Archive for the tag 'монаси'

мар. 08 2013

Катманду и Бхактапур (Непал)

Стефан и Жени ще ни водят днес на манифестация – истинска, с плакати КПСС- БКП! Не ви се вярва? Четете 🙂

 Честит ви Осми март 🙂 (както на жената ѝ мине този ден, така на мъжът ще му мине годината 😉

 

 

Катманду и Бхактапур

Непал

17 януари 2013 22:00 местно време ( +6 часа изт.)

Пууу, най-после! След почти 34 часа път сме в Катманду, столицата на Непал, входа към Хималаите, шапката на майка Земя ….

А съвсем мааалко остана да не успеем. След няколко месеца подготовка в последния момент се усетихме че поради липсата на транспортни връзки (и подценяване) може и да не ни стигне времето за да прекосим Босфора за нощния полет ( този път решихме за по-евтино да летим с  AirArabia от азиатското летище на Истанбул през Шаржа (ОАЕ) та чак до Непал). Първо пристигнахме в Истанбул със закъснение , сред  невероятно, тотално задръстване. Хората от Нишикли се опитаха да ни уредят почти без пари да стигнем до Sabiha Gokcen Airport  чрез техните колеги от  Памуккале – от Байрампаша отогар до Алибейкьой, от Алибейкой до Дудулу, от Дудулу със тяхна сервизна кола до някакъв терминал, от където пътували безплатни автобусчета до летището…

За да е още по-объркано и трудно , в първия етап, на някаква стръмна и тъмна плетеница от магистрали и  булеварди, автобуса катастрофира!!!     Точно на едно гадно и стръмно разклонение.. А на вън си вали дъждец, за да омаже съвсем асфалта и положението….и така час и половина. Докато Жени не просъсква: „след 10 минути вече няма закъде да бързаме”. За да не правим сеир на комшиите, разбутвам шофьори, застрахователи и всички други, застанали на стъпалата на автобуса, изскачам в тъмното пред първото появило се такси, спазарявам се по непомня какъв начин с ококорения бакшиш, хвърлям раниците в багажника и.. „Чабук,комшу,чабук, че положението се вмириса.” ..На косъм.

 

На летището в Sharjah, OAE

се заприказваме с трима българи – Жоро, който лети за Гоа,Индия, и Яна и Евгени, които,  ха,изненада!, и те летят за Катмандууууу. Времето от 9-те часа престой минава весело и приятно в приемане на ценни живото-спасяващи, средство-спестяващи и гладо-засищащи съвети. Жени играе ролята на протоколчик- такава ценна информация от първа ръка. Оставяме Жоро да повиси още малко в очакване на неговия си полет: „Айде,Брат, все нейде ще се видим.” В самолета за Катманду сме само 7 бледолики, но…българите сме мнозинство 4:3 !!! Невероятно! Не знам на непалците какво им дават да пият, или пък тяхната раса си имат слаби пикочни мехури, но такава опашка пред тоалетна в самолет, не бях виждал. През целия полет. Един май си кацна в тоалетната…

Непал!…

Еййй, как екзотично и загадъчно звучи – Непал… А как изглежда при късен полет? 

Малкото корейско микробусченце, невероятно как побрало 5-ма човека  и 8 големи раници, пъпли в тъмнината по изровени, отдавна забравили що е асфалт, безлюдни улици.. На много приличащ на английски език , шофьора ни разяснява какво  е положението:

– Тъмно, защото всеки ден по 4 часа има режим на тока. Кално, защото всеки ден вали дъжд (хм, не трябваше ли да е сняг) а асфалт по повечето улици вече няма. Безлюдно,защото не стига че няма ток, ами в 22.00  заведенията затварят. И остават само полицаите с бухалки и военните с карабини, да осигуряват реда всред местното население и  спокойствието на малкото туристи, решили да посетят Непал…

Опциите за спане са около 3:

  • бекпекърски Тамел,
  • духовен Boudhanath или
  • баровски Baktapur.

 

Бусчето спира пред предварително проучено и букнато през booking.com (удобно и сигурно) хостелче в центъра на Тамел, при всичкото бледолико. Хората явно отдавна са на тоя режим, защото са подготвени – акумулатори, агрегати  и подобни, познати от нашето недалечно минало, пособия и средства за аварийно осветление. Прилична стая с голямо легло,бели чаршафи, самостоятелна тоалетна и баня- за тия пари, 16$ на вечер двойката,  не можеш да очакваш 5звезди. Обаче – няма ток, няма топла вода…

След ледения душ вече се осъзнаваме какви ги вършим и къде се намираме- на майната си. След дългото пътуване, многото и различни емоции, треперещи от студ и от вълнение, заспиваме сгушени.(Понякога взимам такива решения че чак бръмбарите в главата ми стават и ми ръкопляскат!)

Катманду

Още от сутринта,около 8:30 – 9:00, те събуждат бибипканията на авторикши и мотопедчета, стържещите отваряния на охранителните ролетки по магазините и виковете на уличните продавачи. В тая бедна държавица туристите сме един от малкото възможности за  изкарване на някоя пара и нормално още от първите крачки по тесните улички на Тамел сме атакувани от всевъзможни оферти за трекове, градски разходки или самолетни обиколки на Еверест, но нищо не ни отклонява от твърдото решение да отделим време единствено и само на историята им  и безцелното скитане из калните и тесни улички. Разстоянието през Pashupatinath до Boudhanath се оказва доста сериозно, но няма по добър начин да разгледаш града извън местата за туристи. И двете места са световноизвестни и не се нуждаят от реклама и подробно описание. А от това да се видят от първа ръка. Изумени сме от невероятно високите цени на забележителностите- тук 5$, там 8! Много мразя да давам пари на някой търтей единствено заради късмета предците му да са били находчиви, трудолюбиви и предвидливи и са оставили нещо след себе си. Въпреки раздялата с доста доларчета, гледките а и мисълта че си на такива култови места действат доста успокояващо и сме доволни че сме включили Катманду в маршрута.

Надолу към Kathmandu Durbar Square

се качваме на раздрънкана авторикша, което се оказва много полезно. „Таксито“ ни стоварва в центъра на площада и така поне тук спестяваме входните такси.   Хапваме в едно гаражче на аварийно осветление, препоръчано от приятел на приятеля на Евгени и открито след немалко скитане, с традиционен Dal bhat

– варен ориз , кремсупа от леща и други пасирани зеленчуци за смешните 2$ за двама. Довършваме на покрива на хостелчето под звездите (да напомня че имат режим на тока) „ликвидирайки“ бутилчица Тийчърс по повод запознанството, утрешната раздяла  и рожденния ден на Йоанна – голямата ни щерка.

Бхактапур, Непал

Бхактапур, Bhaktapur – старата столица

Предния ден Янина и Евгени са поели по своя път из Непал (луди,луди за вързване – из планините е -20градуса) и ние пак се заемаме със скитане из града и доизучаване на малкото исторически забележителности. До старата столица, отдалечена на 15-ина километра, стигаме за около час с градски автобус за почти 1$. На входа за пореден път ни убиват желанието за опознаване на непалската история – входът е 50 цента за индийци, пакистанци,афганистанци и всякаква подобна сволач и … 15$ за останалите!!!  Пообикаляме около крепостните стени, но така са завардили подстъпите че наземен достъп няма…

Няма как, дошли сме до тук и със свито сърце се разделям със сума колкото за няколко седмично ядене. Обирджии!

Иначе стария град е най-интересното място от всички. Личи си, че тук непалците влагат средства и усилия за да имат „очи“ да искат такава цена за гледане – чисто, реновирано, интересно.

Няколкочасовото лежерно гледане, снимане и препичане на срамежливото слънце е пораздвижено от манифестация, с развети знамена със съветски символи. Местните се правят, че не забелязват, бледоликите се скъсват да фотографират, а ние си псуваме на воля и им предричаме „светлото бъдеще“ дето ги очаква.

 

Обратния път към Катманду и кипящия Тамел е изминат отново с градския транспорт за атракция и почуда на местните. Вечерта, след поредната порция Dal bhat следва опаковане на багаж и тъпкане на раници докато чакаме топлата вода. На другата сутрин сме решили да продължим към първия град от 5 седмичната разходка на Индия, свещеният Варанаси.

За това как се стига до там сме изчели всякакви форуми и въпреки това не сме много сигурни как точно трябва да изминем разстоянието от около 600км, пресичайки непало-индийската граница. Или никой не е бил подробен и конкретен, за да не плаши желаещите. Както ще се окаже по-късно.

The streets of Kathmandu:

 Катманду, Непал

Катманду, Непал

 

Задължителната снимка със

Sadhu монасите в  Pashupatinath,

след като сме се убедили че няма опасност от магии  и зомбиране.

 Sadhu монасите в  Pashupatinath, Непал

 

Обиколка на

храма Boudhanath

по посока на часовниковата стрелка, омешани с поклонниците.

 храм Boudhanath, Непал

 

 

 

 

Старата столица

Бхактапур, Bhaktapur - старата столица, Непал

Манифестация

в старата столица –горките…

 Манифестация, Непал

Dhal bat, Непал

Прословутия DahlBat, поднесен за бледолики –  с прибори и в чиния.

Да се поомешаме с местните

Автобус, Непал

 

 

 

Всички снимки са ето тук:  https://picasaweb.google.com/100263870214579547005/KathmanduBakhtapurJan2013

 

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с – на картата:

Хималаи (Непал)

3 коментара

юни 06 2011

Лаос: джипки, монаси и социализъм

Днес откриваме една чисто нова страна за нашия сайт – Лаос. Както често се случва за новите (за сайта) страни, водач ще ни бъде Домосед.

Приятно четене:

Лаос: джипки, монаси и социализъм

Луанг Прабанг, Лаос

Лаос. Страната, в която будизмът и марксизмът съжителсват мирно и съвместно и монахчета и пионерчета вървят ръка за ръка към светлото бъдеще.

Луанг Прабанг аэропорту (LPQ), Phetsarat Rd, Luang Prabang, Лаос

В

Луанг Прабанг

монахчетата и по-големите им батковци се изнизват от манастирите си по изгрев слънце и в дълга процесия в индианска нишка с походна тенджера през рамо по главната улица Сисаванг Вонг (крал на Луанг-Прабанг, убеден васал на Френската империя от първата половина на XX век) събират подаяния под формата на лепкав ориз и други местни вегетариански специалитети от наредилото се от още по рано по тротоарите да ги чака граждансвто.

Монаси – Луанг Прабанг, Лаос

И туристите са се събудили и са заели позиция с фотоапарати. А по-прилежните туристи даже са закупили от граждани лепкав ориз и други местни вегетариански специалитети, за да се включат в дарителството.

Монаси – Луанг Прабанг, Лаос

А още по-прилежните (най-често – японци) са си разпределили много внимателно позициите и задълженията така че хем всеки да дари щепа ориз, хем да бъде увековечен на снимка в акта на дарението. Етичната страна на цялата ситуация е силно дискусионна. От една страна, колкото повече туристи, толкова по-сит – градът, а оттам по-сити и монасите. Но идвайки от Африка, няма как да не направя паралел с ходенето на фотосафари в резерватите, когато се тръгва рано, докато животните/монасите са най-актвини. После през деня се изпокриват на сянка. Да четат книги, предполагаемо религиозни, но в цензурираната от идеологическия отдел на Партията версия, или да си разменят текстови съобщения със събратята си или с момичетата, които ги чакат по родните им места.

Монах и Буда – Луанг Прабанг, Лаос

Защото будисткото монашество не е доживотно, а популярна (кратло) временна повинност,

като да се разхождаш белязан с оранжево расо и остригана глава се приема за много шик сред децата и младежите. Всъщност от чичковците, посветили се доживот на пост и молитва, не забелязах много да се включват процесията. Да събират подаяния от миряните и туристите ми се струва, че е работа на послушниците и новобранците? А дали е работа? Може и да е работа, но важното е, че допада на Том Сойер.

Буда – Виетнян, Лаос

Отбелязвам, че лаосците имат много добро чувтсво и за костюм, и за декор от най-различни епохи от историята на Индокитай. Рай за кинаджиите. Освен расата и манастирите, които покриват без съществена промяна няколко столетия, по централните улици на Луанг Прабанг, пред поддържаните къщи от френския колониален период се паркират и коли от епохата, и американски военни джипове от виетнамската война, и съветски от ранния соц, който за Лаос се пада някъде през втората половина на 70-те.

Луанг Прабанг, Лаос

Джип – Луанг Прабанг, Лаос

Джип – Луанг Прабанг, Лаос

И както в Европа различните версии на социализма имаха различни лица по вкуса на съответните си местни сатрапи, така и в Източна Азия, докато Камбоджа е изкарала късата клечка с масовия терор на Пол Пот, а Северна Корея и до ден днешен мръзне във фризера, марка Чучхе, в Лаос експериментът с национализация, колективизация и забрана на експлоатацията на човек от човека е траял мимолетно. Просто защото е започнал, когато в Китай Дън Сяопин вече е прозрял някои истини. А местният Каосян е бил достатъчно интелигентен, че да последва примера му. Което не пречи да се поддържат сценичната постановка социализъм с автентични декори и костюмите. Като медалонакичени мундири за групова снимка на работническо-селско-военни ударници пред паметник в столицата.

Или народна певица на видима възраст 50+ във военен мундир по съветска мода от късния Сталин, която пее протяжни романси на фон на природни пейзажи цяла вечер по националната телевизия. При положение, че има стотина други телевизии на разпложение, включително и директно ловими по най-прекия начин от Тайланд отвъд реката, които я конкурират по coolness, в алтернативни музикални и гардеробни стилове.

Дали пионерската униформа (имат и чавдарчета!) е толкова cool, колкото оранжевото расо, не ми става съвсем ясно, но пионерчета и монахчета да си играят в един общ манастрирско-училищен двор или да се блъскат при един и същ сладоледаджия е най-нормална делнчина картинка.

И както комунизмът им се е пообъркал леко в практиките и символите си и съмвестява червено и оранжево (сафронено), така и капитализмът не е съвсем праволинеен в това отношение.

Будисткото наследство е първата атракция на Лаос. Най-вече в Луанг Прабанг, град който през вековете е бил столица с монарх, ако не на всички Лаоски земи, то поне на северните области. И почти през цялата история тоя монарх е бил васал или на някой от мощните си съседи – Виетнам, Сиам или Бирма – или на Франция. С търсенето на френско колониално наследство нещата са малко по-сложни.

Първо, че французите не са построили чак толкова много неща. Прокарали са широки прави булеварди в столицата и са построили няколко вили, търговски и административни сгради, но не са се заселили масово, както по други свои колонии. А след всичките войни на XX век, колкото ги е имало, са се изнесли. С много малки задомили се изключения. Тук-там попадаш на някое заведение с френски собственик, най-често първо поколение експатриат, който се е постарал да наеме поне един сервитьор-франкофон, на когото да можеш да си поръчаш кроасанчето на френски. Ей така, за идеята. Чунким на английски се казва по друг начин. Но повсеместно за език на запада и бизенса е възприет английският и на младите и през ум не им минава да учат френски склонения. Макар и да са държава-член на Франкофонията (виж Ж.Желев, „Избрани външнополитически импровизации“) и френският да поддържа някакъв остатъчен полуофициален статус, примерно по табелите на държавните учреждения и книжните пари.

Кралския дворец е, скромен, но елегантен подарък на династията от колониалната власт. За сравнение – нищо скромно няма в подарения на столицата Виентян от Големия брат в Пекин Пионерски/Народен дворец на културата. С мроморен площад и пеещи фонтани.

И витловият самолет, с който летях по линията Виентиян-Луанг Прабанг-Виентиян беше китайски. Сефте!

Три дни са общо взето достатчъни в Луанг Прабанг да се полюбуваш на миризми, вкусове и цветове около нощния пазар;

да се просветиш по разликите между тайландския и лаоския стил в храмовата архитектура и да се пренаситиш от позлатени образи на Буда в кхмерски стил;

да направиш едно дълго и досадно плаване два часа срещу течението на Меконг до едни будистки пещери, в които да завариш … още много Буди (гмуди и жмуди);

да пробваш няколко различни видове масаж, да се охладиш два поредни следобеда във водопада Кай Сунг, където се застигаш със същите бакпакери, с които си търкал рамене при монасите и кроасаните рано сутринта.

Река Меконг, Лаос

И на лежанките в градината с гледка към реката на коктейл-бар „Утопия“, на които се очаква да се любуваш на залеза, засмуквавйки питието си … легнал. Трудна работа от някаква възраст нагоре. Но пък за разкършване са ти очертали и засипали с пясък площадка за плажен волейбол. Препдочетох да седна в едни държан от французи ресторант с пригодени за сядане като бял човек маси. На съседната двойка англични на преминаваща средна възраст си преразкаваха преживяванията и усещанията от току що завършил неколкодневен трек по селата във вътрешността на провинцията и … се оплаква, че им била сурова рибата. Моята си беше съвсем добре сготвена. Облизваш пръсти!

Да, Луанг Прабанг е туристческо и бакпакерско място, любимо на европейската пътешественическа периодика, а и на Юнеско, но очевидно не е погълнато от туристите при положение, че всичките могат да се цопнат по бански наведнъж в един вир. Плюс няколко местни по дънки и тениски. Виж с расо или пионерска униформа не видях никой да се къпе. Но пък видях как се играе китав. В село на етноса монг. В училище му викахме джитбол. Волейбол със сламена(!) топка, която може да се докосва само с крак или глава.

Остана ми и един ден да огледам основните забележителносто на столицата Виентиян – будистката ступа, която приличала на позлатен ракетен арсенал (прилича!),

триумфалната арка, в която плащаш 3000 кипа ($0.40) за вход, за да попаднеш на базар за сувенири.

И на гледка към града и партийния дом, който после разбираш, че май не било трябвало да го снимаш. В Северна Корея би се получил сериозен проблем. Но не и тук. Тук само за снимка на американското посолство правят вяла забележка, а то, завалийското, се намира точно до най-старата и забелижтелна ступа в града, та сигурно го има на безброй facebook страници със снимки от ваканции.

И за десерт … опитах от местната диня, разбира се. И не само!

Д.
декември ’10

Край

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Всички илюстрации:

Laos 2010: Vientiane
Laos 2010: Along the Mekong
Laos 2010: Luang Prabang

4 коментара