Archive for the tag 'Марина'

сеп. 23 2017

Тоскана: Cinque Terre, Пиза и марината й, Флоренция, Лука 

Една разходка из Тоскана? Отиваме там заедно с Ирена. Приятно четене: Cinque Terre, Пиза и марината й, Флоренция, Лука Тоскана, Италия Това пътуване беше едно от най-необичайните ми до момента и нещо от сорта на, когато картината, придобие звук и жив образ. Преди доста години,още когато Канала се казваше първа програма имаше едни туристически предавания […]

No responses yet

окт. 14 2013

С катамаран из Карибско море (5): Санта Лучия и остров Мартиника

С голяма мъка (и черна завист 😉 Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!)  ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати :).

Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.

Приятно четене:

 

С катамаран из Карибско море

част пета

Санта Лучия и остров Мартиника

 

 

 

 

Санта Лусия*

Ден 11:

Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.

Карибски рибари – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж

един от хората започна да сочи към мен и да крещи нещо

След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.

 

След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите

слязохме на плажа на гъзарския хотел

Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.

Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).

Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Хотелът си имаше собствена дъждовна гора,

като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Спа-зоната в дъждовната гора

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре

 

Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.

След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.

Св. Лусия

 

В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.

След разходките

най-накрая отидохме и на плаж,

а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.

По залез слънце

отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.

Залез – о.Суфриер, Сейнт Винсент и Гренадини

 

След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника

Това плаване се оказа едно най-страшните, които имахме.

Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.

 

Ден 12:

Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.

остров Мартиника

остров Мартиника

остров Мартиника

В един от моловете

Накрая случайно

попаднахме на един плаж,

където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.

Плаж на  остров Суфриер

Плаж на  остров Суфриер

За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.

Карибска кухня –  остров Суфриер

Пържола от акула

Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.

 

Ден 13:

На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.

Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че

на същата марина е закотвен корабът „Черната Перла“ от филма „Карибски Пирати“

и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

Черната Перла, Карибски пирати

Черната Перла

Марианата, о.Суфриер

Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!

В 12 ч. точно опънахме платната и

потеглихме за Мартиника

Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.

Остров Мартиника

Остров Мартиника

Остров Мартиника

В търсене на бензиностанцията

И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.

Пристигнахме в Le Marin

и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.

Остров Мартиника

 

Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.

 

Ден 14:

Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.

  • Първо, трябваше да изчистим катамарана, за да не ни глобят,
  • второ, трябваше да излезем от марината, да намерим бензиностанция и да заредим с гориво и
  • трето, в 10 ч. точно трябваше да сме пристанали обратно на Le Marin, за да предадем лодката. Ако закъснеем дори 1мин имат право, да ни глобят.
  • Четвърто, трябваше, да се молим, да не намерят никакви щети по лодката, които да ни вкарат в още разход.

 

И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.

През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.

И така приключи нашето невероятно плаване в Карибско море

 

Бензиностанция за яхти – о.Мартиника

На бензиностанцията

 

Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).

Яхти – о.Мартиника

Една малка част от багажите

 

Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.

 

Яхти – о.Мартиника

Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина „Le Marin“, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед

 

Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.

Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.

 

Плаж – о.Мартиника

Плаж – о.Мартиника

 

Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.

С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.

Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.

 

Плаж – о.Мартиника

На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.

Плаж – о.Мартиника

Последни карибски слънчеви лъчи

 

Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.

Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.

Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.

 

Летището на о.Мартиника

Отново на летището 🙁 Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…

 

За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:
http://youtu.be/VbvYy88xILk

 

Край

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия 😉 – бел.Ст.

Други разкази свързани с Карибските острови – на картата:
За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе

5 коментара

февр. 22 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (8): Господ e… и италианец! ;)

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело „5 минути“, за да идем за последно на гости на родáта 😉

Днес какво ни очаква? Четете, още не смея да ви кажа, само ще намекна, че редовните зрители на National Geogrphic знаят какво значи наводнение в Италия 🙂

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част осма:

Господ e… и италианец!  😉

 

 

Анджело прави маневра, излиза от терасата и потегля бавно. След секунди минаваме точно пред входа на хотела и виждаме, че всъщност е с четири звезди. О, куатро стеле! – възкликва и почти спира: Ее… куи… о ла? /тук или там, сочи нанякъде/ – клатя отрицателно глава, той: сей сикура? /сигурна ли си/ – Си, черто – потвърждавам.

Продължаваме полека,

той мърмори: маа, ми дио – куатро стеле, чинкуе стеле – коза импорта вераменте? ма нон импорта куанте стеле, мадонна мия!… Е пой торнаре а манджаре, е? Ай фаме.. торнаре? /4 звезди, 5 звезди… какво значение има всъщност? няма значение колко звезди са; да се върнем ли да ядем там?  гладни сме, да се върнем ли?/
Секунда чуденка, но вътрешният ми глас цъква и… е нали „андаре а манджаре пеше“ бе, Анджи? /отиваме да ядем риба/ – казвам.
О’кеей, ва бене.. – примирява се, поглежда ме с крайчеца на окото и посочва с палец: ла чинтура! /колана/ – Щраквам го. Колата литва напред.
Блея в тъмното и малко се чудя – само заради гледката или нещо предвид ли имаше Анджело, че ме доведе до този хотел.. и сякаш искаше точно тук да вечеряме ли? Или просто наистина е гладен и като всички мъже, когато е гладен… Спирачките изпищяват и аз рязко политам напред…
Спооко 😉 – нищо ми няма – и чинтурата държи здраво, и дясната му ръка светкавично се изстрелва като бариера пред гърдите ми.
Котката-самоубиец не успява и се шмугва през оградата до пътя, сподирена от една мелодична италианска „майна“… предполагам, по интонацията 😉
Следващите две-три минути Анджи насериозно ми разяснява нещо, от което разбирам само „куести кани е гатти, ла ледже, норматива, солди, комуне а Сурриенто, муничипали фунционари“ /тези кучета и котки, според закона, норматив (нещо), пари, общината на Соренто, общинските чиновници/… Кимам.. с разбиране 😉
След максимум 15 минути пристигаме до едно малко пристанище. На табела насреща пише:

Маса Лубренсе

Анджи пояснява, че всъщност Маса Лубренсе е градчето ей там, през което минахме преди минута, а това тук е марината му.
Марина? Та то няма никакви кораби из него, твърде мъничко е! Но има нисък вълнолом и между него и сушата, от напиращият вятър във водата се кандилкат няколко яхти и много повече рибарски лодки.

80061 Massa Lubrense Неапол, Италия
Отпреде му – добре осветен паркинг, на който са се „подредили“ десетина коли 🙂 В кавички казвам „подредили“, защото май всеки е спрял, както му е хрумнало – три са един до друг, един е напреки на тях, друг е някак под ъгъл към него; от другата страна пак три автомобила, уж подредени, ама кой по-напред, кой по-назад… и един грамадански черен джип лъщи по’ встрани, някак отделно от „плебеите“ 🙂
Като „държавен“ и дисциплиниран мъж, Анджи се паркира изрядно до добре подредените. Докато се тутка нещо из колата, слизам и се развъртам, оглеждам – в кьошето, до някаква зелена барака, стои едно допотопно и като изоставено в ъгъла там минибусче, бая ожулено май и с килната броня; в срещуположния ъгъл – качена на колесар малка яхта; три яки мотора с багажници, и като сгушени един в друг, явно на някои пътешественици, които може би хапват в заведението отсреща; и още десетина разни моторетки, те пък наредени като на конвръз пред едни големи саксии по края до входа/изхода на паркинга. Охо, и две нещастни, очукани колела са свели кормила, подпрени до някаква дървена будка при изхода. И няма кьорав човек, освен нас двамата – пусто, налитащ вятър и подплискване на вълнички в кея.
Насреща през улицата обаче, свети и свири – рИсторанте-пицария „При Микеле“ – аха, сигурно там отиваме, изглежда приличен и не някакъв скъп.
Решавам да извадя фотото и да цъкна едно кадро на лодките, но Анджи маха: Вилии.. алора, андиамо, мия беллаа! – отказвам се от снимката и понечвам към „Микеле“-то, но той маха наобратно: куи, дай куи! /тука, насам/
Няколко метра по-натам – а, „Таверна дей пескатори“ – вярно бе, и името й си отговаря, означава точно „Рибарска кръчма“ 🙂
Алора, синьора мия, екола! /ето там/ – Анджи ме побутва към една маса в ъгъла. Кавалерства и ме настанява на стола, който е с гръб към залата. Оф, не го обичам това място – от него нямам видимост към терена и ми е дискомфортно. По принцип винаги си избирам да седя така, че всичко да е пред очите ми. Но сега… той сяда на „моето“ стратегическо място, а аз съм с лице към него, но с гръб към всичко друго… Преглъщам – хайде, нали съм му гост.

Оная гадинка, обаче, дето е вътре в мен, вътрешният ми глас де,

взе да пророкува: трудничко ще ти е с тоя мъж, какоо.. не той, ти май ще се предадеш.. признай си… признай си… Гньетем го: млък бе, млъквай!…
Оо, не! Ставам и се премествам странично на моя ангел-спасител-пазител-хранител-водител-учител… хмм… и покорител (ли?) 😉
А’ така, вече виждам поне и част от залата, че и гледката към морето. Е, тъмно е и няма какво да се гледа навън, ама… заради идеята бе 😉
Анджи междувременно рече нещо и сега ме гледа въпросително – Скузи, си? – питам. Повтаря: Коза манджаре? – Е, коза! – нали пеше! – възкликвам
Усмихва се: о’кей, маа.. фритто? /пържена/… ал форно? /печена/ .. (не знам си още какво, каква)… Нон ло со, дарлинг – казвам – коме дичи 🙂 /не знам, както кажеш/, обаче уточнявам: маа, йо беро бирра /ще пия бира/
Бирра? – вдига вежди – перке нон ил вино? бианко, фредо, белло.. вино локале, е? /а защо не вино – бяло, студено, хубаво, местно/… – енд уот ъбаут ю? Ту? /ами ти/ – питам го. – Соно драйвър, мадам, пуртроппо.. си, сорри /шофьор съм, за съжаление/ – поклаща глава, усмихва се със съжаление… Мм, да, кофти.. язък…
Той поръчва манджите, аз мисля – всъщност, пък бих пила едно вино… тц, не ме кефи сама да си фиркам. Офф… е, щом рибата ще е „ал форно“, вино по’ ще й ходи. Ва бене, Анджи, о’кей – дай, уно бианко пер ме! Усмихва се: брааво! е джусто! /точно така/… дай ун бачо – млясс
Един чевръст младеж пристига и почва да нарежда на масата две празни чинии, прибори, салфетки, чаши, панерче с филийки, чинийка с нарязан лимон, носи салата „Капрезе“…

И изведнъж се чува резкия съдиращ пукот на мощна мълния,

виждам как светкавицата за миг засиява и се разчеква като чудовищен асиметричен паяк в тъмнината зад вълнолома… Трясъкът е оглушителен, прозорците звънтят, вият аларми…
Никога не съм виждала подобно нещо толкова отблизо. С Анджи се споглеждаме – и той е впечатлен, та само дето не се кръсти! – ми дио, инкредибиле!… ма ке граанде беллисимо, е?!… е фантастико, е?!… си, мадонна… ми дио!… /невероятно, страшно красиво, фантастично/
Нов трясък… Анджи скача, изстрелва към мен: Ту римани куи! /стой тук/ – и спринтира навън. К’во?.. Хий… ма има ли акъл, къде хукна под гръмотевиците?! Рипвам до прозореца – той търчи към колата… Охх.. пази го божее – помолвам се без замисляне… е, не, нЕма лъжа, нЕма измама – мъж е!…
Как може бе – сигурно всички мъже на този свят са програмирани така, че един от най-важните им приоритети да бъде колата им; дори повече от живота им – ето, факт!
Няколко странно тихи секунди, след които навън започват да падат тежко първите едри капки…
Анджи се връща в мига, в който плисва пороят. Отпуска се на стола си – малко задъхан, с влажна коса и мокри петна от капките по дрехите, усмихва ми се доволен – става ми топло.. и ми идва  да го зацелувам.. 😉
Удържам се, обаче, и обръщам очи към прозорците.

Навън – направо завеса. Светкавици се размазват в дъжда и тъмнината,

гърми и тътне, шум на изливаща се маса вода… Ох, особено усещане – знаеш, че нищо не зависи от теб, тръпнеш и се възхищаваш на стихията, малко те е страх, но искаш да го видиш и чуеш, да почувствуваш… на макс… нищо, че напомня на апокалипсис от американски филм.
И в кръчмата е едно… тихо такова… едно смирено… Италианците са суеверни и доста религиозни.
/И понякога си мисля, помага ли им това да са по-спокойни… или по-щастливи?… Кой знае?/

Обаче само след минутки, тихото в таверната си отива, отново се върти мелодия наполетано, отново всеки говори на висок глас… Носят ни вечерята.
А „купонът“ навън не спира, лелее…
Маалее, как ще се прибираме?… Ами колата, Анджи, да не й се случи случка там на паркинга? Вдига рамене – маа.. /сочи неопределено нагоре, все едно „божа работа“/ – и потупва с пръсти върху онази папка и диска (дзията му даде един найлонов плик да ги сложи вътре) – документи соно куи, соно импортанти… – Я, тези документи са по-важни от хубавата му кола?! Наистина интригуващо.. хм… що за човек е този полицай? Ох, има нещо, което не разбирам или ми убягва… ама… Ее, к’во ми пука, утре нали си отивам!
Алора, чич-чин, бейби! – Анджи вдига чашата с минерална вода. – Чин-чин, дарлинг, ама виното е „6“, даверо.. и жалко, наистина, че си шофьор 🙂

Е, засега сме на сухо и, макар че зафунтя усилено на пържена риба, даже е уютно.
Хапваме си сладко. Анджи отбелязва, че както атмосферата тук е пропита с миризмата на пържена риба, ако почнем да ядем и с ръце, финалменте /накрая/ ще засмърдим като котки, натъпкали се с риба 🙂
..И нали е „нон стеле“ /т.е. заведение без звезди/, хильотим се, почваме да отмахваме костиците и с пръсти, приказваме си невъзпитано с пълни уста, и скоро става ясно, че и двамата обичаме мачки… И особено пък „мичини“ /малки мацинки, котенца де, включително лъвчета, тигърчета, рошави гепардчета 😉 /… Също, че и двамата имаме доказана алергия към котки, уви!… И двамата сме почитатели на Дискавъри и Нешънъл Джиографик…
Разказва ми също, че салатата „Капрезе“ е измислена на остров Капри и затова се казва така, а той се намира еей там, зад възвишението, което пречи и оттук не можем да го видим.
Казва, че после като излезем на пътя, от по-високото горе ще ми покаже острова – ако не бил в мъгла, щял да се вижда. Искам ли утре да отидем до Капри? Или до Позитано?
Докато се чудя къде по’ искам, в кръчмата започват да се разправят на още по-висок глас /те тук по принцип си говорят на доста висок глас, на моменти изглежда даже сякаш се карат/. Та, Анджело наостря уши, става и отива при едни мъже до бара – яя.. изглежда нещо е станало…
Връща се, сяда, прави ми знак с длан да изчакам с питанката, мисли нещо… Пак става и отива при другите, включва се в разговора… Ааа, к’во става бе?!
Аз

не мога да схвана нищо, защото всички говорят много бързо и на италиански, и на наполетано.

Дочувам (разбирам) само „венто, страда, маре, ла пиоджа“ /вятър, път, море, дъжд/, ама?…

Анджело изглежда заинтересуван.. но не бих казала чак особено разтревожен. Отива до сервитьорчето, казват си нещо, после се запътва… към тоалетната изглежда, а момчето идва след секунди и тупва на масата една бутилка бяло вино. Изстрелва ми нещо на наполетано – не разбирам, но се усмихвам уклончиво и той сякаш остава доволен, врътва се и отива към бара. Хе, какво ли каза?
В кръчмата настъпва голямо оживление, говорят един през друг… уф, че не им разбирам, а може би е интересно? Анджело се връща, усмихва ми се, казва нещо, което завършва на „брааво!“ и налива и на двама ни.
Оп! Анджи, нали си драйвър бе, що реши да пиеш? Кой ще ни кара после? Почвам да къдря наум как да го попитам на италиано, в това време той дава обяснението: Ил венто (вятърът)…(нещо).. ла темпеста (бурята?)… ее.. сторм, си? /аха, бурята/… ъ… а три.. делла страда.. роуд, стрийт /моля? три, к’во? какво стрийт?/… сула страда, капире? си? /какво на пътя?/.. ъндърстенд ми, бейби?
Тц! Нон, Анджи. Трай ин инглиш, плийз, шоу ми уит хендс /опитай на английски, покажи ми с ръце/. – Оо, инглезе, ми дио! /о, на английски ли, боже – поглежда към тавана/.. ъъ … ъ, дъ трии из даун… фел.. си, коретаменте, фел он дъ стрийт, ъндърстенд? /ааа.. паднало дърво на улицата, значи/… е нон посиамо андаре… импосибиле, си… ънпосибъл то гоу, но уей торнаре а Сурриенто! /не е възможно да се върнем в Соренто/ Сенца риторно, мия белла! /няма връщане/ Ла дженте диче /хората казват/… Ее ной дормиремо куи, рагаца мия /ще спим тук/ – И се усмихва до ушите: ее, йо кредо а куесто пунто дио е кон ной! /и мисля, че в този момент бог е с нас/… си, карисима, ми Дио е италиано, даверо! Чиерс, пер ной, май лейди! /да, скъпа, Господ е италианец,  наистина, наздраве за нас/ – вдига чашата.

Браво бе!…  Господ е италианец и е с нас, затова значи и пленници на бурята ставаме… Тц-тц-тц.. ама то пък наистина, каква буря само – май наистина господ има пръст в тая работа!
Сервитьорчето носи някаква бележка на Анджи, той си вади телефона, набира написания номер и се обажда. Говори каквото говори, завършва с „ва бене, си, грацие“. Затваря: о’кей, ил ностро хотел си трова /хотелът е уреден/… и ми се усмиихва… главозамайващо…
Бинго! – вътрешният ми глас припада от радост.

Ми, наздраве!… хубаво е италианското вино.. дано не се омотам!

След малко отивам до тоалетната. По пътя до там установявам, че съм малко мека и нахилена – мдаа, признак, че трябва да мина на минерална вода.

Връщам се от кенефа и гледам – поразчистили ни масата. Анджело седи като цар насреща и ме очаква с пълни чаши за чин-чин. А насред масата се е разположила една нова елипсовида чиния с… виагра 😀  – мезе де /разни там миди, скариди, нек’ви си морски твари, дето не ги знам, но за които, нали, разправят, били афродизиак/
…Я, кой ще се сети к’во следва? 😉

Ееми, к’во – устата ми на мига се закача на ушите и по никакъв, ама по никакъв начин не мога да я върна обратно!
Анджи почва да се усмихва, поклаща глава, оставя чашата на масата и ме подканва с жест: андиамо, дите /хайде, казвай/ – Ма, ниенте, дарлинг, ниенте! /няма нищо/ – му викам…
Той не се връзва: А-ха, си… ведо уно скерцо ди нуово /да бе, виждам – някой нов виц/. Алора, дите! /хайде разказвай/
А, не, не мога да му го кажа! Не искам да го засегна!.. И неудържимо се разсмивам на глас. Той също вече се е ухилил, размахва ми показалец: йо со, ке куесто е уно скерцо, аванти, кара!… Вили, ти прегоо.. /знам, че е някой виц, хайде, давай… моля те/.
Ох, боже! Пак я втасах! 🙂

Всъщност, първо не беше виц, а виждайки чинията с морски дарове, се сещам, че ги имат за афродизиак, демек нещо като виагра. Нали така? И ме връхлита… ъъ.. една неприлична мисъл.
(Стойчо, по-добре тури една голяма червена точка тука, плийз!)  😉 (За теб – винаги! – бел.Ст.)

Забрана до 18 години

ето, слагам ;)

Та си помислям „Ааа.. о’кей, става – щото ясно е, малко ще се спи тази нощ, та, хапни си ековиагра, скъпи, да ме не мъчиш да му „бая“ после…“ – е, на мъжеството, де 😉
Ама той, нали вече си ме знае колко съм шантава, реши, че съм се сетила за виц. И като спомена „виц“, и оп, наистина в този момент ме изплющя един виц, та се разсмях на глас.
Вицът? 😉  Стойчо, не махай червената точка още 🙂 (няма, споко – бел.Ст.)

Значи, 22ч., денонощна аптека. Аптекарката – млада жена, симпатична. На нощното гише се звъни. Тя отива, отваря – мъж около 50-те.
Тя: Кажете.

Той, потрива притеснено ръце, чуди се някак…

Тя: Да?…

/той продължава да кърши пръсти/…

Тя: Ааа.. крем за ръце ли, господине?..

Той, набира смелост: А, не, не… мм…таковата… виагра!…

Тя му подава едно хапче, той, пак малко притеснено, но и някак гордо вече: А, не, дайте ми 5 броя!… Искам пет… ми, понеже.. щото тази вечер съм поканил пет дами на гости, та затова, нали.. е, разбирате, нали?!…

Дава му аптекарката пет таблетки виагра, отива си човекът.
На сутринта, към 5:30 на гишето се звъни. Отваря аптекарката, вглежда се – а, онзи, дето снощи купи 5 таблетки виагра – едва стои на крака, немощен някак, трепери, потрива леко ръце…
Тя: Какво, още 5 таблетки ли да дам?
Той: Ааа, не!.. Ннее, дамите не дойдоха… разбирате ли… един крем за ръце.
😀

Забранено за непълнолетни

Дотук беше ;)

 

Навън вече дъждът само капе, вятърът е колко да не е без хич, улицата отпред е като малко езеро, от зад вълнолома се чува приглушен грохот. Анджи ми подава плика с документите, сваля обувки, чорапи, тиква ми ги в ръцете, навива крачоли до коленете, казва: ту реста куи /остани тук/ – и заджапва към паркинга. Малее, до глезените, че и повече.
Малко се гърча, докато го чакам – след бурята направо е станало студено. Две минути и той пристига полека-полека.
Слиза, идва и… ееее.. йее!! това е то! 🙂

Не бях и сънувала италианец да ме пренесе на ръце до колата си.

Само два метра, обаче – факт! Може за някой да изглежда тъпо, но /дамите ще го разберат/ – един жест, който ме разположи да дам всичко от себе си нататък /както се казва/ 😉 (А сега дамите разбират ли защо мъжете обичат тънки и стройни дами? 😉 – бел.Ст.)

Тръгваме бавно и след 50 метра вече улицата е на по-високо и вода няма. Ла чинтура, бейби! О’кей – щрак. Газ!..
Хий! – давам си сметка, че той изпи над половин бутилка за кратко време, оо… бог да ни е на помощ!…
Но, докато си го помисля това, Анджи прехвърля хълма, завива надясно, спуска се пак към морето и за няма пет минути, ето, че се паркира пред хотела.
Влизаме, той ми посочва да седна ей там, отива на рецепцията, оформя нощувката. Хм, а’ да го видим моят полицай сега, как ще успее да уреди безпроблемно нещата – имам предвид, че аз съм без документи.
Но май няма проблем.
Любопитно ми е и ставам и приближавам към рецепцията – Анджело в това време вече набира кода – плаща с карта.
Младежът зад деска ми се усмихва любезно: бона сера, синьора /казва неговата фамилия!!/, коме стай? Волете куалкоза ин пю? /ще желаете ли нещо допълнително/
В първия момент не мога да зацепя мен ли пита, но няма други хора наоколо, само ние сме. Анджи ме поглежда: Си, кара? – А, нон, грацие – загрях, че аз съм синьората (еди-коя си)

Оглеждам обстановката… о, много добре.

Качваме се на етажа. О, и стаята е твърде добре…
Мия си ръцете, оглеждам се – оо, ми банята е супер, разкош! – свети като нова и с всички екстри – това, вана с хидромасаж, душ-кабина, бидета… джунджурии разни, четки-пасти, презервативи, тинтири-минтири – всичко си има бе!.. А аз нямам чисти дрешки и не мога да си взема поне един душ!… ее, нее.. бааси късмета! Ах, този Анджело, що не ми даде чантата сутринта!
Анджи говори с някой, който не успявам да видя, но пък виждам какво ни е донесъл – шампанско, чаши, салфетки, шоколад, купа с ягоди.. Гооосподии, ще падна – като на кино!… Но защо, защо този човек прави всичко това?!?… Ма, к’ви мангизи има това ченге?!

Навън отново започва да вали, но този път тихо, кротко, без екшън. Вратата на балкона е само открехната, в стаята е приятно и без климатик.
Полунощ е минало отдавна, от плейъра тече тихо една бар-музика – саксофон, пиано, балади… лелее, кърти! Размазва, ке умрем!
… Чин-чин, мия белла… чиърс, дарлинг… пием си шампанското, бъбрим си небреж… Обаче, малко съм в шах – очаквах едва ли не от вратата да ме подметне, но… само една лека целувка до момента. Направо му се чудя – нещо утечка по кабелите ли даде?
Е, да отида, значи, до тоалетната тогава и, мисля, че е време за сън. Пък после – к’вот дойде.

Надигам се, оп-паа… с тия гумени крака как ще стане номера сега?… ставам… стаавам… ама нещо май не ставаа… ааа.. май… май…  И как не!
Щото, да обобщим: една бира с пицата във Вико Екуенсе, 2,5 коктейла с лимончело, около 50 мл чисто лимончело, 3 чаши вино, 2 чаши шампанско, нищо че е в рамките на 4-6 часа – спокойно обувам кънките при това положение. И почвам да се хиля на всичко – такава ми е магията – смях и после сън. Лесна съм 😉

Анджи ме гледа въпросително. О, не, не мога да го измисля как да му го кажа на италиански, да се оправя: Лисн, хани…ъъ… уел, ду ю ноу, ай гот дранк! Ай капито? – и правя знак с палеца все едно пиеш.
Хе-хее, и той бавно загрява вече… хи-хи-хи…
Както и да е, вдигнах се. Влизам в тоалетната /обща е с банята/… Аах, ама как ми се иска да се окъпя само!… Хем може да ми подейства и малко отрезвяващо. И чувствам как побеснявам леко – заради липсата на чисти дрехи! И то заради него! Поне едни гащи да имах бе!
Присядам на ръба на ваната, опитвам се да намеря изход на проблема си… Анджи надниква: Вилии, ма коза фай? /какво правиш/
Коза! Искам да се окъпя – показвам с жестове – е куесто! – Недоумява: ма уна доча! /ами къпи се/
Ма коме? – подушвам си тениската – ит смелс /мирише/… арома ди пеше! /искам да кажа: мириша на риба/ – Усмихва се снизходително: одоре ди пеше, кара /т.е. поправя ме/ – което ме ядосва допълнително и просъсквам: ее, о’кей, нон импорта!
В този миг – хий! – Анджи прави: раз-два – и дрехите му излитат от банята – зяпвам от изненада – три-четири – хий… и моите фърчат след тях.. Амаа… Андж… – последно виждам как бие лек шут на вратата, която едно мазно казва „щрак“… Ооох, ама ще ме удушиш бе!… поемаме дъх, той, кръстосал поглед, шепне: ми дио.. о, ми дио.. –  Или аз тебе, мисля си, от вчера ти набирам!
Водата ни обгръща*…
Следва.

П.П. В тази „серия“ няма снимки, защото не съм снимала в описаното време. За компенсация пускам клипче с превод. Съдържанието отговаря горе-долу на очакванията, които имах в тази история. И които не се оказаха верни. Анджело излезе по-прозорлив – който е чел внимателно, разбра какво казах 😉  Впрочем, човекът на клипчето е изпълнителят на песента,  няма нищо общо с Анджело – да не помисли някой грешно де 😉
Приятно слушане:
http://vbox7.com/play:005fd35b6d

* нямах представа, че има душове с толкова широка струя 😉 – бел.Вили. Пък аз чудех да слагм ли още един знак 18 😉 – бел.Ст.

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили


 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА КАРТАТА!

46 коментара

юли 27 2009

През Черна гора към Дубровник, Хърватска (Пролетен мотоциклетен круиз из Западните Балкани – 2 част)

Днес ще продължим с мотоциклетното пътшествие на Георги из Западните Балкани. Оставихме го в подстъпите на Шкодер, Албания, а сега ще продължим към Черна гора и Хърватска. Приятно четене: Из Западните Балкани на мотор част втора Черна гора и Хърватска Писъкът на алармата ме изтръгна от непробудния сън в 6 часа, и първото ми желание […]

6 коментара

Switch to mobile version