Archive for the tag 'локум'

май 08 2012

Истанбул: Уикенд сред лалетата (2): Гюлхане, Златният рог и Фенер

Published by under Вили,Истанбул

Продължаваме с приключенията на Вили в Истанбул. Започнахме с пристигането ѝ в Истанбул, днес ще видим къде могат да ви „изненадат“ в Истанбул 🙂

(Позволих малко повече от обичайното да добавя мои коментари и уточнения в текста – докато Турция все още ми е прясна в главата :), надявам се авторът да не се сърди 🙂 – бел Ст.)

Приятно четене:

Истанбул: Уикенд сред лалетата

част втора

Гюлхане, Златният рог и Фенер

 

Мехмед се захилва просто до ушите, сочи ми къде да допра картата и отривисто клати глава: Си, си… евет! – след което с жест дава „о’кей“, връцва се и като някой призрак се разтваря в приглушеното осветление на етажа. Гледайки малко недоумяващо след него, отварям полека вратата и влизам.
Полумрак. Завесите на прозореца изглежда са доста плътни. Пускам чантата на пода. Понечвам да пъхна картата, за да ми тръгне тока, но в същия момент виждам през открехната врата на банята, че вътре свети… о, ама то има карта!
Хий, сбъркала съм стаята! Грабвам си чантата, посягам към дръжката на вратата с намерение тихичко да се изсухля преди да са ме усетили, и в този миг някой ми дръпва и пуска чантата, и едновременно с това ме сграбчва изотзад. Боже!
Затиска ми устата с длан, задърпвам се паникьосана… ама егати железните ръце има тоя мъж… определено е мъж… И май е гол!… Ама, че късмет! Божичко, ми сега?! Дърпам се неистово… к’ъв е тоя, културист ли ня’къв… съжалявам, извинявам се, не е нарочно – ама, защо не си маха ръката от устата ми, за да му го кажа?!… Ама, какво.. какво, по дяволите, иска тоя?!… Не мога да повярвам – нали хотела не е някой долнопробен, та евентуално, нали… и не мога да се обърна, мамка му… как ме е стиснал само…
В един миг разбирам, че той всъщност май нищо не ми прави, просто ме е притиснал здраво към себе си и с длан ми е запушил устата… Хийй… ама… ама какво прави тоя бе?! – целува ме по косата?!?… това тяло… и… хм… да… ухае… лееко… познато… Е, ми мъж, к’во! – да не би само едно куче да се казва Шаро… Не… не може да бъде, няма как да се телепортира… нали вчера се чухме… в колко… да, 19:15-19:20 ч. снощи… Но ТОЙ трябва да пристигне довечера! О, има нещо гнило…
Притихвам и мъжът отпуска хватката. Рязко се извъртам и прицелвам едно коляно в гордостта на мъжете – хак ти е, копеле гадно!!
Ооо!… – свива се – Ма ке коза фай, пер дио! /ма какво правиш, за бога/… Мадонна!

Хаа!.. Анджело!

Анджи?! Ами ти какво правиш тука бе? Кога дойде? Защо не ми каза? Защо траеш и ме стискаш така? Акъла ми изкара, бе! – Пляс по китарата – Нá ти сорпреза на тебе сега!

Ами, станало така, че за днес (петък) нямал нищо особено важно за правене, и нали си пада по сорпрезите, направил резервацията за от четвъртък. Знаеше, че ще пристигна в петък сутринта. Самолетът му излетял в 19:35 снощи. (И ми се обади минути, преди да излети – как си миличко, кога тръгваш, липсваш ми… ала-бала). Пристигнал към 23ч. в хотела, наспал се, и вече бил буден, когато чул, че отварям вратата. Е, да, ама втората част от изненадата му му излезе през носа – не бил предвидил коляно в чатала 😀
Закуска, кафе с дъра-бъра за около час и нещо, и ааа без, няма тън-мън – прокурора е наказан, задето така зловещо ми изкара акъла – никакви цуни-гуни, веднага тръгваме из Истанбул 🙂
Тъй като Анджело не е бил преди в Истанбул, няма никакви предпочитания къде да ходим. Казва да се съобразявам със себе си, а не с него – където и да е, всичко ще му е ново и интересно. Ами, аз искам да ходим най-вече из парковете, заради лалетата, но пътьом ще решаваме къде да спрем.
Качваме се на трамвая за две спирки. Апропо, с картата Истанбул пас могат да пътуват едновременно и двама души, просто двамата се маркират последователно. И ние също така пътувахме.

Според моя план, ще му покажа набързо и ще му кажа по няколко думи за Хиподрума, Синята джамия, обелиска, фонтана, Св.София и Топ Капъ, и после ще се спуснем по бившата уличка на VIP-персоните на империята, за да влезем в Гюлхане парк.

Света София – Истанбул, Турция

Архитектурният шедьовър Света София

 

Египетският обелиск – Истанбул

Египетският обелиск на Хиподрума - специален подарък за владетеля, докаран от Карнак.

Синята джамия, Истанбул

Из стария град, Синята джамия на заден план

Синята джамия, Истанбул

Куполите на Синята джамия отвътре

Край Топ Капъ, Истанбул

VIP-уличката край стените на Топ Капъ - по време на империята на нея са били къщите на някои везири и чуждестранни дипломати. Днес красивите кокетни къщи нагоре по уличката (но от тук не се виждат) са собственост (пак) на богати хора.

 

 

В парка Гюлхане

–  ура, няма лудница!  🙂  Може би защото все още е сутрин. Има много малко разхождащи се хора, и ние спокойно се наслаждаваме на феерията от лалета и теменужки, и въобще на всичко. Ооо, красиво… красивооо… Душиците ни звънтят от удоволствие… Златни им ръце на турските озеленители!

(паркът Гюлхане е „задния двор“  на двореца Тап Капъ – бел.Ст.)

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

 

По едно време отнякъде нахлуват групички, момичета най-вече, от горните класове. Паркът се оглася и от смехове (не само от птичките)…
Направихме си поредната фотосесия, седим на една пейка, отмаряме и бърборим небрежно.
Една групичка от 5-6 момичета – хоп, спира при нас: Хелоу!… Хау ар ю?… И започват да ни разпитват откъде сме, колко време ще сме в Истанбул, харесва ли ни града, идвали ли сме друг път… А! Ама как, защо аз казвам, че съм от България, той – от Италия, а говорим на английски? – недоумява най-отворката и явно най-знаещата английския. В този момент Анджело се ухилва и ѝ задава въпроса дали смята да става следовател като завърши училище, щом така разпитва. И всички шумно се разсмиваме. Момичето, а и останалите, ни обясняват, че правели този „номер“ да се заприказват с чужденци, с единствената цел да си тренират английския. След малко си пожелаваме разни хубави неща и те продължават нататък по алеята. Ние също тръгваме, но към терасата над Босфора, разсъждавайки, че тези деца постъпват находчиво с тези си случайни разговори.

(Паркът Гюлхане е едно от наистина малкото места в Истанбул и вероятно – Турция, където по пейките седят влюбени двойки. По улиците, извън космополитните части на Истанбул, е изключителна рядкост да срещнете гаджета. Така че Гюлхане е като мостовете на Сена 🙂 – бел.Ст.)

Gulhane Park, Hoca Paşa Mh., Nöbethane Cd 1, 34112 Fatih/Истанбул, Турция
Апропо, да спомена – от есента насам Анджи изкара 6-месечен курс по английски и на 30 март успешно взе сертификат за ниво. Ако не го размързи, може тази есен да продължи. Но аз малко се съмнявам, понеже сега се разбираме съвсем добре и може да реши, че и това му е достатъчно. Освен това, той знае вече и към 50 български думи и изрази. (Казвам го, защото познавам и чужденци, от 5-6 години женени за българки и знаещи само 5-6 български думички).

 

Точно по обед влизаме в Йени джами

на площада с гълъбите пред моста Галата

(или по-скоро джамията пред Египетския пазар 🙂 – бел.Ст.)

Йени джамия, Истанбул

Йени джамия

Анджи за втори път днес зяпва от възхищение пред ислямското изкуство. Ееми, нали е италианец и си има гени за изкуство.  А и определено си пада естет  🙂
За който не е влизал все още вътре – тази джамия, подобно на Синята, е изцяло изписана отвътре, но нюансите са по в зеленкаво. Макар да е строена през 1600 и някои си години, наричат я „Йени“ /нова/, защото е последната, строена по маниера на прочутия архитект Синан, който е построил Сюлеймание (в Истанбул) и Селимие (в Одрин) (а така също – софийската джамия Баня Баши, както и черквата Свети Седмочисленици – бел.Ст.)

 

Джамията е направена за валиде-ханъм, т.е. майката на султана. Но поради липса на достатъчно средства са я строили близо сто години. Вътрешното разкрасяване е направено под наблюдението и ръководството на няколко валидета. Може би затова е така красива, защото са участвали и жени ;)… Е, аз я намирам за красива.

 

Йени джамия, Истанбул

Йени джами отвътре

 

Молитвата тъкмо започва. Един чичо подканва чужденците да излязат навън,

докато трае намазът. Аз бързо дръпвам Анджи да седнем на килима пред лявата колона – там сякаш пó не се вижда от входа, и хем да си починем малко, хем да погледаме. Между другото, килимите в джамиите им са страхотни – дебели, чисти, меки и топли – направо може да си дремнеш там  😉

 

Йени джамия, Истанбул

Йени джами – ходжата вече вика отвън, вярващите започват да заемат позиции, ние се скатаваме до колоната - ако не ни изхващат и изгонят, ще погледаме малко как правят връзката с Аллах ;)

 

Следващата точка от плана ми е да дръпнем един тегел през

Египетския пазар

Той също е там, на минута-две от тази джамия. Убеждавам Анджи да не купуваме нищо – тук хем е по-скъпо, хем да не го мъкнем после цял следобед из града.
– Може да се върнем в хотела да го оставим, пък после пак може да излезем.. А?
– Не може, скъпи – не се хващам на тая въдица 😉 Забрави сега за хотела, връщаме се чак по тъмно, след вечеря.
– Но не ти ли се спи, цяла нощ си пътувала, мия белла? Къде ще ходим още?
– Споко, не ме мисли, спах. Сега отиваме да пием кафе в Пиер Лоти. Хайде на корабчето.

 

Египетски пазар, Истанбул

Египетски пазар

Египетският пазар, Пазарът на подправките или Мисир Чаршъ – един пазар с три имена*. А пък как ухаее там… непознато, екзотично и наистина мнооого приятно  😉

 

Лалета, Истанбул

Минарето отзад е на Йени джами, а тези китки са като островче, точно по средата между платната на булеварда пред моста Галата.

 

Да, ама се оказва, че корабчето скоро е заминало, а следващият курс е след около час и половина.

Инфо:  Фериботът, който циркулира по Златния рог, е всъщност едно корабче, което изпълнява всички курсове. Началната му спирка се намира отляво на моста Галата и вляво от стоянката на TurYol
Ощеот спирката на TurYol тръгват и корабчетата за Босфор-тур, т.е. разходката по Босфора, която трае 1,5 ч. и струва само 12 турски лири, ако си я направите самостоятелно. Или 25 и нагоре евро, ако сте с тур-оператор. (потвърждавам и искрено препоръчвам – бел.Ст.)


До крайната спирка Еюп пътуването трае около 50-60 мин. Там корабчето стои няколко минутки и тръгва наобратно, пак 50-60 мин.
Ферито се движи на зиг-заг, според спирките по бреговете на Златния рог. Така че примерно, срещу само 2 лири /защото е градски транспорт/, човек може цял час да си седи на палубата, да пие чай и да си почива, разглеждайки (и снимайки 😉 ) разни неща по бреговете на Златния рог.
Какво да снима ли? Ами, има интересни сгради, крайбрежен парк, желязната църква Св. Стефан, която обаче сега (най-после!) е опакована и й правят ремонт, Гръцкият ортодоксален лицей сред къщите на баира отляво, Патриаршията, джамии, мостовете, под които минава корабчето, 2-3 от спирките имат интересни сгради в отомански стил…

 

Златният рог, Истанбул

Край Златния рог

Златният рог, Истанбул

Край Златния рог

желязната църква Св. Стефан и Гръцкият Ортодоксален лицей, Истанбул

Край Златния рог - желязната църква Св. Стефан и Гръцкият Ортодоксален лицей (снимката е с голямо увеличение, снимала съм от корабчето)

 

Аз бих препоръчала тази разходка да се направи така, че да хване и момента на залез слънце – тогава става ясно защо се нарича „Златният рог“ – наистина всичко наоколо става почти като „златно“ докато слънцето залязва. Такава е легендата за произхода на името, а и аз го видях почти така преди около година и половина.

Златният рог, Истанбул

Златният рог по залез слънце (Снимките от Златния рог са от септември 2010 г.)

 

В нашия случай, обаче, поради липса на време, не дочакваме следващия курс на ферито, качваме се на автобус 92А и след 6-7 спирки благополучно слизаме на джамията Еюп.

Мамма мия!… И през ум не ни беше минало какво ще видим сега!

Попадаме на едно от Светите места за мюсюлманите в Истанбул, където петъчната молитва е нещо като стълпотворението пред Каабата в Мека. Хората са толкова много, че са препълнили джамията и двора й, и са постлали килимчетата си на площада отпред.
Да, май „Аллах е велик“ наистина, щом може да накара толкова народ да зареже всичко и да дойде да му се поклони насред Истанбул! Всеки петък!
Колко поклонници сте видели да правят нещо подобно в православните храмове всяка неделя, освен евентуално на Великден? И като казвам това, нямам предвид конкретна религия, а просто смисъла, вярата в НЕЩО, както и да се нарича то.

Еюп джамия, Истанбул

Еюп джамия

Еюп джамия, Истанбул

Отпред се нареждат мъжете...

 

Еюп джамия, Истанбул

...зад тях са жените...

 

Над главите ни се носи гласът на ходжата. Анджело стои плътно зад мен, шепне ми: Колко грозно са омотани от главата до петите… тц-тц-тц…  И  са разделени, виж, не се молят заедно като нас…

В този миг, изведнъж като по команда, всички падат на земята и се надупват. Поглеждам към Анджи – той изумено е вдигнал вежди, поклаща леко глава, и хоп – се усмихва: Аааа… яяснооо… ако жените са отпред, при тази позиция мъжете ще дават „накъсо“ и връзката с Аллах ще се разпада… Умно… Брааво… Брависимо… Аллах е велик, вярно!  (А мъжът си е мъж – обобщавам аз 😉 ) (просто мъжките задници не се водят сексуален обект в мохамеданството, иначе всичко щеше да е на два етажа 😉 – бел.Ст.)

 

Еюп джамия, Истанбул

Без коментар... е, Анджело го направи ;)

 

Никога не съм попадала в Истанбул на подобно зрелище и затова съм впечатлена не по-малко от Анджи. И двамата определяме видяното като подобие на онова, което сме виждали по телевизията на хадж. Може и да не е така, но ние сме лаици по отношение на религиите – и двамата вярваме в НЕЩО, което е универсално за света, но не сме точно религиозни. Нищо, че Анджи често споменава Дио и Мадонна мия. Особено като се нерви за нещо  😉
Всъщност, идеята ми беше да видим набързичко и между другото и тази известна джамия, но очевидно в този момент е невъзможно. Ееми, друг път.
Наоколо гъмжи от народ, магазинчета и заведения работят на макс. Сядаме на табуретките на едно „капанче“ и хапваме набързо по едно пиде с кайма и айрян. Още след първата хапка Анджи на бърза ръка го прекръсти на „мини-пица ала турка“ 🙂
После и по една дондурма излизваме /сладолед/, докато изминем алеята към лифта.
Лифтът е на около 150-200 метра от площада с джамията. Може и пеша

да се качим на хълма с кафенето,

но ние избираме да се повозим, а на връщане да слезем по алеята. Има доста хора, но двете кабинки качват едновременно по 16 човека, разстоянието е кратко и става сравнително бързо.
На терасата си щракваме няколко снимки и после веднага се трапосваме край парапета над гробищата над Златния рог, на една от масичките с карирани червени покривчици. Отначало ни беше малко странно, някак чоглаво, но само след две-три минути гробищата не ни оказват вече никакво въздействие. Приемаме ги по-скоро като някакви паметници, макар по някои гробове да има прясна пръст и свежи цветя. (не знам защо, но в мохамеданските страни наистина често се срещат гробища насред града. В Босна и Херцеговина „турски гробища“ например има в централните градинки или до джамиите – бел.Ст.)
Отказваме се да пием кафе. Вместо това, шегувайки се, решаваме да се „потурчим“ за малко, и затова ще пием турски черен чай в ония характерни стъклени чашчета като лаленце, и ще хапнем по едно татлъ (турски сладкиш).

Гледка от терасата на кафене Пиер Лоти, Истанбул

Гледка от терасата на кафене Пиер Лоти

кафене Пиер Лоти, Истанбул

При кафене Пиер Лоти. Май във всички турски сериали има кадри от това място ;)

 

Докато се наслаждаваме на този си наш благ отвсякъде момент, си приказваме за разни неща. Става дума и за мюсюлманите въобще, и за турците в частност, за историята, за настоящето. Анджи казва, че не е знаел всъщност какво точно да очаква от Истанбул, имал много бледа и то по-скоро случайна информация. Не е ровил из нет-а или другаде за нещо повече, разчитал е на мен, понеже знае, че съм била в Истанбул не веднъж и че ми харесва много. И на него всичко до момента му е много интересно и определено му е екзотично. Особено интересни му се видяха младите жени в черно долу на площада пред Еюп.
– Сигурно така се обличат заради молитвата, нали? – казва.
– О, не, Анджи, те така си ходят изобщо, защото са ортодоксални мюсюлманки. Ще ги видиш, защото съм намислила да се приберем в хотела като минем после пеша последователно през кварталите Фенер и Фатих. В първия се намира Православната Патриаршия, българската църква Св. Стефан и Гръцкият лицей. Там живеят и повечето от християните в Истанбул, а вторият е населен точно с такива ортодоксални мюсюлмани. Той е много характерен ислямски квартал… И, не знам, но на мен по нещо малко ми напомня неаполския Спаньоли. Не, не е същия, никак не е същия, и все пак има нещо общо, има някаква прилика. В Наполи жените, нали, не се крият зад фередже, даже там видях и две на улицата с ролки по главите, италианките в Спаньоли си ходят деколтирани, червисани… А тук това е невъзможно, сигурно за тях това би било просто гавра с Аллах.. И, нали знаеш, според техните си ислямски закони, може и да ги убият с камъни в такъв случай (Не и в Истанбул. Минимални шансове за подобно престъпление има в Източна Турция, но и там да се случи, ще го показват по телевизията като диващина. Турция НЕ Е Иран– бел.Ст.)

Из квартал Фенер, Истанбул

Из квартал Фенер

Из квартал Фатих, Истанбул

Из квартал Фатих

Из квартал Фатих, Истанбул

Из квартал Фатих

 

Около три часа по-късно, минавайки покрай един

магазин за дамско облекло, с наредени на витрината бурки, фереджета

или както там им казват на тия дрехи, Анджело спира, гледа, гледа… и вика: Искаш ли да влезем вътре да ти купя една такава дрешка?  😉  – Поглеждам го скептично и въпросително – хм, нещо се задява пак това диване… Не успява да се удържи и се ухилва до ушите: А за отдолу ще ти купя от ония шалчета за ханша, с бляскавите неща по тях, дето мацките танцуват бели денс с тях… И ще ми врътнеш един танц после… Ихаа… (премрежва очи) … Белло, е? – кима: Дакордо?  😀 /съгласна ли си/
– Дакордо да, аха!… Ш’ тъ убия,  бе италианецо!… Какви фантазии те връхлитат по никое време… че и баш тука бе! А вече зрял мъж бил ужким!  😉  😀

 

 

С хахa-хихи минаваме покрай джамията Фатих, която също се оказва, че е в ремонт и няма какво да видим от нея. Затова пък заглеждаме любопитно една групичка дядковци в градинката там, насядали на ниски столчета и с чашки чай в ръце, на своеобразен турнир по табла. Няколко котки се щурат измежду тях и току им „удрят четки“ по краката…

Стигаме до

Акведукта

към залез слънце.

Акведукт, Истанбул

Аквадукта

 

Тук е и

джамията Шехзаде

с красив парк около нея. Построена е по желание на Сюлейман Великолепни в памет на починалия му по-малък син.

 

Джамията Шехзаде, Истанбул

Джамията Шехзаде на заден план.

Джамия Шехзаде, Истанбул

Джамията Шехзаде - куполът отвътре. Тази снимка я направих, като легнах върху килима на пода точно под купола, леко зумнах и... и май стана добра, а? (щот' циганката 'зе, та умре 😉 )

 

Хайде да седнем за малко на една пейка в парка да отдъхнем. Леелее… направо вече ни се подбиха краката от ходене. Събувам си обувките и протягам крака.
– Дай ги тук – Анджи ми вдига краката в скута си, разтрива ми стъпалата и се смее: Еей, ама голям маратонец си ми била ти, брааво, брааво, рагаца мия!… Значи мога да те опъна да изкачим Везувий пеша като дойдеш след две седмици в Наполи, нали? 😀
– Ааа, да бе, пеша! 😉  … Мани това, после Наполи, сега кажи ми как е, харесва ли ти Истанбул?
– О, даа… Харесва ми, мия белла, много даже… Ама, слушай, Вили, ами те тук са като нас! – Вдигам вежди: Турците ли? Щоо?
– Ами как, ето и тук всеки кара като луд, никой не спазва пътните знаци, всички масово минават на червено!… Говорят високо, мъжете те поглеждат „мазно“… /Да бе! Не съм видяла. Казваш го, за да ме дразниш! – смее се/… А в този квартал преди малко, ти си права, някои улички наистина са тесни като в Спаньоли, прането виси над улицата, мръсничко и порутено е тук-там, а цените наистина са по-ниски, отколкото там, където ни е хотела (от Фатих си купихме баклава по 9 лири килото, а при Египетския пазар беше от 33 до 49 лири за килограм!!)…

Анджи се усмихва: Само „пингвинчетата“ (има предвид жените в черните им дрехи) ми напомняха, че съм в ислямски град… А в азиатската част на Истанбул как е? Ще отидем ли там, рагаца мия? 🙂
– Утре. Утре сме там, дарлинг. Хайде сега да ходим да ядем някъде, че ми е вече гладно.
– А „бели денс“ ще гледам ли, мия белла, ще ме заведеш ли? Ама с красиви танцьорки, нали!  😀
– Оф… Гладна съм бее… Хм, бели денс му се дощяло… И си наказан!
– Ама аз няма да пипам.. е, соло л’ьокки 😉 /само с очи/
– Офф, Анджии… (ама сто процентов мъж си бе, нема лъжа!)… Андиамо дарлинг, андаре а манджаре… давай да ходим да ядем, после ще видим.
Обувам си обувките и тръгваме. Хмм… а дали пък да влезем в Ташхан? Ей го къде е, на две крачки…
Следва.

Още няколко снимчици:

 

Баклава, Истанбул

Хайде, черпя по баклавичка - сладка и златна, вземайте! /Който зумне снимката, ще разбере защо е "златна" 😉 /...

Локум, Истанбул

...или рахат локумец, който предпочита :)

Из квартал Фенер, Истанбул

Сега малко из стръмните улички на квартал Фенер

Гръцки православен лицей, Истанбул

Да видим и Гръцкия православен лицей по-отблизо - е, колкото се показва над дувара :)

Улично кафене, Истанбул

Яяя... "Фатих мейдан бюфе" или квартално кафененце на площад във Фатих. Е, ама аз предпочитам като пия кафенце да седя на по-меко и да се облегна удобно ;)

Из квартал Фатих, Истанбул

Централна улица в квартал Фатих - в този квартал някои от снимките с хора ги правя тайно - придържам фотоапарата отпреде си, приказвам си с Анджи или се оглеждам разсеяно с пръст върху индикатора, за да не видят присветването му докато ги снимам.

Улички, Истанбул

Из уличките на Сиркеджи (всъщност това е страничният изход на Египетския пазар. Горещо препоръчвам магазина за кафе в лявата част на снимката – продават мляно кафе за турско и е най-доброто в града. Тествано от редакцията поне 15 пъти :), а ми беше препорърчано първоначално и от местен жител – бел.Ст.)

 

 

Къща, Истанбул

Нова сграда в стар стил или обратното?

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Още малко от парк Гюлхане...

Лалета в Гюлхане, Истанбул

... и още малко от парк Гюлхане...

Лалета в Гюлхане, Истанбул

... и още една от парк Гюлхане. Другия път лалетата ще са от други паркове ;)

 

Автор: Вили

Снимки: авторът с любезното съдействие на Анджело  😉

 * Имената на този пазар съпоставено с името на другия известен истанбулски пазар – Покрития пазар (Капалъ чаршъ) са едно от основанията да не приемам днешната постановка географските имена да „не се превеждат“. Тази постановка беше приета само, за да бъдат облекчени неграмотните преводачи от английски и е неприложима като абсолютно правило – бел.Ст.

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

27 коментара

окт. 28 2011

За локум и таваджигер (Одрин, Турция)

Петък – ден на майстора, почивен на мохамеданите и ден, в който си мислим какво ще правим през уикенда 😉 Идеята днес е на Вали, а от мен да знаете – купете си кола и светът изведнъж ще стане прекрасен 😉

Приятно четене:

За локум и таваджигер

Одрин, Турция

 

Това не е пътепис. Просто разказ за душевните терзания на една пишман туристка на една пишман екскурзия.

Аз чета Patepis.com ежедневно /почти 🙂 /. Доказателство прилагам веднага – в този сайт преди време прочетох за еднодневна разходка до Одрин. И се запалих. Фен съм на пътувания тип „самоделка”, сиреч, проучвам пътя, какво има да се види, какво да се опита, къде да се спи и т.н. и в удобен момент  – тръгваме. Е, този път решихме /по-скоро реших, но трудно признавам вина/ да изневерим на чувствата  и предчуствията и да се запишем за

 

организирана еднодневна екскурзия до Одрин

Защо така е дълга и широка. Така де, да пробваме веднъж. Нета е пълен с реклами, които на практика се оказаха не особено правдоподобни. Обявления от типа „всяка събота еднодневна екскурзия…” само илюстрират желанието на туроператора да има такава. Реално, осъществяването е свързано с това, има ли достатъчен брой хора, желаещи да пътуват в ТАЗИ събота. За хората, които пътуват главно чрез агенции, всичко това сигурно не звучи странно или неестествено. Мен тази практика ме вкара в двуседмичен бяс.  Ден след ден, две седмици поред прозвънявах туроператори и чувах следното: „ тази събота – не, но другата имаме”. После дойде другата седмица, а аз отново чувах същото. Аааааа! Търпението ми доближаваше критична граница, когато случайно попаднах на фирма, предлагаща услугата точно ТАЗИ седмица, но … от Пловдив. И се записахме при тях.

 

Та, събота е, в странния за мен час – 2,30!!

се събуждаме, пием кафе и бързо се изнасяме от София.  Явно не толкова бързо, в Пловдив паркираме едва в 5,30ч.,за което евентуално виновна съм аз. Екскурзовода спокойно можеше да ме репортне като телефонен терорист – изтормозих го за разяснение на мястото за тръгване на автобуса. Моето оправдание е по-притеснително – силен говорен дефект на екскурзовода, така непривичен за гилдията и аз нищичко не му разбирах. Ето ни на правилното място, в правилния час. И автобуса е вече там. Ние двамата, две по-младички момичета и останалите 90%  – трета възраст. Митко избягва да ме гледа и да говори, предполагам  раздразнение :). Веднага решавам да потуша наближаващия бунт с едни хубави описания на Одрин, които съм прочела тук и да го забаламосам с бисквитки. Но част от спътничките ни решават да се скарат. За място в автобус с осигурени места за всички пътници. Ама че гадост. Конфликтът застрашава да вземе сериозни размери, когато едната бабка, с предполагам турски етнически корени /говореше с ъс своите познати в автобуса на турски/, реши да онагледи ситуацията със следната реплика: „ Е това е в България! Простотия!” . Конфликта залитва да се превърне в етнически и вече си представям извънредна емисия като от Катуница. Ах-ха да стане напечено и екскурзовода се включва като KFOR. Дали го разбраха или не, няма значение. Всички сядат и

автобусът тръгва

Но Митко вече гледа много лошо. Убеждавам го да поспим до границата. Екскурзовода разяснява откъде минаваме, все още излизаме от Пловдив, пак нищо не му разбирам, само едно чух добре: „…освобождението от ..мм османците”. Горкия. В унес си мисля колко ли е трудна тази неговата професия.

 

Повторно събуждане днес – малко преди границата сме. Слизаме за смяна на пари и посещение на „светите“ места /WC/. Хубавото на последните места в автобуса е липсата на подритващ елемент отзад. Лошото е, че трябва да изчакаш целия екип на третата възраст да се облече и натъкми, обсъждайки лумбаго, плексит и начини да се облечкиш прав, тъй като не можеш да си свиеш краката. За щастие Митко е сънен. Навън вали.

Третата възраст се отправя с неподозирано бясна скорост към free тоалетната в бензиностанцията, ние кротко завиваме към платената такава, не ми се поемат рискове, разправията на тръгване още ме държи. След една сладка цигара целият автобус се натоварва и отново потегля. Екскурзовода ни уведомава, че границата е след 8km, но кой да чуе – всички се събличат, прибират дрехи, чанти, шапки, чадъри, бастуни и т.н. и се настаняват като за целодневен преход. Подозирам вече какво ни чака на границата. Буквално след минути сме вече на нашата. Ха, сега наново –

слизаме за паспортна проверка.

Докато всички се обличат, забраждат и т.н. слушам една симпатична бабка да ги успокоявa: „ Нищо, че вали! Какво щяхме да правим в Пловдив!? Най-много в ………../местно заведение/ да висим, пък то е само до 11ч.!” Митко пак ме гледа с възмущение – ние откога не сме излизали дори до ЕДВА 11?. Мдаааа – трябва да се помисли по въпроса. Междувременно една възрастна дама установява, че няма паспорт. Забравила го е. Ще чака на границата някой да го донесе, а екскурзовода ще се върне да я вземе с маршрутка. Отзивчив човек.

 

Паспортната проверка на нашата граница минава бързо, всички се качваме обратно в автобуса. Екскурзовода обяснява, че предстои турската такава. Дааааа, но какво правят милите баби и дядовци в автобуса. Изненада! Те отново се събличат, разопаковат, подреждат якета и шлифери, шапки, чадъри… Философски се примирявам, те са мнозинство, най-много да си докарам скандал, ако предложа да не го правят… Следва турския граничен и митнически контрол. Пред самоубийство съм.

 

Одрин е на 20 км от границата

Докато въздъхнем с удовлетворение, че сме минали тежкия етап на границата, вече сме в града на плодовите сапуни , пехливаните и таваджигера. Навън вали леко и безспирно. Настроението ни е много down. Задните седалки ги поделяме само ние и една дама, наречена от мен „перко”, да ме прощава де, която при всяко спиране на автобуса, дори на пешеходна пътека скача с подвикване,  тича малко по-напред в автобуса и започва да протяга шия, за да види нещо в пространството пред нас, прилича на любопитно животинче от рода на лалугера. Стряскащо малко, но си свикнахме с нея, стана ми много симпатична. Беше много информирана и се включваше във всеки случайно дочут радговор с компетентно инфо. Та, започнахме да си говорим тихо и на ухо, много романтично беше 🙂

 Първа забележителност – сграда със сто купола,

доколкото разбрах е била нещо като санаториум за душевноболни, изградена от султан Баязид ІІ, сега превърната в  музей на здравето. Екскурзовода пита ще слизаме ли да разглеждаме и да снимаме. Мощно НЕ в дружен отговор. Успокоявам се, че явно не е нещо особено,  вътрешно си признавам, че ме е страх от бабите да кажа, че искам.

Втора спирка  – българската църква „Св.Георги”.

Евновременно с пристигането ни при нея, малкият сокак мигом се оживява. Броеници, сувенири, гевреци се появяват от нищото. Църквата е хубава и изглежда поддържана. Тъй като ние нямаме чадър, а и вървим по-бързо от основната група, се връщаме при автобуса доста по-рано. Веднага окото ми се спира на надпис БЮРЕК. А момчето през витрината ме гледа усмихнато и подмята сатър. Как да му устои човек. На английски ме пита с какво да е бюрека, сирене или нещо неразбрано от мен, но сирене ме устройва напълно и чакам с нетърпение ролята на сатъра. А той вещо ми накълцва на хапчици димящия бюрек, боцва отгоре две вилички, без да пренебрегне чакащият отвън Митко и ме печели с огромна усмивка. Като цяло – хареса ми да пазарувам в Турция. Мили и любезни търговци са.

Църквата Св.Георги

Следваща спирка  – Одринската крепост

Екскурзовода много ни разказа за нея, а аз разбрах какво съм гледала като се прибрахме и прочетох в нета. Тръгваме отново и пак се задава въпрос – А да минем ли през Кippa /магазин/? Отново дружен отговор НЕ! Ееее, не!

Жена съм, искам да харча!

Този път събирам малко смелост, за щастие не само аз. Леееко се попровикват тънки гласчета За Kippa. „Дават” ни половин час. Тук вече чашата преля. Митко остава да преговаря с екскурзовода къде и в колко ще тръгва автобуса, а аз доволно награбила парцалки се пъхвам в една пробна.

В магазина отидоха два часа. Стана ми жал за Митко и пропуснах да си купя така изгодните прахове и омекотители. Трябваше да ги мъкне после цял ден.

Сега оставаше да намерим центъра и Селимие джамия.

От Киппа хващаме маршрутка №1 по съвет на екскурзовода и като първи шматки слизаме при първото по-голямо минаре, което виждаме. Разбира се, не е от минаретата на Селимие. Решаваме да се поразходим пеша и да попитаме някой накъде да вървим. Хубаво щеше да е, ако се сещахме за името на „голямата джамия”, но уви. А на английски никой не откликва. Решавам да пробвам с българския. „ Булгаристан консул?!” бъра ,бъра… Нееее, български говориш лиии? Голяма усмивка и вдига рамене. Пробвам пак на английски – „big джамия” 🙂 Митко вече се е сринал на тротоара от смях. Но човекyt ме разбира и вече знаем и името Селимие и имаме жестомимично обяснение накъде да вървим.  Намираме и

голямата джамия Селимие,

построена по образец на Айа София в Истанбул, това чух от нашия екскурзовод на идване. Купола й е по-голям от този на истанбулската гордост, имала и 999 прозореца, но не ги броих. Много е красива. Желанието ми да я разгледам, обаче, включва и вътрешността. Тук срещам отпор. Митко и в наша църква трудно влиза, за джамия да не съм го навивала въобще. Веднага вадя златен довод, че сама жена вътре може да не е по обичая им и да ми се случи нещо неприятно 🙂  Проработи.

Селим джамия, Babademirtaş Mh., 22020 Одрин, Турция

Около джамията се въртят ромски продавачи на найлонови тобрички и настойчиво ти сочат обувките. Но след толкова покупки, торбички можех да им продам  и аз. Вътре установихме, че има рафтове, на които спокойно да си оставиш обувките. За първи път влизам в джамия. А влизаме точно по време на молитва и мюезина /така се казва, ако не се лъжа/ пее. Мятам на главата си шал, традициите на мястото трябва да се спазват. Странно, но очакванията ми бяха за строго, студено и неприятно място. Точно обратното е – меки килими, децата си тичат наоколо и се премятат, две незабрадени туристки се разхождат и се снимат, хората си говорят. Само дето мъжете седят по-напред  и си приказват на групички, а жените са насядали на килима по-назад.

Като цяло, приятна атмосфера, като за храм. За малко да се прекръстя на излизане по навик.

 

Мемориала на Шукри паша

Джамията Селимие, Одрин
Джамията Селимие

 

Полуприпаднали вече от глад се отправяме

в търсене на друга забележителност – тава джигера.

Бледи спомени от детството ми напомнят, че думата джигер я използваше и прабаба ми – дроб. Отдаваме дължимото на кулинарния туризъм в малко заведение близо до Селимие, където персонала знае български доста добре, а клиентите в голямата си част са българи. Тава джигера и кюфтенцата се оказват невероятно вкусни.

Обичам я турската кухня. Всичко ми е хем познато, хем не толкова.

След обилния обяд решаваме да си открием автобуса и да се отървем от покупките. На Митко вече не му се мъкнат, а аз си правя тънката сметка, че ще пазарувам още и ако не се разтоварим ще има бунт. Намираме автобуса на паркинга срещу Селимие. Там има още 5/6 – все български. Вътре шофьора подремва, а около местата е пълно с торби и чанти, явно не само на нас е хрумнала гениалната идея да оставим багажа. С бодра крачка се запътваме към централната улица, за да пием турско кафенце и чай. За мое неудоволствие

в заведенията не се пуши*,

затова сядаме навън, което пък ни дава възможност да поразгледаме местните. Мъжете се обличат в голямата си част еднотипно – риза, V-образно пуловерче и сако. Жените са ми по-интересни – шлиферчета или подобен тип якета, маратонки или кецове и кърпи на главите. Не всички, естествено, има и доста модерно облечени жени, но по-голямата част ми се сториха така странно облечени. За разлика от кварталните улички, в които се мотахме сутринта, централната е чиста и приятна. Персонала на кафенето говори английски, голямо щастие, че тук не жестикулирам. Силните напитки ни ободряват порядъчно и според мен е дошло време пак за пазар. Завираме се в

покрития пазар до Селимие,

където е пълно с магазинчета за сувенири, дрехи, сладки, локуми и какво ли не още. Армаганите за домочадието са осигурени – мъкнем един тон локум. Вървят всякакви пари – евро, долари, левове. Най-изгодно, мисля, излезе пазаруването в евро. С последни сили замъквам Митко до магазин с баклавички и вече е време за тръгване.

 

Одрин

Одрин

 

 

Като сборен час е определен 5,30. В 5 и 10 всички баби и ние сме на линия до автобуса. Но – о, какъв ужас. Двете младички момичета още не са дошли. Започва дружно мрънкане, усилващо се с всяка изминала минута. Как не ги е срам, като им е казано в 5 и 30, те да не са дошли половин час по-рано! Ропотът беше във вихъра си, когато настъпи заветният час – 5,30! И момичетата се качиха в автобуса. Посрещна ги дружно сумтене.

И пак на път. Установявам със задоволство, че на връщане в автобуса мирише чудесно на омекотители /за разлика от на отиване/. Голям пазар са направили. Движим се бързичко, за да минем преди 7ч. границата, че после има някаква смяна на нашите митничари, която трае 3 часа. По-абсурдно няма накъде.

Спираме на безмитния магазин, където ни се отпускат максимум 10 минути. Тук се превръщам в контрабандист на цигари. Настаняваме се обратно по местата си, но автобуса не тръгва. Двете млади момичета не са на местата си. Фурор! Бабките се надпреварват. Такова жестоко плюене падна! Оказа се, че чакаме друг, момичетата кротко и нищо неподозиращи пушат пред автобуса. После съзрират две други спътнички, излизащи от фришопа. Възрастни жени, леко накуцващи. Пороя се излива и върху тях. Как си ходели спокойно!!! И не тичат! /ама как да тичат накуцвайки с тези килограми, бе хора!?/. Качват се и те. Пак не тръгваме. Този път чакаме екскурзовода, но на него никой не се скара.

Българската митница минаваме с аплодисменти, сякаш сме се приземили със самолет и остатъка от пътуването проспах. Ако някой се познае в настоящото писание нека не се сърди – аз това видях. Ако се сърди….все ми е тая. Обещавам най-тържествено на Митко повече да не го подлагам на подобно изпитание.

Поздрави!

Автор: Вали Пунчева

Снимки: авторът

*освен, че не се пуши, за заведенията в Турция като цяло и не се сервира алкохол в нетуристическите места – бел.Ст.

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

22 коментара

Switch to mobile version