Archive for the tag 'любов'

апр. 06 2020

Любов по време на коронавирус

Адриана ще ни води из любовта 🙂 Приятно четене:

No responses yet

мар. 16 2013

Автостопът на гаргата

Какво може да ѝ се случи на една гарга рошава, тръгнала на автостоп, ще разберем в днешното съботно четиво 🙂

 

Приятно четене:

 

 

Автостопът на гаргата

Целуни ме, аз съм шофьор

Отдавна не съм писала за пътуванията ми на стоп, а те бяха доста през последните пет месеца. Имаше интересни, имаше скучни, имаше приятни, имаше и досадно дълги и бавни. Бяха толкова много за толкова кратко време, че вече са ми в мъгла. Но последното ще го помня дълго време.

Бях го решила от два дни – във вторник, след работа, хващам стопа, отивам да проведем очи в очи тежък разговор с предсказуем с голяма вероятност край и през нощта се прибирам с рейса. Просто нямаше друга възможност за следващите поне 20 дни, предвид зле направената ми програма за този месец, а не можех да издържам повече.

 

И така, в 10:30 сутринта вече мятах на изхода на града.

Точно пред мен взеха един „колега“, така че започнах на чисто. Не чаках дълго, но пък ме взеха за 20-тина километра само. Между другото, тук може би трябва да вметна няколко думи за това какво се случва с моя проект „Паноптикум на стопа“. Започна добре и вървя така година и нещо, през което време така или иначе почти не пътувах. През последните пет месеца обаче навъртях доста километри, посъбрах и малко снимки. За жалост тенденцията е все повече хора да ми отказват на молбата да ги снимам, с един, друг или никакъв аргумент. Така стана и при това пътуване – още първият качил ме не се съгласи и на мен ми мина меракът да питам останалите. Така че нямам нито една снимка от това култово пътуване, за което ме е яд, трябваше поне последния да снимам. Но пък там може да имам шанс да се поправя 😉

От там пак без да чакам много, ме взе един раздрънкан микробус, на който дори не бях махнала, ама няма да го връщам я. И той за късо разстояние. Остави ме на една бензиностанция, където пак застанах да си опитам късмета. Тук открих, че рома с кóла, който си бях приготвила (за пръв път си вземам пиене, макар много пъти да съм се канила), се е поразлял и в раницата ми мирише на спиртоварна. Отпивах един гълток, за да намаля напрежението в шишето, когато от бензиностанцията ми свирна един малък син камион. Нали съм си недоскив, а и беше далече, реших, че се познава с моя микробусаджия и му обърнах гръб. Спря нова кола, пак за кратко разстояние. С това накъсано пътуване с бавни коли ми отне около час и половина да мина магистралата и

да стигна до разклона за Русе

Надявайки се на повече късмет оттук нататък, отпих нова глътка от Капитана и пак замятах.

Камионите по дефолт не ги спирам,

докато не се закучи стопът за повече от 30 минути. Понякога дори се обръщам леко с гръб към тях, за да е недвусмислено, че не ми се пътува с камион. Но днес явно беше денят на непоисканите услуги и до мен спря същото онова синьо камионче, което беше свирнало по-рано. Вътре – „колегата“, който тръгна минути преди мен още от началото и един ухилен до ушите шофьор.

Автостопът на любовта

 

Заляха ме смесени чувства, когато

разбрах, че пътува за София.

Ура, няма да се прекачвам повече! Ужас, с това ще пътувам до утре! Че и отбивка в Габрово се налагаше да има. Колегата беше до Велико Търново и тогава реших – слизам на разклона за Габрово, пък ако камионът свърши с товаренето преди някой да ме е взел, си ме прибира отново. Решено!

[geo_mashup

 

Да, ама не. Колегата упъти шофьорчето, което никога не беше минавало по този маршрут, по един път, който и на мен ми беше непознат – директно за Габрово. Вече бяхме излезли от Търново, докато разбера къде сме на картата и накъде сме тръгнали (щото, нали, географ съм…). Примирих се, че планът ми за по-бързо придвижване отпадна, но честно казано, не се дърпах много, понеже компанията ми беше изключително приятна. Още със самото качване, нещо в мен прещрака и яхнах вълната на майтапа. През цялото време бях изключително бъбрива и остроумна, нещо, което не ми е привично, особено когато целта на пътуването ми е да сложа кръст на любовта си. Имаше нещо в този човек, което ме предразполагаше да забравя всичко това и да се чувствам весела и щастлива. Разговаряхме за какво ли не, разказахме си една торба вицове, а как палаво ме гледаше… :-/

Да, знам как звучи всичко това – като някакво долнопробно клише. Но аз, понеже съм различна и изключителна B-) (и край мен всичките циганки мрат), просто няма да обърна внимание, ако попадна на това клише – тъп простак шофьор, който се прави на интересен, само и само да му пусна.

А тук намерих нешлифован диамант,

с когото обсъдихме шестте жени на Хенри VІІІ, бай Иван – турчина, който е единственият българин в с. Български извóр, Барселона, испанците и езиковите недоразумения, нещата от живота, любовните ни мъки и още куп разнообразни теми, като съвсем подчертано не говорихме за пари, политика и икономически проблеми. Решил човекът, и станал студент в УНСС, ей така, що да не го направи. А ми е набор. Освен това свири прекалено прилично на електрическа китара (гледах клипче), барабани и клавишни и има прекрасни светли очи с пламъче в тях и усмивка, която не слиза от лицето. С две думи – паснахме си като кренвирш и хлебче!

Отбивката в Габрово отне доста повече време

от предвиденото, така че изгубих надежда да стигна преди 19ч, което беше моята цел. Камиончето, наричано галено „Синята лястовица“, направо береше душа по пътя, особено след допълнителното натоварване в града на смеха. Но пък явно бяхме натоварили и част от този смях при нас, понеже продължавахме да си пускаме бъзици, да говорим за какво ли не и да се заливаме от смях.

Някак съвсем естествено между нас се прокрадна и сексуалното привличане, а искрите, които прехвърчаха, ставаха все по-пожароопасни. Изкушението да завием в някоя горичка беше голямо, но аз все пак бях тръгнала да върша работа, макар и толкова неприятна, че да не ми се искаше да стигна до целта. А и от някаква криворазбрана моногамност не желаех да обърквам и без това обърканите си отношения с доскорошната ми голяма любов.

Автостопът на любовта

Със стъмването и наближаването на магистралата, искрите ставаха все повече, докато накрая той спря в една отбивка и каза:

„Искаш – не искаш, сега поне ще те поцелувам!“. И го направи.

А аз не се дърпах, даже и от кумова срама. На фона на душевната катастрофа, която се случваше вътре в мен, това беше като балсам. Спрях да мисля за друго, освен за това колко мек е езикът му и колко ми харесва да ме гали по гърдите. Беше толкова приятно за миг поне да се отдалеча от тягостните мисли за това, което предстоеше и да видя отново как някой ме желае и харесва – такава, каквато съм.

Не спираше да ми виси като дамоклев меч

разговорът, който бях дошла да проведа

Ако не беше той, вероятно щях да се съглася да прекарам още някой и друг час с пилота на синята лястовица, през което време да се забавлявам с него и въобще да не се сещам за първопричината за моето пътуване, но това щеше да обезсмисли изминаването на 1000 км. Вече беше ясно, че няма да успея да стигна преди 19ч, така че ми оставаше само да се надявам, че когато пристигна, ще намеря изстиващата си любов удобно излегната у тях. И така, с огромно нежелание, след размяна на телефони, се разделих с тази нова тръпка, която така неочаквано ме споходи в предвидения да бъде един от най-тъжните ми дни. Само за да открия, че изненадата ми е неуспешна, понеже няма никой в къщи.

Нататък събитията

вече съм ги разказала – всичко приключи за 15-тина минути и то само защото останах малко по-дълго, докато стане време за ранния рейс наобратно. Реакцията на умиращата ми любов беше почти толкова лоша, колкото си представях като най-лош сценарий. Въобще не се стигна до изговаряне на всички неща, които бях обмисляла дни наред. Разменихме си по едно изречение „Не мога да продължавам така“ и „Аз също, за това съм тук, да ти го кажа лично“ и това беше. Останалото беше неловко мълчание, неловки дребни приказки на безопасни ежедневни теми и… вратата се затвори зад гърба ми.

Странното е, че първото нещо, за което си помислих след като излязох, беше че трябваше да се съглася на неприличното предложение на жизнерадостното шофьрче, което този ден внесе светлина в мрачното ми съществуване. Изкушавах се да му се обадя и да му разкажа какво се случи, но вече беше късно и не исках да му създавам проблеми, като отново се проявя като „досадна и обсебваща“.

Но пък на следващия ден той ми се обади. И на по-следващия. След това го добавих към номерата, с които имам безплатни минути. Чуваме се редовно и планираме следващата си среща. Тръпнем и мечтаем. А аз имам двоен келепир, понеже освен другото, той ми помогна да не изпадна в дълбоката дупка, към която се бях запътила – нали клин клин избива. Вместо това чакам изгрева след дългата зима. А той ще дойде, нали е природно явление.

Знам какво ще кажете. Но ми е все тая.

П.п. Някой усети ли се как ПАК си уредих свалка на 500 км от мен?!

 

Автор: Гарга Рошава

Снимки: предоставени от автора

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

 

 

Другата България

4 коментара

мар. 05 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (9): Предложението

Отново Италия, отново с пътеписа на Вили:) Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело “5 минути”, за да идем и на гости на родáта 😉 За послено я оставихме в … едно наводнение 😉 А днес? Днес очакваме сутринта 🙂


Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част девета:

Предложението

 

 

/Господин “шефът” е виновен тук да вкарам и нещо хептен лично 🙂 Стойчо, разменените мисли относно романтиката дадоха провокацията/ (радвам се 🙂 – бел.Ст.)

Ъъ… примигвам. Не мога да разбера кой, къде, защо и как така чука, та ми кърти главата чак… Аа, снощи… оо, снощи… хий… нощес… ъъъ… протяягам се… а, къде ми е ангелчето?… Оф, бе кой блъска така по вратата бее?… Не се чува шум из банята, значи Анджи сигурно се е кротнал на кенефа тогава… хм, ще трябва аз да реагирам.
И вяло едно такова, простенвам: Кам ииин! /англ. влез/…  и се понадигам.
Оо… главата… как цепии… ааа… Ми тоя чаршаф що така… ау, голям търкал е било нощес… аа… сее-щам се… ауууу, засрамих се… 😉
Пак чукат! Провиквам се: Аванти!! /влез/
Вратата полека се отвааря, а аз моментално се плъзгам обратно, до носа под завивката. В празната ми тиква се сурва цяла купчина чакъл – ааа… гърч!
Бонджорноо!… – момчето, дето влезе, оставя един голям поднос на масичката и обявява: ла прима колационе, синьора! /закуската/… Връцва се и, виждайки ме в леглото, леко се сконфузва: О, скузи, синьора!
Моменто! Ун моменто.. – казвам – парла инглезе? ду ю спийк инглиш? – малкият вика: аа… ее… йес, а литл бит /малко/ – О’кей, уел, ду ю… ъъ… кен ю файнд ми ъ хедейк пил, плийз? /можеш ли да ми намериш хапче за главоболие/ – оф, май сложно му идва, пули се – фор май хед… пер мия теста – соча си главата, ъъ… фа мале… си, мале /боли ме/
О’кей, мадам, проприо ора! Субито! /ей сега, веднага/ и изхвръква навън.
Ммм, как хубаво се размириса на кафе… Провиквам се: Анджи? – пас… и малко по-силно: Аанджиии?… пак пас. Еее!
Ставам, оох, неее… в главата ми – “ролинг стоунс”!… търкалят се… дрънка, боли!… Навличам метнатият на фотьойла халат, омотавам се, чукам на банята – тц. Пак – пак тц… Анджело!.. ??… Отварям вратата – няма никой!!

Strada Statale Amalfitana, 84010 Майори Салерно, Италия
На вратата се чука, бързо отварям – о, не е Анджи. Малкият ми подава някакво хапче и нещо ми приказва. Чаакай! По-бавно!.. И по-тихо… Лентаменте, ти прего, пиано /бавно, полека/… Сей ин инглиш! /кажи го на английски/ – той: дъ пил уит уотър, дринк ит – О! това – ясно! после? Уот елсе? /какво друго/, алора, парла ми! – вглеждам се в името на баджа му: ъъ, Стефано. Дай, парли ми пю лентаменте, капито? /говори ми по-бавно/… О ин инглиш, о’кей? /или на английски/
Съсредоточава се: маа, синьор ## сей… тел ю донт мув! /каза да не мърдате/ – Аз: Уот?! Уай? /какво, защо/… Бат уеър из хи? /къде е той/ Дове, е? Дове е синьор ##? Ду ю ноу? – вдига рамене: Нон ло со, мадам, луй а дето… ее… вой старе куи /не знам, каза да стоите тук/ Чао, мадам. – И се изхлузва през вратата.

Да стоя тук! И къде е отишъл тоя Анджело?!

Глътвам хапчето, наливам си кафе… Да го чакам ли за закуска?… Ял ли е вече, а на мен да е поръчал закуската в стаята ли? Всичкото това нещо?!…  Оф, тоя човек май мре да изчезне сутрин без да се обади!
А навън грее слънце. Навивам малко ръкавите, щото очевидно съм нацелила мъжкия халат, буквално до петите ми е, излизам на балкона с чашата кафе. Има масичка и два стола. Оо, колко приятно и как добре ми идва.
Времето е чудесно, няма и помен от снощната буря. И морето долу какво е синьо! Хотелът е кацнал върху скалите и морето е непосредствено под него… И Капри!… Сто процента онзи остров там е Капри!… Май и Анджи снощи спомена нещо в този смисъл… Оо… просто кеф 🙂

Капри - панорама, Италия

Капри - панорама

Виждам и част от безлюдния басейн долу – хм, 9 ч. рано ли им е на гостите на хотела или има някакъв плаж при морето, който не се вижда от тук? Ох, ама как бих си измързелувала ден-два тук с Анджи… Но къде е той?!
Влизам вътре, трябва да се облека вече… оо, колко съм горкà, че си нямам чисти дрехи… като ги облека пак същите, все едно не съм се къпала 🙁  Разтварям гардероба – ми, празен! Момент, оглеждам из цялата стая – ама, къде са ми дрехите?! Не може да изчезнат!… Хм… Егати номера!… А възможно ли е Анджело да ги е пратил на пране? Да се е сетил?! А кога ще са готови?… Представям си – коскоджа ми ти мъж, ходи на пръсти из стаята, да ме не събуди, и събира гащи и фанелки, слага ги в някакъв плик и после ги носи на пералня 🙂 … Ее, ако го е направил това – златен е! Амаа… гол ли се разнася из хотела сега?  😀
Включвам фотоапарата – ох, няма как да са се увеличили чертичките на батерията – от снощи е само на една. Което ще рече, стотина снимки още. Мъка ми е. Ядосвам се, дето не ме остави вчера да си взема чантата – дрехи, зарядно, нямаше да се кахъря сега… Но пък, е, и той не е знаел, че няма да се върнем вечерта.
“Оня” в мен се разбъбря: стига айде се тръшка де, споко, и друг път ще има. Ама тоя италиано май много високо вдигна летвата, а, како?! К’во ше правим ся? И то във всяко отношение… бе, мъж “пет звезди”, а?
В този миг на вратата едно кратко “чук-чук” и пет-звездният нахълтва.
О, чао, соле мио! Коме стай? Брааво, мия белла – мляс-мляс – и веднага една дълга тирада, колко му е пияче /приятно, драго/, дет’ съм усмихната, дет’ съм се наспала; па, как той се събудил рано, о, наспал се е, и решил еди-к’во си, та докато още малко поспя… Хубаво ли е кафето, кара? Налива си и той, хапва кифличка – мм, густо!… лапва втора: мм… е куеста е делициоза! /вкусно, и тази е прекрасна/
И както дъвче, ми обяснява /надявам се правилно го разбирам/, че видял долу едни хора с фотоапарат като моя, отивали към басейна. Да отидел ли да ги пита дали ще ни услужат за малко със зарядното си, нали се притеснявах снощи, че няма да ми стигне батерията днес… Оо, миличкият ми той!! Е, как да не го целунеш?!  Протягам ръце, надигам се на пръсти – дай да си те цункам, добричък мой италиано! Дори само заради това, че си го помислил, заслужаваш целувка!
Моментално откликва на порива ми… много откликва… О, чакай… Анджи, спри се, нямах други помисли… чаакай, задълбаваш… Но той имаал… Чччааакай… ох, нннее… въздух!…
Мърка… мъърка с “оня” си глас, топи ме: маа, ай промесо мия филя ке ми ами, аморе мио.. си? /но ти обеща на дъщеря ми да ме обичаш, любов моя, нали?/
Ахх! Ах, хитрец такъв!… Анджи, ама изстива ми кафето.. ил кафеее… Тегли ме лекинко към спалнята, продължава с мъркането: но, но, но, но… виеени… виеени, беллисима мия, андиамо… е пой ил кафе /ела, после кафето/
Еемии… обещание се дава, за да се спазва, нали? 😉 Но, признавам, не точно то водеше в случая.
//бате Владо, не ни мисли 😉 //

Предположението ми излезе вярно този път – Анджи беше пратил дрехите ни на пералня.
Събудил се към 6ч., обадил се на рецепцията и събрал дрехите ни и ги дал на камериерката. После пак дрямал. В 8ч. звъннали, че са готови, и той казал да донесат само неговите. Е, и аз попитах защо, ама той се ухили и… нищо не разбрах от обяснението.
Облякъл се, слязъл долу, поръчал в 9 часа да ни занесат закуската в стаята, отишъл до колата /че как, иначе няма да е 100% мъж!/, обадил се на Аличе и на мамма за добро утро/о, виж ти!/, взел ми дрехите и на връщане, във фоайето долу, видял някакви хора с като моя фотоапарат.

Е, към 11ч. най-после си доизядохме закуската със студеното кафе. Бърз душ, чисти дрешки и аз съм мноого доволна, въобще от всичко. Той – също е разцъфтял 😉 Слизаме долу, връща картата и чао, освобождаваме стаята.
Искам да хвърля едно очо на хотела, да видя къде сме спали и… И изобщо, нали, споменът е по-спомен, когато е и по-богат на детайли  🙂

Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - 4 звезди и си струва - вътре определено е по-яко... Понеже така, от "задния двор", си ми прилича на почивна станция :D

Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино, гледан от алеята под него, която по едни стълби води до морето

Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - екстериор :)

Отиваме по пътеката към басейна и оттам

да слезем долу до морето

Анджи върви малко пред мен, но изведнъж спира, обръща се и зарадван, дискретно ми сочи: Вили, соно куи, ла персоне кон уна фотокамера! Андаре ли! /хората с фотоапарата са тук, да отидем/
Всъщност, около басейна са само 5-6 човеци, другите сигурно са долу на плажа при морето. Какъв плаж има там недоумявам – та то само скали и камъняк виждам наоколо! И изглежда дълбоко! Оказа се /после/, че има едно малко плажче към хотела, малко встрани сред скалите, но не от пясък, а от камъни.

Плажът на Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - част от стълбите, които слизат до морето... Е, ннее, аз не бих се цамбуркала тука, мерси

Плажът на Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - плажът... Плаж?! :D

 

Анджи отива при хората /мъж и жена, на около 27-28, наай-много 30г./. Тя, силно зачервена от слънцето, лежи безжизнено по корем на шезлонга под чадъра. Той, русоляв и напълно бял, за разлика от нея, полулегнал на съседния шезлонг, си играе с телефона си. На масичката до тях – 3-4 празни(?) кутийки от бира, кутия цигари, плажно масло, някакво шарено списание.. Изобщо не ми приличат на италиани.
Аз сядам при бара да изчакам, моят човек ги заговаря. Ами да, не са италианци. Дочувам, но “не връзвам”. Мъжът като че ли пробва да каже нещо на италиански, после сякаш минава на английски ли… Жената изведнъж оживява и сяда на шезлонга, усмихва се. Анджело маа ръце, обяснява се… Онзи върти фотоапарата си из ръце, разглежда го, после взема моя от Анджи, пак същото…

Хм, гледай я ти… тази малката май хареса Анджи…

Скив! Как го гледа само… ще го изпие с очи, кърши китки, пръсти… опръстенена като прелетна птица… усмихва му се… Хм… забавно изглежда отстрани 🙂 … И си кибикам. Даже леко злорадствам: гледай, гледай, това ще ти остане… пък дано твоя блед англичанин намаже после 😉
Анджи ми маха, вика ме на помощ. Ставам.
Ай, стига бе! Тоя “англичанин” ми говори, ей такова едно: ай спик литл йенглиш, донт андерстенд ол, бат вот аскед юр хазбенд, синьера? Вот май кямера, дец хим кямера, но диференц… ай донт андерстуд? Дац да квешчен…
А, я! И аз викам – к’ви са тия? И тъпеяя…
В този миг жената взема една цигара, пали я и вика: Зайчик, а может быть вызывать кто-то из персонала, ну они тоже италианцы все тут, а?
Оппа, бинго! Веднага на руски ги питам за зарядното. И тримата ме гледат като треснати 🙂
Мацката първа влиза в час: А вы же русская, да? Откуда? – Обяснявам с две думи откуда съм. Мъжът казва: Ну конечно, помогу, а как же! Из Болгарии вы, как здорово! Лет три назад мы в Китене были, хорошо отдыхали – и хуква към хотела.
След малко носи зарядното – ей, набито очо имал тоя Анджи 😉
Отиват с него до бара и Анджело обяснява на бармана идеята си. Включват го там някъде. Нямаме време за фул чардж, решаваме колкото-толкова, все ще е по-добре. Докато изпием по нещо, да кажем 30-40 минути. Още повече, че батерията не е на нула.
Та, Анджи им предлага да ги почерпи за благодарност. Руснакът казва о’кей, давай пиво, щото от сутринта бил на бира, а тя си харесва някакъв коктейл “лимонино”; ние двамата си вземаме фреш портокал.
И, кой ще познае на кого тоя път му излиза късмета да е преводача? 😉
Но най-важното за мен е, че Анджело е очарован от моя милост. И пак ме обявява /после, в колата/ за “молто интелидженте”. Е, натуралменте, гордо ми е 😉

Руснакът предлага да се запознаем, казва: Я – Юрий, а просто напросто меня зовут Юра. Очень приятно.
Мацето се представя: Я Анастасия. – И, както си седи на шезлонга, вдига дясна ръка към Анджело за целувка – като някоя аристократка, лелее! Обаче той не се “хваща” – просто с едната ръка поема дланта й и я смъква надолу, а с другата я потупва покровителствено отгоре, като, не знам, може би от мъжка галантност, а може би и без да се усети, й прави “вятър”: Аа, коме принчипесса, си! /като принцесата, има предвид името й/ – И Настенка засиява от удоволствие 😉
Седим, пийваме кой каквото си пие, говорим си туй-онуй. Юра става и отива да си вземе нови сигареты от комнатата им 😉 Настенка незабавно използва момента да изфлиртува с Анджи: А вы же, синьер, кажется вы настоящий “ангел” – прям’ с бога, правда, да?
Изслушвайки превода ми, той се поусмихва: сии, соно анджело… перо, анджело неро /да, ангел, обаче черен/ – и се усмихва леко, а на мен намига. Бъзика ли се нещо с нея?
Девойката “фръкна” – трепка с мигли, върти очи, усмиихва му се едно сладко… /Удивена съм – ама тая к’во… мене само за преводач ли ме взема?!/…  и гука: Да что ж вы, неет, не может быть! – и му отправя лелеещ поглед отгоре до долу – А почему чёрный, синьер Анжелло, вы же такой класс…
О!… Ама не може така! Игнорирам въпросителния поглед на “класния” мъж – ей ся, АЗ ше ти кажем почему, дорогая моя!
Навеждам се доверително към нея и тихичко й разяснявам: Потому что он злой! Он же из Каморы! Аха. Не веришь? А надо. Класный мужик, потрясающий италианец, да, но мафиот он настоящий. Остав его в покоя… иначе, точно пожалееш!
Браво, включи. Сви устенца и даде заден. Вот и молодец! 🙂

Анджи ме пита с очи. После, аморе мио, после – му правя знак.
Ето, че и Юра се връща, сяда, пали цигара и пак почват опити да си говорят с Анджи – ясно е, човекът се кефи на контакта, иска да научи и още някоя италианска дума. Няма лошо, помагам и аз доколкото мога.
Значи, руснакът си нарича момата по име – Настя. Не разбрах каква им е точно връзката, но няма значение. А тя на него – все “зайчик” му вика… То, той един “зайчик”… ама айде! 🙂
И в един момент, както се мъчат да си говорят нещо двамата мъже, и Анджи го пита:

Зайчик, а куанди джорни соно куи? /за колко дена сте тук/

И щях да се залея и задавя с фреша! 😀
Зайчик – тут-тут-тут… Анджело ме поглежда объркан, разбра, че нещо сгафи, притесни се; аз умирам от смях; рускинята тъпее… Е, неее… Анджи просто изби рибата!  😀

12:50 ч. и ние най-после потегляме.
Пътят се движи измежду вили и вилички, или дори просто дървени бунгала, някъде пръснати по една, по две, другаде скупчени по повече на едно място сред маслинови горички, лозя, овощни градини.

Остров Капри, Италия

Пак Капри - еей там, зад завоя ;)

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - вилички, маслини, море, градини...

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - селце на хълма

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - вила от типа "палацо". Анджело каза, че се казвала като него, но не е негова, била на еди-кой си, известен в района чичо 😉 Снимана е от пътя на хълма и с доста зум.

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - гледки от високото

Някои от къщите и къщетата са едно към едно с българските из вилните зони от едно време, дето са ги раздавали по някакво постановление, за да се обработват пустеещите земи.
Срещат се и неголеми семейни хотели тук-там, както и стабилни къщи от типа “палацо”, на по два-три етажа сред маслини и лимони, с характерните високи и тесни италиански прозорци с дървени щори. Изглежда и тук е имало нещо подобно, да раздават пустеещите места за облагородяване, защото Анджи ми разправя нещо за “норматива” и “ледже” /закон/ и току сочи насам-натам. Човекът се старае да ми говори по-бавно и по-отчетливо, за да го разбирам, но истината е, че аз слабо надавам ухо в момента, защото мернах сред дърветата остров Капри и сега го дебна с включен фотоапарат. Пада се от моята страна, идеално.
И, тъкмо на един завой да го щракна, това диване набива леко спирачките, аз залитвам и кадрото ми отива на кино. Поглеждам стреснато – какво стана?, а той ми се хили и маха с ръка – нон е анкора моменто, бейби, допо е по /още не е момента, след малко/. – Ми парли ди Капри, Анджи? /за Капри ли ми говориш/ – Си, ди Капри. /на Капри ударението е на “а”/
Уви, нямаме никакво време да отидем до Капри, за съжаление вече половината ден мина, а утре си отивам, но: Ту торнеро, бейби! /ти пак ще дойдеш/ – Анджело е убеден в това.
Е, да, и аз съм сигурна, независимо дали ще съм с него или не, но не знам кога. Въздъхвам: Си, си, ма куандо, дарлинг, йо нон со. /не знам кога/ – Ми сенти, мия белла, куандо вуой… Е вераменте, воррей, анке нон те не вай!  Римани! /когато искаш..  наистина, бих искал изобщо даже да не си тръгваш. Остани/ – усмихва ми се.
И да ме пита човек, защо се “заигравам” сега! Уж невинно: А те о…? /при теб или../
Клати глава: си, а ме /при мен/ – Ама гадинчето в мен продължава да човърка: Пер семпре? /завинаги/
Мисли няколко секунди, хвърля едно око: фай атенционе а доманде фай, кара /нещо в смисъл, внимавай какви въпроси задаваш/…- вглежда се в мен –

Сей пронта пер ла риспоста? /готова ли си за отговора/

Ееми, изпросих си го. – Скузи, дарлинг – извинявам се.
В това време спира на едно уширение край пътя – Капри се кипри насреща ми в маранята. Понечвам да сляза, за да го снимам, но той се пресяга и ме дръпва обратно: Нон диспияче, рагаца мия… ее, сей интересато нелла риспоста? /не се извинявай.. е, интересува ли те отговора/
Амии… всъщност аз знам, че утре си заминавам и каквото било – било. Нали се старая да се придържам уж към идеята “тук и сега”, а утрето… кой да го знае? Т.е. смятам, че съм готова за какъвто и да е отговор: О’кей, соно пронта, димми! /добре, готова съм, казвай/
И, ау, физически май  усещам нещо, което не мога да предотвратя… Още не пуска ръката ми: Си, реста! Пер семпре кон ме, аморе мио /да, остани завинаги с мен/… Андиамо, ми дика “си”! /хайде, кажи ми “да”/
Моооля?… Не откъсва очи от мен. Мънкам: маа, Анджи.. ай кант /не мога/.. ъъ, лет ай /нека/… си, йо пенсаре а поко /да помисля малко/
Гласът му не търпи възражения: Но! Ора, а прима виста! Ми дика “си”! Димми, субито! /не, сега, кажи “да”, отговори ми, веднага/
Вътрешният ми глас изведнъж подсказва: сакън! истината!
Анджи… уел, ю сърпрайз ми… ее, си, сорпрезе ми… ин дженеръли.. “йес” мей би /по принцип може би да/, ъъ… – Прекъсва ме, лееко се усмихва, вдига ръце, клати глава: Си, ин дженерале!!… Еей, ма ту ми риспонди коме ун авокато! /да бе, по принцип! ама ти ми отговаряш като някой адвокат!/… Маа, сапево бене /е, знаех си… – и се пляска по главата/… ми дио!.. о’кей, соно дакордо /добре, съгласен съм/ – вдига показалец под носа ми:  Рикорди перо, йо аспетеро! /запомни обаче, аз ще чакам/
И подпечатва предложението-закана с целувка.

До момента съм имала четири предложения – две за брак и две за съжителство. Но нито едно от тях не носеше романтичен привкус, бяха все някакси… хм, как да го кажа.. като “фиксирани”, сухи, прозаични… Само на първото /за брак/ казах “да”, може би защото беше първо, а и беше неочаквано… А след време точно аз реших, че той не е “моят” човек, и той, въпреки че беше бесен, ще не ще, накрая прие и всеки пое по пътя си. Другите три предложения после все ги предусещах и имах време да оценя ситуацията и да реагирам… хм, правилно 😉
А това сега какво е?… Как да кажеш веднага категорично “не”, като има толкова много “да” пред него, и то в рамките на толкова кратко време?!
Прав беше Анджело – преди да задам въпрос, трябва да съм готова да чуя отговора. Аз май не бях съвсем  😉

Остров Капри, Италия

Капри от площадката за гледки

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - ония скали в дъното са на Капри. Анджи ме прекара да слизам по едни безкрайни стълби до брега долу, само и само да ми покаже тия скали. И страшно съжаляваше, че нямаме време да ме замъкне до някаква пещера по-нататък, която била точно на най-крайната точка на п-в Амалфитана. Там ходели на дайвинг из подводните пещери и било много интересно. Другото лято, айде... Макар че аз... тц, не бих далдисвала, не съм по тая част, по-скоро бих се жертвала да гущерясвам на скалите 😉 Па знам ли, упоритият Анджело може и да успее да ме убеди :)

Костиера Амалфитана, Италия

Ей там някъде, от другата страна на този нос се намирала въпросната пещера. А онова, дето стърчи на скалите, е останка от някаква древна крепост. Не отидохме до пещерата, защото трябвало да ходим пеша към 2 км само в едната посока, а нямахме вече време. Снимката е от пътя с много зум.

Анджи предлага да слезем до Нерано, там да хапнем набързо и да тръгваме към Позитано, защото, за съжаление, времето тече все по-бързо. Според неговия план до 19-20 ч. трябва да се приберем в Кастеламаре, за да можем до 21 да сме в леглото. Ставането ще в 3 ч. през нощта. Казва, че най-най-късно в 5:30 ще мина чекинга, да не се притеснявам. И все пак, ако не дай боже закъснея? – питам – Ее, соджорно е финире! /оставаш и край/ – смее се… Хмм, а преди три дена си нямах хабер, че го има този човек! Даа, неведоми са пътищата божии, както казват.

Нерано

е някакво селце, пръснато покрай пътя, с отбивка  надолу към морето. И по ската надолу сякаш някой е изсипал вилите и всяка е спряла където й е дошло. Но най-голямо впечатление ми прави фактът, че абсолютно до всяка къща стига път и то добър. Тесен, но напълно приличен асфалтиран път. И така е навсякъде, откъдето минахме досега. Тук долу пред плажа има един голям и добре изглеждащ полукръгъл хотел, още няколко заведения и много кратка лунгомаре с пейки под сенките на дърветата. Плажът, обаче, изобщо, ама изобщо не може да се мери с българските. Много са им нещастни плажовете тук. И този е тесен и предимно камънячест. Като си помисля какви прекрасни плажове имаме ние в България… Всъщност и в Италия има – горе, покрай Лидо ди Йезоло /била съм на плаж там, страхотен е и е по-добър дори от нашите, във всяко отношение!/, също при Римини, Остия, Байя Домиция, сигурно и другаде, но тези тук са… о, гола вода, просто не струват. Иначе гледки тук дал Господ, има та звънка, но плажовете… Ами, че плаж ли е това, да се ръбиш на някой камък… облещена като гущер на слънцето… а  наоколо да е два метра, че и по-дълбоко? Айде, мерси!  🙂
Но, живописно е, спор няма. И водата е супер чиста.
Хапваме набързо по една пица “тейк ъуей”, щраквам няколко снимки и чао!

лодките в залива на Нерано, Италия

Нерано - лодките в залива на Нерано

лодките в залива на Нерано, Италия

Нерано - ами, то, лодките са му най-интересното на Нерано :)

 

Скоро излизаме на Страда Амалфитана. Анджи кара бавно, защото пътят е тесен, най-често просто прокопан в скалите, с много и остри завои е, не позволява висока скорост и изпреварване, и е идеално асфалтиран. А гледките – о, гледките стават все по-фантастични. Анджи снизходително се усмихва на възторга ми. Тази му усмивка, този поглед… хмм, имам чувството, че ми подготвя изненада…

Костиера Амалфитана, Италия

Ла Страда Амалфитана

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - гледки от Ла Страда Амалфитана

Ла Страда Амалфитана Амалфитана, Италия

Ла Страда Амалфитана

Ла Страда Амалфитана Амалфитана, Италия

Гледки от Ла Страда Амалфитана

Ла Страда Амалфитана Амалфитана, Италия

Ла Страда Амалфитана

 

И следва май финалът  🙂

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили


 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

68 коментара

Older Entries »