Archive for the tag 'народна носия'

Ное. 28 2011

Бутан – Дзонгите на шабдрунг Нгаванг Намгял

С днешния пътепис от Бутан завършваме индо–хималайската поредица на Домосед. Започнахме с Гоа, продължихме с Ладах в Джаму и Кашмир, бяхме и в Делхи, а последния път минахме и покрай Еверест в Непал. 

Пътеписът не е подходящ за ощипани госпожици, както и за много вярващи будисти – предупредих ви 🙂

Приятно четене:

 

 

Бутан – Дзонгите на шабдрунг Нгаванг

Паро, Бутан

А на другия ден, след като на летище Катманду му бях научил и кътните зъби поради неколкочасови закъснения и на вътрешния и на международния терминал, прелетяхме повторно покрай абсолютно същата гледка (този път – безплатна и безсертификатна) на Еверест от редовния самолет за Паро, Бутан. Летище, на което се допускат само самолети на бутанския национален превозвач Druk Air. Мислех си е, че е просто заради официалната политика на изолационизъм, но вече подозирам, че за кацане на летище Паро се изисква пилотите да имат специална диплома за завършен курс по въздушна акробатика за напреднали. Кацайки не обърнах внимание на пейзажа, но ми направиха впечатление (на вестибуларния апрат!) няколкото остри завоя, които взе самолетът, преди да опре о пистата. Създава се илюзията, че летището се намира в долина с много високи и стръмни ридове от двете страни.

Излизайки от самолета, разбираш, че високите стръмни ридове всъщност го обграждат от четирите страни, затапвайки пистата и в двете посоки за излитане и кацане. Странно как изобщо са събрали достатъчно дълга за Airbus 319 писта върху няколко колективизирани, реквизирани и заравнени оризови тераски в долината на село Паро. От която до столицата Тхимпху в другата долина е около два часа с кола по виещи планински пътища. Все едно летището да е в Чепеларе, а столицата в Широка лъка. С уговорката, че аерогарата е построена в стил средновековна бутанска крепост – дзонг. На храмове, манастири и дзонги тепърва имаше да се любувам. В долините на Паро, Тхимпху и Пунакха.

 

Пунакха – Бутан

 

Бутанските дзонги са крепостоманастири,

много по-внушителни от всичко будистко, видяно дотук по Хималаите. Изпълняват административни, религиозни и военни функции. Там се провеждат и годишните духовни фестивали с танци с маски. А доколкото има и къщи за живеене (долините са рядко населени), всичките са поне двуетажни, изпипани с дърворезби в очевидно традиционния стил, като в долината на Пунакха е най-голяма концентрацията на

изрисувани по стените на къщите фалосчета

Които в никакъв случай не са вандалски графити, ами кадем за плодовито семейно благополучие. В комбинация с бенгалски тигри, огнедишащи дракони, бели лъвове и прочие същества със символично, митологично и астрологично значение.

Фалос  – Бутан

 

 

Да оставиш строителството на самотек не е задължително градоустройствена благодетел. Но пък другата крайност – да поддържаш със строги правила цялата долина, а и всички съседни, като своего рода етнографски музей е най-малкото скъпо начинание със спорен естетически ефект. Все едно в България да излезе закон всички сгради да се строят в копривщенски стил. Не че са грозни къщите в Копривщица, нито е лошо там и новите къщи да се строят само по копривщенски, но в цялата страна …

Паро, Бутан

 

 

Къщите в Бутан ми се струват по-скъпи, отколкото средният бутанчанин може да си позволи.

В което се уверяваш в момента, в който надникнеш в дюкяните и завариш типичния за най-бедните страни в третия свят стандарт – досущ еднакви бакалнички, една до друга, продаващи най-необходимото за оцеляване, сокчета на прах и бисквити, харчещи се на бройка. А няма никави бидонвили или бетонни плочи със стърчащи във всчики посоки ръждясали арматури, очакващи търпеливо да се включат в проект за надстройка при следващото или по-следващо поколение в рода на стопаните.

Паро, Бутан

 

 

Нещо не ми се струва съвсем наред в тази страна.

Дали някой не се е опитал да моделира (или да консервира извън времето) някаква хималайска Швейцария (или Шангри-Ла според клишето от пътеводителите)? И дали тази идея е безспорно добра. Като декор, ще речеш, че е се е получило, но за съдържанието остават съмнения.

Paro, Bhutan

 

Иначе долините наистина са много алпийски (хималайските върховете не подлежат, естетствено, на сравнение с нищо в Европа). С гъсти прохладни иглолистни гори от хималайски кипарис. И божествена тишина. Нарушавана единствено от приглушени (и фалшиви!) монашески вокални излияния в диалог с някакъв далечен роднина на европейския тромпет от загнезден високо в отсрещната скала манастир.

Тактшанг, Бутан

 

Не какво да е гнездо, а тигърско. Тактшанг.

Два часа трябвали за да се вземат 700-те метра денивелация. Взех го за един, с което взех също и здравето на водача, но пък успяхме да се вместим в работното време, което клонеше към приключване със залеза на слънцето. Отчитам добра форма предвид, че това ми е единственото физическо упражнение от седмици насам прекарани предимно на маси отрупани с гоански кърита и тлъсти ладахски момота.

Паро, Бутан

 

Понеже местната държавна политика е да се поддържат изкуствено високи цени за туристите, се боях, че през целия си престой ще се засичам само и единствено с пенсионирани американски оси (W.A.S.P – white anglo-saxon protestant), задоволени материално и тръгнали да търсят нови полета на духовно обогатяване. Тук са! И обсъждат на висок глас (както повечето американци) биографията на националния обожествен герой Гуру Римпоче, който бил роден в Пакситан (колкото Орфей е роден в България), преди да пристигне на бял кон, пардон – тигър, и изкара от езичеството и тибетците, и бутанците. Като за Бутан тигърът е можел и да лети и е кацнал на Тигрово гнездо.

Паро, Бутан

Вярно, в самолета освен осите имаше и млади поляци, унгарци и мексиканци, ама после яко потънаха в дън земя. Или забягнаха в планината.

Туризмът в Бутан

наистина е все още много далеч от причиняване на разврат на традиционния морал. Но и в Непал, където всичко е свободно и ври от всякакви чужденци, традиционната ценностна система ни най-малко не е развратена. Във всеки случай не са западните туристи, които са докарали призрака на маоизма да преброди Хималаите. Макар и с готовност да дават лептата си за революцията, ако им бъде поискана по планинските проходи. Защо тогава да ограничаваме гостите на Бутан? Има смисъл, само ако туризмът се разглежда като някаква временна напаст. Приземяване, братя, снишаване, докато отмине бурята. А междувременно отваряме вратите за свободно безвизово нахлуване на талази индийци от новозамогналата се бенгалска средна класа, които без всякакво съмнение ще влияят с личния си пример и поведение върху ценностната система на бутанчани.

Паро, Бутан

 

Падало се благоприятният ден за тази година, когато цялото население се строява в редици, седнало по турски на моравата в двора на двореца на кралицата майка. Будисткият патриарх на цял Бутан (Патриархът, доколкото разбирам, е административно назначен от светската власт – краля. Нещо като регент. Отделно си имало и един 4-годишен лама, преродена версия на истинския духовен водач на бутанския будизъм), увит от глава до пети в жълто минава по редиците и ги ръси със светена вода един по един.

Паро, Бутан

 

Това са няколко хиляди души, всички до един (с изключение на едно момченце на предучилищна възраст) са облечени в народните си носии или ученически униформи, които са също народни носии. Това ще рече – жакетчета с дълги поли (и високи токчета в градската версия) за жените и късополи сукманчета на голи баджаци с дълги чорапи за мъжете. Ако облечените по европейски като мене бяхме повече, бихме внесли прекалено много шум в картината.

Паро, Бутан

 

Народната носия е меко казано препоръчвана от държавата за всекидневно облекло.

Задължително при посещаването на държавни учрежения. За да подаде примерно прошение, в държавата Бутан, от гражданина, независимо от занаята му, се очаква да събуе дънките, анцуга и тениската с лика на Кърт Кобейн (или другарите му от сиатълското поколение в историята на рокенрола, което съдейки по тениските, има значителна база фенове в Тхимпу) и да облече народна носия на оризар, преди да прекрачи прага на учрежедението. Иначе го чака автоматично наказание, независимо от резолюцията по самото прошение. А за по-авторитетните здания от рода на храм, манастир и крепост и при всякакви ритуали и тържества, мъжете се увиват и в традиционни шалове, които с цвета си издават ранга в обществото – крал: жълт; министър: оранжев; висш чиновник: червен; член на простолюдието (член на ОФ, бълг.соц.): бял. Съществуват и няколко по-екзотични санове, белязани със синьо и зелено. Забравяне на шала се таксувало обикновено с глоба, а забравянето на цялата носия (примерно при опит да се вмъкнеш в манастира, дегизиран като чужденец) било обречено първо на неуспех, защото щели веднага да те разпознаят по расата (не е съвсем ясно как се различава бутанец от, примерно, тибетец или аруначалец, при положение, че бутанците от различните долини в собствената си страна са различни по раса и различните расово-етнически прослойки имат кръвна връзка с различни съседни народи), и второ – на затворническа присъда.

Паро, Бутан

 

На чуждениците се разрешават цивилни дрехи, даже от Gore-Tex, но пък им се искат писмени разрешения с подпис и печат за вход в дзонгите. Освен ако като мене просто не попитат полицая на входа „Може ли?“ и той каже „Да, разбира се, заповядайте“. В дзонга Вангду в най-източната долина на Западен Бутан този метод изненадващо сработи. При което водачът ми се изприщи от напрежение, че е нарушена програмата и вероятно го чака нещо средно между глоба и затвор, независимо че чинно се е опасал с белия шал. А на мене пък ми отмъсти послушниче на видима възраст 9-10 години, което насериозно се зае със задачата да ме обучи на челопреклонно будистко идолопоклонство върху излъсканите каменни плочи. Упражнението не е толкова лесно, колкото би била една лицева опора, защото ръцете са заети да държат портрет на почитан будистки духовен водач над главата с лице обърнато към идола на олтара. Което е добре, защото да се правят обикновени лицеви опори в несвойствена религиозна среда е рисково начинание. Съдейки по горчивия опит на познат пътешественик, опитал се да си пораздвижи мускулите, докато чака смяна на самолет на летището в Н-ското петролно арабско емирство. Вместо в самолет се озовал се в карцер, защото лицевата опора се изтълкувала като обида към преобладаващата религия. А тук просто се плаща на идола в брой. В бутански нгултруми.

Уангду, Бутан

Другият герой, който седи рамо до рамо с Буда и Гуру Римпоче в бутанските храмове е

шабдрунг Нгаванг Намгял,

който е историческа личност от по-ново време, споил бутанците в една неделима нация, а също институционализирал баланса между духовното и светското управление. Повечето дзонги са строени по негово време и задължително разполагат с крило за духовната и крило за религиозната власт в съответната община. А по средата е Храмът.
– Шабдрунг Нгаванг Намгял е тибетец нали? – питам аз.
– Да, тибетец е – казва водачът, но изведнъж се изчервява и поправавя – Никакъв тибетец не е! Той е реинкарнация на нашия господ Буда.

Пунакха, Бутан

Ситар, шефът на водача е туристически агент от „старата школа“. Няма лош клиент, даже да би била туристическата му „група“ от един човек (без група няма виза!). Живее на принципа, че трябва да се бачка ден и нощ! Много бира и никикви отпуски до 2011, когато доброволно щял да се пенсионира и да излезе в първата си отпуска. (Години по късно с изненада установих във facebook, че бил значително по-млад от мене, бел.авт.’11)

 

Паро, Бутан

 

Край Паро попаднах на съседски турнир по стрелба с лък.

Следобедно неделно развлечение. Мишената е на 140 метра. Стреля се с модерен олимпийски лък. Екипът, излишно е да се споменава, е същата традиционна оризарска носия. При улучване се танцува. Което ще рече, че следобедът преминава предимно в танци, защото не видях някой да пропусне. Танцуват и двата отбора, и дамите в публиката. Бутанското съответствие на мажоретки. Излишно е да се споменава, че и тяхната униформа е традиционната носия с пола до земята. Единствено монасите в публиката не танцуват, а въртят портативни молитвени барабанчета.

Паро, Бутан

 

Столицата Тхимпху е друг свят.

Автомобили, хотели, банки, банкомат. Един брой, не функционираш. Предполагам, че официално му включване в е планирано в рамките на тържествата за 101-годишнината на съвременната монархия през 2008). И светофарът е един брой. Функционира. Има и книжарница. Какво ли четат тия хора на родния си език дзонга? Доколкото има светски книги, всичките са на английски, а всичко останало е на църковно-тибетски. Имат запазен домейн за wikipedia (dz.) но не са го заченали още. Иначе интернетът функционира по кафенетата.

Столицата на Бутан – Тхимпху

Столицата на Бутан – Тхимпху

 

Тишината е първата паднала жертва на цивилизацията. Макар и да е видимо, че градът до онзи ден, едва ли не, е бил нищо повече от закътана планинска паланка, до която се е стигало по еднолентов път, в наши дни го е поразил бум на развитие и строителство. Пак в традиционния стил, но някак си нагоден за многоетажни стоманобетонни здания. С по-малко фалосчета по фасадите. И народът се стича от планините за по-добър поминък. Може ли да се намери баланс между желанията хем да се поддържа една вековна идилия още много векове непроменена, хем да се удържа на натиска на времето. Или желанието е хем да си държим дистанцията от останалия свят, хем да се отворим, но само дотолкова, че светът да знае, че сме тук и да оцени нашите достойнства, но без да нахълта и да обърне всичко надолу с главата. Трудна работа, ако сме разположени межу двама огромни и пренаселени съседи, отдавна забравили скрупулите си в това отношение.

Паро, Бутан

 

Бутанците се гордеят, че никога не са били колонизирани и са отблъснали всички нашественици в историята си, включително Чингиз хан. А днес от Индия наистина ли сте независими?

Като че ли ако решите да си доставите някакви блага от друго нясто, ще надскочите географското си положение – притиснати само от Индия до херметически затворената граница с китайски Тибет. Която исторически е била вратата на Бутан към света. А индийците са били загърбени като варвари от низините. Но по ирония на историята се е наложило да се обърнат към тях. И на практика да оставят цялото си съвременно развитие в ръцете на индийския бизнес, а външата си политика – в ръцете на големия брат в Ново Делхи. Все пак не са загубили формалната си независимост като съседното будистко княжество Сиким, което още през 1975 е вдигнало ръце пред неминуемото и се е съгласило да се включи като редови щат в индийската федерация.

Паро, Бутан

 

И докато в Непал омразният крал, оцелял при съмнителни обстоятелства в дворцовото клане от 2001, правеше всуе опити да абсолютизира властта си, а пакистанският президент – за пореден път преврат, този път – срещу себе си (как пък успява да ги прави тия преврати, всеки път като съм в района!), бутанският крал напротив – абдикира миналата година по своя мъдра воля, дарявайки народа си с демокрация (в комлект с две партии, които да я осмислят), така че синът му да започне на чисто и да се асоциира с новото време. Умерена доза политически пиар за пред света, трудно разбираема от самия бутански народ. Който хабер си няма какво точно е демокрация, как се употребява и каква практическа полза (ориз) има от нея. Хем е възпитан да се уповава в монарха за всичко и да приема решенията му безпрекословно като най-правилните във всяка ситуация, хем се чувства леко подведен, че монархът отказва да си изпълнява задълженията да взема всичките решения. Затова цялата пропагандна машина на бутанското кралство (т.е. един телевизионен канал с няколко часа на ден програма, приемана само там, където има ток, сигнал и телевизори на едно място, което се ограничава до столицата и една-две съседни долини) е заета ударно да разясни на народа, че обществените му задължения освен ходенето на църква, ще включват и избори на законодатели. Имате ли въпроси? Да: За кого да гласуваме Ваше величество? Няма как да не се сетя за първите перестроечни местни избори с „алтернативни“ кандитати в края на 80-те в България, когато и без да бъде зададен тоя въпрос, отговорът биваше сведен настоятелно. Поне в поделенията на Българската народна армия. А тук кралят си играе на нерви с народа и премълчава отговора. Вместо това по новините показват как разпраща сестрите си да се образоват в чужбина и как разпорежда да се въведат радари за следене на ограничението за максимална скорост от 50 км/ч. Къде ти. Пътят повече от 20 и в правите участъци (каквито няма) не разрешава. Не ще и дума, в кадър на малкия екран – и от студиото, и от новинарските репортажи из страната, по новините, влизат само лица в народни носии. Все едно че съм попаднал в стар филм на Куросава. Или в изкуственият свят на холивудксото филмче Pleasantville. Експериментална утопия!

Д.’07

Очаквайте продължението

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Илюстрации:

Bhutan 2007

 

 

Други разкази свързани с Хималаите – на картата:

10 коментара

окт. 09 2010

Жеравна или как забравените носии оживяват

Днес ще открием една красота в милата ни татковина. Надя ще ни води до Жеравна на фестивал на народните носии. Приятно четене:

Жеравна

или как забравените носии оживяват

Съвсем случайно разбрах за фестивала на народната носия в Жеравна. Доста се порових из интернет, за да разбера кога и как ще се проведе събитието. След като разбрах и датите реших, че ще направя всичко възможно да го посетя. Знаех, че на село имаме запазени носии от баба и дядо и при едно от следващите ми ходения там споделих идеята с майка ми и дядо ми.

Отворихме старите писани ракли и сандъци, където баба ми беше събрала ръчно тъкани килими, черги,губери, китеници,фино изтъкани платове за ризи, кенета, престилки. Разглеждах с умиление и възторг тези едновремешни“произведения на изкуството“ и бях много доволна,че сме ги запазили, а не продали за жълти стотинки. Там бяха и носиите на баба.

Женската носия от нашето село Сусам се състои от връхна част- при зимната е вълнена и се нарича „аладжа“, а лятната е памучна и се казва „сая“. Под горната част са обличали тъкана риза, която е от фин памук, а ръкавите са украсени с бродерии и пулчета – „кенета“. Останалите съставни части на носията са кърпа, украсена с бродерия, престилка-която е различна за лятото и зимата, плетени или тъкани чорапи.

Мъжката носия се състои от горната част – ентерия, памучна тъкана риза, потури от аба, няколко метра син вълнен пояс, калпак от астраган. Ентерията на дядо е украсена със седефени копчета.

С тези носии баба ми и дядо са се венчали далеч в миналия век.

Изработката на тези дрехи е уникална, отнемала е много време и усилия, всичко е направено с много усет за красивото, а и за практичното. След толкова много години, прибрани дълбоко в сандъците, носиите отново оживяха, за да напомнят за младините на милата ми баба и дядо, за най-хубавите моменти от живота им.

Видях с какво желание и вълнение дядо обяснява и показва коя част от носията как се облича, за какво служи, как трябва да се носи. Очите му заискряха, а се и напълниха със сълзи, когато облякох бабината носия. Зимната носия е тежка, празнична, много представителна. След това дойде ред и на лятната, която като че ли беше правена за мен, нямаше нужда от поправка, а допира на ръчно тъкания памук беше толкова приятен в летния ден. Сигурна съм, че в този момент и баба е била с нас…просто няма как да е другояче.

Неусетно лятото минаваше и

фестивалът в Жеравна наближаваше

Докато не дойде и седмицата преди събора. Отидох да взема носиите, които бяха старателно приготвени и чакаха да ни пренесат в далечни, и много интересни за нас днешните хора времена.
Вечерта преди да тръгнем, отново се облякохме и нагиздихме… като за сватба. Всичко беше грижливо изгладено и опаковано, багажа събран, палатката, спалните чували и т.н. – все разни нещица, без които днес не можем.

Сутринта на 22 август станахме в 5 часа с идеята да тръгнем колкото се може по-рано и да изпреварим част от трафика за морето. Тръгването беше от Пловдив. Но… както забелязвам напоследък ни трябва около час докато действително потеглим. Като бяхме по-малки много по-бързо се организирахме сутрин, може би защото имахме само по една раница и всичко беше натъпкано в нея. Така че, в крайна сметка потеглихме за Жеравна около 6 часа.

Пътят беше сравнително спокоен по магистралата, че и до Нова Загора. След това все по-често бидехме изпреварвани от забързани и зажадняли за морето младежи, а и не дотам младежи, които с цената на 5-минутното си пристигане по-рано застрашаваха живота на околните и скъсваха и най-здравите нерви. Бях решила да не се ядосвам, но пътувайки по нашите пътища това е невъзможно и много често усещах липсата на мегафон, с който да викам високо, така че да ме чуят, какво мисля за тях, а не само мъжът ми. Но какво да се прави?!

Стигайки до Петолъчката поехме на север към Котел . Признавам си ,че очаквах по -интензивно движение, от наличното, но това че сбърках беше добре дошло. Пътя е хубав, слънцето вече напичаше,а ние гледахме оставащите километри до целта. Отбивката за

Жеравна

ни посрещна с красива порта макет на старовремските такива.

Няколко километра и сме там. Още в началото на селото спираме колата, вече има доста автомобили и автобуси. Бързо разучихме къде е разположен фестивала и започнахме да се обличаме, така покрай колите, на който както му е удобно. Малко се смущавах в началото, но после установих, че на никой не му пука, така че и аз спокойно продължих преобразуването си от съвременна градска жена в селска невяста. Мъжът ми много бързо влезе в образа на селски ерген, помогнах му да сложи пояса си. Тази задача е доста интересна, а и подробно бяхме наблюдавали как се слага пояс в Копривщица.

Вече готови и накипрени се отправихме към мястото, на което се провежда фестивала. След около стотина- двеста метра по криволичещо пътче стигнахме до импровизирания вход на събитието, като леко ни изненада надписа „частен фестивал“.

На входа, който представляваше дървена порта, чиито продължения бяха дървени стобори, отново лека изненада, състояща се в информирането ни ,че за да можем да присъстваме трябва да платим по 20лв на човек вход за 3-те дни, като не се отчиташе факта че единият ден вече е минал. Платихме цената, като в замяна получихме глинен медалион, който играеше ролята на пропуск за фестивалната местност.

Другото правило, което будеше негодувание, по мое нескромно мнение, у всички беше забраната да се използва фотоапарат. Като едни съвременни представители на днешното време дотолкова сме се враснали с присъствието на последния, че липсата му се отразява доста болезнено, особено след като сме се преобразили до неузнаваемост и желаехме да запечатаме момента завинаги.

Бяхме помолени да оставим в колата нашата сапунерка и след леко забавяне най-после влязохме зад дървената ограда.

Мястото беше много добро подбрано, извън селото, но много близо до него. Представляваше един полегат хълм, чиято горна част беше заета от борова гора. Отправихме се по поляната нагоре ,където в самото начало на гората ни посрещнаха гайдари, наредени от двете страни на пътеката, пред импровизирана висока входна порта.

Каба гайдите ни подканяха по-бързо да се отправим натам, където беше срещата с миналото, с традициите, със забравеното старо. Върволицата от хора минаваше покрай гайдарите и влизаше зад сегашната действителност. Натам отивахме и ние.

Дойде и нашият ред, минахме покрай гайдарите, настроението се покачваше. Посрещна ни камера, която снимаше непрекъснато и запечата и нас двамата, облечени в носиите и хванати за ръце .И тогава влязохме там, на пътя, който наистина ни върна назад във времето, далеч в миналото когато всичко е изглеждало почти както в този момент.
Чувството е доста интересно и странно. Организаторите се бяха постарали да доближат действителността до възможно най-голяма степен с времето, в което трябваше да се потопим.

Пътя се виеше леко нагоре в гората, а от двете му страни имаше разположени малки сергии, на които се продаваха изделия от народните занаяти- тъкани торбички, кърпи, ризи, ножчета и по-големи ножове, стомни и грънци, писани чинии, дървени саханчета , писани лъжици, свирки от дърво и такива от глина, които се пълнят с вода и след това като надуеш свирят като птичка. Погледът непрекъснато се мести и попада на все нови и нови хубости- седефени пафти, украшения от ковано сребро, брошки, пендари, малко по- нагоре кожени цървулки с размери от бебешки до 45 номер.

Майстори занаятчии продължаваха да работят. Едни от тях правеха поредната дърворезбована украса, други тъчаха малки, цветни постелки. Имаше антикварни стоки, като дори ни предложих стари руски военни медицински атласи.

В самото начало на входа имаше табелка с подходящ за случая шрифт и звучния надпис „Нужникъ“, така важен за всяко време от историята.

Продължихме по пътя бавно, бавно, просто не е възможно да е иначе, поради факта че очите непрекъснато се спират на стари и забравени вещи, които са на мястото си в момента, а ръцете искат да докоснат и разгледат всичкото това изобилие .

Прекарвахме летата си на село, така че много от предметите ми бяха познати, други от тях сме имали, ползвали, та дори и до днес, като например: бакърите; големите тави в които варим лютеница; нощвите ,в които баба е месила хляб, а след това ползвахме да разбъркваме месото за луканките; старата ютия,която се е пълнела с жар и дядо ми като шивач е използвал преди да се появят електрическите ; гюмовете ,с които ходехме да вземаме млякото от саята с прадядо ми; старите железни гребени, с които обичах да реша кравата и магарето без да се страхувам и без майка ми да умира от ужас, че видиш ли това страшно животно може да изяде отрочето и.

Спрях се пред сергията със стомните и далечен спомен нахлу в мен как пълня вода на чешмата в подобна стомна.

Времето наистина беше спряло или ние се бяхме върнали назад. За това усещане допринасяше и факта,че накъдето и да погледнеш всички бяха с носии, коя от коя по-красива…..но по-хубава от моята нямаше…

Вървейки бавно достигнахме до кръстопът, където перпендикулярно се пресичаха двете основни улици на фестивалното селище. Точно на този кръстопът беше сцената, която представляваше поляна оградено в кръг от дървени талпи и постлана с фина трева. Там се изявяваха поканените състави, като в отделните промеждутъци народът се веселеше и играеше хора.

На отсрещният ъгъл бяха изградени чорбаджийски кътове застлани с рогозки, месали, черги и козяци, които бяха предназначени за важните гости и спонсори на фестивала.

По протежение на улицата, перпендикулярна на тази ,по която бяхме вървели до този момент бяха изградени дървени павилиони, които вземаха много съществено участие в веселбата.

Надписа на първият ни съобщаваше , че там се продават мекици, а носовете ни установиха това преди да го прочетем. На следващият имаше „кайве“ варено на пясък и сервирано в глинени сладурски чашки, придружавано от сладка баклава .Малко по нататък беше лимонадата, а до нея естествено вино и ракията, които неизбежно присъстват в всяка народна веселба откакто свят се помни, че и до днес. Поръчаната напитка биваше сипвана в стъклени шишенца. На съседния тезгях, както си му реда бяха салатите.

Завиваме леко надясно и още преди да сме видели, сме помирисали скарата-кюфтета, кебапчета, наденици. До тях следват мезетата от домашно прясно сирене и сюджук.

Атракцията за мен ,тъй като не бях виждала до тогава се оказа печенето на хляб в подница. Хлябът се месеше на място, разстилаше се в големи глинени съдове и отгоре се покриваше с подобен глинен съд-капак. Всичко това се покриваше с въглени и хлябът се изпичаше от тяхната топлина. Това отнемаше значително време и за съжаление не можахме да опитаме от така приготвения хляб, тъй като при всеки опит или вече беше свършил, или все още се печеше.

Продължихме с разходката по главната улица и достигнахме до мястото където се приготвяше обяда. В огромни казани ,баби и дядовци в носии, варяха боб и леща, седяха на дървени трупчета и разбъркваха с големи дървени лъжици манджите.
По-нататък в дясно идваше ред и на чеверметата, няколко на брой,като сръчни майстори въртяха дървените колове, за да няма недоволни.

Вървейки постепенно хората останаха зад нас, глъчката се чуваше в далечината, а точно като по филмите в този момент изниква пред нас дървена скамейка на края на гората, подканяща ни да седнем . От там се разкриваше чудна гледка към пътя, водещ към Жеравна, околните поляни и хълмове, стадо с овце, което още повече правеше реална картината от миналото. Стояхме, говорихме си, греехме се на слънцето,което ни стопляше , в гората беше доста хладно. Мъжът ми ме нарича „моме“, а аз със смях го поправям, че вече съм „невеста“.

Заседяването за дълго на едно място бе невъзможно, жадни да се върнем отново сред веселбата и цветовете на носиите. Преди това достигнахме края на улицата и пред нас в ниското се изправи голямата сцена, на която се беше състояло откриването на фестивала предната вечер.

Обходили цялото фестивално селище се връщаме при глъчката, песните и хората. Хората се бяха разположили около малката сцена. Точно тук разбирам че сме забравили да вземем подходяща постелка Наоколо са разстлани черги,китеници, родопски одеяла. Въпреки това се настанихме на земята с поглед към сцената където програмата беше започнала .

По предварително обявена програма следваше представянето на отделните фолклорни състави от цяла България. Поглеждам встрани от нас и виждам все интересни сцени, които изпълват очите с цвят, красота и умиление. Точно до нас една баба е разположила малките си внучета, върху шарена черга. Те държат стомничка в ръцете си и хапват домашна пита, която е сложена върху красив месал. Момиченцето беше на около 2 годинки, с бяла забрадка, бяла ризка с бродерии и оранжево – червена престилки отпред и отзад на полата, обуто в миниатюрни цървулки, а момчето може би на 3 год с бели потурки, червено елече и черен калпак с цвете. По встрани семейство се е разположило на китеник, от шарена торба бяха извадили дървени сахани, пълни с печени чушки, мезета и домашен хляб.

Погледът ми се извръща на другата страна и в този момент застива. Акредитиран фотограф също в носия е насочил камерата си към мен и ме снима . Извръщам поглед с леко неудобство, но любопитно пак поглеждам обратно като виждам че фотосесията продължава. Тук вече се засмивам и си казвам: като не можем ние да се снимаме в тази автентична обстановка, ще бъдем документирани от професионалист.

Другото,което заключих е, че при едно бъдещо такова посещение и ние ще си вземем от хубавите черги на баба, торбичка от домашно изтъкан плат, бъклица , месал ,а защо не и приготвена от мен пита.
Хората и танците на групите продължават,песните ехтят и идва време и за нашето „кайве“ в малки рисувани чашки.

След като фолклорните групи приключиха, следваше частта – „народно веселие“. Оркестъра засвири и старта на хората беше даден. Станахме и се доближихме до сцената, гледахме непознатите за мен хора, опитвах се да запомня стъпките, като постепенно мисълта ми се насочи към убеждението, че отделните фолклорни групи са се хванали на общо хоро. Скоро след това се усещам, че очаквам да се хванат и другите хора, но защо ли се бавят, казвам си че като видя и други може и аз да се включа. Няколко мига след това осъзнавам че „обикновените“хора играят хоро, само че са с носии, всички са с носии и аз съм една от тях. Разсмях се на глас и обясних на мъжа ми за кратката заблуда, в която бях изпаднала.

Така в песни и танци дойде време за обяда. Бобът и лещата миришеха апетитнo, а очевидно и агнетата бяха изпечени. Майсторите вдигнаха на рамо печените агнета и под съпровода на кабагайдите, камерите и фотоапаратите на журналистите ги понесоха като трофеи-двете за павилиона, където щяха да се продават , а едното към чорбаджийският кът. Там месото беше проверено дали е добре изпечено от ръководителя на ансамбъл Българе, и съответно оставено за консумация.

Решихме че е време да напуснем за малко миналото и се отправихме към колата. В хладилната кутия от бъдещето ни чакаше нашия обяд. Разположихме се на една поляна под сянката на едно дърво, разстлахме неавтентичното шалте и подредихме сирене Едамер, маслини Kаламон, домашни домати, типов хляб и кисело мляко. От многото впечатления бяхме доста огладнели, а и обяда не беше за изхвърляне. След като гладът беше заситен дойде ред и на първите снимки, като тук нямаше кой да ни се скара.

жеравна

Народни носии – Жеравна

Женска народна носия – Жеравна

Женска народна носия – Жеравна

Женска народна носия – Жеравна

Мъжка народна носия – Жеравна

Женска народна носия – Жеравна

Народът масово се разхождаше наоколо, едни отиваха към селото други се връщаха, едни идваха от фестивалното селище, други отиваха натам. За да не изпускаме от оскъдното време и ние решихме да се връщаме. Минахме през входа, после дойде и началото на гората, отново красивите стари вещи отстрани на улицата, пак сме до сцената.

Хората не бяха спирали, след малко викачът обяви, че фолклорните групи отново ще излязат на сцената. Заредиха се песни, сценки,хора от различните части на България.

Спряхме се до колело за майсторене на грънци, всеки който желаеше можеше да опита как се правят. Видяхме и демонстрацията на майстор на миниатюрни гайди, които въпреки размера си свиреха доста добре. Бях решила да си купя нещо за спомен, но все още не бях видяла предмета, който щеше да е символ на посещението ни.

В гората, въпреки жегата на открито, започна да става студено, макар че беше още рано. Решихме да отидем до центъра на Жеравна и да се върнем за предстоящите вечерта събития.

Жеравна

Жеравна

Отправихме се към селото така както сме си с носии. По пътя си срещахме други хора- млади и стари, също с носии. Освен тях в центъра имаше и туристи, които ни гледаха с интерес .

Жеравна

Жеравна

Жеравна

Женска носия – Жеравна

Бяхме в Жеравна преди три години, но там времето наистина е спряло, всичко си беше както преди, с малко изключения. Спирахме и си спомняхме местата, които сме видели преди, надничахме в дворовете на къщите за гости, отидохме отново до къщата на Йордан Йовков,

Жеравна

художествената галерияЖенска носия – Жеравна

Женска носия – Жеравна

Мъжка народна носия – Жеравна

Цветя

Жеравна, художествената галерия

Женска народна носия – Жеравна

църквата Св. Никола.

Църква Свети Никола – Жеравна

Църквата Свети Никола

Жеравна

Чувстахме се на мястото си, точно така както сме облечени, като че това е най-естественено, да бъдеш в носия точно там в Жеравна.

Разхождахме се по калдаръмените улички, покрай старите дървени къщи с огромни порти, криеще дворове с много цъфнали цветя

Роза – Жеравна

и неусетно стигнахме до механата, в която преди 3 години ядохме едни от най-вкусните гозби през живота ни, чиито вкус още си спомнях. Единодушно решихме да проверим дали всичко е както преди, разположихме се на сянка в двора,под един чардак, да широка дървена маса, седнали върху миндер с тъкани възглавници

На бира в Жеравна

На бира в Жеравна

Наслаждавахме се на приятната прохлада ,спомняхме се за преживяванията , и ние имахме някакво минало в Жеравна, не само настоящото паралелно минало в което се бяхме пренесли за фестивала. Специалитетите ни дойдоха, а вкусът си беше останал такъв какъвто го бяхме запомнили- страхотен.

На бира в Жеравна

Люти чушки под чердак – Жеравна

Свечеряваше се и ние се отправихме обратно към фестивала.

Мъжка народна носия – Жеравна

На голямата сцена гостите от Румъния и Гърция представяха своите ообичаи и танци, а ние публиката се бяхме настанили на наклонената поляна точно както в амфитеатър. Хубави бяха танците им , но не могат да се сравнят с нашите по сложност и разнообразие , по красота.

Звездите изгряха , наоколо беше тъмно и светлините на сцената осветяваха част от околността . Имаше още едни светлина- на старовременните лампи, които бяха закрепени за дърветата заграждащи главните две улици на селището.

Времето напредваше и ние се приближавахме към кулминацията на вечерта. На голямата поляна в началото на фестивалното селище горяха дебели дървета, които щяха да се превърнат във въглени. Върху тези въглени щяха да танцуват нестинарите.

Нетърпението на хората ставаше все по-голямо, огънят пръскаше хиляди искри наоколо, топлината му се усещаше осезаемо в нощната хладина. Кръгът от хора се сгъстяваше и ставаше все по- голям, звездите светеха все по-ярко, доката най-накрая дойде и моментът.

Въглените бяха разстлани, последва тишина в която се появиха нестинарите-една жена и мъж, които бяха по-възрастни и едно момче, може би на около 20год. Под съпровода на тъпана и пред иконата на Св. Константин и Елена, мъжът се вглъби, прекръсти се ,остана глух за околните и навлезе с бавна и сигурна стъпка а в огъня. Там заситни и не бързаше да излезе, за разлика от псвдонестинарското пробягване на огромни скокове през жарта, което бяхме гледали в Копривщица. След него върху жарта пристъпи и жената, носейки високо иконата, а след това и момчето. Всички бяха затаили дъх. Танцът продължи доста дълго, влизаха върху жарта, после около нея, накрая ритуално пренесоха няколко малки деца през жарта. Когато всичко свърши мъжът беше мокър от пот, а ръкоплясканията оглушителни. За втори път гледам подобно изпълнение.

След игрите имаше доста смелчаци, които пробягаха през жарта. Не ми се мисли за изгарянията, които получиха и които бяха най-малко първа степен , но в момента не усещаха.

Встрани от случващото се вече гореше огромен огън, около който веселбата щеше да продължи до зори. Погледнах нагоре и видях небе пълно със звезди, каквото се вижда нависоко в планината. Огледах се настрани и видях хора, които бяха радостни и щастливи, ослушах се и чух че оркестъра вече свири нашата прекрасна народна музика и подканя всички на хорото. Ние се намирахме в едно отдавна отминало време, но въпреки леката тъга усещането е невероятно. Пожелах си догодина или някога това пак да се случи, да не забравяме кои сме и от къде сме и старите носии пак да оживеят, а заедно с тях и духа на нашите починали близки.

п.с. Музиката се чуваше в палатката почти до сутринта, малкото бакърче, което краси секцията ни е материален израз на случилото се.

Женска народна носия – Жеравна

Автор: Надя Сербезова

Снимки: авторът

Още снимки от Балкана:

4 коментара

Switch to mobile version