Archive for the tag 'Маракеш'

сеп 04 2014

До Мароко със и „без багаж“

Днешният пътепис ще ни води до Мароко – ще придружим създателите на предаването „Без багаж“ из страната. Все пак съм длъжен да кажа, че пътеписът няма връзка със самото предаване и съм сигурен, че някой ден ще почерпят Приятно четене: До Мароко със и „без багаж“ Да преживееш едно истинско приключение заедно с екипа на […]

5 responses so far

дек 03 2013

Приказката Мароко (3): Водопадите Узуд и Маракеш

Днес звършваме пътешествието на Ирина през Мароко. В началото се качихме на връх Тубкал, после видяхме каньона Дадес и се разходихме из Сахара с камили, а днес ще посетим водопадите Узуд, Приятно четене: Приказката Мароко част трета Водопадите Узуд и Маракеш     Ден осми Часът е 5.30 сутринта и е време за посрещане на изгрева. […]

One response so far

окт 24 2013

Приказката Мароко (1): Към връх Тубкал

Днес започваме едно пътуване из Мароко – като за начало ще се качим на Атласките планини. Наш водач ще бъде Ирина. Приятно четене:

Приказката Мароко

снежен Тубкал с дъх на Сахара

част първа

Към връх Тубкал

2-11.06.2011г.

Помня деня, в който разглеждах албум със снимки със заглавие “Мароко – Атласки планини и Сахара”. Толкова силно впечатление ми направи, че ми се прииска и аз да имам възможността да видя отблизо това приказно и различно място. Ето, че мечтите стават реалност и точно след една година се намирам на летище София, Терминал 1 и чакам да се събере групата. Десет дни, най-високият връх в Северна Африка, няколко града, пустинята Сахара, 14 души и общо 1428.1 км (1389 км с бус, 32.9 км във Висок Атлас и 6.2 км в пустинята Ерг Чеби, Сахара) – това е една арабска приказка, наречена “Мароко – снежен Тубкал с дъх на Сахара”.

Ден първи

Денят е 2.06, а мястото – Терминал 1 на летище София. Чакаме полета за Мадрид. Там ще пренощуваме, а на следващата сутрин отлитаме за Маракеш. Ето, че 17.05 ч. стана и вече набираме скорост по пистата. След 3.5 часа полет, които ние с Дани ги оползотворяваме в игра на бикове и крави, кацаме на летището в Мадрид. Огромно летище, на което маневрираме около 20-30 мин.

Най-накрая сме пред лентата за багажа, взимаме раниците и бегом към хостела.

“Емилио” – малък, симпатичен хостел, съвсем близо до летището и метрото. Настаняваме се и понеже часът е вече 20.30, бързаме към метростанцията да хванем влакчето за центъра. Ето ни и в нощен Мадрид. Следва бърза обиколка на част от центъра на града, няколко снимки на по-забележителните сгради и настървено търсене на някое отворено магазинче или заведение за хранене. Така преминава първата ни вечер от пътуването.

Ден втори

Понеже си легнахме късно, дойде бързо време и за ставане. Прибиране на багаж, мятане на големите раници на гръб и отново поемаме към летището. След като се чекираме, отсядаме в най-близкото ни заведение за една доволна закуска – обилна и доста вкусна. И няма как да не е вкусна, при положение, че през последните 18 часа повечето от групата нищо не са хапвали. С една дума – първото ни ядене извън България.

 [singlepic id=23429 w= h= float=center]

Следват паспортна проверка, настаняване на борда на самолета, излитане точно в 9.55 ч. и ето ни вече на 11 701 м надморска височина – най-високата, на която се издигаме. Разтворили карта на Мароко, слушаме Момчил, който ни показва маршрута по дни и дава кратка информация за някои от местата, които ще посетим. Вече нямаме търпение да стъпим на мароканска земя. И след 1,5 часа полет сме на летището в

Маракеш

Слизаме от самолета – по стълбичка директно на пистата. Самата сграда на летището е по размери като тази на Терминал 1 на летище София, но далеч по-красива. Тук всяка обществена сграда – летище, гара, училище, поща, театър, опера – е красиво оформена и добре поддържана. Минаваме през паспортната проверка, слагат ни по един печат в паспорта и отиваме да прибираме големите раници от лентата за багаж. А отвън вече ни очаква Омар, 28-годишен берберин – нашият местен организатор.

Качваме се в буса на Азис, нашият шофьор през следващите 8 дни, и се отправяме към медината (старата историческа част) на Маракеш. Тук ни предстои 5-часова обиколка на града, докато чакаме влака от Казабланка, с който трябва да пристигне Игор. Игор претърпя неочаквана промяна в полета от София. Тъй като не го пуснаха да излети за Мадрид, се наложи да направи полет София-Истанбул, Истанбул-Казабланка, а от Казабланка – с влак до Маракеш. За негова сметка ние успяваме да се докоснем до хаоса, красотата и екзотиката на Маракеш.

Тук е трудно за европеец, било то и българин, да свикне с движението

Всеки бърза за някъде. Предимства и пешеходни пътеки са изключение от правилника. Коли изкачат отвсякъде. А към тях се прибавят и забързани мароканци и мароканки на мотори. Звукът на клаксона е постоянен и се носи отвсякъде. Изкачат отпред, отзад, отляво и отдясно. Единственото за пешеходеца е да се пази и да дава път на превозните средства. В пиковите часове след работния ден движението става меко казана кошмарно – коли, велосипеди, мотори, ролери – всички превозни средства са на платното, а ленти не се спазват. Пресичането на улица става “мисия невъзможна”. На площада Джамаа Ел Фна кипи бурна търговия – портокалов сок за 4 дирхама чашата (около 80 ст., 10 дирхама са 1 евро), най-различни сушени плодове и ядки, всякакви сувенири – от традиционните им шалове до лампата на Аладин. Тук пазаренето е прието, но повечето търговци не отстъпват с много. Снимки със змии и маймуни, разказвачи на приказки, рисуване с къна – това са основните атракции за туристите. В близост до площада се намира джамията Кутубия – най-голямата в Маракеш. Името й произлиза от арабското al-Koutoubiyyin (книжари), защото някога на това място е имало много продавачи на ръкописи.

И тъй като имаме време много и желание да разгледаме Маракеш, вадим картата на града и тръгваме на обиколка – от джамията Кутубия се отправяме към една от портите на медината, покрай кралския дворец на Мохамед VI.

Оттам към гробницата Saadiens и през тесните търговски улички отново излизаме на площада.

[singlepic id=23430 w= h= float=center]

Часът е вече почти 18 и влакът от Казабланка се очаква да пристигне съвсем скоро. Бусът е паркирал пред централната жп гара в Маракеш, а ние се любуваме на красивата сграда и правим лека фотосесия. Ето го и 14-ият участник в групата. Вече всички сме налице и поемаме към махалата Армед (в оригинал Aremd, 1920 м), родното място на Омар. Там ще пренощуваме в бащината му къща.

Пътят се вие покрай река, а

теренът започва да става планински

– отвсякъде баири. Минаваме покрай няколко малки селца. Навсякъде гледката е еднаква – мъжете са се събрали на раздумка пред някое местно крайпътно кафене, а жените с децата са насядали по околните баири, взирайки се в преминаващите коли. Къщите са каменни с кална мазилка отгоре, която по цвят наподобява пустинята – червеникава. След около 1.5 часа пристигаме в берберското селце Имлил, 1740 м. То е и центърът на планинския туризъм в Мароко – 90% от туристите започват изкачването си към планината именно оттук. Преди да бъде развит планинския туризъм, Имлил е бил известен с отглеждането на орехи, ябълки и череши. Освен това част от снимките от филма “Седем години в Тибет” са били заснети тук.

И тъй като асфалтовият път свършва , слизаме от буса и поемаме към махалата Армед пеша. За щастие за големите раници пристигат четирикраките планински таксита – мулетата. След около час, по тъмно, пристигаме и в къщата. Мохамед, приятел на Омар и наш готвач през следващите три дни, вече е приготвил вечерята и подредил масата. След вкусното похапване, приготвяме раниците за

3-дневния ни престой високо в планината и лягаме да спим.

Ден трети

След сладкия сън следва обилна закуска. Часът е 8 и вече бързаме да излезем навън. Времето е чудесно – ясно и слънчево още от сутринта. Ето че можем да видим и

Армед

 Атласки планини, Мароко

 

 

Гледката е много красива. Армед е разположен на единия хълм по реката, покрай която се вие и пътеката до хижа Тубкал. Всички къщи тук са сякаш накацали една над друга и “гледат” в посока към хижата. В ниското се намира и местната джамия. А от едната страна има голямо зелено петно – градините на берберите. Зеленината тук е кът. Нагоре растителността става все по-оскъдна и  все по-бодлива. А над 3000 м вече и изчезва. Остават само камъни.

 

Мулетата ни са натоварени с целия багаж. Вече готови, поемаме след Абдул – 23-годишният братовчед на Омар, който ще ни води в планината. Пътеката до хижата е доста приятна. Широка, като планинска магистрала – мулета сноват нагоре-надолу, пренасяйки багажа на туристите – едни тръгнали към хижата, а други вече връщащи се.

 [singlepic id=23432 w= h= float=center]

 

 

 

Тук рядко има самостоятелни туристи, всяка група си има местен водач и готвач. И мулета разбира се :))). Въпреки оскъдната растителност, по пътя има много стада кози – дребнички и с доста козина по тях. На няколко места се върти търговия – отново с портокалов сок, вече 10 дирхама чашата, и най-различни сувенири. Пътеката минава покрай Sidi Chamharouch – място за поклонение на благочестивите мюсюлмани. Тук се намират мощите на мюсюлмански отшелник.

 

След кратка почивка и разхлаждане с няколко портокалови сока, ето ни отново поели нагоре към хижата. Не след дълго достигаме височина малко над  2925 м.

Време е за “кръщаване” на всички,

които за първи път стъпваме по-високо от връх Мусала. Ритуалът се състои в къпане с канче планинска вода от водача ни Момчил с пожеланието за добър път към висините.

 Атласки планини, Мароко

 

И след хубавото разхлаждане в жегата се отправяме и към достигането на 3000-те метра, където следва нов ритуал -бой с въже, символизиращ началния тласък към 4000-те метра :))) Всички ритуали са изпълнени, а ние вече виждаме и

хижата – Refuge du Toubkal, 3207 м.

Точно до нея се намира и старата хижа -Neltner Refuge. В коридорче до външната врата има огромни рафтове, където се оставят обувките. Навътре се ходи по чехли или джапанки. Мароканските водачи имат отделна стая за спане и стая за почивка. В нея се извършват и традиционните им молитви.

Хижата се състои от няколко общи спални, намиращи се на втория етаж. В една от трите столови на първия етаж има стелаж с най-различни запаси – вода, консерви, бисквити…..всичко, за което може да се сетиш. А пазаруването е доста интересно – взимаш, помниш какво си взел и като си тръгнеш от хижата -плащаш. Тук не можеш да бъдеш обран, поне не от берберите. Ако това се случи, ще е от чужденците, които са доста, особено в събота и неделя.

 

Нашият обяд вече е наготвен от Мохамед и ето ни около масата с фотоапарати, правим снимки на ястията. Храната като цяло е доста лека и понеже не ни слагат от местните подправки по забрана на Момчил, ястията приличат на нашите. Менюто се състои от: салата – домати, краставици, лук, гъби, грах, царевица, маслини; основно ястие – боб-яхния, месо, кус-кус, варени или печени зеленчуци, нахут, макарони, ориз с канела и други; а за десерт плодове – пъпеш, портокали, банани. Накрая след всяко ядене се пие берберско “уиски” – ментов чай. А след вечеря преди лягане ментовият чай се заменя с чай от маточина за добър сън. И понеже времето се развали, нищо друго не ни остава освен да дремнем до вечеря. Ето, че първият ден в планината привърши и стана време за лягане. На следващия ден ни предстои връх Тубкал, 4167 м – най-високият в Атласките планини и Северна Африка.

 

Ден четвърти

Часът е 6, а навън е още тъмно. И няма начин – слънце няма. От следобяд на предния ден не е спирало да вали. На такава височина капчиците дъжд замръзват и вали суграшица. Това никак не ни радва. Момчил за щастие намира решение. След бърза консултация с GPS-а установява, че след около час се очаква дъждът да спре, а още по-добрата новина е, че вероятността да почне отново е доста малка. Затова решаваме единодушно заедно с Абдул да изчакаме и вместо да потеглим в 6.30 за върха, отлагаме старта за 7.30. Старото име на

връх Тубкал (в оригинал Jbel Toubkal)

е било Togga Akal(земя, местност). В превод означава “най-високо панорамно място”. Самото изкачване на върха не изисква особени технически умения, подобно е като до връх Мусала. Тази година снегът се е задържал доста дълго. Местните казват, че подобно нещо не се е случвало от около 20 години насам.

 

 

 

При вида на Абдул с пикел в едната ръка и зимни обувки, нещо взе да ни притеснява леко в обстановката нагорое към върха. Ние сме екипирани с трисезонните обувки, които не държат много на заледени участъци. Все пак притесненията се оказват излишни – нагоре не е замръзнало. Напротив, на места снегът толкова е омекнал, че стъпвайки потъваш надълбоко. Не сме единствените желаещи за Тубкал в този ден. И все пак навалица няма.

 

[geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Разминаваме се и с няколко слизащи вече от върха туристи. Явно не са вярвали, че времето ще се подобри. Изкачваме се бавно. Въпреки, че не сме на чак толкова голяма височина, поддържаме леко темпо. Време има достатъчно, пред нас е цял един ден. След около 2 часа достигаме и заветните 4 000 метра. А това е повод за нов бой с въжето. Всички сме в колона по един, а Момчил ни дава началния тласък за 5 000 метра. Остават ни още 167 м денивелация и ето, че скоро сме и на самия връх.

Връх Тубкал, Атласки планини, Мароко

Ура!!!! Първият ми 4-ри хилядник! И тъй като е облачно и гледки няма наоколо, отдаваме се на дълга фотосесия – ту от едната страна, ту от другата на металната пирамида на върха. Разбира се аз си правя снимка и с двамата водачи, довели ме до върха – българския Момчил Цветанов и мароканския Абдул.

 Връх Тубкал, Атласки планини, Мароко

 

 

 

И макар да е юни, времето не е особено топло поради необичайния сняг за това време на годината,. След 40 минути около пирамидата на Тубкал започва да се усеща студът. Затова решаваме да потеглим бързо надолу, но за спомен не пропускаме да си вземем по едно камъче от върха. И тъй като има сняг в изобилие, слизането е доста по-бързо и забавно – като на бобслей, но без шейна :)))

Е, на хижата пристигаме мокри, но на никой не му пука. Радостни от добрия късмет с времето сядаме да похапнем от грижливо приготвения ни обяд от Мохамед. И понеже сме с приповдигнато настроение и не ни се спи, следобедът се наслаждаваме на показалото се слънце от терасата на хижата. А гледката към отсрещния баир е чудесна. Така в приказки и смях дойде време за вечеря и сън. Утре ни очаква още един вълнуващ ден.

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Салчева

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

 

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе :)

One response so far

ное 17 2010

Меден месец в Мароко или сблъсъкът с африканската действителност

Днешният пътепис ще ни води до пустинята и градовете на Мароко. Приятно четене и пожелавам на всички още по-великолепни сватбени пътешествия :)

Меден месец в Мароко

или сблъсъкът с африканската действителност

Мароко: Маракеш, Фес и Казабланка

От Фес до Маракеш

По време на дългия над 7 часа поход от Фес за Маракеш минаваме през области, в които единственото което може да се види са вързали плод кактуси, колиби от кал и пустош. В някои от по – големите села през, които минаваме, покрай пътя са насядали деца – боси, полуголи, недохранени. Те жадно впиват поглед в автобуса и нас – групата туристи настанили се удобно на климатика, наслаждаващи се на екзотиката. Замислям се колко ли такива автобуса на ден минават покрай тези деца, колко ли пъти техните мечти биват отнасяни с мръсната газ на тези автобуси.

[singlepic id=6958 w=600 h=450 float=center]

Пътищата по които се движим са под всякаква критика. Едно от шосетата се намира на ръба на пропаст. Пътното платно, по което се движим е започнало да пропада, мантинелата се е смъкнала на 10тина метра под нивото на платното. Много трудно се разминават две коли дори, а на нас ни се налага да се разминаваме с камиони и автобуси. На няколко пъти сърцето ми се вдига в гърлото, защото в съзнанието си проектирам заглавията на българските вестници:”Мароко:автобус с туристи пропада в пропаст, двама загинали български туристи сред жертвите”. Но Господ ни опази! Буквално беше въпрос на сантиметри да се намерим кацнали на върна на някой кактус.[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

Спътници по цялото трасе са ни плодни кактуси.

Плодовете са им жълто – зелени, големи колкото една едра круша, с прекрасен вкус. Единственото, което Али през целия преход повтаря е: „Ех, как са ги оставили необрани. Какво ще му стане на шофьора да спре, само малко да си набера? А?“. Това потвърждава теорията ми, че ако трябва да избира между мен и храната, Али ще избере храната.

[singlepic id=6955 w=6000 h=450 float=center]

Друго, което ни прави много силно впечатление в Маракеш е пазарът им. Рай за шопинг маниаците като мен. Гидът ни Абдул се оказва много разбран, за разлика от другите гидове и ни развежда и позволява да си напазаруваме. Купуваме си още няколко традиционни марокански костюми. Но мен друг един момент ми сгрява душичката – на няколко пъти разни мароканци спират Али и му казват:”Прекрасна жена имаш, късметлия!”. А един тийнейджър стига по – далеч – идва, хваща Али за ръката и му казва:”Късметлия си, късметлия!

Пази прекрасната си жена да не избяга! А ако не можеш да я оцениш, повярвай тя ще дойде при мен!”. Голям сладур е този пубертет и неговото отношение направо ми повдига самочуваствието. Е, в Рабат във връзка с това имаме малко неприятен случай. Един дядо над 60те тръгеа след мен да ми говори, че съм хубава. Решавам, че човекът просто е изкукал. Но след като се случва още няколко пъти осъзнавам, че явно те намират в мен нещо, което аз самата не мога :)

Фес

Във Фес изживявам един страховит сблъсък с африканската действителност. Цял ден се движим по тесни калдъръмени улички, по които трудно могат да се разминат повече от трима души. За мой ужас обаче, не само хора се разминават. Оказва се, че единственото превозно средство са магаретата. Виждам всякакви магарета – едни натоварени с храна, други натоварени с текстилни стоки, трети служещи само да придвижват собствениците си. Виждам дори магаре от компанията Coca – Cola – с него разнасят касетки с безалкохолни напитки на световния гигант.

[singlepic id=6956 w=600 h=450 float=center]

Улиците миришат на маслини и мръстия. На няколко пъти Али се сблъсква челно с магарета. В един от случаите бива целунат с влажна целувка от един дългоушко. А в друг магарето явно решава да се почеше в неговия гръб. Ами казвах му да си направи коламаска. То магаренцето като усеща храсталака под тениската и хоп – да си направи густо.

[singlepic id=6957 w=600 h=450 float=center]

Казабланка

Положителното, с което ще свързвам Мароко до края на живота си е джамията. Голямата джамия на Хасан II, намираща се на брега на окена – огромна, величествена. Когато ни стоварват с автобуса пред нея и тръгваме към входа и просто ми секва дъхът. Не заради 38 – 39 градусовата жега. Не, в никакъв случай! Не мога да дишам, защото се чувствам толкова незначителна, малка брънка от нещо огромно. Джамията, скалите под нея, вълните които се разбиват в стените и те карат да забравиш кой си и за какво си дошъл на този свят. Спираш да дишаш, да мислиш, да съществуваш. И когато застанеш до оградната стена, която разделя джамията от океана и усетиш морски въздух, видиш синия безкрай на океана, когато в полезрението ти попаднат надписите на арабски издялани в мрамора, се чувстваш така, както никога и при никакви обстоятелства не можеш да се почувстваш! Ето това е мястото, нещото, чувството, заради които си заслужаваше да отидем на гъза на географията, при температура 38 – 39 градуса и да изтърпим Африканската действителност…

Автор: Пънар Кязим

Снимки: авторът

Снимките от Мароко: [nggallery id=72]

3 responses so far

Older Entries »

Switch to mobile version