Archive for the tag 'лава'

февр. 25 2014

Санторини: в прегръдките на вулкана

Гответе се, гответе се –  идва лятото и романтикате, която беше в машините ) ще се премести към залезите, виното и гледките 🙂 Днес Тихомир ще ни води до остров Санторини и освен гледките ще ни даде и смислени съвети и идеи за едно пътуване до там. Приятно четене: Санторини в прегръдките на вулкана Съвети […]

7 коментара

февр. 07 2013

Исландия (ден 2): Всемогъщата

Продължаваме с пътуване из Исландия заедно с Гергана. В „нулевия“ ден пристигнахме в Рейкявик, е през първи ден заминахме към Синята лагуна, откъдето ще стартираме днешното приключение към гейзерите и водопадите на Исландия.

 

Приятно четене:

Исландия

ден 2

Синята лагуня,

blue lagoon или, както вероятно е най-правилно – Bláa lónið представлява уникално природно явление; дълбоко под земята, на 2000 метра, през разлома между Америка и Евразия, надлъжно на целия остров, тече част от Атлантическия океан; водите му влизат в пряк контакт със кипящата там магма при 240 градуса и 36 атмосфери налягане. На това местенце, през някоя от многото фисури в земната кора, силно обогатените на минерали води, все още частично солени и много силно силициеви, бликват на повърхността; образуваното езеро е с толкова специфична минерализация, че в него не виреят никакви бактерии, а самата вода е с уникални лечебни свойства.

Снощи имахме удоволствието да се насладим на това природно чудо, почти сами, на фона на клонящото към северния хоризонт лятно слънце

Синята лагуна, Исландия

Синята лагуна, Исландия

Синята лагуна, Исландия

Синята лагуна, Исландия

 

 

 

 

 

Белите отлагания, покриващи всичко, до което се докосва водата, на дъното са под формата на гъста силициева каша; най-близкото, с което мога да я сравня, е хума, макар че усещането е значително по-меко и нежно

Хума – Синята лагуна, Исландия

Хума

 

 

На повърхността силиция кристализира от досега си с въздуха и образува много фини гладки пластове; най-силния природен контраст, който съм виждала.

Хотелчето

е едноетажно – стаите обикалят около вътрешен двор

В хотела – Синята лагуна, Исландия

 

 

 

Всички стенни повърхности са направени така

Облицовка в хотела – Синята лагуна, Исландия

Облицовка

 

 

Мита мозайка с натрошена шуплеста вулканична скала

Облицовка в хотела – Синята лагуна, Исландия

 

Мястото, на което е построен хотела също е било покрито с вулканични отломки, които са внимателно иззети; сградката буквално е потънала сред лавата. Гледката от терасата, от човешки поглед:

Гледката от хотела – Синята лагуна, Исландия

 

 

 

Достатъчно е само да седнеш и камарите лава спират вятъра – сред нея погледът се спира на ей такива места:

Лава – Синята лагуна, Исландия

Цветя, Исландия

Цветя, Исландия

 

 

С мъка си тръгнаваме, но напред е цяла Исландия…

ИсландияИсландияИсландияИсландия

ИсландияИсландия

Исландия

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Скоро стигаме до едно от ония места, които хората по подразбиране асоциират с Исландия –

гейзери

Гейзер, Исландия

 

Думата Гейзер, Geyser,

произлиза от наименованието на един от гейзерите на това място – Geysir или Great Geysir – или от старонорвежкия глагол geysa, означаващ избликвам. Въпросният Geysir от доста време насам вече не изригва, освен при земетресения. В миналото, а записи за него има от 13 век, е бил доста активен, като при една от активностите си е изхвърлил вода на колосалните 122м.   На площадката са разположени близо 30 топли извора, малки и големи, но повечето от тях не предлагат фантастичната гледка, която всички очакват.

Гейсир, Исландия

За щастие на туристите един от тях е

Strokkur,

който радва окото на всеки 5-10 минути, макар и едва на трийсетина метра.

Току-що e изригнал:

Гейзер, Исландия

 

Този,  дето пуши в далечината, е The Great

Geysir

Гейзер, Исландия

 

В очакване на следващата активност на Strokkur

Гейзер, Исландия

Гейзер, Исландия

Гейзер, Исландия

 

 

 

Повечето гейзери изглеждат така

Гейзер, Исландия

 

Импровизирани оградки има навсякъде, тъй като водата е почти 100 градуса

 

Следващата ни спирка, разположена едва на няколко километра след гейзерите, също е от групата мust see –

водопадът Gullfoss, златният водопад

За съжаление това е едно от онези места, където мащабът се губи в снимките, а колосалната мощ и грохот, които съпътстват преживяването, може само да бъдет наподобявани във видеокадрите.

Gullfoss го чухме известно време преди да го видим, вървейки с върволицата туристи, изсипвани от рейсовете на паркинга; от площадката преди спускането към него

Водопад Gullfoss, Исландия

 

 

 

Същинският водопад се крие от отсамната стена на каньона, който съм е издълбал. След малко стигаме до площадката от лявата страна и можем да погледнем на обратно

Водопад Gullfoss, Исландия

 

 

Каньонът е широк едва 20 метра и дълбок над 30

Водопад Gullfoss, Исландия

Водопад Gullfoss, Исландия

 

Дошли сме по ей таз пътечка

Водопад Gullfoss, ИсландияВодопад Gullfoss, Исландия

 

 

 

 

И от най-горната площадка на каньона:

Водопад Gullfoss, Исландия

Водопад Gullfoss, Исландия

 В момента водите на реката са малко и спокойни, тъй като пролетното снеготопене е приключило… самата река се заражда някъде ей тамПланини, Исландия

 

 

 

 

 

И макар да нямаме набелязани точки нататък – ей на, гпс-то там ни заведе 🙂 Всъшност поемаме по път 35, който пресича страната през вътрешността й, свързвайки напряко северната и южната част – е, поне през лятото.

Пътят притежава звучното име

Кюлур, и дефакто е път през нищото

Под “нищо” наистина разбирам нищо – вътрешността на Исландия е каменна пустиня, покрита със сняг през 10 месеца от годината. През останалите два месеца бурно оттичащите се води отнасят всеки опит за почва и на оскъдната растителност очевидно не ѝ допада да вирее върху камъните.

Пътищата в Kjolur се затварят септември и разчистването им за летния сезон започва в началото на май, за да може до началото на юни да бъдат що-годе проходими. Земя на вулкани, йокули, сипеи от лава и на най-могъщата природна сила в Исландия – водата.

Подминали сме няколко табелки, че пътят от тук нататък е затворен за леки коли и уверено сме продължили напред, когато настигаме група коне – високопроходимото превозно средство.

 

Коне, Исландия

 

 

 

 

Исландският кон е, като всичко в Исландия, различен – много набит и як, с прекрасна грива и опашка, която докосва земята… и втори най-масово разпространен бозайник, след исландската овца! В тая надпревара човекът е доста назад в класирането – на целия остров, на територия почти колкото България, обитават едва 350 000 души, от тях 120 000 в Рейкявик, още толкова в околностите, а всичкото останало – смятайте…

Кончетата биват спецялно развъждани, тъй като умеят да ходят по два допълнителни начина, отгоре на основните три, с които другите кончета цял живот се придвижват напред-назад. Иначе казано, всички останали могат само ход, тръс и галоп, а тез мощни хубавци се спряват прекрасно от малки по още 2 начина – всъшност без въпросните походки кончетата трудно биха се справили с дългите разходки из пресечените каменисти месности и торфища на родината си.

Породата се пази толкова стриктно, че исландски кон, излязъл извън пределите на острова, не може да се върне… жив, което не пречи на исландците да го използват и на общи основания във фермерската си работа, да предлагат разходки на туристите и да го похапват.

Езеро, Исландия

 

 

По път 35 стигаме до някъде, примерно средата, там естествено няма нищо (толкова нищо, че няма и снимки) и поемаме на обратно.

Същите кончета, те явно знаят къде отиват

Коне, Исландия

 

 

На връщане се налага да заобиколим поредната планинска верига, през която пътища няма, та слизаме обратно почти до океана, за да поемем пак навътре. В ниското облаците се разреждат и грейва слънчице

Път, Исландия

Нашата дестинацийка е издълбала ей това каньонче

Исландия

Исландия

 

 

Водопад Hjalparfoss, Исландия

Водопад Hjalparfoss

 

 

 

 

Името на това

двойно водопадче е Hjalparfoss,

по името на местността, което всъшност означава “помощ”

Водопад Hjalparfoss, Исландия

 

В моето съзнание мястото ще остане свързано с огромния базалтов дракон, който зорко пази езерото и фантастичната му гръдна броня.

Водопад Hjalparfoss, Исландия

 

Продължаваме навътре и чинно следвайки гпс-то се отбиваме от главния черен път на по-второстепенен, после на третостепенен, накрая пътя се превърна в немаркирана пътека – точно пред нас, обаче, уревено се движи още една витарка и решаваме, че поне те знаят къде отиваме 🙂

За това място не пише нищо дори в туристическите справочници, няма табелка на пътя, а в wiki има точно 4 реда, но ако някой ден посетите този приказен остров – препоръчвам ви да си направите труда да го стигнете…

Haifoss и Granni

Пътчето свършва с уширение и трасето нататък е блокирано с едри камъни; слизаме от колата и по пътечката

Haifoss и Granni, Исландия

 

Хълмистият терен плавно слиза на дясно, където се вижда това:

Haifoss и Granni, Исландия

 

 

След не повече от стотина метра стоим на ръба на отвесна пропаст, дълбока 120 метра

Представям ви

Haifoss,

вторият по височина на острова

Водопад Haifoss, Исландия

и приятелят му

Granni

(букв. Съседът)

Водопад Granni, Исландия

Водопад Granni, Исландия

 

 

 

 

Къпалните на Один и Фрея и тяхната рожба,

виеща са стотина метра под краката ни

Къпалните на Один и Фрея, Исландия

Къпалните на Один и Фрея

 

 

В рамките на останалата част от деня стигаме до още един водопад

Sigoldufoss

 

Водопад Sigoldufoss, Исландия

 

 

Не стигаме до друг заради затворени все още пътища, подминаваме ВЕЦ-ове сред сипеите Не успяваме да видим Хекла, забулена в облаци, дори минаваме по чисто нов мост в нищото…

Мост, Исландия

 

На слизане дори не си правим труда да отбием от пътя за някакъв по-малък водопад, който съм маркирала предварително на трака

карта на Исландия – ден втори

 

Сега, като се замисля за това пътуване, една от първите картини, които изникват в съзнанието ми, е тази

къпалня на боговете

Къпалните на Один и Фрея, Исландия

Къпалните на Один и Фрея, Исландия

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Гергана Милушева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Исландия – на картата:

ЗА ПОДРОБНОСТИ – КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО 🙂

19 коментара

май 30 2012

Африка пеша (13): Камерун

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. После обиколихме Бенин, а за последно минахме през Нигер.

 

Днес отиваме и ще откриваме Камерун

 


 

Приятно четене:

Африка пеша

тринайсета част

Камерун

Камерун – цяла Африка в една страна. Така бяхме чели в туристическите гидове. И наистина разнообразието е огромно – има над 200 различни езика и етноси, планини и дъждовни гори, плажове и езера… всеки може да открие своя рай тук.

 Камерун

Пресякохме границата в Банки и още първата кола, която ни взе по черния пуст път, ни закара директно до Маруа, от където трябваше да вземем камерунските визи. Шофьорът – Амаду- първият камерунец, който срещахме, ни покани да спим у тях и ни нагости с вкусна камерунска вечеря. Имаше голяма къща с красив двор с плодове и палми и ни даде цяла стая с баня.

Маруа е чист и приветлив град,

много различен от градовете в Западна Африка. Имаше големи улици с тротоари и дървета от двете страни, които пазеха сянка през целия ден. Имаше дори контейнери за боклук и боклукчийски камиони. Но най-живописното беше реката, която минаваше през града и, която в сухия сезон беше напълно изчезнала. Сухото пясъчно корито се беше превърнало в дълъг футболен стадион. Подобно на Валенсия, където видяхме как хората са преместили реката и в коритото на старата река са направили спортни площадки, така и тук, само че естествено, реката се превръщаше в игрище през сухия сезон. Хората спортуваха, тичаха и най-вече играеха футбол. Някои перяха в дълбоки дупки, където все още се намираше вода.

Пресъхналата река в Маруа, Камерун

Пресъхналата река

Пресъхналата река в Маруа, Камерун

Пресъхналата река

 Пресъхналата река в Маруа, Камерун

Извадихме си визи от Маруа срещу 80 евро на човек, но за наше огромно разочарование, ни дадоха визи само за 1 месец- напълно недостатъчно за тази голяма, разнообразна страна. Нямахме време за губене и веднага тръгнахме към

близките планини Мандара,

като си оставихме част от раниците у Амаду. Стопирахме до Моколо и от там вървяхме километри пеша по черния път през селцата в планината. Тук планините не са много високи- към 1000м, но пък са много живописни. Нямаше почти никакъв трафик и единственият начин беше да вземеш мотор или да вървиш. Вървяхме 5 дни в планините около Румсики, след това Коза.

Село, Камерун

 

Планините бяха красиви, но съвсем сухи

В северен Камерун все още е савана с малко дръвчета и жълта трева и беше края на сухия сезон. Никъде не намерихме вода в природата. В някои села дори нямаше помпа. Където имаше село с помпа, напълвахме 12-13 литра и ги носехме с нас. Но дори и толкова не ни стигаха за един цял ден. Затова не можеше да се отделим много от цивилизацията- трябваше да наливаме вода поне 2 пъти на ден.

 Савана, Камерун

Село, Камерун

Село, Камерун

крачна помпа за вода, типична за селата наоколо

По пътя, Камерун

Пътят, по който вървяхме през селца и планини

Село, КамерунСело, Камерун

Прани гащи, Камерун

Пране

Върнахме се в Маруа, сбогувахме се с Амаду и поехме на юг. Чакаха ни към 1500 км до столицата. На излизане от Маруа ни качиха 2 жени – първите жени, които ни качват на стоп в черна Африка. Шофьорката се казваше Ваня – камерунка с руско име. Оставиха ни на 20тина километра след Маруа привечер и там трябваше да прекараме нощта. Беше съвсем равно, сухо поле, без почти никакви дървета, където да се скрием. Вървахме над километър навътре от пътя, но все още виждахме ясно колите и хората. Накрая опънахме палатката до една купа сено и се надявахме никой да не ни види. Вечерта обаче, точно когато привършвахме вечерята,

се появиха петима мъже с мачете

Доста се стреснахме и се въоръжихме с единствения ни нож. Започнаха да ни разпитват защо сме там и да обясняват, че трябва да дойдем с тях в селото да говорим с шефа. Казахме им, че ако не може да спим тук, веднага ще се преместим, но те не искаха да си ходим, просто искаха „кадо”*. Обяснихме им, че нямаме никакво „кадо”, никакви пари и единственото, което можем да им дадем са усмивки и положителна енергия. Накрая поискаха имената и адресите ни и ни оставиха с уговорката, че утре ще посетим селото им. Отдъхнахме си, когато си тръгнаха, но не посмяхме да пускаме челниците цялата вечер.

За щастие всичко беше наред и на сутринта бързо си тръгнахме, преди да са дошли отново. Цял ден стопирахме и успяхме да изминем над 500 км до

Нгаундере

с 2 коли и един камион. Нощувахме в планината до града. На другия ден чакахме 3-4 часа на пътя без никакъв успех. Тук вече нямаше асфалт и движението беше съвсем малко. Нямахме много време заради визите и решихме да вземем влак до столицата Яунде. От тук почваше единствения влак в Камерун, който всяка нощ пътува за Яунде. Решихме, че ще е добро приключение

да хванем африкански влак

за пръв път и още на другата сутрин щяхме да сме в столицата. След 5-часово чакане за билети в последния момент се сдобихме с 2 билета 2ра класа. Не можехме да повярваме, че толкова много хора пътуват всеки ден, при това билетите хич не бяха евтини. Сред супер суматоха и хиляди хора, натоварихме раниците на товарния вагон и се качихме. За щастие имаше седящи места, подредени по 4 един срещу друг, като в рейс, но беше толкова тясно, че постоянно риташ човека срещу теб.

За спане не можеше и дума да става, но поне забава имаше.

Постоянно някой крещеше и продаваше какви ли не неща – от козметика до лекарства за всичко. А на спирките тълпи от хора се струпваха на прозорците и предлагаха местната продукция, дори в малките часове на нощта. На всяка спирка имаше различен специалитет – тук само банани, после само мед…и всички във вагона купуваха съответната стока. Някой път влакът тръгваше без да успееш да си вземеш рестото или покупката. Към 5 сутринта дойде пастор с касетофон и започна да крещи с всички сили как трябва да ставаме да се молим. След това пусна госпел и призова всички да пеят. Това продължи повече от половин час, но никой не му обръщаше внимание. Поне влакът беше сравнително бърз и след около 15 часа пристигнахме благополучно в

Яунде

Тук имахме уговорка с двама бразилци – Пабло и Ливия, които ни приютиха за няколко дена. Веднага отидохме да кандидатстваме за Габонски визи и тук ни изръсиха с по още едни 80 евро на човек. Визите вече ставаха непоносимо скъпи, сякаш тези страни не искат чужденци. Нямаше как да избягаме от системата, колкото и да бягаме. Ние живеем в нея.

 Савана, Камерун

Покрай Пабло и Ливия срещнахме и други испано-португало-говорящи хора, отидохме на реге концерт и на парти у една испанка.

На другия ден потеглихме

към връх Камерун – 4090м

– най-високия в Западна Африка. От дълго време не бяхме виждали голяма планина и това беше най-голямата радост за нас. Тръгнахме доста късно – към 15,30 часа, но за късмет веднага ни качи кола директно до Дуала, на 240 км. Шофьорът се казваше Ахмед и говореше английски. Страшно му хареса нашето приключение и не спираше да ни разпитва. Накрая пожела да ни закара на другия ден до

Буеа – селото, от където започва изкачването на върха

Каза, че работи в чаената фабрика на близо и ще се радва да ни я покаже. Преспахме в Дуала на каучсърфинг с Флорент, който също ни заведе на концерт- този път с местна музика. На сутринта се обадихме на Ахмед и той дойде да ни вземе. Разходи ни из Лимбе, след това ни показа чаената фабрика Толе и ни остави пред туристическото бюро в Буеа, от където трябваше да си вземем гид. В началото не искахме да взимаме гид. До сега в нашето пътуване винаги сме се оправяли без гид, но по-късно се убедихме, че тук наистина е необходим.

Камерун, Mount Cameroon National Park, Камерун

Поне успяхме да договорим да не плащаме за носачи, които също бяха задължителни по принцип, но ние можехме да си носим раниците сами. Дадоха ни един гид на име Фриц за 4 дена и на другата сутрин поехме нагоре към планината. Знаехме, че тук вали много и целогодишно, затова бяхме подготвени за всякакви условия. Не случайно

местните я наричаха „планината на гръмотевиците“

Носехме якета, дъждобрани, дебели дрехи, цялата храна за 4 дни и голямо количество вода. Въпреки, че планината е влажна и дъждовна, вода имаше само на 2 места през целия ни преход – на първия заслон при изкачването и след това чак от другата страна на планината на Ман Спринг на 2300 м н.в. Нашият гид обаче не беше толкова добре подготвен. Нямаше палатка, нито шалте, нямаше дори и яке, а когато станеше студено си слагаше чорапи на ръцете и нещо като плувна шапка на главата. Изкачването по маршрута Гинес беше доста стръмно и трудно с багажа. Сутринта вървяхме в гореща дъждовна гора, а вечерта бяхме на студен гол склон на почти 0ºС. Разликата в температурите беше шокираща и се наложи да облечем всички топли дрехи. Останахме да спим на 2рия заслон на палатка на 2800 нмв. Там срещнахме група канадци, които предприеха нощно изкачване в 1,30 през нощта, но се върнаха без да успеят да стигнат до върха заради студа. Тръгнаха обратно по същия път надолу и през следващите 3 дни не срещнахме никакви други хора.

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

На втория ден покорихме върха

Издигнахме се над облаците и слънцето ни се усмихваше – нещо не толкова типично за тази планина. Върхът беше студен и страшно ветровит, но дори най-горе имаше трева и растителност. Тръгнахме да слизаме от другата страна на планината през реки от лава и черни вулканични полета.

връх Камерун  4090 м н.в.

връх Камерун 4090 м н.в.

Стръмния склон, обсипан с малки черни камъчета беше доста хлъзгав и предприехме лава-бординг за най-бързо и весело придвижване. Тичахме надолу с леки завои и не веднъж падахме, ставахме и продължавахме. Вървяхме към 10 часа, видяхме кратерите от изригванията през 1999 г. и вечерта пристигнахме на

Ман Спринг – последния заслон и вода по пътя

Отпочинахме си, доволни, като си мислехме, че най-трудното е минало. На другия ден обаче ни чакаше 10 часово слизане през джунглата, което се оказа по-трудно от изкачването на върха. Вървяхме по мократа земя по малка, обрасла пътечка, направена от бракониерите. Последните туристи, минавали от тук били преди 3 месеца и на места пътеката изчезваше, погълната от джунглата, и Фриц се налагаше да проправя път с мачетето си. Ходенето беше бавно, заради многото препятствия, които трябваше да прескачаме постоянно. Краката ни бяха напълно мокри още след първия час ходене през влажната джунгла, а до вечерта вече приличаха на големи гъби. Трябваше да видим горски слонове и шимпанзета, но видяхме само пресни слонски екскременти. Гидът ни беше казал, че ще пристигнем към 16,00, но в 17,00 все още вървяхме през тъмната гора, която изглежда нямаше край. „Близо ли сме”- питахме все по-често. „Още сме далече” – отговаряше всеки път Фриц. Точно, когато си мислехме да спираме да спим някъде, заваля проливен дъжд. Нямаше къде да се скрием и решихме да вървим, докато съвсем се стъмни.

Имахме вече пришки по краката от 3-дневното безспирно ходене и нямахме сухо място по себе си

Земята стана още по-хлъзгава и все по-често падахме. Тук в дъжда никакви обувки не те спасяват. Накрая към 19 часа стигнахме мястото, където трябваше да спим и се оказа, че там няма нищо. Просто малка полянка в бамбуковата гора. Нито дори навес да се скриеш от дъжда. Гората беше съвсем дива. Заради липсата на вода и трудната достъпност (най-близкият път е на 8 часа слизане) нямаше никакви хора. Дъждът продължаваше да се лее с пълна сила, а Фриц се опитваше на запали огън. Стоеше прав на дъжда, без яке и нямаше дори къде да седне. За щастие успяхме да запалим огън и през нощта спря да вали. Подарихме на Фриц животоспасяващо фолио, с което можеше да се увие и да се спаси от влагата и яке-дъждобран и му казахме, ако има нужда да дойде в нашата палатка.

Изкарахме нощта и на сутринта, 08.04, рождения ден на Лора, слънцето отново ни се усмихна. След голяма борба успяхме да запалим огън с мокрите бамбуци и се поизсушихме. Днес трябваше да стигнем до океана и вече си мечтаехме за топлия плаж.

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

кратерите от 1999 г.

 Планината Камерун

Екваториална гора, Камерун

Екваториална гора, Камерун

Пътеката през джунглата често ставаше съвсем обрасла

Екваториална гора, Камерун

Екваториална гора, Камерун

чудесна сутрин на рождения ден в джунглата

 

Денят тръгна добре от самото начало с празнична закуска с последния течен шоколад и след 3-4 часа вървене през джунглата, стигнахме

Бакингили- село на брега

с прекрасни черни вулканични плажове. По пътя за плажа ни спряха и казаха, че има женски плаж и мъжки плаж. Не искаха да ни пуснат заедно и отидохме 50тина метра по-надолу, където беше неутрална територия. Беше чуден плаж с палми, влизащи във водата и ситен черен пясък. Не ставаше обаче за къмпиране, защото имаше рибари и местни пияници. Разделихме се с Фриц и отидохме в Лимбе, където имахме среща с Ханес от Германия и неговите камерунски приятели- Флора- студентка и Банту – артист. С тях празнувахме с местното палмово вино. Вечерта завърши с реге концерт, където като влязохме започнаха да свирят „Хепи Бъртдей”. Оказа се, че има друг рожден ден в бара, но все пак беше добър поздрав.

Плаж, Камерун

Вулканичният плаж

Африканец, Камерун

с Фриц след успешния преход


Очаквайте продължението

Снимки: авторът
 *кадо – подарък (фр.) – бел.Ст.

Други разкази, свързани със Централна Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ!

6 коментара

Switch to mobile version