Новите неща в това пътуване за мен започват още с новият терминал на софийското летище. Тих и чистичък, безлюден. Изчакваме един час в просторна зала с пластмасови столове. Разпитвам Георги за всичко, свързано с летищата, самолетите, полетите и екипажите, за което се сетя. Времето минава неусетно, появяват се стюардесите и след проверка на билетите, едно от ония малки автобусчета, които винаги съм искала да видя отвътре ни отвежда към самолета. Чувствам се приповдигнато. Опитвам се да изглеждам, като останалите пасажери — сякаш летенето ми се случва често, а не е събитие за мен в конкретния момент. Стюардесите настаняват хората по местата им. Говорят тихо, усмихват се и изглеждат, като извадени от списание със костюмите си в синьо-зелено и копринени шалчета на врата. Заради късмета ми на начинаещ предполагам, двамата с Георги заемаме две от трите седалки и никой не идва да седне до нас. Пак заради тоя късмет, самолетът няма и минутка закъснение. И последният пътник е седнал на мястото си, самолета рулира, а стюардесите обясняват как да се държим по време на полета.
„Наместихме се на пистата за излите“ — ми казва Георги. Разбирам го сама, само след броени секунди. Самолетът се радвижва, но скоростта е много по-различна от тази, с която сме се придвижвали преди минути. Ускорението нараства постоянно и ме залепва за седалката. Адреналинът ми се вдига заедно с него. Преживяването е кратко, машината се отлепя от земята. В главата ми някакво гласче извиква: „Юпиииии“ и не мога да си откача усмивката от ушите. Самолетът набира височина. Ясно се усеща и дори се вижда, че е наклонен, с вирнат нос. Преглъщам, за да премахна заглъхването в ушите си.