Етикети: мол

Пътуване до Индия (3): Делхи. Бягство към дома.

Пътуване до Индия (3): Делхи. Бягство към дома.

Днес ще завършим пътуването на Жоро из Индия. В начолото разгледахме Бангалор, бяхме в  Агра и Тадж Махал, а днес ще видим отрезвяващото влияние на столицата Делхи. Специално искам да поздравя автора за реалистичния поглед върху Изтока и Индия в частност!

Приятно четене:

 

Пътуване до Индия

част трета:

Делхи. Бягство към дома.

 

Делхи.

Това е столицата на Индия. Или да кажа столиците. Според Wikipedia това място е постоянно обитавано от 6 век пр. н. е.  Тоест горе долу колкото Пловдив 🙂 Но всъщност, за разлика от Пловдив този град всъщност не е един град, а всяка нова империя или династия която го е завладявала си е изграждала своя си град. Леко настрани от стария. Това сигурно е така защото не вярвам някой да може да се оправи с хаоса на жителите на този град. Явно всеки нов завоевател просто се е хващал за главата, казвал си е „мамка му, аз с тези хора няма да мога да се оправя“ и е започвал да строи на голо поле град така както го  е разбирал и просто е оставял остатъка на доизживяване. Най-ясно това личи при последния опит : т.н. английски Нов Делхи (New Delhi). Разхождайки се по улиците му човек за момент забравя къде точно се намира и съвсем спокойно може да реши че е в някой провинциален английски град. Има ги широките улици и роундабаутите (кръговите движения), има ги и високите огради и подредени алеи със зеленина. Ако ги нямаше маймуните и жегата приликата щеше да е пълна.

За жалост обаче дори и този последен нов град вече е започнал да страда от съдбата на предишните си събратя : тук там, неусетно, без да може някой да ги спре, бордеите са започнали да се настаняват в него. С тях се промъкват и мръсотията и миризмите. Засега това може да се види само в някои паркове (защото останалата част се охранява строго от войската), но съм сигурен че след 100 години „Новият“ английски делхи ще е просто част от „останалата част“ на града. Интересно дали тогава ще има нов завоевател, който да построи поредния нов град за асимилация.

Делхи, Индия

Ето как протече запознанството ми с този град.

Руските ми колеги си бяха заминали по живо по здраво. Така че ми трябваше изпълним план за това как да разгледам града сам. Единия вариант беше да си наема гид, както бяха направили те. Но се бях уморил от целия този процес на пазарлъци и рушвети. Затова ми трябваше нещо което да ме отърве от него поне за ден два. От интернет бях научил че някакъв министър беше открил

Hop On/Hop Off автобуси в Делхи.

Ползвал съм ги в доста европейски градове и това действително е един много удобен начин да се разгледат забележителностите. Реших да не резервирам билет през мрежата, за да мога да видя на място за какво точно иде реч преди да влезем в стоково-парични отношения 🙂

Имах и резервен вариант (който ми беше подсказан от един от индийските колеги в Бангалор): метрото. Да, Делхи има доста развита метро-мрежа. Е, не колкото Париж или Лондон примерно, но съвсем не е малка. И имайки предвид постоянните задръствания и хаоса по улиците метрото ми се стори привлекателна алтернатива.

След скромна, но хранителна закуска в ресторанта на покрива на хотела (макарони с чили и омлет от 1 яйце) се отправих към рецепцията да попитам могат ли да ми извикат такси до началната точка на автобусите, която бях записал чинно в телефона си. Опитах се да обясня къде искам да отида, но явно не срещнах много разбиране. Ясния разговор на английски за жалост е все по-рядко срещано удоволствие в Индия. Да, повечето хора знаят по някоя дума, но не достатъчно за да те разберат всъщност. За радост една възрастна английска госпожа която видях в ресторанта  на закуска реши да ми помогне и на сносен (според мен) хинди обясни какво точно имах предвид. Хората на рецепцията ми казаха да просто да изляза и да си хвана такси. Качих се на туктука който дремеше на тясната уличка пред хотела и му показах на телефона адреса на най-близката спирка на хопон-а. Той разбра къде е, но взе да ме разпитва къде точно искам да отида. Опитах и на него да обясня идеята за хопон автобусите. Не ме разбра, но реши че може да изкара комисионка и ме замъкна в някакъв малък офис където един човек с лепкава любезност ме помоли да седна на диванчето пред бюрото му. И ме заразпитва дали случайно не искам екскурзия до Агра (явно мокрия им сън като туроператори). Казах му да се пръждосва и излязох. Туктукаджията ме чакаше долу и изглеждаше доста объркан, понеже не беше сигурен дали ще вземе комисионка или ще трябва да се задоволи само с таксата за превоз. Разочаровах го, като го попитах колко струва до тук. Но понеже той доста настояваше да разбере къде искам да отида опитах още веднъж бавно да му обясня концепцията на хопон-хопоф-а. След малко мисъл светна в очите му ! Аааа, ХОХОБУС-а ! Разгеле ! Явно

никой не знаше какво точно е хоп-он/хоп-оф. Но виж, хохобуса всеки го знаеше.

Знаейки тази парола нямах никакви проблеми да обясня след това на когото и да е в Делхи какво точно искам да направя и къде искам да отида.

Туктукаджията веднага ме заведе до първоначалната спирка на автобуса. Това беше малко по-далече от най-близката спирка за където бях тръгнал. Но това се оказа добра идея. На спирката имаше офис и пред него имаше един автобус. Отидох директно в автобуса и попитах за билет. Казаха ми че в автобуса не се издават билети. Добре че туктукаджията ме беше закарал до началната спирка. Влязох в офиса. Билета беше 300 рупии : горе долу колкото 3 качвания на туктук. И за тази цена получавах целодневен достъп до модерни ясно брандирани автобуси с климатик. За разлика обаче от Парижките си събратя нямаше аудио система за обяснения, а жив гид 🙂 Заедно с билета ми дадоха брошура и разписание. Освен това ми дадоха и ваучер за понеделника след празниците. Но него нямаше как да използвам.

Докато си купя билета автобуса беше потеглил. Седнах и зачаках следващия. Докато чаках си направих план на коя от 15-ната спирки искам да сляза. Имах предвид че следващия ден е Дивали и доста неща ще са затворени, така че реших да не слизам на местата които бяха относително близо до хотела и които нямаше как да затворят (като мемориала на Махатма Ганди примерно). Колебаех се за червения форт, но гида ми каза че той също ще е затворен утре, та започнах с него.

 Делхи, Индияя

Червения форт е емблемата на Делхи.

Дори и в рекламите на Формула 1 го даваха. Там са се случили много важни неща в Индийската история. Вижте го в албума със снимките : внушителен е. И тук съществуваше обичайната сегрегация между индийци и чужденци. Дори и опашките пред пункта за проверка бяха 4 : за индийски мъже, за индийски жени, за чуждестранни мъже и чуждестанни жени. То всъщност е много лесно да познаете туристите в Делхи. Не видях никой от местните да се разхожда с бутилка минерална вода. И не видях турист без такава. В случая сегрегацията работеше за мен, понеже опашките бяха малки. Разходих се добре из него и поснимах. На излизане се оказа че за 10-на минути съм изпуснал автобуса. Та се наложи да чакам следващия (бяха през 50 мин). За жалост спирката за червения форт беше в средата на една типична хаотична Делхийска махала : със всичките му улични продавачи, мръсотия и кучета. Така че се върнах пред червения форт, където имаше прилична и чисто изглеждаща градинка, а и постоянното свиркане на клаксони се чуваше по-малко.

 Делхи, Индия

След това беше ред на „портата на Индия“. Но за нея предцених че нея няма как да я затворят само се снимах пред нея и реших да я оставя за следващия ден.

 Делхи, Индия

Следващата спирка на която слязох беше

Гробницата на Хюмаюн.

Това всъщност е оригинала на Тадж Махал. Това е една доста по-стара гробница на една друга султана, която дивия султан от Агра просто копирал като Тадж Махал. В мащаб естествено. Гробницата на Хюмаюн беше доста по-малка. Но пък беше също много красива. Този път си бях научил урока и си навих будилника да не изпусна автобуса.

С голямо удоволствие пропуснах всичките му традиционни пазари и следващото място на което слязох беше

Лотусовия храм

след около половин час в приятно климатизирания автобус. Това е голям и много красив храм на най-новата религия в този свят. Храма беше разположен в красив парк. Входа беше свободен. Ама искаха да си свалиш обувките преди да влезеш в самия храм. Да бе ! ДА ! Разгледах само отвън. Но пък пак беше много красиво. Поради това че не влязох вътре ми остана много време до следващия автобус. За жалост храма е в едно предградие на Делхи и около него имаше само мръсно изглеждащи сергии. На идване ни бяха показали от прозореца на автобуса „най-големия компютърен пазар в Делхи“, но при опита ми да го намеря се оказа че е на над 2 км, а не ми се разправяше с туктукаджиите. Така че кротко си зачаках автобуса, който дойде след 20-на мин.

Пропуснах моловете в Сакет,

като се надявах че ще се отворени на другия ден. Все пак хората трябва да пазаруват отнякъде в последния ден на празника. Не може всички да са купили всички подаръци които им трябват. Поне у нас в България е така 🙂

 Делхи, Индия

Следващата спирка на която слязох в късния следобед беше

Кютуб Минар

Реших че ми стига толкова разглеждане за деня и затова смятах спокойно да разгледам тази последна хохо атракция. Платих поредните 250 рупии вход. Дори си купих и аудио гид за 100 рупии. Взеха ми паспорта като залог. И ми дадоха разписка. Гайдът беше в стила на арабските приказки. Това ми се стори странно за Индия. И на места действително се отплесваше в излишно дълги лирични отклонения. За радост ми бяха обяснили как да го прекъсвам.

 Колона – Делхи, Индия

 

Иначе мястото ми хареса. Там беше най-старата джамия в Индия. И тя беше още едно потвърждение на факта че завоевателите винаги се отнасят напълно варварски към културата на завоювания народ : колоните в джамията бяха буквално слепени от части от колони на хинду храмове с уникално красиви релефи по тях. Напомни ми за Света София и за византийските мозайки замазани с вар за да заприлича поне малко на джамия.

 

Пред минарето – Делхи, Индия

 

 

Минарето беше напълно внушително. Един султан го започнал. Изградил 2 етажа. След това друг добавил още 4. После друг добавил още 3. Със друг камък. И така нататък. До самия връх.

 

Върхът на минарето е в градината – Делхи, Индия

 

Дори и британците решили да добавят етаж. От същия камък като основата. Но понеже изглеждал много по европейски имали добирната да го махнат и да го сложат в градината.

В гайда имаше история на Делхи, която изслушах напълно понеже имах много време до автобуса. Направи ми впечатление, че тази история включваше само мюсюлманския период на Делхи и нямаше нито дума за царствата преди това. Все едно че града не е съществувал преди 700 г. сл. н. е. Явно това е някаква държавна политика в Индия.

Сдадох гайда и седнах до спирката на хохобуса. Взе да се стъмва и комарите взеха да натискат. Това ме изнерви : не бях сигурен дали плътния слой от репелент от сутринта все още действа. А всички знаем какво точно имат в слюнката си тези индийски комари. Така че реших че ако се разхождам енергично шанса е по-малък. След 15 мин разходки автобуса най-накрая дойде. Последва дълго и мъчително прибиране през задръстванията към началната спирка.

Летящи килимчета – Делхи, Индия

Продаваме летящи килимчета

Видях разпродажба на летящи килимчета през прозореца на автобуса. Не слезнах, понеже нямам книжка за килимче 😉  Пък и винаги има някаква уловка. Около разпродажбата пишеше нещо за време. А аз време нямах 🙂

Попитах екскурзовода в автобуса какво може да е отоворено утре и тя потвърди че мемориала на Ганди е добра идея.

Хо-хо бус (Hop on - Hop off bus) – Делхи, Индия

Хо-хо бус

От крайната спирка на хохобуса хванах такси (малко бусче) до хотела. Взе ми половината от това което туктукаджията ми беше взел на сутринта. Никога няма да разбера логиката на тарифите на Делхийските таксита.

Все още се чувствах преситен от Индия и затова реших да се възползвам от румсървиса на хотела. Ето как изглежда типичната вегетарианска Делхийска вечеря :

 

Вегетарианска вечеря от рум сървиса – Делхи, Индия

 

Оставих снимките да се катерят в пикасата и си легнах. Този път бях попитал пиколото как се изключват лампите, та спах на тъмно.

На сутринта се събудих към 9:00, измих си зъбите с малко минерална вода (това се препоръчваше в пътеводителите като мярка срещу неизбежното разстройство от водата) и опитах да реша какво да правя в този ден. Полетът ми беше в 2:00 часа през нощта. Трябваше да освободя хотела най-късно в 12:00. Така че имах два варианта : да седя в стаята до 11:30, да си оставя багажа на рецепцията и да обиколя следобед. И вечерта да мина да го взема и да тръгна към гарата да си хвана експреса до летището.  Или да си платя още една вечер в хотела и да тръгна да разгледам от сутринта и след това да полегна в хотела и да тръгна към 11:00 към летището. Реших че няма да мога да заспя така или иначе и избрах варианта с оставянето на багажа на рецепцията.

Така че отскочих да закуся и се върнах в стаята. Обадих се в къщи, гледах BBC и се размотавах по всякакви приятни начини. Погледнах си пощата. Луфтханза ме бяха произвели във Frquent Traveler ! Това даваше някои предимства.

Към 11:45 слязох във фоайето, където отново ми поискаха номера на резервацията ми от hotels.com, прибраха ми багажа, дадоха ми разписка за него и ми напомниха още веднъж колко е важно да оставя ревю за хотела в tripadvisor.com  🙂 Това за ревюто ми го повториха няколко пъти. Явно им беше важно.

Такааа. Грабнах един туктук, а пиколото на хотела му обясни, че искам да отида на

мемориала на Ганди

Разбраха се и за цената, така че просто платих като стигнах.

Казват че този човек е бил толкова велик и заради простия начин по който е живял. Според мен е бил велик поради това че е успял да устои на изкушението на властта. Предствете си само : изведнъж ставате пълновластен господар на 1 Милиард човека. И можете да им кажете какво да правят. Представете си само колко неща могат да се направят с тези ресурси. Древните паметници из цяла Индия са внушителни и досега, а са правени с доста по-малко население. Аз лично не мога и да си представя да може да се разпореждам с такъв ресурс. Поставени пред това напрежение древните владетели са си изградили прекрасни дворци, за да отпускат. И всичко материално каквото можете да си представите. А Ганди е продължил да живее скромно и да служи на страната си. Няма дворец, няма заграбено богатство, няма разточителни фондове за децата (Индира Ганди също е живяла в една едноетажна сграда). Само служба на родината. Саможертва в най-чистия и вид. Ето какво имаше на входа на гробницата :

 Паметна плоча на мемориала на Ганди – Делхи., Индия

 

Нямам какво да добавя.

Казват че след като го застреляли успял да каже само „Ех, Господи“ (Hey Ram на хинди) преди да издъхне. Според мен това не е било молитва. А просто възглас на раздразнение и отчаяние че Индия никога няма да стане това което той се е бил надявал да я направи.

И тук искаха да се събуваме. Пак отказах. Разходих се из прекрасните градини около монумента вместо това. За жалост един катун (палатков лагер) се беше настанил в единия от забутаните краища на градината. Hey Ram! Но пък на всеки 100 метра имаше войник с зареден калашник. Взе да ме успокоява цялата тази войска навсякъде 🙂

Един баща правеше фотосесия на 10-годишната си дъщеричка на един от камъните на езерото. Очевидно беше много горд от това колко красива изглежда тя. Стана ми мило. И се замислих какво правя аз далече от моята дъщеричка. Още малко.

Изходих целия парк, но успях да убия само 1-2 часа. Не смеех да седна на някоя пейка заради комарите. Затова реших да се връщам покрай монумента към изхода. И понеже явно изглеждах доста екзотично с голата си глава и бялата си кожа се оказа че цяла върволица индийци искат да се снимат с мен. Добре, и аз исках да се снимам с тях 🙂

След това реших че ми стига толкова Индия и се запътих да разгледам остатъците от британското присъствие в Индия. Започнах с

 портата на Индия

Много приятен паметник на всички загинали в Първата световна индийски войници в стил на триумфалната арка в Париж. Или в Букурещ. Зависи къде сте ходили 😉

Там имаше много индийци които просто се наслаждаваха на празничния ден. Още желаещи да се снимат със странно изглеждащия чужденец.

Имаше ги и обичайните продавачи на всякакви джунджурии : от бамбукови свирки до велосипедчета от цветен проводник. Все полезни неща. Наложи се да си напомням че съм свършил с пазаруването 🙂

От портата на Индия започваше един 5 километров булевард до президенсткия дворец. Реших че бавното ходене по този булевард е чудесен начин да убия времето. А и президенския дворец изглеждаше внушително в далечината.

По пътя ме спряха само 4 туктука да ме питат не искам ли да ме закарат на пазар. Не исках 🙂

Стигнах до

„президентския дворец“

И се озовах в друго време. И в друга държава. Не държава. Империя ! Оказа се че това е мястото, от което британците са управлявали Индия. Състоеше се от 2 абсолютно симетрични сгради във викториански стил от двете страни на голяма улица която завършваше до разкошен дворец. Пред всяка от сградите имаше по 2 колони с платноходи на върха. Всяка колона беше надписана като подарена от една от бившите колонии : „От Канада за Индия“, „От Южна Африка за Индия“, „От Австралия за Индия“ и от „Нова Зеландия за Индия“.

 Президентският дворец – Делхи, Индия

 

Това, и белия „Амбасадор“, който чакаше на алеята пред сградата ме накара да се озъртам за лорд-губернатора. Не се въздържах и тихичко си изтананиках британския химн. Според мен тази нация напълно заслужава уважение за това което са успели да постигнат в тази необятна страна. И за цивилизования начин, по който са се изтеглили от нея. Винаги съм имал смесени чувства към британците по исторически причини, но смятам че това което са дали на света не бива по никакъв начин да бъде засенчено от грешките, които са правили. Та те са били Америката на предишните векове 🙂 И понеже са живели в едно по-открито време, не им се е налагало да се преструват, че правят всичко за доброто на подчинените народи. Макар че всъщност и доста добро са им направили 🙂

За жалост дворецът беше затворен заради празника и единствено успях да се снимам пред него. Тъй като беше само 14:30 а вече бях привършил предварително набелязаните цели беше време за ново целеуказване. Намерих малка сянка и започнах да ръчкам GPS-а за подсказки. Но идеята дойде от хохо брошурата под формата на мемориала на Индира Ганди. Знаех че ще бъде затворено, но тъй като GPS-а примамливо сочеше че е на 2 км от мястото на което бях реших че това ще е един добър начин да убия малко време. А и Индира Ганди е пряко свързана с България поне в моите спомени. Тъй като това беше в британската част на Ню Делхи реших да пестя батерия на GPS-а и да използвам картата от хохо брошурата. Ходех по правите улици и гледах армейските постове пред повечето от сградите които се оказаха министерства, представителства на щатите и т.н. Нямаше жива душа. Само пред Министерството на войната постовия ми се стори малко странен:

Караулът пред Министерството на войната – Делхи., Индия

Часовият

 

Ама си вършеше работата де. Дори ми се озъби като минах! Дано го повишат скоро 😉

След 30-на мин стигнах до мястото, където е живяла Индира Ганди. И нея са я застреляли. Както предполагах беше затворено. Но пък се снимах пред табелата.

И сега настана трудната част. Имах още 11 часа до полета. Какво да правя ? Очевидно беше че всичко освен пазарите е затворено. А след изминатите километри краката ме наболяваха. И да ви кажа честно бях се пренаситил на Индия. Започнах да си искам в къщи.

Всъщност всичко е затворено ли ? Пред очите ми изплуваха моловете в Сакет. Нямах нищо против да поседна на някоя пейка в някой климатизиран мол. А защо не и да хапна нещо във food court-та. Абе, да избягам от Индийските улици с две думи 🙂  Да де, ама тези молове бяха на 10-на км от мястото, на което се намирах. И тук се сетих за препоръката на индийските ми колеги относно

метрото

Заръчках GPS-а. Оказа се, че има спирките на метрото! Радост. Зададох най-близката и тръгнах да топя 1.5-те км, които ме деляха от нея. Нямах душевна сила да се разправям с шофьорите на туктук. Скоро стигнах метро станцията. След слизането по стълбите се озовах в модерно изглеждаща метро платформа.

 

Метростанция – Делхи., Индия

Метрото

 

Ооо, радост ! Имаше специално гише информация. Та те ми казаха да си купя билет до станция Сакет. Отидох на касата и не повярвах на ушите си: 18 рупии. Аз чух 80 и започнах да броя дребните. Та се наложи касиерката да ме спре 🙂 Даде ми жетончето и слязох на перона. Оказа се че няма да се налага да прекачвам (метрото в Делхи има 4 линии и те са цветно кодирани). Смях се с глас като чух предупредителния запис: Mind the Gap. Това ми напомни за разходката ми в Лондон преди време. Само дето на Лондонските метростанции продаваха дамски прашки със същия надпис. А не мисля че някой би си ги купил в Индия 🙂

Имаше и една друга разлика от Лондонското метро. Всеки гледаше да те пререди да седне. А се обуташ за секунда, а си продължил да седиш прав. И няма значение дали си мъж или жена, стар или млад. Местата са за по-бързите. Така е в Индия 🙂

Стигнах в Сакет.

Да ама след като излязох от метростанцията молове не се виждаха никъде. Само безкрайна мах’ла ! Предадох се и взех туктук. Закара ме до мола за 120 рупии 🙂 Странно че за 10 км ми трябвах само 18, а сега за 1.5 120 🙂 Както казах никога няма да разбера логиката на транспорта в Делхи.

Туктука ме докара до входната врата на единия от моловете. Там много вежливо ми обясниха че не пускали нови посетители защото затваряли ! Гредаааа ! Обиколих като куче покрай моловете с надеждата да се вмъкна отнякъде, дори последвах един японец, който очевидно имаше същото намерение. Ама не. Само излизащи. Имаше някакви ресторанти дето все още бяха отворени, но реших да не се застоявам в това предградие на Делхи.

Затова се стегнах и изръчках GPS-а за най-близката спирка на метрото. Бях решил да ходя да си взимам багажа и да бягам на летището. Нищо че имаше още 8 часа. Стигаше ми толкова ! Вече бях почти в положението да искам да пропълзя в черупката си и да гледам в точка. Толкова бях претоварен от цялата тази различност и шареност на Делхи и Индия като цяло. Исках луфтханза. Brot Katoffel ! И в къщи.

Последвах GPS-а през може би най-мръсната и шумна улица в Делхи. Коли от всякъде. Рикши и туктуци профучават край теб. Хора продават всякакви керамики и храни по улиците. Деца се въргалят в мазната прах в предблоковите пространства. Хора с мръсни бели чаршафи се дупят да палят огън до мястото където си играят децата. И хора, хора, хора, хора ! Отвсякъде. А и понеже започна да се стъмва предполагах че и комарите ще се появят скоро. Така че бързах след човечето на GPS-a и не поглеждах настрани. След 15-на мин стигнах до станцията. Лесно я познах по плътната редица от туктуци която я обграждаше. Бедняци спяха пред самите стълби. Бързо се шмугнах вътре. Взех си билет за централната гара, защото знаех че това е най-близката до хотела метро станция.

Слязох на гарата. Понеже не беше много тъмно още, имах време за губене а и бях се поосвестил от цивилизацията в метрото реших да ходя пеш до хотела. Не беше толкова трудно и отне само около 20-на мин ако прескачаш ла*ата, налягалите просяци и продавачите на неща и внимаваш за туктуците, като бягаш сред трафика да пресечеш 🙂

 

Тук тук в тъмното – Делхи. Индия

 

В тесните улички до хотела

Дивали явно вече беше започнал:

таксистите украсяваха туктуците със свещички. Та се зарадвах, че стигнах до хотела без премеждия. Багажа ми беше там и изглеждаше в ред. Компютъра в раницата – също. Реших, че е добра идея да хапна в хотела преди да тръгна за летището. Поръчах същото като предната вечер (само че с друг хляб с масло вместо с чесън, защото това имаха готово) и ги зачаках седейки сам в ресторанта на покрива на хотела. Група чужденци изглеждащи като гейове беше наизкарала огромни сложни фотоапарати и снимаха малката уличка от покрива. И ги разбирах, че не искат да слязат долу, и ми беше смешно, че не смеят. Пиколото дойде да ми прави компания. Английския му беше лош. Но успя да ми обясни че семейството му в този момент се е събрало да празнува. А той бачка. Разбирах го. И аз така 🙂

Хапнах си вечерята, платих на момчето и се занесох до рецепцията. Поисках да ми извикат туктук до гарата. Имах глупоста обаче да кажа пълното име авторикша вместо просто авто. И ми викнаха един юнак с колело, чиято задна гума беше заменена с каруца. Как ме закара до гарата със все багаж – не знам. Ама се справи. Дадох му двойно на това, което в хотела ми казаха да му дам.

Стигнах до спирката на влакчето до летището и въздъхнах с облекчение. Бях се измъкнал от Делхи. Беше време да пратя SMS в къщи да оповестя. Исках да се добавя и аз в SMS-а и да съм си в къщи вече.

Зад мен във влакчето имаше група американски тийнеджъри: 2 момчета и 2 момичета.

Едното момче обясняваше как можело да се стигне до Тайланд. И накъде да се поеме след това. Не бяха на повече от 20 според мен. Помислих си че е много смело от страна на родителите им да ги пуснат сами така. И същото време е чудесен опит за тях. Нищо чудно тези тинейджъри, заради този си опит, да бъдат началници на моите деца по-късно.

Стигнах без произшествия до летището. Добре ама там имаше друго препятствие. Под формата на войник с автомат. Който настояваше да види паспорт и хартия че ще летиш. За паспорта добре. Ама хартията ме затрудни. Аз имах електронен билет. Не се бях чекнал от хотела понеже не мисля че имаха принтер. Добре че се сетих че бях разпечатал разписката за целия билет и я бях пъхнал в чантата. Номера мина. Така че ето ви още един добър съвет : винаги си носете разписката. Може да ви спаси в най-неочаквани ситуации.

Оказа се че и в транзитна зона не мога да вляза : имаше 2 часа до започването на чек-ина. Затова направих няколко кръгчета из залата заминаващи : да огледам кое къде е. След това си избрах една седалка на която можех да си вдигна краката, взех си кола и кафе и се заслушах в останалите ми подкасти. И така 2 часа. По едно време се сетих че е добре да похарча и останалите рупии и отидох до автоматите. Там се оказа че мога да си взема вода и чипс за дребните в джоба ми. Супер. Взех масала чипс 🙂  Беше пикантен.

Най-накрая отвориха чекина за моя полет и аз реших да си използвам правата на Frequient traveler и се наредих на чекина за бизнес класа. Номера мина. Такааа – 5 часа до полета. Минах през всичките магазини. Първо на разузнавателна обиколка. После да взема това която си бях набелязъл по време на първата обиколка, а именно копринен шал за щерката, още подправки и стек цигари давидов за $18. След това, на 3-тия тур се зачудих за клавиатура и адаптер за HDMI за таблетчето, но се отказах.

Писна ми от магазини. Огледах се салон на луфтханза, но нямаше 🙂  Затова се запътих към гейта. Там имаше луксозна версия на креслата с възможност за качване на краката и някой беше придърпал едно такова до една charging station : колонка с контакти и кабели за зареждане на различни телефони. Явно не бях първия който си прекарваше незабравимо време на това летище. 🙂

Разположих се, навключих телефона и компютъра да се зареждат и поради липса на интернет дръпнах една цивилизация. Бих ! Както винаги. Това са едни гарантирани 3 часа 🙂 Междувременно до мен на креслата се настаниха една двойка хипита и един доста досаден бял американски будист който почна да ги облъчва на религиозни теми. Не издържах и си пуснах музика. Хора ! Родопски ! мехлем за душата !

Да де, ама времето не щеше да минава. Реших че е време за още един тур по магазините. Нищо не си купих, но се разходих добре. Отвориха гейта и аз побързах да се вмъкна в самолета. Местото не беше лошо : до пътеката. Оказах се до една възрастна индийка която явно й беше за първи път да пътува и беше доста шашната.

Добре че самолета се оказа наполовина празен и можах да се шмугна на според мен най-доброто място в големите презокенаски боинги на луфтханза : в началото на туристическата класа, точно срещу местото на стюардесата. Но не на първия ред, а местото до прозореца на втория. Пред него няма седалка заради вратата. И може да си протегнеш краката докъдето стигнеш. А и нямаше никой до мен, така че дори не ми се наложи да ползвам изваждащия се монитор а просто можех да зяпам този на седалката до мен.

И там усетих 100 котки да драскат по вътрешната стена на стомаха ми. Пригади ми се. Изби ме студена пот. Трябваше да дишам дълбоко. И това точно преди излитане. За малко щеше да ми се наложи да ползвам торбичките в самолета 😉

След това ме втресе. Те че бяха надули климатика на студено бяха. И че аз бях само по фанелка бях. Ама така ме втресе че чак усетих как лимфните ми възли се втвърдиха. Започнах тревожно да прехвърлям възможностите. Къде бях сгафил с хигиената ?! Дали беше от маслото на питките в хотела ? Или от чипса който бях изял с ръце без да си ги изтъркам с деизнфекцираща кърпичка ? Или просто беше настинка ? А може би нещо повече ? Незабравим спомен от Индия ?! Доста неща ми минаха през главата.

По-кошмарно пътуване не съм имал : само картофи и хляб от храната в самолета. И само газирана вода. Добре че още не беше започнало разстройството 🙂

Досега никога не ми беше трябвало одеалото което луфтханза раздават на дългите полети. А сега ми се искаше да го взема и на летището. Реших че това си струва опитите да говоря немски със стюардесите. 🙂

На Франкфурт намерих бизнес ложата. Там имаше безплатен бар. Пих газирана вода и ползвах нета. Каката на входа каза че ще ми пратят специална Frequent Traveler карта по пощата. Обичам Луфтханза.

Иначе беше адски студено докато ни докарат до самолета ! Още по-зле ми стана.

И така се довлякох до София. Багажа ми беше там. Цял и непокътнат. Дори не беше мръсен. Обичам Луфтханза. Побързах да се прибера в Пловдив и да заема ембрионална поза под климатика в къщи. Оказа се че просто е настинка съчетана със стомашно разстройство. Нищо което парацетамола и имодиума не могат да оправят 🙂

Лежах и се чудех. Струваше ли си ? Добре ли мина?

И какво ще ми трябва за да се върна обратно към нормалния си живот ? Все още имах неистовото желание да пропълзя в черупката си и да си смуча палеца. Но започна да ме отпуска по малко.

Едно знам със сигурност : така здраво си бях начесъл пътешетвеническата краста че чак до кръв я бях надръгнал. Чувстах се натровен от Индия : в буквален и преносен смисъл ! И започнах да отценявам простите неща в къщи. И да се радвам на българското и моето си. Затова не ми и трябва сувенир от това пътуване. Смятам че това което написах тук винаги ще го помня. То ме направи друг човек. Такъв който отценява какво има в къщи. Дори и неща на които преди не съм обръщал внимание. И със сигурност ме направи по-запален българин. Ако това въобще е възможно.

Дали открих себе си ? Мисля че да. Ама аз си се знаех къде съм. Просто се убедих за пореден път че съм прав. Ето това е моя сувенир от Индия.

 

Автор: Георги Кодинов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Индия– на картата:

Саудитска Арабия 11

Саудитска Арабия

 Тази седмица, започна с будистки Бутан, католически … Ватикан, очевидно днешният пътепис трябва да бъде повече от мохамедански 😉 И какво по-мюсюлманско от Саудитска Арабия? С днешия пътепис я откриваме за пръв път за нашия сайт.

Приятно четене:

Саудитска Арабия

 

Прибрах се от близо 4 седмици в Саудитска Арабия. Досега не бях слизал към Арабския полуостров, а наред с факта, че цялостно дори ваденето на туристическа виза и ходенето заедно с Ива е почти невъзможно, без работа надали щеше да се случи.

Саудитска Арабия

 

Имах няколко обучения в Сауди Арамко и това бе причината на заминаването ми. Обикновено не говоря за работа в личния блог, но го споменавам по една проста причина – Арамко представлява по-голямата част от икономиката и живота на Саудитска Арабия 🙂

Според Wikipedia, Aramco е най-скъпата частна компания на света – петролен магнат с (вероятно) най-големи залежи на гориво изобщо. Компанията съществува от 1933-та година – едва година след създаването на Кралство Саудитска Арабия. С нефтените си залежи по-голямата част от икономиката на страната практически се издържа (по обясними причини).

Тъй като имах и курс в Нефтохим Лукойл – Бургас (преди около 2-3 години), имах готовност за нещо подобно, или поне някаква нагласа за самата компания. При посещението ми в Арабия видях, че нещата са коренно различни (поне от българския клон тук).

Саудитска Арабия

 

Саудитска Арабия

 

Като начало, престоят ми беше в

Даммам

– близо до Персийския залив, а не в центъра на страната в близост до Риад.

 

Dammam Saudi Arabia

 

Повечето ми познати, които са били в арабски или дори само мюсюлмански страни, очакват да имат опит и яснота какво се случва и как да се справят, ако попаднат в Кралство Саудитска Арабия. По наблюдения и множество разговори с хора там останах с ясното впечатление, че

там цари най-консервативната политика по много въпроси.

 

Ако трябва да синтезирам

топ 5 правила за оцеляване в Саудитска Арабия,

то това са:

  • никакъв алкохол (за наркотици да не говорим)
  • никакви списания/филми 18+
  • много внимателен контакт с жените там (по възможност – никакъв, дори погледи)
  • внимателно и с дрехите – късите гащи са обидни, дори дънките понякога са неприятни за местните. За жените – винаги и само изцяло с черните одежди, покритото лице е предимство.
  • … и да не сте се опитали да питате за свинско, тъй като това ще е последният ви въпрос 🙂

Топ 5

Алкохолът е абсолютно забранен и не се продава никъде. И, не – не е като в Египет, където вечер се случват всякакви неща, след последната молитва. Тук просто не се пие и няма къде да се намери алкохол (може и да има 1-2 контрабандни улички, но със сигурност не бих си играл с живота там). За наркотиците мога да кажа само едно – при напускането на страната, на летището, получихме бланки за попълване преди един от stop-овете, на който трябваше да попълним лични данни, а отгоре с огромни червени букви пишеше: DEATH FOR DRUG DEALERS. Без коментар.

Саудитска Арабия

 

За XXX нещата,

хората са доста консервативни, контактите с жените са доста особени и цялостно това е тъмна територия. Страната следи масово за посещенията на всякакви сайтове – блокирано е всичко възможно (торенти, сайтове за сигурност и въпросните сайтове) и при успешно влизане в даден сайт (както направих със Замунда, само зареждане на началната страница!) – след 10 дена вече сайтът е забранен 🙂

Контактът с жените

също е нещо, с което трябва да се внимава. Облечени са изцяло в черно, повечето са с покрити лица и само процеп за очите, а някои стигат до крайност – носят плътни слънчеви очила или имат полупрозрачно фередже, така че дори очите са невидими. Доста е фрапантно, мъжете са ревниви и най-добрата политика е незабелязването на всички околни жени (с опцията да не се блъснете, естествено). В работата ми имах грешката да подам неволно ръка на една от жените, с които работех, при което я прибрах толкова бързо след ужасения поглед, че ‘сякаш нищо не се е случило’.

Като казах “с които работих” – до преди 5 години на жените е било забранено да работят, в момента прокарват политиката за работата, малко по малко, дори с бавни стъпки започват да приемат и жени в политиката (но наистина плавно и лежерно). За сметка на това на жените е забранено да шофират – така че повечето са превозвани от съпрузите си или масово се наемат шофьори (таксиметрови шофьори на твърда ставка или ‘внос’ на шофьори от чужбина, което е по-сигурно). Самото посещение на заведения, ресторанти и прочие се случва в отделни зали – зала ‘singles’ (забранено за жени) и зала ‘families’ – за семейства. Едва на две места видях ladies зали – където се събират жени, това се случваше в моловете.

Саудитска Арабия

 

Моловете са основното забавление,

тъй като музиката на публични места е забранена, киното е забранено, алкохолът – също, а на много места и наргилето е забранено (макар че открих достъп до наргиле по сложен и бавен начин). Та, де факто, хората в Даммам имат 2 забавления – ходенето в мола или пътуването към Бахрейн/Дубай, където повечето ограничения ги нямат – жените шофират, има кино, алкохол и прочие. Но, както казах, в Саудитска Арабия това чисто и просто не може да се случи, ако ви е мил животът.

Всъщност по плажа има няколко вида забавления от сорта на каране на ATV-та. Нямах възможност да отида и да видя за себе си, но разбрах, че това е едно от нещата, които също се използват за уикенда. Но добър въпрос е при 45-50 градуса през лятото (и 35 градуса седмицата, когато се върнах) колко е удачно да се стои навън 🙂

Сауди Арамко

Споменавайки уикенда – в Саудитска Арабия уикендът е четвъртък и петък. През целият ми престой така и не успях да свикна на това. Тъй като имах доста работа и в България, добрата новина беше, че оставаха 2 дни за наспиване и реанимация в хотела, както и за работа по европейски/американски стандарт, а докато работех събота и неделя, реално останалите хора почиваха.

Саудитска Арабия

 

Работното ми време бе през работната седмица събота-сряда от 7 до 4 (с престоя на място). След работа цял ден на крак (след 8 часа лекции) обикновено се прибирах малко на тишина и спокойствие или лягах за дрямка. Другата опция бе шофьорът да ме остави за кратка разходка из Карфур и взимане на храна от топлите витрини в мола (с персийско, китайско и други). В китайските ресторанти не продаваха китайски пръчици, направи ми впечатление. Цените на хранителните продукти бяха около 20% по-ниски от тези в България (на техниката – по-ниски или аналогични). Предизвикателството следобед бе да дремна между молитвите, като след работа се прибирах към 4 и половина, след което следват молитви в 5:30 и в 7. Най-предизвикателното обаче е сутрешния prayer в 4:15 – 4:30. Почти не минаваше сутрин, в която да не се будех от джамията до хотела – доста демотивиращо за идния работен ден.

 

Както се изрази контактът ми в Арабия –

Сауди Арамко е държава в държавата

Първо ми беше трудно да го осмисля (най-прост пример ми бе Ватикана), но след като слушахме радио “Арамко” и минахме покрай частното летище на компанията, както и строежа на ЖП линията към Риад, инициирана от петролната компания, започнах да загрявам. Компанията е открила около 55000 работни места в различни сектори, развиваща местната икономика, както и развива партньорства с различни страни на няколко континента.

Някои хора смятат Aramco за държавна компания. Технически не са прави, де факто е доста близо до истината. Компанията е частна, но работят съвместно с краля и си помагат взаимно. Това е всеизвестен факт, а не е нещо ‘под масата’ – защото имат взаимен интерес, осигуряват работни места, страхотна държавна политика и условия на труда (с различни бонуси и пакети).

Наргиле – Саудитска Арабия

 

На прибиране прегледах за местни сувенири или нещо от сорта. Изключая топовете (облеклата на местните), другото стандартно място са Dates – местните плодове, които приличат на фурми, а на доста места ги превръщат в сладки (със сусам, с пръчици, на места с шоколад, вътре с бадем/лешник и т.н.) Въпросните минават и за шоколадови бонбони при черпене. Тъй като алкохолът е забранен, освен безалкохолните и топлите напитки са популярни безалкохолната бира и някакво местно безалкохолно шампанско.

Имах шанса да присъствам и на местно хранене – пиле с ориз, което ядохме, седнали с кръстосани крака на земята. Някои от присъстващите се храниха с пръсти, без прибори. Доста традиционно и част от заведенията в града бяха построени с високи платформи за сядане по подобен начин. Наргиле се открива трудно в Кхобар (и бих казал, че е по-слабо от турското такова), а кафето има много специфичен и незабравим вкус – страшно сладникаво със силен и приятен аромат.

Още много интересни неща могат да се разкажат, но приключвам тук, тъй като времето минава, а пиша поста със седмици и е добре да види бял свят. Беше ми казано, че апаратите са забранени, така че имам само няколко снимки от мобилния (все пак е относително безопасно, ако не снимаш политически неща, църкви и някои други неща).

Автор: Марио Пешев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Близкия Изток – на картата:

Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис) 12

Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)

Днес ви представям фотопътепис, който е прекрасно продължение на тазседмичния пътепис  за Истанбул

 

Към снимките има много добри описания, така че можете да го разглеждате и без да сте чели предишния текст

Приятно разглеждане:

Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)

Истанбул – споделящият и увличащ 18

Истанбул – споделящият и увличащ

Пътеписът днес ще ни отведе не толкова далеч – Истанбул ще ни бъде разкрит през очите на Теодора. 

Приятно четене;

Истанбул – споделящият и увличащ

Сутрин рано в Лалели.

Един търговец влачи яркозелен маркуч по тротоара, стига до магазина си, вдига решетката на половина и с небрежен жест насочва струята вода към тротоара. Отмива внимателно всичко, което е останало от нощните птици по улицата. Не го е твърде грижа, че поизплаква и краката на туристите, които са се скупчили пред входа на хотела в съседство и си чакат екскурзовода. Водата се излива в канавката на улицата. Канавките на Истанбул са тесни и плитки – като обърнати керемиди – не задържат боклуци – всичко се оттича, неизвестно къде –  и придават на този огромен град успокояваща нота уют на селско градче. Невъобразимо.

Типична улица в Лалели – Истанбул, Турция

Типична улица в Лалели

 

 

 

Този път тръгнахме към Турция през септември – казват, най-хубавото време, което човек би могъл да си избере. Нито е горещо, нито е студено. Таях известен страх у себе си – до колко ще се осмеля да поема из този безкраен град – 183 км дължина, а? Имах само едни бегли езикови познания, надявах се да си купим карта почти веднага, събирах спомени и приятелски съвети.

Ако сега не се окопитя, няма за кога – имах около два часа да събера кураж – плюх в пазвата и загледах умно.

Пътуването с група е особено.

Хем имаш зад гърба си толкова хора, хем едно такова групово ти е: обърнете глави надясно, следвайте ме, тук имате 10 минути за разглеждане, моля подредете се…Без малко да се обърна към водача с господин учителю… Нейсе, негодувах, но се възползвах безсрамно от  разходката  бонус –  доволно почерпих знания и насоки, за кратко избягах от отговорността да водя малката ни групичка. Туристическата агенция беше организирала всичко много добре – разпределение на времето, екскурзоводи, предложения за разходки.  Но ние искахме да усетим града сами, да си хванем картинката директно от улицата.

Laleli Sigorta Laleli, Kemal Paşa Mh., 34134 Истанбул/Istanbul, Турция

 

 

Истанбул е странен град

– съзнаваш че е огромен,  толкова сгъстен, че в някои райони игла не може да падне между сградите,  но в същото време, където и да се намираш усещаш една особена широта и комфорт.

Водачът Исмет

Исмет, знаменцето и групата

 

 

 

Ние започваме от Лалели. Това е кварталът на търговците. Преди години, на мястото са били Султанските градини с лалета. Прочутите черни цветове са се полюшвали грациозно и са събирали световна слава. Днес, всяко местенце е оползотворено и тесни високи магазини  (с огромни витрини, високо нагоре по етажите), са се омешали с хотели.  Входовете към гостоприемниците са малки, за да пестят място. И цялото е една шарения, манекени и търговия. Хора като мравки са плъзнали – едни търгуват, други купуват, трети влачат  колички с карго – огромни пакети, омотани с кафяво тиксо. Кипеж.

След кратка суматоха, съвсем професионално и с българското знаменце в ръка, сред нас се появява Исмет.  Той, по стечение на обстоятелствата и късмет, е определен за наш екскурзовод. Събира всички около себе си, безцеремонно и уверено се запознава с нас. После вдига ръка и „следвайте знаменцето”. Този човек обича историята и се постарава да ни покаже най-хубавото от нея. Спира буквално на 10 метра. За всяко място вади разказ, притча,  легенда. Имах една учителка в основното училище, която преподаваше история като Шехеразада – така сладко разказваше, че ние, малките султанчета слушахме и забравяхме да и резнем дисциплината. Четяхме учебника като сборник на Шарл Перо.   Исмет беше истински Шехеразад (да ме прости красавицата), а освен това и с чувство за хумор. И практично сериозен:

Сега, искам да ви предупреда: докато аз ви говоря и си разказваме, ще идват разни хора, да ви правят смешки, интересно и т.н. Вие! Няма да им обръщате внимание. Защото, докато ви правят шоу, другарите им тършуват между вас. Разбрахме ли се? Хайде, следвайте знаменцето.

Университетът и пожарникарската кула

Университетът и Пожарникарската кула. На времето била най-високата сграда в града и служила за наблюдение на града, за да локализират пожарите по-лесно и пожарникарите по-бързо да стигат до мястото на нещастието

 

 

 

И след знаменцето, след знаменцето, стигнахме Капалъ Чарши – майййката на пазарите. Ако питате мен – като пазар не става. Но атмосферата му  усещаме щом се замотаваме  по коридорите, снимаме таваните и лееко пренебрегвам непознатия английски (ама наистина не се разбира на какъв език ти говорят). Вървим, а навсякъде блещукащи съкровища, шалове, чашки, чинии, купи, картини…. Не трябва да се пропусне – просто да се поразходи човек, да пообиколи – ей тъй, заради удоволствието. Аз установих (с яд и мъка от себе си), че нещо пазаренето не ми се отдава. Или просто не ми се ще – против възвишената ми природа е. Ай!

Капалъ чаршия, Истанбул

Капалъ чаршия

 

 

 

Междувременно Исмет – нашият човек в Истанбул 😉 – спира пред едно магазинче и отвътре излиза една прекрасна, усмяна жена. Тя е българка. Да ви кажа, скъпи гости – вика Исмет – тя може да ви намери всичко – каквото си пожелаете. Само заповядайте.

Капалъ чаршия, Истанбул

Една българка с магазин в Капалъ чаршия

 

 

Продължаваме нататък, а хората в пазара са станали още повече. При единия изход настъпва кратко объркване. Снимали филм. Групата ни цъка и се диви. Разходката ни тече и стигаме с паузи до Синята джамия.

 

 

 

Но преди това спираме на

площада край нея – Ат Мейдан, за да видим Египетския обелиск,

чието сребро ограбили кръстоносците (как е удобно да водиш война в името на благочестието), палатът на Ибрахим – велможа на Сюлейман Великолепни. Наистина красива сграда, строена с мисъл и вградена в бъдещето – звучи така реално и днес.

Египетският обелиск – Истанбул

Египетският обелиск

 

 

 

До него, разказва гидът, е шивачницата, в която Захари Стоянов получил тескерето си за право на шивашки майсторлък.

Истанбул, Турция

В дъното на снимката е шивачницата, в която Захари Стоянов е получил правото да бъде шивач, според нашия екскурзовод.

 

 

Междувременно, храбрият ни водач, получи повод да се докаже. Докато ни разказваше за веригите по вратите, край групата спря мотоциклетист с едно куче за навигатор. Исмет твърдо и учтиво го отпрати, а към нас горчиво се обърна: ама нали ви помолих да бъдте бдителни? Какво правите вие сега?

Джебчии с куче – Истанбул

Джебчии с куче – Истанбул

 

Синята джамия

На портата към двора на джамията има окачена верига. Тя висяла там, за да може султанът да се поклони минавайки под нея – ще не ще, богът бил по-велик.  Много хора искаха да видят тази забележителност. Група младежи пъргаво раздаваха торбички – да пренесем обувките си, защото вътре се ходи бос. Една млада жена спираше дамите, които бяха по-леко облечени и им предлагаше сини шалове, за  да влязат уважително в храма.

 

Синята джамия, Истанбул

Синята джамия

 

Вътре имаше много посетители – туристи, други, очакващи молитвения час, трети просто дошли да видят мястото. Край едната врата, под прозрачен капак имаше златно-сребърна миниатюра на Мека (дано не бъркам), донесена от арабски емир.

Синята джамия, Истанбул

Мека (миниатюра)

 

Излязохме на двора и от тук насетне мьı с групой разделились и поехали по свое усмотрение. Исмет ни обясни как да стигнем до следващата ни цел, само трябвало да хванем фюникюлера. Да хванем кое? Видяхме час и половина по-късно. Междувременно си купихме градска карта, върнахме се в хотела – беше обедно време – можехме да си получим стаята. Сетне обратно към трамвайната спирка.

Сега е моментът да се обясня за този трамвай.

Леко ще преувелича и ще го нарека Истанбулската проекция на Камино. Следвайки трамвайната линия, вървим през хълмовете, през Златната порта, Капалъ Чарши, покрай Египетския обелиск, Триглавия змей,  Синята Джамия, покрай Света София, близо до Топ Капъ и Йеребатан, близо до Египетския пазар,  кейовете на Еминьоню, през моста Галата, през Топхане и спира в подножието на хълма, на който се намира Таксим и започва изтънченият Истикляль.  Някои от тези места видях, някои си оставих за следващ път. Искам да открия лично всяко едно от посочените чудеса, в момент, когато мога да го усетя най-пълно и цялостно, без да се похабява емоцията от туристическа задължителност.   Сега исках градът. Една приятелка ми каза – Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BE%D0%BD

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F

За да се качим на трамвая, трябваше да влезем в спирката. За да влезем – трябваха жетони – по 2 лири бройката. Няма билети, няма кондуктори.  Сборихме се с тази технология – потеглихме към спирка Кабаташ и срещата ни с тайнствения фюникюлер. Последното звучеше като епизод на Стар Трек.

До тук добре – съпроводени, направлявани – разгледахме, чухме, посетихме. Сега ни оставаше да се насладим на свободния полет и да видим, аджеба, този Истанбул, предоставен само на нас. В личен ракурс.  Огледах се дискретно – хората и представа си нямаха, че ние сме на посещение тук, просто всеки си имаше нещо за мислене, за правене, за живеене. Отпуснах се и започнах да попивам атмосферата. Не можех да сваря да виждам и да разпознавам места. Не знаех да гледам ли, да мириша ли, да усещам ли. Но това беше само началото.

Стигнахме последната спирка – Кабаташ. Както ни беше обяснил нашия човек: без да излизате от ограждението, слизате едно ниво надолу и се качвате на фюни-нещото. Няма да плащате нищо, няма начин да се загубите. Да ама позна едно от три – не излязохме от спирката. След като се опитахме да минем без билети през КПП-тата (не беше нарочно, но наистина не можахме), да се върнем обратно край морето (само веднъж, докато загрея, че има указателни табели, които са и верни на всичкото отгоре), някак успяхме да си вземем жълти жетони (за повърхността са червени), да минем бариерите и следвайки хората да отидем да почакаме. Оказа се, че чакаме нещо като подземни трамвайчета. Както ми обясниха по-късно, те били 2, разминавали се по средата на 4 минутното трасе и се дърпали едно друго. Фюникюлерът!

Успяхме да минем и през това чудо на съвременната транспортна наука, да  излезем отново на светло слънце и да се озовем точно на Таксим.http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BC

А  причината да стигнем до тук, бе една прекрасна (без грам преувеличения)  Истанбулчанка.

 

Таксим

Площад Таксим

 

Като отива някъде, човек си пожелава всичко най-хубаво, защото е далеч от дома и има нужда да види прекрасното. Предимно. Но пък не е лошо да не се отмества погледа и от неугледното, за да се научи да цени едното или другото, в зависимост от мирогледните си предпочитания. Философски, китайците са синтезирали това възможно най-кратко и цялостно: Ин и Ян. А Истанбул носи в себе си твърде много история, твърде много култура, твърде много, за да избяга от тази взаимовръзка.  Наред с красиви фрески и елегантни извивки,  стоят порутени фронтони и увиснали стрехи. Тълпата за кратко се разтваря и пред теб застава дете, което се опитва да ти продаде пумпал. Пълната с локуми и халва витрина се опира о поизоставена сграда, красива туркиня подминава опърпан уличен музикант.  Едното следва другото в неповторим ритъм, чийто стъпки не може да се уловят, единственият избор е да се следват.

Галатасарай, Истанбул

Портите на Гимназия Галатасарай

 

Ние стояхме на плочките на Таксим, облени от навалица и звуци. Това бяха двете неща, които обхванаха сетивата ни и ни задържаха на земята. Чудех се, как ще се разпознаем с момиче, с което никога не сме се виждали, дори и снимки бяхме разменили. Обаче, както винаги става при среща с непознат, още щом видиш чакания от теб човек, мигом разбираш, че точно това е той. Няма изключения, объркванията са толкова мимолетни, че според мен не стават и за статистика. Ето, през улицата, съзираме една широка усмивка и помахване, че сме сигурни – това е чаканата от нас личност. Срещата ни с нея е лично преживяване, бих могла да добавя, че имах късмета, да намеря деликатна, но в същото време доста жилава дама, която по съвършен начин оформи времето и пространството за нас – ние бяхме гости, на които бе позволено да надникнат в ежедневието на улиците, в пасажите, из кварталите. Дай Боже, всекиму.

Истиклял е неуловим.

Ту имаш чувството, че търчи и се забавлява като немирен джин, когато изведнъж се отдръпва хладно-надменен, ту става ласкав и уютен.  Изумително е, че една улица носи толкова променливи по себе си. Повечето сгради са красиви и елегантни, но сред тях има и истински аристократи. Излъчването им е толкова силно, че наблюдателят остава поразен от индивидуалността, атмосферата и духа, които тухлите са запечатали. Не особено величави порти или сводове, разкриват истински съкровищници зад себе си – красиви дворове, богати и оживени пасажи, изпълнени с картини – Сезам се е отворил. Носталгичното трамвайче изведнъж прозвънява и отмива цялата мистика.

Едно от местата, които ни задържат, е почти ювелирният купол, събрал малки ресторантчета – вълшебната маса от приказките. Настанени, моментално заобиколени от загрижени сервитьори (независимо за какво), ние избираме храната си. Колебанието ни е безкрайно, защото се страхуваме да не изпуснем най-вкусното, всяко ястие надминава предходното в менюто и времето започва да става мъглява величина. Пред нас вече е положена тава, чието съдържание отсрамва сравнително добър рибен магазин. Момчетата от персонала сякаш ни продават коприни – така плавни, така богати жестове, толкова демонстриращи, че и без това бедните ни омаяни глави се завихрят в безкраен калейдоскоп.  А гладът е настойчив. И ужастно сладострастно е отдаването на гастрономски удоволствия.

Край Истиклял, Истанбул

Една от тайните ложи на епикурейството в пасажите на Истиклял

 

И в следващият момент режисьора се смени – всичко стана дармадан и минахме в комедийния жанр.  Сумтяхме, разглеждахме, изпотихме се. Пуфтяхме. Едното от момчетата изприпка и донесе котлет от сьомга – забравил бил да го сложи в тавата, може пък да ни се хареса? Не?  Половината забавление по време на обяда беше това цветно избиране.  И за разочарование на всичките лавраци, ципури и готвачът – избрахме си хамсия. Златиста, уханна, хрупкава. Разперени – като пеперуди, рибките просто  блещукаха. То вече всичко ми блещукаше.  Да не говорим, че на маса в Турция без поне 10 чинии на масата и за кафе не се сяда. Немуниемо беше – хайдари, патладжан с доматен сос (класиката на класиките), аджи езме (баш класиката на класиките, дано не съм го объркала), рукола, салата, лук, ох! Хайдарито, например, е невероятно – прецедено кисело мляко с орехи и малко чесън сякаш. Патладжаненото бижу е несравнимо – в Турция шеф дьо кузин-ите  спят с патладжан под възглавницата и карат имамите да баялдисват.  Аджъ езме – една пикантна загадка, която вади на показ смъртен грях. И до всичкото това – кошничка мек бял хляб, който заклеймява всякакъв холестерол, инсулт и друга подобна паплач…

А нашата приятелка се усмихваше.

Тръгваме отново по бохемския булевард и сега се отбиваме в магазин на

Koska. Това е търговска марка. А мястото е адът на диабетиците.

Локум, бал суджук, бонбони, халви, сладка, мармелади, пак бонбони, ядки. Имаше едни зелени бонбони с шам фъстък. Шоколадови блокчета с кестенов пълнеж, халва с плодове, бадемов марципан, фонданови късчета…

Въздишахме на български, когато една жена – досущ като леля Петрана, от селото на баба, ме сбута. Здравей, вика, и аз съм тука, ти откъде си? А, ами 17 години съм вече, откакто ни изпратиха, знаеш…Добре съм – усмивката и беше така милна. Пожелахме късмет и здраве,  понесохме се нататък. Тръгнахме да пием кафе, но преди това минахме през

Бейолу. Това е бохемският квартал.

Има клубове, барове, кръчми – по мярката на всеки. Е, не само това. Има клубове, в които пийва и се забавлява ограничен кръг от хора. Има дори такива бутици – нашата близка ни разказа, че те не са рядкост.

Бейолу, Истанбул

с автобус по улиците през Бейолу

 

Целта беше

Джевахир – най-големият мол в Европа.

Отделихме му няколко кадъра и едно кафе.

Мол Джевахир, Истанбул

Мол Джевахир отвътре

 

В Истанбул има една верига – Светът на кафето.  Предлагат напитката чиста или в невероятно изкусителни комбинации. Моето кафе беше скрито под около 5 сантиметров слой сметана, сервирано с шоколадова лъжичка в естествен размер. Езикът ми залепна от сладост.

Като завършек на деня, обещаха ни тайнствена тераса с гледка към Истанбул и чаша бира. Как да откажеш?  Връщаме се на Истиклял, този път с метрото.  На ескалаторите се подреждаме в дясно – лявата част е за много бързащите. Пътьом разглеждаме прекрасни пана от цветно стъкло.

Кафе с гледка, Истанбул

Наистина е толкова високо. А долу масичките с размер на носна кърпичка се препълваха, както и уличката, както и съседната, както и булевардът...

За да стигнем до панорамната гледка и бирата, овладяваме тясно, стръмно, много чисто дървено стълбище – извивка след извивка, броих до 5, после се отказах. ООО!

Тръгваме да се прибираме към хотела по тъмно, търсим автобус, който от Таксим пътува към Лалели. Лесно ще откриете спирката, казаха ни. Вярно – намираме нещо като централна автогара на голям областен град в България. Отказахме се почти на минутата, още повече, на касата за електронни билети имаше 50 метра опашка, поне. Междувременно вечерта вече вибрираше от светлини, звуци и хора. Отиваме към трамвайната линия. Тя е като нишката на Ариадна  – винаги връща в позната точка.  Съвременната представа на кълбото прежда са гладки, елегантни мотриси, чисти, с климатик и безупречна навигация.  Във всеки един момент е ясно къде си – електронно табло показва имената на спирките, има скица на линията, а мелодичен глас обявава имената на стоянките за по-невнимателните.

В хотела едва намираме сили за душ. Трябва да проучим възможностите за отсядане в други части на града, кварталът е предназначен за търговия, не за нощуване. Но пък цените са приемливи. Въпреки че за всичко си има време.

Парк Гюлхане, Истанбул

Парк Гюлхане

Всеки град има по едно местенце, което чака да бъде намерено лично. Карфицата е забодена там и обиколките на посетителя се въртят спираловидно, докато не стигнат тази запазена територия. Нашата приятелка ни посъветва

да намерим едно кафене (по-скоро чайна), до самия ъгъл на Топ Капъ

и надвесено над някогашните градски стени. Забележителна с гледката си – Златния рог, Босфора и Мраморно море, чайната имаше своя атмосфера. Сутринта рано, слънцето е още мило и меко, вятърът все още нежен, а всичко останало милва сетивата. Малки масички, дървени столове, мушкато и захарчета, обрамчени с жив плет. Вече имах усещането за уют в този град, но това беше прекалено. Недопустимо идеално. Нямаше хора, – само две момчета пиеха чай, а персонала си се криеше ненатрапчиво зад храстите.

Отварям скоба: кафето, поне в обичайните за масовия турист хотели, няма нищо общо нито с еспресото, нито с шварц, нито с каквото и да било. То просто е нещо, което местните си представят, че гостите харесват. Те, от своя страна приемат сутрешното подобие като екзотична съставка в колорита на страната. От друга страна, в късния следобед, напълно приемливо е да се седне на турско кафе. С много утайка, то се пие по специален начин: първо се разклаща чашката (която е малко по-голяма от лабораторен тигел), отпива се – кратък момент за наслада от вкуса, а после глътка вода. Това поне е първата степен за заслужил турист. Вероятно в огромен Истанбул има и други начини да се пие кафе, приготвено не така традиционно и не така „екзотично” както в хотелите, но те са в курса за напреднали пътешественици. Ние маркирахме първо ниво. Затварям скобите.

Босфорът

Изглед от чайната: Право напред – Босфорът, госпожи и господа!

 

И така. Искахме кафе, но в никакъв случай разтворимо (подобна гавра, о, не, благодаря.). Естествено, получихме традиционно турско. Момчето, което взе поръчката се обърна към бармана: „Бате, дай две кафета, – рано-рано сутринта!” Местен хумор. Все пак вкуса беше страхотен.

След тихата чайна и йога-момента – отвори ни се апетит за глъчка и множество.

Египетският пазар

е само на 10 минутки пеша, точно срещу моста Галата. В никакъв случай не се пропуска. Исках да намеря едно специално магазинче там, в което можеше да се купи парфюмно масло, подправки, ароматен сапун с дафинов екстракт, био продукти и какви ли не женски изкушения и въобще изкушения. Дюкянът предложи смущаващо богат избор. Нямах сили да поемам визуално това изобилие.  Направих покупката си и се върнах към обичайните предложения. Иначе рискувах да прекарам деня там, оглушала и ослепяла за всичко останало.

Египетски пазар, Истанбул

Египетският пазар

Е, всичкото останало вътре беше очаквана феерия – подправки, локум, шалове, бижута, кесии. Но отвън – пълна изненада. Подредени сергии, а на тях: поне сто вида сирена, по-навътре прибрани суджуци, деликатеси, тави с лъскави маслини, прясна риба, отново купчини с подправки.  Посреща ни аромат на бакалия, жив и упойващ, извикваше представата за хладно, леко сумрачно,  приземие с каменни сводести стени, препълнено с дървени каци и тезгяси. Сякаш жарката светлина на слънцето се кротваше, а излъскания от стъпки и миене калдаръм излъчваше хлад.

Хората, които купуваха, разглеждаха или минаваха – бяха се сляли в море. Ту прииждаха талази – групи от туристи, ту се отдръпваха в рехава колона. Търговците, обаче, бяха истинската изненада. Любезни, но бързи- никакво време за моткане, колебание, ох и ах. Купуваш – заповядай, не купуваш – заповядайте пак.

После денят премина като въздишка:

Генуезката кула и арт-магазинчетата около нея, разходката по Босфора, сандвичите с риба и туршия на Еминьоню.

Истанбул

Истанбул

Докато бяхме на ферибота, за да се насладим на бреговете на провлака и си споделяхме впечатленията, изведнъж усетих побутване по рамото. Беше възрастна дама, облечена по западен маниер:

–          Вие от България ли сте? – попита на английски, без въобще да се запита можех ли да и отговоря

–          Ами да, казвам.

–          И аз, аз също съм от България – ето, вижте. Жената ми показа личната си карта, в която под графата място на раждане, стоеше (BG). Но отдавна не живея там. Бях малка, когато баща ми ни доведе в Турция, а после отидохме в Австралия. Вече 40 години живея в Сидни. Как е живота сега в България?

–          Ами трудно е, но се надяваме да стане по-добре. Връщали ли сте се в родното си място?

–          Опитах се, но беше отдавна и комунистите не ме пуснаха. Сега дали ще ме пуснат?

–          Разбира се. Можете да отидете съвсем спокойно.

В този момент жената, която седеше до заговорилата ме, се включи в разговора:

–          Нема вОда, дай ми вОда – баба така ни говореше, продължи на англо-немски.

–          Това е сестра ми, внесе яснота първата дама, тя живее в Берлин.

–          Как е живота в България сега? – сестрата от Германия ми зададе отново този въпрос.

–          Много ми е приятно да ви срещна, ох, колко се радвам, че виждам някой от България

Жените говореха една през друга, но скоро ме оставиха, за да си продължат помежду си.  В този момент корабът приближи сграда, чието име не знаех. Огледах се и видях съседката от другата ни страна да обяснява на дъщеря си нещо за обекта, който приближавахме. Попитах какво е това и получих доста любезен отговор. Двете представляваха интересна гледка. Майката облечена традиционно – забрадка на главата и тренчкот, а дъщерята, тинейджърка, в моден лилав гащеризон. Усмихваха се много мило. А до края на разходката, майката не пропускаше да се обърне и към мен в разясненията си. Накрая ни помоли да ни снима заедно с дъщеря си.

Предстоеше ни един последен предиобед, а после пътят към дома. Решихме да видим

Водохранилището.

Препоръчаха ни да отидем сутринта, когато хората все още не са се натрупали на опашки. Тъмнината, водата, камъка – всичко охлади прекомерното въодушевление и успокои емоциите.

Цистерните на Юстиниан, Истанбул

Цистерните

 

Беше 10 сутринта, когато поискахме да пийнем един чай за последно в този град. В страни от Йеребатан видяхме сенчесто дворче, с масички и столове от ковано желязо. Възрастен мъж поливаше малките саксийки, подредени тук-там. Ние бяхме първите клиенти.

http://www.medusarestaurant.com/Eng/hakkimizda_eng.asp

Разговорихме се някак, човекът седна при нас, разказа ни смешна случка. Прекарахме приятен половин час, въпреки моя беден турски. Когато поискахме сметката, той се възмути: Каква сметка, вие сте ми гости, моля ви!

Преди да си тръгнем, човекът ни покани да погостуваме и в бутиковия му хотел.

http://hypnoshotel.com/

Това е предмет на съвсем друго ниво, обаче.

Това беше. Тръгнахме обратно към хотела, чантите, автобуса. Останаха хиляди подробности, недоусетени неща, непосетени места, неизпито вино, отложен салеп, невкусени моменти. Остана много за следващия път. Но струва ми се, успяхме да престъпим границите, очертани от краткостта на посещението, от статута ни на туристи. Толкова, че да искаме още.

Всъщност поразителното в този огромен град е, че има една особена атмосфера.  Не се усеща изолираност и хладнина, няма френетичност и устремна индустриализация – въпреки, че не му липсва нито белег от образа на съвременен мегаполис. Напротив, дългата византийска история му е дала аристократична изтънченост, Ориента – малко безцеремонност и съгласие с обратите на съдбата, а съвремието – кипеж и никога не спиращия ритъм.

Както казва нашата приятелка – това не е град за един дъх.

 

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

Нова година в Истанбул, за втори път (2) 2

Нова година в Истанбул, за втори път (2)

След двудневното досаждане с мой пътепис 😉 , време е да се върнем към нормалния потоко от пътеписи. Днес ще завършим тазгодишното посрещане на Нова година в Истанбул на Емилия. Самото посрещане беше на площад Таксим, а сега ще напривим… новогодишнаразходка по моловете, улиците и подземията на Истанбул.


Приятно четене:

Нова година в Истанбул, за втори път

втора част

На първи януари 2011, по обяд, отпочинали си от новогодишните „пукотевици”, с приятелското ми семейство отново се срещнахме на пл. „Таксим”. Сега вече, нямаше „шест–пет”, твърдо бяхме решили да стигнем до

квартал “Нишанташъ”.

Всички средства на градския транспорт работеха нормално и с една от линиите на метрото се придвижихме към квартала , там докъдето снощи не можахме да се доберем.

Ама пък какво метро!

Вагоните дълги, докъдето погледът ти стига, и чисти, и красиви, и съвременни. Красота!

В трамвая – Истанбул по Нова година

Името на този квартал идва от един неголям, но важен паметен знак , чието съдържание не ми е известно, на един ъгъл на тротоара на една от широките улици в този квартал в европейската част на Истанбул.

„Нишан” в превод е„знак”,

а пък „ таш” в превод е„камък”.

Истанбул по Нова година

Ето го самият каменен знак, дал името на квартала. Търсихме го, разпитвахме хората на улицата как да се озовем до него. А той е толкова „анонимен” и визуално незначителен, че аз дето два пъти преди това съм минавала с кола оттам, изобщо не съм го забелязала.

Истанбул по Нова година Нова година в Истанбул

Ето го и самият „ нишан” в лице и в гръб. Преди години е бил доминиращ знак от особена важност, ама сега се е превърнал в „подчинен” на урбанизацията, „стъпил„ на едно никакво място, леко недодялан обелископодобен каменен знак.

Нова година в Истанбул

Нова година в Истанбул

Кварталът минава за „скъп” и бих казала особено красив. Разходката по тези улици е много приятна , а освен това има множество търговски обекти за промишлени стоки и дрехи. И много заведения за почерпка. Хората с достатъчно пари си пазаруват дрехи оттук, освен в МОЛ-овете.

[geo_ mashup_map]

MÜ Nişantaşı Kampüsü, Teşvikiye Mh., 34365 Istanbul/Истанбул, Турция

Аз се загледах по на места смешно изглеждащи достроени горни етажи на сградите, за изравняване в една линия с по-високите сгради.

Нова година в Истанбул

Трябва вече да подбера думи за заключение, ама пък ще остане това, без да съм споменала за отиването ми с приятелка този път до МОЛ „Джевахир”, който се намира в съседния квартал „Шишли”? Аз в

МОЛ-овете на Истанбул

много обичам да се разхождам, но така и не пазарувам, само гледам. Всъщност с една приятелката , живееща в Истанбул, се срещаме при всяко мое пътуване дотам и традиционно сядаме на чаша кафе СтарБъкс кафене в някой от МОЛ-овете. Тя отива там да си пазарува , а аз съм “от придружаващите я лица”. И в София си имаме няколко, макар и по-малки МОЛ-ове, в които мога всичко, което ми трябва да си купя.

Нова година в Истанбул

Ето тук отляво зелената сграда е този МОЛ “Джевахир”, до тези “лични”сгради, които се виждат отвсякъде в далечината, докато се разхождате с корабче по Босфора.

Нова година в Истанбул

Голям, красив и с невероятни удобства за подземно паркиране на няколко нива, но и с много строг входящ контрол, какъвто няма в нито един от МОЛ-овете в София.

Нова година в Истанбул

И от подземния многоетажен гараж да влизаш, минаваш през същия строг контрол на всичко което носиш, а ти самият минаваш през портала на скенера.

Нова година в Истанбул

В един от дните преди Нова година вървях сама, вече уморена и леко замръзнала, нарочно не взех метрото, а движех пеша по тази голяма улица в кв. „Шишли”, защото исках просто да си разглеждам. Ама беше студено и духаше много студен вятър. На тротоара гледам, едни търговски колички а край тях момчета и момичета предлагат чай на минувачите.

Нова година в Истанбул

Нова година в Истанбул

Веднага се лепнах до количката, получих една чаша с горещ чай и захарчета и попитах колко лири дължа? Момчето се усмихна и каза: „Нищо. Това е почерпка”. Всъщност през целия ден хора като мен получават горещ чай, за сметка на общината.

Нова година в Истанбул Нова година в Истанбул

А това, дето червеният цвят доминираше на витрините за бельо било, защото по тяхна традиция, всички задължително трябвало било да посрещнат Новата година, непременно облечени с червено бельо.

Нова година в Истанбул ema-istanbul-50

Ако се съди по сергиите и витрините, голям късмет ще имат през новата година комшиите. Особено ако си закупят и от специално декорираните боксерки на Дядо Коледа, за късмет, не за друго.

И към края на хаотичния ми разказ, ми се иска да ви покажа и как изглеждат

много удобните тунелни вагончета

Със синьото вагонче тръгва нагоре по един тунел със стръмен наклон от последната спирка на трамвая „Кабаташ”, където е и морската гара „Кабаташ”на корабчетата до „Принцовите острови”. След две-три минути, само след една спирка, с това вагонче се отива на спирка „Пл. Таксим”. Изключително удобен транспорт и винаги, дори и в полунощ с него пътуват много хора в двете посоки.

Нова година в Истанбул

Ето как изглежда модерното вагонче в метро-тунела „Кабаташ”-„Таксим”

И друго едно вагонче в друт наклонен тунел ще ви спомена, защото наистина спестява трудното изкачване по стръмните улички към кула „Галата”.

Нова година в Истанбул

Нова година в Истанбул

Началната спирка е в непосредствена близост на моста „Галата”

и с това вагонче се стига спирката на площада, на който обръща малкото трамвайче в далечния по отношение на пл. „Таксим” край на „Истиклял”. Пътят в тунела е много кратък, заплащането точно две минути път и изминати само 570 м., е 2.50 т.лири. Ето тук се излиза от тунела на червеното” метро”.Много използувана линия , от жители и туристи, която обаче не е много добре показана в джобните пътеводители.

Нова година в Истанбул

И за финал, и за да е красив този финал, не думи, ами „букети” направо от улиците на „Нишанташъ” съм приготвила.

Нова година в Истанбул

И какво от това, че беше първи януари 2011? Цветята по тротоарите, бяха прелестни. А разходката ни в тези дни – истинско щастие, независимо от ниските температури.

Нова година в Истанбул

А на другия ден, в 11.00, от “Истиклял” напазарувах поръчаните от дъщерите ми пресни бюрек и баклава, които в бюрекчийницата ми опаковаха в луксозни кутии. Приятелите ми минаха покрай хотела, за да ме вземат, за да потеглим към България. Дежурният служител на хотела от рецепцията беше повече от услужлив, нахилен до уши, раболепен и докато помагаше за наместването на куфара ми в багажника, каза на приятелите ми. “О, ама тя/имаше предвид мен/, ни беше “перфектен клиент”. Перфектен, защото си мълчах, като пукел и нито веднаж не се оплаках от многото неудобства в хотела. Нямам представа как и защо се въздържах от това, да им вдигна “горно “до” и да поставя известни изисквания. Няма да ви разказвам и подробности, защото си развалям хубавия спомен от прекресната новогодишна “ваканция” в Истанбул. Гледайте цветята!

Нова година в Истанбул

Автор: Емилия Попова
Снимки: авторът

Още разкази за Нова година по света от нашите автори – на картата:

Нова година

Рим – пътуване из древността (1) 8

Рим – пътуване из древността (1)

Днес ще започнем една разходка из Рим и неговите забележителности, ще споменем и моловете му, но само с добро 😉 Водач ще ни бъде Юрий. Приятно четене:

Рим – пътуване из древността

част първа

В пика на завърналата се в средата на март люта зима ние с Петя и наше приятелско семейство потеглихме към място с повече слънце и топлина. Не, не беше Раротонга, но пък беше дестинация, която ако имате възможност, не трябва да пропуснете през краткия си 70-80-90 годишен живот. Защото, какво са тези годинки на фона на хилядолетната история на един град, поставил началото на цялата Западна цивилизация.

Рим –цивилизаторът на Европа.

Империята, на която дължим благодарности и признателност, че нашият европейски свят не е потънал днес в тинята на деспотизма и тиранията. Дори и ние българите къде волно, къде неволно, сме били докоснати до даровете на цивилизацията благодарение на Източната част от тази империя, наречена от съвременниците ни Византия. Но това е друга, по-спорна история…

Пристигнахме на летище Фиумичино към десет местно време и веднага се отправихме към апартамента, който бяхме резервирали. Т.е. не веднага, а след половинчасово чакане на опашка, за да минем паспортния контрол и десетина минути преди това за ориентация. Тези четирийсетина минути ми дадоха възможност предварително да се потопя в един интернационален туристически дух, в който щях да плувам през цялото ми пребиваване във Вечния град. За първи път през живота си почувствах злостно превъзходство пред американците, когато една група до мен забързано си премяташе един на друг сините паспорти, а аз небрежно си въртях личната карта, с която мога да обикалям от Черно море до Атлантика и от Средиземно до Северно море. Не, че те не могат, ама някак си моят документ беше по-малък, по-домашен. По същия начин се почувствах и на връщане. На гишетата за граждани на ЕС нямаше никого и ние скоростно предредихме разните му там японци, американци и канадци, които си чакаха чинно реда. Ех, туй възгордяване българско… Малко му трябва за да се разпали.

Кварталът,

макар и не точно в централната част, беше доста приветлив, с ниски блокчета и много субтропична зеленина, палми и натежали от плодове портокалови дръвчета при все, че някои растения още не бяха се раззеленили. Тук там се виждаха разцъфнали клони, които създаваха у нас онова еуфорично настроение, което само пролетта може да донесе в изстрадали от петнайсет поредни снеговалежа софиянци. Апартаментът бе някак аристократичен, с високи тавани и просторен коридор, старинен хол и големи стаи. Оборудването на кухнята бе недостатъчно, но пък и не бяхме отишли там да готвим. Явно подържането на хигиена не е сред любимите занимания на италианците, защото в чест на нашето пристигане бяха обрали само прахта по мебелите. Чиниите, чашите и посудата бяха покрити с лек слой мазнина, а в тоалетната чиния се мъдреха остатъците от последното ѝ ползване. Но типично по български да не почвам от критиките, защото всеизвестно е, че това си е наш национален спорт взимащ понякога тревожни размери…

Рим, Италия

Навалица пред фонтана


Забравих критикуването обаче, щом зърнах

фонтана ди Треви

Най-близката метростанция до него е Барберини и се намира на десетина минути път с нормален ход от нея, но това не можах да го разбера в реално време, поради един прост факт.

Четете по–нататък>>>

София – Прага – Берлин лято 2009 (1) 3

София – Прага – Берлин лято 2009 (1)

Продължаваме с европейския пътепис на Ивайло. Прочетохме предисторията на това пътуване, а сега палим мотора (в случая – Ауди) и даваме газ към Прага. Приятно четене:

София – Прага – Берлин лято 2009

част първа

Май месец 2009 г. след много години търпение най-накрая успяхме да се сдобием с малко по-нова кола. Ауди А4 Авант 2003 г. с турбо бензи и 4х4. Как ме кара да се усмихвам този автомобил! Но стига съм се фукал и да продължа.
Мой много добър приятел работи в българското посолство в Берлин и все ми повтаряше, че ако разбере, че пак сме отишли до Прага и не сме „прескочили“ до Берлин (350 км) ще ме убие. 🙂
Решението за лятната отпуска окончателно беше взето. Имахме колата, с която да се пътува спокойно (все пак климатроника при августовските жеги е задължителен), имахме две седмици отпуск, имахме отново покана за Прага, както такава и за Берлин и маршрута сам се подреди. София – Прага (оставаме няколко дни и зяпаме), Прага – Берлин (тук заделихме само един дълъг уикенд от петък до неделя, защото моя приятел е с кофти работно време), Берлин – Прага и Прага като отправна точка за някой друг град.

На 02.08.2009 г. (неделя) в 03.30 ч.

тръгнахме от София за Прага.

Пътувах с колата, но новата, т.е. Аудито. Аз и жената, и един куфар. Нямахме много багаж като цяло. Вода, сандвичи, кафе бяхме приготвили от вкъщи.
Маршутът беше проверен през ВиаМишелин и вкаран в навигацията.
Влизането в Сърбия стана през Калотино, оттам към Ниш през Белград, Нови Сад и към унгарската граница. Тази отсечка е около 590 км като на три места има Путарини (платени магистрали). Първата е 8 евро, втората е 3 евро и последната (посока Унгария) е 4 евро. Ако човек си спазва ограниченията няма никакъв проблем с полиция. По магистралата ограничението е 120 км/ч и съм си позволявал само при изпреварване да вдигна над 140 км. Като цяло не мога да кажа, че съм бил светец, но не съм карал никъде с повече от 10 км/ч над ограничението.
Пътищата в Сърбия не са върха на сладоледа, но като цяло са доста по-добри от нашите. На много места има ремонти и безумното ограничение от 40 км/ч, което е хипер изнервящо, особено на връщане, когато зад теб са останали 1000 км пробег и 10 часа зад волана.

В Белград явно бяхме доста рано

и не хванах час пик. Минава се през самия град. Имаше коли, но всички се движеха с ограничението и колоната си се движеше без никакво забавяне.

Блок в Белград, Сърбия

П-образен блок край магистралата в Белград

Някъде след Нови Сад заредих за първи път. Да кажа, че по целия път на отиване плащах навсякъде в евро. Със сигурност на бензиностанциите те маркират по дървен курс, но пък като те изцакат на чейнджбюрото с някоя комисиона или нещо подобно май пак е същото. Колата събра 38 л 95Н и платих 43 евро. Бензиностанцията беше OMV.

Към 10.30 ч. (вече местно време) пристигнахме на

сръбско-унгарската граница

Бях във възторг, защото се движех по-бързо от предварителните ми сметки за необходимото време, а и поради факта, че няма много магистрали и средната скорост беше сравнително ниска, Аудито даде уникалния разход за тази отсечка от 6.4 л/100км. Все пак говорим за кола 1.5 тона, 163 кс и двойно предаване. май пак се фукам!? 🙂

Но тук започна кошмарът. На вън беше 38 гр., а опашката от коли – около 4 км. Повечето хора бяха изгасили двигателите и при малките предвижвания напред си бутаха колите. Реших, че един път съм тръгнал на почивка и в тази жега няма да мъча нито мен, нито жената. И така около 4 часа колата работеше постоянно и климатикът бълваше “пингвини”. Причината беше в унгарските митничари. Като първа граница на ЕС проверяваха щателно всяка торба, сак и куфар. Търсят основно контрабандни цигари и алкохол. Разбирайте такива без бандерол.

Четете по–нататък>>>

Трудният Банкок – свиква се :-) 2

Трудният Банкок – свиква се :-)

Продължаваме с избрани части от големия пътепис на Радослав за Югоизточна Азия. Днес ще се запознаем с нормалния, нетуристически Банкок. Приятно четене:

Трудният Банкок – свиква се 🙂

След своеобразния ускорен курс по оцеляване в Банкок, на който се подложихме предните два дена, във вторник сутринта се чувствахме сякаш сме живели тук от седмици. И бяхме готови да го атакуваме с нови сили и увереност.

Разучили добре картата на автотранспорта, знаехме кои автобуси са с климатик и кои без, от коя страна на улиците спират и всичко необходимо.

Градската железница на Банкок, Тайланд

Размислих какво друго от важните неща не сме видели и веднага се сетих за легендарната златна статуя на полегналия Буда. Видяхме какво пише по въпроса в пътеводителя и благодарение на чудните карти в него бяхме убедени, че знаем къде е. А именно квартал Сукуумвит, който се намира на няколко километра на изток от базата ни. Трябваше да хванем любимия ни автобус 15, отново, но този път да продължим с него след пл. Сиам, да завием на юг от него и след като видим голям парк вляво, да слезем и да тръгнем на изток пеша.

По време на пътя с 15-ката видяхме как тайландците се молят, когато минават покрай изображение на краля. Случи се точно след като минахме Сиам и една административна сграда ни настигна от ляво. Изведнъж „тай“-лелката на седалката до нас събра ръце с прилепени длани, сочещи към брадичката, наклони си леко главата и затвори очи. Молеше се. Изумително бе да видим подобна сцена в съвсем ежедневна, непринудена ситуация с обикновени граждани. Те искрено обичат и уважават краля и той е практически действащ символ на обединение на нацията. Следователно, Тайланд има нация, която е доста силна в обединението си, преплетено с вярата към Краля. Беше трогателен, духовно извисяващ момент, особено за такива родени атеисти и тотално непризнаващи властта хора като нас.

Центърът на Банкок, Тайланд

Четете по–нататък>>>