Етикети: Луфтханза

Пътуване до Индия (1): Бангалор 6

Жоро Кодинов / Индия

Пътуване до Индия (1): Бангалор

Започваме едно пътуване из Индия. Жоро ще започне с Бангалор, после ще мине и из други места на един велик субконтинент.

 

Приятно четене:

 

Пътуване до Индия

част първа:

Бангалор

 

Знаете че много обичам да пътувам. Затова мисля че съдбата беше много благосклонна към мен като ми позволи да пътувам по света. Но толкова далеч (в буквален и преносен смисъл) досега не бях стигал. Да, ходил съм на места отдалечени географски повече от родния ми Пловдив в сравнение с Индия. Но културното и духовно разстояние което трябваше да измина до нея не може да се сравни със никое от досегашните ми пътувания.

Затова смятам че е много важно да запиша впечатленията си докато са още пресни (започвайки сега, от хотелската ми стая в Бангалор) за да изпусна колкото се може по-малко от това сериозно и много интересно за мен пътуване.

Всеки е чувал и чел много за Индия. Пък и за Изтока въобще. Така че е неизбежно че всеки има някаква предварителна представа за страната. Къде добра, къде лоша, къде възторжена, къде яростна. Единственото което не съм видял досега когато се спомене Индия е безразличие. И това според мен е ключа към възприемането на този свят (Индия според мен е много повече от това което може да се наблъска в понятието държава. Затова „свят“ май е по-добро). Комбинирайте тази експлозия от много цветни и различни неща с наличието на добри приятели с които да споделите пътуването си и ще получите идеалната рецепта за правилно възприемане на Индия. Особено когато тези приятели включват хора и от Изтока и от Запада.

Тук-тук, Бангалор, Индия

Тук-тук

Но нека да започнем от началото с малко факти. Оказа се, че

няма прости неща в Индийските посолства:

всичко е сложно, на много стъпки и изисква много усилия. Аз кандидатствах за бизнес виза. Бихте предположили че покана от Индийска компания, самолетен билет и хотелска резервация ще са достатъчни ? Да, ама не и според сайта на Индийското посолство в София. Трябва ви и препоръка от Българска компания, 2 снимки (wtf?!) и молба по образец. И това всичко при положение че плащате двойна цена за административно обслужване сравнена с Американската виза. И освен това се абонирате за 2 разходки до посолството: една, за да си занесете документите и друга, за да си вземете паспорта с визата (не може нито по пощата, нито в същия ден). И трябва много да внимавате планираните ви визити до посолството да не съвпаднат с някой от безкрайните празници в Индия. Иначе тогава се разхождате два пъти.

След това

трябва да решите какво да правите с ваксините

Няма задължителни, но е МНОГО добра идея да отидете да се консултирате в кабинета по тропична медицина в ХЕИ София. За жалост това е единствения такъв кабинет в страната. Дори и във втория по големина български град (Пловдив) няма такъв. Та ето ви още един приятен повод да посетите скъпата ни столица.

След като докторите в кабинета ви уплашат достатъчно, трябва да решите до къде да стигнете с предпазните мерки, които те препоръчват. Аз направих ваксините за хепатит А и Б и за коремен тиф. Индия е маларична зона според СЗО, но след кратка консулатция с индийските колеги реших, че дългите ръкави и репелента ще свършат работа.

След това ви трябва план. Колкото по-подробен, толкова по-добре.

Аз реших след официалната част на командировката в Бангалор да отскоча да Делхи за няколко дни. От там може относително лесно (надявам се) да се стигне до Агра (и Тадж Махал). Джайпур (последната част от класическия северно-индийски триъгълник) също не е далеч, но с дните които си бях отделил, ако се бях полакомил да отида и до Джайпур, щеше да ми остане по 1 ден за град. А това НЕ е достатъчно (според мен).

Резервирайте хотелите и пътуванията рано и чрез агенции базирани извън Индия. Аз ползвах LastMinute.com и hotels.com. Индийските сайтове не винаги приемат чужди кредитни карти.

Стигнах до идеята след Бангалор да преспя една вечер в Агра и 2 вечери в Делхи. И след това да си хвана пътя за в къщи. За радост любимата ми авиокомпания (луфтханза) имаше много добра оферта за полет пристигащ в Бангалор и отлитащ от Делхи. Това ми спести обратния полет Делхи Бангалор и деня който трябваше да загубя за него.

Горещо ви препоръчвам Луфтханза.

Това е компанията с която съм имал най-малко приключения. А съм пътувал най-много с нея. Човек винаги може да разчита че ще попадне на стандарт на обслужване, няма да му потулят багажа и ще го закарат закъдето е тръгнал и ще го върнат обратно. Вежливо, делово, по немски. Това е може би най-големия комплимент за една авиокомпания.

В случая с Индия се получава малък абсурд : летиш 2 часа до Франкфурт, прекачваш се и летиш обратно над България на път за Индия. Ама това са чудесата на глобалната икономика.

Полетът беше както и очаквах= : приятно анонимен и лишен от преживявания. Успях да си взема интерсна книга от книжарницата. Шантарам. Стори ми се добро въведение към живота в Индия по описанието. Автора малко прекалява с лиричните отклонения, но иначе кингата е много добра. Ще си я дочета на върщане (600 стр. е).

Луфханза лети до Индия със същите Боинги с които лети до Америка. Но с предишното им издание. Самолетите са доста по-старички, поне като оборудване на кабините. Както обикновено при дълги полети в туристическа класа препоръчвам седалка до пътеката. По възможност в реда в който има само по 2 седалки. Това почти ви гарантира място където да си опънете краката. Храната беше добра както винаги. Задължително пробвайте индийското от менюто на Луфханза. Всъщност при всеки по-дълъг полет те предлагат типично немска (?) храна и и нещо свързано с дестинацията към която летите. Обикновено локалния вариант е по-добър. Или поне аз смятам така.

 

Офис - сграда – Бангалор, Индия

Както и очаквах след 8 часа без особени перипетии кацнахме в

Бангалор

Но контакта ми с местната култура започна още на борда. Съседа ми по седалка се оказа доста бъбрив млад човек, работещ за Bosch. Но пък успях да получа отговори на някои практически въпроси от рода на как да изтегля пари от летището и какво да правя и да не правя. Изглежда всички индийци са сериозно загрижени да не би родината им да направи лошо впечатление на чужденците. Затова обикновено са пълни с разумни съвети : прави това, не прави онова. Често дори в ущърб на държавата и на сънародниците им. Примерно получих огромен набор от съвети да се пазя от номерата на таксистите и туктукаджиите. А и от трафика по принцип. Ами да ви кажа след като го видях на място не мисля че е чак толкова различен от това което имаме в България. Или в Истанбул примерно. Така че може би трябва да не взимате всички „разумни“ съвети за чиста истина и да проверите сами за себе си. Защото екстраполацията на всички тези разумни съвети е да си седите в къщи. А това не е много вълнуващо обикновено. 🙂

Та ето ме пак (след поредното лирично отклонение 😉 ) на

летището в Бангалор

Летище като всяко друго. Но с една разлика. Заради един добър съвет който реших че е разумно да следвам. Реших да не пия вода от чешмата. Само бутилирана. Та затова беше леко различно и не можах да си спазя обичая да си набавя изгубените течностти веднага след кацането. Покрай опашката за паспортен контрол имаше странно изглеждащи големи каменни статуи !

Багажа ми си беше там (в чистак новата чанта-карета на Найки която успях да намеря в Пловдив за 70 лв). Така че след 3-кратна проверка на документите и декларацията с която Луфтханза любезно ни снабдиха на борда излязохме от летището.

Бангалор, Карнатака, Индия

 

Там се сблъскахме с

първия Индийски феномен: човешкия труд е много евтин.

И понякога честно това идва в повече. Особено в сферата на услугите.  Не че е лошо че хотела предлага безплатен превоз. Но като видите 100-ната човека с табелки чакащи на изхода ще разберете какво имам предид. По другите летища съм виждал максимум 40-на табелки след кацане на презокеански самолет. Тук бяха сигурно 400. Само за нас 4-мата бяха изпратили 2 човека с бус и с седан. И 2 отделни табелки 🙂

Друга местна особеност е, че международните полети (поне на Луфтханза) пристигат и тръгват около полунощ. Индийските колеги предположиха, че това е заради връзките с презокеанските полети към Америка. Возенето на индийските програмисти сигурно е сериозен бизнес.

Поради късния час трафика беше нищо различно от този примерно в Германия или Италия. Дотук добре.

Хотелът също се оказа свестен.

Имаше бутилирана вода (около 3 литра) безплатно в стаята. И попълваха запасите всеки път. Климатика работеше. Радост.

Решихме сутринта с колегите да отидем пеш до офиса, който се намираше на около 300 м от хотела. Това страшно учуди консиержа ! После разбрахме защо, но пък разходката в един град според мен е най-добрия начин да го опознаеш. След леко объркване успяхме да намерим офиса. Докато ходехме в Бангалор аз се почувствах като в шантава версия на Силиконовата долина в Америка : всички глобални компании присъстваха там. Е, и хиндуистките храмове и бедните хора с количките бяха там. Но иначе сградите бяха лъскави по същия начин по който лъскат в Америка. А и  марките бяха същите. Чудя се, с целия този миграционен поток на индийци към Калифорния, дали не гледахме в далечното бъдеще на този красив американски щат ?! 🙂

Оказа се че местните офиси се опитват да приличат на американските офис сгради не само външно. Примерно офис сградата на компанията ни се оказа кръгова, точно както централата ни в Америка. Дали е случайно ? Не знам. Ама подозрително изглежда 🙂

Но пък за разлика от централата ни хората в офиса се оказаха много интерсни. Бил съм в доста офиси на компанията ни по света : централата в Калифорния, кампуса в едно Лондонско предградие, търговския офис в центъра на Брюксел и мъничкия програмистки офис в Русия. Но от всички места на които съм бил мисля че колектива който работи в Бангалорския офис е меже би най-задружния. И този с който е най-лесно да общуваш.

Буболечка – Бангалор, Индия

Само Индиана Джоунс го няма ;)

 

Изглежда че

индийците имат тази вродена способност да общуват с хора.

В книгата ми имаше следното сравнение на един французин което преразказвам грубо : Индия е 6 пъти по-голяма от Франция. А в нея живеят десетки пъти повече хора. Представяте ли си ако на единица площ живееха десетки пъти повече французи колко точно стогодишни войни щяха да се водят ?!

Та изглежда индийците имат тази животоспасяваща (в техния случай) толерантност към съгражданите си и към хората като цяло. Да, ще ти свирнат с клаксона като внезапно решиш да спреш с туктука някъде насред улицата. Или пък да минеш в обратна посока по еднопосочното. Но никой няма да те набие. Или да се блъсне в теб нарочно. Най-много да свирнат с клаксона и да вдигнат рамене 🙂 Ако можеше и ние в България да правим така … За колкото се може повече неща. Това е приемане което е много различно от примерно Американската толерантност : там всеки те приема и търпи и се отнася много добре с теб докато не го ограничаваш по някакъв начин. Ако му накърниш правата или интереса става страшно. Но в Индия те приемат, въпреки че нарушаваш правата и интересите на хората. И това е велико качество според мен.

Като заговорихме за толерантност излежда едно нещо въобще не се толерира в Индия.

Голотата е табу

Ако забелязвате всичките статуи в картинките на Кама Сутра са облечени. Така че е невъзпитано да показваш кожа. По какъвто и да е повод. Но не в мюсюлманския смисъл на пълно отричане и скриване на формите на тялото. Напротив. Ластичните памучни клинове са част от народната носия. Но кожата не е.

Има и нещо друго интересно в отношението на индийците към еротиката. Но това май го дължим на Викторианска Англия. Откритото показване на сексуални отношения е табу. Ако сте забелязали всички Боливудски филми стигат до целувка най-много. И то в комбинацията. Това, което е смешно, че индийските „палави“ канали в YouTube също свършват до там. Много непривично за един жител на Запада. Явно има и някаква много строга законова уредба на тази тема, защото не видях кьорава „пиперлива“ обява в местния вестник. Само сравнете това с произволна западна столица.

Колегите ни заведоха на

търговската улица в Багалор на пазар.

Оказа се че сувенирите се продават само в някаъв местен еквивалент на Задругата на Майсторите в България и имат държавни печати. Имаше страшно красиви неща на много добир цени за ръчната изработка която очевидно бяха. Аз си купих фигурка на Ганеш. Явно много популярно божество в този град.:)

Оказа се че сме пристигнали в Индия в навечерието на Дивали. Това е еквивалента на християнската коледа : семеен празник с размяна на подаръци. Ще видя какво е точно, но днес получихме сладки от хората в офиса ! Било обичай на Дивали ! Стана ми много мило как ни третираха като пълноправни членове на малкото им офис общество 🙂

Въобще колегите са много приятни хора. Днес правихме малко представяне тип кръгла маса и всеки отговаряше на въпрос коя страна би искал да посети. Повечето от индусите казаха Индия! Само по-европеизираните споменаха някоя друга страна 🙂 То всъщност е много лесно да отличиш едните от другите. Половината ходят с традиционни дрехи, а другата половина използват европейски дрехи. Аз бих си носил носията 🙂

Такситата в Бангалор струват между $1 и $2 в зависимост от това къде искаш да отидеш. Вносните стоки са по-скъпи от в световните столици, но пък има удивително добре изглеждащи местни дрехи и стоки а така също и голямо разнообразие от тях. Храната в скъпарските ресторанти е като в София, а в народните струва колкото превоз със таксито 🙂 Това всъщност беше второто ограничение от обичайните ми навици при пътуване които си наложих : никаква улична храна ! Малко ми е нетипично, но според мен риска не е малък.

Колегите ми бяха категорични, че

Бангалор не е типичен индийски град.

В него има много зеленина и американски порядки. Но пък аз мисля че това го прави добра идея за смекчаване на културния шок.

Засега толкова. Ще пиша пак като ми остане време по-късно. Ето ви и малко снимки. Обещавам много повече като стигна до Делхи.

 

Автор: Георги Кодинов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Индия – на картата: КЛИКАЙТЕ на разказа:

6

Берлин / Нова година / Стойчо

Берлин по Нова година (2)

Продължавам с пре-дългия си разказ за Берлин. Започнахме с малко философстване, а сега ще продължим със забележителностите. Приятно четене:

Берлин по Нова година

част втора

През последващите години в Берлин е разгърнато мащабно строителство и са излети маса пари, за да може градът отново да добие единен вид. Предишния път, когато ходих там, на Потсдамер платц имаше само два небостъргача насред голото почти поле, останало след махането на Стената и предзонника, докато сега този площад практически е новият център на града. Хубавото е, че новите сгради, въпреки пълната си новост, запазват стила на Берлин отпреди войните – леко модернистични, леко декадентски, навяващи мисли за интересни филмови проекти.

Потсдамер плац (Potsdamer Platz) – Берлин, Германия

Потсдамер плац (Potsdamer Platz)

Пързалка в центъра на града. Авторът, все още дебел, едвам се катери по пързалката, построена за Коледа и Нова година на Потсдамер плац (2010г). Сградите отстрани са построени съвсем наскоро, защото не се виждат на снимките от старата ми командировка. А до пързалката имаше прекраааасен Коледен пазар с вурстчета и греяно вино 🙂

Потсдамер плац (Potsdamer Platz) – Берлин, Германия

Забележителности, които си заслужават или поне, които ми направиха впечатление за малкото време, прекарано в Берлин. Подредбата е смес между поредността, в която ги посетихме и личните ми предпочитания – т.е. няма никаква подредба:

Berliner Dom или Берлинската катедрала

се намира между Унтер ден Линден и Александер плац, точно където улицата минава над реката. Много интересна катедрала – всъщност е протестантска, най-голямата в града и аз лично очаквах нещо доста по-скромно като вътрешно устройство. Иначе като размер е от порядъка на Александър Невски – е, може да е малко по-малка, но по-важното е, че отвътре е разкошна, което ме навежда на мисълта, че и протестантите харесват красивите и богато украсени църкви 😉 Всъщност след Реформацията Прусия е била един от бастионите на протестантството, а като си помислиш, че е имала и сериозни имперски амбиции – нормално е. В днешни времена около 22% от жителите на Берлин се определят като протестанти и са най-голямата верска общност в града. Католиците са доста по-малко и също имат собствена голяма катедрала, която даже се вижда от протестантската – на един съседен площад е, но Берлин не е прекалено гъсто застроен в центъра си, така че се вижда. Хората с юдейско вероизповедание са около 16х (преди войната са били над 100х). Има и българска православна черква.

Берлинската катедрала (Berliner Dom) – Берлин, Германия

В Берлинската катедралата са погребани и някои от пруските крале, кралици и курфюрсти – в чудовищно големи саркофази, намиращи се до входовете.

Беше пълно с народ, но общо взето беше тихо. Т. Ни разказваше, че в свободното си време с приятелката си пеят в хора към българското посолство и че са ги канили да пеят в Берлинската катедрала български църковни песни. Вътре все още имаше украсено коледно дърво с много красива звезда на нея и тогава ми направи впечатление, че коледните звезди в България и в западния свят се различават – нашите изглеждат като модификация на петолъчката, докато онази си прилича на звезда от рисуван филм.

Четете по–нататък>>>

3

Берлин / Нова година / Стойчо

Берлин по Нова година (1)

Крайно време беше да продължа и аз с писането на пътеписи – няма само да лежа на лаврите на другите автори, я! 😉 Днес в две части (защото ме е хванала логореята и първата част е почти само празни приказки) ще ви разкажа за моята Нова година в Берлин. Знаете, че имам навика много да се отклонявам в странични наблюдения, и ако усетите, че много бия встрани, прескачайте абзаца. Приятно четене:

Берлин по Нова година

част първа

Имам особено отношение с Германия.

Т.е. страната едва ли има изобщо някакво отношение към моята персона, но моя милост от малък имаше положително отношение към страната на Гьоте. А всичко започна просто – когато играехме на „страни“ (Играта беше модификация на стражари и апаши 😉 на улицата на баба ми, никой не искаше да бъде фашист: останалите участници обикновено избираха България, СССР, Щатите, Англия, че даже и за Франция имаше кандидати, на мен ми ставаше жал за горките фашисти и по този повод аз си избирах да играя за Германия. Като се замисля в днешно време – абсолютно правилно пазарно поведение: да бъдеш единствен там, където другите не могат (или не искат), но тогава го правех само от съчувствие, че никой не иска да играе за тях. Може би по тази причина, когато наш′те ме записваха за предучилищната в Алианса, отговорих „немски“, когато ме попитаха какъв език да ме запишат (изобщо не ме питаха дали да ме записват, но поне ме питаха в коя паралелка да ме запишат ;-)). Така започна по-сериозното ми запознанство с немците и културата им – а знаете, че ученето на кой да е чужд език (а и запознаването с хората) е сериозна предпоставка, човек да не се поддава на предразсъдъците и заблудите, които имаме към всякакви различни от нас нации (като се замислиш – отнася се не само за чужденците, но и за всички, различни от нас) И така лека-полека разбрах и продължавам да го знам, че немците се различават доста от общо приетата представата за тях (като за задръстеняци, например – това е тотално невярно. Иначе като цяло наистина са коректни и работливи)

Като гимназист една от мечтите ми беше да направим екскурзия до ГДР, но точно за нашия випуск, не помня защо точно, ни се размина ежегодната екскурзия до там. А толкова бяхме изучавали забележителностите на (Източен) Берлин в училище… Е, Западния не съществуваше даже и в мечтите ни, както си спомняте 😉

Точно, когато пък баща ми се нави да заминем семейно на екскурзия до ГДР и стана време да влизам в казарма и не ми дадоха паспорт – помните как беше при соц-а.

По-късно вече почна Шенгенския кошмар и първият път, когато влязох в Германия (вече обединена) беше с автобус на път за Холандия, където отивах на гости на холандски приятели.

Първото ми впечатление от Германия

бяха … магистралите, разбира се. Действието се развиваше в 1 или 2 часа през нощта, а по тези магистрали беше по-натоварено, отколкото на Орлов мост в пет следобед– и това в продължение на стотици километри. Това впечатление още не мога да забравя, още повече, че оттогава досега магистралите им продължават да ме изумяват. Няма да ви разказвам пък за потреса, който изпитах, спирайки в Кьолн на автогарата – както знаете, тя се намира под жп гарата, която пък се намира непосредствено до Кьолнската катедрала – още не мога да я забравя…

Във всеки случай тези две първи впечатления още са ми в главата.

По-късно бях известно време на стаж в Дортмунд и всяка събота и неделя обикалях целия регион и можех редовно да виждам катедралата и да се возя с регионалните влакове на Deutsche Bahn (не се смейте, но с регионалните влакове можете за един уикенд да пропътувате от Хамбург до Мюнхен и обратно с един–единствен евтин билет). Стажът ме запозна с готини германци, които знаеха и как да работят и как да се забавляват.

Бранденбургската врата в Берлин

Тогава за пръв път ходих и до Берлин.

Така се случи, че първото ми влизане в столицата на Германия беше от към западната част на тогава вече обединената столица, но т.к. това ми посещение имаше доста неуспешно-сексуален (добре, де – нерелевантно–любовен 😉 оттенък, то и от града нищо не видях 😉

Веднага след стажа започнах работа в една немска фирма в София, която бързо–бързо стана австрийска, но т.к. над нашите ширини все още владееше Шенгенския студ, то и не ми се случи да имам клиенти в немско-говорящото пространство на Европа, въпреки че фирмата ни беше австрийска.

Когато паднаха визите изведнъж се оказа, че в Австрия и Германия имат нужда от подкрепата на българския си офис и така почти година и нещо пътувах почти всяка седмица до някоя от двете страни. Стигна се дотам, че старият ми паспорт преждевременно свърши страниците си без да има и една виза в него – беше запълнен само с печати влязъл-излязъл. От тогава са и пътеписите от Австрия и Виена, но точно Германия някак не ме подкарваше да я опиша (не че не исках, не че няма какво да се разкаже, но всеки път започвах и не можех да продължа – не знам защо).

Тогава успях да се запозная с провинциалната, извън големите градове, Германия (така и не стигнах до града Мюнхен, а сигурно съм бил стотина пъти на летището му. За сметка на това съм бил в доста малки градчета и села на Бавария). И т.к. бачкането в Германия е една идея по-интензивно отколкото в други страни и по този повод не ми оставаше много време за обикаляне. Предполагам, че това е една от причините да не мога да си напиша желаните пътеписи от там – напр.имах клиент, който беше в непосредствена близост до замъка Нойшванщайн (буквално в съседното градче) и за цялото време, което работих за този клиент успях да отделя само два часа, за да видя замъка – и то след края на работното време на последния ден, в който бях там! Аз, естествено, уплътних двата свободни часа, отивайки до замъка, като се качих до мостчето над водопада, т.к. работното време на замъка отдавна беше минало и вътре вече не пускаха Това е положението – немски клиент, акъла ти се взима и нямаш време да се усмихнеш даже 🙂

Имах и една подобна командировка в самия Берлин (това ми беше второто ходене до столицата след онова нерелевантно-сексуалното) – бях две дена там (и още 3 в Хановер) тогава, но, докато бях в Берлин, ситуацията беше: от 8 до 8 в офиса, а после вече е тъмно. А офисът беше в единия от двата (тогава) небостъргача на Потсдамер платц, а хотелът ми беше точно срещу българско посолство (т.е. на 5 минути пеша от там). Та след работа се поразхождах из центъра (цели две вечери!! 😉 ), но общо взето останах с едно недовършено усещане, че нищо не съм видял, а то си беше и вярно. (Тогавашните снимки слагам в настоящия разказ, маркирани с ‘2006г’. Може да се познаят и по липсата на сняг по тях, въпреки, че са си съвсем на място и време, защото онова пътуване беше в навечерието на Нова година. Тазгодишните снимки са маркирани с ‘2010’ и по тях има и сняг) Та общо взето от две ходения до Берлин бях останал меко казано с доста повърхностни впечатления.

Изкуство на ГДР

Както ви казах, не можех да разбера защо ми е трудно да пиша за Германия и за цялото това редовно ходене успях да спретна едно късо разказче и то за да разкажа историята, как си изпуснах всички самолети и как ми помагаха местните тогава. Но истински пътепис се появи едва миналата година, когато ходихме с колата до Нойшванщайн – тук вече си бях турист па макар и самостоятелен и можах да видя и един непознат до този момент за мен аспект на Германия: това е страхотна туристическа страна със страхотно обслужване 🙂 Когато човек ходи по работа там, някак този аспект се изпуска от внимание.

Готиното обаче да ходиш в командировка до там и да работиш заедно с местните е, че те започват да се държат с теб като с германец. Няма да забравя как (май беше в Хановер) с няколко колеги (немци и австрийци) сме отишли на кръчма: лаф-моабет, бири-мири, това-онова и по време на разговора някаква дума или израз излетя от главата ми, та се наложи да го обясня заобиколно и се извиних, че видите ли съм чужденец. Реакцията на компанията беше: че какъв чужденец си ти??? (те много добре знаеха, че не съм местен, нали специално ме бяха викали да идвам от България и работехме заедно вече месеци наред). Тогава реших, че никак не е лошо човек, да пътува, да знае езици и навсякъде да бъде местен, особено в Германия 🙂

Та с чиста съвест мога да кажа, че немците са доста читав народ, поне колкото българите (сериозно говоря)

Продължавайте с четенето на много мъдрите ми мисли>>>

Хайдерабад, Индия 6

Индия / Пламен Йорданов

Хайдерабад, Индия

Днешният пътепис ще ни отведе мъъъничко на Изток към страната, в която има10-милионни градове и за които в България не се е чувало никога нищо. Хайдерабад (за където се отнася днешния пътепис) все пак е известен като име, а днес ще го разгледаме по-подробно.

„Индия не е за новаци“ казва авторът на този пътепис. Че ние „новаци“ ли сме?:-)

Затова, приятно четене:

Хайдерабад, Индия


Индия не е за новаци.

При първото ти посещение, независисмо колко дълго, си новак, заек. Плаши те трафика, не смееш да се возиш на рикша, не знаеш къде се продава бира, хигиената ти е странна (макар, че всичко си е ОК).

Предполагам, че така се случва с всички европейци при първото им посещение в Африка, Южна Америка… Сигурно вторият път е по-спокойно и познато.

Полетът

Повече от 8 часа си е натоварващо, но минава сравнително добре. (Марина не мисли така, защото е седяла до непрекъснато повръщаща възрастна индиийка). За пръв път летя с толкова голям Еърбъс… разликата е, че просто побира повече хора, а бизнес класата е по-луксозна. Луфтханза има 22 радиостанции (!) — 2 за класическа музика, 2 за световна музика, 2 само за японска, за рок, за техно, за какво ли не… Пускат ни 2 филма, първият от които — My Bollywood Bride e не само доста забавен, но подготвя за изненадките на Индия. Вторият е някаква мелодрама на хинди, на която почти целия самолет реши да подремне.

Летището е доста занемарено. Всъщност късното пристигане (след полунощ местно време) ни спестява малко от културния шок. Някои от куфарите, вкл. моя, се маркират с тебешир преди да се пуснат на пътечката за багажа — оказва се, че така отбелязват тези, в които има неща, потенциално интересни за митницата. В моя случай това е камера.

Посрещат ни двама души — един от хотела и един от такси компанията на Айвикомптек. Пътуваме с първия, а втория се опитва да изкрънка някакви пари за паркинга. Сори, нямаме рупии. Както Юнуз отбелязва, употребата на клаксона е не по-малко важна част от управлението на автомобил в Индия от натискането на педалите или въртенето на волана.

Клишетата:

Индия е шумна, мръсна, шарена, пренаселена.

Трафикът в Хайдерабад е кошмарен

— автомобили, моторикши, мотопеди, мотори, пешеходци в невъобразим хаос; и никой от тях не спазва правилата, убеден съм. Ако някой се интересува дали има крави по шосетата — да, има.

В Хайдерабад има много мюсюлмани, освен индуистите разбира се. Говори се местния език телугу, същo хинди и урду, при това всеки от тях на уникален местен диалект. Той е втория по големина IT център на Индия след Бангалор, тук и съперникът на Боливуд — Толивуд.

Населението на Хайдерабад и Секундерабад

(на практика слети градове, хотелът ни например е в Секундерабад) е някъде м/у 6 и 7 милиона. Има хора с точки и без точки, традиционно облечени или костюмирани, от бледи до почти черни. Повечето са учтиви. За сметка на това английският им звучи като… ми като индийски;-)

Четете по-нататък>>>