Archive for the tag 'Мадаба'

окт. 05 2016

Из Светите земи (4): Аман – Джераш – Небо – Мадаба – Петра (Йордания)

Продължаваме заедно с Анжело на неговия хаджилък. В началото кацнахме в Тел Авив и посетихме курорта Нетания, обиколихме от Кесария до Тиберия, а после и Галилейското езеро. Днес вече сме в Йордания – между Аман и Петра Приятно четене: Из Светите земи част четвърта Аман – Джераш – Небо – Мадаба – Петра 4 ден […]

2 коментара

юни 09 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (5):Йордания

Продължаваме с пета част на разказа на Роси за пътешествието ѝ из Близкия Изток. Досега бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа в Турция, в началото на трета част ни отведе в град Алепо в Сирия, после минахме през Дейр Еззор на река Ефрат, съвсем близо до границата с Ирак, а за последно бяхме в Палмира и Дамаск

Днес продължаваме с Йордания – Аман, Петра, Мъртво море и всичко край пътя 🙂

Приятно четене:

Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част пета

Йордания: От Аман до Мадаба

За Йордания е писано доста, а Петра е разказана в такива подробности, че въобще не смятам да преговарям известните факти. Ще се постарая обаче да дам повече подробности за възможностите сами да си организирате пътуване до и вътре в страната, особено ако по някаква случайност се окажете преди това в Дамаск, какъвто беше нашият случай.

Южната автогара на Дамаск, от която тръгват превозите за Йордания и Ливан е доста далече от центъра, но цената на таксито е три долара към февруари-март 2011 г. Още на входа ще чуете мнозина да викат с цяло гърло „Амаааан” или „Бейруууут”. Това са шофьорите на така наречените „споделени” таксита, които ви спестяват дългото чакане по границите, което с автобусите не се получава. Колите са нови, чисти, спират за кафе и неотложни нужди. Шофьорите са опитни и знаят към кое гише да ви насочат, а това отменя лутането по граничните пунктове. Мястото в кола от Дамаск до Аман струваше към 14 долара и малко. Местата са четири. Ако искате да не плащате за останалите – чакате още пътници, ако искате да си пътувате сами – плащате всички места и тръгвате на момента. При излизането от Сирия платихме по 10 долара изходна такса. На йорданската граница нямаше никакви усложнения, визата ни беше положена още в България, така че само ни пожелаха приятен престой в кралството и ни пуснаха да вървим. Три часа и половина след тръгването от Дамаск влязохме в Аман.

Аман

Градът създава впечатление, че е по-многолюден отколкото е в действителност, защото повечето аманци очевидно предпочитат да живеят във фамилни къщи или в не много високи кооперации. Всичкото това, пръснато върху множество хълмове, създава впечатление за пренаселеност.

Аман, Йордания

Всъщност Аман е почти колкото София по население. Слязохме от колата и взехме такси с молба към шофьора да ни закара до някой добър хотел. При изкачването нагоре искат по 5 JD /разбирай евро/. Шофьорът отказа да слезе до даунтауна – стария град, защото имало протест и движението било ограничено. По тази причина, без да му мислим много, взехме първия възможен хотел, намиращ се някъде над стария град. Човекът на рецепцията се оказа дружелюбен, приказлив, майтапчия. Погледна си часовника и каза, че след 15:00 ще можем да слезем без проблем. Протестът всъщност не бил точно протест, а поздравления към краля в прозореца между две празнични молитви – между 12:00 и 15:00. Освежихме се, побъбрихме още малко с новия си познат, той ни обясни как да отидем до автогарата, от която тръгват автобусите на JETT за Петра. За наша радост JETT-ът беше наблизо – някакви 10-15 минути ходене от хотела. Купихме билети за сутрешното пътуване срещу 8 JD на калпак (автобусът е само един на ден и тръгва в 6:30 сутринта, което ме подсети, че от София до Рилския манастир автобусът е също един на ден…). Докато търсехме място за хапване, попаднахме на голяма и внушителна сграда, която се оказа хранителница на документите на Шариатския съд. Че бедуините имат разрешение да се съдят по своите си закони – това го знам, но че на йорданците се предлага възможност да се съдят и според Шариата – виж, това не го знаех. Всъщност, не знаех също, че въпреки всеизвестната им образованост, тук момичетата и момчетата учат в отделни училища след 10-тата си година. В това отношение Сирия, Ливан и Емиратите (не зная дали всички Емирати) са доста по-модерни, признавам.

Намерихме ресторантче и обядвахме много вкусно и за изненадващо малко като за Йордания пари – само за седем JD. Къщите в модерния град бяха хубави – бели, спретнати, с вече цъфнали храсти и дръвчета отпред.

Аман, Йордания

Хубави къщи в новия град

Точно в 15:00 излязохме от ресторанта и взехме такси за стария град. И този шофьор беше услужлив, не говореше английски, но всеотдайно искаше да ни покаже красотите на града, въртеше дясната си ръка и казваше нещо като „куло, куло” или „гуло, гуло” (вероятно със значение „докато се въртим, ще ви показвам града”), спираше за да огледаме, дори се опита да ни вкара в крепостта за една панорамна снимка! Този номер не сполучи, охранителят ни погна и посочи касата за билети. Шофьорът сви рамене извинително, „направих каквото можах”. Продължихме. Слизането си го биваше, преди да се шмугнем в ниското, кой? – шофьорът, естествено, посочи къде е най-добре да застанем, за да се полюбуваме на римския амфитеатър.

Амфитеатърът в Аман, Йордания

Амфитеатърът в Аман


После ни остави пред една затворена за ремонт улица и поиска 3 JD – таксата за слизане с такси надолу. Старият град нещо не ме вдъхнови. Не само заради ремонтите и многото народ, изсипан на кило там, имаше нещо друго…

Аман, Йордания

Ремонт по улиците в стария град


Навсякъде около нас се оказа битак, продаваха се евтини дрехи и обувки, втора ръка вещи и такива невероятни неща като половин буркан лютеница (освен, ако това не беше храната на продавача) или скъсани обувки. Стоките бяха подредени и по сергии, и по платнища, опънати по тротоарите и улиците. Петък, почивен ден, минути след протеста.

Бит-пазар – Аман, Йордания

Аман, битак в петък

Бит пазар – Аман, Йордания

Аман, битакът в петък

Малкото жени, които срещнахме, бяха облечени в консервативно облекло. И те, и мъжете ми отправяха дълги погледи, толкова дълги, че даже се извръщаха при разминаването да ме огледат и отзад. Не можех да разчета тези погледи – дали означаваха упрек, дали любопитство, дали нещо друго. Скоро това започна да ми дотяга и почувствах дискомфорт, ходенето ми дотежа, краката ми се отлепваха все по-трудно. Решихме да потърсим спасение в някое кафене, но… познайте дали видяхме такова нещо по целия булевард? Нищо! А може би не знаехме къде да гледаме или да влезем?! Сградите от двете страни бяха оформени с тесни островърхи арки в основата си, ситно-ситно разположени една до друга, образуващи пасажи. Достигнахме до битака за мебели и решихме да прекратим разходката. Първото такси беше наше – 5JD, защото ще се качваме нагоре. Шофьорът намаляваше скоростта пред важни сгради като едната, а после другата къща на краля, пред новите хотели и модерните сгради. В хотела ми беше по-добре, направихме срещата с местните каучсърфъри при нас – около маса с чай. Младежите бяха симпатични, И ТЕ живееха с родителите си. Казвам и те, защото в източните страни младежите и девойките живеят с родителите си докато не се задомят. Изключения са възможни само в случай, че учат или работят извън дома. Иначе е… невъзможно, неприето, срамно. Въодушевените младежи обявиха, че животът бил в стария град, там били най-хубавите кафенета. Промърморихме нещо, че не сме се натъкнали на нито едно кафене. Започна едно писане, пишеха се имената на най-готините места. Познайте колко? Две – Jafra и Balat Al-Rashid. Във второто кафене не е прието да влизат жени, дори и да са чужденки. Остана първото. Е на това му се казва разнообразие! Все си мислех дали е възможно да е точно така или нещо пропускаме и ние, и местните. Питахме ги шеговито дали големият град не им осигурява поне малко анонимност, малко да разпуснат… Отговорът беше като парен чук: „Семействата ни са големи – средно по 1000 души сме в една рода. Все някой ще те види, ако не е от родата, то познат на някой от родата… Така че анонимност не може да има, животът е традиционен.

Петра

Към Петра отпътувахме по разписание и пристигнахме там преди 10:00. Следвайки съветите на една луда тиква – моя приятелка пътешественичка, взехме такси до хотел Sab’a в селото Уади Муса. Твърди три JD, в Петра пазарлъци е трудно да се правят. Хотелът e бекпекърски, чист, с всички базисни удобства, държи го англичанка – сладка, чевръста, много информирана и подкрепяща. Срещу 18 евро успяхме да вземем стая със закуска. Англичанката предлагаше Wi-fi, пихме и един чай от личното й чайниче за кратко поемане на дъх преди впускането в приключения. И още нещо, приготвяше прекрасен пакет с храна и вода за изпът само срещу 3,50 JD. Защото в «обекта» цените са повече от солени! В 11:00 вече бяхме закупили входните билети – 50 JD за един ден.

Петра, Йордания

Приключението започна. Съгласна съм с всички, които се оплакват от недостиг на време за разглеждане на Петра. Времето се съкращава значително от спирането за снимки, а лакомията да не се пропусне нещо е голяма. Предимство на индивидуалното посещение е, че все пак не сте пленници на забързано разписание. Правите разходката колкото можете и както искате. Ние предпочетохме да се движим само и единствено пеша. Бедуините, които предлагат магарета, камили и файтони, които наричат „такси”, „такси с еркъндишън” и прочие простотии, не са нахални. Всеки от тях ще ви каже „помислете си пак” или „ако размислите, ще се видим”, или „следващия път”… Впечатляваше не само природата, сред която набатеите са изградили чудния си град. Обектът се поддържа в идеална форма, на всеки 200-300 метра ще видите служител, който замита животинските фъшкии и дребните боклучета. Места за почивка са организирани навсякъде – от прости пейки до ресторанти. Няма шанс да се преуморите чак толкова много, не е страшно.

Каньон (сик) – Петра, ЙорданияПо павирания път през сика (каньона)

Каньон (сик) – Петра, ЙорданияНякои вече се връщат


Дали пък думата сук, която означава „закрит пазар” не е свързана по някакъв начин с тукашната дума сик каньон? Още докато преминавахме през „антрето” си дадох сметка за следното. Когато се говори за Петра, обикновено се акцентира върху куртурно-историческото минало на града. Когато се говори за Кападокия, се акцентира върху природните феномени. Предлагам да разменим определенията или просто да разглеждаме и двата обекта и като природни феномени, и като исторически важни обекти. Това е личното ми предложение. Защото за мен Петра е преди всичко природа – природа, която набатеите са опитомили с много пари и интелект. Очевидно прагматични, те не са се гнусили да ползват разнообразни стилове в архитектурата – египетски, източни, римски, елински. Петра е възможна като феномен само, ако се разглежда в тотална симбиоза с фантастичния естествен декор – нещо като красив мъх или дантелен лишей върху извънредно екзотично дърво. Това в моите представи я доближава до известните троглодитски селища и култури, между които Кападокия е на първо място. Останалото се дължи на богатството, придобито водата и от търговците, пренасящи подправки и парфюми от Арабия за останалия свят или внасящи нещо от останалия свят в Арабия.

Петра, Йорданиясъкровищницата

Петра, Йордания

Цветовете на скалите са неземни

Амфитеатър - Петра, Йорданияамфитеатърът


Всичките тези мисли и играта на цветовете предопределиха един от важните ни ходове. Там където повечето туристи се отклоняват вдясно, за да достигнат до манастира, ние тръгнахме вляво, за да разгледаме скалните бедуински жилища.

Бедуинско жилище - Петра, ЙорданияТук очевидно може да се преспи

Бедуинско жилище - Петра, ЙорданияПоглед към пещерите на бедуините


Именно там изпитах онази наслада от шеметната височина и човешкото присъствие, което деликатно се вписва в пейзажа и изглежда някак си органично… Там се случи така, че всеки от нас потърси своето кътче за съзерцание и душевна отмора. Седнах си на „тавана” на една пещера, очевидно отдавна необитавана, и повярвайте ми, не си мислех за историята, не си преговарях имената на 14-те пророци, които по един или друг повод са свързани с Йордания. Като казах „пророци”, та се замислих за бедното си религиозно възпитание. Защото, честна дума, фактът, че само в Йордания са се подвизавали 14 от тях, ме смути. Да крачиш смело из източните земи изисква надеждни познания както по подхванатата тема, така и по история въобще. Тайничко направих справка и забелязах, че в Корана са споменати 25 пророци, но общо според исляма на човечеството са били изпратени 124 000 пророци и 350 пратеници. Давайки си сметка, че цялото ми знание е преди всичко емпирично и доста накъсано, именно тук се отказах да следвам нишката, известна само на подготвените, а аз прехвърлих мислите си върху Али Баба и „Сезам, отвори се!”. Почувствах сетивата си изострени за шумове, аромати, потрепванията на песъчинките и листата на дивите лалета, които растяха наоколо, за… чудеса.

Тук ще си позволя още едно отклонение, което се появи на бял свят благодарение на огромния ми инат по време на самото писане на този пътепис. Ето за какво говоря. Във всички брошури и дипляни за Петра и Уади Рум се среща наименование на племето Thamud и Thamudic надписи (особено в Уади Рум). Не казвам, че имената на другите изброени племена, живели и творили преди или заедно с набатеите, ми звучат близко и познато като на първи братовчеди. Само че тези Thamud-и с нещо ми грабнаха вниманието и се запънах да ги проверявам, ама на български, не на чужди езици. Чичо Гуугъл започна да ме порицава и да ме упреква в неграмотност като ми изтикваше на преден план Талмуд-а. Пак превключих на ябанджийски езици и така попаднах на наименование на този „изчезнал народ”, записано от гръцките историци като „тамудеи”. Пробвах се отново и о! късмет, появи се хубаво преводно материалче на чист български език за „погубения народтамудеи или самудяни. Ще попитате защо пък се зарових с такава упоритост в това издирване? Защото много често когато гуугълна някое място или тема, първо гледам изображенията, а после поглеждам в мрежата. Зад много от изображенията стоят интересни статии, които по една или друга причина не се появяват в първите страници на „текстовото” търсене в мрежата. И като цъкнах „тамудеи” или “Thamud” + изображения се появиха картинки с гробници и къщи досущ като тези в Петраааа. Ха сега, де! Кой пръв, кой след него? Набатеите или тамудяните? И ето какво открих, може да е интересно за тези, които се интересуват от обекти в списъка на ЮНЕСКО, а още повече за онези, които ще получат виза за Саудитска Арабия. През 2008 г. ЮНЕСКО вписва обект от Саудитска Арабия, намиращ се в Ал-Хижр (Al-Hijr) или (Madâin Sâlih), в който са открити пещерни домове, надписи и 111 гробници, построени от познатите ни набатеи. Според други източници постройките са дело на тамудяните, обитавали южен Йемен и Централана Арабия, коренни жители на Ал-Хижр. „Братовчедите” им набатеи потвърждават, че били отлични каменоделци. Бедуините пък в йорданските пустини ще ви разкажат поверително, че всичко важно идва от… Йемен. При изключително любопитство може да се разходим и до Етиопия, но това ще стане друг път.

Нека сравним „къщичка” от Петра (моя снимка) с „къщичка” от Ал-Хижр (чужда снимка, откриваема с още много други на този адрес):

http://www.zubeyr-kureemun.com/SaudiArabia/PhotoGalleryOfMadainSaleh.htm

постройка в Петра, Йордания(ляво) постройка в Ал-Хижр, Саудитска Арабия(дясно)

Приличат си, нали? Жалко, че за Саудитска Арабия не мога да взема виза…

Около 30-ина бедуински семейства все още обитават пещерите около Петра. Някои живеят като дядото в тази „къща”, който ни покани за чаша чай, т.е имат елекричество и сателитни чинии, други живеят както преди векове – с вощениците и газените лампи, без удобствата на цивилизацията.

Бедуинско жилище - Петра, Йордания

Модерната къща на дядо бедуин

Програмата ни в Йордания беше в стил „както дойде”, но вече знаех, че ще търсим начин да посетим пустинята Уади Рум утре. Ето как точно се случи това.

Уади Рум

Основният проблем не е в желанието, а в транспорта. Има много ранен автобус от Уади Муса до Уади Рум, но не беше ясно дали и кога този автобус може да ви върне обратно. Очевидно в тази страна идеята е да се насърчава наемането на коли или на таксита. Такси в едната посока (разстоянието е около 120 км) е 30 JD; в двете посоки – 50 JD с включен престой. Официалната процедура изисква да преминете през посетителския център на пустинята-резерват, да заплатите по 5 JD вход и да решите какво ще правите. Ако искате да се повозите с лицензиран 4X4 за 2, 3 или 5 часа, трябва да сте готови да платите по 15 до 20 JD на час.

При нас събитията протекоха по-различно, малко сходно с тези в сирийската Палмира. Звъннахме на един от шофьорите, с които се бяхме запознали предния ден в Петра. Той играеше „неофициално” такси с личната си кола. Бедуин от съседно село. Направи ни оферта от 60 JD за всичко – пътуване в двете посоки и два часа разходка в пустинята. Имаше нещо съмнително в предложението, твърде съблазнително изглеждаше, за да е вярно, но ние все пак му звъннахме в 8:30. В 9:00 той дойде полу-събуден заради парти, което явно беше продължило до сутринта. Излизайки от селото Уади Муса, той спря за кафе пред един голям магазин за сувенири. После седна зад една маса с множество купички върху нея и ни демонстрира как се пълнят шишенца с пустинен пясък, как се моделира камила, цвете, шарка. С едни телчета, много специална работа. Преброих девет цвята пясък.

Пясък от пустинята Уади Рум (Уади Рам), Йордания

След тази демонстрация ние нивно решихме, че това е работното му място, но той отрече. На въпроса ни какво работи той простичко отговори: „всичко”. След още няколко километра пак спряхме. Този път при „мамммма”. Старата бедуинка изглеждаше внушително, а сестрата, която се появи отнякъде, с гордост ме разведе из стопанството и ми показа зайците, патките и козите, насажденията… Подарих на мамммма една българска роза, а на момичето – един хубав бележник. След кратка суматоха в ръцете ми беше тикнат бедуински парфюм, не питайте как мирише… Всичко бедуинско е силно – и миризмите, и вкусовете – джинджифилови сладки, от които небцето ви ще закрещи, подправки, чудесии. Бях трогната от подаръка, накара ме да се замисля до каква степен жестът към някого изисква реципрочност и за скоростта, с която се отвръща на удара.

Най-после тръгнахме към пустинята. След зверско каране дойде и отбивката от основния път. Според картата, която разучавах, в края на асфалтовия път трябваше да е посетителският център. Само че ние не стигнахме до него. Спряхме, за да снимаме влак, натоварен с фосфати (Йордания притежава значителни запаси) и след минутка се паркирахме пред нещо като магазин-кафене-офис. Появи се собственикът, очевидно приятел на нашето момче. Той се представи с достойнство, обясни ни колко струват разходките. Ние погледнахме въпросително купонджията, беше ни обещал разходка срещу поисканите 60 JD. Двамата нещо си поговориха по бедуински, после нашият човек каза да се прехвърлим във возилото на новия персонаж, той щял да му плати за разходката с половината от нашите пари. Разбрахме, че ще пътуваме „извън” официалностите, въпросът беше дали щяхме да видим онова, което виждаха „официалните” туристи. Оооо, даааа, може би даже и повече! Екскурзията се проточи към три часа, а водачът ни се забавляваше повече и от нас. Щяхме да научим много неща за живота на камилите и бедуините, за водоснабдяването, за Лорънс Арабски, музиката, живота, радостите на хората, свързани с пустинята. Скитахме в западната част на областта.

Разходката започна по бялото дъно на едно солено езеро, което в кратките дъждовни периоди се превръщало в истинско езеро. Появиха се и първите дюни – розови, а до тях жълтеникави, а по-надолу бели, а някъде в далечината – планини в цвят бордо.

Дюни – пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияПървите дюни в живота ми


Започнах да се досещам откъде идва пясъкът в шишенцата-сувенири. Бедуинът свиреше на кавал и си пееше през повечето време, не можеше да му се отрече нито чар, нито знания за природата и историята на района, нито волна нагласа към живота. Преминахме през останките от някогашния декор за заснемането на филма за Лорънс Арабски.

Пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияТук е сниман филмът „Лорънс Арабски” през 1962 г.


По време на тригодишните снимки загинали около 440 от местните статисти – злополуки с животни, каскади, масови сцени, ухапвания от змии, други причини от кинаджийско естество от онова време. (Повече от 15 години в пустинята нямало инциденти със змии, хората били изгонили всичко живо от пустинята.) В тази британска продукция от 1962 година главната роля се изпълнява от Питър О’Туул. Лорънс Арабски е такъв символ за националноосвободителното движение на арабския свят срещу Османската империя, какъвто е поетът Байрон за гръцкото националноосвободително движение почти век по-рано.

Усетили, че разполагаме с добър познавач на района, попитахме защо камилите плюят. „Плюят само мъжките в периода да размножаване, така излъчват феромони. А този период е именно сега – месец февруари. Женските пък ядат една определена трева, която расте с бързи темпове само три седмици. Мъжкарите не я докосват. Ще ви я покажа.” Това научихме за камилите. Скоро видяхме и тревата.

Пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияТрева за женските камили


После спряхме при един от 13-те кладенци в тази част на пустинята, в които бедуините събират дъждовната вода чрез вековни съоръжения – издълбани улеи в скалите. Един кладенец обслужвал около 200 семейства, а в тези околности, т.е. в скалните пещери, живеят около 1000 семейства. На това място срещнахме западни туристи, очевидно не много доволни от факта, че трябва отново да се качат в откритата каросерия на джипа. Защото си беше хладничко, пък и вятърът беше доста силен. Е, ние пък се возим вътре, добре защитени.

Кладенец и съоръжение за събиране на дъждовната вода

Скоро подминахме скала с издълбани графити вероятно указващи пътя на керваните; после преминахме през голяма „порта”, през невероятни скални образувания, наречени с атрактивни имена като „Титаник” и пр. (Лошото ми самочувствие на фотограф ме накара да гледам чуждите снимки в гуугълските „изображения”, та по този повод открих едни такива подобни форми и „порти” в Либия – в планината Акакус, част от Сахара. Сто на сто има и другаде, свят широк.)

Спряхме да навестим две бедуинчета, които клечаха около огнище с чайниче и наглеждаха няколко камили.

Камила – пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияБедуинчета, очакващи мераклии да пояздят камили

Порта – пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияЕдна от портите


Прекарахме добре, подарихме на децата снаксове от нашите пакети, после продължихме. След още малко каране през чудати пясъци и скали достигнахме до бедуинска палатка – братовчед на водача имал тук „магазин”.

Бедуини – пустинята Уади Рум (Уади Рам), Йордания

Бедуинска палатка и „магазин”


Палаткта беше опъната срещу скали, на които видях древни рисунки, указващи пътя на керваните – две човешки фигури, между които имаше по-дребен добитък и камила в края на „уравнението”.

Скални рисунки – пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияЧаст от скалната рисунка


Пихме чай с братовчеда, той ми поднесе чашата и нещо, в което димеше тамян. Каза, че сме били първите хора, които минавали през магазина му в последните три дни. По някое време вяло се опита да предложи на Емо бедуинска куфия, Емо вяло отказа, после всички дружно продължихме чаепиенето.

Бедуини – пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияИзпращат ни, всичко приключи.


Времето минаваше неусетно. Разбрах, че уговорените за разходка часове бяха отминали отдавна, това ме накара да се чувствам зле. Не заради евентуалната необходимост от доплащане, а заради прекалената ограниченост на това преживяване.

Йордания е скъпа дестинация,

но ако човек успее да се организира добре, струва си да направи поне три дни в Петра и седмица в пустинята. Всичко друго е само мимолетно докосване, от което в главата ви ще останат ярки образи, но истинското потапяне в тази природа и знаците на историята не може да се случи за няколко часа. Само едно НО, което не трябва да пропускам. Очевидци твърдят, че пустинята вече не била тихо място за медитация поради набиращите сила бедуински нощни партита. Впрочем, такова е положението и около сирийската Палмира, но това пък може да е атрактивно за купонджиите, кой знае?

Водачът ни очевидно се забавляваше с разходката. Пристигнахме до мястото му, пихме кафе, получихме сувенири и пътеводители. Сподели (очевидно искрено), че ние сме му много по-интересни от западните европейци, защото до ден днешен нито един българин не е преспивал в палатковия му лагер в „официалната” част на резервата. Така де, ние да сме посланици на неговото дело в страната ни… Уредиха сметките с нашия шофьор, нито намек за някакво доплащане. Това не му попречи да ни поиска бакшиш в края на пътуването. Трябва да сте готови за това изпитание в Йордания – всеки и навсякъде очаква да „добавите” нещо извън твърдо уговорената цена на услугата.

Прибрахме се в Уади Муса доста уморени и с глави пълни с вятър и невероятни картинки. Срещнахме се с двама братовчеди от каучсърфинга –бедуини. Срещу нашите подаръци получихме съответно: парфюм за мустаците на Емо – „само по една малка капка сутрин” и огромна кутия със сладкиши за мен. Договорихме и шофьор-гид за утрешния ден. С него щяхме да преминем през Кралския път до Аман срещу 70 JD.

Кралският път

Тръгнахме в 8:30 и приключихме обиколката към 15:00 часа. Поради решението да видим замъка Шобак, а не Керак, променихме маршрута и направихме ето това:

Шобак – Дана – Мъртво море – планината Небо – Мадаба – Аман.

Не знаех, че борецът срещу кръстоносците Саладин, е достигнал до тези земи. Превзел е

крепостта Шобак

през системата за водоснабдяване. Всъщност поехме към Шобак, защото според тукашните хора тази крепост била в по-добро състояние от Керак. Гледката към и от крепостта е изумителна, както впрочем е прекрасен целият път, през който минахме. Според водача ни в селото имало хубав и евтин хотел.

Крепостта на кръстоносците Шобак, Йордания

Крепостта на кръстоносците Шобак

Крепостта на кръстоносците Шобак, Йордания

Крепостта, видяна отдалече




След Шобак тръгнахме към

Дана,

без да влизаме в самия град-резерват. Спряхме за панорамна снимка, вятърът не ни остави извън колата дълго, така че продължихме.

Дана - град-резерват, Йордания

Дана


При Ат-Тафила (At-Tafila) се отклонихме в посока

Мъртво море

и пътувахме през едни планини и урви, каквито само в Крит сме преминавали. В момента, в който се спуснахме на равното, зърнахме полетата с домати и банани. Толкова домати не бях виждала от бригадирските си години – в камиони, в касетки, разпилени по пътя… Топло, даже знойно. Денят е 28 февруари.

Спряхме да снимаме Мъртво море на мястото, където всички го правят – под „вкаменената” жена на Лот.

Край жената на Лот – Мъртво море, ЙорданияМъртво море


Попитах шофьора какво би станало, ако реша някак си да сляза до морето, само да го докосна. Той не се поколеба с отговора: „Забранено е. Има сензори за движение и веднага ще дойде гранична полиция. Единственото място за контакт с горчиво-соленото море е ясно обозначено”. По принцип не сме големите кандидати за телесни и особено кожни експерименти, така че не проявихме интерес към къпането и подминахме комплекса, през който е единствено възможно да се влезе. Продължихме към планината Небо, където заварихме грандиозна реконструкция и разширяване на храма и целия комплекс. Смрачаваше се заради облаци и единственото, което успяхме да зърнем от височината на Мойсей, беше Мъртво море и долината на реката Йордан.

Планината Небо, ЙорданияПланината Небо – това, което е виждал Мойсей от този връх е върху картата

Гледката на Моисей (на картата) – Планината Небо, Йордания

Самата река, отдавна загубила водите си, беше трудно да се види оттук. В този момент си дадох сметка, че от състоянието на няколкото свещени реки, които видях в последните години – Оронт, Тигър, Ефрат и Йордан, може плахо да се заключи, че следващата голяма война няма да е за петрол, а за вода…

Мадаба, Йордания

В Мадаба

се почувствах много добре. Градът ми хареса от пръв поглед, а черквата „Св. Георги” с известната карта-мозайка приех някак си близко.

Карта на Светите земи – Мадаба, ЙорданияНай-старата запазена мозаечна карта на светите земи

Мадаба, черквата с мозайката „Св. Георги” – ЙорданияМадаба, черквата с мозайката „Св. Георги”

Мадаба, черквата с мозайката „Св. Георги” – Йордания



Обядвахме в Мадаба, наближаваше краят на пътуването. Между Мадаба и Аман видяхме най-богатите къщи в Йордания (може да има и по-богати, не знам).

Помолихме шофьора да ни остави при сирийските таксита, защото твърдо бяхме решили да изкараме нощта в Дамаск, а не в Аман. Изходната такса при напускане на страната по суша е 8 JD. Цената е 20 JD, ако напускате Йордания по въздух.

Беше все още ранна вечер, когато седнахме да си пием чая в кафенетата на Сук Саруджа в Дамаск. На следващия ден мързелувахме пак из същите кафенета и приготвяхме дисагите за последния етап от пътуването – Ливан.

Очаквайте родължението:

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

Още снимки:

Аман

http://royak.snimka.bg/travel/jordan-amman-febr-2011.575790

Петра:

http://royak.snimka.bg/travel/jordan-petra-febr-2011.575904

Уади Рум:

http://royak.snimka.bg/travel/jordan-wadi-rum.575922

Други разкази свързани с Йордания – на картата:

4 коментара

апр. 12 2011

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(3): Йордания – Мадаба

Продължаваме с близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, какти и в Маалюла и Палмира в Сирия. На ред вече е Йордания и градчето Мадаба.

Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

част трета

Йордания – Мадаба

Рано сутринта стигаме автогарата за южните дестинации – Somarie karaj. Тук избора е по–голям – има и „shared taxi”. Твърдо сме решили да пробваме що е то „поделено такси” се съгласяваме с първия на реда. Цената му е 700 сирийски динара (около 15$). Такситата са бели, със широка зелена ивица по цялата дължина. Шофьорите им са спретнати и разбиращи английски. Само че още е твърде рано сутринта и няма много желаещи. След час чакане следващото такси си е намерило клиенти – двама араби,които любезно ни канят да го споделим с тях. Приемаме поканата на момента и прехвърляме раниците в съседния багажник. „Йордания – идваме!”.

Мадаба, Йордания

След час пътуване арабинът от дясно започва да си мие лицето с вода. На тоя му прилоша – си мисля. После забелязвам че се е събул и след хигиенизирането, вади броеница и започва да си мънка нещо. З ацепвам. „Тоя до мен се моли!” – тихо прошепвам на Жени отдясно. „Тоя отпред вече я свърши” – прошепва тя. Тихо, кротко, без да пречат на никого, само между себе си и Аллах. А ние, в БГ, си мислим че като запее мюезина, всички падат на замята, с високо вдигнати към небето ръце… На границата шофьорът ни показва къде да си купим изходна виза и всичко става учудващо бързо.

Йорданските митничари са по–добре облечни,

по–интелигентно гледащи и мнооого по–мудни. Приказват си със нашия водач,без да стават от пластмасовите столове и после отегчено един става да имитира задълженията за които му плащат. Правя асоцияция с други техни колеги, но това е друга тема.

Йорданската митница е чиста, подредена, с табели на английски.

Гишетата са разделени на: араби, чужденци и… сирийци. За „белите” хора всичко става тихо, любезно и с усмивка. За сирийците – с „въпроси и отговори” на висок глас, ръкомахания… Явно нещо не се долюбват комшиите. А, и най–учудващото – арабин не може да влезе в Йордания без да му сканират ретината! Само арабите, нас ни посрещат с „wellcome”. Направо паднах! Уредите са като тия за нощно виждане, със светещи сини и червени светлинки. Поставени на удобно стойки за всеки пол и възраст. За забулените си има дори и специална стая.

Бедуини в пустинята, Йордания

Бедуини в пустинята

Добре дошли в Йордания!

След границата пускаме SMS на рент–а– кара кога и къде ще сме в Аман. Още от БГ се бяхме уговорили по мейла с фирма за коли под наем , че ще ни чакат и ще ни изведат извън града за да не се „бавим”. Дрън–дрън. Просто ме е страх дали ще се оправя с посоките, правилника и… с техния им начин на каране. Спътниците в таксито се опулват като разбират че сме си поръчали кола под наем – А бе, вие закъде сте? Съвсем сами? Ама наистина за първи път ли идвате? Повече никой не казва нищо. Всеки си остава със собствените си мисли.

Всъщност общественият транспорт в Йордания

не е на същото ниво като в Сирия и връзките не са толкова удобни и бързи. За да спестим време и пари, сметките показаха че е по–удобно с кола под наем. А и отначало си искахме това пътуване да бъде с кола.

На „автогара” Абдали ни чака самия шеф на фирмата. Все още е празник и почти нищо и никой не работи. Поздравява ни учтиво и учудено за добре дошли. Излизаме почти извън Аман и пописваме документите за колата – шкода Фабия, комби, бензин, механична скоростна кутия. Човека ни пожелава приятно изкарване със свито сърце. Дори ни дава още няколко телефонни номера – „за всеки случай”. Имам чувството че за първи път карам автомобил, толкова съм се стегнал. Излизаме извън града и спираме да изпушим по цигара. И за пореден път да се разкрещим от радост и кеф, че сме стигнали до тук, по нашия си начин!!!

Град Мадаба през нощта, Йордания

Мадаба през нощта

Стигаме рано–рано

Мадаба,

градче на около 25–30 км от югозападно от Аман, и решаваме че има време да посетим планината Небо. От тук Мойсей видял

Обетованата земя

Чудим се, след 40 години скитане точно това ли е намерил и какво толкова са му харесали.

Обетованата земя

Обетованата земя

Голи байри и камънаци. Ако бяха продължили стотина километра на изток, сега щяха да продават нефта, а не да го купуват.

Мъртво море

Мъртво море

Продължаваме надолу към

Мъртво море

просто защото имаме достатъчно време за скитане, а и да се насладим на лунния пейзаж. Тук там по баирите се виждат бедуини – големи палатки, големи стада овце и пикап вместо камили.

Връщаме се в Мадаба за да намерим

Мириам хотел.

Само че упътването от сайта им не струва, никой по улиците не само не е чувал, ами и не разбира за какво питаме – Мириам е тяхното име на Дева Мария. Всеки с когото се опитаме да комуникираме по някакъв начин, прави съвсем различна асоциация с името. След час лутане съвсем случайно го намираме – естествено че не е като в сайта. Изглежда като жилищен блок, ограден с високи огради, с басейн в двора. Пълно е с чужденци, което е малко разочароващо, но пък какво толкова – тук сме за малко. А и си има свободен нет. И може да се плаща с електронна карта. Баня, вечеря и… айде да лягаме, че утре ни чакат нови емоции

Очаквайте продължението

Автор: Жени Русева

Снимки: авторът

4 коментара

февр. 14 2011

Йордания – приказка за цветове и хора (3): Река Йордан, Мъртво море и Мадаба, общи приказки

Продължаваме с новогодишния пътепис на Мая за Йордния. Вече търсихме Светия Граал в Петра, посрещнахме Нова година и обиколихме из пустинята Уади Рам. Днес ще продължим към река Йордан, Мъртво море и Мадаба

Приятно четене:

Йордания – приказка за цветове и хора

Част трета

Река Йордан, Мъртво море и Мадаба, общи приказки

02.01. – 03.01.2011

На следващата сутрин беше най-изтощителната екскурзия от цялата програма – река Йордан, Мъртво море, планината Небо и Мадаба.

Мъртво море, Йордания

За тези които не знаят какви са последните две места – планината Небо е мястото, от което на Моисей е било позволено да погледне към Обетованата земя, преди да умре, а Мадаба е един от населените предимно с християни градове. Йордания има около 10% християнско малцинство. Гръцко-православни. Нямат проблеми и си живеят мирно.

Така. Сутринта ни подбраха в едни нечовешки ранни часове. Нашият хотел беше най-късно по график, в 7 сутринта. Проблемът е, че пътят от Акаба до Мъртво море е малко под 300 км. Взема се за четири, четири и малко часа. Хвала на хотелите, отвориха ни ресторантите на всички преди началния час за закуска. Натоварихме се по автобусите, два автобуса – към 80 души и последва спокоен 4 часов преход през пустинята,

на север към Мъртво море

Пътят към Мъртво море се движи през Уади Араба /Арабската долина/, плътно по границата с Израел. Много беше интересно. Голяма, абсолютно празна равнина, осеяна със златни пясъци /направо ме сърбяха ръцете, да си заровя пръстите в пясъка/ и някъде по средата – границата. Не че с нещо се виждаше, че там има граница. Нямаше огради, тел или нещо такова. Много отчетливо обаче се виждаше къде започва /поне по моя преценка/ Израел. От нашата страна – пустиня, от тяхната страна зелено и гори. Хората са започнали да променят пустинята. Не им е полезна и я превръщат в обработваеми площи. Да живее капковото напояване.

Река Йордан – границата между Израел и Йордания

Това, разбира се, е малко преувеличение. Просто

между Йордания и Израел, Израел го раздава Големият Брат.

И успява да отклони, заедно със Сирия, между другото, към своята територия и малкото вода, която постъпва от река Йордан. Така, на йорданците им остава да се молят за дъжд. Не че, и те не развиват земеделие насред пустинята. Правят го. И тя започва да се променя и да позеленява, малко по малко. Просто, Йордания наистина има много сериозен проблем с недостига на сладка вода. Затова са принудени да събират в изкуствени водохранилища дъждовната вода. И с нея си напояват земеделските земи. Което не им пречи да вадят по две реколти домати годишно, които да изнасят за … България, например. В един от големите столични хипурмаркети съм виждала домати, внос от там.

О, един много интересен факт от местния бит. В Йордания има голяма популация цигани. Които, йорданците си наричат цигани. Не … по разни други измислени начини.

Та, тези цигани … работят! Представяте ли си!!! Всъщност, оказа се, че те се главната прослойка, заета в селското стопанство. Те са тези, които отглеждат селскостопанската продукция на страната. Значи все пак можели и да работят.

Сблъскахме се и с местният … КАТ, по липса на по-удачно сравнение. 🙂

Иначе казано, хванаха ни, че се движим с превишена скорост. Оказа се, че в Йордания нарушенията на правилата за движение са голяма рядкост. А за превишение на скоростта /която по магистралата е 100 км/ глобата започва от 300 динара. Към 320-330 евро. И няма измъкване. Хващат те на радара, спират те и глоба. И няма – а сега какво правим. Не знам как са го постигнали. Сигурно има нещо общо с факта, че прилагат елементи от шариата в иначе доста модерното си законодателство.

Е, нашият шофьор се спаси от глобата де. 🙂 Обаче не защото сме подкупили полицаите. Европейките взехме да гледаме жално през прозорците на автобуса и ни се размина. Иначе, човекът щеше да си плати глобата от джоба.

Така доста весело стана единадесет часа и

неусетно пред нас изникна Мъртво море.

Бяхме слезли от морското равнище до -417 метра под него. Както знаете Мъртво море е най-ниската суха точка на Земята.

За съжаление, човешката дейност нанася чудовищна вреда на Мъртво море. В следствие на почти пълното пресушаване на река Йордан, морето се свива и вече се е разделило на две. И всяка година намалява с един метър. Има много голям проект за прекарване на канал от Червено до Мъртво море, но заради кризата, шейховете стиснаха кесиите и още няма осигурено финансиране. Ако този проект не се осъществи, прогнозата е, че до 2050 година, Мъртво море ще се стопи.

Много се надявам това да не се случи. Мъртво море е природен феномен, който си струва да бъде запазен, въпреки човешката алчност и глупост.

Жената на Лот – Мъртво море, Йордания

На първата спирка ни показаха … жената на Лот.

Нали се сещате, тази дето се превърнала в сол, когато погледнала назад, при унищожението на Содом и Гомор. Йорданците твърдят, че Содом и Гомор са се намирали в тяхната половина от Мъртво море. За което нямат абсолютно никакво доказателство, разбира се. 🙂

Още двайсетина километра хубав път, малко обикаляне и изваждане на открит лист за автобуса

река Йордан е граница, все пак

и се паркирахме близо до

мястото на кръщенето на Исус от Йоан Кръстител.

Целият комплекс на кръщенето е голямо място с мащабно строителство на изцяло православни църкви. Само българска не се строи, естествено. Не можах да разбера защо другите деноминации не са се доредили, обаче фактът си е факт. На където и да се обърне човек, православна църква, до православна църква. В един момент започнах да се чудя, какви глупости ни набиват в главите за фундаментализма и човеконенавистничеството на мюсюлманите. Някой от вас да си спомня какво забраниха швейцарците да се построи на тяхна територия? Или на кое вероизповедание французите забраниха да се облича в традиционните си одежди? А тези хора нямат проблем с факта, че масово се стоят църкви на тяхна територия.

В целия комплекс, най-незабележимото място е … река Йордан.

Поради тоталното използване на водите й от Сирия и Израел, до устието й в Мъртво море, където е и мястото на кръщенето, достига една кална локва от има-няма 5-6 метра ширина. Самото място на кръщенето на Исус отдавна не е на речния бряг, ами е на около 50 метра над речното корито. Името на реката означава „Бурна вода”. Може би е била, някога. Сега е просто, жалка, кална малка рекичка, лениво влачеща се към умиращото Мъртво море.

Въпреки това, стигайки до водата настана голяма суматоха. Народът масово си събу обувките и взе да джапа във водата. Което е … предизвикателство, имайки предвид, че това е границата между Йордания и Израел. От другата стена имаше стена, ограда, патрулна кула и войници.

От нашата страна – тумба невъзпитани туристи, съвсем не само българи, които без да им мигне окото, нагазиха границата. Войничетата обаче, явно са навикнали. Даже блед интерес не проявиха към нас. Нито към факта, че взехме да щракаме като обезумели тяхната страна на границата. 😉 ) Голям цирк беше.

Следващата спирка от екскурзията ни беше самото Мъртво море.

Тъй като изоставахме от програмата, вместо предвидените два часа за обяд и евентуално къпане ни отпуснаха един. За всичко, заедно с пазаруването на кал. 🙂 Обаче ние се справихме с достойнство.

За един час успях да обядвам, да се съблека, да се спусна до морето, да се изкъпя в него, да си измия солта, да се облека и да напазарувам! Голяма съм работа! 🙂

Но, поред. Хапнахме набързо и се юрнах да слагам банския, за да се изкъпя в морето. На брега на морето вече са построени доста хотели. И освен туристите, които почиват там, приемат и пристигащи групи. Срещу съответната сума имат грижата да ви нахранят /ммм, вкусно!/, да ви предоставят съблекални за преобличане и бани за изкъпване след морето, и да ви осигурят съответния магазин, в който да оставите поредната безумна сума за кал и соли от Мъртво море.

Бях обещала, най-тържествено, че въпреки че не мога да плувам, и щях да се удавя в Червено море, тук ще се потопя. И си изпълних обещанието.

В Мъртво море, Йордания

Преди да влезем ни предупредиха, че водата е студена – към 17 градуса. Да ви кажа, това бяха някакви други 17 градуса, не нашенски. Водичката си беше топличка и съвсем добра за мокрене. 🙂

И да, наистина не се потъва. Аз изпитвам див ужас от вода. И се отпуснах с триста зора и много окуражения от хора от групата на брега, че все пак няма да потъна. Успях, чак след като усетих, как водата много силно ми повдига краката. Така че, беше по-лесно да се отпусна и да изскоча като тапа отгоре, отколкото да се опитвам да стоя клекнала. Така че, да, не можете да се удавите в Мъртво море. Ставането след това обаче, може да е малко трудничко. Водата не ви позволява да стъпите на дъното. 🙂 )

И колко е соленоооо. И лигаво. И щипе! Слава Богу, не ми влезе в очите, но имах раничка на крака. Брррр, докато не се измих така ми щипеше. А когато излезете от водата, имате чувството, че са ви залели с белина. Толкова ви е лигава кожата. И в момента, в който започнете да изсъхвате, започва да ви опъва и сърби от солта и минералите. И всъщност – солено не е точно. Горчиво е. Има 30% сол и други минерали, така че, вкусът е доста оттатък солта. Горчи.

Цялото преживяване обаче си заслужава. Много беше весело. Хората се топяха и се носеха по повърхността с вестиници в ръце, за да се види, че не потъват. На брега бяха извадили от прочутата лечебна кал и можеше да се намажете. Само че, за съжаление съхненето на калта и миенето след това отнемаха повече време отколкото имахме. Иначе и това щях да направя!

След като ме снимаха и се измъкнах от лапите на морето, се юрнах нагоре да се измия и преоблека. След което естествено – шопинг. Мисля, че успях да купя за фамилията от почти всички налични артикули козметика от Мъртво море. То не беше кал за глава, кал за лице, кремове, пилинги … голямо пазаруване падна. За момента нямаме негативен отзвук от използването им. И станахме толкова неотразими, че чак … огледалата не ни ловят. 🙂 )

Само с 15 минути закъснение от определения час и след скоростно събиране на заплеси от магазина се отправихме към третата спирка от екскурзията ни,

планината Небо.

Mt Nebo, Йордания

Планина е силно казано. То е един хълм на около 800 м. над морското равнище. Ама ние бяхме на 400 под него. Тоест за няколко километра минахме една денивелация от 1200 метра. Ей, как ми пукаха ушите! Все едно си се изкачвахме сериозно нагоре в планината!

На самата планина няма кой знае какво. Освен зашеметяваща гледка надолу към река Йордан, Мъртво море и Израел.

Снимахме се, разбира се. Казват, че в особено ясни дни от там се вижда Йерусалим. Затова и Господ е изпратил там Моисей да погледне към Обетованата земя преди да умре. Легендата гласи, че е погребан някъде в околностите. Гробница обаче, като на Авраам например, не е намерена.

На планината Небо, Йордания

Мястото е обявено за свято за християните от папа Йоан-Павел II през … 2003 година, ако си спомням добре. Самият папа го е посетил и благословил.

В този момент, в мен започна да се надига един въпрос. Ако сте забелязали, през по-голямата част от историята дотук често споменавам герои от Стария Завет. Даже има легенда, че над хълмовете на Петра е гробът на брата на Моисей – Аарон. При река Йордан ни разказаха, как там пророк Илия е наредил на Иисус Навински да превземе град Йерихон.

Започнах да се чудя, как ли възприемат евреите цялото това … „заемане” на историята им от съседите.

Слушайки ги, оставам с впечатлението, че йорданците доста се гордеят с участието на тяхната земя в историята на Израел. Ще трябва да се разходя до Израел, за да проверя, как стоят нещата от другата страна на границата. 🙂

Последната спирка за деня, вече след четири, беше

почти изцяло населеният с християни град Мадаба.

Интересен е с факта, че в неговите православни църкви има много мозайки от римско време. Там е и най-голямата оцеляла карта-мозайка на древния свят. Въпреки, че доста голяма част от нея е разрушена през годините /все пак е на почти 2000 години/, от останките може да се прави заключение, че древните хора са имали доста добри познания за това, как е изглеждал техният свят.

Самата църква, където се намира мозайката се нарича Св. Георги. Освен мозайката, това което ми хвана окото бяха иконите по стените. Всяка от които, освен надпис на гръцки, имаше и такъв на арабски. Което е още едно доказателство за толерантността и широтата на възприятията на местните хора.

Тъй като Мадаба е нещо като център на индустрията с мозайки, ни заведоха, малко насила наистина, в един от местните цехове за производство на мозайки. В този момент, вече бяхме доста уморени, минаваше 6 часа и беше ясно, че с тези темпове преди 11 вечерта по хотелите няма да се приберем. Но, мир да има, а и в името на комисионната на екскурзовода, се оставихме да ни заведат и да ни покажат как се правят мозайки. А и да си купим, естествено. 🙂 Е, аз не си купих. Имам си такава от Тунис.

Последва дълго и вече откровено мъчително пътуване на обратно. Крайно уморени и изтощени след 10.30 започнаха да ни стоварват по хотелите.

Бих могла да кажа няколко „мили” думи, за хората, които мрънкаха, че закъсняваме, но се нахвърлиха на сувенирите като невидели, та заради тях закъсняхме с още час, обаче … ще се въздържа.

С Мадаба завърши и програмата ни.

На следващата сутрин – 3.01. в девет сутринта трябваше да освободим стаите си, за да се отправим към летището и България. Обаче … ядец!

Трети се превърна в поредния приключенски ден

благодарение на кого … познахте, благодарение на „България Еър”!

Ставам аз сутринта, събирам рано-рано багажа, отивам, закусвам, правя последни снимки и мрънкам, че няма да мога да си направя плаж – а денят беше разкошен. И в 9 отивам на рецепция да сдавам стаята. И докато се обяснявам с момъка, влетява една от водачките ни. И ми обявява, че няма да излетим в 1, както е по програма, ами в 3, защото имаме закъснение на самолета от предишен полет. Тоест, имам време до 12 на обяд.

Е, няма лошо, нали са ни казали на време. Вземам си обратно картата от стаята от кикотещият се младеж на рецепцията, довлачвам куфара, разопаковам банския и юруш на басейна.

Такъв разкошен плаж си направих.

В 12 вече сме се строили всички на рецепцията. И започват залагания дали все пак ще успеем да стигнем до България този ден или ще си нощуваме на летището. Пристига автобуса, натоварваме се, тръгваме към летището и … хоп!, втора изненадка! Самолетът няма да излети от София преди два и половина. Тоест няма да кацне в Акаба преди пет. Което лееееекинко започва да ни изнервя. Заформя се неизненното скандалче с водачките от агенцията ни.

Жените обаче, реагират адекватно и вместо да ни оставят да висим като прани гащи на летището, ни връщат обратно в града, за да убием още няколко часа.

Следва поредното мрънкане от страна на парвенютата,

защо не ни били оставили по хотелите. Ами сигурно, защото трябваше да напуснем до 12 часа, което и направихме, ама кой да мисли. Нали трябва да се демонстрира лошо възпитание.

Както и да е, убихме ощи три часа в обяд на открито, под мекото слънце в Акаба. Възползвах се от последната възможност да се насладя на арабската кухня. Част от групата се позабавлява с вездесъщото в арабския свят наргиле. В Йордания му казват шиша /няма хашиш в него, да не се объркате/ и по мои наблюдения към тютюна добавят различни аромати. Дават ти меню и си избираш какъв аромат да ти сложат.

Когато стана време да се отправим отново към летището, дойде момента и за последния грандиозен скандал. Когато напускате Йордания, на летището заплащате местна държавна такса, в размер на 20 динара. В Аман може да се плати и в долари. Поради миниатюрният размер на летището на Акаба се оказа, че може да се плати само в динари. Което не беше страшна драма. Защото го разбрахме предварително, а и около нас имаше множество обменни бюра. Еййййй, каква драма, каква трагедия, какъв скандал стана! Имаше обвинения, нападки, един двуметров … „мъж”, да ме прощават мъжете за обидата, се беше извисил над високата към 1.60 водачка и и крещеше в захлас, коя била тя, че му казвала, че няма да успее да напусне страната. Абе цирк ви казвам. И това за едното нищо. Направо не мога да повярвам, какви хора има. Отиваш някъде, даваш една торба пари, защото Йордания, да сме откровени, е скъпа дестинация, и единственото което правиш е да критикуваш абсолютно всичко свързано с местните, или спретваш скандали за дреболии, които изобщо не би трябвало да забелязваш. А, и през цялото време не забравяш да размахваш, парите които си платил и правата, които имаш. „Нови българи”, какво да правим! Простотия до шия, че и отвъд!

Само с един час допълнително закъснение, или общо 7 от първоначално обявеното по програма, към 7 вечерта успяхме да се отлепим от йорданска земя.

Нов тричасов полет и кацаме на Летище София в снежна буря.

Точно при кацането ни, на летището действително сериозно валеше. Което моментално събуди кошмарите ми от предишни години с по три-четири часови висенета за багаж.

Този път обаче, летището ме изненада. Кацнахме в 10 вечерта, в 10.30 вече бях излязла от него. Необичайно експедитивна и професионална изява. Искрените ми поздравления, по този повод. 🙂

Та така. С това, общо взето, приключението завърши. На следващата сутрин, при минус пет в автобуса за работа си мечтаех за плажа и мекото пустинно слънце.

Ще добавя още няколко приказки за заключение. Все пак така са ни учили в училище. 🙂 Благодаря на всички, които са издържали да прочетат чак до тук.

Много се радвам, че отделих средства и време да отида до Йордания. Така имах възможността да се запозная с една красива страна и едни прекрасни хора.

Йордания е малка страна, вклинена между големите политически играчи в този регион.

Нямат си природни богатства. Те може би са единствената държава на Арабския полуостров /без да имам претенции да съм права/, която няма петрол. Ама никакъв. Даже ние имаме повече от тях. Всичкият си петрол го внасят от Ирак. Нямат вода. Събират дъждовната и се молят на Аллах за мокра зима, за да развиват земеделие. И въпреки това развиват земеделие и изнасят продукция. Развиват туризъм и привличат все повече туристи от цял свят. Хората са мили, доброжелателни и спокойни. Винаги ще ви помогнат. Животът тече спокойно и без излишни истерии.

Мисля, че доста бихме могли да се поучим от тях.

И съвсем откровено бих препоръчала. Отидете в Йордания. Запознайте се със страната. Запознайте се с историята и. Запознайте се с хората. Опознайте ги. И така ще сте се запознали с една приказка. Приказка за цветовете и хората.

Автор: Мая Георгиева

Снимки: авторът

4 коментара

Switch to mobile version