Archive for the tag 'Лалели'

Ное. 12 2017

Истанбул – втората стъпка към Анадола

Анелия продължава поредицата си за Турция – днес сме в Истанбул. Приятно четене: Истанбул – един пристан, една любов Еххх, откъде да започна, толкова е казано и изписано за Градът на два континента… Но и мен като повечето магеланци, колумбовци и дагамовци ме обхвана графоманията и ми се ще и аз нещичко да споделя 🙂 […]

No responses yet

апр. 30 2012

Истанбул: Уикенд сред лалетата (1)

Published by under Вили,Истанбул

Нещо ми говори, че днес започваме едно приключение. Вили няма да ни показва обаче вулкани (бе кой знае?!?), а ще ни води до близкия Истанбул. А ако ви се струва, че сте изпуснали тазгодишното изложение на лалета в Истанбул – споко, другата година пак ще го има 🙂

Приятно четене:

 

 

Предисловие от автора:

За следващите събития е виновен отговорникът за Белгия и тарафа, Vlaamsbrabander, който ни зарадва очите с разказа си за Кьокенхоф  😉

Истанбул: Уикенд сред лалетата (1)

8-ми март, 9:15ч.

Кафе, пътепис, усмивки… Честит празник, скъпи дами!
Такаа.. Да видим сега и кой пръв се е сетил точно за мен – влизам в пощата си.
Еех, знаех си – честитка с китка от аморето 😉  Туй ми ти-онуй ми ти, целувки – тук, гушканки – там, а на финала: кажи ми сега, мия белла, първото си желание, което ти идва на ум, и аз ще ти го изпълня, каквото и да е то!

Хий!… Амии… ами да видя лалетата!

Хвърлям поглед на часовника – а, има още малко време. Бегом на скайпа – Анджело* чакали, ухилен насреща ми, пиейки сутрешното си кафе, минутки преди да тръгне на работа.
– Грацие танто за пожеланията, дарлинг! Целувки.. танти бачи, колкото и където искаш!… А желанието ми еее… ами, искам един уикенд при лалетата, Анджи! Ама след Великден да е, че сега още не са цъфнали! Амстердам, аморе мио! Капито?
Анджи: Ъ! К’ъв Амстердам, к’ви 5 кинта, к’ви лалета, кара мия?!… Ееее… пък аз мислех, ще речеш, ей с’а в петък след обед или събота сутринта да те чакам на Фиумичино и после уикенда да си го избръмчим там някъде… Ооо, йо поверо бамбино /горкичкият аз/… (цупи устни)… И да чакам още цял месец ли, мио фиоре? Мамма мия!… Но обещаното си е обещано. Ама по вашия Великден или по нашия? Всъщност, когато искаш, просто си харесай хотел и ми прати линка да направя резервацията, също и за самолета.

И почвам аз едно тършуване из нет-а, къде, какво, как, едни сметки за почивните ми дни, едно предчувствие за красиви местенца и моменти…
Изчаквам зорлем две седмици, та шефът ми да започне да прави графиците за следващия месец, и го питам, невинно и лееко май умолително, за една компенсацийка така, еди-кога си (т.е. още два почивни дни към уикенда) Той гледа черновата си на монитора, мисли две секунди и вика „Нямаш проблем“, усмихва се и аха-аха да рече „Къде пак ще бришеш?“, ама се въздържа 😉 Ех, златен е моят началник, дай боже всекиму! 🙂
И така, хотелът е резервиран, осигурих си дълъг уикенд, на ред са самолетите. И те са ми като по поръчка, но Анджи, миличкият, няма късмет. Аз също се включвам да му търся възможности, но уви, не се явява ни един удобен за него полет. На практика той ще бъде в Амстердам само един ден, другите два ще ги изгуби по летищата. Е, нее.. не си заслужава… Язък. И му предлагам да се откажем. Може би някой друг път, или догодина да си планираме отпуск по това време и тогава на спокойствие…
Да бе, да, ама не. Човекът ми е обещал, а казана дума – хвърлен камък, според него. Еееми един – един, ще пребягаме до Кьoкенхоф и най-много да не спим една нощ, вика 😉 – ай, душичката ми той…
Хрумва ми обаче нещо изведнъж, бързо се мушвам в airtickets24.com и след десетина минутки му викам: Анджи, моето желание е с теб да видим лалетата, нали? А твоето желание е да изпълниш моето, нали? Той: Ма си, мия белла, джусто! /точно така/
– Добре, дарлинг, тогава отиваме в…

Истанбул!

За там има удобен за теб полет, аз пък си имам удобен автобус от Варна. Хотели в Истанбул – колкото щеш, особено пък при лимита, който даваш (до 1200 евро за три нощувки! – боже, аз за толкова мога да изкарам прееспокойно една дву-седмична екскурзия).. А лалетата… хм, ами те всъщност са отишли в Холандия точно от Истанбул, от сараите на падишаха (а в Истанбул са дошли от Иран – Персия, демек). Освен това, ти, скъпи мой, никога не си бил в Истанбул, и беше ми казал миналото лято веднъж, че би искал да го видиш… Е? Да вляза ли в booking.com да си харесам хотел, пък ти да откажеш резервацията в Амстердам. Става ли?
Усмихва се: Ма, перке но?! Си! Аванти! Гоу! /давай/

Четвъртък вечерта.
Е, хапнах леко, паспорт, карти, малко лири, малко евро, малко лева, фото, телефон, зарядни – всички са по местата си. Хайде и един сандвич с великденско яйце – за зор заман нощес; пакетче ментови бонбонки и един шоколад, шишичка водичка; и току пред вратата наай-после реших – щом според прогнозата няма студ, ще ходя с тънкото кожено яке.
Таксито пристига след две минути. Шофьорът явно смята, че чантата ми не е багаж, щом я нося на рамо, и не мръдва от мястото си. А в отговор на „добър вечер“ само просумтява нещо… Ееми, йок бакшиш тогава…
Мястото ми в автобуса е веднага след втората врата. Оф, че съм и аз, как забравих като си купувах билета, да си заплюя любимото ми местенце в кьошето най-отзад..
Тръгваме. При първия светофар хвърлям едно жално оче назад – опа(!) най-задната седалка е напълно свободна. Дигам гълъбите и незабавно се дислоцирам. Миг след това още една хитрица се светва, пристига, пуска питаща усмивка. Буюрум /заповядай/, викам, и мацката се намества в другото кьоше. Един бая шишо с подобаващ мустак, който дишаше като Дар Вейдър като минах покрай него, през две седалки по-напред, се обръща и пооглежда – ее, сорри, чиче, изтърва – ние двете вече събухме патъците и се наместихме на по две седалки.
Минахме Аспарухов мост… вече фърчим край Приселци… Какво да гледам у тъмното, айде слушалките на ушите и релакс, че утре ме чака дълъг ден и среща.. с НЕГО!…
А, баш! Точно така: буона нотте а тее…
http://www.youtube.com/watch?v=w27pBXBrJb0

Петък, рано сутринта.
Вече е светло. Слънцето всеки момент ще изгрее над безбройните блокове на изток от магистралата. Цял час, откакто влязохме в Истанбул, цял час се движим без спирка, докато стигнем автогарата…

Ох, ама много го обичам тоя Истанбул, бе!

И винаги ме удивлява – всеки път го виждам още по-голям. С какви темпове само строят тези хора! Ашколсун!  🙂

Истанбул от магистралата

Истанбул от магистралата

 

Истанбул от магистралата

Истанбул от магистралата

Небостъргачи, Истанбул

Предния път, преди около година и малко като идвах в Истанбул, тези красавци ги строяха

Лалета, Истанбул

Лалетата покрай магистралата

Лалета, Истанбул

Лалетата по улиците на Истанбул

 

Автобусът най-после се паркира. Мустакатият стюард или какъвто се води там, от 5 минути стърчи прав, разправя нещо… Оп, всички като по команда се изправят и се почва една бутаница, една гърченица, едно измъкване на чанти и торбички – леелее, къде ги бяха заврели досега?
Слизам последна – така и така нямам друг багаж, само чантата, която ми изпълнява функциите на ръчен багаж в самолетите и с която си пътувам за по 2-3 дена.
Истанбул централ отогар. Най-голямата в Европа, казват. Мии… като гледам, почти като софийското летище е 😉
Тарапана, въпреки ранния час. Суетня. Багажи всякакви, купища. Мъкнат ги насам-натам… Посрещачи. Изпращачи. Мирише на кафе и бюрек…
Ориентирам се. Даже намирам откъде да си купя карта Истанбул пас.
Инфо:

Истанбул пас

е нововъведение, целящо да замести електронния Акбил. Тенденцията е тази карта да бъде като европейските и с нея освен да се пътува по градския транспорт, да се ползват намаления или безплатни билети за някои от забележителностите. За момента обаче, се използва само за пътуване в градския транспорт. Важи за всички трамваи, метрото, крайградските влакове, всички автобуси, всички градски фериботи, важи за Носталджик трамвай, за фуникулярите, за телефериците (лифтовете) „Еюп джами-Пиер Лоти кафе“ и в парка „Мачка“ – не знам той към Бейоглу ли се води или към Бешикташ. Някой, ако е в час, нека ни каже 🙂
За долмушите /маршрутките/ мисля, че не важи, и цената в тях май е 3 лири. Не съм се качвала на маршрутка все още.

Билетът за градския транспорт е 2 лири. Ако се използва карта Истанбул пас, едно пътуване излиза 1,75 лири.

(Ако картата се ползва за отиване и връщане с ферибот, връщането се таксува по 1,25 лири. Не знам при другите видове транспорт дали важи – бел.Ст.)

Самата карта има депозит. Бях чела в един пътеводител, че депозитът е 10 лири. На мен ми взеха 6 лири. Когато върнах картата пък ми върнаха като депозит 5 лири + 2,35 лири, които ми бяха останали неизразходвани… Ама нямах желание да се разправям защо 5 лири вместо 6. Апропо, когато купувате картата, задължително ви дават касов бон. Пазете си го, там пише колко е депозита и с каква сума сте заредили. Касов бон дават и когато презареждате картата. Аз си пазех боновете, но не се сетих да ги покажа, когато върнах картата. Е, една лира – нека пият един чай от мен, айде 😉
Та, така – този депозит се връща при връщането на картата, както и каквито пари са останали в нея, ако са ви останали. Картата се купува от будките за вестници (но не от всички) или определените за целта будки на възловите спирки, каквито са Еминюню, Султан Ахмет (спирката при Св. София и Синята джамия), Бешикташ, Кабаташ, Таксим, автогарата, летището и др.
Съвет: Много е удобна!
Но, когато се качвате в превозното средство, в автобусите само от първа врата и се маркирате пред очите на шофьора, за трамваите и фериботите е на въртележките на входа (както при метрото) – поглеждайте на дисплея колко пари ви остават, за да не се окаже в някой момент, че не ви стигат и трябва да заредите още лири, а в момента сте на място, където няма будка за карти – там става и презареждането. Будките за карти работят до 22ч. Жетони за градския транспорт се купуват от автоматите на спирките. На автоматите надписите са на турски, но има бутон за език, т. е. натискате го и излиза описание на английски. Съжалявам, не обърнах внимание дали има и на други езици (Има също немски и френски, не помня за испански или руски. Ако ги пускате със звук (да ви „говорят“) имайте предвид, че звукът е доста силен и  околните веднага ще ви угадят, че сте чужденец 😉 – бел.Ст.)

Aksaray, Kemal Paşa Mh., 34122 Fatih/Истанбул, Турция

Продължавам.
На Аксарай се прехвърлям от метрото на трамвая, който ми се вижда учудващо пълен за този ранен час. И точно от Аксарай вече се чувствам като у дома си – тази част от Истанбул ми е от силно познатите 🙂
Слизам на спирка Баязид и след само 50 метра съм в хотела. Е, браво на мен – хотелът, който съм избрала, е на много удобно място и изглежда екстра.

 

Лалета, Истанбул

Лалетата по улиците на Истанбул

Лалели, Истанбул

Истанбул - стария град и по-точно в Лалели

джамия Баязид, Истанбул

И джамията Баязид на спирка Баязид

 

Добро утро, добре дошла, и без никакви въпроси ме настаняват веднага. Браво и на тях! 🙂
Човекът на рецепцията (около 40-те) се усмихва и ми пожелава приятен престой в Истанбул. Ако имате някакви желания, ще бъдат изпълнени веднага, мадам. – Провиква се: Мехмед!
Идва въпросният Мехмед (въйй… скоро не бях виждала толкова кльощав мъж – коя ли кобретина му пие кръвчицата?), онзи му казва нещо и той плътно ме придружава до стаята, която е на третия етаж. И през цялото време ми се усмихва и ми говори на… италиански… ама с мноого добър турски акцент – за малко да го разбера какво ми приказва 😀
Всъщност, единствена дума, която включих, беше „сорпреза“…
Моля? К’во? К’во рече?… К’ва сорпреза, бе човек?… Тука?!… И в Истанбул ли бе?!?

Следва продължение.

Всъщност нямам търпение да си покажа лалетата. Ето 2-3 снимки, а още – в следващата част  😉

Лалета, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета, Истанбул

Паркът Гюлхане

 

 

*Анджело (или ТОЙ, НЕГО) – жива легенда от предишни приключения на Вили в Италия – бел. Ст.

Очаквайте продължението:

Автор и снимки: Вили

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

9 коментара

Ное. 05 2011

Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)

Днес ви представям фотопътепис, който е прекрасно продължение на тазседмичния пътепис  за Истанбул

 

Към снимките има много добри описания, така че можете да го разглеждате и без да сте чели предишния текст

Приятно разглеждане:

Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)

12 коментара

Ное. 02 2011

Истанбул – споделящият и увличащ

Пътеписът днес ще ни отведе не толкова далеч – Истанбул ще ни бъде разкрит през очите на Теодора. 

Приятно четене;

Истанбул – споделящият и увличащ

Сутрин рано в Лалели.

Един търговец влачи яркозелен маркуч по тротоара, стига до магазина си, вдига решетката на половина и с небрежен жест насочва струята вода към тротоара. Отмива внимателно всичко, което е останало от нощните птици по улицата. Не го е твърде грижа, че поизплаква и краката на туристите, които са се скупчили пред входа на хотела в съседство и си чакат екскурзовода. Водата се излива в канавката на улицата. Канавките на Истанбул са тесни и плитки – като обърнати керемиди – не задържат боклуци – всичко се оттича, неизвестно къде –  и придават на този огромен град успокояваща нота уют на селско градче. Невъобразимо.

Типична улица в Лалели – Истанбул, Турция

Типична улица в Лалели

 

 

 

Този път тръгнахме към Турция през септември – казват, най-хубавото време, което човек би могъл да си избере. Нито е горещо, нито е студено. Таях известен страх у себе си – до колко ще се осмеля да поема из този безкраен град – 183 км дължина, а? Имах само едни бегли езикови познания, надявах се да си купим карта почти веднага, събирах спомени и приятелски съвети.

Ако сега не се окопитя, няма за кога – имах около два часа да събера кураж – плюх в пазвата и загледах умно.

Пътуването с група е особено.

Хем имаш зад гърба си толкова хора, хем едно такова групово ти е: обърнете глави надясно, следвайте ме, тук имате 10 минути за разглеждане, моля подредете се…Без малко да се обърна към водача с господин учителю… Нейсе, негодувах, но се възползвах безсрамно от  разходката  бонус –  доволно почерпих знания и насоки, за кратко избягах от отговорността да водя малката ни групичка. Туристическата агенция беше организирала всичко много добре – разпределение на времето, екскурзоводи, предложения за разходки.  Но ние искахме да усетим града сами, да си хванем картинката директно от улицата.

Laleli Sigorta Laleli, Kemal Paşa Mh., 34134 Истанбул/Istanbul, Турция

 

 

Истанбул е странен град

– съзнаваш че е огромен,  толкова сгъстен, че в някои райони игла не може да падне между сградите,  но в същото време, където и да се намираш усещаш една особена широта и комфорт.

Водачът Исмет

Исмет, знаменцето и групата

 

 

 

Ние започваме от Лалели. Това е кварталът на търговците. Преди години, на мястото са били Султанските градини с лалета. Прочутите черни цветове са се полюшвали грациозно и са събирали световна слава. Днес, всяко местенце е оползотворено и тесни високи магазини  (с огромни витрини, високо нагоре по етажите), са се омешали с хотели.  Входовете към гостоприемниците са малки, за да пестят място. И цялото е една шарения, манекени и търговия. Хора като мравки са плъзнали – едни търгуват, други купуват, трети влачат  колички с карго – огромни пакети, омотани с кафяво тиксо. Кипеж.

След кратка суматоха, съвсем професионално и с българското знаменце в ръка, сред нас се появява Исмет.  Той, по стечение на обстоятелствата и късмет, е определен за наш екскурзовод. Събира всички около себе си, безцеремонно и уверено се запознава с нас. После вдига ръка и „следвайте знаменцето”. Този човек обича историята и се постарава да ни покаже най-хубавото от нея. Спира буквално на 10 метра. За всяко място вади разказ, притча,  легенда. Имах една учителка в основното училище, която преподаваше история като Шехеразада – така сладко разказваше, че ние, малките султанчета слушахме и забравяхме да и резнем дисциплината. Четяхме учебника като сборник на Шарл Перо.   Исмет беше истински Шехеразад (да ме прости красавицата), а освен това и с чувство за хумор. И практично сериозен:

Сега, искам да ви предупреда: докато аз ви говоря и си разказваме, ще идват разни хора, да ви правят смешки, интересно и т.н. Вие! Няма да им обръщате внимание. Защото, докато ви правят шоу, другарите им тършуват между вас. Разбрахме ли се? Хайде, следвайте знаменцето.

Университетът и пожарникарската кула

Университетът и Пожарникарската кула. На времето била най-високата сграда в града и служила за наблюдение на града, за да локализират пожарите по-лесно и пожарникарите по-бързо да стигат до мястото на нещастието

 

 

 

И след знаменцето, след знаменцето, стигнахме Капалъ Чарши – майййката на пазарите. Ако питате мен – като пазар не става. Но атмосферата му  усещаме щом се замотаваме  по коридорите, снимаме таваните и лееко пренебрегвам непознатия английски (ама наистина не се разбира на какъв език ти говорят). Вървим, а навсякъде блещукащи съкровища, шалове, чашки, чинии, купи, картини…. Не трябва да се пропусне – просто да се поразходи човек, да пообиколи – ей тъй, заради удоволствието. Аз установих (с яд и мъка от себе си), че нещо пазаренето не ми се отдава. Или просто не ми се ще – против възвишената ми природа е. Ай!

Капалъ чаршия, Истанбул

Капалъ чаршия

 

 

 

Междувременно Исмет – нашият човек в Истанбул 😉 – спира пред едно магазинче и отвътре излиза една прекрасна, усмяна жена. Тя е българка. Да ви кажа, скъпи гости – вика Исмет – тя може да ви намери всичко – каквото си пожелаете. Само заповядайте.

Капалъ чаршия, Истанбул

Една българка с магазин в Капалъ чаршия

 

 

Продължаваме нататък, а хората в пазара са станали още повече. При единия изход настъпва кратко объркване. Снимали филм. Групата ни цъка и се диви. Разходката ни тече и стигаме с паузи до Синята джамия.

 

 

 

Но преди това спираме на

площада край нея – Ат Мейдан, за да видим Египетския обелиск,

чието сребро ограбили кръстоносците (как е удобно да водиш война в името на благочестието), палатът на Ибрахим – велможа на Сюлейман Великолепни. Наистина красива сграда, строена с мисъл и вградена в бъдещето – звучи така реално и днес.

Египетският обелиск – Истанбул

Египетският обелиск

 

 

 

До него, разказва гидът, е шивачницата, в която Захари Стоянов получил тескерето си за право на шивашки майсторлък.

Истанбул, Турция

В дъното на снимката е шивачницата, в която Захари Стоянов е получил правото да бъде шивач, според нашия екскурзовод.

 

 

Междувременно, храбрият ни водач, получи повод да се докаже. Докато ни разказваше за веригите по вратите, край групата спря мотоциклетист с едно куче за навигатор. Исмет твърдо и учтиво го отпрати, а към нас горчиво се обърна: ама нали ви помолих да бъдте бдителни? Какво правите вие сега?

Джебчии с куче – Истанбул

Джебчии с куче – Истанбул

 

Синята джамия

На портата към двора на джамията има окачена верига. Тя висяла там, за да може султанът да се поклони минавайки под нея – ще не ще, богът бил по-велик.  Много хора искаха да видят тази забележителност. Група младежи пъргаво раздаваха торбички – да пренесем обувките си, защото вътре се ходи бос. Една млада жена спираше дамите, които бяха по-леко облечени и им предлагаше сини шалове, за  да влязат уважително в храма.

 

Синята джамия, Истанбул

Синята джамия

 

Вътре имаше много посетители – туристи, други, очакващи молитвения час, трети просто дошли да видят мястото. Край едната врата, под прозрачен капак имаше златно-сребърна миниатюра на Мека (дано не бъркам), донесена от арабски емир.

Синята джамия, Истанбул

Мека (миниатюра)

 

Излязохме на двора и от тук насетне мьı с групой разделились и поехали по свое усмотрение. Исмет ни обясни как да стигнем до следващата ни цел, само трябвало да хванем фюникюлера. Да хванем кое? Видяхме час и половина по-късно. Междувременно си купихме градска карта, върнахме се в хотела – беше обедно време – можехме да си получим стаята. Сетне обратно към трамвайната спирка.

Сега е моментът да се обясня за този трамвай.

Леко ще преувелича и ще го нарека Истанбулската проекция на Камино. Следвайки трамвайната линия, вървим през хълмовете, през Златната порта, Капалъ Чарши, покрай Египетския обелиск, Триглавия змей,  Синята Джамия, покрай Света София, близо до Топ Капъ и Йеребатан, близо до Египетския пазар,  кейовете на Еминьоню, през моста Галата, през Топхане и спира в подножието на хълма, на който се намира Таксим и започва изтънченият Истикляль.  Някои от тези места видях, някои си оставих за следващ път. Искам да открия лично всяко едно от посочените чудеса, в момент, когато мога да го усетя най-пълно и цялостно, без да се похабява емоцията от туристическа задължителност.   Сега исках градът. Една приятелка ми каза – Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BE%D0%BD

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F

За да се качим на трамвая, трябваше да влезем в спирката. За да влезем – трябваха жетони – по 2 лири бройката. Няма билети, няма кондуктори.  Сборихме се с тази технология – потеглихме към спирка Кабаташ и срещата ни с тайнствения фюникюлер. Последното звучеше като епизод на Стар Трек.

До тук добре – съпроводени, направлявани – разгледахме, чухме, посетихме. Сега ни оставаше да се насладим на свободния полет и да видим, аджеба, този Истанбул, предоставен само на нас. В личен ракурс.  Огледах се дискретно – хората и представа си нямаха, че ние сме на посещение тук, просто всеки си имаше нещо за мислене, за правене, за живеене. Отпуснах се и започнах да попивам атмосферата. Не можех да сваря да виждам и да разпознавам места. Не знаех да гледам ли, да мириша ли, да усещам ли. Но това беше само началото.

Стигнахме последната спирка – Кабаташ. Както ни беше обяснил нашия човек: без да излизате от ограждението, слизате едно ниво надолу и се качвате на фюни-нещото. Няма да плащате нищо, няма начин да се загубите. Да ама позна едно от три – не излязохме от спирката. След като се опитахме да минем без билети през КПП-тата (не беше нарочно, но наистина не можахме), да се върнем обратно край морето (само веднъж, докато загрея, че има указателни табели, които са и верни на всичкото отгоре), някак успяхме да си вземем жълти жетони (за повърхността са червени), да минем бариерите и следвайки хората да отидем да почакаме. Оказа се, че чакаме нещо като подземни трамвайчета. Както ми обясниха по-късно, те били 2, разминавали се по средата на 4 минутното трасе и се дърпали едно друго. Фюникюлерът!

Успяхме да минем и през това чудо на съвременната транспортна наука, да  излезем отново на светло слънце и да се озовем точно на Таксим.http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BC

А  причината да стигнем до тук, бе една прекрасна (без грам преувеличения)  Истанбулчанка.

 

Таксим

Площад Таксим

 

Като отива някъде, човек си пожелава всичко най-хубаво, защото е далеч от дома и има нужда да види прекрасното. Предимно. Но пък не е лошо да не се отмества погледа и от неугледното, за да се научи да цени едното или другото, в зависимост от мирогледните си предпочитания. Философски, китайците са синтезирали това възможно най-кратко и цялостно: Ин и Ян. А Истанбул носи в себе си твърде много история, твърде много култура, твърде много, за да избяга от тази взаимовръзка.  Наред с красиви фрески и елегантни извивки,  стоят порутени фронтони и увиснали стрехи. Тълпата за кратко се разтваря и пред теб застава дете, което се опитва да ти продаде пумпал. Пълната с локуми и халва витрина се опира о поизоставена сграда, красива туркиня подминава опърпан уличен музикант.  Едното следва другото в неповторим ритъм, чийто стъпки не може да се уловят, единственият избор е да се следват.

Галатасарай, Истанбул

Портите на Гимназия Галатасарай

 

Ние стояхме на плочките на Таксим, облени от навалица и звуци. Това бяха двете неща, които обхванаха сетивата ни и ни задържаха на земята. Чудех се, как ще се разпознаем с момиче, с което никога не сме се виждали, дори и снимки бяхме разменили. Обаче, както винаги става при среща с непознат, още щом видиш чакания от теб човек, мигом разбираш, че точно това е той. Няма изключения, объркванията са толкова мимолетни, че според мен не стават и за статистика. Ето, през улицата, съзираме една широка усмивка и помахване, че сме сигурни – това е чаканата от нас личност. Срещата ни с нея е лично преживяване, бих могла да добавя, че имах късмета, да намеря деликатна, но в същото време доста жилава дама, която по съвършен начин оформи времето и пространството за нас – ние бяхме гости, на които бе позволено да надникнат в ежедневието на улиците, в пасажите, из кварталите. Дай Боже, всекиму.

Истиклял е неуловим.

Ту имаш чувството, че търчи и се забавлява като немирен джин, когато изведнъж се отдръпва хладно-надменен, ту става ласкав и уютен.  Изумително е, че една улица носи толкова променливи по себе си. Повечето сгради са красиви и елегантни, но сред тях има и истински аристократи. Излъчването им е толкова силно, че наблюдателят остава поразен от индивидуалността, атмосферата и духа, които тухлите са запечатали. Не особено величави порти или сводове, разкриват истински съкровищници зад себе си – красиви дворове, богати и оживени пасажи, изпълнени с картини – Сезам се е отворил. Носталгичното трамвайче изведнъж прозвънява и отмива цялата мистика.

Едно от местата, които ни задържат, е почти ювелирният купол, събрал малки ресторантчета – вълшебната маса от приказките. Настанени, моментално заобиколени от загрижени сервитьори (независимо за какво), ние избираме храната си. Колебанието ни е безкрайно, защото се страхуваме да не изпуснем най-вкусното, всяко ястие надминава предходното в менюто и времето започва да става мъглява величина. Пред нас вече е положена тава, чието съдържание отсрамва сравнително добър рибен магазин. Момчетата от персонала сякаш ни продават коприни – така плавни, така богати жестове, толкова демонстриращи, че и без това бедните ни омаяни глави се завихрят в безкраен калейдоскоп.  А гладът е настойчив. И ужастно сладострастно е отдаването на гастрономски удоволствия.

Край Истиклял, Истанбул

Една от тайните ложи на епикурейството в пасажите на Истиклял

 

И в следващият момент режисьора се смени – всичко стана дармадан и минахме в комедийния жанр.  Сумтяхме, разглеждахме, изпотихме се. Пуфтяхме. Едното от момчетата изприпка и донесе котлет от сьомга – забравил бил да го сложи в тавата, може пък да ни се хареса? Не?  Половината забавление по време на обяда беше това цветно избиране.  И за разочарование на всичките лавраци, ципури и готвачът – избрахме си хамсия. Златиста, уханна, хрупкава. Разперени – като пеперуди, рибките просто  блещукаха. То вече всичко ми блещукаше.  Да не говорим, че на маса в Турция без поне 10 чинии на масата и за кафе не се сяда. Немуниемо беше – хайдари, патладжан с доматен сос (класиката на класиките), аджи езме (баш класиката на класиките, дано не съм го объркала), рукола, салата, лук, ох! Хайдарито, например, е невероятно – прецедено кисело мляко с орехи и малко чесън сякаш. Патладжаненото бижу е несравнимо – в Турция шеф дьо кузин-ите  спят с патладжан под възглавницата и карат имамите да баялдисват.  Аджъ езме – една пикантна загадка, която вади на показ смъртен грях. И до всичкото това – кошничка мек бял хляб, който заклеймява всякакъв холестерол, инсулт и друга подобна паплач…

А нашата приятелка се усмихваше.

Тръгваме отново по бохемския булевард и сега се отбиваме в магазин на

Koska. Това е търговска марка. А мястото е адът на диабетиците.

Локум, бал суджук, бонбони, халви, сладка, мармелади, пак бонбони, ядки. Имаше едни зелени бонбони с шам фъстък. Шоколадови блокчета с кестенов пълнеж, халва с плодове, бадемов марципан, фонданови късчета…

Въздишахме на български, когато една жена – досущ като леля Петрана, от селото на баба, ме сбута. Здравей, вика, и аз съм тука, ти откъде си? А, ами 17 години съм вече, откакто ни изпратиха, знаеш…Добре съм – усмивката и беше така милна. Пожелахме късмет и здраве,  понесохме се нататък. Тръгнахме да пием кафе, но преди това минахме през

Бейолу. Това е бохемският квартал.

Има клубове, барове, кръчми – по мярката на всеки. Е, не само това. Има клубове, в които пийва и се забавлява ограничен кръг от хора. Има дори такива бутици – нашата близка ни разказа, че те не са рядкост.

Бейолу, Истанбул

с автобус по улиците през Бейолу

 

Целта беше

Джевахир – най-големият мол в Европа.

Отделихме му няколко кадъра и едно кафе.

Мол Джевахир, Истанбул

Мол Джевахир отвътре

 

В Истанбул има една верига – Светът на кафето.  Предлагат напитката чиста или в невероятно изкусителни комбинации. Моето кафе беше скрито под около 5 сантиметров слой сметана, сервирано с шоколадова лъжичка в естествен размер. Езикът ми залепна от сладост.

Като завършек на деня, обещаха ни тайнствена тераса с гледка към Истанбул и чаша бира. Как да откажеш?  Връщаме се на Истиклял, този път с метрото.  На ескалаторите се подреждаме в дясно – лявата част е за много бързащите. Пътьом разглеждаме прекрасни пана от цветно стъкло.

Кафе с гледка, Истанбул

Наистина е толкова високо. А долу масичките с размер на носна кърпичка се препълваха, както и уличката, както и съседната, както и булевардът...

За да стигнем до панорамната гледка и бирата, овладяваме тясно, стръмно, много чисто дървено стълбище – извивка след извивка, броих до 5, после се отказах. ООО!

Тръгваме да се прибираме към хотела по тъмно, търсим автобус, който от Таксим пътува към Лалели. Лесно ще откриете спирката, казаха ни. Вярно – намираме нещо като централна автогара на голям областен град в България. Отказахме се почти на минутата, още повече, на касата за електронни билети имаше 50 метра опашка, поне. Междувременно вечерта вече вибрираше от светлини, звуци и хора. Отиваме към трамвайната линия. Тя е като нишката на Ариадна  – винаги връща в позната точка.  Съвременната представа на кълбото прежда са гладки, елегантни мотриси, чисти, с климатик и безупречна навигация.  Във всеки един момент е ясно къде си – електронно табло показва имената на спирките, има скица на линията, а мелодичен глас обявава имената на стоянките за по-невнимателните.

В хотела едва намираме сили за душ. Трябва да проучим възможностите за отсядане в други части на града, кварталът е предназначен за търговия, не за нощуване. Но пък цените са приемливи. Въпреки че за всичко си има време.

Парк Гюлхане, Истанбул

Парк Гюлхане

Всеки град има по едно местенце, което чака да бъде намерено лично. Карфицата е забодена там и обиколките на посетителя се въртят спираловидно, докато не стигнат тази запазена територия. Нашата приятелка ни посъветва

да намерим едно кафене (по-скоро чайна), до самия ъгъл на Топ Капъ

и надвесено над някогашните градски стени. Забележителна с гледката си – Златния рог, Босфора и Мраморно море, чайната имаше своя атмосфера. Сутринта рано, слънцето е още мило и меко, вятърът все още нежен, а всичко останало милва сетивата. Малки масички, дървени столове, мушкато и захарчета, обрамчени с жив плет. Вече имах усещането за уют в този град, но това беше прекалено. Недопустимо идеално. Нямаше хора, – само две момчета пиеха чай, а персонала си се криеше ненатрапчиво зад храстите.

Отварям скоба: кафето, поне в обичайните за масовия турист хотели, няма нищо общо нито с еспресото, нито с шварц, нито с каквото и да било. То просто е нещо, което местните си представят, че гостите харесват. Те, от своя страна приемат сутрешното подобие като екзотична съставка в колорита на страната. От друга страна, в късния следобед, напълно приемливо е да се седне на турско кафе. С много утайка, то се пие по специален начин: първо се разклаща чашката (която е малко по-голяма от лабораторен тигел), отпива се – кратък момент за наслада от вкуса, а после глътка вода. Това поне е първата степен за заслужил турист. Вероятно в огромен Истанбул има и други начини да се пие кафе, приготвено не така традиционно и не така „екзотично” както в хотелите, но те са в курса за напреднали пътешественици. Ние маркирахме първо ниво. Затварям скобите.

Босфорът

Изглед от чайната: Право напред – Босфорът, госпожи и господа!

 

И така. Искахме кафе, но в никакъв случай разтворимо (подобна гавра, о, не, благодаря.). Естествено, получихме традиционно турско. Момчето, което взе поръчката се обърна към бармана: „Бате, дай две кафета, – рано-рано сутринта!” Местен хумор. Все пак вкуса беше страхотен.

След тихата чайна и йога-момента – отвори ни се апетит за глъчка и множество.

Египетският пазар

е само на 10 минутки пеша, точно срещу моста Галата. В никакъв случай не се пропуска. Исках да намеря едно специално магазинче там, в което можеше да се купи парфюмно масло, подправки, ароматен сапун с дафинов екстракт, био продукти и какви ли не женски изкушения и въобще изкушения. Дюкянът предложи смущаващо богат избор. Нямах сили да поемам визуално това изобилие.  Направих покупката си и се върнах към обичайните предложения. Иначе рискувах да прекарам деня там, оглушала и ослепяла за всичко останало.

Египетски пазар, Истанбул

Египетският пазар

Е, всичкото останало вътре беше очаквана феерия – подправки, локум, шалове, бижута, кесии. Но отвън – пълна изненада. Подредени сергии, а на тях: поне сто вида сирена, по-навътре прибрани суджуци, деликатеси, тави с лъскави маслини, прясна риба, отново купчини с подправки.  Посреща ни аромат на бакалия, жив и упойващ, извикваше представата за хладно, леко сумрачно,  приземие с каменни сводести стени, препълнено с дървени каци и тезгяси. Сякаш жарката светлина на слънцето се кротваше, а излъскания от стъпки и миене калдаръм излъчваше хлад.

Хората, които купуваха, разглеждаха или минаваха – бяха се сляли в море. Ту прииждаха талази – групи от туристи, ту се отдръпваха в рехава колона. Търговците, обаче, бяха истинската изненада. Любезни, но бързи- никакво време за моткане, колебание, ох и ах. Купуваш – заповядай, не купуваш – заповядайте пак.

После денят премина като въздишка:

Генуезката кула и арт-магазинчетата около нея, разходката по Босфора, сандвичите с риба и туршия на Еминьоню.

Истанбул

Истанбул

Докато бяхме на ферибота, за да се насладим на бреговете на провлака и си споделяхме впечатленията, изведнъж усетих побутване по рамото. Беше възрастна дама, облечена по западен маниер:

–          Вие от България ли сте? – попита на английски, без въобще да се запита можех ли да и отговоря

–          Ами да, казвам.

–          И аз, аз също съм от България – ето, вижте. Жената ми показа личната си карта, в която под графата място на раждане, стоеше (BG). Но отдавна не живея там. Бях малка, когато баща ми ни доведе в Турция, а после отидохме в Австралия. Вече 40 години живея в Сидни. Как е живота сега в България?

–          Ами трудно е, но се надяваме да стане по-добре. Връщали ли сте се в родното си място?

–          Опитах се, но беше отдавна и комунистите не ме пуснаха. Сега дали ще ме пуснат?

–          Разбира се. Можете да отидете съвсем спокойно.

В този момент жената, която седеше до заговорилата ме, се включи в разговора:

–          Нема вОда, дай ми вОда – баба така ни говореше, продължи на англо-немски.

–          Това е сестра ми, внесе яснота първата дама, тя живее в Берлин.

–          Как е живота в България сега? – сестрата от Германия ми зададе отново този въпрос.

–          Много ми е приятно да ви срещна, ох, колко се радвам, че виждам някой от България

Жените говореха една през друга, но скоро ме оставиха, за да си продължат помежду си.  В този момент корабът приближи сграда, чието име не знаех. Огледах се и видях съседката от другата ни страна да обяснява на дъщеря си нещо за обекта, който приближавахме. Попитах какво е това и получих доста любезен отговор. Двете представляваха интересна гледка. Майката облечена традиционно – забрадка на главата и тренчкот, а дъщерята, тинейджърка, в моден лилав гащеризон. Усмихваха се много мило. А до края на разходката, майката не пропускаше да се обърне и към мен в разясненията си. Накрая ни помоли да ни снима заедно с дъщеря си.

Предстоеше ни един последен предиобед, а после пътят към дома. Решихме да видим

Водохранилището.

Препоръчаха ни да отидем сутринта, когато хората все още не са се натрупали на опашки. Тъмнината, водата, камъка – всичко охлади прекомерното въодушевление и успокои емоциите.

Цистерните на Юстиниан, Истанбул

Цистерните

 

Беше 10 сутринта, когато поискахме да пийнем един чай за последно в този град. В страни от Йеребатан видяхме сенчесто дворче, с масички и столове от ковано желязо. Възрастен мъж поливаше малките саксийки, подредени тук-там. Ние бяхме първите клиенти.

http://www.medusarestaurant.com/Eng/hakkimizda_eng.asp

Разговорихме се някак, човекът седна при нас, разказа ни смешна случка. Прекарахме приятен половин час, въпреки моя беден турски. Когато поискахме сметката, той се възмути: Каква сметка, вие сте ми гости, моля ви!

Преди да си тръгнем, човекът ни покани да погостуваме и в бутиковия му хотел.

http://hypnoshotel.com/

Това е предмет на съвсем друго ниво, обаче.

Това беше. Тръгнахме обратно към хотела, чантите, автобуса. Останаха хиляди подробности, недоусетени неща, непосетени места, неизпито вино, отложен салеп, невкусени моменти. Остана много за следващия път. Но струва ми се, успяхме да престъпим границите, очертани от краткостта на посещението, от статута ни на туристи. Толкова, че да искаме още.

Всъщност поразителното в този огромен град е, че има една особена атмосфера.  Не се усеща изолираност и хладнина, няма френетичност и устремна индустриализация – въпреки, че не му липсва нито белег от образа на съвременен мегаполис. Напротив, дългата византийска история му е дала аристократична изтънченост, Ориента – малко безцеремонност и съгласие с обратите на съдбата, а съвремието – кипеж и никога не спиращия ритъм.

Както казва нашата приятелка – това не е град за един дъх.

 

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

18 коментара

Switch to mobile version