Archive for the tag 'Лонсестън'

юли 19 2011

Тасмания (7): Таз-мания за финал :)

Днес ще завършим обиколката на Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, бяхме в столицата Хобарт, както и из Дивия Запад на Тасмания, за последно видяхме Короната на Тасмасния

А днес ще се запознаем с ТАЗ – най-известният тасманиец:)

Приятно четене:

Тасмания

част седма

Таз-мания за финал 🙂

Най-известният тасманиец в света е…?

Таз, разбира се! Тасманийският дявол.

Героят от анимационните сериали на Уорнър Брадърс. Избухливият, нетърпелив, ирационален Таз, който се придвижва като торнадо, издава свирепи нечленоразделни звуци и системно се опитва да изгризе, изяде и опустоши целия свят. Понеже и аз като зайчето Бъни съм се чудила много пъти що за дявол е всъщност Таз се включвам с готовност в мократа студена разходка из

зоопарка на Центъра за защита на тасманийските дяволи

Ако анимационните филмчета са ви оставили с трайното впечатление за вечно раззината зъбата паст, свирепо святкащи очи и диви звуци срещата с живи тасманийски дяволи ще ви изненада. Те се оказват малки, черни (не светло кафяви, какъвто беше пухкавият плюшен любимец на дъщеря ми, редовно нощуващ под възглавницата й допреди десетина години), симпатични, с елегантна бяла ивичка непреко през гърдите и ярко-розова мустаката муцунка. В уникалната екосистема на Тасмания заемат сред торбестите бозайници същата ниша като котките в света на плацентните животни – дребен хищник. Но всъщност се явява най-големият торбест хищник на планетата след изчезването на тасманийските тигри.

Тасманийски дявол - Тасмания

Тасманийският дявол

се храни предимно с мърша и дребна плячка. Слави се със способността си да изяжда всичко без остатък – месо, хрущяли, кожи, кости, до последното парченце – като естествена природна прахосмукачка. Роднините на Таз играят важната роля на биологични санитари и чистачи в дивите гори на Тасмания. Има изключително силна захапка, равностойна на крокодилската. Може да прегризе обикновена телена ограда. Може да счупи човешка тазова кост.(!)Вероятно поради тази причина тасманийските дяволи не са особено разпространени като домашни любимци. Магазините за животни се затрудняват да рекламират пухкави другарчета, които можеш да погалиш само веднъж, и то за предпочитане с лявата ръка, за да можеш поне да се храниш сам през остатъка от инвалидния си живот.

Narawntapu National Park, Port Sorell TAS 7307, Australia

Също като тасманийския вълк/тигър Таз изчезва от континента Австралия преди 3-4 хиляди години с идването на кучето динго. Остров Тасмания е единственият останал естествен хабитат на тасманийски дяволи. Белите хора и пушките им бързо превръщат дребните черни зъбльовци в застрашен вид, но въвеждането на мерки за защита (Както и изчзването на тасманийския тигър, който бил естественият им враг.)успява да възстанови популяцията им. Допреди 15 години тасманийските дяволи се смятали за успешно спасен и адаптиран вид.

Тогава се появил ракът.

Лицевият тумор, който за рекордно кратко вереме е намалил катастрофално броя на тасманийските дяволи и заплашва до десетина години да ги заличи напълно от лицето на планетата ни е от изключително рядък вид – заразен рак. Животните си го предават по време на честите си боричкания и двубои. Учените са безпомощни пред бруталната му леталност и светкавичното му рапространение. Опасяват се, че няма да успеят да намерят лек преди изчезването и на последния представител на вида. За момента се опитват да поддържат здрави изолирани популации на различни места в Австралия, какъвто е този парк на Тасманийски полуостров.

Първо надникваме в неголяма тъмна бърлога в кух дънер – черномуцунеста Таз-мама спи с малките си скрити на сигурно място в торбата. После ни запознават с групичка тийнейджъри т.е. осеммесечни младоци обикалящи с бясна скорост по пътечките на заградената си поляна. Нервни. Чакащи нетърпеливо обяда.

Храненето на тасманийските дяволи е основната атракция

в парка, която си има обявен час и график, и туристите скоро се струпват край стъклената стена с готови фотоапарати. Има защо.

При вида на прясното месо тихите допреди малко космати зверчета се превръщат внезапно в самоходни раззинати кървави челюсти произвеждащи неописуем концерт от звуци на ръмжене, квичене, хрущене, късане, давене, хапане, виене, стържене, блъскане. Храненето е битка. Безжалостна кървава жестока война с мъртвото месо и с живото. Братята се хапят помежду си по-често отколкото захапват разкъсаните мръвки. Гонят се и разнасят отмъкнати кървави парчета из цялата околност. Отнемат си един на друг храната, бият се и вилнеят сред торнадо от проблясващи бели зъби, хвърчащи кърви, драпащи нокти и отскубнати вълма черни косми.

Тасманийски дявол - Тасмания

На повечето зрителки започва да им призлява.

С около минута закъснение от далечния край на поляната с див тръс се приближава майката на тийнейджърите. Двойно по-едра от тях, с още по-голяма и по-раззината паст, още по-страшно ръмжене и агресивно поведение. Разхвърля наоколо по-дребните си деца без усилие и без секундно колебание изяжда храната им, нахапва ги и ги наръмжава предупредително още няколко пъти преди да се захване да търси в тревата остатъци от влачените мръвки. Хм, мама-Таз ми дава някои практични идеи за възпитанието на тийнейджърите. Виждам по замисленото изражение на другите майки, че и те си вземат бележка.

Рейнджърът от парка разказва, че макар братовчедите на нашия любимец Таз да са хищници всъщност не са добри ловци. За да демонстрира твърдението си хвърля мръвка в тревата – току до пътечката, на видно място, но малко по-встрани. Никое от бясно препускащите зверчета не я забелязва, никой не я подушва, всички са така активно ангажирани в лични схватки, диво ръмжене, дърпане, късане, хапане, квичене, обикаляне наоколо в неспирен свински тръс, безсмислени боричкания и най-вече старателно избягване на срещи с още гладната нервна Таз-мама, че кървавата купчинка дълго остава неоткрита и недокосната. Като си помисли човек колко милиона години еволюция са нужни, за да се достигне това … съвършенство(??) започва да разбира анти-еволюционистите.

След първите три минути на кошмарното кърваво шоу нервите ми са безвъзвратно разбити и аз си тръгвам от наблюдателната площадка с възможно най-висока скорост в насрещния вятър и дъжд, за да избягам от застигащите ме ужасяващи звуци на свирепо пиршество и нестихваща братохапеща кръвопролитна война. И не съм единствена. Остатъка от времето си в зоопарка посвещавам на кротки тревопасни и шумни папагали.

Кенгуру - Тасмания

Чудя се след току-що преживяното дъщеря ми дали би имала смелостта да спи пак с Таз под възглавката.

На лов за птицечовки

Когато през 1799-та година първата птицечовка била представена на достопочтените господа от британското Кралско научно дружество за оглед и класифициране те спонтанно реагирали в шопски стил: Е, те нема такова животно! Побутнали космите, плавателните ципи с нокти, патешката човка, бобърската опашка и без колебание обявили експертното си научно становище и вещ анализ – абсурдната животинска кожа е зле скалъпена измама. Безразборно събрани и майсторски пришити части от различни животни. В продължение на стотина години официалната наука била на мнение, че няма и не е възможно да съществува живо същество, което:

  • има хем козина, хем птичи скелет;
  • хем снася яйца, хем кърми малките си;
  • уж е бозайник пък има метаболизъм на влечуго;
  • уж е млекопитаещо пък е почти студенокръвно;
  • и на всичкото отгоре е еднопроходно – има само един изход (клоака) за яйцепровод, семепровод и пикочопровод (което само по себе си било чудо невиждано по ония времена, пък и сега, със само два животински вида в групата на еднопроходните – птицечовка и ехидна)

Е, да ама, както и шопът би забелязал, ако се разходи до Австралия и от Витоша по-високо има, и от Искъро по-дълбоко се намирга, и птицечовките си съществуват щастливо в реките и блатата из целия континент.

Съвременната наука им е признала статута на уникални представители на животинския свят класифицирайки ги като ‘яйценосни бозайници”. И даже напоследък се появяват несмели изказвания, че те не са примитивни низши млекопитаещи, както до скоро се твърдеше, ами може дори да са по-висши от плацентните и торбестите, тъй като са развили уникални методи за хранене, оцеляване и размножаване. Например електрическите рецептори, разположени в многобройните кухини на меката човка им позволяват да виждат миниатюните електрически полета създавани от движението на скариди и други дребни същества. И да ги намират безпроблемно дори в мътна вода и мрак. Мъжките екземпляри имат невъобразимо отровен шип на задните крака, което отново е уникално – само няколко вида бозайници на планетата имат отровни жлези. Изобщо птицечовките са различни, специални и си заслужава да ги видим.

Последната ни уговорена среща с необикновените обитатели на Тасмания е именно с прицечовки.

В яркото свежо утро микробусът се спуска стремглаво от дивите безлюдни планини към фермерските равнини в северната част на острова. Не вали!!! В синия безмер над главите ни се провежда тържествен военен парад – цялото небесно войнство се е е строило в бели пухкави редици и се оттегля с дисциплиниран победен марш в посока нейде отвъд хоризонта. Не чувам духовия им оркестър, но ми се иска да пея маршове и химни в прослава на великия бог Ра, посрещащ парада от най-високата трибуна. Усмивката му хвърля златни отблясъци по цялата земя. Тасмания сияе чиста, къпана и лятна под ласкавия му поглед.

Небето на Тасмания

Не можем да откъснем очи от великолепието на пейзажите и сме се умълчали в съзерцание. Което ни позволява да чуем ясно и разпознаем безпогрешно самотният кратък отдавна забравен звук на завръщащ се към живот мобилен телефон. Пиу. Електрически ток преминава през групичката пътници – ръце тършуват по джобове, чанти и якета, очите се рзширяват в събудена надежда. Електонните звуци се умножават – внезапно цялото купе оживява в писукания, вибрации и други звуци, с които малките пластмасови кутийки декларират самоотвержена любов и преданост към стопаните си. Най-после излизаме от “свободната от мобилни телефони зона”, както се саморекламират кафенетата в Зиан, Куинстаун, Суонси, Света Елена. Най-после сме пак в любящите прегръдки на цивилизацията. И клетъчните телефони. И интернет. И Фейсбук. Интернационалната младеж край мен ликува и танцува от щастие. И се отдава на телефонна оргия като наркоман сдобил се с дрога след дълга мъчителна абстиненция. Ра, господарят на небесата е забравен. Невероятните красоти отвъд прозорците избледняват. Никой повече не се интересува от офлайн преживявания. Фейсбук е новата религия на спътниците ми. Озовала съм се в компанията на религиозни фанатици.

Никой не забелязва кога и как стигаме до равнините и техните пасища. Грег ни предупреждава по микрофона, че скоро ще спрем край реката, за да се разходим до едно от най-известните обиталища на птицечовки в района. После пътят става изведнъж много разбит. Друса така ужасно, че никой вече не може да текства и всички вдигаме поглед възмутено. Озовали сме се насред зона на артилерийски бомбардировки. Асфалтът е нащърбен, изровен и на места липсват големи парчета, телените огради на пасищата са смачкани, скъсани и намотани на неугледни купчини, смесени с клони, клечки и цели дървесни стволове. Пластмасови боклуци, дъски, ръждиви ламарини и кални автомобили са поръсени обилно наоколо, докъдето поглед стига. Високата поне до кръста трева е кална и полегнала. Храсталаците също. В една посока. По течението на реката.

Грег спира пред особено дълбока дупка в асфалта, декорирана с оранжева предупредителна табела “Опасно! Наводнена зона” и заявява, че

ще трябва да вървим до птицечовковото село.

Слизаме с ентусиазъм да се порадваме на слънчевата топлина и зеленината, но много скоро смеховете угасват и възторгът е сменен с тих ужас. Всяка крачка приближаваща ни към реката разкрива нови страни на бедствието. Наводнението тук е било чудовищно. Водата се е оттеглила едва вчера и калта вече засъхва под горещото слънце, но миризмата на гниещи органични отпадъци е ужасна. Високо в клоните на строените край водата евкалипти са струпани трева, заклещени клечораци и боклуци. Особено зловеща е синя велосипедна рамка с едно единствено изкривено колело висяща неестествено в короната на дървото. На пет-шест метра над главите ни!

Заобикаляме издалеч покрита с кал купчинка, почерняла от мухи, разнасяща лъх на мърша (удавено кенгуру може би, или овца) и най-после стигаме до туристическата площадка за наблюдение на птицечовки. Искам да кажа: разбираме, че сме стигнали до нещо такова по дървения парапет стърчащ от плътната плетеница клони и тиня струпана в ниското до водата. Просторната поляна отвъд калния водоем трябва да е била пикник-зона. Познава се по планината от тежки дървени маси за пикник накамарени между два близкорасли евкалипта. И по ниската полу-разрушена тухлена постройка с изкъртен покрив и врати, все още надписана като тоалетна.

Според Грег довчера тук имало мостче за преминаване отвъд, където са поляните за пикник. Но единствено потвърждение на думите му е късичък дървен сегмент с беседка стърчащ нелепо в средата на калното езеро, водещ от никъде за никъде. Като декоративна скулптура насред водоема. Птицечовки не се виждат нийде.

Наводнение - Тасмания, Австралия

Вонята на смърт и опустошение скоро ни прогонва от преливащия тинест речен бряг и Грег е принуден да измисли алтернативни забавления. Предлага да ни заведе във

фабрика за шоколад

Не е вчерашен той! Знае как да спечели всенародната любов и одобрение.

В частната шоколадена фабричка на семейство швейцарци,тънеща в зеленина, цветя, слънце и птички, дълго висим край стъклените панорамни прозорци и съзерцаваме поточните линии. Завиждаме на облечените в бели престилки работнички. Кой не си е мечтал да работи във фабрика за шоколад?! Като дегустатор. После откриваме, че в магазинчето за сувенири има безплатна дегустация и цялата група се струпва там да мижи и примлясква одобрително. Обядът е обилно полят с горещи шоколади, мокачинота и кафета, гарниран с шоколадови мусове, парфета, торти и сладоледи. Едвам покатерваме претъпканите си стомаси по двете стъпала на микробуса и тръшваме изнурени преяли телеса в заслужена почивка. Следваща спирка –

Девънпорт

Третият най-голям град на Тасмания е и нейният главен транспортен център. Освен летище за вътрешни полети Девънпорт си има и огромен фериботен терминал. Основната размяна на товари и пътници между острова и континента става с “Духът на Тасмания” едно и две – двата масивни, многоетажни яркочервени ферибота, пътуващи 11 часа до и от Мелбърн. Още едно тасманийско приключение, което всеки австралиец има в списъка си с неща за правене – да се повози на “Духът на Тасмания”. Макар че, от опита, който аз имам с подобни пътешествия (прекосяване на протока Кук между Южния и Северния остров на Нова Зеландия) возенето в седеметажен товарен кораб с размерите на малък град, в компанията на стотици автомобили, цели влакови композиции, товарни контейнери и пътници сред удобствата на спални кабини, ресторанти, детски площадки, казина, киносалони, кафенета, фоайета, асансьори, стълбища, тераси и прочие придобивки на цивилизацията е като да се возиш на автобус, ама с все цялата автогара и прилежащ квартал. Нощното пътуване не предлага дори гледки. Приключеският фактор е нулев.

Потеглянето на ферибота в привечерния здрач обаче е впечатляващо. Два колоса се разделят бавно и поемат в различни посоки. Единият ярък, спретнат, червено-бял, окъпан в светлини, другият бетонен, сив, малко опушен и вехт. Космически кораб с футуристичен дизайн се отделя безшумно от стара космическа станция. От близо перспектевата се губи и не става ясно Тасмания ли отплава на юг или нейният дух поема по курса си на север. Шарена тълпа изпращачи са се струпали на кея. Махат дълго, дълго и някак тъжно, даже драматично като в руски военен филм. Хората от палубите махат също, но с ведри усмихнати лица – повече като в холивудски хепиенд. Неволно си спомням, че най-издаваният туристически справочник в света “Лонли Планет” беше описал Девънпорт като “градът, чието целокупно население си мечтае да се качи на ферибота с еднопосочен билет”. Навремето коментарът ми се видя злобарски и незаслужен, но единствената вечер, прекарана в града на фериботния терминал ме убеждава, че това е скучно, малко и тъжно място.

Туристическите забележителности се изчерпват с главната улица – магазини, няколко исторически сгради, кръчми; един-два музея; фар и арборетума. (Тази дума и аз трябваше да я проверя – ботаническа градина означава според моя добър приятел Гугъл.) И сякаш всичко се върти все около пристанището и ферибота. Даже Грег не успява да измисли нищо интересно за правене в Девънпорт и от отчаяние ни води на кръчма. Дегустираме ту хобъртски “Каскейд”, ту лонсестънски “Богс” скандализирайки невъобразимо шайката местни младежи на бара. Тасмания е разделена на два непримиримо враждуващи бирени лагера, в неуморно противоборство и конкуренция между двете бирени фабрики на острова. Южняците са абсолютно безпощадно и безкритично лоялни към “Каскейд”, северняците с реципрочен фанатизъм поддържат “Богс”. От туристите се очаква да демонстрират лоялност към домакините. На никого не е позволено да е неутрален. Пием бързо и си тръгваме преди да са ни набили за недопустима безпристрастност.

Последният ни ден на тасманийска земя е посветен пак на

Лонсестън.

Този път окъпан в слънце. Пием дъ-ъ-ълго кафе в централната пешеходна зона, зяпаме витрините на книжарничките и бутиците, снимаме си разкошни архитектурни паметници и се дразним неистово от звъна на градския часовник.

Всеки австралийски град си има кула с часовник в центъра.

Обикновено в елегантен европейски архитектурен стил от края на 19-ти век. Винаги поддържана, реставрирана и прекрасна. Много хубаво, нямам възражения. Даже ми е драго и мило, и родно. Пък е и полезно – ако те мързи да си вадиш мобилния телефон от джоба или да си вдигнеш китката пред очите може пак да знаеш колко е часа – само вдигни поглед към часовника. Супер!

Градският часовник на Лонсентън – Тасмания, Австралия

Всички австралийски градски часовници имат едно леко дразнещо свойство – бият на всеки 15 минути. Което освен натрапчиво е и малко непрактично, не мисилите ли? Ако да кажем съм достатъчно далеч от часовника, за да не го виждам директно, но достатъчно близо, за да чувам камбаните, звънът би могъл да ми подскаже кое време е, ако примерно отбелязва само кръгъл час. По позицията на слънцето, дължината на сенките, или поради факта, че вече съм обядвала и като чуя мелодичния звън ще си кажа – ах, станало е два следобед, да взема да опека бисквитки за следобедния чай. Или нещо такова. Ако обаче камбаните на часовника бият на всеки 15 минути по един и същи начин мога само да предположа че е или кръгъл час, или и петнайсет, или и половина, или без петнайсет. Как това ми помага да се ориентирам ??!! Да пека ли бисквитите или…?

ОК. Ясно е, че хората не разчитат изобщо на историческите си градски часовници, за да научат колко е часа. (Нито пък пекат бисквити) Имат си часовникови кули, защото си ги харесват и обичат да слушат мелодичния камбанен звън. Разбирам. И не възразявам. И аз обичам камбани и мелодичен камбанен звън. Обаче. И тук стигаме до една абсолютно дразнеща, даже направо побъркваща и вбесяваща особеност на всички австралийски градски часовници. Всички, без изключения и вариации, последователно и неотклонно, униформено, настойчиво и нетърпимо изпълняват една и съща простичка мелодийка. Една и съща! Ще рече човек, че няма друга комбинация от звуци, която би могла да се изтръгне от металното тяло на камбана. Или че обсебен маняк-камбанаджия ги е правил всичките.

Наслушала съм се до втръсване как градските часовници в Бризбън, Мелбърн, Аделаида, Пърт (!), Хобарт(!!) и Лонсестън (!!!) дин-дан-дон-дин-кат безспирно копирайки плагиатски лондонския си по-голям брат Биг Бен. На всеки петнайсет минути!

Сбогуваме се с Тасмания

от борда на самолетна играчка кой знае защо паркирана сред боингите на летището, с която прехвръкваме до Мелбърн. Двайсетината пътници са наблъскани в единствения салон така комфортно както биха се чувствали в моята кухня примерно. Предимството на малкия самолет е, че летим ниско и се опитваме да познаем по контурите островчетата в синилката под нас.

Бризбън ни посреща с проливен дъжд (какво друго?!), но този път разнообразен с къртеща небесата гръмотевична буря. Разнебитено небето се сгромолясва на едри парчета вода. Прогизваме. Котката, къщата и колата са оцелели сред хаоса и наводненията. Нов мравуняк се е настанил в пералнята.

Сезонът на потопа продължава.

Край

Автор: Изабела Шопова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

3 коментара

мар. 24 2011

Тасмания (1): По деликатните места на географията

Особени маймуни сме това хората – гледаме телевизия и виждаме земетресения, цунамита, ядрени катастрофи, бомбардировки, банкови обири и много други глупости… Няколко седмици по-късно това ще бъдат напълно забравени събития, както например чудовищното наводнение в Австралия от преди само няколко седмици.

Днешният пътепис се развива на фона точно на наводненията в Австрали. Изебела ще ни води до Тасмания по време не бедствието. Приятно четене:

Тасмания

първа част

По деликатните места на географията

Макар че аз лично не разбирам какво толкова срамно и неприлично има в женската анатомия. Но фактът е, че когото и да заговорите на тема Тасмания ще ви отвърне със свенлива усмивка или ширко ухилен ще занарежда непристойни коментари – според пола, културата и социалния си статус. Горките тасманийци! Предполагам, че им е писнало до смърт. То и на италианците сигурно им е дошло до гуша да слушат, че родината им е ботуш, ама пък да се родиш в място приличащо на роршахов тест си е чисто наказание.

В интерес на истината Тасмания не винаги е имала този порнографски имидж. Преди няколко десетки хиляди години, когато Творецът бил още в ранния си творчески стадий и експериментирал с твърдите агрегатни състояния на водата, нивото на световния океан било много по-ниско и Австралия била доста внушителен континент. Тасмания също, тъй като се явявала част от континента. После на Създателя му дошла музата и заекспериментирал с актово изкуство. Разтопил набързо ледовете и залял де-що имало ниски земи по крайбрежията като в процеса изненадал силно атлантидяните и тасманийците. За първите е писано много от Платоново време насам, няма да се занимаваме сега със степента на тяхната неподготвеност. Драмата на последните, обаче, е останала невъзпята и до днес. Горките аборигени внезапно открили, че безбрежният им сушав плосък роден континент се е свил до размерите на малко обрасло стръмнопланинско островче със силно непредставителна форма. Шокът трябва да е бил жесток (почти като на българските общинари като ги изненада посред декември зимата) – от горди свободно номадстващи жители и стопани на безкрайни слабозалесени територии да се озоват без предупреждение в скромната роля на обитатели на гъстата растителност там долу. (Малко като срамни въшки.)

От срама и позора на ситуацията ги избавят рицарски вече в по-модерни времена белите хора. Избиват ги до крак. Буквално. Преследват ги и ги отстрелват като дивеч до последния човек. (Много срамна глава в националната история, този път по причини нямащи нищо общо с контурите на острова) После на свой ред се заселват в срамния храсталак. (Като бели срамни въшки.) Понякога си мисля, че Господ е германец – чувството му за хумор е едно такова плитко и кенефно.

Сега, тук да обясня, че да се ходи на туризъм в Тасмания не е нито срамно, нито непристойно и никой не се подиграва с туристите. Смехотворно е само да си роден там. Е, и да имигрираш в тамошната посока, предполагам. Така че ние нямаме никакви задръжки и съмнения при избора на южната дестинация. Отдавна ни гони носталгия по Нова Зеландия, а всеки, който е бил в Тасмания се кълне че двете са като сестри-близачки. Зелени, стръмни, мокри, студени и слабонаселени. Идеалното бягство от лятната задуха на Бризбън. Сбогом, о, шумен и разблуден град! И твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят.

През това време обаче…

Туризъм по време на бедствие

На Господ окончателно му писна от глупостите ни и реши да приключи агонията на най-вдъхновената си грешка – човечеството, по единственият известен Му начин – с потоп. Дали е пращал специални инструкции на доверени хора да строят ковчези и да ловят животни по двойки не знам, не съм чула за подобно събитие по нашия край, но със сигурност забелязах, че прати много дъжд. Не някакви си там 40 дена. Два месеца не спря да вали. Тормозеният до миналата година от суша Куинсланд се превърна в перманентно блато, къщите и дворовете ни прогизнаха, язовирите се напълниха, препълниха и преляха, колата ми се покри с мухъл и плесен, стълбите – с мъх и лишеи, прането ми изгни на простира, мравките се нанесоха за постоянно у нас, жаби се заразхождаха из центъра, а някои неспокойни, неуседнали още души се размислихме дали пък не е време да емигрираме отново – в някоя много суха пустинна държава. Саудитска арабия да речем. Или Мексико. Всъщност и Западна Австралия звучи обещаващо безводно.

Не знам Творецът ли е с къса памет или си мисли, че ние сме, ама да ни пробутва все същия номер с потопа е малко изтъркано и наивно. Ехо, там горе, ние имаме писменост все пак! От няколко хиляди години. И знаем за последиците от предишните Му гневни изстъпления. Така че куинсландци хич даже не се разтърчават да строят ковчези (що пък точно ковчези, не може ли да са салове, яхти, подводници, атомни самолетоносачи?) и да ловуват ендемични животни (макар че, ако питате мен, сега е моментът да се отървем от такива божествени недоразумения като грачещи гарги, нахални крадливи посуми, соленоводни крокодили, отровни паяци и змии, хлебарки, комари, един потоп добре ще ни дойде всъщност), ами масово се евакуират на лятна ваканция по по-сухите ъгли на континента, из тихоокеанските острови, по Азията и Европата, а най-хитрите даже се възползват от високия австралийски долар и ниския американски такъв и се замъкват на големи тумби в Лос Анжелос и Лас Вегас. По-инатливите от друга страна се запасяват с неимоверни количества бира, храна и вода, барикадират се в домовете си и се приготвят за дълга мокра обсада. Небето си знае своето – продължава да вали.

Ние също инатливо не се отказваме от туристическите си планове. За да не губим време в разтакаване по пътища и фериботи се каним да прехвръкнем набързо с голямата бяла птица до вторият най-голям град на Тасмания Лонсестон. Е, не е Америка, но все пак е отвъд море, на друга суша.

Пътуването ни започва с безсънна нощ, доминирана от ниско прелитащи вертолети (заради многобройни спасителни операции както ще стане ясно по-късно), грохот на падащи камъни (или безумни количества вода) по ламаринения покрив и обичайните нескончаеми, незасегнати от бурята шумни посумски скандали на верандата. Рано сутринта нарамваме чантите и в блажено неведение успяваме да се измъкнем на косъм точно преди Божият гняв да удари Бризбън. Гледаме с невярващи очи на телевизионните монитори на летището как калният потоп въргаля микробуси и корабни контейнери като сапунерки по улиците на Туумба, увеличава многократно капацитета на автомобилния паркинг в мола като трупа колите на многоетажни камарки, пуска мебели и цели къщи да плават по вече плавателните улици на Рокхамптън, превръща в дълбоководно езеро центъра на Ипсиуч.

Полетът ни закъснява. През панорамните прозорци на изходния гейт гледаме безпомощно как багажът ни прогизва ненатоварен под тоновете вода изливаща се от небето.

В Мелбърн вали. В Лонсестън също.

Настаняването в мотела ни отнема точно шест секунди – хвърляме чантите на леглата и слизаме на рецепцията да питаме за карта на града. Докато се разговарям дружески с девойката и подобаващо любезно отговарям на любезния й (и задължителен за такива ситуации) въпрос откъде съм всички присъстващи внезапно млъкват и се втренчват в нас, някой промълвя пребледнял “О, Боже!” сякаш Бризбън е център на чумна епидемия и ние сме домъкнали съзнателно заразата в техния град. После се отприщва лавина от въпроси за състоянието на града, колко лошо е наводнен, нашето жилище пострадало ли е, кога е започнала евакуацията, транспортът напълно ли е спрян и прочие абсурдни неща, без никакъв смисъл и връзка с реалността. С нашата реалност. Гледаме ги като треснати. Чак тогава забелязвам, че телевизорът в помещението е включен на новинарски канал и редува все по-шокиращи кадри от наводнените куинсландски градове с предупреждения за евакуация на бризбанското сити. Признавам си честно и абсолютно безгрижно, докато се опитвам все пак дазвуча интелигентно, че не съм чувала за никаква евакуация и внезапно си спомням, че още не съм включила телефона си след полета. Цъквам припряно копченцето и това, което се случва ми изкарва акъла повече от всякакви журналистически телевизионни истерии.

Сега. Да обясня тука, че аз не обичам телефони. Никакви. Най-малко мобилни. И не без приина. Те системно и безпощадно ограбват личната ми свобода, носят лоши новини и вдигат неприятен шум в най-невероятни часове на денонощието, което само по себе си е достатъчно, за да ги презирам и игнорирам. Дори да не изреждам тук другите очевидни негативи на присъствието им – шокиращите телефонни сметки, своеволията на доставчиците на комуникационни услуги, неизмеримата досада на неуморни телемаркетери и прочие неизбежни особености на съвременния начин на живот, без които безпорно бих била много по-щастлива. За да не изпадам в позиция на безпомощна жертва на телефонен произвол аз подмолно си отмъщавам като редовно забравям да заредя батерията, оставям си телефона вкъщи, не го чувам като звъни, не се чувствам длъжна да го вдигам, с дни не забелязвам получените съобщения и не им отговарям, не знам как да ползвам многобройните менюта и не пращам ес-ем-ес-и, освен ако не е абсолютно, животоспасяващо наложително. Съответно много рядко получавам такива. Обикновено. Този конкретен ден в сивия дъждовен Лонсестон е невиждано и нечувано, направо зловещо и знаменателно изключение – получила съм 14 съобщения за няколкото часа, откакто напуснахме Бризбън. Повече, отколкото през последните шест месеца общо. Е, то хубаво е човек да знае, че е търсен и обичан, ама чак път толкова да съм залипсвала на всички само за един ден… Съобщенията са: от компанията, в която работя, уведомяваща ме, че поради наводненията и принудителната евакуация офисът се затваря до второ нареждане, от прекия ми началник настояващ да му се обадя, ако съм в нужда, от Министерство на транспорта в Куинсланд, отменящ таксите на всички платени мостове и магистрали в Бризбън, за да позволи по-бързо евакуиране от града, от колеги и приятели, които ми предлагат подслон и помощ, в случай че сме наводнени. Докато да ги изчета всичките и да се преборя с идиотската телефонна клавиатура, колкото да разпратя вестта, че сме живи и здрави и на (относително) сухо телевизионните новини са се прехвърлили на прогнозата за времето. Страховито лилавата зона на поройните дъждове се придвижва с убедителноа анимационна зрелищност на юг през Куинсланд, Нов Южен Уелс, Виктория и чак до Тасмания. Няма измъкване! През следващите седмица-две ни очакват дъжд, много дъжд, порои, наводнения и още дъждовно време. Както самодоволно отбелязва някакъв телевизионен метеоролог, дъждовният сезон едва сега започвал. Абе, тия хора телевизия не гледат ли, що ли?! През прозореца си поне едно око не хвърлят ли??!! Ми то в Куинсланд не е спирало да вали от месеци! Целият щат е замязал на воден свят. Човек все настъпва жаби в тъмното и очаква да срещне Кевин Костнър зад всеки ъгъл.

Апокалиптичната прогноза само ми напомня, че е по-добре да побързам с разглеждането на местните забележителности докато световният потоп не ни е застигнал. Като ще ставаме волю-неволю персонажи в нови библейски глави и сюжети, то поне да се поразходим дотогава.

Лонсестън Тасмания, Австралия

Лонсестън

(Хич да не ми скачат тука (или по-нататък) разни ерудити и буквоеди с теории как се предполага да се произнася въпросното буквосъчетание, или как му викат на Британските острови. В Таси е Лонсестон. Точка. Никой не знае защо.)

И тук му е мястото за малко нахвърляна набързо история:

Когато великият холандски мореплавател Тасман направил великите си географски открития т.е. открил за цивилизования свят островите и материка в Южния Пасифик той май не бил много сигурен дали Тасмания е разделена от континента. Кръстил я Земя на Ван Димен, но на картите му е малко неясно дали е самостоятелно парче суша или полуостров. По-изглежда като да не е. Кук на свой ред също пропуснал да забележи ивицата вода между двете суши. Което всъщност си е съвсем оправдано – и двамата са имали цял континент да изследват, картографират, описват. И то какъв континент! Странен, необичаен, пълен с невиждани чудесии. В добавка към многобройните други острови и земи из Тихия океан огромността на начинанието им не позволявала твърде много детайлност. (Макар че, редно е да отбележа, и двамата са се справили блестящо с картографирането.) Човешко е да се допускат дребни пропуски. И разбираемо. Та Тасмания си останала на теория част от континента.

Британското владение на новият Южен континент вече било официално заявено с основаването на първото поселище и затвор в Сидни, когато не щеш ли малко по-наблюдателният капитан Бас взел, че открил съществуването на протока, който разделял Земята на Ван Димен от материка. И своевременно (и с малко изненадваща егоцентричност) го кръстил на себе си. Което не е никак странно всъщност, по онова време само който не е идвал до тукашните брегове той не е направил географски открития и не е оставил името си (и това на любимия си губернатор/ крал/ кралица/ принцеса/ съпруга/ любовница/ комшийка/ метреса) по географските карти. Това конкретно откритие обаче носело със себе си сериозни политически последици. Ако Земята на Ван Димен била наистина самостоятелна суша, несвързана с континента, то трябвало незабавно да се вземат мерки и да се предявят териториални претенции и върху нея. Иначе нахалните французи, чиито плавателни съдове висяли по най-подозрителен начин край западния бряг (под предлог за научна експедиция (каквато действително извършвали) с корабни имена като “Географ” и “Естественик”) щели като нищо да я обяват за френско владение и да дадат на Наполеон невъобразимо важен стратегически пункт за инвазия в Новия свят. Британската корона не можела да допусне подобна историческа и милитаристична несправедливост. Затворнически кораби веднага били препратени да основат втора австралийска заселническа колония в южната част на острова – днешната тасманийска столица Хобарт и веднага след това още една, просто за всеки случай, за да се обезкуражат напълно французите, от северната страна, която по-късно ще се превърне в Лонсестън. Вторият най-стар и най-голям град на Тасмания.

През целия деветнайсти век и началото на двайстия такъв Лонсестън е важно пристанище и търговски център – изнася вълна, жито, руда. Внася имигранти. После значимостта му бързо намалява заедно с тази на цяла Тасмания и за много дълго време островът остава под радара на бързо развиващата се индустриална икономика на модерна Австралия. Факт, който е позволил опазването на колониалната архитектура и атмосфера на града забележително непокътната. В пълното й разточително викторианско великолепие. И романтична непрактичност. Мотелът ни например е небрежно реставрирана (или никога недомодернизирана) дървена скърцаща двуетажна чудесия, окичена откъм улицата с веранди, дърворезби, поизкривени от времето колонади, наблъскани една в друга кулички и множество разникалибрени двускатни покривчета. Всичко това боядисано екстравагантно в няколко контрастни цвята с преобладаващ афинитет към винено червено, бяло и светло сиво. С пищни деликатни дантели от чугун под стрехите.

Дори през ситния дъждец и рехавата мъглица над реката мога да видя множество възхитително декоративни колониални къщи накацали живописно по стръмния склон над пристанището. Каменни, дървени, разточително огромни или ситно-скромни скупчени гъсто една в друга. Под гигантски евкалипти или вековни европейски дървета. Кокетните дървени рибарски лодки, платноходни корабчета и яхти на кея, копиращи модели от минали столетия компетентно допълват историческата картина. Покой и безвремие властват над гладките води на река Тамар. И чайки, естествено. Къде се е видяло покой и безвремие да не са системно нарушавани и доминирани от крясък на чайки?! Сглобяемият чугунен мост, произеден в Манчестър и превозен с кораби, за да бъде издигнат в елегантна арка над водите на реката ме убеждава окончателно, че съм попаднала в неиздаден роман на Джейн Остин. Съветвам се набързо с картата, повдигам деликатно дългите си викториански фусти и атакувам туристическа атракция номер едно – Дефилето Катаракт. (Няма нищо общо с очните болести, думата означава също и водопад.)

Предполага се, че чудовищно земетресение е разцепило преди около 10 хиляди години скалите и реката се е втурнала с грохот и трясък в теснината, влачейки канари и разширявайки неуморно дефилето оттогава до днес. Създавайки в процеса едно от най-привлекателните места за разходка в градеца. Отвесни скали, шум на вода, дрвени гори и катерачески приключения буквално на пет минути от центъра. Пътеката е тясна и предизвикателно стръмна, предлагаща потресаващи гледки към свирепите отвесни каменни стени под мен и далечното зелено на реката. Почти едночасово пъхтене и потене, разнообразено със спъване в оголени коренища и подхлъзване по сипеи от дребни камъчета, и освежено с несекващ ленив дъждец ме отвеждат до най-неочакваната зрителна и звукова картина за подобен пра-исторически гингирлик – небесно-син плувен басей, пълен с пищящи до Бога деца, обкръжен от грижовни майки, разположен сред алеи, пренаселени с кучета на каишки и спортуващите им стопани. В съседство с прекрасно планинско езеро, симпатично мостче, ресторантче и великолепно поддържани паркови площи. Под въжен седалков лифт. За съжаление неработещ. Някогашното ледниково езеро в скалната планинска купа, опразнено след катастрофичното земетръсно пропукване, се явява понастоящем детска площадка за игра на целокупното население на Лонсестън.

Прекосявам мостчето и попадам в още по-фантастична картина. Сред облаци от синеещи хортензии, лилавеещи буганвилии и друг екзотичен храсталак се кипри изящна викторианска беседка. На перфектно подстриганата полянка пред нея се разхождат … пауни. Естествено! Какво друго да се разхожда из дивите паркове на малко пристанищно градче в един от най-отдалечените постове на цивилизацията на един от най-южните и най-екзотични острови на планетата?! Няма да е тасманийски тигър, я! Паун ще е! В пълно бойно оперение. Напълно изгубвам усещане за реалност и ускрено се изненадвам, че запъхтяният младеж, който прави лицеви опори сред пауните не е мистър Дарси. Хм.

Връщането по отсрещния отвесен бряг е не по-малко екстремно, стръмно, да добавим и тъмно в бързо спускащата се мрачина под дърветата. Все пак на открито вечерта се помотква и разтакава дълго още, оставяйки небето да светлее в перлено сияние чак до девет и половина. Нечувано разточителство за нас бедните жители на субтропика, където дори през лятото в шест вечерта е вече тъмно.

Вечеряме дълго, бавно и с удоволствие в малък ресторант край реката. Под оглушителна чайкова серенада. Специалитетът на заведението е стриди с доматен сок и водка, тънко нарязана люта чушка, сол и май малко захар. В миниатюрни чашки. Нещо като мини Блъди Мери с мезе. Мистър Дарси не се явява никакъв, но това е дребна подробност, която не бива да разваля добрата романтична история. Лонсестън е любовен роман писан вдъхновено от природни стихии, човешки усилия и страсти, колониална архитектура, дървени мачти, морски бриз, писък на чайки и пияни стриди в малки стъклени чашки.

Измислен град. Сънуван. Проектиран с всички задължителни елементи за незабравима любовна авантюра. От онези уж с нищо незабележителни градчета, в които “освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи”.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова


7 коментара