Archive for the tag 'магаре'

февр. 06 2012

Африка пеша (4): Дакар (Сенегал)

Продължим пешеходното пътешествие из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, а за последно пообиколихме из самия Сенегал. Днес наред е столицата Дакар – да видим какво толкова страшно има там, че даже ралито Париж-Дакар се провежда чак в Южна Америка от няколко години 😉

 

 

Приятно четене:

 

Африка пеша

 

част четвърта

 

Дакар (Сенегал)


 

Дакар, Сенегал

Втората вечер, след като не успяхме да си намерим кауч, решихме да не оставаме на улицата отново, a да oтидем на хотел. След дълго чакане и сменяне на три автобуса не намерихме хотелa, който търсехме. Точно когато бяхме решили да останем на летището, срещнахме Осман- растаман, който ни покани да спим у тях безплатно. Заведе ни на руутс реге концерт и на денсхол парти на другия ден. Всичко беше супер, освен че постоянно показваше колко е богат, как е живял в Белгия и е харчил много пари, как баща му бил голям полицай и въобще колко е важен. Къщата му наистина беше голяма и имаше истински душ, което на нас ни се стори лукс. Спяхме на палатка на терасата пред стаята му. Той почти не ни пускаше да си ходим и правеше големи планове за Нова година и за напред. Убеждаваше ни да си оставяме багажа у тях, защото е безопасно и баща му е голям полицай. Оставихме си раниците в стаята му през нощта, докато ние спяхме в палатката. И на сутринта, когато мислихме да отидем за визи за Буркина Фасо, открихме, че

всичките ни пари oт портмонето липсват

Осман разбира се отричаше и се кълнеше, уж се опитваше да ни помогне, но накрая ни закара далече от дома си и ни изостави без пари и подслон. Добре, че си намерихме подслон, след като пуснахме съобщение за помощ в каучсърфинг и ни приюти един индиец на име Дев. След това се преместихме в други каучсърфъри – Клод и Дебра – белгийци, работещи в Дакар. Клод дойде с нас до дома на Осман, за да ни превежда. Говорихме с бащата дълги часове, опитахме какво ли не, но нищо не постигнахме. Не искаха да ни върнат парите и решихме да отидем в полицията. Друг белгиец от каучсърфинг- Йохан се свърза с нас с желанието да ни помогне. Имаше магазин в Дакар и опит с полицията.

Написахме заедно жалба и я занесохме в районното.

От там двама полицаи дойдоха с нас в къщата на Осман, но той се криеше и след екшън и разправии с бащата, който не искаше да ни пусне, не можахме да го хванем и полицията му остави призовка. След два дни отново отидохме в полицията да видим какво става и да занесем снимки на Осман. Нещата обаче не се развиваха въобще, както и очаквахме. Загубихме много време и пари в безполезни разправии и накрая решихме да се махнем от големия град. Поне си взехме поука от цялата случка и вече знаехме да не се доверяваме на никой. Особено растаманите имаха лоша слава тук. Най-често съблазнявали момичета, които се влюбват в тях и после ги обират, оставяйки ги да плачат за две загуби едновременно. Наистина е тъжно да повярваш, че някой ти е приятел и той да те измами по този грозен начин. Точно, когато бяхме решили да тръгваме за делтата на река Салум, ни се обади полицията, че Осман се е появил. За пореден път тръгнахме към районното, вече без почти никакви надежди, но след дълги дискусии с Осман и семейството му и заплахи от наша страна, че ще пишем за тази история на вестниците (наистина вече се бяхме свързали с един местен вестник) бащата на Осман обеща писмено да върне парите на 26.12.2010. Ние обещахме да не пишем във вестниците и да не публикуваме снимка на Осман. И явно ще изкараме и Коледа в Дакар, но все пак чакането и разправиите си заслужаваха, надяваме се бащата да удържи на думата си.

 

Дакар, СенегалДакар, Сенегал

Дакар, Сенегал

 

 

 

 

Така останахме цели 15 дни в Дакар.

Тук няма много какво да се види – голям мръсен град с многобройни малки плажчета. За съжаление красивите плажчета със ситен бял пясък бяха зарити с боклук. Всички си изхвърляха боклуците буквално навсякъде и най-вече в океана. Когато, след като пиехме кафе на плажа със сенегалци и те всички си изхвърлиха чашите в океана, не издържахме и ги попитахме защо слагат пластмаса в океана. Не виждат ли, че той не я иска и им я връща обратно на плажа. Те отговориха, че пластмасата идва от нашата цивилизация, ние сме им я донесли…

Дакар, Сенегал

 

Дакар беше странна смесица между Африка и Европа.

Определено не приличаше на нормалните Африкански градове. Това което ни очарова в града беше безспирната африканска музика и многобройните реге концерти. Попаднахме точно навреме за Третия Световен Фестивал на Черното Изкуство, който се провеждаше тази година в Сенегал. Откриването беше на голям стадион и абсолютно безплатно. След речите на няколко африкански президенти успяхме да чуем музика от различни страни и да видим красива заря. Звездата на вечерта беше Юсу Ндур, но още повече се изненадахме, че срещнахме една българка на стадиона. За пръв път виждахме българка в Африка и много се зарадвахме да поговорим с някой на български.

На пазара в Дакар, Сенегал

на пазара има части от всякакви животни- от конски косми до кожа от таралеж

Кокосови орехи – Дакар, Сенегал

Кокосовите орехи в Дакар

 

С Клод и други международни каучсърфъри посетихме и концерт на Уайклиф Джин – също съвсем безплатен. Концертът беше пред огромна статуя на мъж, жена и дете, направена преди 8 месеца и ярко контрастираща с пейзажа наоколо. Пред сцената имаше нещо като ВИП, ограден със стена, която скриваше гледката на хилядите хора. На входа на ВИП-а тълпата беше нечовешка и пускаха само който решат. Оказа се, че сме ВИП, само защото сме бели и разбутаха тълпата за да можем да влезем. Почувствахме се ужасно в тази ситуация и Клод предложи всички да напуснем ВИП-а в знак на протест. Отидохме на отсрещния хълм, откъдето виждахме концерта и не бяхме оградени от стени. Уайклеф Джин също се възмути от обстановката и обяви, че ще направи втори концерт след два дни за сенегалските хора. За наше огромно огорчение дискриминацията съществуваше както от нешa, така и от тяхна страна. На улицата ни подвикваха тубаб (така наричат белите), в магазините ни искаха повече пари за всичко и беше трудно да намерим истински приятели. Искахме да бъдем братя, да живеем като едно, но изглежда беше невъзможно.

Автобус в Дакар, СенегалАвтобус в Дакар, Сенегал

 

Успяхме да се потопим в обстановката в Дакар, запознахме се с много чужденци живеещи тук и дори участвахме в международна игра на фризби. Времето летеше неусетно в лудницата на града.

Транспортът беше бавен, но весел.

Многобройни фънки бусчета кръстосваха града без прозорци, целите изрисувани,обикновено с надписи и снимки на духовния водач Серин Туба (или Ахмудо Бамба). Малките пейчици вътре постоянно бяха претъпкани, а ако останат леко празни бусчето чакаше на обичайни места понякога повече от десет минути да се напълни. Спираха навсякъде щом почукаш на ламарината. А ако моторът изгасне се налагаше да ги бутат. Всичките рейсове и коли по пясъчните улици изглеждаха сякаш всеки момент ще се разпаднат. Каква сила ги караше все още да се движат не можехме да разберем.

Може би Серин Туба… 🙂

Дакар, Сенегал

 

Серин Туба e духовен лидер от 19 век

и неговият ученик Ибра Фал е първият бай-фал, отказал да пости на Рамадан, за да има сили да работи и да служи на учителя си (марабу). Той и ученикът му добиват голяма популярност в Сенегал и французите го пращат в изгнание в Габон, уплашени от идеите му против робството. Байфалите са странна разновидност на религията – те не се молят и не постят на рамадан, но имат много последователи. Повечето са растамани и много от тях просят на улицата. Байфалите пеят всяка събота и неделя по цяла нощ и хората пеят с тях. Всички ни наричака байфал или йайфал (за жена). Тук мюсюлманството е доста различно, съществуват различни религиозни групи и лидери. Когато решат религиозните лидери можеха да блокират цяла улица в центъра с палатката си, за да проповядват на последователите. Всички ги следваха безусловно. В Дакар изкарахме и мюсюлманската Нова Година…но едва разбрахме, че има празник. Не усетихме нищо празнично – само обичайното пеене на байфали цяла нощ.

В момента живеем в едно предградие на Дакар

у едно голямо семейство, приятели на Йохан. Тук мъжете могат да имат до четири жени и съответно много, много деца. 70% от населението е под 14 години, и повечето деца се налага да работят. Почти всички семейства имат прислужница, която готви, пере и живее в къщата, обикновено без да ѝ плащат – нещо като разновидност на робството.

Живот в Дакар, Сенегал

Атлантически океан – Дакар, Сенегал

Фото студио – Дакар, Сенегал

Фото студио :)

 Сенегалка – Дакар, Сенегал

Африканско изкуство – Дакар, Сенегал

Алтернативно африканско изкуство

Африканско изкуство – Дакар, Сенегал

Алтернативно 😉 африканско изкуство

 Риба – Дакар, Сенегал

Паяк – Дакар, Сенегал

Паяците тук са огромни

Баобаб – Дакар, Сенегал

Баобаб

Дий, магаре! – Дакар, Сенегал

Коза– Дакар, Сенегал

Къде сте, братя?

В момента тръгваме на обиколка из Сенегал, за да се върнем за Коледа отново в полицията.

 

Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева
Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

9 коментара

ян. 12 2012

Африка пеша (1): Мароко: Танжер, Фес и Рабат

 От днес започваме едно пешеходно, на стоп и на каквото–дойде пътешествие из Африка. От името на Лора и Евгени ще разказва Лора и, можете да ми вярвате, ще ги илюстрира със страхотни снимки. Започваме с Мароко – приятно четене:

За читателите през четци и блогосфера: кликайте на разказа, за да видите всички снимки

Африка пеша

част първа

Мароко: Танжер, Фес и Рабат

Стигнахме от Гранада до Мароко за два дни. До пристанището в Алхесирас ни закара растаман с бус, изрисуван целия в графити. На пристанището ни нападнаха за билети за ферибот, за хашиш и какво ли не. Всеки предлагаше различни цени за ферибота, вече се свечеряваше а ние дори не знаехме за къде ще пътуваме – за Сеута или за Танжер. Накрая успяхме да хванем предпоследния ферибот за Танжер за 20 евро на човек – първият ни платен транспорт до сега. Цяла Европа пътувахме само на стоп или пеша, дори не сме се качвали на метро. Пристигнахме в

Танжер

по залез слънце и бяхме изненадани, че всъщност сме пристигнали по-рано отколкото тръгнахме. Фериботът тръгваше в 18:30 от Испания и пристигаше 17:30 в Мароко. Причината беше, че в Мароко нямат зимно и лятно време и в момента имаше цели два часа разлика с Европа. На излизане от пристанището веднага ни нападнаха таксита, но ние, уверени че ще вървим пеша, тръгнахме с раниците по пътя. Оказа се обаче, че Танжер е на цели 40 км от пристанището! Точно когато мислехме да спим покрай пътя, ни спря една кола с мароканци прибиращи се от Испания и ни закараха до Танжер без дори да сме им махали. Така късметлийски започна първият ни стоп в Африка.

Магаре във Фес, Мароко

Във Фес стоките се пренасят от магарета

 

В Танжер

веднага се потопихме в лудницата на ориента. Дори късно вечерта всички магазини и магазинчета работеха – може да си купиш всичко – от обувки до плазмен телевизор или пералня в 10 часа вечерта. Но ние не се нуждаехме от нищо освен от подслон. Нямахме никакъв план, хотелите бяха скъпи, а навън изглеждаше доста опасно. Седнахме изморени на една пейка, когато възрастен мароканец ни заговори. Пита ни имаме ли подслон и храна и като разбра, че сме стопаджии много се зарадва. Каза, че когато е бил млад е пътувал на стоп из Европа цели шест години. Показа ни къде можем да ядем евтино и се разделихме. При първият ни опит да ядем разбрахме, че нищо не разбираме. Веднага двама души от заведението се заеха да ни превеждат и като обяснихме че искаме вегетарианска храна ни заведоха в друго ресторантче наблизо където имаше само риба :)) Отказахме се да обясняваме че не искаме риба и останахме там като ни помогнаха да си поръчаме салата и ориз.
По-късно вечерта срещнахме друг добър мароканец, който не се опитваше да ни продаде нищо, а само да си говори с нас. Каза, че е живял четири години в Европа – Франция и Испания, но го бяха екстрадирали от там защото нямал документи. Пътуването за тях в Европа беше доста трудно. Той самият беше минал Гибралтар скрит в камион. Някой път се налага да плуваш и под лодките. Но въпреки това той стоеше в Танжер и чакаше удобен момент да се върне в Европа. ‘I have to suffer to succeed’. Знаеше испански, френски, английски и арабски и искаше да научи немски, за да отиде в Германия. Знаеше много за страните по света, за хората и за живота. Показа ни хубавите места в Мароко и Африка и ни даде ценни съвети за нашето пътуване. ‘Късметлии сте, че сте родени в Европа’ каза ‘защото имате свободата да пътувате’. Не за първи път чувахме тези думи и се замисляхме колко неравностойно е всичко от самото ти раждане. Хората не се раждат равни. Още от мястото, където се родят зависи тяхната свобода цял живот. ‘В Мароко всеки е добре дошъл. На никой не му трябва виза дори и на китайците’. Говорихме си с удоволствие цяла нощ и на сутринта решихме да продължим към

Фес

С толкова сателитни чинии сигурно можеш да хванеш сигнал от извънземни… – Фес, Мароко

С толкова сателитни чинии сигурно можеш да хванеш сигнал от извънземни…

На стопа рано сутринта спираха само таксита и след час чакане дойде при нас типчето с паницата на главата (доста разпространена прическа в Мароко) и започна да стопира с нас. Говореше ни нещо на арабски и се смееше. Спря едно камионче, натовари ни отзад в каросерията и се качи отпред. Придвижихме се към изхода на града и там продължи с нас – ту ходехме, ту стопирахме. Не можехме да разберем защо върви с нас и къде отива. Едва успяхме да се измъкнем с оправданието, че отиваме да ядем. След 15-20 минути ни взе кола за следващия град на 45 километра и оттам почти без да чакаме един дядо ни качи за Lareche. Спирахме по пътя да си вземем пъпеши, които после се оказаха много вкусни. С няколко коли стигнахме до Фес и вечерта си опънахме палатка в една гора в покрайнините. Къмпирането е доста трудно в Мароко. Няма почти никакви гори и навсякъде е пълно с хора.
Магаре – Фес, Мароко
Магаретата и кончетата във Фес са така нечовешки натоварени и бити, че често са с изплезени езици и пяна на устата
Котка – Фес, Мароко
Магаре – Фес, Мароко
Камилска глава или сафари?  – Фес, Мароко
Месарница – Фес, Мароко
Като цяло мароканците нямат никакъв респект към животните…за тях това са нисши същества, създадени да ни служат
Cafe Clock – едно от най-приятните места във Фес с типична атмосфера и интернет
На сутринта ни закара до центъра на Фес един мароканец, който всъщност отиваше към Испания. Беше в обратната посока – към Танжер, но заради нас се върна във Фес и даже ни черпи по един сок от портокали. Още със слизането от колата ни налазиха да ни предлагат хашиш, хотели и каквото друго могат…Това беше само началото на суматохата във Фес.
Фес 30000, Мароко
Щом влязохме в медината (старият център, ограден със стени) не можехме да си отдъхнем и за 1 минута от досадни продавачи и гидове. Всеки те зарибяваше с нещо – яж при мен, купи от мен, ела с мен да те водя…всичко беше „best quality“ и  „best price“ – изрази, които будеха съмнние след 10-тия път и накрая смях. Малките улички бяха буквално като лабиринти, много от които със задънен край. Претъпкани с хора, магазнчета, животни, всички изглеждаха еднакви и да се загубиш беше неизбежно. Едно момченце се опитваше да ни бъде гид като повтаряше през цялото време „for free“ , но разбира се накрая поиска пари. Когато му казахме „for free“  той отговори: „Nothing is free. In Fes everything is commission.“
Прочутите Tanneries във Фес – или мястото, където боядисват кожи с естествени бои 
Moroccan fashion

Изглежда първите думи, на които учеха децата тук са: „One dirham, please“.

Някои деца като ни видеха направо започваха да тичат и да викат: Money! Money! Money! Сякаш бяхме ходещ банкомат. Както ни бяха предупредили в Европа хора, които са пътували тук: За тях щом си бял означава, че първо, си глупав и второ, че имаш много пари. За пръв път усетихме този расизъм и наистина се почувствахме дискриминирани. Всеки ни питаше: От къде сте? Ако в Европа питахме всички черни хора по улиците: „от къде сте“, нямаше да е много учтиво…А след като им кажем България повечето гледаха в недоумение. Някои викаха Унгария? Други питаха: Това в южна или северна Америка е? Малцина бяха тези, които бяха чували за Стоичков и от там знаеха и за България. Стоичков беше прочут – тук всеки гледаше футбол.
Медината във Фес
Типичните марокански закуски

Останахме във Фес на каучсърфинг няколко дни,

губехме се в медината, опитвахме месните храни и се носехме по реките от хора по малките улички.

Фес не беше място за спокойствие и почивка.

Дори когато седяхме в кафене с нашия марокански хост не спираха да ни досаждат всяка минута. Продаваха ни носни кърпички, дискове с ужасни американски филми, или просто искаха пари. Мароканският ни приятел упорито се опитваше да ни вкара в правата вяра като ни рецитираше силни откъси от Корана, разказваше ни истории и ни задаваше провокативни въпроси. Обещаваше да ни научи да летим. Не можехме да го накараме да млъкне по никакъв начин и се наложи да слушаме търпеливо.
Странен квартал в покрайнините на Фес, зарит с боклуци, където всеки си търси по нещо
Конче преплита крака под тежестта на цял куп килими
 

Тръгнахме от Фес към Рабат,

където трябваше да си извадим визи за следващите страни. Този път поехме по  магистралата, която беше платена и по нея пъуваха само богати хора…практически беше почти празна.
Първо ни взеха две момчета за Мекнес, които знаеха добре английски и щяха да ходят да учат в Лондон. Веднага след тях (не сме чакали и 5 минути) ни качи най-лудият тираджия на света! Не знаеше никакъв език, но пееше, скачаше, надуваше музиката на макс, бибиткаше в такт с музиката и удряше по волана с такава сила, че си мислехме, че или ще си счупи ръката или волана. Шофираше с лакти, с колене, понякога забравяше да шофира и камионът вървше на зиг-заг по двулентовата магистрала. Добре, че нямаше жива кола на пътя. Не ни оставаше нищо друго освен да пеем и танцуваме с него и да се надяваме,че ще стигнем живи. През цялото това време правеше филмчета с GSM-а си, след това намаляваше музиката, пускаше ни филмчето и се смееше, обаждаше се на много хора, които смяташе,че говорят език и ни даваше телефона да говорим с тях. Настояваше да се обади на хоста ни в Рабат и му дадохме телефона му – грешка, която няма да повторим. Освен,че му звънна 3-4 пъти по пътя, след това му звънеше всеки ден и питаше за нас и искаше да говори с нас. Опитваше се да ни покани на гости в къщата на родителите си, след това каза,че ще напусне работа и идва в България…Разказва ни как веднъж качил четирима французи на стоп в камиона и всеки път щом виждаше стопяджия на пътя намаляваше, за да го качим. Но щом видеше че е мароканец, казваше „неееее, мароканец е! Attencion!“ Явно нямаха доверие на мароканските стопаджии и се замислихме,че може би само за нас стопът е толкова лесен тук.

Пристигнахме живи и здрави в Рабат

и останахме там при Андрю – американец, който проучва политиците в Мароко (?!)  В сравнение с Фес, Рабат беше доста спокоен град. Пак имаше медина с малки улички и всевъзможни магазинчета, но никой не ни закачаше и можехме да се разхождаме необезпокоявани. Отидохме до българското посолство да поискаме съвети и да поговорим с може би последните българи по пътя ни в Западна Африка. След час-два чакане получихме само отговора „това не ни влиза в работата“ и „какво точно искате от нас“ и почти ни изгониха. В сенеглаското посолство бяха доста по-мили като ни казаха, че пътят през Мавритания не е проблем и трябва да отидем до Казабланка за сенегалска виза. Мавританското посолство се оказа,че не работи в петък (като всички истински мюсюлмани) и се наложи да чакаме до понедлник в Рабат. Сменихме няколко хоста до Понеделник като накрая ни приюти мила полякиня с мъжа си – бербер, които ни срещнаха на улицата. Оказаха се от hospitlity club и ни предложиха гостоприемнството си. Веднага усетихме топлия славянски нрав и се почувствахме като у дома си.
време за молитва
В медината на Рабат можеш да намериш всякакви неща втора, трета и четвърта употреба
всичко за банята…
 
обесените манекени
Типичните мароканските чайници, в които се прави мароканско уиски (чай)
Вълните в Рабат понякога са доста големи и на плажа е пълно със сърфисти
Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева
Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Мароко – на картата:

25 коментара

февр. 26 2010

По Искърското дефиле(1): Тодоровден в Зимевица

Днес отново ще останем в китната ни родина. Касиопея ще ни разкаже за тазгодишния Тодоров ден. По конете! … приятно четене:

По Искърското дефиле(1): Тодоровден в Зимевица

Макар и с няколко дни закъснение, ще ви разкажа за един Тодоровден в снимки и видео.
След поредните няколко снежни и мразовити уикенди в къщи, душата ми копнееше за малко въздух и емоции сред природата. Намерих и добър повод –

Тодоровден или Конският Великден и традициониите кушии

в цялата страна. След един-два часа тършуване из нета, намерих идеалното място за еднодневна екскурзия. Село Зимевица, традиционна кушия, организирана от община Своге, официален гост, монголският посланик. Идеално!
Ставаме сутринта на вън едно такова слънчево топличко, кафенце, стягаме се бързо, взимаме апаратите, мятаме се на любимото си Тойче 4WD и тръгваме… Бензиностанция, бензин до горе и вече се носим над дупките по околовръстното към отбивката за Нови искър… Там два поста полицаи, гледат си, спират си, но ние си минаваме необезпокоявани и вече се носим към Своге, по завоите на красивото Искърско дефиле. В дясно ни подпира реката – мътна, бурна и пълноводна… Преминаваме през града на шоколадите и няколко километра след това свиваме в ляво и се започва върло изкачване по едно стръмно, змиевидно и тясно пътче.

Минаваме през село Заселе и продължаваме по завоите към

село Зимевица

Малко преди селото виждаме пътче в дясно и по него безкрайна върволица от автомобили, поглеждам нагоре към баира и виждам, къде ще е купона :). Доста е ветровито, но за сметка на това слънчево. Намирам място, паркираме колата и минути след това вече се изкачваме по поляните към мястото на събитието…

От тук нататък вече няма да ви отегчавам с писания, така да се каже: повече снимки -по-малко приказки…
Изглед да добиете представа как е наоколо:

Край село Зимевица – Искърско дефиле

Народът започва да се събира:

Тодоровден (Конски Великден) в село Зимевица – Искърско дефиле

Четете по-нататък>>>

One response so far

Switch to mobile version