Archive for the tag 'Мелник'

апр. 30 2013

Екскурзия из Югозападна България (1): Роженския манастир и Мелник

С днешния разказ искам да ви честитя настъпващия Великден (и Гергьовден, и Деня на труда – при желание ;). Петър ще ни да де нелоша идея за обикаляне по празниците.

Приятно четене:

 

 

Екскурзия из Югозападна България

част първа

Роженския манастир и Мелник

Разходка до Мелник

Отдавна му се каним на този край на България… Цяла седмица с нашите приятели Лъчко и Яна ту се уговаряхме, ту се отказвахме заради мартенското променливо време, но в крайна сметка в събота се събудихме към 11 часа сутринта, грейна едно хубаво слънце и си казахме “Хайде!”. Час и половина по-късно вече седяхме на тройка кебапчета в с. Мурсалево, Благоевградско (точно пред speed-камерата)…

Разходка до Мелник

 

 

А едно нещо започне ли с тройка кебапчета, винаги свършва добре! Първата ни дестинация беше Роженският манастир. За хората, дето се предоверяват на GPS-ите си да спомена, че става въпрос не за Смолянския връх Рожен с обсерваторията, а за Мелнишкия Рожен. Най-добре пишете “Кърланово” и карайте още три километра 🙂

Кърланово

 

 

Роженският манастир

е най-големият манастир в Пиринския край и е един от няколкото средновековни български манастира, сравнително добре запазени и до днес.

Роженски манастир

 

Кой и кога е основал Роженския манастир “Рождество Богородично” на това място за сега не е точно потвърдено. Едно местно предание споменава, че тук е живял св. Иван Рилски преди да се засели в Рилската пустиня. Най-старите предмети, намерени на това място са от XIII век. Това са украшения и монети от времето на Михаил VIII Палеолог (1250-1285 г.), намерени в случайно открит гроб в двора на манастира.

Роженски манастир

 

 

Мраморният фриз над вратата, която води в централната част на I храма датира от XIII-XIV век. Градежът на църквата и част от постройките показват тяхното съществуване преди XV в. Към края на XVI в. църквата е била изографисана.

2820 Рожен, България

 

Запазените стенописи в притвора, седящият на трон Иисус Христос, заобиколен от апостолите над западната врата и св. Богородица с Младенеца, заобиколена от пророците, пророкували за нея над южната, датират от 1597 г.

Роженски манастир

 

 

През 1762 г. Роженският манастир става метох на светогорския манастир Ивирон (метох е манастир, подчинен на друг манастир, т. е. негово поделение). Светогорските манастири на Атон имат традиция във всеки метох на своите манастири да имат копие на най-известната манастирска чудотворна икона на Св. Богородица.

Света Богородица, Роженски манастир

 

Историята на тази икона

започва още от I век. По предание тя е нарисувана от Св. апостол Лука. Той е първият, който започва да рисува икони. През IX век един от най-големите гонители на иконопочитанието, византийския император Теофил, издава поредния указ за унищожаването на иконите. По силата на тази разпоредба войници са обикаляли и претърсвали навсякъде, църкви, манастири, дори и частните домове на хората. В дома на една вдовица от град Никея (сега южно от Истанбул) един отряд войници намерил иконата. Войниците искали да я вземат, но понеже било привечер вдовицата успяла да ги убеди да оставят иконата за последно да пренощува в дома й.

През нощта жената заедно със сина си взели иконата и я занесли на брега на морето. Там те се помолили Св. Богородица да запази иконата от унищожаване, да запази и тях от гнева на иконоборците. След това пуснали иконата в морските вълни. Но иконата, изправена върху морските вълни се отправила в западна посока. Като видяла това майката дала съвет на сина си и той да тръгне след иконата. Момчето тръгнало на запад, стигнало до Атон и станало монах там.

В края на X в. иконата се явила в огнен стълб сред морето пред Иверския манастир. Монасите като видели това чудо се качили на лодки и се отправили към иконата за да я вземат, но колкото те се доближавали до иконата, толкова тя през същото време се отдалечавала от тях. Тогава те се върнали обратно в манастира и направили молебен Св. Богородица да подари тази чудотворна икона на манастира. През нощта Божията майка се явила на един от тях – монах Гавриил и му казала, че ще подари иконата на манастира, но иска той сам да дойде и да я вземе. На другия ден монах Гавриил разказал на монасите желанието на Св. Богородица, прекръстил се и тръгнал по морските вълни като по суша, стигнал до иконата и я изнесъл на брега. Иконата била поставена в главната манастирска църква.

На следващата сутрин клисарят отишъл да пали кандилата и не видял иконата в църквата. Започнали да я търсят. Намерили я над вратата на манастира. Монасите върнали иконата обратно в църквата, но на следващата сутрин тя отново била над вратата на манастира. Това се повторило няколко дни подред. Св. Богородица отново се явила на монах Гавриил и му казала “не ме изкушавайте повече, не вие мен ще пазите, а аз ще ви пазя”. Тогава монасите направили един параклис до вратите на манастира където поставили иконата. Понеже св. Богородица сама си избрала място до портите на манастира започнали да наричат иконата Портаитиса. Известна е още и като Иверска икона на св. Богородица по името на манастира.

На 8 септември всяка година става многолюден панаир. Вярва се, че иконата в навечерието на празника сама се раздвижва от мястото си искаещи да излезе. Всичките присъстващи минават под иконата за здраве.

Друга интересна забележителност в манастира е Св. Христофор

е изрисуван (апокрифно) с овнешка глава. В някои гръцки и сръбски църкви го има нарисуван и с кучешка глава. Легендите са няколко, но общо взето можем да ги сведем до следните:

  • Светецът бил с необикновена красота и измолил от Бога лице, с което да не съблазнява хората;
  • Казват, че сестра му се влюбила в него, поради изключителната му красота и той помолил Бог да отблъсне тези чувствени пожелания на сестра му. За да отблъсне и вразуми сестра му, Бог дал на св. Христофор агнешка глава;
  • От разказа на Елин Пелин (“Огледалото на свети Христофор“) – имал вечно изпълнена от негодувание от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което има дъх на неправда, на порок и престъпление. Така той губи подобието Божие и образът му заприличва на зъл кучешки образ; по-късно си връща човешкия вид.

Мелнишки скали край Роженския манастир

 

Гледката от манастира е страхотна, а ако слезете 300 метра по-надолу, ще видите и

гроба на Яне Сандански,

може би най-известната и същевременно една от най-спорните личности в освободителните борби на македонските българи.

Гробът на Яне Сандански край Роженския манастир

 

През 1913 г. Сандански дава интервю за италиански вестник, в което казва:

Гробът на Яне Сандански край Роженския манастир

Македонските революционери, които след дълга и жестока борба стурската тирания доживяха да видят своята мечта – извоюване на свобода на татковината, не могат да допуснат тя да попадне под сръбско и гръцко владение. Те няма да се спрат и пред най-страшните терористически средства, за да реализират съкровената си мечта – свободна, българска Македония!

 

 

Този цитат е перифразиран и на надгробната му плоча, макар че някой доста се е постарал да изтърка думата “българска” от надписа… И понеже веднага разказът ни отива към македонския въпрос, казвам си мнението директно: между двете държави, Република България и Република Македония (македонци, зачитам ви го идентитетот) трябва да има само любов и братски чувства, да звучат уникалните ни балкански песни, да се лее руйно вино и да се боцка хубава скара…
Пускаме спокойно покрай

Мелнишките пирамиди…

гледката е уникална, не бързаме. Тук, в планината всичко върви плавно и спокойно, никой за никъде не бърза…

Мелнишки пирамиди (скали)

 

Пристигаме в

Мелник

едва надвечер. Нямаме хотел, но това изобщо не е проблем. Обикаляме, разглеждаме стаите и като кажем, че ще си помислим, собствениците ни гонят с отстъпки… Само след половин час обикаляне си харесваме хотел “Болярка”. Хвърляме багажа, оставяме колата и си правим една хубава разходка из вечерен Мелник…

Мелник

 

 

Вечеряме в “Хубавата кръчма” при бай Илия

Цялата отвън е окичена с култови надписи, а самият бай Илия е зевзек и половина… Всеки, който се занимава с PR, реклама и маркетинг трябва да посети кръчмата му! Четири снежанки, кана вино и две ракия по-късно можем да заявим, че и яденето, и пиенето му са много вкусни! Оставяме ви с част от уникалното му творчество, с което приключваме и ден първи…

Смешни надписи – Мелник

 

Сутрин. Събуждам се в 5:20 часа, свежарка… Колко бързо се наспива човек в планината! Излежаваме се до 8:00 часа, хапваме топла баничка с компанията и хващаме стръмните мелнишки пътечки, водещи към

Кордопуловата къща

 Кордопулова къща – Мелник

Кордопуловата къща, наричана още Цинцаровата къща, е построена през 1754 г. Тя е най-голямата възрожденска къща на Балканския полуостров, която е запазена до днес. Построена е специално за производство, съхранение и търговия на вино.

Кордопулова къща – Мелник

 

Къщата е един от 100-те национални туристически обекта, има печат. Намира се в източната част на града. Построена е през 1754 г. и е принадлежала на богатия мелнишки род Кордопулови. Състои се от приземие, в което има вкопана изба за вино, полуетаж със стопанско предназначение и еркерно издаден етаж за живеене.

Кордопулова къща – Мелник

Най-интересната стая на етажа е приемната. По размери, разположение на прозорците, прозоречна площ, техника на таванската украса и смесване на стилове при оформянето е уникална за нашите земи със своите венециански стенописи, дърворезби и стъклописи.

Кордопулова къща – Мелник

 

 

Долният ред прозорци в къщата (12 на брой) са типично български, характерни за възрожденското изкуство. Горният ред прозорци (също 12 броя) са с цветни стъкла. Те са смесица от венециански и ориенталски орнаменти. Таванът е изработен от дъски и профилирани летви, богато разчленен и украсен.

Кордопулова къща – Мелник

 

 

Северната страна на стаята, в която са вградени стенните гардероби е майсторски изписана с барокови орнаменти… Ако я посещавайте, внимавайте да не пропуснете тайника…

Кордопулова къща – Мелник

 

 

Ако се качите на терасата, можете да видите слънчевия часовник.

Слънчев часовник – Кордопулова къща – Мелник

 

В приземния етаж на къщата е избата с огромни бъчви за съхранение на мелнишко вино. Капацитетът на избата е от 250 до 300 тона вино.

Изба – Кордопулова къща – Мелник

Част от избата е издълбана в скалата и така е оформен 150-метров тунел. Според Богдан Филов, посетил къщата през лятото на 1916 година, най-голямата бъчва в избата е събирала 240 товара грозде (по 100 оки) или около 30,7 тона. Коридорите са сравнително тесни и на места ниски. Избата разполага със специални канали и вентилационна система.

Изба – Кордопулова къща – Мелник

На излизане за посетителите се предлага безплатна дегустация на мелнишко вино и възможност да си купите бутилирано такова. Това може да направите и от съседната изба, тази на Шестака – смъртният враг на бай Илия според мелнишките градски легенди… Едно е сигурно – гледката от това място си струва:

Мелник

 

 

 

 

Спускаме се обратно към центъра на града и правим една бърза почерпка на хубава гледка в

ресторанта на хотел “Мелник”

Това място е превърнато в своеобразен музей на социализма и също си струва да се види за едно кафе време…

Музей на социализма в хотел Мелник

 

 

 

 

След кафето решаваме да напуснем Мелник и да се отправим към Рупите. Но ако сте решили да прекарате цял уикенд в този край, препоръчваме ви да отскочите и до Златолист – повече за това можете да прочетете в блога на Данчо.

Очаквайте продължението

Автори: Петър и Биляна Събеви

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Пирин – на картата:

Пирин

 

One response so far

окт. 21 2011

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (1)

Знаете, че пътеписите, които публикуваме тук нямат задължителна форма или стъпка. Днешният разказ няма да бъде разказ в истинския смисъл на думата. От днес започваме с личния пътешественически дневник на Мария – ще ни води в буквален смисъл през времето и пространството 🙂

Приятно четене:

 

От Балканите до Пиренеите с автобус

 

/Записки/

 

 

 

 Oбичам да пътувам и да посещавам културно – исторически забележителности както в България, така и в чужбинa. След падане на Шенгенските визи, пътуването в чужбина  стана  лесно и аз имах възможност да посетя  някои Европейски градове и да видя  забележителности,  за които преди не бях и мечтала. Това са моите впечатления за  някои от тях.

                                                                                               Авторът

 

17 ноември 2002г.   За първи път посещавам

Троянския манастир

–  третия  по големина в България след Рилския и Бачковския. Стенописите  в  църквата  „Св. Богородица” са дело на Захари Зограф – жалко е, че са запазени добре само в предверието. Най – ценната реликва,  която се пази в манастирската църква е  чудотворната икона  на „Св. Богородица Троеручица” – копие на икона от Хилендарския манастир в Света гора. Донесена е през XVI  век от румънски монаси, които на път за Румъния спират да почиват в Троянския манастир. Четири поредни дни   мулето натоварено с иконата е отказвало да тръгне за  Румъния. Така иконата е оставена за постоянно в църквата в Троянския манастир. Това ни разказа един млад монах с хубави сини очи. Миналата година иконата е „плакала” – била e покрита с миро, което сега се продава в магазинче в двора на манастира и вярващите го купуват, за да ги пази от „уроки и магии”. Аз не си купих, но с удоволствие бих посетила манастира отново!

 

17 март  2003г.

„Рупите”, Роженеския  манастир и  гр. Мелник.

Това, което видях в „Рупите” ми направи тягостно впечатление. На гроба на Ванга имаше само изкуствени цветя. До църквата „Св. Петка” се строи хотел. Има къмпинг, скара – бира и др. Фасадата на църквата (изписана от Св. Русев) ми подейства потискащо.  Хареса  ми портрета на Ванга –  вътре в църквата.

Затова пък Роженският манастир  ми направи чудесно  впечатление!

В Мелник е ужасна скъпотия! На площада, където спират автобусите, видях  възрастни хора да просят.

Излизайки от Мелник минахме  покрай „феодалното владение” на банкера Емил Кюлев. Около 500 декара заградени лозя, а  в средата на заграждението на  един хълм се издига сграда – истински “замък”.

 

30 май 2003г. гр.  

Охрид  (Македония)

Добре е, че всички старини, свързани с нашата средновековна история са запазени отлично: „Самуиловата крепост”, манастира „Св. Наум” и много църкви. Влязох  в спор с  македонския екскурзовод по повод  Самуил и  „общата ни  азбука”.

 

28 август 2003г.

Етрополският  манастир „Св. Троица”

е построен през 1156 г., по време на византийското робство. През 17ти век  тук е открито едно от първите килийни училища.

Като архитектура Етрополския манастир наподобява  Рилския, но е много по – малък. Гората около него е истински рай!

 

9 август  2003г.

Суковски и Погановски манастири, гр. Пирот (Сърбия)

Някога  (до 1919 г.) тези манастири  са били български.

Суковският манастир не ме впечатли с нищо друго, освен с белия паун в стопанския двор (подарък от игумена на манастира „Св. Наум” в Македония).

Погановският е значително по – голям и  добре поддържан. Намира се в близост до с. Поганово – родното село на баба ми,  на която съм кръстена. Никога не съм ходила там.   Манастирът е построен през 14век.  Влязохме в църквата, където сръбският свещенник ни осведоми, че  за съжаление няма  какво много да видим тъй като „българите са си прибрали по – ценните икони”. Тъжно е, че в местата където все още живеят българи се служи на  сръбски език.

Обядвахме в един ресторант в близост до манастира. Прекарахме чудесно!

 

             Пирот  не се е  променил много. Само центърът е станал  по – представителен. На пазара е много по – мръсно, отколкото на нашия. На връщане минахме покрай  с. Желюша – родното село на баща ми. Обзе ме силно вълнение – кога най – после Сърбия ще влезе в Европейския съюз, за да мога безпрепятствено да ходя там!

 

10 септември 2003г.

Солун, Манастирите „Великите метеори” (Гърция)

 Най – много ми хареса Солун – особено крайбрежния булевард  (още  е пред очите ми)   с  безбройните кафенета с  маси на тротоара.

Манастирите „Великите метеори”  и скалите върху, които са построени са впечатляващи! Заслужава си да бъдат видяни!

 

13 ноември 2003г.

Истанбул (Турция)

 Имах друга представа за древния Константинопол (Цариград). Мислех, че ще видя „злато и скъпоценни камъни”. Даже нищо подобно! Кубетата на многобройните джамии дори не бяха позлатени, както тези в Македония. „Синята джамия” – единствената в света с 6 минарета –  е построена през 1616 г. и е чудесен архитектурен паметник – светъл и просторен. Побира около 5000 богомолци. Пред входа едно момче ми предложи (срещу 2 лева) дипляна с изгледи от вътрешността й. „Синята джамия” е построена по заповед на султан Ахмед и е наречена така  заради синьо – зелените плочки, с които е облицована отвътре.

В близост до нея се намира църквата „Св. София”. Тя е построена през IV век по заповед на император Константин, когато християнството става официална религия в Римската империя. След завземането на Константинопол от турците е превърната в джамия. Входната такса е 10$.   Видя  ми се много висока и реших да не влизам.

 

14 ноември 2003г.

Дворецът „Долма Бахче сарай”

(„Запълнена градина”) е построен от султан Абдул Меджид  I по образец на двореца  „Версай” в Париж. Прекрасен архитектурен ансамбъл! Вътрешното обзавеждане (мебели и полилеи) са изработени във Франция. Видях  най – тежкия полилей в света – 5 тона, дар от британската кралица Виктория. Голяма част от картините в двореца са дело на руския художник Айвазовский, но между тях не видях шедьоври. Входната такса беше 10 милиона лири или 6 евро. Последният държавен глава обитавал двореца е Кемал Ататюрк („Баща на всички турци”). Починал е в двореца на 58 годишна възраст. „Ако той беше живял по – дълго,  днес Турция  щеше да бъде член на Европейския съюз” – ми каза  екскурзоводката – българска туркиня от Кърджалийско. Всички часовници в двореца са спрени в 9 часа 05 минути – часа на неговата смърт. В двореца се пази и часовникът подарен на султана от българския цар Фердинанд. В този дворец е гостувал и Наполеон.

Сутринта на 15 ноември 2003г., приближавайки с автобус пристанището на залива „Златния рог”,  чухме гръм  наподобяващ топовен изстрел. След малко последваха още два по – слаби. Видяхме и големи кълба от дим като от пожар. По – късно разбрахме, че е имало два последователни терористични акта – пред

две синагоги. Имало 24 души убити и около 300 ранени. Скоро след това се качихме на туристическо корабче и потеглихме на разходка през „Босфора”.

Истанбул е единственият град в света  разположен на два континента – Европа и Азия. Европейският бряг е дълъг около 55 километра, а азиатският около 35 километра. Гледката от двете страни на „Босфора” е удивителна! Минахме покрай двореца „Долма Бахче сарай”, рзположен на европейския бряг, след това покрай лятната резиденция на султана – „Топ – Капъ”,  както  и под „Въжения мост” (построен през 1973 г.) –  наречен „Моста на самоубийците”. Видяхме единствения 7 – звезден хотел „Риц”, открит преди около 1.5 години  и „Роберт Колидж”, в който таксата за обучение е 3500$ на година.

Вторият „Въжен мост”, бележи „края на Босфора” и разделя символично Мраморно от Черно море. В „Босфора” има две течения –  горно и долно. Горното е по – студено и е от Черно към Мраморно море,  долното  е по – топло и е в обратна посока.  Поради тези течения къпането и плуването в „Босфора” са  твърде опасни. Корабчето зави плавно и се отправи към пристанището покрай азиатския бряг, който видимо е по – озеленен и по – рядко населен  от европейския, с което разходката приключи.

По – късно запалихме  свещ в българската църква „Св. Стефан”. Желязната църква е красива постройка в неоготически стил – жалко, че отвътре отдавна не е реставрирана. Свещите в църквата  ги продаваха  за мое голямо учудване араби. Няма ли вече българи в Истанбул?

Посетихме и атракцията за българските куфарни търговци – покрития пазар „Капълъ Чарши”. Не ме впечатли особено. Тръгнахме пеша към хотел ”Vachinkton”, където бяхме отседнали ( в търговския квартал „Лале ли” – прилича много на нашия пазар – Илиянци) и малко се объркахме. Добре, че предвидливо си бях взела визитка от хотела!

 

 

19 април 2005г.

Италия.  Прословутата Венеция!

Канале „Гранде” с избелелите, зле  боядисани фасади на сградите покрай него,  ме изненада неприятно. Катедралата „Сан Марко” и  „Палата на Дожите”  на площада „Сан Марко” с многото гълъби, мимовете облечени в средновековни одежди, ( между които и българи), многобройните магазинчета с бижутерия от венецианско стъкло и чудесното кафе – общо взето  с това  запомних Венеция. Защо ли я наричат „романтичния град на влюбените?”  Заради  гондолите и „Моста на въздишките”? Може би не само.

 

На път за Верона преспахме в хотел „Монако”- на брега на  езерото „ Лаго ди Гарда”(Lago di Garda). Нямахме време да се разходим и да го разгледаме.   От стаята  в хотела се виждаше само загадъчният силует на средновековен замък.

 

20 април  2005г.

Във

Верона

посетихме   „Къщата на Жулиета”  с прословутия  балкон. Дали точно тази къща е имал пред вид Шекспир, не се знае. Някой е казал, че това е  къщата и тя се превръща в туристическа атракция. В двора е поставена статуя на Жулиета, до която всички се снимат. Отсреща е стената, на която влюбените залепят  листчета с написани желания. Дано им се изпълнят и дано бъдат по – щастливи в любовта от Ромео и Жулиета!

 

Жалко, че Арена ди Верона беше във ремонт и не можахме да я видим отвътре.

 

Монако

Монако

След Верона спряхме в 

Монте Карло (Монако)

– градът на богатството и  хазарта!      Разположен е  живописно върху  тераси и хълмове като Велико Търново. За първи път видях къщи с басейни на покривите, игрища и  големи саксии с цветя и цветни храсти –  вероятно поради липсата на свободна площ. В града има много банки, които се помещават в сгради с прекрасна архитектура и много казина. Пред входа на  казината стои охрана, която не допуска лица под 18 години, независимо от това, че са с  придружител. Никакво изключение! Законът наистина се спазва! Впечатляващо е и  пристанището с многобройни  луксозни яхти. Видяхме  яхта на име „Sophia”- собственост на българин, който живее в Англия.  Браво! Българските милионери са навсякъде! Разходихме се  по  пистата на „Формула 1”, след което са  изкачихме  по множество стъпала  до  Княжевския дворец.   По време на тази разходка не знам защо не срещнахме много хора по улиците. Дали   много работят или нощем играят хазарт?

Monaco

20 април 2005г.

Ница (Франция)

 Както повечето средиземноморски градове и Ница не прави изключение с многобройните си  палми, къщи с чудесна архитектура и отлично поддържани  цветни градини.  По крайбрежния булевард ни спря един чернокож, който ни продложи  евтина бижутерия. Попита ни от къде сме. Когато му казахме, той възкликна: ”О! Знам България! Стоичков!”.  „Друго какво знаете за България?”-  попитахме. „Знам, че вие българите не сте расисти.” „Дали наистина не сме?” – си помислих аз. Случи ни  се и един неприятен инцидент –  една жена от групата падна и си счупи ключицата. Наложи се   да потърси медицинска помощ в болницата в  Ница. Чакала е 6 часа, докато и  направят рентгенова снимка и  й изпишат болкоуспокояващи. Такова чакане едва ли би ни се случило в „Пирогов”!

 

21 април 2005г. Кан  е  малко курортно градче с хубави къщи, хотел – ресторанти и магазини, предлагащи  стоки от най – известните дизайнери. Някои от нас побързаха веднага  да стъпят на червената  пътека пред  Фестивалния център и да се снимат, позирайки като  кино –  звезди.  И тук,  както в Ница и  Сан Ремо морето те пленява със своето  спокойствие и цвят на изумруд, но на плажа липсва пясък –  има само чакъл. Черноморските пясъчни ивици ги няма никъде по цялата Френска ривиера!

 

Минахме покрай о-в Маргарита, където е бил заточен „човекът с желязната  маска” според  романа на Дюма.

 

Очаквайте продължението

Автор: Мария Лазарова

Снимка: авторът

 

Още разкази общо за Европаот нашите автори – на картата:

3 коментара

Дек. 13 2010

Сандански – Попови ливади (Папаз чаир) – Гоце Делчев – Пловдив

Нямам навика да слагам два последователни дена разкази от една и съща страна (в случая България), но т.к. имах късмета да бъда един от последните, минали през Кресненското дефиле преди да го затворят и един от първите, минали по пътя Сандански – Попови ливади (Папаз чаир) – Гоце Делчев, то ми се стори че приключенията ми от миналата седмица могат да бъдат полезни на всички, пътуващи към Сандански и Мелник от вътрешността на страната.

Имам и снимки, които ще кача в размките на деня, а сега – приятно четене:

Сандански – Попови ливади (Папаз чаир) – Гоце Делчев – Пловдив

и обратно 🙂

Пътни наблюдения с елементи на разсъждение 😉

Наближаваше Никулден и дойде време да изпълня едно обещание към роднини  – трябваше да заведа един племенник от Сандански до Пловдив. То теоретично и с такси може, ама друго си е да те вози чичо ти 🙂

Съботата беше съпроводена с домашни ангажименти (пак свързани с носене – ама не ме жалете, не съм за оплакване 🙂 ) и по тоя повод от София тръгнах малко преди залез и много след като проливния дъжд(о-сняг) беше започнал и чистак-бърсак новата южна дъга на Околовръстното да бъде затворена заради пороя (да си спомняте старото околоврсътно кога е заливано? Аз – не се сещам. Права е Юлия Латинина, когато казва, че няма природни – всички катастрофи са техногенни! Най-скъпият пътен участък в Европейския съюз очевидно е с порочен проект, който не предвижда факта, че на нашите географски ширини вали дъжд) Как и да е – по радиото предупредиха за затвореното Околовръстно и започнах да споменават Перник и Струма.

Подминавах Перник,

когато по радиото казаха за блокираните спелеолози в пернишката пещера Духлата. Вече започна да вали гнусен мокър сняг, но аз бях доволен, защото сравнитекно бързо подминах Драгичево и Перник. Така и не разбрах дали между Перник и Долна Диканя пътят е отворен в посока Кулата – знаците за Кулата водеха към Радомир и тръгнах натам. На Радомир изпуснах отклонението за Долна Диканя – светофарът не работеше, беше тъмно и изобщо не го видях, но се усетих навреме – обърнах на 3-400 метра по-надолу, и се върнах в правия път 😉

198, Gotse Delchev, Bulgaria

Дъждът се превръщаше в сняг, радиото вече споменаваше залетия край Дупница път, но че Е79 все още не е затворен , въпреки,  че Струма стига до ръба на бреговете си. Дупница минах успешно, въпреки реките течащи по шосето – на няколко места, там където са автокъщите преди града, имаше участъци, заливани от съседните склонове – но с внимателно каране можеше да се мине (интересно какви ли са били щетите на автоджамбазите – нали знаете, че колите в авто-къщите не са застраховани обикновено).

Някъде около Симитли – преди Кресненското дефиле –  има един дълъг прав участък, където всички изпреварват, а Струма тече плътно вдясно от пътя. Е, там моя милост има навика да спира да погледа реката (мога да изпреварвам не само на този участък, а реката си заслужава да се погледа) И този път не изневерох на традицията и спрях да я видя. Е, ВИДЯХ Я! Не сте виждали подоно нещо – мощен, ама МОЩЕН речен поток отнасяше пернишкия дъжд към Бяло море – водата стигаше буквално на метър от бетонния ръб на пътя. Тогава разбрах и значението на думата БУЧЕНЕ – вярвайте ми, вие не знаете, освен ако не сте били вероятно на Ниагара. Точно това БУЧЕНЕ няколко часа по-късно завлече цял самосвал с шофьора му и 3 дена камионът не можа да бъде намерен, а към момента, в който пиша това, шофьорът все още е в неизвестност.

Всъщност

минах през  Кресненското дефиле около 6 часа преди реката да разруши пътя  за Гърция и да завлече камиона…

(Господи, благодаря Ти! Можеше да съм аз… )Всъщност към оня момент и не предполагах (то, кой ли?), че през нощта пътят ще пропадне. Все пак трябва да отбележа, че още по това време  (вечерта), по пътя и покрай реката имаше коли и хора на Гражданска защита и очевидно наблюдаваха ситуацията (полиция нямаше, но Гражданската защита беше там). Предполагам, че точно заради това и са успели да затворят на време пътя през дефилето – видели са свличането достатъчно рано, за да спрат движението и да пратят камиони да запушват дупката – не че това помогна на завлечения шофьор и камиона му, но поне нямаше „цивилни“ жертви. Но шофьорът на камиона заслужава, ако не друго, поне  една улица да бъде наречена на негово име.

И така –

стигнах до Сандански жив и здрав,

пийнах си, че и отдавна не го бях правил, та спах като къпан.

На другия ден, сравнително късно, тръгнахме натоварени към Пловдив, а познати бяха звънели по телефона да слушам радиото, че пътят бил затворен.

Малко отклонение:

Между Сандански и Пловдив има няколко варианта за минаване, като ако сте с такси ще ви прекарат през Дупница, Самоков и Костенец (или даже и Ихтиман, ако не внимавате!), но за мен разумният маршрут е през Симитли, Предела, Якоруда, Юндола, Белово, Пазарджик или евентуално след Юндола към Велинград и после Пазарджик. Вече бях минавал преди месец, но в обратната посока през Белово, Юндола, Предела и не бях разочарован – участъкът между Юндола и Якоруда беше в ремонт, но кърпежен и може да се минава спокойно, ако не ти се налага да минаваш всеки ден оттам.

Та и днешният план беше да минем  Сандански-Кресна-Симитли–Предела–Якоруда–Юндола–Белово–Пазарджик–Пловдив, но дядо Боже беше решил друго. Както казах, познати звъннаха да слушаме радиото, но докато излезем от Сандански по радиото нямаше никакви новини и, ако познавате района – на т.н.Мамин Кольо (буквално на половин километър от изхода на града) – стоп, полиция, едни рейсове правят обратни завои, какво става – дефилето е затворено, каза полицаят, трябва да минете по пътя за Гоце Делчев! Ееееееееееегахси… Обръщаме обратно и тогава и радиото каза, че пътят през Кресненското дефиле е затворен заради придошлата река (мисля, че още не споменаваха за изчезналия шофщор на камион, но може и да бъркам – беше ми достатъчно притеснено и без друго, та може и да се бъркам).

Малко отклонение и малък урок по география🙂

Всички завършили немската гимназия при Грегъри знаят интересният факт, че границата между България и Гърция НЕ МИНАВА по планината Пирин, а по планината Славянка. Други пък знаят, че планината Славянка е известна и с името Али ботуш и е гранична за България и Гърция, а Пирин изцяло се намира на българска територия. Пътят от Гоце Делчев към долината на Струма преминава между двете планини, „успоредно“ и в непосредствена близост до гръцката граница. Освен това там някъде трябва да бъде и мястото, където е убит Яне Сандански.

Още малко отклонение, специално за нео-носталигиците: т.к. пътят минава на няколко километра от границата, преди 1989г влизаше в граничната зона и практически беше недостъпен без специално разрешение (интересно, защо Викилийкс не казва нищо по въпроса?). Мои колеги от казармата бяха ходили на едно занятие в района на този път между Места и Струма и се върнаха от там с лафа „Свързочници? Неуспели танкисти“ по адрес на свързочниците от други поделения участвали в същото занятие  (това беше военна тайна, но т.к.са минали повече от десет години от случката, вече не нося наказателна отговорност 😉 Всъщност точно техните разкази бяха събудили желанието ми да мина някой ден и от там, а все нямаш повод, пък и за този път никога нищо не се казва по радиото или телевизията – истинска Terra incognita, за която знаеш, че съществува, но не познаваш  човек, който е бил там

Вече имаше повод  да мина оттам, така че всички останали факти можех да установя експериментално 😉

За да тръгнете към прохода Попови ливади

(или Папаз чаир, както се опитаха да го лансират по телевизията в следващите дни)  от долината на Струма има две отклонения – едното е при Марикостиново , а другото е малко по-близо до Сандански, на около километър по-на юг от отклонението за Петрич и Мелник. На това отклонение има табела за Гоце Делчев, въпросът е да го забележите 😉 Но нали се движа с GPS  – никакви незабелязани табели не могат да ме уплашат. Ако идвате откъм Кулата – по-добре свийте при Марикостиново. Ние идвахме от север (от Сандански)  и, както казах, на километър след табелите за Петрич и Мелник, на главния Е79 има табела за Гоце Делчев.

Пътят минава през някои известни за енолозите и любителите на виното села – Хърсово, Катунци, има една и Враня. Точно в тази Враня се събират и двата пътя идващи от Е79 (нашия и този от Марикостиново). Самото кръстовище си е най-обикновено селско кръстовище и при първото ми минаване от там, ако не беше ГПС-а щях да се забия в неправилния завой (два дена по-късно отново минах на два пъти оттам – вече имаше табела СОФИЯ, сочеща към Гоце Делчев, а и имаше патрулиращи гранични полицаи, които насочваха при нужда към правилната посока).

Катунци, а и всичките останали села изглеждат сравнително пусто – изглежда цялата им слава, крепяща се на виното, не се крепи върху налично население. Въпреки, че самото Катунци не е малко селище, но и то и всички в района изглеждат леко запустели. Но за сметка на това, на всяко кьоше се продава наливно вино 😀

Пътят се вие наляво-надяно и нагоре-надолу – пейзажът е красив, но нямах време да спирам, за да снимам, подминаваме ВЕЦ-а на Горно Спанчевци и започна същинското изкачване. Е, оттам си е истинско катерене – пътят е нормално широк и в първите километри даже е с нов асфалт. Вече по високото севижда, че пътят се реновира сериозно, но основният му участък е в ремонтно състояние, без да е проблем за карането – достатъчно стръмен е, за да могат тировете да карат много бавно, но има и достатъчно честно прави участъци, така че да могат да бъдат изпреварвани. Проблем беше само ако се съберат 3-4 тира и два автобуса, но и тогава могат да бъдат изпреварени. Иначе пътят не е като за главен, още повече че в този първи ден на затварянето на Кресна, целия трафик от Кулата за София му се наложи да мине по този път и имаше наистина доста коли.

Гледките на места са зашеметяващи!

Проблемът беше, както казах, че пътниците ми изпитваха див ужас от предложението да спрем и да снимаме, пък и гонехме час, дет се вика. Всъщност при този трафик наистина не беше разумно да се спира – то и нямаше кой знае колко уширения на пътя, за да стане това безопасно, но си обещавам, когато отворят Е79 отново, да си направя специални екскурзия по пътя между Сандански и Гоце Делчев – заслужават си гледките 🙂

Най-високата част на прохода се казва Попови ливади и има някакви хижи или нещо като почивни станции и лагери. Височината е малко над 1400 м.н.в. Точно преди „върха“ има табелка сочеща, към лобното място на Яне Сандански, и не съм сигурен, дали мястото не е на отсрещния склон – а отсреща означава, острещната планина , която се намира на 150-200 метра, а вие продължавате да се движите по почти вертикалния склон на Пирин. Та „отсреща“ значи, че вие се движите по склона на Пирин, под вас има една цепнатина, на която не ѝ се вижда дъното, а на 100-200 метра остреща е вертикалнат почти стена на планината Славянка (Али Ботуш). Е, те такова е 🙂

Горе на Попови ливади

има и паметник на Гоце Делчев, като е изобразен както си трябва с пушка в ръка и мустаци, а не както е по новите постановки в Скопие – на кон (вие как си ги представяте войводите на планински чети на кон???)

Оттам започва също толкова стръмното слизане – деца, не натискайте спирачките, а карайте на първа, ако на втора ви е бързо! Сериозно говоря – стръмно е и взимайте пример от тираджиите: те не натискат спирачки по такива спускания, а пъплят бавно на включена скорост. Което все пак дава шанс да бъдат изпреварвани. Както казах вече – пътят е толкова стръмен, че тировете не са проблем за изпреварване – но имайте пред вид, че и вашите спирачки са подложени на топлинен тормоз – така че – умната! Пътят като че ли прилича на южния склон на Шипка, като може би е по-тесен все пак. Въпреки всичко – тук изпреварвам по-лесно тировете, отколкото на Шипка. (сигурно е по-стръмно или тировете карат по-внимателно заради непознатия път – не знам?)

Страната откъм Гоце Делчев се минава доста по-бързо отколкото склона от към Сандански, и даже се чудех дали не се заблуждавам, но при повторните ми премниванаия оттам през следващите два-три дена разбрах защо ми се струва така: Гоце Делчев е на 560 м.н.в, Попови ливади („върха“ на прохода) е на 1400 (или малко повече), а Горно Спанчевци (от санданската страна) е на около 350 м.н.в.

Първите километри и от двата склона са добре асфалтирани, като нагоре си личи, че е в процес на оправяне.

Стигнахме Гоце Делчев

и спряхме за почивка, чакаше ни пътят за Пловдив. Тук вече се подвоумих: и GPS-ът и табелата на кръговото сочеха посока Пловдив през Доспат, здравият разум говореше в полза на Разлог и Юндола – реших все пак да послушам табелата и GPS-а, още повече, че в тази посока не съм пътувал никога (между Гоце Делчев и Доспат), а алтернативата към Разлог и Юндола съм я минавал и друг път– кой не  се е връщал от Гърция или Банско по долината на Места? Затова – смело напред към Сатовча и Доспат.

Долината на Места – гледка от Родопите (Гоце Делчев - Сатовча)

Долината на Места – гледка от Родопите (Гоце Делчев - Сатовча)

Пътят започна обещаващо – широк, нов асфалт и вече доста по-лекото изкачване на Родопите. Не ме разбирайте погрешно, но помашките райони на България изглеждат … много добре. Селата, през които минавахме, кипяха от живот, по улиците имаше хора, джамиите бяха нови, а даже и по най-старите къщи имаше проснато пране. Сравнението с няколко часа по-рано минатиоте села на Пиринска Македония определено не беше в полза на последните.

Родопите – между Гоце Делчев и Сатовча

Родопите – между Гоце Делчев и Сатовча

Сатовча

пък си изглежда като доста добре поддържан областен център – улиците и тротоарите са в перфектно за български град състояние, пълно е с реклами на заведения или авто-сервизи, аптеки, по улиците е пълно с хора. Е, жените са със забрадки, но в балкана, на тази надморска височина си е разбираемо. Между другото – няма ни един надпис на турски и изобщо не мога да разбера доводите на нашите пишман-патриоти, когато се надпреварват да  се обаждат където не им е работа.

Край пътя често се срещат каменоломни и „ магазини“ за продажба на облицовъчен камък. А чешми с места за почивка се срещат буквално през километър. Точно преди Доспат спряхме на едно подобно място – спомоществователят (спонсорът) беше оставил табела с името си, а около чешмата беше чисто.

Чешма по пътя – Доспат

Чешма по пътя

Доспат е разположен точно под стената на едноименния язовир,

улиците са му дооооста стръмни. Градът изглежда също добре поддържан, а точно на изхода към Пловдив се открива прекрасна панорама към язовира.

Язовир Доспат

Язовир Доспат

Язовир Доспат

Язовир Доспат

Оттук нататък пътят обаче стана кофти – много завои, и пътят чак до язовир Батак беше в лошо състояние (отдавна не бях карал по такъв – даже и по ниските критерии на България, пътят беше лош). Имаше толкова много завои, и се минаваше покрай толкова много язовири (Доспат, Широка поляна, Голям (бивш Васил Коларов) и Малък Беглик, Батак), че моите пътници мислеха, че през цялото време се въртим около един и същ безкраен язовир. Както казах – пътят е з много завои и с кофти асфалт, чааак до язовир Батак. Там вече започва новия асфалт. Интересно, че хубав път е направен между Гоце Делчев и Доспат, но не и между Пловдив (Пазарджик) и Доспат 😉

Посоката към Пазарджик и Пловдив ни прекара покрай почти целия язовир Батак, като градчето остава встрани (не се минава през него). Минава се и през един курорт – Свети Константин, което предизвика коментар „а ако беше и Елена, щеше да има море“ 😉

След това пътят стръмно слиза към Пазарджик, като в града се влиза през Главиница – там имах клиент, така че пътят ми беше повече от познат, бързо стигнахме до кръговото при река Марица и от там по стария път

благополучно стигнахме Пловдив.

Харесвам Пловдив, но си личи че е провинция (барабар с Варна и Бургас): как може да направиш непробиваемо задръстване с  ПЕТ автомобила??? Никой на никого не пуска гювеч и изобщо … карат като софиянци в началото на 90те години на XX век! Колеги, не мой така! Градското каране трябва да се основава на „етиката на претъпкания автобус“ – не сте сами! (Петър Събев добре е описал как трябва да се кара в София и който начин на каране препоръчвам на по-големите, ако не на всички, областни градове в страната – стига с тая селяния по пътищата)

А вечерта в София ходих на концерта на Крис Норман 🙂

Няколко дена по-късно правих същото пътуване, но в обратната посока: от Пловдив към Сандански.

Кресненското дефиле още не беше отворено и пак сеналагаше д амина през прохода Попви ливади. Този път реших да мина по „по-царския път“ – през Пазарджик, Белово, Юндола, Якоруда и към Гоце Делчев и Сандански. Между Белово и Юндола е едиснтавения дейтвително планински участък и той по-малко от 30 км (май точно 26км са между Белово и Юндола), а от там в посока Разлог пътят е доста оправен в сравнение с от преди месец – напълно прилично състояние.

Времето отново беше топло (което си беше страхотен късмет и полза от глобалното затопляне – хич не ми се мисли какво щях да правя, ако към затворената Кресна се добавят и преспи по Юндола, Родопите или на Попови ливади…

Юндола

Юндола

Юндола

Юндола – гледката към долината на Места

Спряхме на Юндола,

купихме си мед и сладко от жените – този път се прибирахме и пътниците бяха по-спокойни, така че спряхме и на Аврамови колиби (с най-високата ж.п.гара Аврамово на Балканите), срещнахме теснолинейката някъд е по пътя.

гара Аврамово – Аврамови колиби, Благоевградска област

гара Аврамово

Забавното беше, че пътят към Гоце Делчев изобщо не минава през Разлог, Банско или Добринище. Някъде след  Якоруда има отклонение към Гоце Делчев и този път се включва в главния път към Драма някъде около село Места, като заобикаля горе-изброените Банско, Разлог и Добринище

Отново спряхме на кръговото на Гоце Делчев, пихме по кафе и сок и леви-десни тругнахме да катерим вече описания проход  Попови ливади. Трафикът вече беше по-организиран, имаше доста регулиращи полицаи по пътя, даже на един закъсал камион му помагаха по стръмното, изобщо мога да похваля държавните институции в цялата тази ситуация – сигурно може и по-добре, но аз съм човек с опит и в тази ситуация реакцията им беше доста по-добра от тази, която обилновено очакваме от тях.

Малко статистика:

София – Пловдив – Юндола/или Доспат/ – Гоце Делчев – Сандански – Гоце Делчев – Симитли – София е около 670 км, като няма принципна разлика като време или като разстояние дали ще минете през Доспат или през Юндола. Разликата е че през Юндола пътят е по-добър отколкото между Доспат и язовир Батак. т.е. през Доспат има смисъл да минете само ако искат да преживеете и видите и друг вид красоти. Взима се за около 5 часа.

Иначе Пловдив – Юндола – Предела – Симитли – Кресна – Сандански е около 3 часа и половина или това е най-лесния път между Пловдив и Сандански, но както казахме, този път Кресна бече затворена.

София – Кресна – Сандански е около 160 км, докато ако минете през  Гоце Делчев е с около 110 км в повече. От там пътят е към 5 часа, докато през Кресна е на половина.

Отделно трябва да похваля ченгетата и Гражданска защита – ако не бяха по местата си по време на пороя, можеше да има повече жертви. Също така – при вече отклонен маршрут имаше пазещи (а не просещи)полицаи по пътя. Иначе шефът на фирмата, която прати шофьора си в дефилето в тази ситуация тярбва да бъде публично обезкосмен, а държавата (защото клиентът на фирмата е именно държавата) трябва да плати кръвнина на роднините на шофьора, а родния му град (или село) или пък самата Кресна трябва да кръстят улица на негово име.

Извод за мен: ще мина специално през Попови ливади, за да мога да поснимам на спокойствие 🙂

20 коментара

мар. 18 2010

София – Прага – Берлин лято 2009 (2): Мелник и Чешки Крумлов

Продължаваме с паневорпейското пътуване на Ивайло. Прочетохме предисторията на това пътуване, за последно бяхме в Прага, а днес продължаваме към „другата“ Чехия – Мелник и Чешки Крумлов. Приятно четене: София – Прага – Берлин лято 2009 част втора: Мелник и Чешки Крумлов Докъде бях стигнал в част І? Да, обещах да ви разкажа за Мелник […]

10 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version