Етикети: лагер

Shahdad Desert Camp – о. Кешм, – пустиня Лут – Иран с мотор 2

Из Иран (5): От лагер Shahdad Desert Camp до о.Кешм

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд...

Бански Суходол (Пирин) 1

Бански Суходол (Пирин)

Днес сме на балкан – т.е.на Пирин, по-точно. Кристина ще ни води 🙂

Приятно четене:

 

Бански Суходол (Пирин)

 

Август, жега, отпускарски сезон.  Народът все още не се е върнал от морета, чужбини – София опустя, задръствания няма, работници сриват подземна София бавно, но сигурно…

Аз на море вече ходих и честно казано малко исках да сменя обстановката, затова когато разбрах, че ще имам три почивни дни един след друг (ползата от работата на смени) веднага почнах трескаво да мисля как мога да използвам намалението. Дали от желание да разнообразя пейзажа или от някакъв неясен вътрешен подтик реших, че ми се ходи на планина. То това е нормално за повечето хора, но не и за мен, защото съм всеизвестно мрънкало по баири. Нейсе, явно се бях прежалила и почнах

да си организирам преходче.

Тази работа също не е лесна, щото ми се искаше да отида на

Бански Суходол,

оттам на Вихрен, Кончето и ако може хижа Иван Вазов и Мальовица пътьом… Е, човек трябва да избира, така че като почнах ентусиазирано да дудна на Таня за Кончета и Пирини и едвам я навих след три реплики да каже, че и тя идва. Всички дипломатично решиха да ми спестят спора, че не е лесно да се стигне от лагера на експедицията до Кончето, благодаря им за което, аз и сама видях 🙂

И така, понеделник сутрин, 06:45 на автогара Овча Купел, трескаво разгръщане на карта на Пирин в последния момент, указания от Пъпеша, “Айде, и умната!”. Така започва всеки планинарски път, после продължава с три часа дремане и приказки в автобуса – така ни се пада, като си чупим колите когато не трябва. По тая причина се помотахме из

Банско,

щото явно сме свикнали все по царския път да ходим до ски зоната…

Попаднахме на най-скъпия магазин в целия град, но аз като истинско дете на капитализма си купих напук кутийка кола за 1,50 лв. Зачудихме се дали да хванем пистата или асфалта, явно и двете имахме надежда, че може да спестим някой и друг километър с автостоп. Е, не би… изкачихме си го догоре, подминавани от мрачните подозрителни погледи на шофьорите. “Какви хора сте вие?”, чудех се аз, докато ядно си го изкарвах на асфалта.

Стигнахме до

местност Пещерите,

напоихме се с вода, поседяхме да съберем кураж и запрашихме по пътеката за лагера. По пътя има маркери – някои се виждат, други са малко стеснителни и се крият зад завоя, та имаш време да се почудиш дали си на правилната пътека. Аз ходя за пръв път по тая пътека и бях заета да дишам, гледам и вървя правилно, за да не показвам колко ми е тежко всъщност и как не обичам да ходя по чукар. За мое утешение на едно място имаше

полянка с диви ягоди –

изобилие и Манна Небесна. Алчно няма да издам къде точно по пътя се намират, ходете и търсете сами 😉 . Сигурно можехме и там да си останем, толкова урожай имаше. Идеално място за влюбена двойка, която да се въргаля в тревата и да се храни с даровете на природата. И после да ги изядат вълци и да си вадят борови иглички от всички отверстия.. но да не убиваме романтиката.

След лирическото отклонение и похапването поехме пак нагоре, където ме дебнеше моя голям планински враг – клекът. Не знам, честно.. на някой може и да му приятно да се катери по сипей с хапеща краката растителност, в крайна сметка всеки си има вкус.

Докато денивелирахме* с пълна сила, Таня разправяше забавни истории за бутане, теглене и падане на коне по пътеката. Личеше си, че бая зор са видели животните, добре бяха “маркирали” местността. Чудех се от катерене и напъване дали и аз няма да измаркирам накрая, но се въздържах – големи хора сме вече, уж. А и в един момент тоя Пирин като ми се опна над главата, забравих и зор, и пътека и всичко. Много хора са писали, песни са пели, снимки са правили.. лично на мен траен и дълбок отпечатък ми остави. Малко съм безмълвна на тая тема, то това е достатъчно красноречиво само по себе си.

Аз още съзерцавах пейзажа и ах-ках и Таня изведнъж ме изненада, че той, лагерът, ей тук някъде зад хълма бил. Поизлъга ме преди това малко, аз мислех, че още два часа ще ходим, ама се изненадах приятно.

Пристигахме в лагера,

там Тони и Иво нещо битуваха и слушаха радио Тесалоники или друга гръцка х**ня. Нарушихме им хубавото ежедневие и веднага се организира вечеря, чай, снимки и разходки из района. Имаше някои кулинарни изненади, присъстващи в менюто – но с повече импровизация салатата “краставици и моркови” се гарнира с ябълки и беше посрещната с всеобщо одобрение.

Много работи могат да се кажат за менюто – примерно “защо чушки със зеле?” беше един постоянно витаещ във въздуха въпрос.. Нямаше драма, обаче, всеки яде всичко, освен Ники (Профи) – той не яде салам, щото в салама има пилешко. Ти си мислиш, че копита и рога ти слагат, а те – пиле *авторът свива рамене*.

Докато се върнат повечето хора отгоре, вече бяхме подпомогнали вечерята и поседнахме да хапваме. Аз почнах да установявам колко студено е всъщност и до края на вечерта заприличах на зелка – сигурно бях навлякла към 4-5 ката горни дрехи. Накрая се пъхнах до печката и изгоних студа – сигурно защото почнах да му мириша. За отмъщение ми се приспа злокобно, така че след малко време и 2 чашки ракия се разнежих и си опнах чувала в щабната палатка. Таня до мен заспа на десетата секунда, аз покашлях, повъртях се, накрая ми стана скучно и заспах. Както бързо се наспива човек уж на планина, така си отнесох 8 часа .. щях да кажа “без да ми мигне окото”, ама малко оскиморон би било. З

а “добро утро” Калинка услужливо ми предложи да измия една голяма тенджера, което аз приех с огромен ентусиазъм, щото студувах, а водата в тенджерата беше гореща. Пошетахме из лагера, както каза Коста с усмивка: “Ти дойде тука да пооправиш къщата и си тръгваш..”. Видяхме за половин час Професора и Павката, които бяха се прибрали отгоре някъде в ранни зори. На оперативката (или както мойте бачкатори му викат shift briefing) гледахме карти и аз се опитвах да не изглеждам невежа.

До пещерата не остана време да се качим, щото – както навсякъде, дето ти е хубаво – сутринта се изтърколи в обяд като пияница в канавка. С натежало сърце се опаковахме, снимахме се за довиждане и потеглихме по същия път надолу.

Бански суходол, Национален парк „Пирин", 2770, България

 

Тук е мястото да припомня, че първоначалният ми план беше друг – Вихрен, Кончето, трето, пето. Още с пристигането си видях, че идеята ми да се качим до Кончето и да се върнем в София още същия ден е малко като Авгиевите обори на Херкулес – не е невъзможна, ама не е и да плеснеш с ръце и да се засмееш, докато я правиш. Освен това, беше ми девственото посещение на Бански Суходол и не очаквах, че така бързо ще ме увлече това място и няма да искам да си ходя. Те другите знаеха и се подсмихваха под мустак, коса и шапка. Нищо, така се зарибяват хора. “Догодина”, си мисля с фанатичен блясък..

С такива и други мисли, опаковани в раницата си заминахме надолу – с бърз ход и по-малко ягоди стигнахме на гарата точно пет минути преди да дойде последният автобус за София.

 

 

С благодарности на Таня за компанията и водачеството, че иначе нямаше да се замъкна дотам. На лагеруващите в момента – Коста, Павка, Мишо, Ники, Калинка, Тони, Иво, Ицо, Зизи, Цецо, Васко и Иво – и тези, които ще се качат после – успех! Иска ми се да съм там.И с извинения за липсата на детайли за пещерната гледна точка. Има си хора и за нея, ще ви кажат повече 🙂 . Аз бих смутила  и без това дългото си повествование.

 

Автор: Кристина Домозетова

 

Други разкази свързани с Пирин – на картата:


КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРБОНОСТИ 🙂

Пирин

3

Итака, Кефалония и Лефкада (2 част на Загубени из гръцките острови)

Продължавам с обиколката на Йонисйките острови с лодката на Димитър. Предишния път обиколихме  Лефкада, Меганиси, Каламос и Кастос, днес ще заминем за Итака, Кефалония и ще се върнем на Лефкада.

 

Приятно четене:

Загубени из гръцките острови

част втора

Итака, Кефалония и Лефкада

На другата сутрин, свежи и отпочинали, поехме към родното място на хитреца Одисей – и намерихме след около два часа плаване девствен плаж с чиста, нежносиня вода….

 Плаж на остров Итака, Гърция

Лодка – остров Итака, Гърция

 

Починахме си малко – и друм към гр.Вати, столицата на остров Итака, разположен в много дълбок залив от източната страна на острова –

 Лодка – остров Итака, Гърция

Наближавахме столицата –

Лодка – остров Итака, Гърция

 

когато към нас се приближи изневиделица огромен RIB с 2х300 SUZUKI с четирима доста едри души на борда –

λιμεναρχειο, и ни спря за проверка

Всъщност проверяваха дали не сме водолази – на бутилки или апнея, защото остров Итака – после разбрах – бил природен резерват и било забранен такъв вид риболов.

Итака, Гърция

 

Като видяха, че нямаме нито бутилки, нито харпуни или неопрени и след като им размахах документите за регистрация на лодката, ни махнаха приветливо и отфучаха.Много се изкушавах да се снимам с тях, но не бях сигурен как ще изтълкуват подобен подтик и затова си затраях, докато се изгубиха от поглед. А ето и

градчето Вати

Вати – остров Итака, Гърция

Вати

Хубаво, малко, китно и приятно градче – истинския дух на Средиземноморието, родния град на Одисей, възпят от Омир и т.н…..

 остров Итака, Гърция

Одисей – остров Итака, Гърция

 остров Итака, Гърция

 остров Итака, Гърция

 

И китни, спретнати, подканящи таверни на брега на дълбокия залив….

 Вати – остров Итака, Гърция

Културен отдих пред музея на гр.Вати с трима герои – един древен и двама съвременни…

 Гръцки герои – остров Итака, Гърция

 Гръцки герои – остров Итака, Гърция

 Гръцки герои – остров Итака, Гърция

След този интелектуален напън седнахме да направим дневния разбор на пътешествието, ловко подмятайки коментари за стила на Моделиани и Албрехт Дюрер, съпоставен с този на Микеланджело и Рафаело, както и паралелните линии в лингвистично-исторически аспект на катаревуса и димотико…..в – имахме късмет с българския си нюх – най-сполучливата таверна, където сервитьорката се оказа…. наша родна мома….

 Българка на остров Итака, Гърция

Снимаща местните пияници….

 Таверна – остров Итака, Гърция

След кръчмата –

 остров Итака, Гърция

остров Итака, Гърция

 

и това неочаквано и приятно запознанство с Виктория /така се казва тя/, подпийнали лекичко, но недостатъчно за „Градил Илия килия” и „Абе ти мен уважааш ли ме” решихме да си тръгнем и да намерим плаж за нощувка – някъде в близост южно до града, за да ни е удобно на другия ден да се върнем за провиизи и рицина. Но не щеш ли, тръгвайки от градчето, излезе гадна вълна с пречупен гребен и станахме вир-вода, защото задуха и много силен вятър. Всички яхти и рибове в района презглава се втурнаха към пристана, ама ние – не, дай да търсим плаж. Току-що излезли от залива на Вати, условията на плаване станаха почти невъзможни и ние се спасихме – за наш късмет съвсем в непосредствена близост до града имаше малък залив с интересен плаж, целият осеян с маслинови дървета, където и закотвих лодката. Ето го и него  –

 Плаж с маслинова горичка – остров Итака, Гърция

 Плаж с маслинова горичка – остров Итака, Гърция

Поклечахме, повъртяхме се, подремнахме, вълната най-сетне падна и ние се изстреляхме към срещуположния бряг на големия залив в търсене на плаж да приюти наши милости…. Тръгнахме оттук –

 Плаж с маслинова горичка – остров Итака, Гърция

и стигнахме дотук – малко каменно плажче, сгушено в основата на планината, ограждаща залива като верен страж-пазител…

 Залез – остров Итака, Гърция

 

Бързо под лъчите на заспиващото слънце спретнахме нашия миниполис –

 Лагер – остров Итака, Гърция

за да отморим и на другия ден заранта да хукнем към

Кефалония –

 Лодка – остров Кефалония, Гърция

 

 

 

Ами красив остров си е и това е положението ….

 остров Кефалония, Гърция

 Ферибот – остров Кефалония, Гърция

Палма – остров Кефалония, Гърция

И градчето Сами,

сънливо протягащо се под лъчите на изгряващия Хелиос –

 Сами – остров Кефалония, Гърция

Красива архитектура – местната църква :

 Църква в Сами – остров Кефалония, Гърция

 Скулптура – Сами, остров Кефалония, Гърция

 

 

Поразходимме се, поснимахме, пихме сутрешното каф….ох, биричка, и айде – обратно към Итака. Не толкова времето ни попречи, колкото преценихме, че за тези три-четири дни видяхме прекалено много нови неща и изпитахме доста силни емоции, въртейки се из приказните острови на лазурното Йонийско море, за да обиколим целия остров Кефалония. От другата му страна се намира

Порто Кацики –

 Порто Кацики – Кефалония, Гърция

 

както и много красиви надводни и подводни пещери, но преценихме, че този остров си заслужава да дойдеш само на него поне за четири-пет дни. Нейсе. И утре е ден. Прибрахме се набързо на „нашия” плаж /той няма достъп откъм сушата/ и всеки се отдаде на активна почивка:

 Лагер – Кефалония, Гърция

 Лагер – Кефалония, Гърция

Спуснахме се пак до градчето Вати, повторихме вчерашната разходка, върнахме се и си направихме скромна вечеря с бяло винце на плажа:

 Лодка – Кефалония, Гърция

Право срещу нас се вижда столицата на остров Итака…

И така, на другия ден – багажеца в лодката и поехали на обратно към

остров Лефкада, отново към град Нидри,

защото и този остров е доста голям и нямаше да ни стигне един ден, за да го обиколим целия. Преминахме обратно през протока между Лефкада и Меганиси – спокоен и широк като тропическа река, и се озовахме в дълбокия залив на градчето Нидри…. (по пътя пак видяхме стария пират Одисей, най-вероятно лутащ се из островите на Циклопите в напразен опит да се прибере навреме преди съпругата му да си намери нов мъж…)

 Лефкада, Гърция

 

И залива :

 Нидри – Лефкада, Гърция

 

 

 

 Нидри – Лефкада, Гърция

осеян с таверни, които само като ги погледнеш, и ти потичат лигите…..

Отново в Нидри.

Отново слънце. Хорска глъч и чужда реч… И си мисля, ето така: ами че това съм аз, Митко, с моята лодка след 225-тия посетен от мен гръцки остров:

Нидри – Лефкада, Гърция

Хууубава и дълга разходка, а после какъв плаж си намерихме за нощувка – преценете сами –

 Плаж – Лефкада, Гърция

Плаж – Лефкада, Гърция

 

Последната ни вечер в този регион…. На другата утрин – в шест часа – „Ставай, втора рота !!!”  В лодката и хайде към гр.Лигя, където са колата и колесара. Жалко… свърши… Последни моменти на острова:

 Лодка – Лефкада, Гърция

 Лефкада, Гърция

 

И след пет вълнуващи, осолени с морски пръски дни, изтъкани от тюркоазената синева на това вълшебно, приказно море, нашия скромен пътен състав от МПС, колесар и лодка отпътува за Родината. Минали повече от 260 км. по море, посетили шест нови острова, ние се прибираме с чувство на удовлетвореност и прекрасни спомени за тези наистина дивни места….

 

 P.S. Предстои ми пътуване до Корфу, Паксос и Антипаксос, след това – с отделен курс – Спорадите (Скиатос-Скопелос-Алонисос-Кира Панагия) и ранната есен – до Елафонисос и Китира /или пък островите в Атинския залив- Саламина, Ангистри, Егина, Порос и евентуално Хидра и Спецес/. Ако някой от вас, които четете това писание, притежава лодка или яхта, и има желание, възможности, време – може да си свърже с мен на и-мейл: adolf33@abv.bg или на тел.0888, 0898 или 0878/ 531444 за да се присъедини към мен в тези летни, гръцки авантюри в летото господне 2012-то.

 

Автор: Димитър Иванов

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Йонийско море – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Експедиция „Киргизстан – 2010” (качване на Тян Шан) 2

Експедиция „Киргизстан – 2010” (качване на Тян Шан)

Днес отново ще катерим баирите 😉 Този път това ще бъде планината Тян Шан, а заедно с това откриваме една нова за нашия сайт страна – Киргизстан или Киргизия по народному 😉 Кирил ще ни бъде водач.

 

Приятно четене:

 

 

Експедиция „Киргизстан – 2010”

Тян Шан …,

звучеше интересно, Алекси ни го подхвърли на мен и Плътния по време на един курс и …, решихме да опитаме. Малко по късно се закачи и Чироза и работата взе да се заквасва. Поразшетахме се за хора, естествено някой отпаднаха /финанси и здравословни причини/, но като цяло на 10.08.10г. в 22:00h на автогарата срещу Централна гара се събрахме едно разнородно екипче от различни клубове, на което легна „тежката отговорност” да реализират експедицията в далечната Киргизия. Тук само ще вметна, че отношенията между деветте члена на експедицията бяха повече от перфектни, независимо от различната клубна принадлежност и това че някой не се познавахме, до такава степен, че липстваха дори и най дребните „търкания”, така че в това отношение /а и не само в това/, проявата спокойно може да послужи за пример към провежданите в бъдеще такива.
Състав: Чироза – шеф /задължително трябва да има такъв/, Аз, Животното, Блеки, Жорето /Жорж/, Ваньо, Тошето от Етрополе, Пламен от Хасково и Коцето от „Академик” /Софийски или Русенски, все тая/, абе все отбор юнаци и готини пичове. Жалко за Плътния, който според мен беше основния двигател на замислената проява, но …, задължително ще дойде следващия път, сигурен съм.
И така, все пак тръгнахме, единия от спонсорите /ЮНИОН ИВКОНИ/ ни извози до аеорогарата на Истанбул, „паркирахме” се там и си зачакахме кротко полета за Бишкек. С малко мотане и биричка /мислехме си, че е за последно/, времето поизтече, метнахме се на самолета и …, пет часа и половина, да ти дойде до …, направо не ми се мисли как пътуват през океана.
Най после стигнахме, с „далаверата” на часовете и времетраенето на тъпия полет трябва да е било четири или пет сутринта местно време /разликата между нас и Киргизстан е три часа/, посрещат те спретнати милиционери от позабравените /по нашите ширини/ социалистически времена, след като си поогледал от самолета Американските транспортни „Дъгласи” /Щатите имат логистична база в Киргизстан/.

Летище Манас – Бишкек, Киргизстан

Летище Манас (100 долара за пушене!)

Докато се оправяхме с визите, част от групата беше „оформена” със сто щатски долара /оставени в кенефа/, заради лукса да запали по една, но това не помрачи нашето „ведро” сутрешно настроение. Най на края си събрахме пръснатия из залата багаж, натоварихме си го на колички и гордо се изнесохме от летището, носещо името „Манас”, където за наше удовлетворение ни чакаха две бусчета за да ни откарат в хотела.

Влезнахме в Бишкек,

тъмница /Бакиев бил продал тока/, фиксирам табела на която е отразено, че на дясно е Ташкент, а на ляво е Алмати и се осъзнах най сетне, че отново съм в Средна Азия, чувството е много готино, пожелавам го искренно на всеки.
Домакините от „Горы Азии”, под ръководството на Сергей Дудашвили, се бяха погрижили за настаняването ни, за което нямахме абсолютно никакви забележки. Тук е мястото да отбележа, че логистичната подкрепа от тях беше перфектна и на доста добро ниво, като се започне от пребиваването ни в цивилизацията и се стигне до организацията на базовите лагери в планината и цялостното провеждане на експедицията, за себе си мога да твърдя, че в „по английска експедиция” не съм участвал.

Следваше един ден за почивка, рекогносцировка и стиковка на нашия екип и този от страна на домакините, уточняване на задачите и районите в които ще работим, празнична вечеря за запознаване /с ракия и водка/ и спане.

Превоз (ЗИЛ 131) – Киргизстан (Киргизия)

На 13-ти сутринта натоварихме един ЗИЛ-131 пригоден сравнително луксозно за превоз и на хора, метнахме се на него заедно с петимата домакини от руски произход /Валентин, Василий-1, Василий-2, Вика и Валера/ и поехме на юг през Нарын към долините на Ак-Сай и Ко-Къя.

Път в Тян Шан – Киргизстан (Киргизия)

Пътят

Път в Тян Шан – Киргизстан (Киргизия)

 

Пътят до Нарын,

като цяло се покрива с древния „Път на коприната”, с тази особеност, че не е асфалтиран от Съветско време и непрекъснато се изкачва до 3000 и повече метра и слиза на 1500 метра,

Нарын, Киргизстан

 

докато стигне до самия

Нарын /2200 метра/,

който е последния град /доколкото може да се нарече град/, преди да се стигне границата с Китай, на 200 километра от нашия набелязан район за провеждане на експедицията.

юрта – Нарын, Киргизстан (Киргизия)

истинска юрта

Хотел в юрта – Нарын, Киргизстан (Киргизия)

Хотел (юрта)

Преспахме в Нарын /в автентични юрти/

и на следващата сутрин поехме, вече наистина по не асфалтирани пътища, към района на действие. След преодоляването на два гранични пункта за проверка на документите /там е гранична зона и е отворена за посещения при определени условия от пет години/ и редица главоломни качвания и слизания се отзовахме в

Ак-Сайската долина,

широка 2-3 километра и намираща се на височина малко над 3000 метра.

Долина Ак-Сай – Тян Шан, Киргизстан (Киргизия)

Долина Ак-Сай

 

От там по почти „криминални” пътища и качвания до 3700 метра се докопахме и до

долината на Ко-Къя

/малко по малка от другата/, където и установихме първият си базов лагер.

Базов лагер – долина Ко Къя – Тян Шан, Киргизстан (Киргизия)

Базовият лагер в долината Ко Къя

Базов лагер – долина Ко Къя – Тян Шан, Киргизстан (Киргизия)

Базовият лагер

15.08.10 г. /сутрин/ Интересно е да се събудиш на приблизителна височина от 3100 метра на „майка си в гъза”, само на десетина километра от Китайската граница. Като се поогледаш, над теб някъкви високи върхове в сняг, под теб поляна от еделвайси, около теб широка долина по която пасът якове, коне, че даже и една камила /Коцето специално ходи да я снима/, абе идилия. Времето …, засега шибано, ръми някакъв ситен дъжд, руснаците ехидно подмятат, че им се е случвало да усъмват затрупани от сняг, ние разбира се гледаме недоверчиво, ама с едно на ум.

Тръгваме към езерото Кел-Су

/там има известна дупка от преди/, пътя е коритото на реката, абе с една дума веселба /добре че стигнахме и се върнахме/, готин купон беше.

Езеро Кел Су – Тян Шан, Киргизстан (Киргизия)

Езеро Кел Су

 

Езерото е приказно, за разлика от дупката, която се оказа наистина много красива по своему но за съжеление „пършива”, около 200 метра дълга /тая се оказа най голямата/, но пък кой ти я дава. Последва ден на тотален табан с някъкви ненормални денивелации в абсолютно безплоден район, добре че поне времето се оправи и си остана така до края.

На 17.08.10 г. предприехме смяна на базовия лагер в близост до по-перспективен район, пак в долината на Ко-Къя. Пътя до новият ни базов лагер беше съпътстван с много емоции, особено в последната му част, където трябваше да слезнем със ЗИЛ-чето по някакъв път, правен за геоложки проучвания и където си мислех, че всеки момент ще си изтъркаляме набързо в тъпото дере. Коцето и Тоше пък за разнообразие решиха да минат пеша от стария до новия лагер /без да знаят къде ще бъде новия лагер/, с което се справиха без проблеми, качвайки се на близо 4300 метра и изправяйки на нокти домакините, но всичко си мина нормално.

Долина Ко Къя – Тян Шан, Киргизстан (Киргизия)

Ко Къя

Долина Ко Къя – Тян Шан, Киргизстан (Киргизия)

Ко Къя

Долина Ко Къя – Тян Шан, Киргизстан (Киргизия)

Долина Ко Къя

На следващия ден голяма част от групата се натоварихме на машината и тя си ни изкара до така нареченото плато /между другото тук всичко си беше истински карст/, където ни метна и естествено си замина. Направихме си спонтанно разпределение по между си и нашта групичка от пет парчета /Живето, Жорето, Аз и Вика с Василий от домакините/ поехме с твърда крачка към първото ни по-предно лагерче със заветната цел за големи открития във високите планини.

Тян Шан, Киргизстан (Киргизия)

Тян Шан

Поустановихме се на вода на около 3600 метра и се вкопчихме в масива. Започнаха се пършивка след пършивка, по между другото гарнирани с някоя друга лисица, поизкатерихме се ебем ти … колко метра и за финал намерихме и изкартирахме едно интересно дупче от стотина метра с хубава ледена зала и като цяло с ниски температури.

Ледена пещера – Тян Шан, Киргизстан (Киргизия)

Ледена пещера

Ледена пещера – Тян Шан, Киргизстан (Киргизия)

Ледена пещера

 

Прибрахме се в лагера и направихме един екзотичен опит за огън с изсъхнали треви /бяхме си забравили газовите бутилки/, след което плюхме на тази идея и се хванахме за водката, вещо направена от спирт, което се оказа най удачното продължение на вечерта.

 

На сутринта на 19.08.10 г. се наложи руската част от екипа да се прибере към базовия лагер по здравословни причини /казвах и предната вечер на Вика, че водкота на тия височини е полезна, ама тя не ни ми вярваше/ и ние вече поосиротели си преместихме лагера на още по високо, за да ни е по мазохизтично, разбира се. Пътьом се срещнахме с Коцето и Тоше /почти като на „Витошка”/, които след интересни премеждия /някой от които на 4200 метра/ се бяха запътили най на края към новия ни „вече стар” базов лагер, поснимахме се, раздухме и всеки по пътя си.

Разпънахме палатката /вече незнам на колко метра, а и хич не ми и пукаше/ и затабанясвахме наоколо. Естествено поизлезнаха пак малки неща, е вярно, че едно от последните беше малко над 4000 метра, но това е …. На пред платото продължава, интересно е но, …, сигурно следващия път …, няма как, все пак трябва и да се връщаме, наистина сме отишли на майната си дори и от базовия лагер.

 

Вечерта мина с литър и нещо водка /направена по обичайния начин от Живето/, като на сутринта с учудване констатирахме, че забравеното на вън шишенце с вода е станало на камък /замечтахме си за уиски/. На сутринта си „бихме дузпата” и след интересна среща с местните еколози /бяха са „Калашници” и на коне/ си стигнахме „по живо и по здраво” в лагера, където ни чакаше много вкусна манджа от мармот.

Мармот – Тян Шан, Киргизстан (Киргизия)

Ядлив мармот ;)

На 21.08.10 г. отскочихме с Жорето да изкартираме единствените открити пропасти /едната, от които е дълбока 50 метра/, докато другите окончателно довършваха района. Последната вечер на този базов лагер мина на „високи обороти” с приготвяне на баран, докаран от местните /много готини типове/ и довършването на последната останала ракия /от Коцето/ …, абе беше приятно /меко казано/.

Път в Тян Шан – Киргизстан (Киргизия)

На 22.08.10 г. си събрахме поредния базов лагер и се установихме на третия такъв. Рутината вече си казваше думата и всичко се вършеше почти без думи. На другия ден с Жорето и Живето /вече изпитана група/ се изкатерихме до един готин отвор, приличащ на „Сезам” от приказките и се забихме в него, където ни чакаха ледено отвесче /не си носехме въже и правихме некъкви простотии с 1 метър прусече и една щека, за което ме срам да разказвам/, мъртва запазена лисица /температурата е като във фризер, а и това е съдбата на всички влезнали неподготвени/ и три мечи бърлоги и …, беше красиво. Изкартирахме я, поснимахме и излезнахме от раз, което учуди и самите нас, предварително подготвени за некъкви апокалиптични картини за пирамиди от хора и така нататък. На връщане ни започна и дъжда, но се успокоявахме, че все пак това е на края, така че много не ни пукаше.

Път в Тян Шан – Киргизстан (Киргизия)

24.08.10 г. – денят си беше за сушене и мързелуване. Някой от групата вяло пошетаха из района, а вечерта се опитвахме да допием последните остатъци от спирт, след което поспахме /е имаше премеждия с едно стадо крави/ и на сутринта под ръмящия дъжд си стегнахме багажа и по обратния път към Нарын.

Хотел – Киргизстан (Киргизия)

Хотел

Другото …, вече не е интересно /на нас ни беше много интересно/, стигнахме до Нарын, после до Бишкек, а после отидохме и до Иссык куль на море, после пак Бишкек и по обратния път до София.
Честно ви казвам, това беше една от най готините експедиции в които съм участвал.

 

Автор: Кирил Данаилов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Централна Азия – на картата:

Из немските „Западни покрайнини“ – Мембах в Белгия 8

Из немските „Западни покрайнини“ – Мембах в Белгия

Днешният пътепис ще ни отведе до някои „зачукани места“. Както казва авторът „Няма само Вили да ходи по разни селца и паланки! :))))“ имайки предвид последните приключения на Вили из Франция 🙂 И така, нека прочетем какво може(ше) да се случи и с българските Западни покрайнини, ако бяха … още по-западни 🙂


Приятно четене:

Мембах в Белгия

Из немските „Западни покрайнини“

Е, как немски пък – Белгия? Мииии… и немците си имат техен „Ньойски договор”. Всъщност Версайски. След Първата световна война

общините Ойпен и Малмеди са дадени на Белгия,

аналогично на нашите Цариброд, Босилеград и Струмица, дадени на Югославия. Имало разни подписки, брожения, но… Vae victis!

ОК. Спираме с разбора на историческите несправедливости, че да не ни надушат атакистите, вмроистите и всякакви други -исти. Пък и в крайна сметка

ойпенско е такъв златен пример за ползите от проекта „Европейски Съюз”

/шшшт да не чуят пак националистите евро-скептици/, че горещо препоръчвам на всички кандидат-шовинисти, все още не преминали към тъмната половина, първо да посетят този край, па тогава да решат дали да нарамват манлихерата и да тръгват да събарят Нойските, Букурещските, Цариградските та ако щете и договорите от Берлинския, Виенския и прочее конгреси.

Не ме разбирайте погрешно. Да.

Много несправедливости са изчегъртвани по изстрадалата карта на Европа. Да.

Сигурно доста бой са изяли ойпенчани докато зашпрехат френски. Да.

Не е забравено, че „ойпенско е немско”.

4837 Membach, Белгия

Но за Бога, това е било. Аз говоря за сега. За хер Гюнтер или фрау Гертруде, които живеят в прекрасна къща с огромен двор, които пазаруват в Аахен, Кьолн, Лиеж, Маастрихт, на които никой не им казва „ти си такъв или онакъв”, на които всичките им контакти с администрацията са на немски, гласуват за парламент и правителство на немскоговорящата общност, работят където си поискат – кеф ти Германия, кеф ти Белгия, и единствената разлика с херовете и фраутата от оттатък „границата” е че плащат данъците си на бай Албер, а не на адашката*!

Малиии как се отвлякох. Май ще трябва да си направя блог, а не да логорействам из сайта на Стойчо (Добре си дошъл и тук! 🙂 – бел.Ст.) Но нищо де – той Шефът нали е привърженик на пристрастните пътеписи (точно така! Приветствам! – бел.Ст.)

И като лека закачка към франкофилите –

добре че са немскоговорящите общини, че да отсрамват Валония с реда и прекрасните си пътища и селца 🙂

Къщи в Ойпен – столицата на немскоговоряща Белгия

Къщи в Ойпен – столицата на немскоговоряща Белгия

Та с мефрау в една ранна майска утрин на един четвъртък, предхождащ удължен уикенд /хм има ли нечуждица за това?/ напуснахме магистрала А3 /А-три, не аз :)/ и с колата, приятно натоварена с палатка, спални чували, масички и прочее къмпинг джаджи, се понесохме

в посока Ойпен. По-скоро Мембах.

Имахме си резервация за къмпинг. Е, имахме леки съмнения дали няма да е хладничко за палатка, но в къмпинга има и бунгалца, така че ако се озъбехме първата нощ, щяхме да помолим да се приютим в тях. Ако не може – ей го де е нашо село.

Подсвирквайки си и верни на девиза „газ и ляв мигач” стигнахме, че и минахме Ойпен. И докато се усетим джипиеса ни уведоми, айде честито това е дестинейшъна. Ъъъъъъ!? От лявата страна на пътя имаше асфалтово площадче с бензиноколонки тип „ГСМ** на ТКЗС”, нещо като сервиз за коли тип „АПК работилница” и голяма опърпана табела „Пресни яйца”. Мефрау почна да се увърта нещо, дет’ се вика само дето не тресна джипиеса, но надписът „Къмпинг Везертал” отстрани на цехоподобния склад разсея съмнението – това е адресът. Няма грешка. Тъй като аз бях радетелят за ходене в този къмпинг предвусквах как сега ще бъда потърпевш от операция „Везерюбунг” по целия път към вкъщи. Все пак с принтирания мейл на резервацията се намъкнахме в …. мммм…. рецепцията?…

Зад тезгяха ни посрещна типичен немско изглеждащ чичо. Просто си го представих как нагъва варено джоланче и надига халбата. Попита на какъв език ще си общуваме и накрая от много любезнечене мефрау му говореше на немски, а той пък на фламандски. Благоразумно се стърпях да им предложа да си шпрехат на френски 😉

Чичо веднага ме излови, че с тази фамилия и акцент нещо не ми е чиста работата и

от лаф на лаф, стигнахме до факта, че България е била едно време съюзник на Германия и т.н. и т.н. Абе да обобщим – според мен чичо си беше убеден прикрит нацист :). Точно перфектната възраст – по време на Втората световна е бил дете, попиващо пропаганда. Като го попитахме за разни маршрути около къмпинга за разходка, доста се оживи и ни каза, че като дете си спомня, че имало било в еди коя си местност наблизо лагер на хитлерюгенд и не знам какви си фортификации и еди–къде си били свалили английски самолет.

Ох, айде стига.

Човекът си се оказа много точен. Както всъщност и къмпинга.

Първото впечатление беше погрешно. Отстрани на цехоподобния склад имаше вход с бариера откъдето се влизаше в съвсем приличен къмпинг, с прекрасни алеи, бунгалца и каравани. Но най-готиното беше, че палатките се разпъваха в една гора. Не на оградени и прономеровани четириъгълни парцелчета, а направо между дърветата. До реката. И ние бяхме първите пристигнали.

Кеф! Разпънахме палатката съвсем на първа линия.

Изглед от "първа линия" – къмпинг в Мембах, Белгия

Изглед от "първа линия"

Другото нетипично за западнячески къмпинги нещо беше, че можеше да се пали огън. Е, пак малко по немски – в едни метални казани сложени на три камъка и то само на определни места, но на практика такива огнища имаше за всяко място подходящо за разпъване на палатка. Огнищния казан го получаваш след неколкократно обещание винаги до огъня да има пълна кофа с вода.

Дърва за лагерния огън се закупуват от чичо. Пет евро чувала. Всъщност цехоподобния склад е пълен с дърва за огрев и чичо с изненадваща за възрастта и външния му вид пъргавост разкарва из къмпинга с ръчна количка чувалите с дърва за западняците искащи да събудят крьоманонските си спомени. Както се казва „Гутен морген и все пари искат”. Намерили ниша хората за допълнителен доход.

Но – Евалла!

Вечер, покрай живия огън, с чаша в ръка, разръчкваш припукващите дръвца и ромоленето на реката на метър от теб, те носи някъде далеч, далеч… безценно. За всичко останало си има Мастъркард… 🙂

До вечерта къмпингът се понапълни. Докато сме били да се „отчетем” на местния Карфур и да мааме сладолед на центъра на Ойпен, от едната ни страна двама младежи бяха вдигнали палатка, опънали хамак и приготвили казана с дръвцата. Хм. Две момчета сами на палатка. Хм. Докато се стъмни по непринуден балкански начин разузнах, че са холандци. Те вероятно също са ни поразгледали. Хахахаха, сигурно са били потресени като са видели

как вадя от реката бутилка вързана на канапче.

Най-добрата температура. Фризери, хладилници, витрини за вино – нищо не охлажда така качествено, както пролетна планинска рекица.

Но вечерта съседите върнаха потреса, като се награбиха страстно на хамака. 🙂

Явно за да вдигнат градуса на любовта си, хвърляха доста дръвца в огъня и той ги осветяваше доста яко. Тук да направя едно отклонение – забелязъл съм, че западняците са големи прахосници. Примерно, гледаш някакво кулинарно предаване и за рецептата трябват 6 жълтъка… прас! белтъците, ненужни за рецептата отиват в мивката… Както казвам на мефрау – западния човек не знае какво е нямане. Ми те нямат и дума „нямам”. Казват „имам николко”.

Та логично, както и бях предвидил, дръвцата на гейдружинката приключиха малко преди 22 часа и единият с фенерче се изстреля към рецепцията. Може би чичото е бил потънал вече в пухкавия юрган на розови свастички, но бизнесът си е бизнес – скоро количката с дръвца се появи и огънят на съседите запращя отново в ритъма на творчеството на сър Елтън Джон.

А забравих! Малко след като се беше стъмнило чичото мина покрай всеки лагерен огън да пожелае приятна вечер в неговия къмпинг, да нагледа дали всеки е напълнил кофата с вода до огъня и да събере поръчките за кроасани и пресни „еко”–яйца за сутринта. Както се казваше в един виц – „дреболия, но приятно” 😉

Сутринта – дъхави кроасани, яйца и кафе.

Съседите спят още. Слънцето грее едно такова майско. Въздухът –още по-майски. Пътеводителят за пешеходни маршрути, отворен на страницата с едно небрежно 18 километрово преходче. В раницата сандвичи. В мускулите /все още/ нулева концентрация на млечна киселина. Идилия.

От тук започна нашето преходче... – Мембах, Белгия

От тук започна нашето преходче...

... тук живее някой хобит сигурно... – Мембах, Белгия

... тук живее някой хобит сигурно...

... вече няма къщи...– Мембах, Белгия

... вече няма къщи...

... но пък има поточета – Мембах, Белгия

... но пък има поточета.

Прекрасна маркировка. Рекички. Гора. Мостчета. Хранилки и солища за дивеча. Сърнички. Две жокейки на прекрасни коне. …Опаааа… млечната киселина започва да се появява… Сандвичите от раниците пък изчезнаха…

Какво може и какво не може да се прави в гората на херцога – Мембах, Белгия

Какво може и какво не може да се прави в гората на херцога

Усещате ли майския въздух, а? – Мембах, Белгия

Усещате ли майския въздух, а?

Ето тук покрай Ойпенския язовир една раница сандвичи изпълниха дълга си :) – Мембах, Белгия

Ето тук покрай Ойпенския язовир една раница сандвичи изпълниха дълга си :)

Ако осъзнавах колко ОЩЕ има до колата, щях да се пробвам на /коно/стоп :) – Мембах, Белгия

Ако осъзнавах колко ОЩЕ има до колата, щях да се пробвам на /коно/стоп :)

…Ооооооо…. паркинга зад църквата в Йопен… Оооо… там е колата… Оооо… къмпинга…. Ооооо…. тръпнещите нозе доволно пляскащи в реката до палатката… Оооо… канапчето…. Ооооо ще се живее пак!

На следващия ден се разхождахме из горите около самия къмпинг.

Реката, малко след като излезе от къмпинга. – Мембах, Белгия

Реката, малко след като излезе от къмпинга.

В търсене на лагера на хитлерюгенд :) – Мембах, Белгия

В търсене на лагера на хитлерюгенд :)

Лагера на хитлерюгенд така и не намерихме, но пак видяхме сърнички и ездачки.

И къщички на средния мембахчанин.

За голям двор си трябва и голяма косачка :) – Мембах, Белгия

За голям двор си трябва и голяма косачка :)

Тези явно са сиромаси – нямат пари за ограда ;) – Мембах, Белгия

Тези явно са сиромаси – нямат пари за ограда ;)

Самата къща изглежда някак си пролетно – Мембах, Белгия

Самата къща изглежда някак си пролетно.

Доста дръвца са приготвили – Мембах, Белгия

Доста дръвца са приготвили

Чичо ни препоръча да видим и някаква

къща в Йопен,

която имала някаква супер престижна награда за архитектура и даже ни я показа в някакво списание. Верно, че е доста изчанчена.

Къщата–лауреат – Мембах, Белгия

Къщата – лауреат

В неделя събрахме багажите. Къмпингът започна да се изпразва.

Докато чакахме на рецепцията чичо да сметне общата сметка с яйцата, кроасаните и дървата, се появи и

лелята. Сигурно чичо си я е избирал навремето от някой хитлерюгенд лагер

Руса, очевидно по немски красива на младини…

С нас пред рецепцията чакаха и семейство … араби някакви бяха, но явно живеещи в Холандия. Детенцето им, не особено послушно момченце, видя, че чичо продава сладоледи и ревна, че иска сладолед. Майка му му купи за да я остави на мира и малкият след като гордо успя сам да си разкъса опаковката на сладоледа, с отработен жест я хвърли на земята. Пред вратата на рецепцията. На един метър от кошчето. Майка му като забеляза, че в лелята се надига бурна вълна на възмущение, засрамено и припряно понечи да вземе опаковката и да я хвърли в кошчето. Лелята обаче не й даде. Спря я. И накара малкия да се наведе, да я вземе и да я хвърли където трябва.

Това май ще е добър финал. Да с тази случка ще приключа. А за баража на Джилепе и за замъка, които посетихме на връщане – друг път.

Баражът – Мембах, Белгия

Баражът

Замъкът – Мембах, Белгия

Замъкът

Автор: Ангел Богомилов

Снимки: авторът

*Ангела (Меркел) – канцлерката на Германия – бел.Ст.

**ГСМ – не е GSM, ами съкращение от „Гориво-смазочни материали“ или с една дума: „бензиностанция“ 🙂 – бел.Ст.

Есенен уикенд на скалите до Басарбово 6

Есенен уикенд на скалите до Басарбово

Днешният съботен пътепис ще ни разкаже какво можехме да правим, ако съботата беше нормална неработна събота. Приятно четене и … завиждайте 🙂

Есенен уикенд на скалите до Басарбово

На припек – край Басарбово, Русенско

На припек

Само месец след първият лагер-сбор, и ето я следващата среща – на

скалите до Басарбово (Русенско),

22-24 октомври 2010 г.

В събота сутринта от Шумен с колата ме взе Жоро (ge0rge). С него бяха Владо и двама братя (ямбол братята 😉 ). След дълго пътуване, и известно кръжене около крайната точка (за изясняване на разликата между ляво и дясно 😉  ), около 10 и половина вече бяхме до въпросната хижа „Алпинист“ близо до Басарбово. Там ни посрещна формалният ни домакин – Жужа, и заедно се качихме върху скалите, където заедно с Мишо бяха изкарали изминалата мразовита нощ, от която им бяха останали спомените за бързо свършилите дърва, светещата като фар Луна, и скрежът върху палатката и платнището.

 

 

 

Басарбово, Русе, България

Горе на скалите направихме кратка почивка за закуска и любуване на гледката. Варихме супи, макарони, чай и т.н. Мишо ни показа дървените лъжици, които са започнали да майсторят вчера. Впуснахме се и малко в дооправянето им 🙂

Край Басарбово

Горе на скалите мястото е малко, а и неудобно, затова решихме да организираме бивака долу в ниското, до реката. Там има хубави равни полянки с големи тополи над тях. Тъй като се очакваше нощта да е пак мразовита, да има роса, или скреж, и слабо въздушно течение, решихме подслонът да не е общ, както на миналият лагер, а всеки да си направи индивидуален. Така се предполагаше, че всеки ще е по на завет, и съответно ще му е по-топло.

Жоро беше изпринтирал по един лист с примерни устройства на подслони от едно платнище, и всеки можеше да си избере какъв да си направи. В крайна сметка имахме три различни конструкции – моя, на Мишо, и на Жоро 🙂 Може би основното занимание на тази среща беше катеренето. Времето беше идеално, и затова всички бързо се ориентираха към скалите. Добре, че си имахме двама по-опитни – Владо (който е инструктор между другото) и Жужа. Те бяха нашите „водачи“ 🙂


Мен лично катеренето никога не ме е влечало кой-знае колко. Виж като малки си бяхме като козички, и се покатервахме на де що има за катерене – дървета, скали, самотни стълбове… Тогава съм преодолявал значителни височини без никаква осигуровка, което и сега си се чудя с какъв акъл сме го правили. Та в името на доброто старо време аз бях първият от аматьорите, които решиха да се пробват също в катеренето. Да бях изчакал малко, май по-добре щеше да е 🙂 Жужа ми даде едни еспадрили, дето дори на бос крак ми бяха поне с номер по-малки, и смачкваха пръстите ми като на японска гейша от династията… бе кво се правя, че ги знам японските династии 😀 Според Жужа това било желаният ефект, но аз не съм много сигурен! 🙂

Та под наставленията на Владо и Жужа, които гласяха „Ей тук, в началото, е по-трудно, после нагоре е по-лесно“, аз взех да драпам по скалата. И въпреки, че нямам влашка жилка, направих точно като тая народност на края на Дунава – отказах се на средата, уж от където почвало по-лесното 🙂  Не, не ме е дострашало! Можех да се кача до горе, но си представих, че ще трябва и да го слизам това, а уви, с въжето не бях свикнал. Поогледах се малко, еспадрилите посвиха още малко пръстите ми, и това реши всичко – хайде надолу! 🙂

Надолу се слизало, като се оттласнеш от скалата, отпуснеш тяло и ръце назад, и се опираш само на изпънатите си крака. Да, виждал съм го, и на всички ви е позната до болка характерната стойка. Но никой не ви е казвал колко трудно е да извършиш това движение за пръв път, на значителна височина над земята. Умът ви е наясно, че всичко е безопасно, но въпреки това изпраща сигнали на ръцете и краката ви да не пускат скалата. Много интересно чувство 🙂 Трудно е да пребориш изградилият се в теб рефлекс, когато усетиш приплъзване или падане, да се долепиш и сграбчиш скалата под теб, за да се спасиш.

Всъщност като се замисля, при катеренето с осигуровка ти се налага да изградиш противоположни на естествените рефлекси – като тръгнеш да падаш, не трябва да се вкопчваш или долепяш до скалата, а дори да отскочиш от нея. Дано не ти се задейства точно тоя рефлекс, точно когато си без осигуровка 🙂 Та така аз позорно се отказах на половината, а всички след мен се качиха до горе. При това се справиха къде-къде по-добре! Чак ми се прищя да се жертвам пак, и да обуя тесните еспадрили, за да се отсрамя, но все пак се въздържах 🙂

С подвита опашка се върнах обратно в лагера, който за малко бяхме изоставили без надзор. Там тъкмо беше пристигнал efond. А, да… и Миро беше пристигнал малко преди това, така че станахме общо 9 човека. Започнах да подготвям огнището. Изкопах го с лопатата, и го оградих с камъни. Направих едно интересно и практично регулируемо окачване за котлето, и тръгнах по поляната да посъбера малко суха трева и разпалки. Уви, в такова усойно място, на брега на реката в есенно време това е доста трудна задача. Дори на пръв поглед сухата трева се оказва мокра, когато се опиташ да я запалиш по примитивен метод. Пробвах се с прахан от гъба, но в крайна сметка за да не се бавим излишно, опряхме до ферород запалка и малко памук.

С дървата също имахме известен проблем. Мястото принципно е често посещавано от жителите на околните селища, така че сухите дърва бяха обрани доста отдавна. Имаше няколко сухи върби и тополи наоколо, но това е много лош избор на дърва за открит огън. Не топлят много, и пушат повечко. Както и да е, стъкмихме огъня, а Жужа се зае с приготвянето на зеленчукова супа в котлето на бабата на efond.

 

Не забелязах какво точно има във въпросната супа, но нещата, които мярнах, бяха лук, грах, моркови, коприва, и… забравих. Може някой да ме подсети! 😉 Разбърквахме я с дървения черпак, който беше дълбал Мишо. Добър беше крайният резултат. Всички го опитахме!

 

После започна по-сериозното готвене – шишове, варен ориз, питки на жар, и пилешка лучена яхния с червено вино бяха само част от „специалитетите“ 😉

 

 

 

Разговорите около огъня продължиха до късно. Луната отново светеше като фар, и без проблем можеше да огледаш всичко наоколо. Температурите започнаха да падат бързо, и когато наближиха някъде около 2 градуса, решихме да си лягаме – кой под платнищата, кой в палатките… Събуждах се няколко пъти през нощта: единият – защото си бях забравил вълнените чорапи, и пръстите ми бяха премръзнали, другият – за а разпъдя някакви кучета, които тършуваха из лагера, и третият – за да видя, че температурата е само 1,4 градуса над нулата. 🙂

 

Сутринта беше ясна и слънчева. При нас дори не падна роса. Може би заради дърветата? Всичко беше в красиви есенни цветове. Прибрахме лагера, и мераклиите отново се покатериха малко по скалите.

 

 

Ето още няколко снимки от ge0rge.

Някъде около 2 часа следобед  (Миро и Мишо малко по-рано) си тръгнахме обратно към вкъщи. Един приятно изкаран есенен уикенд!

Автор: Стоян Стоянов

Снимки: авторът
Други разкази от Другата България – на картата: КЛИКАЙТЕ НА САМИЯ РАЗКАЗ!

Еднo гражданче в пустинята(4): Нощ в Сахара 9

Еднo гражданче в пустинята(4): Нощ в Сахара

Продължаваме с пътуването на Финдли из Тунис. Вече бяхме в столицата на страната, а после и в римския град Дуга, както се разходихме до няколко оазиса в Сахара. Днес ще се тръгнем към пустинята Сахара и ще нощуваме там.

Преди да продължите искам да ви напомня как можете да участвате в писането на юбилейния 1000-ен пътепис на нашия сайт 🙂

А сега – приятно четене:

Еднo гражданче в пустинята

част четвърта:

Нощ в Сахара

Ездач и кон в пустинята Сахара, Тунис

Сахара в Тунис започва от град Дуз,

който наричат именно вратата към пустинята.

Деня чакахме с нетърпение, защото в него беше гвоздеят на програмата – разходка с камили и нощувка насред пустинята в истински берберски палатки.

Еднo гражданче в пустинята Сахара, Тунис

Пътят между Тузьор и Дуз минава през соленото езеро Шот ал Джарид.

Толкова обширно и равно, през по-голямата част от годината то представлява напукана, покрита със сол повърхност, а когато не е пресъхнало има около педя вода. Естествено от него се добива сол, която е струпана на купчини около пътя, а покрай тях на няколко места срещаме и шантави скулптури от сол – например камили с ездачи.

Скулптура от сол на соленото езеро Шот ал Джарид – Сахара, Тунис

Толкова е равно и горещо, че пътят отпред се разтапя в хоризонта, самият хоризонт също се разтапя и колкото и да отказвам да повярвам, това, което виждам в далечината над плитката вода, наистина е мираж. Първият в живота ми.

Четете по–нататък>>>

Орлова чука и Русенски Лом 5

Орлова чука и Русенски Лом

Днешният пътепис ще ни отведе към едно от чудесните места в България – Орлова чука по поречието на река Русенски Лом. Стоян ще ни разкаже за дивото си къмпингуване там непосредтсвено преди Нова година. Приятно четене:

Орлова чука и Русенски Лом

Русенски лом, Орлова чука
Стъпил съм на ръба на скалите. Под мен е дълбоката пропаст на каньона. На дъното му се вие река Черни Лом, мътна от скорошните дъждове и топенето на снега.

В Русенски Лом сме.

На 50-тина метра под нас, в скалите, се намира входа на втората по дължина пещера в България – Орлова чука (13 км!). Слънчев декемврийски следобед. Скалите са огрени в топлите цветове на ниското зимно слънце. Долу, в ниското, след завоя на реката се вижда борова горичка. Там някъде трябва да си направим бивак.

Това беше отдавна планувана разходка. Жалко само, че ще бъде малко по-кратка, от колкото я замисляхме в началото. Трябваше да включва 2 нощувки и поне 2 дни, но покрай празниците времето никога не стига. 🙂 Тръгнах от Шумен в 10:30 на 29-ти декември. Пристигнах в Русе около 12:20. Там трябваше да ме чака Николай – един приятел, с който се запознахме покрай блога ми. От автогарата направо поехме с колата му в посока гр. Две могили. Разстоянието до там е около 25 км.

Орлова чука – Русенски Лом

Над каньона

На 2-3 километра преди началото на селището е отбивката за хижата до пещерата Орлова чука. Не засякох по кое време сме там, но трябва да е било малко след 13 часа. На паркинга се преобличаме и стягаме набързо багажите. Беше голямо мъртвило докато стигнем до паркинга, но точно когато си мислехме, че ще сме единствени, и се появиха микробус и лека кола. От микробуса под звуците на модерни руски песни се изсипа една сурия народ, който се оказаха някакви пещерняци, между които имаше и руснаци. Те също започнаха да навличат екипировката си. Е, успокоихме се, че вероятно ще са тук само заради пещерата, и няма да огласят много-много района.

Четете по–нататък>>>