Най-добрите пътеписи от света и страната – от и за вас
февр. 25 2014
Гответе се, гответе се – идва лятото и романтикате, която беше в машините ) ще се премести към залезите, виното и гледките 🙂 Днес Тихомир ще ни води до остров Санторини и освен гледките ще ни даде и смислени съвети и идеи за едно пътуване до там. Приятно четене: Санторини в прегръдките на вулкана Съвети […]
апр. 13 2012
Днешният ни пътепис ще ни отведе до края на … света? Не, само до края на България – Резово 🙂 Добре е да се подготвим за лятото, нали?
Приятно четене:
или
Всичкото онова нещо, събрано под „Откраднете време за себе си”, „Организирайте бягство с любимия”, „Възродете любовните трепети в брака” и прочее – дето го пишат на всяка трета страница по женските списания, обсъждат го в сутрешните тв журнали или го дъвчат в следобедните радиоблокове Е ИСТИНА И ТРЯБВА ДА СЕ следва.
Като съвременна, сравнително ерудирана личност прескачам тези дискусии, защото смятам, че всичко ми е ясно. Както се видя обаче, съм си разсъждавала твърде самонадеяно. Ежедневието е подло нещо – така окопава в рутина и навици, че загубвам ясна представа дори за слънцето над главата си.
Заради това мразя лозунгуването – намира се някое изречение, слага се на видно място и всеки се изтрепва да се възхищава на истината и мъдростта в него. Обаче постоянно се случва нещо форсмажорно и ни пречи да преминем от „де юре” в положение „де факто”
Като противоотрова предприехме една по-длъжка разходка. Единствено ясна ни беше крайната точка и числения състав – аз и той. Мама и татко не ги взехме. Децата оставихме да радват дядо и баба.
Не беше проста цел – за около 100 км и в рамките на два дена да постигнем пълно обновяване, нетренирани… За дълбочината на проблема си дадохме сметка след първите 50 километра. И след диалог:
– Що не спряхме тук?
– Че какво има тук, за да спираме?
– Ами не знам. Можехме да видим.
– Нали отиваме в Резово?
Успяхме да намалим скоростта, да преодолеем инерцията и паркирахме край плаж, някъде след Китен. Все още потръпвахме нервно, по навик – къде отиде едното дете, другото на плиткото ли е, какви са тия боклуци сега, взех ли слънцезащитното… Ух! Седнахме на си на хавлиите и без да се наговаряхме, почнахме да съзерцаваме морето. И – о, Боже! Единението с природата ни донесе спокойствие! Погледът ми се разля и прогледнах. Шегата настрана, но ми бе достатъчен половин час, за да изгладя перушината.Като стъпка втора – съвсем логично се разфръцках пред половинката.
Т.е. почивката започна.
След като осъзнахме колко сме щастливи, оставихме плажа да радва туристите и всички останали, метнахме се в колата и продължихме надолу.
Беше ред на
Със скрити по стаите (вероятно) туристи и кротък летен живот. Нищо особено, ако не броим един магазин-кръчма, навяващ подозрителни мисли за хоремаг (това си е било абсолютната селско-демократична институция). Шосето щеше да ни отвее, без да отдадем дължимото на мястото, защото откъм парадната си част селото си е безлично. Викам си, дай да му видим плажа на това място. Поехме по една улица в посока морето, все щяхме да го намерим. Но тръгнахме да излизаме от другата страна, а вести от пясък и вода – никакви. Понеже преминахме 7та критична брачна година, без бурни спорове, спряхме на около 50 метра от видимо работещ хотел – храбро преминах прашното разстояние под палещите лъчи на слънцето и полуобгоряла влязох в едно хотелско ресторантче. Спрях се внезапно – също като в рекламите на омекотител за пране – главната героиня се заковава пред някоя дреха и после щастливо се озарява, осъзнала чудото на препарата. Моето чудо бе детски спомен в чист вид: миризма на обед, на топла храна, на морска вода и пясък, детски гласчета искащи нещо си и майчините шъткания, тропането на приборите о чиниите и една сънливост…
Надмогнах себе си и попитах една от служителките къде е, аджеба, варвариния плаж. Първо направо, после свивате наляво и по стълбовете, по стълбовете ще го видите. Предадох на шофьора точно указанията, но малко се усъмних. Нима в края на съвсем обикновения и мнооого прашен път има море? Почнахме да броим електрическите стълбове и попаднахме във вилната зона: оградени парцели върху които имаше добре застопорени каравани, леки летни постройки или кой каквото си сложил, но задължително с трапеза на открито. Моментално у мен се породи копнеж да разбера какво е да прекараш поне месец в лагерни условия. Каква волност!
След няколко метра съзряхме скалист бряг, в чието подножие се гушеше малка пясъчна коса.
И хора – като мравчици щъкаха напред-назад. Това, обаче, не беше „нашето място”. Пък и жегата се стелеше отгоре ни, поне половин тон прах беше полепнал по колата и влязъл в устите ни. Ясна беше работата – бира-тайм.
За жалост, не си харесахме местенце в селото и поехме нататък.
разпъва към входа си една булевардна част в абсолютно изчистен соц-дизайн. Малко места по Черноморието напомнят така силно на „С деца на море” – рози, посадени между двете платна, високи лампи, едни такива декоративни елементи от 60те години. Хората си го харесват, явно. Миналото лято спряхме в градчето, но от многото сергии с разни джинджифлюшки, подредени по пешеходните улици, нищо не усетихме от мястото. Прескачаме тази година китайското изложение.
Да се движиш през лятото по крайбрежния път означава да навлезеш в една специална атмосфера. Настроението на летовниците, на отиващите на почивка, на местните се пропива в дърветата, в асфалта, изпълва въздуха и те удря на едно лекомислие и безрасъдство. Засилваш музиката, отваряш прозорците и се радваш на морски бриз.
С такова настроение влязохме в
Дойде време да наквасим гърла.
Централната част бе препълнена – хора, прибиращи се от плажа, обядващи, разхождащи се… Суматоха. Паркирахме в една странична уличка и веднага след нас спря един хасковски гражданин и неговото семейство. Като ги видях как се заизмъкваха от колата, с какво облекчение, с какво щастливо очакване се разпънаха по тротоара, благородно им завидях. Тръгнахме да търсим място да поседнем и си харесахме едни маси, наредени над стоянките на ахтополските лодки. Малко след това, на съседна маса се настани семейство от София. Докато ние съзерцавахме морето и се радвахме на спокойствието му, зад нас заструи глъчка, смях, едно суетящо се трептене, което само летуващите излъчват. А в заливчето, един рибар невъзмутимо си работеше нещо по лодката, гмуркайки се. Водата беше чиста и прозрачна и въпреки многото съдове, нямаше петна от гориво, найлонови торбички или нещо смущаващо. Също като на Тасос.
Кей на Ахтопол
Място за бира над морето в Ахтопол
Много изненадана осъзнах, че картофите, поръчани към бирата (ей така, по навик), не са изядени и сиренето не е разпиляно по масата. Непривична ми се стори тая чиста подредена маса и на бърза ръка посипах малко сол и стърготинки от сирене тук-там. Денят напредваше, а сякаш не ни се мърдаше. Приятно морска се чувствах.
За жалост, хармонията на тоя ден и на това място се нарушаваха грубо от започнати и недовършени строежи, които вдъхваха чувство на изоставеност. Половината от залива беше така гъсто застроен, че не оставаше въздух за дишане.
стоянката за лодки на фона на буйно строителство
В морната жега, поразхладени от златиста бира, преминахме през Синеморец, но не спряхме при устието на Велека. Там трябва да се ходи по наесен, когато кротката слънчева светлина и меки цветове се мъчат да усмирят съпротивата на морето.
И ето – един от символите на свободния дух:
Плажът. Мечтата на свободния дух и тн. Ако човек не внимава, като нищо ще пропусне невзрачната отбивка и екстравагантната табелка – надпис върху картон и закрепен с тел на едно дърво. Отбиваме колата и почваме да лазим по един път, криволичещ сред гора и хълмчета.
След няколко минути спираме пред импровизирана бариера, добродушен чичо ни даде билет за удоволствието да продължим срещу 4.00 лв. Чантата с хавлиите, другата с фотоапарата и ние двамата – на плажа.
Силистар
Силистар в другата посока
– Хората сме на път да превърнем Силистар от красив плаж, в „облагороден” заден двор
Е, това място съумя да ме извади от унеса на свободно-вееща се особа. Прекрасният пясък, топлата морска вода и въздухът направо вряха. Толкова много хора имаше. И въпреки че не си пречеха, нямаше крясъци по децата – не се получи. Волният дух беше побегнал, но пък за сметка на това се бе събрало сякаш интелигентно общество.
Аз лично си имам
– Семейни – деца с майки, татковци, баби, лели… кипи буйна строителна и изкопна дейност, обичайно това са градски плажове. Обикновено има кът на младите – тинейджъри без придружители.
Атмосферата е многопластова и шумна – като се почне от „ела да те намажа”, „излизай, бързо ти казвам, излизай”, „лягаш и 10 минути по гръб, 10 по корем” и се стигне до „аз колко пъти ще ти казвам, остави ги тия деца да подишат малко”, „пешо върна ли дрелката”, „чушките тая година са малко и скъпи”, „ей тая здравна реформа… ” , „ский, к”во яко е т”ва”… Това многообразие на три минутни интервали се прорязва от „тоооопла царевичка”, „преееесни гевреци” и прочее. Капанчета, ресторантчета, колички и сергии допълват декора
– „природно-любителски” – ивици пясък, извън населени места, без облагородяване – липса на всякаква стопанска дейност. Обичайно красиви местенца, с горичка. Атмосфера спокойна, без викове, разговорите на съседите почти не се чуват, щото хавлиите на вашата и техните групи са достатъчно отделени. Обикновено се ходи с барбекю и храна за цял ден. Има и палатки, каравани. В горичката мирише на дървени въглища, смях и музика. И добре, че димят барбекютата, тъй като димът е необходим за дезинфекция – любителите на природата оставят след себе си идеално оформени купчинки отпадъци. Е, това не ми е ясно как става – отиваш, за да ти е драго на душата, с лекота се отърваваш от стреса, но и от боклуците. Като сме коментирали с близки и далечни познати въпроса, винаги се подчертава как си чистим и нашите, и чуждите боклуци. Но, фактите сочат точно обратното. Да се засрамим ли, що ли?
– Бохемски – ако попаднете на такъв плаж, значи сте намери перфектното място. Защото обитателите на хабитата знаят не само как да епикурействат, но и да се грижат за себе си и нещата около себе си. Денят е веселяшки, свеж и хората са радостни и щастливи. Това са места с традиции и дългогодишни посетители. Нещо като клуб. Чудно красиви места, скрили нега и спокойствие. Тук децата стават ужасно послушни, а вие ужасно добри. Даже се чувствате секси.
Силистар, според мен, е на път да премине от третата към втората категория. Недейте така, хора. И експлоатацията си има граници…
След като оставих настрана тези нравоучителни екологично-назидателни и прочее мисли събрахме багажите и
тръгнахме към границата
Колата се люшка до последно по една ивица асфалт – то лентите за епилиране са по-широки. Да не говорим за дупките, но общината, явно, залага на екзотиката. Може и някакъв проект да е спечелила – за планински туризъм…
Пристигнахме в по-късния следобед, когато белите улици на селото бяха събрали всичката жега от деня и всъщност се опитваха да я върнат обратно.
Авангардът на стопанския живот в селището се оказа едно добре заредено с бира лятно магазинче. То предлагаше и други неща, главно студени. Попитахме за стая – просто информативно и веднага ни предложиха вариант в една от съседните къщи. Ние, все пак, решихме да потърсим нещо с гледка към морето и , благодарейки продължихме надолу.
Резово, Царево, България
Ако не сте ходили в
представете си приказките, в които е описан края на света. Свършва улицата, има още малко и отведнъж се отсичат едни скали, а долу – море…
А е тихо, спокойно, дори внезапните шумове – музика или детски викове, шум от коли са някак омекотени – като през памук. Или след пълните градчета и плажове, селото ни се виждаше преспокойно? Или 50 км насаме бяха постигнали изумителен успокоителен ефект?
Струваше ми се доста смешно и в същото време изумително странно да наложа двете представи – държавната карта, с червената гранична линия и това, което виждаха очите ми – кротка вода на Резовска река, дето спокойно влизаше в морето. Никъде другаде в не ми се е случвало подобно нещо… Огромните пана с имената на двете страни, едно невидимо присъствие на наблюдаващи те очи и в същото време свободата да виждаш как една река си тече напълно необезпокоявана от факта, че се явява важна клечка между границите на Народната ни Република… Значението и същевременно пълното му пренебрежение напомня на огледалния свят на една детска приказка. Има си дори и заешка дупка:
Току до реката е
както го е нарекъл, е извор на вкусна рибена чорба, невероятна пържена риба, бохемско настроение и радост от Живота, наред с Природата. Капитанът е толкова колоритен, че няма да ми стигнат думите. А пържената риба е страашна.
През един октомврийски следобед ни се отдаде случай да си хапнем и от рибената чорба: Не можеш да си я направиш, щото няма да имаш риба. Ще ти я кажа рецептата, ама нямаш ли материал – няма да стане! Риба да пържа ли?
– Ние работим само с резервации, госпожо. Заето е всичко за два дни напред. Съжалявам, госпожа… Обадете се.
Важните неща трябва да се свършват овреме. Понякога ентусиазмът не е достатъчен, трябва и малко организационна работа, обаче и с нея трябва да се внимава, тъй като пречи на непринудеността. Или махваш с ръка и оставаш още два дни.
Френдклуба е в съвършена хармония с околността: самобитен селски двор, до който се стига по едни стъпала надолу. Различни маси,подредени на празното пространство пред навеса с кухнята. Много храсталак – като че ли си слязъл на друга земя и в друго село. Бира, каси – абсолютно неподредено, но с мерак. Пръстта, столовете, въздухът са пропити с морето, доведено от рибарите, пийващи си сладко.
Панорама от хотелчето – Плажът на съседите
А в края на централната Резовса улица, на най-удобното кьоше е разположен един хотел. Всичките му три етажа се разпъваха пред една невероятна гледка към морето и меката извивка на пустеещия плаж откъм турската страна. Окото се пълни, пълни, пълни с широта и все остава ненапълнено. Пристъпям през входа и виждам един плот, а на него е оставена красиво написана бележка, в която любезно ни приканват, да се обърнем към собственика на ресторанта отстрани, в случай, че търсим стая. Едно такова домашно уютно… Въпреки любезността, не намерихме каквото ни трябваше – заети стаи само.
Но насрещната къща имаше една тераска, а на тераската окачен един картон. На него, не особено красиво изписано, но за това пък изчерпателно съдържание:
Стаи
WC, TV, ХЛ
Последното разгадахме: хладилник.
Ми – къща, ама със свободни стаи, какво като не е хотел… приближаваме се ние към портата, а пред нея масичка. На масичката – сувенирчета – продават се. Влизаме в двора, под един богат асмалък, гледаме – седнали млад мъж и млада жена, лееко отегчени.
– Добър ден, да попитаме за стая?
– Момент, момент. Ей сега ще извикам майка – скочи оживен мъжът.
– Чакайте, рекох, – да питаме дали имате стая с гледка?
– Амиии… Нека, ей сега ще извикам майка.
– Но, все пак, ако нямате…
Мъжът изчезна да вика майка.
След секунди иззад къщата изприпка майка и отпреде ми застана образът на същинската морска лятно-курортна хазайка.
Леля на възраст, леко приведена и полуусмихната, опитно око-рентген, прясно боядисана червена коса. Все пак – добронамерена (може би заради Кризата или просто Професионализъм).
– Имаме, имаме. С гледка. Ето – тази, другите са заети.
Бабата-леля Хазяйка, мъжът и жена му, аз и моя мъж се струпахме на тераса на първия етаж, пред нас отметнаха едно перде и се отвори стая.
– Малко разхвърляно, но ей сега ще я оправим. Ние спяхме тук, но ще идем в другата къща – сподели мъжът – Ще я оправим, само малко да изчакате.
Стаята широка, имаше и ВЦ, и ТВ и ХЛ. Пред прозореца – сложено столче, а като седнеш на столчето виждаш асма – много, много лозови листа. За да стигнеш до гледката, трябваше да се приведеш под ъгъл около 50-60 градуса.
– Хубава е стаята, светла, широка, но на нас ни се искаше да има гледка към морето – поде упълномощеният за преговори член от нашето семейство, т.е аз
– Е, как! Ето, има. Сядаш си тука и се гледа. Всичко се гледа – Майката-хазяйка се попреведе, впери поглед в малкото свободно от листа пространство между градината и асмата.
– Извиняваме се много, но ще потърсим нещо, пък ако не намерим…
– Както искате, вие си преценявате – бабата присви възкисело устни и спря да ни обръща внимание.
Ами преценихме си и се изнесохме от двора. Върнахме се в началото на селото и се спряхме на едно малко хотелче. Влязохме да попитаме за стая и попаднахме на хора. Един чичо-собственико-рецепционист благо ни погледна.
– Добър ден, стая търсим, за една вечер, но искаме да се вижда морето…
– Амии, ще ви настаним. Качете се нагоре по стълбите, ключа е на вратата, номер…
Ошашавих се дето се казва. То бива гостоприемство, бива борба с кризата, но такова експресно настаняване… Малко ни е пътуването, значи, не сме свикнали на обслужване.
– Но цената? Ами ако искаме и повече време да останем…
– Е, аз по принцип за 35 давам, но на вас и за 30. Плаща се сега.
И докато аз запитам за кафета, закуски, докато ми дойде в акъла да помоля да ни упътят за вечеря, влязоха едни момчета чужденчета и чичото се пренасочи. На нас не ни остана друго, освен да си хванем чантичките и да се качим по стълбите. Стаята беше прилична.
Доуточнявам: Вечер във френдклуба БЕЗ РЕЗЕРВАЦИЯ е невъзможна.
Поне за нас – беше. Малко ме е яд, защото тъй се надявах на една непринудено-бохемска… Но, не стана. Рекохме си да пийнем по едно малко на терасата на панорамното хотелче и да си оплакнем уморените взори в морето. Бре!
Че имаше панорама – имаше – накъдето и да отправиш поглед – все море. Е, имаше и бряг.
панорама от едно кьоше в Резово
Седнахме както се полага – анасоново питие и подходящото хапване към него. И не е като да нямаше меню. Но, вероятно, нещо не съм разбрала нещата, защото нито ме грабна, нито можа да предложи нещо кой знае какво, освен висоооооки цени (верно бяха височки). Сервитьор – с досада някак си, ни обслужи, а момичето след него … Станахме и тръгнахме. Повървяхме си гладни и жадни, заиграхме се с идеята да си хапнем на балкона в хотела… И насред селото, като че ли изведнъж се появи едно чудо на бетона, невероятно авангардна архитектура – само дето приличаше на изоставен строеж. Но както казах, не ги разбирам аз тия работи и не пуснах съпругЪт дори да приближи табелката на морските градини. Не че той се дърпаше много, де…
Та повървяхме пак, минахме покрай един магазин, който силно напомняше социалистическото снабдяване и а-ха да се упътим към тераската, пред нас едно чудно местенце:
градинка, с няколко маси (два броя и половина) и къща за гости
Като казвам градина – имам предвид селска градина – домати, краставици, некакво мушкато и Хортензия. Къщата имаше странен вид – дърво по нея повечко, един планински покрив. Сякаш мястото висеше в друго измерение . Влязохме в дворчето и гледам – на едната маса наредени прибори, а по средата – китна табелка Резерве. Нема страшно, рече половинката – то е , за да плаши клиентите.
хортензията в градината на Рибената чорба
Градинска идилия
Ей ти, след секунди, излиза един човечец. Нисичък, на крачка преди думата „позакръглен” (то и аз съм в тази група, но то е от любовта към небцето. Мога да се оправдая и със здравословни проблеми.) . Домакинът имаше тънки устни, бягащ поглед и носеше малък номер обувки. Тази комбинация никак не ми допадна, но чичо Васко не ни прие, пък една рибена чорбичка ме викаше, викаше… С известно колебание, човекът изрази благоволението си да ни приеме (нямаме криминален вид, нито приличаме на клошари, кълна се). Нещо като услуга, един вид…
Атмосферата беше особена – сякаш бяхме извън времето, извън всичко. Някъде на село, но в коя година? Седнахме там. На половинката маса, тъй като бяхме само двама. Апо-късно се изясни останалата част от картинката. Рибената чорба беше прясна, ухаеща, невероятна. Както и чернокопът на скара. Но, за мое най-дълбоко съжаление, следва едно Но. И тук, както и още тук-таме в това морско селце цените следваха философията – ден година храни. Човек трябва да си плати за качеството – добре, обаче, дали от цинцарлък или от глупост, не мога да проумея тази сумарно изразена грандиозност. Бих го простила, но се оказа грешка и това, че не си поръчахме половината меню, както и факт е, че не сме французи. Каквито били хитовите туристи. Хапнахме разкошно, пийнахме приятно, но обслужването беше сметкаджийско. Верно – сами си влязохме, не ни бутаха. Все пак – , друго щеше да е, ако си бяхме тръгнали с мисълта „заслужаваше си”.
саматаа Рибена чорба
Позабавлявахме се, обаче. На съседната маса, домакинът цяла вечер обяснява на свои гости как си води бизнеса, щото, видиш ли, от другата работа получавал скромен доход. Ние чувахме, но не бяхме принудени да вземаме отношение. И тъй като си носехме фотоапарат изпонащракахме всичко, включително собственика. Но снимката му ще си остане за семейния ни архив. Както и фотографията на бутафорния фар, в ъгъла до масите и който човекът ни посочи.
В крайна сметка, останах с усещането, че
на повечето хора, занимаващи се с туризъм, не им е ясно какво предлагат
– ни риба, ни рак, ако решим да останем в морската сфера. Селска почивка, но толкова изключително уникална, че се брои като еквивалент на нощувка в Бурж Ел Араб.
Вечерта довършихме на хотелското балконче – с вълшебната гледка и питие в ръка. Огромно удоволствие – топла лятна нощ, тишина, море в тъмното.
Като оставим настрана гастроноческото ни фиаско,
Би могло да се получи чудесен Планиран уикенд, би могло. Но най-важното, което сега ще ме върне там, е гледката и настойчивото желание да проверя, дали френдклуба е все още приятелски и все още непринуден.
След като си тръгнахме, много ми се искаше да открия нещо вдъхновяващо.
Потенциалните коне край Варвара...
... де факто, кравите край Варвара
– предния ден видях с крайчеца на окото коне в морето. Викам на мойта половинка, дай да спрем, да си наснимаме хергелето и да се приберем спокойно. Извадихме техниката, фокусирахме и – вместо коне, от морето апатично ни огледа стадо крави. Преживящи. И един философски настроен щъркел.
Философът – Щърк
Но пък истинската награда посрещна неумелия ни пътешественически дух на
Слязохме от колата и аз лично повярвах на всеки екстрасенс, който твърди, че тук-таме по земята се разнасят някакви енергии. Дюните, пясъчните храсти и треви, чистото море, меките вълни – лежерна, чиста картина. Дървените пътеки, белите завеси на баровете и ресторанта (съвсем семпли), премерения брой чадъри довършваха еклектично усещането за това място.
(Там има и хотел, който съм си обещала да проверя догодина. )
Аркутино без малко да стане продължение на хотелски комхлекс. Строежът е спрян, но все пак стои грозно. Дано да го махнат, за да не обясняваме на децата си какво е естествен плаж
Не знам как преминаха няколко часа, но след като тръгнахме, имахме чувството като да сме били подложени на пълна детоксикация.
Всъщност, тези два дни доказаха, че шаблона в женските списания е абсолютно верен – всеки самоуважаващ се, трябва да си почива редовно, за да „освежава” духа и тялото.
Лято
Край
Автор: Теодора Миткова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Черно море – на картата:
Малко от мислите ни с Комитата
