Archive for the tag 'любов'

февр. 22 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (8): Господ e… и италианец! ;)

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело “5 минути”, за да идем за последно на гости на родáта 😉

Днес какво ни очаква? Четете, още не смея да ви кажа, само ще намекна, че редовните зрители на National Geogrphic знаят какво значи наводнение в Италия 🙂

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част осма:

Господ e… и италианец!  😉

 

 

Анджело прави маневра, излиза от терасата и потегля бавно. След секунди минаваме точно пред входа на хотела и виждаме, че всъщност е с четири звезди. О, куатро стеле! – възкликва и почти спира: Ее… куи… о ла? /тук или там, сочи нанякъде/ – клатя отрицателно глава, той: сей сикура? /сигурна ли си/ – Си, черто – потвърждавам.

Продължаваме полека,

той мърмори: маа, ми дио – куатро стеле, чинкуе стеле – коза импорта вераменте? ма нон импорта куанте стеле, мадонна мия!… Е пой торнаре а манджаре, е? Ай фаме.. торнаре? /4 звезди, 5 звезди… какво значение има всъщност? няма значение колко звезди са; да се върнем ли да ядем там?  гладни сме, да се върнем ли?/
Секунда чуденка, но вътрешният ми глас цъква и… е нали “андаре а манджаре пеше” бе, Анджи? /отиваме да ядем риба/ – казвам.
О’кеей, ва бене.. – примирява се, поглежда ме с крайчеца на окото и посочва с палец: ла чинтура! /колана/ – Щраквам го. Колата литва напред.
Блея в тъмното и малко се чудя – само заради гледката или нещо предвид ли имаше Анджело, че ме доведе до този хотел.. и сякаш искаше точно тук да вечеряме ли? Или просто наистина е гладен и като всички мъже, когато е гладен… Спирачките изпищяват и аз рязко политам напред…
Спооко 😉 – нищо ми няма – и чинтурата държи здраво, и дясната му ръка светкавично се изстрелва като бариера пред гърдите ми.
Котката-самоубиец не успява и се шмугва през оградата до пътя, сподирена от една мелодична италианска “майна”… предполагам, по интонацията 😉
Следващите две-три минути Анджи насериозно ми разяснява нещо, от което разбирам само “куести кани е гатти, ла ледже, норматива, солди, комуне а Сурриенто, муничипали фунционари” /тези кучета и котки, според закона, норматив (нещо), пари, общината на Соренто, общинските чиновници/… Кимам.. с разбиране 😉
След максимум 15 минути пристигаме до едно малко пристанище. На табела насреща пише:

Маса Лубренсе

Анджи пояснява, че всъщност Маса Лубренсе е градчето ей там, през което минахме преди минута, а това тук е марината му.
Марина? Та то няма никакви кораби из него, твърде мъничко е! Но има нисък вълнолом и между него и сушата, от напиращият вятър във водата се кандилкат няколко яхти и много повече рибарски лодки.

80061 Massa Lubrense Неапол, Италия
Отпреде му – добре осветен паркинг, на който са се “подредили” десетина коли 🙂 В кавички казвам “подредили”, защото май всеки е спрял, както му е хрумнало – три са един до друг, един е напреки на тях, друг е някак под ъгъл към него; от другата страна пак три автомобила, уж подредени, ама кой по-напред, кой по-назад… и един грамадански черен джип лъщи по’ встрани, някак отделно от “плебеите” 🙂
Като “държавен” и дисциплиниран мъж, Анджи се паркира изрядно до добре подредените. Докато се тутка нещо из колата, слизам и се развъртам, оглеждам – в кьошето, до някаква зелена барака, стои едно допотопно и като изоставено в ъгъла там минибусче, бая ожулено май и с килната броня; в срещуположния ъгъл – качена на колесар малка яхта; три яки мотора с багажници, и като сгушени един в друг, явно на някои пътешественици, които може би хапват в заведението отсреща; и още десетина разни моторетки, те пък наредени като на конвръз пред едни големи саксии по края до входа/изхода на паркинга. Охо, и две нещастни, очукани колела са свели кормила, подпрени до някаква дървена будка при изхода. И няма кьорав човек, освен нас двамата – пусто, налитащ вятър и подплискване на вълнички в кея.
Насреща през улицата обаче, свети и свири – рИсторанте-пицария “При Микеле” – аха, сигурно там отиваме, изглежда приличен и не някакъв скъп.
Решавам да извадя фотото и да цъкна едно кадро на лодките, но Анджи маха: Вилии.. алора, андиамо, мия беллаа! – отказвам се от снимката и понечвам към “Микеле”-то, но той маха наобратно: куи, дай куи! /тука, насам/
Няколко метра по-натам – а, “Таверна дей пескатори” – вярно бе, и името й си отговаря, означава точно “Рибарска кръчма” 🙂
Алора, синьора мия, екола! /ето там/ – Анджи ме побутва към една маса в ъгъла. Кавалерства и ме настанява на стола, който е с гръб към залата. Оф, не го обичам това място – от него нямам видимост към терена и ми е дискомфортно. По принцип винаги си избирам да седя така, че всичко да е пред очите ми. Но сега… той сяда на “моето” стратегическо място, а аз съм с лице към него, но с гръб към всичко друго… Преглъщам – хайде, нали съм му гост.

Оная гадинка, обаче, дето е вътре в мен, вътрешният ми глас де,

взе да пророкува: трудничко ще ти е с тоя мъж, какоо.. не той, ти май ще се предадеш.. признай си… признай си… Гньетем го: млък бе, млъквай!…
Оо, не! Ставам и се премествам странично на моя ангел-спасител-пазител-хранител-водител-учител… хмм… и покорител (ли?) 😉
А’ така, вече виждам поне и част от залата, че и гледката към морето. Е, тъмно е и няма какво да се гледа навън, ама… заради идеята бе 😉
Анджи междувременно рече нещо и сега ме гледа въпросително – Скузи, си? – питам. Повтаря: Коза манджаре? – Е, коза! – нали пеше! – възкликвам
Усмихва се: о’кей, маа.. фритто? /пържена/… ал форно? /печена/ .. (не знам си още какво, каква)… Нон ло со, дарлинг – казвам – коме дичи 🙂 /не знам, както кажеш/, обаче уточнявам: маа, йо беро бирра /ще пия бира/
Бирра? – вдига вежди – перке нон ил вино? бианко, фредо, белло.. вино локале, е? /а защо не вино – бяло, студено, хубаво, местно/… – енд уот ъбаут ю? Ту? /ами ти/ – питам го. – Соно драйвър, мадам, пуртроппо.. си, сорри /шофьор съм, за съжаление/ – поклаща глава, усмихва се със съжаление… Мм, да, кофти.. язък…
Той поръчва манджите, аз мисля – всъщност, пък бих пила едно вино… тц, не ме кефи сама да си фиркам. Офф… е, щом рибата ще е “ал форно”, вино по’ ще й ходи. Ва бене, Анджи, о’кей – дай, уно бианко пер ме! Усмихва се: брааво! е джусто! /точно така/… дай ун бачо – млясс
Един чевръст младеж пристига и почва да нарежда на масата две празни чинии, прибори, салфетки, чаши, панерче с филийки, чинийка с нарязан лимон, носи салата “Капрезе”…

И изведнъж се чува резкия съдиращ пукот на мощна мълния,

виждам как светкавицата за миг засиява и се разчеква като чудовищен асиметричен паяк в тъмнината зад вълнолома… Трясъкът е оглушителен, прозорците звънтят, вият аларми…
Никога не съм виждала подобно нещо толкова отблизо. С Анджи се споглеждаме – и той е впечатлен, та само дето не се кръсти! – ми дио, инкредибиле!… ма ке граанде беллисимо, е?!… е фантастико, е?!… си, мадонна… ми дио!… /невероятно, страшно красиво, фантастично/
Нов трясък… Анджи скача, изстрелва към мен: Ту римани куи! /стой тук/ – и спринтира навън. К’во?.. Хий… ма има ли акъл, къде хукна под гръмотевиците?! Рипвам до прозореца – той търчи към колата… Охх.. пази го божее – помолвам се без замисляне… е, не, нЕма лъжа, нЕма измама – мъж е!…
Как може бе – сигурно всички мъже на този свят са програмирани така, че един от най-важните им приоритети да бъде колата им; дори повече от живота им – ето, факт!
Няколко странно тихи секунди, след които навън започват да падат тежко първите едри капки…
Анджи се връща в мига, в който плисва пороят. Отпуска се на стола си – малко задъхан, с влажна коса и мокри петна от капките по дрехите, усмихва ми се доволен – става ми топло.. и ми идва  да го зацелувам.. 😉
Удържам се, обаче, и обръщам очи към прозорците.

Навън – направо завеса. Светкавици се размазват в дъжда и тъмнината,

гърми и тътне, шум на изливаща се маса вода… Ох, особено усещане – знаеш, че нищо не зависи от теб, тръпнеш и се възхищаваш на стихията, малко те е страх, но искаш да го видиш и чуеш, да почувствуваш… на макс… нищо, че напомня на апокалипсис от американски филм.
И в кръчмата е едно… тихо такова… едно смирено… Италианците са суеверни и доста религиозни.
/И понякога си мисля, помага ли им това да са по-спокойни… или по-щастливи?… Кой знае?/

Обаче само след минутки, тихото в таверната си отива, отново се върти мелодия наполетано, отново всеки говори на висок глас… Носят ни вечерята.
А “купонът” навън не спира, лелее…
Маалее, как ще се прибираме?… Ами колата, Анджи, да не й се случи случка там на паркинга? Вдига рамене – маа.. /сочи неопределено нагоре, все едно “божа работа”/ – и потупва с пръсти върху онази папка и диска (дзията му даде един найлонов плик да ги сложи вътре) – документи соно куи, соно импортанти… – Я, тези документи са по-важни от хубавата му кола?! Наистина интригуващо.. хм… що за човек е този полицай? Ох, има нещо, което не разбирам или ми убягва… ама… Ее, к’во ми пука, утре нали си отивам!
Алора, чич-чин, бейби! – Анджи вдига чашата с минерална вода. – Чин-чин, дарлинг, ама виното е “6”, даверо.. и жалко, наистина, че си шофьор 🙂

Е, засега сме на сухо и, макар че зафунтя усилено на пържена риба, даже е уютно.
Хапваме си сладко. Анджи отбелязва, че както атмосферата тук е пропита с миризмата на пържена риба, ако почнем да ядем и с ръце, финалменте /накрая/ ще засмърдим като котки, натъпкали се с риба 🙂
..И нали е “нон стеле” /т.е. заведение без звезди/, хильотим се, почваме да отмахваме костиците и с пръсти, приказваме си невъзпитано с пълни уста, и скоро става ясно, че и двамата обичаме мачки… И особено пък “мичини” /малки мацинки, котенца де, включително лъвчета, тигърчета, рошави гепардчета 😉 /… Също, че и двамата имаме доказана алергия към котки, уви!… И двамата сме почитатели на Дискавъри и Нешънъл Джиографик…
Разказва ми също, че салатата “Капрезе” е измислена на остров Капри и затова се казва така, а той се намира еей там, зад възвишението, което пречи и оттук не можем да го видим.
Казва, че после като излезем на пътя, от по-високото горе ще ми покаже острова – ако не бил в мъгла, щял да се вижда. Искам ли утре да отидем до Капри? Или до Позитано?
Докато се чудя къде по’ искам, в кръчмата започват да се разправят на още по-висок глас /те тук по принцип си говорят на доста висок глас, на моменти изглежда даже сякаш се карат/. Та, Анджело наостря уши, става и отива при едни мъже до бара – яя.. изглежда нещо е станало…
Връща се, сяда, прави ми знак с длан да изчакам с питанката, мисли нещо… Пак става и отива при другите, включва се в разговора… Ааа, к’во става бе?!
Аз

не мога да схвана нищо, защото всички говорят много бързо и на италиански, и на наполетано.

Дочувам (разбирам) само “венто, страда, маре, ла пиоджа” /вятър, път, море, дъжд/, ама?…

Анджело изглежда заинтересуван.. но не бих казала чак особено разтревожен. Отива до сервитьорчето, казват си нещо, после се запътва… към тоалетната изглежда, а момчето идва след секунди и тупва на масата една бутилка бяло вино. Изстрелва ми нещо на наполетано – не разбирам, но се усмихвам уклончиво и той сякаш остава доволен, врътва се и отива към бара. Хе, какво ли каза?
В кръчмата настъпва голямо оживление, говорят един през друг… уф, че не им разбирам, а може би е интересно? Анджело се връща, усмихва ми се, казва нещо, което завършва на “брааво!” и налива и на двама ни.
Оп! Анджи, нали си драйвър бе, що реши да пиеш? Кой ще ни кара после? Почвам да къдря наум как да го попитам на италиано, в това време той дава обяснението: Ил венто (вятърът)…(нещо).. ла темпеста (бурята?)… ее.. сторм, си? /аха, бурята/… ъ… а три.. делла страда.. роуд, стрийт /моля? три, к’во? какво стрийт?/… сула страда, капире? си? /какво на пътя?/.. ъндърстенд ми, бейби?
Тц! Нон, Анджи. Трай ин инглиш, плийз, шоу ми уит хендс /опитай на английски, покажи ми с ръце/. – Оо, инглезе, ми дио! /о, на английски ли, боже – поглежда към тавана/.. ъъ … ъ, дъ трии из даун… фел.. си, коретаменте, фел он дъ стрийт, ъндърстенд? /ааа.. паднало дърво на улицата, значи/… е нон посиамо андаре… импосибиле, си… ънпосибъл то гоу, но уей торнаре а Сурриенто! /не е възможно да се върнем в Соренто/ Сенца риторно, мия белла! /няма връщане/ Ла дженте диче /хората казват/… Ее ной дормиремо куи, рагаца мия /ще спим тук/ – И се усмихва до ушите: ее, йо кредо а куесто пунто дио е кон ной! /и мисля, че в този момент бог е с нас/… си, карисима, ми Дио е италиано, даверо! Чиерс, пер ной, май лейди! /да, скъпа, Господ е италианец,  наистина, наздраве за нас/ – вдига чашата.

Браво бе!…  Господ е италианец и е с нас, затова значи и пленници на бурята ставаме… Тц-тц-тц.. ама то пък наистина, каква буря само – май наистина господ има пръст в тая работа!
Сервитьорчето носи някаква бележка на Анджи, той си вади телефона, набира написания номер и се обажда. Говори каквото говори, завършва с “ва бене, си, грацие”. Затваря: о’кей, ил ностро хотел си трова /хотелът е уреден/… и ми се усмиихва… главозамайващо…
Бинго! – вътрешният ми глас припада от радост.

Ми, наздраве!… хубаво е италианското вино.. дано не се омотам!

След малко отивам до тоалетната. По пътя до там установявам, че съм малко мека и нахилена – мдаа, признак, че трябва да мина на минерална вода.

Връщам се от кенефа и гледам – поразчистили ни масата. Анджело седи като цар насреща и ме очаква с пълни чаши за чин-чин. А насред масата се е разположила една нова елипсовида чиния с… виагра 😀  – мезе де /разни там миди, скариди, нек’ви си морски твари, дето не ги знам, но за които, нали, разправят, били афродизиак/
…Я, кой ще се сети к’во следва? 😉

Ееми, к’во – устата ми на мига се закача на ушите и по никакъв, ама по никакъв начин не мога да я върна обратно!
Анджи почва да се усмихва, поклаща глава, оставя чашата на масата и ме подканва с жест: андиамо, дите /хайде, казвай/ – Ма, ниенте, дарлинг, ниенте! /няма нищо/ – му викам…
Той не се връзва: А-ха, си… ведо уно скерцо ди нуово /да бе, виждам – някой нов виц/. Алора, дите! /хайде разказвай/
А, не, не мога да му го кажа! Не искам да го засегна!.. И неудържимо се разсмивам на глас. Той също вече се е ухилил, размахва ми показалец: йо со, ке куесто е уно скерцо, аванти, кара!… Вили, ти прегоо.. /знам, че е някой виц, хайде, давай… моля те/.
Ох, боже! Пак я втасах! 🙂

Всъщност, първо не беше виц, а виждайки чинията с морски дарове, се сещам, че ги имат за афродизиак, демек нещо като виагра. Нали така? И ме връхлита… ъъ.. една неприлична мисъл.
(Стойчо, по-добре тури една голяма червена точка тука, плийз!)  😉 (За теб – винаги! – бел.Ст.)

Забрана до 18 години

ето, слагам ;)

Та си помислям “Ааа.. о’кей, става – щото ясно е, малко ще се спи тази нощ, та, хапни си ековиагра, скъпи, да ме не мъчиш да му “бая” после…” – е, на мъжеството, де 😉
Ама той, нали вече си ме знае колко съм шантава, реши, че съм се сетила за виц. И като спомена “виц”, и оп, наистина в този момент ме изплющя един виц, та се разсмях на глас.
Вицът? 😉  Стойчо, не махай червената точка още 🙂 (няма, споко – бел.Ст.)

Значи, 22ч., денонощна аптека. Аптекарката – млада жена, симпатична. На нощното гише се звъни. Тя отива, отваря – мъж около 50-те.
Тя: Кажете.

Той, потрива притеснено ръце, чуди се някак…

Тя: Да?…

/той продължава да кърши пръсти/…

Тя: Ааа.. крем за ръце ли, господине?..

Той, набира смелост: А, не, не… мм…таковата… виагра!…

Тя му подава едно хапче, той, пак малко притеснено, но и някак гордо вече: А, не, дайте ми 5 броя!… Искам пет… ми, понеже.. щото тази вечер съм поканил пет дами на гости, та затова, нали.. е, разбирате, нали?!…

Дава му аптекарката пет таблетки виагра, отива си човекът.
На сутринта, към 5:30 на гишето се звъни. Отваря аптекарката, вглежда се – а, онзи, дето снощи купи 5 таблетки виагра – едва стои на крака, немощен някак, трепери, потрива леко ръце…
Тя: Какво, още 5 таблетки ли да дам?
Той: Ааа, не!.. Ннее, дамите не дойдоха… разбирате ли… един крем за ръце.
😀

Забранено за непълнолетни

Дотук беше ;)

 

Навън вече дъждът само капе, вятърът е колко да не е без хич, улицата отпред е като малко езеро, от зад вълнолома се чува приглушен грохот. Анджи ми подава плика с документите, сваля обувки, чорапи, тиква ми ги в ръцете, навива крачоли до коленете, казва: ту реста куи /остани тук/ – и заджапва към паркинга. Малее, до глезените, че и повече.
Малко се гърча, докато го чакам – след бурята направо е станало студено. Две минути и той пристига полека-полека.
Слиза, идва и… ееее.. йее!! това е то! 🙂

Не бях и сънувала италианец да ме пренесе на ръце до колата си.

Само два метра, обаче – факт! Може за някой да изглежда тъпо, но /дамите ще го разберат/ – един жест, който ме разположи да дам всичко от себе си нататък /както се казва/ 😉 (А сега дамите разбират ли защо мъжете обичат тънки и стройни дами? 😉 – бел.Ст.)

Тръгваме бавно и след 50 метра вече улицата е на по-високо и вода няма. Ла чинтура, бейби! О’кей – щрак. Газ!..
Хий! – давам си сметка, че той изпи над половин бутилка за кратко време, оо… бог да ни е на помощ!…
Но, докато си го помисля това, Анджи прехвърля хълма, завива надясно, спуска се пак към морето и за няма пет минути, ето, че се паркира пред хотела.
Влизаме, той ми посочва да седна ей там, отива на рецепцията, оформя нощувката. Хм, а’ да го видим моят полицай сега, как ще успее да уреди безпроблемно нещата – имам предвид, че аз съм без документи.
Но май няма проблем.
Любопитно ми е и ставам и приближавам към рецепцията – Анджело в това време вече набира кода – плаща с карта.
Младежът зад деска ми се усмихва любезно: бона сера, синьора /казва неговата фамилия!!/, коме стай? Волете куалкоза ин пю? /ще желаете ли нещо допълнително/
В първия момент не мога да зацепя мен ли пита, но няма други хора наоколо, само ние сме. Анджи ме поглежда: Си, кара? – А, нон, грацие – загрях, че аз съм синьората (еди-коя си)

Оглеждам обстановката… о, много добре.

Качваме се на етажа. О, и стаята е твърде добре…
Мия си ръцете, оглеждам се – оо, ми банята е супер, разкош! – свети като нова и с всички екстри – това, вана с хидромасаж, душ-кабина, бидета… джунджурии разни, четки-пасти, презервативи, тинтири-минтири – всичко си има бе!.. А аз нямам чисти дрешки и не мога да си взема поне един душ!… ее, нее.. бааси късмета! Ах, този Анджело, що не ми даде чантата сутринта!
Анджи говори с някой, който не успявам да видя, но пък виждам какво ни е донесъл – шампанско, чаши, салфетки, шоколад, купа с ягоди.. Гооосподии, ще падна – като на кино!… Но защо, защо този човек прави всичко това?!?… Ма, к’ви мангизи има това ченге?!

Навън отново започва да вали, но този път тихо, кротко, без екшън. Вратата на балкона е само открехната, в стаята е приятно и без климатик.
Полунощ е минало отдавна, от плейъра тече тихо една бар-музика – саксофон, пиано, балади… лелее, кърти! Размазва, ке умрем!
… Чин-чин, мия белла… чиърс, дарлинг… пием си шампанското, бъбрим си небреж… Обаче, малко съм в шах – очаквах едва ли не от вратата да ме подметне, но… само една лека целувка до момента. Направо му се чудя – нещо утечка по кабелите ли даде?
Е, да отида, значи, до тоалетната тогава и, мисля, че е време за сън. Пък после – к’вот дойде.

Надигам се, оп-паа… с тия гумени крака как ще стане номера сега?… ставам… стаавам… ама нещо май не ставаа… ааа.. май… май…  И как не!
Щото, да обобщим: една бира с пицата във Вико Екуенсе, 2,5 коктейла с лимончело, около 50 мл чисто лимончело, 3 чаши вино, 2 чаши шампанско, нищо че е в рамките на 4-6 часа – спокойно обувам кънките при това положение. И почвам да се хиля на всичко – такава ми е магията – смях и после сън. Лесна съм 😉

Анджи ме гледа въпросително. О, не, не мога да го измисля как да му го кажа на италиански, да се оправя: Лисн, хани…ъъ… уел, ду ю ноу, ай гот дранк! Ай капито? – и правя знак с палеца все едно пиеш.
Хе-хее, и той бавно загрява вече… хи-хи-хи…
Както и да е, вдигнах се. Влизам в тоалетната /обща е с банята/… Аах, ама как ми се иска да се окъпя само!… Хем може да ми подейства и малко отрезвяващо. И чувствам как побеснявам леко – заради липсата на чисти дрехи! И то заради него! Поне едни гащи да имах бе!
Присядам на ръба на ваната, опитвам се да намеря изход на проблема си… Анджи надниква: Вилии, ма коза фай? /какво правиш/
Коза! Искам да се окъпя – показвам с жестове – е куесто! – Недоумява: ма уна доча! /ами къпи се/
Ма коме? – подушвам си тениската – ит смелс /мирише/… арома ди пеше! /искам да кажа: мириша на риба/ – Усмихва се снизходително: одоре ди пеше, кара /т.е. поправя ме/ – което ме ядосва допълнително и просъсквам: ее, о’кей, нон импорта!
В този миг – хий! – Анджи прави: раз-два – и дрехите му излитат от банята – зяпвам от изненада – три-четири – хий… и моите фърчат след тях.. Амаа… Андж… – последно виждам как бие лек шут на вратата, която едно мазно казва “щрак”… Ооох, ама ще ме удушиш бе!… поемаме дъх, той, кръстосал поглед, шепне: ми дио.. о, ми дио.. –  Или аз тебе, мисля си, от вчера ти набирам!
Водата ни обгръща*…
Следва.

П.П. В тази “серия” няма снимки, защото не съм снимала в описаното време. За компенсация пускам клипче с превод. Съдържанието отговаря горе-долу на очакванията, които имах в тази история. И които не се оказаха верни. Анджело излезе по-прозорлив – който е чел внимателно, разбра какво казах 😉  Впрочем, човекът на клипчето е изпълнителят на песента,  няма нищо общо с Анджело – да не помисли някой грешно де 😉
Приятно слушане:
http://vbox7.com/play:005fd35b6d

* нямах представа, че има душове с толкова широка струя 😉 – бел.Вили. Пък аз чудех да слагм ли още един знак 18 😉 – бел.Ст.

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили


 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА КАРТАТА!

46 коментара

февр. 03 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (6): „Цонцането“ (шляенето) продължава: Вико Екуенсе

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая Анджело. Последвалата серия не е за пред деца,  а за последно закусвахме заедно 😉

Какво ще правим след закуската, ще разберем днес (признавам си, че за пръв път няма прочета текста преди да го публикувам – не смея, честно 😉 – бел.Ст.)

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част шеста:

“Цонцането” /шляенето/ продължава: Вико Екуенсе

 

 

 

Въздух!… Искам въздух!… задърпвам се усилено.. ръмжи: ъъмм… процежда: коме ворреейй.. /как (те?) искам/.. оуъххх…  тръска глава и отпуска хватката. Разлепваме се и Анджи се отърколва по гръб. И немее!
Ох, като пияна съм. Сме… Aама да не би това да беше поредната му сорпреза – навръх планината да ме удуши с целувки?!
Как си? – пита. – Е, как да съм?! За малко да ме умориш!
..И какво ли ме чака още, чудя се, докато той нещо ми разправя и то с една… ми, такааава доволна физиономияя.. и клати утвърдително глава.
Моля? Я го кажи пак, ама лентаменте, ти прего /бавничко/, че ми идва слаб тока, нещо.
Повтаря ми го – бавно, ясно, даже уверено. Ей богу, сякаш и с удоволствие – смисъла е: ето на, видя ли(!), има химия, магнетизъм, още в Спаньоли го усетих, всичко ще е о’кей, знам го. – /Е много знаеш пък! – си мисля/… И му го “връщам”: оо, си, ми сенти, дарлинг /е, да, усетих те/ 😉 … Секунда на изненада (и сконфузи ли се лекинко?), засмива се и ме плаши: хе-хе, соно пронто е субито.. десидери? /о, готов съм и веднага, искаш ли/
Хлъц – нон! нон адессо! /не сега/
Хили ми се и протяга ръце към мен.. – Сакън бе! Нон! – виквам – стоп, уейт!… стига бее.. баста!… И изведнъж прихвам… ами тя, тази ситуация… Ха-ха-ха – ама чак се превивам от смях. Той – тутка… Аз, още повече – ха-ха-ха… кис-кис-кис… – щото се сещам един виц! – ее, то иначе няма да съм аз, няма начин 🙂
И – а́ сега, иди му го рaзкажи! А трябва, че иначе сигурно ще реши, че му се подигравам нещо… Ето, пита: маа, перке ти риди? /но защо се смееш/
И почвам, значи, с малко англо-италиански думи и с мнооого пантомима, десет минути сигурно, му разказвам вица, както си седим на тревата там, навръх Монте Фаито.
Вицът ли?… Ами:
Жена се оплаква от синини по гърба и болки. Загриженият съпруг я води на доктор. Тя влиза в кабинета, той я чака в коридора. Излиза тя, той скача, тревожен такъв: какво ти е, мила? Какво ти изписа докторът? Тя: мии.. нищо, било на нервна почва, щяло да мине и така. Съпругът, възмутен: що за некадърен доктор бе?! Сега ще се разправям с него! – И се втурва в кабинета: Никакъв лекар не си ти – жената има ееей такива синини по гърба, каква нервна почва бе?! Искам направление за друг, за специалист! – Докторът го поглежда учуден: Не на нервна почва, а от НЕРАВНА почва, господине, от това са синините!  😀
Е, явно успях – Анджи се смее от сърце. Йес! – екосексът навръх планината се разминава успешно 😉
Ставаме. “Ангелчето” разправя нещо, разтърква ми леко гърба, добавя и една цунка по косата, и тръгваме по пътеката надолу към колата. Сега накъде? – питам, като се надявам да тръгнем към Соренто, голям мерак имам за там. Не знам защо, името ми звучи някак си романтично… кой знае, може би от оная популярна песен “Върни се в Соренто”?
Анджи, нехайно: е, нали правим “цонцо”, значи където стигнем… А Соренто? – питам аз с надеждица – Натуралменте, беллисима, и в Соренто – усмихва ми се..
…Въъъх – ши вземъ да съ влюбя в туй чинге!  😉

Този път ми спуска повечко назад седалката и ме съветва да си затворя очите. О’кей, слушам! /ама, на идване що спа, та не ми го каза бе, ало!.. ама айде../  😉
Но пък слизането от планината по този път /друг, не онзи, по който се качихме/ става много бързо и, може би след около двайсетина минути Анджело спира на едно уширение на пътя: алора, виени, кара… енд тейк дъ фото!

Вече знам, че не го казва току така това, за фотото 🙂

Вико Екуенсе - панорама – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе - панорама

 

След малко спираме пред една пицария във Вико Екуенсе. Гладни сме, затова – хайде на пицата!
Този път ям “наполетана” и я намирам за по-добра от “маргерита”-та. А, опъвам и една малка студена биричка към нея. Повтарям: една малка студена биричка  😉

До Соренто имаме още около 10 км, казва Анджи, и предлага първо да си направим една кратичка разходка по

Лунгомаре

Апропо, в Италия всеки самоуважаваш се град, дори и да е само с хиляда души население, си има Лунгомаре /ако е на морето/, Лунголаго /ако е на езеро/ или Лунгофиуме /ако е на река/, разказва Анджи.
Вече наядени и напити, лежерно се провлачваме под сенките, седим малко на една пейка и се наслаждаваме от една тераса за гледки към залива, Везувий и изобщо, каквото ти влезе в ль’оките /очите/…

По горната алея на Лунгомаре /долната е долу до морето/ – край Неапол, Италия

По горната алея на Лунгомаре /долната е долу до морето/

Плаж при Вико Екуенсе. Горките... нали?  ;)    Затова пък аз бях много горда, когато заведох Анджело на Албена по-късно - ахна като видя плажа там  :) – край Неапол, Италия

Плаж при Вико Екуенсе. Горките... нали? 😉 Затова пък аз бях много горда, когато заведох Анджело на Албена по-късно - ахна като видя плажа там :)

Везувий и част от Неаполския залив /ама, май зумът му е в повечко, сорри/

Везувий и част от Неаполския залив /ама, май зумът му е в повечко, сорри/

 

Анджи го играе гид – после проверих из нет-а – оказа се, че и него го бива в пантомимата, т.е. правилно съм го разбрала 🙂
Та, Наполи е не само едноименният град, а и цялата зона на залива – като се почне от островите Иския и Прочида, Поцуоли, самият Наполи, нататък всички градчета по протежението му до Кастеламаре, прехвърля се склона на Монте Фаито и се включват и всички градчета от Костиера Сорентина, т.е. от Кастеламаре до остров Капри. Соренто е втория по големина град /след Вико Екуенсе/, и е административния център на полуострова.
Всъщност

район Соренто заема /грубо/ около 2/3 от полуостров Амалфи, а другата 1/3 е към Салерно

Цялата тази област е много важна за туризма и икономиката на Италия, защото тя е много популярна туристическа дестинация от световна класа. Благословена с разнообразна природа, живописна брегова линия, мек климат, лечебните минерални извори при Кастеламаре, отличната инфраструктура и не на последно място, и заради историческото си минало.
Заради отличното си географско разположение и приятния климат, районът е бил населен още от дълбока древност. Това е доказано от археологическите разкопки около Вико Екуенсе, които са разкрили некрополи от 7 в. пр. Хр.

Римското име на Вико Екуенсе било Аекуана

и се смята, че корените му се отнасят дори към времето на етруските, които са предшественици на Римската империя.
По времето на Римската империя Вико Екуенсе бил вилната зона на римските патриции, с красиви вили и градини. Името му Аекуана дори е споменато в поемата “Пуника” на древния поет Италикум Силиус, като родно място на героя му Мурано, който загинал в битката при езерото Тразимено през лятото на  217 г. сл. Хр., т.е. при втората пуническа война между Картаген и Рим. Езерото се намира точно до Перуджа, на около 160-170 км на север от Рим.

Vico Equense Неапол, Италия
До към 600 и някоя година сл. Хр., Вико Екуенсе е във възход, но със западането на Римската империя запада и градчето, и за следващите 5-6 века почти се изличава. Отново го възраждат дукът на Соренто и кралят на Неапол към края на 13 век, като си строят там “палацо”-та, които ползват като вили, но много бързо в началото на 14 век във връзка с това, наново се оформя и селище с крепост. По същото това време построяват и катедралата, която съществува и днес, и, де факто, е единствената готическа катедрала на полуострова… Но точно в момента е затворена – вероятно ще я отворят към 17 ч. за вечерната служба – казва Анджи. А на скалата над морето се намира и Кастело Нормано, но оставихме влизането вътре за друг път.

"Киеза" /църква/, но тази е друга, кацнала над морето

"Киеза" /църква/, но тази е друга, кацнала над морето

 

Днешният Вико Екуенсе е малко като “разлят” по брега и по склоновете към планината. Центърът е малък, скупчен общо взето над пристанището /всяко градче тук, колкото и да е мъничко, си има пристанище/. Няма някакъв типичен Чентро сторико, повечето сгради са съвременни, но не модернистични. Хотелите са от различен клас и мащаб, и като по правило са с басейн, красива градина и наблюдателна площадка – е, тук белли висти Бог е раздавал с шепи 🙂

Няколко снимки, конкретно от Вико Екуенсе:

 

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе

Пиаца "Умберто I" /мисля/ – Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Пиаца "Умберто I" /мисля/

Ограда на къща във Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Ограда на къща във Вико Екуенсе

"Скалата на Маргарита" долу в залива - отгоре й местните рибари са поставили иконостас или нещо подобно

"Скалата на Маргарита" долу в залива - отгоре й местните рибари са поставили иконостас или нещо подобно

Централната част на Вико Екуенсе /гледано от хълма/. В центъра се виждат купола и камбанарията на историческата готическа катедрала.

Централната част на Вико Екуенсе /гледано от хълма/. В центъра се виждат купола и камбанарията на историческата готическа катедрала.

 

Вече ми/ни се пие следобедно кафе, но нашата крайна цел е Соренто. И Анджело казва, че се сеща за една страхотна пастичерия /сладкарница/ с тераса и виста манифика /великолепна/ към Неаполския залив и Везувио, която е точно в Соренто. О’кей, става, айде да ходим.
Но, казва, първо да спрем на бензиностанцията. Макар че малко трудно страничен човек /като мен/ може да разбере това, подобно на градчетата преди Кастеламаре, и тези тук се преливат едно в друго. Непосредствено след/до Вико Екуенсе са Сеяно, после Метакиаро, Мета ди Соренто, Пиано ди Соренто, Сант’Анджело и Соренто. Всъщност всички те са като квартали на един град. И са си така, като навързани едно след друго, не знам що ги водят отделни селища.
На бензиностанцията телефонът на Анджи изведнъж звънва, той прави недоволна физиономия, но виждайки кой го търси, вдига: пронтоо! /ало/… си.. ма нон, нон адессо… ормай… допо домани.. Масимо, соно окупато.. нон че.. дъррррр /дълго и неразбираемо /… о’кей. Ва бене!
Казва ми нещо, тръгва, след 50 м завива наляво и след минута, може би, спираме пред една къща, малко преди пътя да тръгне нагоре по баира. Казва, че “пер моменто” трябва да се отбие до един колега, но.. е, ще се забави само 5 минутки вероятно – трябвало да вземе някакви документи, които онзи /май/ всъщност му бил занесъл в Кастеламаре тази сутрин /а трябвало снощи/, но ние вече сме били излезли. Папката наистина му трябвала за в понеделник. – Добре де, викам, отивай, не ми се отчитай, само да не ме забравиш 🙂
Усмивка, навежда се към мен и ми засилва една протяяжна целувка… И, а-хаа да затворя очи, щото ги затварям ль’оките при подобни случки – в този миг виждам един.. хм, така, леко дебеличък колоездач, насреща по тротоара, как кара, вторачен в колата, и в нас явно, и как в същия този миг, както така се е концентрирал, нацелва перфектно уличния стълб, изхвръква от колелото и тупва тежко на паважа, а колелото казва “дрянн” на една страна до него 😀
Избухвам в смях. Анджело се дръпва учуден, после вижда ситуацията. С “ооо, манаджя!… мадонна мия! ма, кее…”  излиза от колата, онзи в това време се дупи, пъшка и изправя. И се почва едно маане на ръце, една джабала… айдеее…
След няколко минути Анджи ми представя Антонио, куджино ди секондо граде /втори братовчед/. Пак ми казва “само 5 мин.” и изчезва.
Антонио ме оглежда любопитно, бих казала, дори много любопитно, ухилен е направо до ушите, приказва нещо, явно иска да си поговорим, но аз, за съжаление наистина,  почти нищо не му разбирам и вдигам рамене – той накрая мирясва, вика “чао!”, мята се на колелото /явно излезе здраво/ и направо скоростно офейква.
Почвам да разглеждам пустата улица. И да чакам.
И си чакам… Май минаха петте минути… Говоря малко по телефона – да ги чуя как са вкъщи… мисля си разни неща… Станаха 15 минути вече… Виждам някакво списание на задната седалка. Вземам го, разлиствам го – ъ!.. Хм… някакво специализирано ли е… Ъ?!… криминално ли е…  опитвам се да прочета нещо… офф… не разбирам нищо – едва ли не на всяка страница се срещат думи като джустиция /правосъдие/, джудиче/съдия/, ледже /закон/… авокато /адвокат/… публико министеро /това не го знам какво е, някакъв министър може би? – обществен министър, ха-ха и такъв ли имат в Италия, какво прави той пък? 🙂 … офф, нищо не му разбирам на това списание.. и снимките му никакви… К’ви глупости чете тоя Анджело само… ми да, то мъжете, май са все еднакви – дай им само спорт или политика… или пищови… хм… и “мръсни” желания  😉
Oф, да му бях казала да ми пусне барем музиката… хм… дали… а, този клавиш ли e… А, тръгна бе!… Яя, неаполитанска е май… естествено (!)… та да не мога нищичко да й разбера… Красива е, обаче… ох, тия италианци…
И си чааакам…
Ровнах после след няколко дена из нет-а, ето я песничката:

http://youtu.be/zRECgdghQCI

 

Та си чааакам…
Следваа… 🙂

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът 

 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

33 коментара

ян. 18 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (5): Италианска целувка

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , яоставихме безнадзорно да се запознае с полицая Анджело. За последната серия не искам да споменавам пред щерка ми, а днес ще видим какво се случи на сутринта 😉 

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част пета:

Италианска целувка

Отварям очи.. като зелено, като размито, като в бяла рамка… Фокусиирам – широко разтворен прозорец; полупрозрачното перде, посъбрано в единия му край, се поклаща леко, а вън блести в матово зелено..ъъ.. а, планина е…
Хий! Италианецът! Аз съм в дома на онзи италианец!
Поглеждам – другата половина на леглото е непокътната. Оохх.. И изпитвам признателност, само че не знам към “онзи” на небето ли, към Анджело ли…
Но, нощес си легнах на затворен прозорец, да не ме ядат комари, помня; завих се само с чаршаф, защото ми беше топло, помня. А сега в стаята е хладно, а върху мен има и тънко одеяло. Значи съм спала като пън.. докато някой ме е обгрижвал, хм.
Сещам се за признанието на Анджи снощи – за “пеперудите” му – и се усмихвам – как образно се изрази, без груби намеци… браво му! :)… де да можеха всички мъже така.
И съвестта почва да ме яде – ти, синьора, обаче, си една голяма нечестна… хм, тиква! Що не си каза, че и той вчера на два пъти ти спря тока?! Що се правиш на вода ненапита, чунким не те влече, а?!
Парирам: що!… мии… даа.. да му кажа, че после току виж сме се заиграли… непринудено… и Неапол – в канала, а? Не съм тръгнала на секстуризъм, без тия!
Измъквам се от леглото, надниквам през прозореца – леелее… ама той живее в полите на планината бе! Ау, щастливец! Все едно на края на Драгалевци или Бояна! Виж го ти ченгето… а заливът и Везувий значи са от другата страна на блока – аха, откъм неговата спалня 😉  Дали е станал вече?

Тихичко се измъквам от стаята, слухтя – тишина. В кухньохола няма никой, само пердето се клатушка от течението – и оттук гледката е към планината, снощи в тъмното не обърнах внимание. То и на тръни малко бях, но сега.. сега, странно, но съм напълно спокойна.
Хии, 8:45 било! Нямам време, айде, трябва да заминавам, нали искам да видя… к’во да видя? Ми, Помпей… или да се върна в Неапол пак ли?.. Е, не, айде стига му сега на Наполи. Ама нали днес щях да ходя до Соренто, бе!
Но не мога да се измъкна “по терлици”, в никакъв случай! Човекът се отнесе с мен като човек, пък аз да се правя зорлем на дивак – не, категорично – не съм чак такава простакела!
На пръсти се вмъквам в банята, обливам се с един светкавичен душ, като се старая много да не шумоля. Обличам се, прибирам си партакешите, поопъвам леглото. Кафе ще пия някъде навън после. Но, първо да му благодаря и.. да, преди още да се е светнал – чао!

Чуквам леко на вратата на спалнята му. Тишина. Пак чукам, по-отчетливо, пак нищо…хм.. Анджело?… Отваарям полека – а! никой!… Анджело? – тц…
Опъвам уши и край “габинето” – ни вопъл, ни стон… Анджело?.. Анджии?… почуквам на вратата, ослушвам се – пас… чудя се… колебая се.. е, натискам полеека дръжката – стига бе! И в кенефа го няма! Липсва от къщи си!
Отивам до входната врата – да-да, надай се – заключено. Е, браво!!
Значи съм арестувана. Сега остава да не ми се появи два дена, и в понеделник самолета за София – фъррр – без меня! Малеее, що проблеми после…
Мисли, момиче, мисли!
Връткам кръгчета из кухньохола, разсъждавам.
Да са го извикали спешно по служба? – Оглеждам се за бележка, евентуално да ми е написал нещо, час ли, к’во ли, знам ли – тц.. Тръшвам се на канапето и без да искам бутвам леко с коляно масичката отпред. Екранът светва. А!
Има нещо написано на преводача, взирам се, пише (буквално): Не се тревожи около мое момиче, аз се връщам след малко.
В същото време се чува глухо дрънкане на ключове, входната врата се отваря (ох!), влиза Анджело: Еей! – ослепителна усмивка и светкавична серия въпроси: Чао, кара, коме сей? Ай фатто звеляре? Ай дормито бене, е? – пуля се: ъ, к’во? /как си, наспа ли се, добре ли спа/
Ами, ходил човекът на пазар рано-рано… а яз – айта! – и си мислиМ веднага глупости – еепаа…  😉

Ей, тия италианци бее!
Искам да му кажа, че ще си тръгвам, да не се притеснява за мен, аз ще си пътешествам нататък, а той ми намига съучастнически и шета из “кучина”-та… усмихнат, тананика нещо “сен-ти-менти… ля-би-ринти.. тра ди ной” /чувства.. лабиринти.. между нас/ – хоо… хо-хоо, нее… нее… /мисля си/.. ако остана още малко край тебе… ще видиш тогава ти… такива лябиринти… хо-хоо… – защото той е на възраст, за която се твърди, че мъжете.. не само искат, но и знаят как, и могат… ми, всичко 😉 … но и аз не съм вчерашна  – и едно “мазало” ще станее… мамма мия… 😉
Значи, за да останем приятели, аз трябва да си тръгна, ама веднага. Или.. ах.. ах, вътрешният ми глас.. ах, само да ми падне… да го питам защо сега трае, защо сега не дава акъл?!

Насочвам се към лаптопа, а Анджи: Вили! – показва една голяма чаша: куеста ва бене, е? /тази става ли? – снощи бях споменала, че сутрин пия много голямо кафе/.. Е, не мога да му откажа – о’кей, печелиш, ще пия кафето с теб: Си, бене – усмихвам му се и аз.
Кафе, мляко, препечени филийки с пастет, “сфолиателле”, череши – хапвам една филийка, сутрин не ми се яде много. Но сфолиателле-те, т.е. кифлички с крем, определено ми харесват… и омитам две  /ехо, препоръчвам ги!/
Измивам набързо чаши, чинии от закуската – ми и аз да направя нещо за него, не съм саката, нали така 😉
Насочвам се пак към компютъра, та да му обясня намеренията си, но той ме спира с ръка: сей пронта? /готова ли си/. Кимам. Щрак, затваря лаптопа… Ъ!.. Дове е фотоапарата, пита, прави жест като “дай го” – вадя го от чантата. Хваща ме за ръка: алора, андиамо!… Ама, къде? Анджи, дове? Казва нещо, което не схващам и ме мъкне към вратата.
Стоп, Анджело, стоп, плийз! – Пуска ме, гледа въпросително.
Връщам се в стаята, вземам си чантата. Той: ааа, нон! Ай нон бизоньо.. Лашаре! /не ти трябва. Остави я!/ – Измъква ми чантата от ръцете, леко я метва на канапето, провесва ми фотоапарата на врата и направо ме избутва през вратата: алора, андиамо, бейби… дай, дай!… /да тръгваме… хайде, хайде/
На площадката на етажа сме, той заключва, аз се обяснявам, че трябва да си взема поне портфейла – нали, как така ще вървя някъде без пари и документи?: Уейт, Анджи, уйет а минит – май мани, май докимънтс, май уолит… лисн, Анджи, ай нийд ъф дем! /англ., чакай малко, трябва ми портфейла, парите и документите/
Той: мани? /ръце/… чуди се, вдига рамене… мани?… ааа, солди! /пари/… маа, солди, документи.. перке?… ма, йо соно кон те?! /нали съм с теб/, нон ай бизоньо.. о, вай! лашаре!… Андиамо, кара, нон ти преокупаре! /хайде, не се притеснявай/ – и като малко дете ме тегли по стълбите – Форца, рагаца, форца! /айде бе, момиче, върви!/
Вече сме долу пред входа. – Анджело! Плийз.. дове.. ъъ.. дове андаре? – Спира се, уж се чуди, усмихва се: ее, андаре а цонцо! – Кк’воо? – отваря вратата на колата: екко.. прего, мадам. Тъкмо да потегли, питам: о’кей, моменто, тел ми нау..ъ.. димми, ке коза е “цонцо”?
Вдига вежди, ухилва се: цонцо?… хе! ма.. цонцо!!
И пуска в действие ръцете: цонцо*…ъъ… ной каминямо (сочи ни двамата и с 2 пръста имитира ходене).. лентаменте (с длан, като яваш-яваш).. е нон пенсаре а ниенте (сочи си главата и с показалеца като “не”)… си, йес.. Ай капито? /амии, май – изтълкувах го като че ли ще се мотолявим някъде и няма да мислим с главите си/

Паркира точно до гарата, на която слязох предната вечер. 20-тина метра по-натам, оказва се, е долната станция на фунивията /лифта/.
О-хо! Нямах представа, но – бива си я идеята му!
Автомата ни маркира билетите и минаваме – на пет метра чака кабинката. Анджи кавалерства: прего, синьора, мия, прима сорпреза! /моля, първата ми изненада/.
Поглеждам го със смесени чувства – сякаш все още малко ми се иска да се чупя и да си джугам сама, а пък, всъщност, и ми е гот да е до мен… За миг през лицето му минава сянка, навежда се към мен: ей, бамбино, ма ту ми паура, е? о, соно кон те, тезоро, транкуиламенте!
/страх ли те е? аз съм с теб … спокойно!/
Я, глупости, аз съм като децата – кефя се да се возя на лифт. Обаче, що е то “тезоро”, питам?
Гледа ме.. едно такова… аайдее… коленцата ми… /хии, спри бе, ааа.. припадам бе!/…
Усмихва ми се: ее, тезоро**… тезоро… е, куалкоза комее /нещо като/… коме бейби.. коме лав… коме ай лав ю…
Ококорвам се: К’воо?
“Дзъррр” отнякъде, кабинката нещо скрръц.. джвак… един чичка се провиква нервно и Анджело ме набутва в кабинката. Вратата се затваря. Фиююю… потегляме. Анджело веднага ме тиква в долния ляв ъгъл и ме загражда откъм гърба.
Ха-хаа.. – хитрецът ми той… добричкият ми – дебелите германци край нас няма сега да ми се бутат.
Кабинката вече лети над покривите, а Анджи шепне подканващо: ее, алора, бейби, дай спара!.. гоу… шотинг! /хайде снимай/

 

Кастеламаре ди Стабия и Везувий от лифта – Неапол, Италия

Кастеламаре ди Стабия и Везувий от лифта

Кастеламаре ди Стабия и Неаполския залив от лифта – Неапол, Италия

Кастеламаре ди Стабия и Неаполския залив от лифта

Пътят за Соренто и част от пристанището на Кастеламаре ди Стабия от лифта – Неапол, Италия

Пътят за Соренто и част от пристанището на Кастеламаре ди Стабия от лифта

Кастеламаре ди Стабия, Санта Мария ла Карита, Торе Анунциата, Помпей и др. градчета край южната част на Неаполския залив, гледка от лифта – Неапол, Италия

Кастеламаре ди Стабия, Санта Мария ла Карита, Торе Анунциата, Помпей и др. градчета край южната част на Неаполския залив, гледка от лифта

 

За осем минути сме на Монте Фаито, така се казва планината. Горе вече, от една табела разбирам, че сме на височина 1140 метра. Анджело помага за останалата информация: Природата ни е дарила прекрасната планина Фаито. Някой си на име Иво Ванци /по някое време/ за около едно десетилетие създал всички удобства за живот в /някакво там/ планинско село. Съответно всички туристи му отправят гореща благодарност и т.н. Написано от Енрико де Никола на /някакъв камък там наоколо/ на 19 септември 1959 г.

На Монте Фаито – Неапол, Италия

На Монте Фаито

 

И още няколко думи от една информационна листовка, пак от там, при горната станция на фунивията. Мисля, че е  любопитна информация:
По време на Римската империя Сорентинския полуостров /сега официално май е п-в Амалфи/ бил любим курорт за аристокрацията и богатите търговци. Планината тогава се казвала Монте Аурео. Но я наричали също и Монте дел Латте /млечната планина/, заради специалните терапевтични свойства на млякото от животните, които пасели по склоновете на планината. А днешното й име произтича от местната дума “fagetto” /фаджетто/, което означава “букова гора”, тъй като в планината от широколистните дървета преобладават особено буковите, но и дъбови и кестенови дървета. Да, ама аз добавям, че има и ей таквиз 😉

На Монте Фаито – Неапол, Италия

На Монте Фаито

Тръгваме по-нататък по тесен асфалтиран път като алея, сред рехава борова гора. Тук е свежо, приятно прохладно и мирише толкова приятно на бор. По земята – шишарки – хе-хее, сякаш съм на Витоша!
Вървим, не знам колко, може би към 500 метра през тази гора, после и сред някакви широколистни дръвчета из една поляна. Срещаме разни хора, че и туристи /планинари/. Ами днес е събота, а Монте Фаито е нещо като Витошата на тукашните хора.

От време на време измежду дърветата надзъртат  Везувио и залива, но Анджело все ме придърпва да не се спирам и зазяпвам, защото “нон че темпо” /няма време/. И все разправя нещо, разяснявайки с ръце 🙂 Изглежда иска да ми покаже нещо по-така.
Снощи ме  разсмя като каза /чрез Гугъл/, че това маане на ръце било вродено на италианците и особено на неаполитанците, и поясни: ако искаш да накараш един италианец да млъкне, просто му вържи ръцете отзад  😀

И излизаме на едно високо и сравнително открито място – хората са направили и площадка, откъдето човек да се покефи. Анджи казва, че това е едно от любимите му места – просто идвал, стоял половин час под небето, гледал, вятърът му продухвал главата и после пак можел да мисли. И, ето я тази сорпреза секонда или, “панорама моцафиато” /т.е. втората изненада – панорама, спираща дъха/

 

Костиера Сорентина - най в дъното вдясно се вижда остров Капри /разбира се, зум на макс/ – Неапол, Италия

Костиера Сорентина - най в дъното вдясно се вижда остров Капри /разбира се, зум на макс/

 

Наслаждаваме се около двайсетина минутки, сочи натам, наонам, обяснява – аз кое разбрала, кое хич.. Всеки случай е ясно и без да ми го казва, че Монте Фаито е една доста приятна малка /сравнено с други/ планина. Да, казва Анджело, “белисима монтаня”  🙂
Такаа.. усмихва ми се и допълва, че това не било “тутто” /всичко/. Поглежда си часовника, гладна ли съм? – не, не съм още. Добре, казва, сега ще слезем долу до колата и ще отидем до другото мое любимо място, а после ще обядваме там някъде.
И къде е това, питам? – Ее, ма куеста ла мия сорпреза терца! /на това не му трябва превод, нали? 😉
Смея се: маа… куанте сорпрезе.. ю хев?
Вдига рамене: мм, йо нон со.. ай донт ноу… Ухилва се – о, екко, сопреза нуова: форца джелато! /ето, нова изненада: хайде на сладоледа/ и ме помъква към сладоледаджията в единия край на панорамната площадка.

Изобщо забравих намерението си да миткам сама. С всяка минута, все по-добре, дори и без Гугъл, се разбираме. А езикът на ръцете, мимиките и очите, наистина е уникален! Но, факт – аз разбирам все повече италиански думи, той пък – английски.
Кара малко по пътя за Соренто и завива наляво. Този по-тесен път тръгва из планината и съвсем скоро става абсолютен зиг-заг нагоре. Пак сме из Монте Фаито. Ама нали вече бяхме там? Не, казва, не сме били там, имай търпение.
Бе, то не бяха серпентини, не беше чудо! Хвана ме морска болест направо! Лелее.. така ми се сгади – и сигурно добих вид на припикано мушкато, щом Анджи млъкна и даже намали съвсем музиката. Аха-аха и, за една бройка, и да изкарам и сладоледа, и кифличките, и черешите – като тръгнаха нагоре-надолу като асансьор из корема ми – лелее в чудо се видях… И таман вече да река, аман-заман, моля ти се, спирай, иначе ще има да чистиш из колата – оп, излезе на едно асфалтирано разширение като малко паркингче, и се намести под едни пършиви дръвчета. Разгеле!
Подава ръка, измъква ме из колата, клати глава съчувствено, оправя ми нещо на косата, приказва ми нещо, ама кротко, загрижено такова. Дава ми да пийна водица… Лъхна и малко ветрец, хеле посефирясах се. Да тръгваме ли, пита. Ми добре.
Хваща ме за ръка, води… Оглеждам се – ай, боже, ма къде ме докара из тия генгерлици бе, човеко – егати изненадата дето я измисли! – наоколо едни треволяци, едни храсталаци, камъняци… еее там пък, в далечината, и едни сателитни антени на най-високото щръкнали, лъщят – ретранслатор някакъв ли? Но, вятърът още по-задуха на откритото, и току съвсем ми светна. Как си, пита, студено ли ти е – не, добре ми е, таман се оправих, мерси.
Къде бе, Анджи? – Ела, вика, ела – пак ме лови за ръка и ме мъкне по тая стръмна дива ливада, на връх планината явно. Вятърът леко брули, ама не е чак много студено. Отдясно едни канари, като нахвърляни, едни чуки още нататък, които пък ее, ооще по-натам някъде, се спускат къде рязко, къде не чак, и се оформят в по-заоблени и меки хълмове, сред които се виждат и нагушени къщички с градинки и лозя, мини градчета или селца – някои по склоновете, други – както пишат в романите – из пазвите на планината.

Монте Фаито - някъде по пътя към върха – Неапол, Италия

Монте Фаито - някъде по пътя към върха

Малки селца, градчета и курорти из дебрите на Монте Фаито /зум/ – Неапол, Италия

Малки селца, градчета и курорти из дебрите на Монте Фаито /зум/

Малки селца, градчета и курорти из дебрите на Монте Фаито /зум/ – Неапол, Италия

Малки селца, градчета и курорти из дебрите на Монте Фаито /с много зум/

 

За миг, изведнъж вятърът изфиряса, и онова слънце като се облещи отгоре – пече, амаа… и оо, ама какво приказно синьо небе, направо на една ръка разстояние – иска ми се да го пипна чак…

Я! Анджело мълчи! Че как така?
Анджи, викам, кажи де, къде сме, къде отиваме?… О, няма нужда да казва – изведнъж храстите свършват и се оказваме…
на ръба на планината! Ето я сорпреза терца!


Костиера Амалфитана /зум на макс/

Костиера Амалфитана /зум на макс/

 

Морето долу блести с цялото си великолепие – леелеее… маалеее… уауу… какъв невероятен син цвят /това ли е то аквамарин?/, а яхтите са направо като бели точици.
Анджи ме гледа, светнал от радост, целият усмивка… боже мили, ама наистина, нямам думи, наистина ми спира дъха – гледката.. той самият… простенвам: ооо!
И спонтанно, без грам мисъл, се хвърлям на врата му и му лепвам една звучна целувка – огромно благодаря, миле грацие, тенкю веери, вери мач, ангелчето ми!
.. Хм, май не го очакваше – тутка нещо… Ее, ми аз мога да сорпрезя, к’во!  😉

Глеедам… дивя се… във възторг съм – прав е, наистина е “виста спетаколаре” /поразителна гледка/ – това е, както разбирам, половината Костиера Амалфитана! Ехаа, и през ум не ми беше минавало, че може да дойда тук.
Като ветропоказатели се връткаме на всички посоки. Той ми обяснява – натам било Соренто, обратно по диагонал, еей натам в далечината, в кьошето – Салерно, долу бил Позитано, по-натам Праяно, после Амалфи…
Ох, иска ми се да видя и тях, но няма да имам време, да му се не види.

Но вече знам, аз пак ще дойда тук!

 

Позитано - гледка от ръба на планината /с много зум/

Позитано - гледка от ръба на планината /с много зум/

 

Анджи ме подсеща за фотото. О, да, разбира се, време е да се разснимам!
И решавам, че нали съм, малко така, по-дребосък от него, значи виждам по-малко. И, ето ти сега – малко акъл пак, ама навреме, нали  😉 – оглеждам се и виждам един по-голям камък, може би към 50 см стърчи. Покачвам му се с намерението да снимам по-панорамно, уж.
Анджело ми приказва отдолу, дава акъл нещо, сочи насам-натам. Ох, още съм толкова впечатлена от гледката и съм му толкова благодарна на този човек…  Музата ме налита изневиделица – и, качена на тоя камък, се обяснявам: уел /ами/… Анджело!… ъъ.. асколта ме: ту сей молто бене уомо… а, не… ъъ, гуд… аа, буоно! ай капито? /чуй ме: ти си много добър човек/… ъ, мио…ъъ… ееми.. уно гранде, ама гранде(!) е реале анджело!… Разтварям и размахвам ръце, сякаш фърча – за да дообясня нагледно какво имам предвид, че той е един истински “ангел”, демек от ония, от религията, дет’ фърчат и вършат добри дела…
Той, душата, явно разбра, ми се ухилва до ушите 🙂
… А! – тоя камък нещо.. ох, какво.. ох, мърда.. ама клати се… оооп-оп-оп.. аз губя равновесие… и се забивам с все сила право в ръцете на Анджи. От това той също изгубва равновесие, залита назад, спъва се в нещо и се срива на гръб.. стене, ама и не ме изпуска.
Божичко! Забравям всички други езици и пердаша на български, опипвам му главата: Анджи, удари ли се бе, боли ли те, къде, как си? Отвори очи, миличък, кажи!.. Анджи!… боже… Анджело!
…”И филети туа камера” /апарата ти ме изкорми/ – простенва…  Хии! – обектива ми! – отдръпвам се – нали апарата ми виси на врата, та понечвам.. но Анджело се възползва на мига – светкавично ми измъква фотото, оставя го на тревата и в същия миг ме преобръща.
…Ах, ти, хитрецо! Стенеш, а? Мамиш! – но не мога да помръдна от тежестта му – навежда се баавно… спирам го с длани, чудя се сега какво да правя, става напечено… соча с очи към небето: о, лук, сии дъ скай, итс соу блу… софт… грейт… риъли.. соу найс – задържа, поглежда с половин очо нагоре и пак наблюдава напъните ми с оная си своя лека усмивка – минавам на италиански – сиело, Анджи, сиело! гуарда, сиело.. е кози белло, кози..ъъ.. блу.. ъъ…. си, азурро!… е кози вичино!! /гледай, небето е така красиво, синьо.. и е толкова близо!!/
Вече не мога да го удържам… не издържам и на очите му.. и този негов омагьосващ глас, сега лееко пресипва, почти шепнешком “ма, йо соно вичино а те.. ди пю.. мия белла..” /но аз съм още по-близо до теб/ – Волята предателски ме напуска… и ръцете ми изневеряват… очите се затварят и се разтапям… разтаапям се в ръцете му, под настойчивите му устни… И все ми е тая, ако ще и Везувий да изригне сега…  😉

 

Костиера Амалфитана

Костиера Амалфитана

Костиера Амалфитана

Костиера Амалфитана

 

За феновете на тази романтично-комична италианска история, един поздрав за търпението, с което чакат продължението 😉

http://www.youtube.com/watch?v=zrGnC-bNV7A

следва

Автор, снимки: Вили   022_girl_in_love

П.П. Няколко дни по-късно, справка с речника:
* zonzo /цонцо/ – разхождам се, шляя се, мотая се
** tesoro /тезоро/ – съкровище; разг. съкровище, миличко

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът 

 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ

43 коментара

« Newer Entries - Older Entries »