7,5 намибийски долара.
  • 1 литър бензин 95 = 7,7 намибийски долара
  • Виза – 45 евро и се издава предварително от Виена.

28.07.2010г. – 56-ти ден.

Вече започнахме да усещаме, че се движим към зимата. Странно е да чуем, че в България са големи жеги, а ние да се събудим на 12 градуса.

Oтново тръгнахме в 08.30 часа. През целия ден температурата се качи само до 24 градуса. Пътят до границата с Намибия продължаваше през Калахари и това отново беше придружено с огромна пустош и правите пътища. Около 13.00 часа вече бяхме на границата с

Намибия

Тук само се попълва бланка за влизане и няма други формалности. Плаща се и пътна такса 130 намибийски долара. И тук минахме бързо границата. Карахме отново по познатите ни прави пътища през Калахари и нямахме още усещането, че сме в друга държава.

 

Калахари, Намибия – През Африка на мотор

 

 

 

 

Стигнахме и първия по-голям град на Намибия. Веднага ни направи впечатление, че

Намибия е много светска държава

Усещах, че напускаме онази Африка, за която мечтаех и заради която тръгнах на това пътуване. Всичко беше лъскаво, огромни супермаркети, уредено движение, светофари, дори заведения от сорта на McDonalds и KFC. Бяхме вече в друга Африка, а и се движехме към западното крайбрежие. Дори пътищата имат табели, уширения за камиони, мантинели.

Калахари, Намибия – През Африка на мотор

 

 

На около 40 километра преди столицата на Намибия – Виндхук /Windhoek/ се появиха малко планини и започнаха приятни завои.

Намибия – През Африка на мотор

 

 

Около 16.30 часа стигнахме във

Виндхук

Четете продължението (има много снимки)>>>

 

Из националните паркове на Щатите (2): Glacier National Park и Скалистите планини 2

Из националните паркове на Щатите (2): Glacier National Park и Скалистите планини

Продължаваме обиколка из някои от националаните паркове на Съединените щати. Започнахме с Grand Teton и Йелоустоун. Днес ще продължим с  Glacier National Park и Скалистите планини

Приятно четене:

 

Из националните паркове на Щатите

част втора

Glacier National Park и Скалистите планини

7 септември.  Рано сутринта сме вече на път.  Съвсем наблизо е

Националният Парк Глетчер (Glacier National Park)

Тръгваме да го пресичаме от запад на изток, по 50-те мили на небезизвестния “Going-to-the-Sun Road” (Пътят, отиващ към слънцето).

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 Езеро Макдоналд, Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 Езеро Макдоналд, Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

Езеро Макдоналд, Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 

 

Glacier National Park, 295 Mather Dr, West Glacier, Монтана 59936, Съединени американски щати

 

Отначало се движим покрай

езерото McDonald,

с прозрачни сини води, после започваме да се изкачваме нагоре, нагоре, нагоре… върховете наоколо вече са със снежни шапки.  Задминаваме група колоездачи – евалла им, по тоз баир…

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 

Стигаме до най-високата точка –

Logan Pass  – над 2000 м надморска височина

Гледката е омайна – отвсякъде високи сини планини, склонове обрасли с цветя, снежни глетчери.  Участъци от Going-to-the-Sun Road са в ремонт и ни отбиват ту в едното платно, ту в другото… пътят се задръства и чакаме в дълги колони… нищо – тъкмо има да се насладиш на гледката 🙂

 Ретро автомобил на Logan Pass в Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

  Logan Pass, Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

  Logan Pass, Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

От другата страна на склона пътят върви покрай

езерото Saint Mary,

също чудесно, кристално-синьо.

 

 езеро Сейнт Мери (Saint Mary lake) – Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 езеро Сейнт Мери (Saint Mary lake) – Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

езеро Сейнт Мери (Saint Mary lake) – Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

Продължаваме на север и навлизаме в

местността  Many Glacier, покрай езерото Sherburne

Встрани от пътя са спрели няколко коли.  Спираме и ние, по системата “What’s up there?”.  Рейнджърка от парка сочи нагоре по склона на планината –

МЕЧКА!  Истинска, жива, черна!

Далече е, вижда се малко като буболечка, ама си е мечка, няма шега!  Бяхме чували за мечките из тези паркове, неотдавна по вестниците писаха за турист, станал жертва на мечешко нападение, даже си купихме свирки, за да плашим мечките при нужда 🙂  Малко по-нататък друг рейнджър показва през бинокъл даже няколко мечки гризли по склона.  Е, видяхме, значи, и мечки, можем спокойно да си ходим…

 Черна мечка – Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 езеро Sherburne – Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

Паркът продължава на север,

отвъд границата с Канада,

която е съвсем близо.  Там вече се казва

Waterton Park

Тръгваме към него.  Пътят върви през съвсем пуста планинска местност.  Пресичаме границата през малък граничен пункт.  На задната седалка в колата съм прибрала една тояга, на която се подпирам отвреме-навреме.  Човекът на граничния пункт ме кара да я изхвърля, преди да минем границата – изискването е с цел ограничаване на разпространението на някаква болест по дърветата.  Наистина, на доста места из парковете се виждат изсъхнали борове…

Не след дълго влизаме и в парка Waterton.  Веднага си личи, че сме попаднали в друга държава (освен дето пътят се мери в километри, а не в мили) – в селището на парка по улиците се разхождат хора 🙂  Много е приятно, чудесно е.  Разхождаме се и ние, радваме се на късното следобедно слънце.  Селището е до езерото Waterton, горе на склона се вижда впечатляващият Prince of Wales Hotel, емблематичен за този парк.

 Prince of Wales Hotel – Waterton Park, Канада

Bear Mountain Motel – Waterton Park, Канада

 

 

Настаняваме се в малко мотелче с нарисувани мечки на стената – Bear Mountain Motel – и тръгваме да разглеждаме околността.

 

По Akamina Parkway стигаме до

Cameron Lake

Райско място!  Шегата настрана, направо се оглеждам дали ангели не пърхат наоколо 🙂  Обградено отвсякъде с високи снежни планини обрасли с борове, огряни от късното слънце на залеза, с прозрачни води, езерото ми взима дъха.  Клише отвсякъде, ама на… красиво!  Връщаме се и продължаваме разходката из селището в парка.  Пълен кеф!

 Езеро Камерън – Waterton Park, Канада

 Птица край езеро Камерън – Waterton Park, Канада

езеро Камерън – Waterton Park, Канада

 

8 септември.  На сутринта посрещаме изгрева над езерото и продължаваме обиколката из парка. Вземаме си сбогом с мечките в мотелчето и поемаме по Red Rock Parkway.

 езеро Камерън – Waterton Park, Канада

 езеро Камерън – Waterton Park, Канада

Минаваме покрай върхове с причудлива форма и стигаме до

Red Rock Canyon

– малко поточе е издълбало внушително дълбок каньон в червените скали.  Красиво е!  Край пътя стои сърничка.  Не мърда.  Мисля си дали пък не е статуя?!  Накрая мръдва с ухо – жива е, и хич не ѝ пука, че сме на 5 м от нея.

 Red Rock Canyon – Waterton Park, Канада

 Сърна – Waterton Park, Канада

 Waterton Park, Канада

 Waterton Park, Канада

Поемаме обратно и

пресичаме обратно границата

Отбиваме се до една от местностите в югоизточната част на парка Glacier, която вчера пропуснахме –

Two Medicine

Преди да прокарат  Going-to-the-Sun Road, тук е била най-посещаваната част на парка.  Отново езеро с кристални води, отново снежни върхове наоколо, отново чудно красиво, ох, как да не се повтаря човек!

 

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 

Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩНационален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 

 

Поемаме на югоизток през щата Монтана.  Следващата ни цел е

паркът Rocky Mountain,

който е далеч, на почти 1000 мили, така че – газ!  Винаги съм си мислила, че щатът Монтана е планински – може би заради името… Ми не е!  Планинска е само най-западната му част, където е паркът Glacier.  Оттам нататък е прерия, хълмиста равнина.  Big Sky Country.  Напълно пуст!  Огромна територия – третият най-голям щат след Тексас и Калифорния (Аляска не я броя), но съвсем пуст.  Караш, караш с часове и не виждаш жива душа – ни град, ни село, ни дявол… тук-там има заграждения, в които пасат крави – не знам кой се грижи за тях, като наоколо няма никакви селища… е, те сами се грижат за себе си де, ама все пак… А, и ветрогенератори тук-там по баирите показват, че все пак и оттук е минала цивилизацията.

 път в Монтана

 Ветрогенератори, Монтана

Спираме да преспим в

градчето Billings, което май се явява най-големият град в Монтана

 

9 септември.  Продължаваме на юг-югоизток.  Не след дълго напускаме щата Монтана и

влизаме в Уайоминг

Все същия пейзаж – безкрайна прерия, безкрайно синьо небе и само пътят показва, че мястото е обитаемо.  Известно време караме зад кола с регистрационен номер от щата Аляска.  Ей, че ми се ходи в Аляска!  Пресичаме целия Уайоминг и навлизаме в

Колорадо

– Colorful Colorado!  Пейзажът се променя – на запад вече се виждат високи планини, движението става по-оживено, около Fort Collins почти попадаме в задръстване – брей, бяхме забравили, че има и такива неща 🙂   Напускаме магистралата I-25 и се отправяме към планините на запад по път #34.  Започваме да се катерим нагоре, нагоре, между скалисти високи баири, и ето ни в Estes Park – планинско курортно градче, на входа на

парка Rocky Mountain

Настаняваме се вчудесно мотелче и се втурваме към парка, преди да е успяло да се мръкне.  Решаваме днес да покрием отсечката на юг, до Bear Lake, а за утре да оставим пътя на запад – Trail Ridge Road.   Върховете наоколо са си нахлупили облачни шапки и са много шик!  Сърни и елени с голеееми рога се разхождат наоколо.  В Мечешкото езеро се оглеждат високи борове, сини върхове и бели облаци.  Също и в съседното Sprague Lake. Луната вече се е показала над върховете, връщаме се в

градчето Estes Park

– много весело и шарено.

Rocky Mountain, Колорадо Rocky Mountain, Колорадо

 Елен – Rocky Mountain, Колорадо

 Елен – Rocky Mountain, Колорадо

10 септември.  Облаци и сняг се белеят по върховете на сутрешното слънце.  Тръгваме да ги катерим на запад, по Trail Ridge Road.

Впрочем, по доста от гористите склонове се виждат участъци от напълно изсъхнали борове.  Става ясно, че виновник е една дребна гад – mountain pine beetle – дребен бръмбър, който се завирал и си снасял яйцата под корите на боровете;  щом се излюпят, лакомите ларви постепенно унищожавали дървото, излапвайки вътрешността на кората му.   За разрастване на белята особено спомагало глобалното затопляне – по-рано, през студените зими много от бръмбарските яйца не успявали да преживеят, но сега вече, с по-меките зими, бръмбарите-злодеи се чувствали все по-комфортно и с добър апетит… лоша работа!

 Rocky Mountain, Колорадо

 Rocky Mountain, Колорадо

Пътят се катери стръмно нагоре.  Долината, от която тръгнахме, е вече далече долу.  Продължаваме да катерим… облаците вече са съвсем близо 🙂  По скалите наоколо търчат дребни чипмънкове.  Вече сме между снежните преспи на глетчерите!  В най-високата точка на прохода GPS-ът на телефона ми показва 3712 м!  На високо ниво протича рожденният ми ден 🙂  Никога не съм се качвала толкоз нависоко!  Спираме прi

Fall River Pass

редом с преспите на ланшния сняг.  Докъдето стига погледът – море от планински вериги, скалисти върхове, забили глави в облаците.

Вододелът на Северна Америка – Rocky Mountain, Колорадо

Вододелът на Северна Америка

Езеро Irene – Rocky Mountain, Колорадо

 

Малко по-нататък,

при Milner Pass, минава континенталният водораздел

– потоците на изток от него постепенно се събират в Мисури, оттам в Мисисипи, и оттам – в Мексиканския залив, т.е. в Атлантическия океан; потоците на запад пък се събират в река Колорадо и оттам – в Калифорнийския залив, в Тихия океан.  Вече слизаме по обратния склон.  Спираме при чудно красивото езеро Irene.  Малко по-сетне стигаме и до реката Колорадо, все още във вид на поточе – да не повярва човек какви подвизи я чакат по-нататък – цял Голям Каньон ще прокопае!

Край пътя са наспряли коли – значи пак има нещо интересно за гледане!  Спираме и ние.  Голям лос и малко лосче пият вода в един голям гьол долу в ниското.  Много са симпатични!

 Лос – Rocky Mountain, Колорадо

 Лос – Rocky Mountain, Колорадо

Вече сме слезли доста надолу, пътят минава покрай няколко големи езера –

Lake Granby е най-голямото,

пълно с яхти и прочее платноходки.  Небето се е покрило с перести бели облаци, които се отразяват в езерата.  Излизаме от парка, караме на запад по път #40, покрай река Колорадо, която постепенно набира сила.

 

Lake Granby, Колорадо

 

 

Облаците на хоризонта започват да се сгъстяват и небето става все по-драматично.  Вижда се как ту тук, ту там в далечината се изсипва порой.  Ние обаче минаваме между капките.  Скалите наоколо стават все по-червени – личи си, че наближаваме

щата Юта 🙂

Доста съм обикаляла вече из Щатите и за мен най-причудливо красивият щат, с извънземни и невероятни гледки, е Юта – с всичките тези червени скали и безкрайното небе (е, Големият Каньон е в Аризона, но е съвсем близо до границата в Юта 🙂 ).  Ето я и табелата – Welcome to Utah –  Life Elevated!

 

Край пътя стърчи табела “Dinosaur National Monument – 22 mi”.  Е, няма начин да не го видим.  Оказва се, че тук са открити множество вкаменелости на динозаври.  За съжаление, не успяваме да ги видим – вече е привечер и музеят в парка е затворен.  Но пък гледките наоколо са невероятни!   Комбинация от причудливи скали и драматично небе – чудо!  Слава богу, че решихме да се отбием!  Спираме за нощувка в градчето

Vernal

 

 Из щата Юта

 Из щата Юта

 Из щата Юта

 

 Из щата Юта

Из щата Юта

11 септември.  Пътешествието ни е към края си.  Остава да се доберем до

Солт Лейк Сити

Пътуваме по високо плато, всред червени скали.  Спираме за малко до Strawberry Reservoir, после почваме да катерим баирите, обграждащи Солт Лейк Сити от изток, минаваме покрай Park City, и ето ни в града на мормоните.  Имаме време за една бърза разходка из града – спираме до внушителния мормонски замък, после се отправяме към летището.  От прозорците на самолета посрещаме изгрева на пълната луна.

 Солт Лейк Сити

Солт Лейк Сити

 

 

Автор: Румяна Койнова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Съединените щати – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!