Archive for the tag 'митница'

февр. 11 2013

През Африка с джип (0): Административен туризъм в Александрия (Египет)

Днес започваме още една обиколка на Африка. Този път не на мотор – този път ще се качим на Лендровера (Сухопътния пират) на Александър и Росен и ще тръгнем от Египет с цел – Южна Африка. За разлика от пътуването с мотор, този път ще пристигнем направо в Египет, за да освободим джипа от митницата.

Започваме, приятно четене:

През Африка с джип

Въведение

Административен туризъм в Александрия (Египет)

Ден 1-3 (понеделник- сряда)

След толкова много спънки и перепетии – закъсняла виза за Судан, липса на ферибот за Вади Халфа, проблеми със самолетните билети и двукратно отлагане, леко сме изненадани самите ние, че сме на летището в очкаване на полета до Алекандрия, Египет през Истанбул.

Липсва трепет, нетърпение или радост в очите – само мрачна решителност да си получим колата и успеем да хванем лодката от Асуан за Судан. Евентуално.

Няма нищо лесно поне в тази експедиция. По случайност разбираме, че всъщност кацаме на летище, което е на 80 км от

Александрия,

тъй като местното е в ремонт, при това в 3 след полунощ.

Кайро, Египет – През Африка с джип

 

В самолета туристите сме само ние, както и на самотния тъмен пакринг пред терминала. 2-ма съмнителни местни се опитват да ни вземат до Александрия за 200 египетски паунда (4 паунда = 1 лев). Въздухът е тромав, гъст и влажен, а наоколо ни е един пуст терминал и няколко частни автомобила. Спазаряваме се за 150 паунда само за да установим, че се возим на автомобил, който не струва и толкова. Пежото е забравило отдавна възрастта си, воланът е завъртях наполовина, за да върви колата направо, а вторият таксиджия почти се е сбил с нашия шофьор за бедните ни турстически души. В допълнение водачът караше без фарове – сигурно сме пропуснали нещо в човешката еволюция.

Добре дошли в Африка!

Сутринта е пълна с подсвиркващи лади-таксита, магарешки каручки и стрес да намерим агента, който трябва да освободи автомобилът за ден, два.

След панорамна обиколка на града на Александър Велики показваме на таксиджията коя е улицата, която търсим – минава през нея два пъти, преди да се престрашим да го заговорим.

 

Ахмед, служител в агенцията, ни посреща ликуващ – идват неговите пациенти и той е лекаря и лекарството, майката и бащата на нашите проблеми. Приканва ни да издадем пълномощно на името на агенцията и ни осигурява транспорт от двама дребни субекта, които изглеждат повече дребни, отколкото субекти. Уверява ни, че всичко ще е наред и да се наслаждаваме на древния град – домакин, тъй като колата ще получим в офиса му готова за път. Въпреки моите писмени призиви да освободим колата за ден, щело да отнеме 2-3. Максимум.

Местния нотариат

е смес от пот, адреналин и разперени ръце с хартии в тях. Докато единия субект чака в тълпата от блъскащи се горди александрийци, аз заснемам отсрещното кафе и местна лелка, цялата в бурка, която е и оператор на копирна машина на тротоара. Реакцията е мълниеностна, а ударът – безпощаден и твърд. С извисен до фалцет крясък лелята се нахвърля върху ми, прескачайки платното и трите лади, пъплещи по него и в потока писъци, вайкане и арабски долавям в погледа й укора защо съм я снимал. Идват още 2-3 любопитни и скучаещи минувачи, които окончателно ме убеждават, че не съм прав и затривам през зоркия й поглед моето нахалство.

След много висене и чакане, съпроводено с наблюдения на околния свят, хора и атмосфера, пълмощното не е заверено, тъй като трябвало заклет преводач да ми го преведе, преди да подпиша. Връщаме се в офиса, Ахмед ни се усмихва, докато ние убиваме час-два и тръгваме към друга съдебна сграда. Там заклетия преводач ни заклева, че никакво пълномощно не можем разписа, докато нямаме печат от емиграционните служби, които вече не работят. Понеделник свърши, а с него и нашите мечти да се сборим с бюрокрацията. Жертвите все пак щяхме да сме ние.

Вторник сутрин, добър ден да свършиш изостанали работи и разчистиш сметки с египетската система. Ахмед отново е убедителен, че всичко е наред и че не е тяхна вината за пропуснатия понеделник. Отправяме се към трета държавна сграда, в която тълпите се разбиват в гишетата с грохот, пот и викове. Дребният субект яхва вълната и се опитва да предугади накъде духа вятъра. Скоро към четата ни се присъединява и заклетия преводач и за час системата се огъва, подпечатвайки подпечатаните ни на границата паспорти.

Действието се принася в лобното място на понеделнишките мои снимки. Тълпата от упълнощители се е увеличила, което предвещава още повече чакане. Лелката зад копирната машина на тротоара ме съзира и прави контакт с очи, а после открито ми маха и весело върти бурка. Минава час в скука и сърфиране през мобилния ни рутер. Лелката преминава покрай мен и закачливо ме бута по рамото – сигурно иска да сме приятели.

Кайро, Египет – През Африка с джип

Шумът от тълпата изведнъж се нарушава от викове, дърпане и крясъци на дива разгонена котка. В нотариата е започнала кавга. Лелката зад копирната машина вече не е зад копира, друг е нейният дълг – като под бойна тревога се изнася в сградата и се включва на нечия страна с най- гръмогласно и пронизително викане. Скоростта на звука гони скоростта на светлината. Ето моя звезден миг на фоторепортер от мястото на събитието. В кадъра на телефона са виковете, спора и купчината клиенти и клиентки. Уви, недостатъчната ми бързина в боравенето с телефона не остава незабелязана. Двете враждуващи страни, това кълбо от спорещи има общ враг – снимащия турист. Към тази тълпа се присъединяват всякакви скучаещи и весело изглеждащи хора, заели позиции в и около нотариата. Заклетия преводач се хвърля да адвокатства, всички ме сочат с пръст и крякат неистово, осъждайки постъпката ми да снимам техните вътрешни работи. Кулминацията настъпва, когато хилав младеж изхрачва нещо на арабски. Преводачът го хваща буквално за гърлото, стискайки мършавата шия, младежът отвръща и тълпата надушва вече кръвта. Моят телефон е в ръцете на един от най- силно викащите, който изтрива видеото, показвайки екрана на противниковата страна победоносно. Последният акорд на тази кандидат-трагедия е поуспокоената тълпа, която ме изпраща с нравоучения на висок арабски тон и вайкания.

Таксито ни отвежда отвъд бурята, а на въпрос защо преводачът хвана за гърлото младежа така внезапно, рискувайки кожите ни, ми бе отговорено: „Той каза, че сте евреи и всички вкупом без угрезения трябва да ви пребият“.

Потънали в мисли за местната народопсихология стигаме до поредно гише, където трябва да платим едномесечния престой на контейнера в Александрия. След дълго чакане и без изненада ни уведомяват, че и тук има проблем. Следва връщане в офиса на агенцията и извинителен ахмедов поглед. Денят е към края си, а битката не.

Александрия, Египет

Решаваме в сряда да пътуваме до Кайро, тъй като заради закъснението ни изтича визата за Етиопия. Наемаме кола, Ахмед ни уверява, че работи като за трима, за да вземем колата до четвъртък.

Кайро е голям, прашен и голям.

В посолството ни канят и изслушват с интерес. Следват 2 телефонни разговора и учтив отказ – не могат да ни дадат нова виза, докато настоящата не изтече окончателно и безвръзвратно. Освен това защо не отидем в посолството им в Хартум, защо точно при тях изниква проблема…! Още по- любезно ни посочват вратата, тъй като единствения друг начин е да ни отменят първата виза, но нямали причина. Убеждаваме се едни други, че няма, няма да няма как. След 1 час на фона на тв репортаж за победата на Обама, получаваме тържествено визи за Етиопия. Втори път за последните 2 месеца.

Следобяда разглеждаме пирамидите и биваме почти отведени в музея на папируса – най- обикновен магазин. Там се дивихме на търгосвките умения на мениджъра, който на изпроводяк реши да сподели и следната египетска сентенция: „Моли се на Аллах не за здраве и пари, а да те прибере, когато ти се наложи да г молиш за здрав и пари“. Времето ни в този „музай“ не беше пропиляно.

На път за Александрия

Ахмед заявява недвусмислено по телефона: “ Мистър Алекзандър, колата вероятно ще освободим в събота“. Няма начин, обяснявам аз ситуацията с ферибота и крайната ни необходимост да си вземем Дефендъра. „Има, има – и продължава Ахмед, докато обяснява, че прави невъзможното в неговия 5-часов работен ден да свърши това, за което сме платили преди месец и което е обещал.

Утре, в ранни зори на ден 4-и от нашата неравна и предопределена битка с Египетския бизнес и митници ще мерим аргументи и тон с Ахмед.

Заповядайте на административен туризъм в Египет, ние ще ви консултираме и обещаваме незабравимо изживяване!

 

Ден 4 (четвъртък)

 

Днес сутрин трябваше провидението да реши ще си получим ли автомобила и дали ще хванем тоз голям бял ферибот за Судан.

Твърде много противоречиви и понякога садистични мисли измъчваха съзнанието ми, докато се опитвах да заспя.

Започнахме както обикновено – Ахмед се усмихва и обяснява как всичко е направил по силите си и как ще продължи дори отвъд тях през деня.Все пак се примирява с топлата, дори гореща, хм молба да видим и собственика на агенцията – ще го изчаме да дойде.

След час идва и информацията, че колата товарят в неделя, 11.11, а нас – на 13.11. Ако не си получим Дефендъра днес, шанса да хванем този ферибот фантом, този месечен междупустинен транспорт ще клонят към нула.Ние чакаме и надеждата бавно изтича с изтичане на минутите безценно време за нас и без никакво значение за местните.

Денят преполовява и идват две новини – лоша и по- лоша. Лошата е, че по- рано от неделя нямало шанс за Дефендъра, а още по- лошота е, че на карнета ни му бил нужен спешен печат, който само в Кайро и само днес може удари местната автомобилна асоциация. Ахмете, а като ти пратихме карнета преди 3 седмици защо не се сети за този печат?! И Александър Велики, основател на този град не би могъл да разсече този възел.

След половин час широка и сгъстена дискусия с половината офис на агенцията все пак се оказва, че можело и в Александрия, но там отказвали.

Кайро, Египет – През Африка с джип

 

Решени да вземем в наши ръце инициативата, искам от Ахмед телефон и име на човека, който в този град взима реченията за нашата бедна кола. По погледа ми Ахмед разбира, че нещата са вече на живот и смърт и неговата помощ ще реши собствената му съдба.

Ладотакси, задръстване, привиден хаос и сме при класическия бюрократ – стол с 3! възглавници на него, строг поглед, вещо перо и пренебрежителни маниери. След 1 час убеждаване, обясняване, настояване и разясняване що е то бг талон и как се разчита той в Африка, дедо чиновникт се навива да свърши делото народно за 500 паунда. Един от посетителите ни успокои да сме спокойни – това е Египет.

Връщаме се с копиран лист хартия и 3 думи, написани с химикал от членът на автомобиланата асоциация при Ахмед.

Очакваме следващата проблем, предизвикателство или поне задача да опровергаем теорията на относителността.

Всички в агенцията са притихнали, съпричастни на падналите в безславната битка със системата европейци. Тишината е неуместна, съкрушителна и съзлива.

Няма по- добър момент от този да звънне на телефона ми. Имаме уредена среща с шефа на митниците (благодарим, Румен!), който ни очаквал и който изразил готовност да сложи край на нашите мъки по един или друг начин.

Отивам при Ахмед и го соча с пръст, че директорът го очаква заедно с мен, след което той тихо посочва себе си да потвърди, че ме е разбрал правилно и тихо потъва в стола си от притеснение. След секунда се окопитва и ентусиазирано и развълнувано обявява, че няма да стане, тъй като се искало да имаш лиценз, за да влезеш на пристанището, каквъвтоние сме имали неблагоразумието да нямаме.

Още приказки, още 2 часа чакане и о, чудо – вече сме асоциирани към пристанището, истински митнически агенти или поне гост-агенти.

Кайро, Египет – През Африка с джип

 

Влизаме като завоеватели на

Порт Александрия –

никой не знае какво ни е коствало да стигнем до тук. Никой няма да ни спре да се видим с Капо ди тути капи.

Директорът ни приема след молитвата си – нахълтваме цял взвод хора – служители, агенти и двамината българи – страдалци.

Дискусиите на арабски винаги ми се струват вълнуващи и предизвикателни за тъпанчетата. Намира се начин да се оправят документите, успяват да издирят запразнил кранист да изкара контейнера, дори проверката на колата ще стане днес. Благодарим, гу‘син Директор. Но! Местен регистрационен номер от пътната им полиция – в събота дообяд- дори да обявим нова революция.

Нищо не се скъса в мен при тази страшна присъда – след тези 4 дена на търчане, говорене, убеждаване, убеденост и убиване, няма какво да ни спре.

Фериботъте в неделя сутрин. Имаме все пак към 15 часа да минем 1200 км по местните пътища и смятаме да го направим, защото славата ни чака в Асуан. Когато стигнем ще знаем дали това е крайната ни дестинация или експедицията физически започва като се е справила с най- великата машина на бюрокрацията и безразличие, на което аз съм ставал свидетел.

Ахмед ни уверява, че всичко този път ще е наред и след като платим поредната сметка, в събота Дефендърът ни ще свали оковите на бюрократичното робство и ще поеме по пътищата на горен и долен Египет. И че ако се съгласим и му дадат отпуск, с радост ще ни придружи до Асуан – поне за кураж.

Петък ще е почивен ден и за нас, дано събота не е.

 

Дни 5-6

 

В петък мюсулманският свят почива. Както и ние покрай него. Като редовни членове на консуматорското общество посетихме местния мол сутринта, който по нищо не се отличава от европейски такъв. Жените без забрадки и бурки тук се виждат често, а KFC и McDonalds са пълни с гладни младежи. Колегата, закусил преди половин час в хотела, грейна, че отнове е в познатата цивилизация и се самонагради с втора обилна закуска в KFC. Купихме леген, за да пазим хигиена, доколкото е възможно, както и малко припаси за дълго и нощно каране.

Александрия, Египет – През Африка с джип

Следобеда беше отдаден на

Александрийските потайности –

калният пазар на плодове и зеленчуци, разговори с местни тъмни субекти и дивене на хилядите дюканчета, пълни с килими, злато или електроника. Стоките с по- ниска добавена стойност бяха изложени директно на пътя върху сгъваеми сергии, обилно накичени с енергоспестяващи лампи.

Вечеряхме в меснен – в смисъл за местни – рибен ресторант, чийто лице представлява ръждива скара, 2 легена със скариди и една маса пресни риби . Избираш си на входа рибата, теглят и те поканват отзад в скромно помещение. Скаридите бяха чудесни, ако и да имаха малко горчив привкус от битката с бюрокрацията последните дни. Бяхме готови за битката на всички битки на други ден като шансовете ни не бяха добри, но не смятахме да се отдадем на примирение и обезсърчаване.

Събота сутрин

8.00 сме в офиса на агенцията. Няма никой. Ахмед пристига малко след нас. Офисът на агенцията е заключен, Ахмед няма ключ. Парите за таксата за контейнера са на бюрото му в едно с нашите паспорти. Както вероятно и плана му да свърши най- сетне работата, за която сме платили преди месец и половина.

8.20 все още сме в коридора, освен нас ленива котка преминава по стълбището и самотна хлебарка скучае по парапета. Ахмед се кълне, че до 3 часа ще сме в колата и ще сме забравили всичко лошо.

8.25 „Мистър Алекзззандър- подхваща Ахмед- по- добре, както предложихте, отидете до офиса на Greenline, а мой колега ще дойде с парите, които вие ми дадохте в понеделник“ . Това е контейнерната компанията, на която трябва да платим такса за забавяне на контейнера и такса магазинаж.

8.35 – тих ужас обзема сърцата ни, когато съзираме, че сме вече осми на опашката. Във вторник чакахме 2 часа и така не стигнахме до гишето, а имаше само 6 души пред нас.

9.15 – представител на агенцията вече кибичи с нас. Подканям по телефона Ахмед да вземе нещата в свои ръце, тъй като тенденцията клони към грозна реалност.

10.30 – сме пред Алекс порт в очакване на Ахмед и неговата кола. Вече сме лицензирани, имаме и лиценз и за другия местен порт Дехила, където всъщност е колата. На бас, че сме първите българи с комерсилен и свободен и официален достъп до пристанищната инфраструктура на града.

10.50 – след успешно паркиране, продължило един живот, вече сме в офиса на пътна полиция. Смразен съм от тоалетната, но нуждата е по- силна от обонянието и непонятните хигиенни стандарти. Излизам разтресен от преживяното, Ахмед ме хока, че съм ползвал точно тази тоалетна и се извинява, че това е Египет.

11.40 – „Мистър Алекзандър, правим всичко възможно, но дори с вашите връзки и препоръката на директора- тук е така. Но всеки момент ще вземем египетски номера и после да освободим колата от Дехила“

11.50 – отново сме при директора, който вика поочукан от администриране човечец да удря рамо в неравната машина със собствената им бюрокрация. Обхождаме дозина! гишета за различни подписи, печати и нови листя писания. В едното помещение в средата на гишетата стоят един до друг двама работяги, които си подават взаимно и внимателно много важни книжа и още по- взаимно си ги подпечатват. Кипи труд на митницата на Александрия порт, на който дори бай ти Ганя би се удивил.

Александрия, Египет – През Африка с джип

13.00 – пътна полиция ще пратят с нас служител да направи сверка на шасито на Дефендъра, но след като свърши обедната молитва. Освен това не е ясно изобщо дали ще ни пуснат в Дехила, тъй като президента на Египет бил там. Струва ми се удобна възможност да опитам да споделя болката и щастието си от досегашния ни престой тук.

13.30 – след километрите кордон от полицаи, преминаваме през два входа на Дехила порт. Ахмед вече компетентно обяснява какво следва – ако колата се окаже същата, за която подозират, ще се върне в Алекс порт, където ще издадат местните номера и той ще ги донесе обратно ..

13.45 – вече сме при контейнера. Колата е цяла, шасито – каквото трябва да бъде. Сърцето радостно подскача, визуланият контакт с Дефендъра скоро ще е изконсумирана любов. Ахмед ме светва, че сега ще излезем с колата (което е нелегално) и ще отидем до Алекс порт за египетски номера, тъй като полицаят искал да види колата на място – ще кажеш, че е първия, който не вярва на документи, двама европейци и цяла митница, проверила колата още в четвъртък.

15.00 – все още вися сам до хиляди контейнери. Ахмед е изтърчал да асистира поредното разрешение, печат, писмо, изискване. Кранист на 25-метрова машина прелита над мен и спира, предлагайки ми да се кача горе и огледам индустриалната красота на района. Отказвам. После други двама ме заговарят и обсъждаме живота, Вселената и всичко останало. Поне не скучая и дълбая в мрачните си очаквания.

15.30 – преминаваме двата портала. На втория – чичко с гола глава иска да отворя капака, за да е сигурен, че не съм успял докато карам сам за 3 минути да пренабия рамата. Тряскам капака и той подскача 2 метра във въздуха. Видно е, че това е първи стрес на дедото от десетилетие. Ахмед иска да купи колата като се стигнем Кейп Таун – оптимист. С такава бюрокрация и съдействието на неговата агенция няма да стигнем по- далеко от Кайро и то догодина най- рано.

16.30 успешно достигаме Алекс порт, след като съм лавирал в блъсканицата лади и други представители на 60-те, успял съм да навлека гнева на местен джигит с микро-микробусче и даже веднъж вместо мигач съм свирнал с клаксон. Очаквано, пътна полиция затваряла в 16.00. Ахмед гледа в земята, докато аз настоявам да се видя с шефа на полицията в Александрия.

17.30 Хотелът ентусиазирано ни приема обратно (при планирани 2, вече имаме 6 нощувки в него). Дефендърът странно стои на фона на цяла Александрия, паркиран на централния площад. Той е нелегален с българските регистрационни номера. На кой ли му пука в този град.

С тази трагикомедия изпускаме ферибота от Асуан за Вади Халфа. Ако се уповавам на досегашния му график, следващия ще е след месец. Нуждаем се от премисляне, преосмисляне и всъщност осмисляне на престоя ни тук.

И все пак… always look on the bright side of life (http://www.youtube.com/watch?v=jHPOzQzk9Qo )– както пееха Monty Python.

 

Неделя- 7-ят ден

Александрия, Египет – През Африка с джип

 

Фериботът е отплувал завинаги на този ден – 11 ноември 2012 г.

Което не означава, че можем да си позволим още часове и дни в очакване на египетските регистрационни номера – развиваме скорострелна мания да се махнем далеч от Порт Александрия.

Изкарваме багажа от хотела с тихата надежда, че това изнасяне ще е последните поне за следващите месеци и години. Делегата и непознат ни водят до портите на Алекс порт.

Колегата остава с Дефендъра пред строго охраняваните двери, а аз съм излъганото овчарче, буреносен облак и бюрократоразбивач в едно, който влиза в Светая Светих на египетския импорто-експорт.

Финалната част от свещеното ни дело да освободим колата си е комедийно шоу в няколко сцени. В действието се включват свежа кръв на страната на митническата ни агенция, пазители на портите, които ги вардят от нашите набези и стачкуващи докери за фон.

Вътре действите се разгръща от сградата на пътна полиция, послед в нечий незнайно кой офис и връщане на бойните действия на първото място.

Моето участие в района на действията е основно в ролята на убийствени погледи, куче-касичка и кибик.

Явяват се 2-3 сцени, в които аз общувам с отговорни фактори, разисквайки теми като защо в един техен формуляр пише една година на производство, а в нашия карнет – друга. И кое да вземат за вярно – великодушно им предоставих избора да пишат каквото си искат.

Кулминацията вероятно е около изискването колата да има пожарогасител.

Ха, и днес попадаме в параграф 22.

За да ни дадат номера, колата трябва да е в Алекс порт и да покажем пожарогасителя. За да влезе там, трябва да има номера.

 

Делегата снове сред нова групичка служители. Скоро се сдобиваме не с 1, а с 2 огромни чисто нови пожарогасителя. Зрителите аха да излязат в антракт, когато действието хитро ги въвлича в друга проблематика – някой трябва да издаде документ – подписан и подпечатан сигурно и от главния пожарникар на метрополията, че тези пожарогасители с конкретен рег. номер са наша законнасобственост.

Още 1 час в търсене на някой, убеждаването му и воала – номерата – две ръждиви тенекии са вече при нас. Усупяхме да докопаме номера за невероятните 4 часа – нов световен рекорд, вероятно.

Бюрокрацията, в предсмъртна агония, задължава нейн представител да сложи номерата на автомобила. Но небесата са благосклонни и този проблем се разрешава с подкрепа на семейния бюджет на въпросния служител . Имаме свободен автомобил с египетски номера!

Всичко в нас е опустошено. Няма радост, няма ентусиазъм или кавито и да е чувства след този грандиозен момент. Това е една малка стъпка за човечеството и огромна за нас в неравната битка с местната бюрокрация и примиреност.

Сцената приключва с радостния делегат и неговия спътник – тръна в тяхната пета, таралежа в гажите им и кошмар в сънищата им- ние, си тръгваме. Все пак направиха немислимото и успяха да ни изпратят надалеч само след кратката една седмица, много нерви, още повече пари и разбити детски илюзии за вярата в системата и упование върху логиката.

Следват аплаузи от публиката, Дефендърът напуска сцената с подвита опашка за Кайро, а Ахмед, колегите му и цялата административна армия на Александрия излизат на бис.

Александрия, Египет – През Африка с джип

След кратка консултация вечерта в Кайро, разбираме, че следващия ферибот е в началото на декември и че има къде да оставим Дефендъра и най- вече безценните египетски номера без угроза някой да ги отнесе в преизподнята.

Удивлението от глобалния свят идва, когато в 22.00 часа правим резервация за София, а 6 часа по- късно сме в самолета за родината. Разговорите по пътя за отминалата невероятна една седмица са постоянни, а смехът – искрен.

Чака ни усилена работа и планиране – кога ще е новия ферибот, как да си изкараме нови визи, кога изтича египетския номер. Буни ни и въпросът дали Ахмед се е въстановил след този титаничен сблъсък на туристи с липсата на правила, непохватна митническа агенция и лажерна администрация .

Антракта скоро свършва, очаква ни ново действие и сцена.

 

Очаквайте продължението

Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов

Снимки: авторите

 

Други разкази, свързани с Африка – общо – на картата:


Африка – общо

7 коментара

авг. 16 2012

На мотор из Африка (3): Судан: от Вади Халфа до Гедареф

Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, минахме през Египет, днес наред е Судан.

Приятно четене:

На мотор из Африка

втора част

Судан: от Вади Халфа до Гедареф

Естествено първо е статистиката.

  • Валута – судански паунд. 1$ = 2,700 судански паунда
  • 1 литър бензин = 1,889 судански паунда
  • Виза – 100$, издава се от Посолството на Република Судан в София. Не може да се извади на границата. За издаването е необходима да се направи ваксинация за жълта треска, за което се издава имунизационен паспорт.

 

Другите важни неща ще отбележа нататък в пътеписа.

На мотор из Африка  – маршрут в Судан

На мотор из Африка – маршрут в Судан

 

 

Тук продължавам от средата на 15.06.2010г. – нашия 13-ти ден от пътуването. Все още сме на ферибота Египет-Судан и току що минахме крайната точка на Египет. Вече сме в суданските води на езерото. Жегата се увеличаваше и след още няколко часа в потене в 13.00 часа пристигнахме на пристанището, или по-точно на Судански бряг. Ура, най-после слизаме. Тръгвам и опааа, не слизаме. 🙁

Да излезеш от ферибота се оказа също невероятна драма,

изискващи по-големи нерви от тези при влизането. Тук трябва специално да благодаря на правителствата ни, които преди години бяха докарали България до криза, защото от тогава всички имаме вроден талант да оцеляваме на големи опашки, като владеем до съвършенство бутането с хората, настъпването, дърпането за дрехите и т.н. Точно тук тези ни умения ни спасиха с Мони.

Та процедурата е следната – Спира ферибота – не пускат никой, влизат судански полицаи, които се настаняват в кафето.

Всички хора, около 300-400 на брой, трябва да минат през тях

за паспортна проверка и се издава документ, с който може да се слиза. Ние, предвиждайки, че „салама няма да стигне за цялата опашка“ бяхме заели стратегическа позиция и с лек финт и грубо блъскане успяхме да влезем от първите. Вече имахме проверени паспорти, обаче пак не слизаме. Оказва се, че трябва да минем и през друга стая пак за проверка на паспорта. Тук до тази стая отново стигнахме с грубо бутане, дърпане. Тук, освен гореописаните вродени таланти ни помогна и факта, че бяхме обути с ботуши за ендуро, а останалите бяха боси или по джапанки – абсолютно никакъв шанс нямаха при настъпването. Та така си пробивахме път и край нас се чуваше само – ох, ааах, а ние като главни герои от филма „Топло“ само казвахме Sorry.

И тук приключихме проверката и вече трябваше да слизаме. Стигнахме и до вратата. Там обаче пак не слизаме, защото стоят петима полицаи и блъскат хората навътре, а пък те хората блъскат навън. Така по едно време тълпата „изплю“ Мони навън, ама мен пак ме връщат. Обаче издъхвам, защото държа на гърба си поне пет судански семейства с всичките им деца, а останалите ни блъскат навън. И това при 42 градуса жега.

Загледах единия полицай и питам – защо не ме пускат, след като съм минал всички проверки. Той горкия нещо ми блещи на арабски и на английски ми казва да чакам. Еми да чакам, ама семействата не слизат от гърба ми, пък вече и други искат да се качват. Загледах полицая, той се успокои, че не предприемам никакви действия и точно в този момент с багажа в ръце, с каската и онези прекрасни ботуши, с две движения успях да го сваля на земята, да блъсна още един, той да ме напсува, ама излязох. Замислих се, какво ли ще стане с полицаите, като почнат да излизат хората с телевизорите и хладилниците.

Нека никой да не си мисли, че е станало нещо страшно с това наше слизане от ферибота. Колкото и ужасно да беше, всъщност това си е едно абсолютно нормално излизане от тази лодка. Всички са свикнали на този начин и дори полицаите си знаят, че ще са блъскани, мачкани, е може би ги изненадахме с ботушите, но трябва да има и изненади.

Вече стъпих в

Судан

„Пристанището“ представляваше само един кей и нищо друго. От тук има безплатни „автобуси“ на по 100-150 години, които ни откараха до митницата.

Судан – Из Африка на мотор

 

 

Още в Египет Салех ни каза в Судан да търсим на митницата местното момче Мазаар, за да ни помогне с всички документи и с моторите. Намерихме го и с него бързо минахме митницата.

В митницата

на едни дълги маси проверяват багажа, като в никакъв случай не трябва да се внася алкохол. На всяка чанта, каска и въобще на всичко което носим слагат една зелена лепенка без никакви надписи, на която на излизане драскат с маркер и това означава, че вече сме готови да си ходим. Качихме се на един пикап, който за по 5 паунда на човек ни откара във Вади Халфа и съответно до хотела. Хотела беше „прекрасен“ и най-добрия, тъй като само там имало стаи с по две легла.
Изглед отвън:

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Стаята

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Интериора

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Стигнахме до стаята, като там на леглото, което по-късно стана мое, спеше някакъв местен. Собственика на хотела му казва да изчезва и любезно се обърна към нас да заповядаме. Да не си помисли някой, че няма чаршафи. Имаше и бяха дори цветни и много хубави и толкова чисти, че веднага се усещаше местното население, но пък така по-бързо се интегрирахме 😀  Даже се развеселихме.

 

 

Имаше и вентилатор, закачен на сламения покрив. Бяхме толкова уморени, че само мечтаехме да легнем да спим.

Ей, на това му викам истинската Африка

Отидохме до „банята“ – нещо като наша външна селска тоалетна, на покрива с метален варел, в който се изсипва вода от езерото. След мръсотията на ферибота тази баня ми се стори като в пет звезден хотел. Успяхме да се изкъпем. Естествено не легнахме. Отидохме до Полицията, защото трябваше да се регистрираме, но ни върнаха за следващия ден. Разходихме се по улиците на

Вади Халфа

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Мони и Аксел пред хотела.

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Пред хотела

 

 

Пихме чай и кола в местно кафене.

Кафене във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Беше забавно. Хората доста ни се радваха и поздравяваха. Температурата беше вече 46 градуса и се прибрахме да поспим.

Около 19.00 часа отидохме да ядем нещо, естествено пак намерихме пиле, както навсякъде. Храната беше доста вкусна и невероятно евтина. След

като се стъмни във Вади Халфа стана интересно

Наизлязоха всички хора, защото вече беше прохладно – 35 градуса. В трите „заведения“ на мегдана изкараха по един телевизор. На единия пуснаха сериали, на другите световното по футбол. Хората се събират, сядат да пушат и да гледат телевизия. Забавляват се, усмихват ни се и стават много гостоприемни, когато ги заговориш. Така с местните изкарахме до 22.00 часа и се прибрахме да спим. Тук на това място и след всичко преживяно в този ден, човек наистина има чувството, че е стигнал точката, от която връщане назад няма. Очаквах с нетърпение да пристигнат моторите и да се впуснем в приключението. Но първо да поспим.

 

 

16.06.2010г. – 14-ти ден от пътуването.

Втори ден във Вади Халфа и прекрасния хотел.

Станахме рано, за да се регистрираме в полицията. Тук това е абсолютно задължително.

Необходимо е копие на паспорта и на визата, 1 снимка – цветна. Всичко отнема около един час и струва по 100 судански паунда на човек. Лепи се стикер в паспорта, на който записват номера на регистрацията. Тази процедура е задължителна, за да се напусне след това страната.

След полицията отново отидохме до заведението, където вечерта бяхме гледали телевизия. Там обичайното пиене на чай, след което около обяд международната група от българи, холандци, канадци и поляци се отправи към „пристанището“. Наехме един пикап да ни закара до митницата.

В пикапа към митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Там помолихме шофьора на един от камионите, с които се разтоварват баржите да ни метне до кея.

Към митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Стигнахме кея. Баржата с моторите и джиповете беше пристигнала. Ура, всичко си беше на място. Естествено всички се зарадвахме, но изненадата беше, че трябва да се разтовари целия останал багаж, за да може лодката да се вдигне нагоре да се изравни с кея за да се свалят всички МПС-та. Ужас. С темповете на разтоварване това щеше да отнеме дни. Всичко се разтоварва в два малки камиона, след което се закарва до митницата, връщат се пак се пълнят и т.н.

Разтоварване на митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Ето и ферибота, където вчера се борихме да излезем. Сега изглеждаше много спокойно.

Ферибот – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Решихме да поизчакаме малко и седнахме под импровизирана сянка.

На митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Видяхме, че няма смисъл да стоим на тази жега и се върнахме във Вади Халфа да чакаме Мазаар да се обади. Е, той се обади вечерта и каза, че моторите може би най-рано сутринта ще ги вземем. Лоша новина, но нямахме друг избор. Върнахме се в прекрасния хотел да починем.

 

 

Ето това е „чешмата“. Тук се сипва същата вода като за къпане и ако искаш гребеш с канчето и пиеш, или си гребеш с легена и се къпеш.

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

„Чешмите“ в хотела

 

 

Изкъпахме се. Изчакахме да се разхлади малко и излязохме за поредна вечер да гледаме телевизия. Тук местните вече ни познават. Поздравяват ни, обсъждат ни, но са много гостоприемни и приятни хора. Естествено като всички седнахме пред хотела да си говорим преди телевизията.

 

На вечерен телевизор във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

На вечерен телевизор във Вади Халфа

 

Част от пейзажа.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Снимки

пред хотела.

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

и със собственика, който беше невероятно щастлив, че оставаме още една вечер и ще получи по още 3$ на човек.

Със собственика на хотела във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Със собственика на хотела

 

 

 

Започна вече да се стъмнява, кафетата отвориха и трябваше да тръгваме.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Събрахме се цялата група и се отправихме към нашето кафе, което се държеше от египтяни и готвеха много добре – пиле.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

На мегдана кипеше живот.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Вечерта се запознахме и със Скот от Канада. Уникален човек. С мотор BMW F650 е тръгнал от Канада, минал през САЩ, през цяла Южна Америка, от там с кораб до Кейпtаун, през източното крайбрежие на Африка и заминаваше за Йордания, Сирия, Иран, Становете, Монголия и след това в Канада. Разходка.

Пътува вече една година. Продал си е къщата в Канада и потеглил. Разказа ни интересни неща за Африка. От него научихме със сигурност, че пътят Вади Халфа – Донгола е асфалтиран преди два месеца. Доста ни облекчава това, тъй като не си представях каране само през пясък при 46 градуса температура, макар при подготовката да си знаехме, че ни чака това. Е, вече нямах търпение да тръгваме. Само трябваше да си вземем моторите, но за това се надявахме на утрешния ден.

 

17.06.2010г. – 15-ти ден.

Днес станахме с надеждата, че ще си вземем моторите. Отново разходка из Вади Халфа и кафе в любимото ни кафене на мегдана. Вече се чувствахме като у дома си.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на моторВади Халфа, Судан – Из Африка на моторВади Халфа, Судан – Из Африка на моторВ кафенето – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

 

 

 

 

Чакахме Мазаар да се обади, че да можем да си взимаме моторите. Стоейки тук вече трети ден имахме възможност да опознаем живота в тази част на Судан, която е от най-бедните. Не знам с какво се препитават хората. Повечето работят в полицията, на митницата, други карат онези триколки като такси. Има магазини за хранителни стоки – вътре има минерална вода, всички продукти на Кока-Кола, хляб, брашно, сол, захар, олио, консерви, бисквити, вафли и перилни препарати и това е почти всичко.

В същото време има около 4 дюкяна за мобилни апарати и СИМ карти. Комуникациите са много развити и то с пъти по-евтини от България. СИМ картата струва 3$. Купих си карта с предплатени минути и се оказа, че 1 минута разговор с България струва 0,33$.

Ако на човек му потрябва нещо е много трудно да се намери. Един пример: Кафето, в което прекарвахме голяма част от дните и се държи от египтяни го обслужват двете дъщери на собственика. Не са омъжени, ако някой си търси. Та те правеха много хубави сладки неща – баклава, тулумби, торти и т.н. Решили са да направят стъклена витрина, където да ги изложат. Ето тук е разликата с положението при нас. Не можеш да отидеш в Практикер или Метро и да си купиш всичко необходимо. Алуминиевите профили и стъклата трябва да чакаш някой като пътува някъде да ти ги купи и достави. Ние присъствахме на момента на сглобяването и видяхме огромната им радост. И така е за всяко нещо – търсиш някой ако пътува до столицата или до Египет с ферибота, поръчваш и чакаш доставка. Ако се счупи примерно едно стъкло при сглобяването, чакаш за следващо, а не идва стъклар да го смени. Наистина няма нищо.

Хората си живеят простичко, веселят се по свой начин, но никъде няма да се срещне намръщен човек. Всички са усмихнати, с топло отношение и винаги се стремят нещо да помогнат, доколкото им позволяват силите. От държавите, през които минахме до тук, Судан е най-бедната или поне тази ѝ част. В другата част, където се води „гражданска война“ са находищата на петрол. Всъщност там воюват групировки, за да се вземе контрол над петрола. В разговорите ни с хора в Судан ни казваха, че се страхуват от референдума следващата година*, който цели да раздели държавата на две, защото не е ясно какво ще стане. До тук Судан много ни харесваше.
Така докато си мислих, какво ли е да живееш тук по този начин стана обяд, а ние продължавахме да чакаме обаждането от Мазаар. Много чай изпихме в този ден. А чаят е единственото нещо, което помага в големите жеги. Ако човек е жаден, задължително пие чай и топла вода, защото със студена не става номера. Пак си си жаден.

В кафенето – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

В кафенето (на чай)

 

около 16.00 часа вече не ни издържаха нервите и решихме отново да отидем на пристанището. Там все още се разтоварваше баржата.

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Ето и мотора на Скот от Канада.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Баржата все още не беше изплувала и явно, че нямаше да се вдигне достатъчно. Изчакахме да се разтовари абсолютно всичко и след много уговорки с Мазаар, капитана се съгласи да премести баржата на по-ниска рампа. Започнахме разтоварването в 19.00 часа вечерта.

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

 

 

 

 

Дойде ред и на нашите мотори, които естествено бяха на най-недостъпното място.

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Е, тук суданците доста помогнаха да ги избутаме назад и да не паднат в езерото. В 21.00 часа бяхме вече разтоварили.

В това време Мазаар беше уредил да дойдат митничари да ни проверят, защото тук митницата работи до 19.00 часа. Естествено, трябваше да платим по 15$ за всяко превозно средство, което бил извънредния труд на митничарите. Aлтернатива нямаше. Беше четвъртък, а петък е почивен ден в арабския свят и трябваше да чакаме до понеделник.

На митницата направиха сверка на рамата, провериха целия багаж и най-вече за алкохол и след около половин час бяхме готови. Вече бяхме в Судан и с моторите си. Най-после си тръгвахме. Закарахме моторите до хотела и отидохме за последно до нашето кафене. Там естествено вече се бяха събрали пред телевизора. Видяха ни усмихнати и след като им казахме, че сме взели вече моторите получихме поздравления от всички. Е, това беше престоя ни във Вади Халфа.

Утре отново щяхме да караме на път за Донгола.

 

 

18.06.2010г. – 16-ти ден.

Е, днес вече напускаме Вади Халфа.

При мен чувствата бяха смесени. От една страна нямах търпение да разгледам Судан, но от друга малко щяха да ми липсват усмивките на хората и онова прекрасно „Чикън енд потейто“, което звучно ни предлагаха за ядене всяка вечер. Вчера вечерта след хилядите проверки на митницата полският ни приятел Адам извади цяла бутилка джин и няколко лимона и поляхме „освобождаването“ на моторите и колите. Естествено, се бяхме скрили с алкохола, както някога се криех да пуша в двора на училището. Тук е доста опасно да се пие алкохол, защото никога не се знае кой ще те издаде на полицията. А наказанието е 40 тояги и затвор и това си е по закон. Но, не ни хванаха за наш късмет.
Днес отново станахме рано за да изпреварим жегите. Започнахме товаренето на багажите и в 07.00 часа бяхме готови. Майк и Аксел тръгнаха да карат с нас и така си станахме сериозна група.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Всички около нас все още спяха.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Излязохме „тихо“ от Вади Халфа и поехме към Донгола. Ето и прекрасния нов

асфалтов път през Нубийската пустиня

Път през Сахара, Судан – Из Африка на мотор

 

Така около 09.00 часа температурата се качи на 34 градуса и спряхме да починем и да се огледаме.

Из Сахара, Судан – На мотор из АфрикаИз Сахара, Судан – На мотор из АфрикаИз Сахара, Судан – На мотор из Африка

Из Сахара, Судан – На мотор из Африка

 

 

 

 

 

 

И в тази пустиня цветовете на скалите и пясъка се променяха в зависимост от това колко са се нагрели от слънцето. Въпреки, че около нас имаше само скали и пясък някак си беше красиво. Продължихме по пътя и се отбихме в

гр.Абри

Малко градче, но само там има бензиностанция по пътя към Донгола.

Бензиностанция в Абри, Судан – На мотор из Африка

 

Къща от Абри.

Къща в Абри, Судан – На мотор из Африка

 

Пихме по една топла вода и продължихме.

Абри, Судан – На мотор из Африка

водичка

 

 

След още около час отново спряхме за почивка.

Температурата не спираше да се покачва.

Малко преди да спрем ми направи впечатление, че в пустинята до пътя обикалят хора с детектори за метал. Помислих си, заради многото прочетени пътеписи и информации в интернет, че тук понеже има война са минирали полето и сега търсят мини за да ги махнат.

След като спряхме за почивка, към нас дойдоха двама мъже. Естествено, като хора „мразещи“ чужденци и „воюващи“ постоянно първо попитаха дали имаме проблем, имаме ли нужда от нещо и искаме ли вода. Чак след това започнаха да ни разпитват от къде идваме, къде отиваме и се завърза разговор.

Из Сахара, Судан – На мотор из Африка

Из Сахара, Судан – На мотор из Африка

 

 

След около 15 минути при нас спря пикап, от който слязоха около 10 души и дойдоха при нас. Естествено и те ни попитаха за проблеми, за вода и след това се включиха в разговора. Странно място в пустинята, а с толкова много хора. Всъщност тук ни разказаха какво правят. С детектори за метал обикалят скалите в пустинята и търсят самородно злато. Уникално луда работа си викам в първия момент. Ето тук търсят.

Из Сахара, Судан – На мотор из АфрикаИз Сахара, Судан – На мотор из Африка

 

 

 

Е така докато ние им показвахме снимки, те ни показаха истинско злато

Златотърсачи в Сахара, Судан – На мотор из Африка

Златотърсачи

 

Вече не ми изглеждаше луда работа. Разказаха ни, че на ден човек събира по около 100грама и видно по пълната бутилка, от която ни показаха златото, явно си е напълно възможно. Така е. По време на война винаги някой вади злато.
Много весели хора. Доста се смяхме с тях и те с нас. Разделихме се и поехме отново по пътя.

 

 

Около 13.30 часа стигнахме

Донгола

Температурата вече беше 46 градуса. От няколко дни бяхме започнали да пием на ден по 7 литра вода и по 2-3 литра газирано безалкохолно – аз кола, Мони фанта.
В Донгола намерихме хотел. Имаше нещо като климатик и баня с вода от Сини Нил, но поне можехме да се скрием от жегата.

Само че, не можехме веднага да се скрием. Оказа се, че за да се настаним в хотела, първо трябва да вземем разрешително от полицията. Отидохме до полицията, където ни провериха паспортите и ни дадоха разрешително, че можем да отседнем в този хотел. Ура, вече можем да се скрием.

Малко преди Донгола се бяхме разделили с Майк и Аксел и сега те пристигнаха в хотела. Постояха при нас и решиха около 17.00 часа да потеглят към Карима и да търсят място за палатки. Беше петък и, естествено, нищо не работеше. В един магазин успяхме да си купим „топено сирене“, намерихме и хляб и четиримата успяхме нещо да ядем. Кока-Кола с хляб и сирене ми се стори все едно ям Свински джолан с кисело зеле 😛

Така приключи и този ден. Усещането да караш в неизвестното е невероятно. В Судан започваше все повече да ми харесва и нямах търпение да продължим към другите градове от маршрута.

 

19.06.2010г. – 17-ти ден

И тази сутрин станахме рано. В 06.30 часа вече бяхме готови за път и точно беше станало светло.

Донгола, Судан – На мотор из Африка

 

 

Днес трябваше да разгледаме

пирамидите до Карима

Вечерта Майк ни беше пуснал координатите на мястото, от което ще ги вземем за да продължим заедно. Излязохме от Донгола и с отдалечаването от Нил отново около нас беше само

Нубийската пустиня

 

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

Нубийската пустиня

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

Стигнахме и мястото с координатите. Слънцето беше се показало вече и температурата бързо се покачваше. Аз останах там, а Мони отиде да ги потърси, но неуспешно.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

Започнахме да чакаме, като Мони си избра единствената сянка в пустинята.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

Аз пък реших да оставя отпечатък на Суданската алея на славата 😀

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

След известно време успяхме да се свържем по GSM-а с Аксел. Той каза, че ни е видял и идват. Чакахме още 30 минути, чухме и моторите им, но изведнъж спряха. Аксел се обади, че са закъсали в пясъка, но ще извадят моторите и ние да тръгваме. Беше вече 10.00 часа и се разбрахме да се видим в Карима.

Продължихме по пътя, отново нов асфалт. Тук се сблъскахме и с още нещо. Карането през пустиня е интересно, но тук освен голямата жега, другото нещо, което много ни изморяваше бяха

убийствено правите пътища

Няма абсолютно никакви завои и докъдето стига погледа – само прав път. Доста е натоварващо. С жегите се борехме като постоянно пиехме вода и най-вече чай, където има, но с тези пътища беше трудно. Постоянно заспивахме на мотора, ставахме прави да караме за да ни е по-лесно, говорихме си и така около обяд стигнахме до

Карима

Подминахме градчето и се отправихме към пирамидите.

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан

 

 

 

 

Пирамидите в Судан са около 220 на брой и са от времето на древна Нубия

Наподобяват на тези в Египет, но не всички са паметници на владетели. До 2000 г. пр. Хр Нубия е била известна като царство Куш. Тогава Нубия и Египет са били или в период на добри съседски отношения или в период на военни действия. Около 1520 г. пр. Хр Нубия е завладяна от Египет. В края на XII в. пр. н. е. нубийците се освобождават от египетската власт. Около 725 г. пр. Хр владетелят на царство Куш- Пийе завладява Египет и основава XXV-та египетска династия. Около 538 г. пр. н. е. Столицата на Куш се премества от Напата в Мерое, заради нахлуването на асирийците в земите на Нубия.

Мястото наистина е уникално. Няма заграждения, вход и т.н.

Влизаш в пустинята и си до пирамидите, което някак дава едно по-пълно усещане, че се докосваш до нещо наистина древно. Постояхме около час, но жегата не ни позволи повече.

Върнахме се на пътя и се отбихме в един къмпинг с бунгала, препоръчан от Скот във Вади Халфа. Там малко се охладихме с чай и вода и от управителя разбрахме, че точно сега е най-горещо в Судан и е средата на лятото. Супер. Да бяхме искали нямаше да улучим това „прекрасно“ време. Докато стояхме и си говорихме Майк и Аксел също пристигнаха. Разказаха как са разтоварили моторите да ги извадят от пясъка, след което ги оставихме да разглеждат, а ние продължихме към Атбара, където бяхме решили да нощуваме. Пътят от Карима до Атбара отново минаваше през Нубийската пустиня и пак с прави пътища. Тук беше много сухо, без никаква растителност и вече напълно отговаряше на представите ми за пустиня. Единствено ниски храсти, но нямаше как да се скрием под тях.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

Е, тук там имаше и по някое дърво и не пропускахме да спрем „на сянка“ на 42 градуса. И така се придвижвахме през пустинята. Температурата се качи до 45 градуса. На около 90 километра преди Атбара започна да духа вятър и се появи нещо като гибла. Въздуха беше пълен с пясък, който влизаше абсолютно навсякъде. От вятъра този пясък се вдигаше толкова високо, че слънцето не можеше да пробие.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка Tags: , , , , , , , , , , , , ,

7 коментара

Ное. 27 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(16): От Владивосток до Япония

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме във Владивосток

Днес ще проследим преминаването на Японско море от Владивосток до Фушики, за да стъпим в крайна сметка в Япония, но преди това дооооста ще почакаме на митницата във Владивосток

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 16:

От Владивосток до Япония

В девет сме пред гишето на инспекторката, която днес трябва да ни назначи митнически преглед — тоест някой да дойде и да ни прегледа моторите за незаконни джаджи, каквито не носим, или поне аз. Чакаме жената да се освободи, и накрая тя взима документите ни и махва с ръка да я следваме, цъкайки с токчетата си пред нас по коридора. Качваме се на втория етаж, където се налага да я изчакаме пред някакъв офис — доколкото разбирам, там са тези митничари, които правят проверки. След известно време се спускаме отново долу. „Никой не иска да се занимава с вас“ — ми казва. „Идея си нямам какво да ви правя.“ Обажда се на някакъв свой колега и го моли да дойде. „Чакайте.“ — казва.

Чакаме.

Една от другите жени митничарки идва при нас и търпеливо ми обяснява стъпка по стъпка какво ще трябва да направим, през какви стъпки ще трябва да минем, изреждайки имена на документи и всякакви други неща. Завършва със „спокойно, всичко ще стане“ и усмивка. Засмивам се, не съм очаквал, че съм толкова прозрачен и се вижда, че не съм схванал всичко. Докато с жената си говорим, някакъв кавказец профучава по коридора и тряска вратата, крещейки най-тежките руски псувни една след друга, които в превод звучат нещо като „…..!!!….. съм ви в….. митница! Т’ва не е… митница, тва е………. бардак!………., егаси…..! Как може да няма един….. човек, който да знае какво по…… става!“ Сякаш по команда, двамата с жената се обръщаме обратно един към друг и продължаваме да си говорим, все едно нищо не е станало. Не е тя човекът, когото чакаме.

Чакаме.

На Тифани отдавна и е писнало — тя само седи и чака, на практика няма какво друго да прави, защото не разбира езика. Аз не мога да си намеря място и само кръстосвам коридорите, както обикновено правя, когато съм замислен — постоянно крача напред-назад като Наполеон. Вероятно и аз, като много други хора, просто съм бил Наполеон в предишния си живот. Това нещо с документите е прекалено сложно за простосмъртни — искам някой просто да ми даде документите, за да ги попълня, или да ми каже какво да правя, или просто да ми каже къде да отида, за да разбера какво да правя от някой, който знае. Имам прогрес. Винаги съм се плашил от бюрокрация, но напоследък се оправям, някак — не много добре, но правя някакви крачки, а както и във всяко друго нещо именно това е най-важното, защото предхожда това да го правиш добре. Въпросът е какво правиш, когато не всичко зависи от теб. В случая, да се обадя на Юри — възможност, която не искам да отхвърля, но не искам и да допускам — би означавало, че съм се предал да се справя с всичко, и че съм се изплашил. Изкушението просто да кажа „майната му“ и „хайде просто да му се обадим, за да направи всичко“ присъства постоянно — нека си присъства. Няма да се откажа. Изпитвам някакво перверзно наслаждение от това — няма пък да тръгна по лесния път. Имам други приоритети. Притеснявам се, но някак по навик — имам усещането, че всичко ще се нареди, точно като във всички други последни моменти, когато е трябвало да се нареди. Ще се оправим и този път. Притеснява ме само това, че не знам как, опитвам се да не го забравям.

Коридорите на митницата, недвусмислено празни от хора, идващи да ни помогнат с документите, са като подиуми за дефилиране на митничарки, и това е единственото хубаво нещо в цялата институция. Късите поли са къси, краката, типично по руски, са дълги до небето, чорапогащниците са разнообразни — мрежести, не-мрежести, и светли, и тъмни, а обувките — задължително с токчета. Непрестанното „Чат-Чат-Чат-Чат“ ме хипнотизира доста по-ефективно от всякакво размахване на часовници пред носа ми. Вероятно всичко това просто влиза в униформата — сякаш владивостокския-т порт не е просто порт, а прет-а-порт. След два дена, прекарани в коридора, мога да позная коя жена минава дори и без да и виждам лицето.

Идва някакъв човек с куфарче, и инспекторката му обяснява за какво иде реч — слушам от нашето удобно място в коридора, прекъсвайки Тифани с вдигнат пред устните пръст и наострени уши. Човекът казва, че няма проблем — ще помогне, и на него му е интересно как стават нещата, тъй като досега не се е занимавал с експорт — от куфарчето и бизнес костюма оставам с впечатлението, че също се занимава с някакви бизнес неща. Казва се Руслан. Казва, че ще принтира „погруз-поручението“ и нещо, което ако не се лъжа, се казва „консаменти“ в офиса си и ще ги попълни. Да се върнем тук в дванайсет часа.

Имаме около два часа и половина

— сега е моментът да отидем до Морската гара и да си купим билетите. Не съм имал време да изтегля долари, но Тифани е проверила своите и има достатъчно и за мен, ако се наложи. Хващаме си автобус и скоро сме там. В залата на туристическата фирма, която продава билетите, Ирина я няма — казват ни да изчакаме. С нас чака още някакво момиче, което изглежда не е рускиня. Някакво момиче, което изглежда Е рускиня, защото носи къса пола и изглежда зашеметяващо, влиза — явно работи тук — другото момиче става и отива при нея. Тифани се опитва да чуе разговора, и потвърждава, че втората е чужденка, която също иска да се качи с кола на ферибота. След известно време момичето се връща в антрето при нас и Тифани я заговаря. Казва се Линда, от Южна Африка е, и пътува с кола и с гаджето си. Ще се качат на същата „лодка“, на която и ние.

Четете по-нататък>>>

3 коментара

юни 19 2007

Из Югоизточна Азия (1): София-Истанбул-Бахрейн

С този разказ ви представям пътуването на Бале до Тайланд и съседните му страни от Югоизточна Азия – едно пътешествие, изпълнено с много бири и всякакви приключения:-) Приятно четене: София – Истанбул – Бахрейн част първа на Из Югоизточна Азия   Тука искам да разкажа горе-долу подробно за нашата екскурзия до Азия. Естествено не си […]

20 коментара

Switch to mobile version