Какво ще правим днес? Ще откриваме нови хоризонти разбира се 🙂 Днешното ни откритие е остров Елба, където известно време Наполеон е трябвало да поседи. В крайна сметка триумфално изчезва от там, за да може по-късно да го натирят на Св.Елена, за където още нямаме пътепис – толкова е далеч 😉 Но да започнем с близкия остров Елба в Тиренско море.

Приятно четене:

Пътуване до остров Елба

Тиренско море, Италия

Остров Елба е отдалечен на 10 километра от западния бряг на континентална Италия. Намира се в Тиренско море и е част от Тосканския архипелаг. Националният парк Тоскански Архипелаг е защитена територия. В древността гърците назовават острова с името Аеталия („задимено място”), поради претопяването на руда. Елба е остров с планински, стръмен релеф и мек средиземноморски климат; и е една от любимите туристически дестинации в Италия. Най-високият връх на острова е Монте Капане, а най- големият град е Порто Ферайо. В историята Елба е останал завинаги свързан с името на Наполеон Бонапард, който е заточен на острова за около 10 месеца и там преминава малка част от живота на френския завоевател.

И отново в един горещ августовски ден отиваме на

остров Елба

Пътешествието ни започна от малкото градче Тускания. Убиваме се от път по магистралите в северна посока. Сърцата на Санти и Оги с Мира успяхме да трогнем само веднъж и то със смъртни заплахи, за да спрем за почивка в някоя крайпътна бензиностанция.

Елба, Ливорно, Италия

От градчето Пиомбино, разположено живописно на брега на Тиренско море, трябваше да вземем ферибот за Елба, с който да пътуваме един час до острова, да видим къде е живял Наполеон в последните си дни, да си направим снимки, да ядем сладолед, пица, да пием кафе… въобще все обичайните неща. И си чакаме ферибота, когато като гръм от ясно небе се изсипа пороен дъжд, ама все едно невидими небесни шегаджии изливаха върху нас вода с бидони.

Притъмня, загърмя, заизпарява се водата от нажежения асфалт. Настана една мъгла, една суматоха, един всемирен потоп, в който дъждът падаше от ниското притъмняло небе апокалиптично, а ние газехме в локви над глезените.

Мокри до кости се вмъкнахме в някакво автобусче, което извеждаше хората до фериботите, които пък уж бяха на десетина метра от нас, ама в това време, в тази пелена от дъжд, изобщо не ги виждахме. То на педя от носа си не виждахме, даже и с крясъци се намирахме, като слепи прилепи в сумрака. Помолихме шофьорът на автобуса да ни откара до кораба, но човекът въобще не се трогна от гротескния ни вид и любезно ни отпрати. И понеже нямахме План “Б”, се ометохме.

Как стигнахме до „Ноевият ковчег” не знам. От чадъра, който Санти купи от морската гара, бе останал само металният скелет, но аз упорито държах над главите ни. Да търсим вход за пътници- нямаше време. И влязохме през хангара, откъдето товареха стоки или автомобили. Като ни видяха, работниците на огромния ферибот се съдраха от смях, а като се огледахме и видяхме себе си в очите на другите- ние също. Забавни за всички се оказахме и в салона за пътници, където оставяйки реки от стичаща се вода след себе си, се свихме в един ъгъл да се сушим: с кърпи, салфетки… каквото намерим. После, когато се изясни времето и видяхме красотата в открито море, през целия път до остров Елба останахме на палубите.

Пристигнахме в Порто Ферайо

цялата компания фенове на пътешествията, вече полусухи и щастливи. По- важно беше, че си спасихме техниката, а мокрите гащи- могат да си се сушат и в движение. Времето- супер. Пече слънце, от онова, заради което можеш да намразиш средиземноморския климат.

Много от сградите в Порто Ферайо са пръснати по склоновете на малки хълмове, заобиколени от морето. Градът е основан от Козимо I де Медичи, Великият херцог на Тоскана, през 1548 година. Основни забележителности в града са яхтеното пристанище, Археологическият музей и къщата на Наполеон Бонапард. Цял час се мотахме насам натам, разпитвайки къде се намира тази къща- музей. Накрая се отказахме да я търсим и отидохме на плажа.

Ахнах като видях брега. Не беше от пясък, а от полирани цветни камъчета, от които си “набрах” около три килограма, натъпках джобовете си с камънак и събрах смаяните погледи на италианците от острова, които се разхождаха наоколо. По това време Санти се бе запалил да снима “аморета”- снимки на влюбени хора, така ги нарекохме- “аморета”. И видя двама пубери да се целуват под една хавлия, та се зае да документира любовта им. Мира, Оги и Грета също си правеха снимки, а аз… аз “берях” камъни. И докато се разхождахме по плажа, Санти каза: “Ани, имам интуиция, знаеш. Върви след мене, ще намерим наполеоновата къща”. И аз му вярвах, защото отдавна се беше доказал; защото той наистина сякаш има компас в главата си или получава факсове от космоса със сателитните карти на гугъл. Поведе ме по някакви стръмни улички, първо до една катедрала, в която палих свещички, от онези кичовите, които светват, след като пуснеш монети в кутиите под тях.

И по една стръмна улица нагоре, наистина намерихме

къщата на Наполеон,

ама загубихме другите трима от групата скитници. От къщата, надвиснала от ръба на крепостните стени, се разкриваше величествена панорама към сгушеният между озъбените скали залив долу в ниското. И тъкмо намерихме място, от което като на длан се виждаше града- като люсна пак един дъжд, ама още по- противен и още по- проливен от оня другия. И пак настана библейска страховита тъмнина, пак гръм и мълнии, всички се изпокриха по къщята, а ние- няма къде да се скрием, освен под един плешив бор, господар на около 5 квадратни метра асфалтирана площ.

Казах на Санти: “Хайде да питаме някой, би ли ни поканил у дома си. Или да се скрием в онази кола на паркинга, от която собственикът и не може да излезе, заради този пороен дъжд”. Санти само ме погледна с оня поглед, от който кръвта ми се смръзваше, след който винаги следваше иронично унищожително изказване. Без думи разбрах, че съм направила най- глупавото предложение на света. Спасението ни се оказа една телефонна кабина, от онези старите, дето приличат на стъклен гардероб и можеш да влезеш вътре, че и да се затвориш даже. Хванах го за ръката и го задърпах натам, защото фотоапаратите си рискувахме да унищожим вече от тази втора баня под дъжда.

Търпеливо стояхме двамата в телефонната кабина и кой с каквото можеше запушваше пробойните. И пак смях. Не стига, че тясно, ами и мокро, размириса се и на ръжда. Най- после пустото небе се нарева, дъждът отслабна и о, чудо- спря! Над залива извиха гръб три големи дъги, а слънцето от една пролука в облаците прорязваше в морето ослепителна златна следа. Невероятна красота. Трябваше да побързаме, защото аз и Санти имахме половин час време до отплаването на кораба. Другите ентусиасти от групата, щяха да останат на острова и да ползват последния ферибот за деня. Те планираха да пренощуват в хотелче до морската гара в Пиомбино, от която тръгнахме за Порто Ферайо, защото ден по- късно искаха да видят и Флоренция.

Заслизахме по стръмните улички, които имаха отново убийствен наклон, то не бе улично пързаляне, то не бе падане с троен аксел и двоен тулуб, не бе чудо… Как е възможно хората, съградили улиците да изберат такива плочки и такъв паваж? Освен ако не са били садисти, разбира се. А местните жители явно ползваха алпинистки обувки, иначе ума ми не побираше как балансирано се придвижваха по улиците на града си. И сняг ако валеше в този град, въобще пък не си ги представях, как биха се съхранили невредими. Пребихме се докато стигнем до центъра на града и до равен терен. Сякаш не ни стигаше това, че отново бяхме мокри до кости, ами сега и насинени. И уж сухи обувки или дрехи щяхме да си купуваме от магазинчетата край пристанището… Ние си купихме картички, захласнахме се по албуми със снимки от града и после през локвите на бегом догонихме кораба.

Пак станахме за смях. Хората, работещи по палубата, ни видяха, не вдигнаха мостика, ама се смееха така, че се чуваха чак долу. Качихме се, фериботът отплава, а ние отново си търсехме място за сушене. Порто Ферайо наблюдаван от морето изглеждаше великолепен като Венеция.

Санти ме задърпа към палубата, каза: “Има вятър, ела да се правим на платна, ще ни изсуши”. И сякаш наистина си имаше представа, какво ще се случи. Изведнъж се изви буря, ама казвам ви: на кораби съм израснала, все около морето живея, такова чудо не бях виждала. Вълните бяха толкова големи, че прескачаха кораба и си играеха с него както дете с новата си играчка. Вятърът ревеше и дълбаеше в морето бездни, а дъждът се изля отново страховит и всепроникващ. В името на фотографията, без малко да паднем зад борда и да се издавим като плъхове. И отново се оказахме мокри до кости, простудихме се, и с ужас си представих, как до края на живота ми ще ме измъчва свиреп ревматизъм.

Настана суматоха по палубата, моряците крещаха да се прибираме в салона. Блъскайки се в стени и парапети, падахме, ставахме, лазехме всички до пътническия салон. В цялата суматоха най- недоволни се оказаха чистачите на кораба, защото Санти си беше купил някакви гумени сандали, които след като се пропиха с вода, оставяха черни следи, подобно на автомобилните гуми по асфалта. Та хигиенистите ги следваха с неистово търпение и стирки.

Вътре в салона на кораба хората се опитваха да седнат и да се омотаят с предпазните колани. Включиха се аларми, изгасна осветлението, светна аварийното. Зазвуча по уредбата в салона предупреждение на английски, немски, френски и италиански езици да сме запазили спокойствие, защото всичко било наред, което освен че никой не чуваше, ами и едва ли му вярваше. Корабът се люлееше като обезумял, падаха шкафове, маси, столове, а от бара- чаши, бутилки; витрини се трошаха, ротативките от залата се откъртиха от стената и с грохот се пръснаха в салона. Хората пищяха, повръщаха, падаха, ставаха… Светът се завъртя пред очите ни и падна в нищото. Аз съм стар морски вълк, никакви морски болести не ме хващат, Санти също се оказа с имунитет. Седнахме в един ъгъл, в някакво сепаре, с крака и ръце се подпряхме в стените, за да не паднем. Заливахме се от смях и се опитахме да снимаме нещастните хорица. Може би хората около нас си мислеха, че сме в емоционален шок, не знам. Гледахме през люка бурята навън, другите кораби, които чезнеха под пенливите зъби на вълните, после пак мелето в нашия кораб и се смеехме лудо. И пак се заехме със сушенето на дрехи и техника. За трети път.

Едва когато умората ни застигна, се сетихме за приятелите си, които останаха на острова, за да пътуват с друг ферибот. Изтръпнахме и двамата от мисълта за корабокрушение, вече нито смешно ни беше, нито забавно. През пет минути звъняхме на мобилния им номер и приветлив електронен глас винаги ни съобщаваше, че няма връзка с абоната. Изплашихме се до смърт. Дори не си спомням кога е утихнала бурята. Стигнахме до континентална Италия, все така без да се свържем с тях. През целия път до дома- също. А те- Оги, Мира и Грета- късметлии, не стига че буря не видяли, ами им се изтощила батерията на мобилния телефон, хапнали, пийнали, наспали се геройски в едно хотелче, ходили във Флоренция и чак на следващия ден следобяд ни звъннаха, когато вече само дето траурни жалейки не си бяхме заболи.

И ако някой ви каже, че в Италия дъжд рядко вали, не вярвайте, просто не вярвайте!

* * *

Към пътеписа съм добавила и кадри от снимките на Сантяго. Това е творческият псевдоним на един забавен, очарователен и добър приятел- Николай Иванов, с когото се скитахме из Италия. Човек, който не само обича фотографията, но и фотографията го обича. С благодарност, уважение и с обич към Санти: винаги! Някои спомени не се забравят, особено ако не го искаме. И ни приютяват по особен начин, защото мигът не се заема.

Край

Автор: Янита Николова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Средиземно море – на картата: