„българите сме толкова умни, красиви и работливи, че сме разпространили възрожденската архитектура из цялата Османска империя“

Защо на билета пише дали сте момченце?

 

Възрожденските къщи в Анадола

 

От известно време отново се подвизавам из Анадола. Звучи зловещо, но не е – всъщност е приятно, освен може би съботите и неделите, когато в „наше село“* няма какво чак толкова да се прави.

За „наше село” съм ви разказвал миналата година, днес ще се опитам да ви разкажа за едно село (градче?)  не много далеч от Сакария, но … което по „странен“ начин е свързано с България – Таракли. Турското му име се произнася Тараклъ, но ще остана верен на възрожденската традиция имената в Османската империя да бъдат наричани на български 🙂 и тъй като нормално звучащото на български „Тараклия“ вече е заето от молдовската Тараклия, то кръщавам турския му първоизточник Таракли 🙂 (строго погледнато и турското име на молдовската Тараклия би трябвало да е Тараклъ, т.е.и на български би трябвало имената им да са еднакви, но хайде – нека има разлика, затова: Таракли)

 

 

 

За градчето научих по един забележително банален начин – в бордното списание на Турските авиолинии имаше кратка дописка със снимки на … възрожденски къщи в Турция (!!!), зачетох се и … хоп! Оказа се, че градчето се намира в нашия окръг! (не съм сигурен как се казват окръзите (областите) в Турция, но беше ясно указано, че се намира в региона на Сакария (Адапазар).

Знаете, че съм любител на митовете и предрасъдъците, тяхното развенчаване и утвърждаване по нов начин – как да не се заинтригувам, като видя нещо наподобяващо Копривщица и Трявна на фона на планините на Мала Азия? Изобщо – ще се ходи, няма как 🙂

 

 

 

Издебнах една удобна неделя – и без друго при сегашната серия в Турция съм сам(отен) през уикендите – нарамих фотоапарата, намерих автогарата за близките „селските“ линии и се качих на рейсчето за Тараклия.

Как да стигнем до Таракли (Taraklı/Тараклъ)

С кола

От Истанбул тръгвате по магистралата за Анкара, след като минете Измит (Коджаели) и Сапанджа ще видите отклонението за Анталия и Сакария – свивате към Анталия, продължавате по нещо, което турците наричат нормално шосе, а ние бихме нарекли „чисто новата магистрала за морето, открита от …“ и някъде след около 30 км има отклонение за Гейве/Тараклия (Geyve/Taraklı). От там нататък карате все напред, като имате предвид, че шосето става стръмно и планинско (с цели три ленти е – не се плашете) – карате по табелите и след около 25 км ще стигнете Тараклия (няма как да сбъркате – по отношение на пътища и табели Турция се представя много добре)

С велосипед

По същия начин, само, че от Истанбул до Адапазар (Сакария) няма да карате по магистралата, а по дубликращото шосе (и то прилича на АМ Тракия, но се води шосе), както и се пригответе за сериозни изкачвания последните 20 км преди крайната цел.

 

С автобус

Досега не съм устатновил наличието на директен автобус от Истанбул за Тараклия, затова трябва първо да стигнете до Адапазар (Сакария) – автобусите от Истанбул са на всеки час, както от голямата автогара (Отогар), така и от автогара Харем (азиатската част, точно срещу двореца Топкапъ през Босфора – корабчетата се взимат от Еминьоню).

В Адапазар ще слезете на новата автогара („Терминал“), която е извън града – ако сте хитри, ще излезете на пътя до танковия завод и ще изчакате да мине рейсчето за Тараклия (има огромен надпис на него) и ще се качите. Понеже не очаквам да проявите чак такова самообладание, то разумният вариант е, като слезете от автобуса на автогарата да се качите на шатълчето за центъра (безплатно е, и служителите на автобусната фирма даже ще ви заведат до него, като видят, че сте чужденец), казвате, че сте за Орта гараж, слизате в центъра и отивате до малката автогара (тя е на 200 метра от изхода на ж.п.гарата) и там просто поглеждате за автобусчето за Таракли. Няма да сбъркате, защото винаги има по едно чакащо бусче за там – вие гледате да пише Taraklı.

 Османска България? 😉

Билетът

(т.е.то билет няма, ами давате парите на шофьора) е 8,50 лири в едната посока. За разлика от големите автобусни линии, в селския рейс можете да седнете до жена (ако сте мъж) или до мъж (ако сте жена). Забелязахте ли какво ви казах: можете да седнете до непознат представител на другия пол! …

Признавам си, че ме сърбят ръцете да не ви кажа, защо го споменавам 😉 – ама хайде, мои хора сте: ако сте се возили на големите автобусни линии в Турция, забелязахте ли, че на билета, освен името ви има и пол? Не, нали? Думата Bay на билета означава мъж, а Bayan – жена. Дотук ОК, а забелязахте, че в големия автобус (току-що сте пристигнали с големия автобис от Истанбул, нали?) до вас седеше човек от вашия пол? Можете да сте „смесена“  двойка, само ако сте познати(роднини) и сте го заявили при покупката на билета. Факт 🙂 А тези от вас, които пътуват по двойки и сте забравили да го заявите при покупката на билетите – помните ли, че после в автобуса беше практически невъзможно да се смените с някого, за  да седнете заедно? 😉

Да ви е за урок: в турски автобус не можете да седнете до непознат представител на противоположния пол.

Е, това полово разделение не се спазва в селския рейс, но все пак: ако сте мъж – добре е да седнете до забулена туркиня, само ако няма друго свободно място в рейса. Не че ще ви направят забележка, ама го имайте предвид. Ако сте жена – сядайте където искате, не мога да си представя, че някой ще протестира 😉 😉 **

Свободата важи само в селския рейс 🙂 В междуградския от/за Истанбул трябва да се преборите, ако ще седите до гаджето!

 

 

Рейсчето бодро дава газ

и тръгва по пътя (за мене – магистрала) за Анталия.

На излизане от Адапазар ще видите новата автогара („Терминал“-а), завода на Тойта, едно танково поделение (всъщност е танков завод) и… даже едно българско знаме може да мернете 😉 Това последното е фабриката за бисквити Eti и освен българското, има и знамената на Македония, Босна и Херцеговина, Турция, Европа и още някой от съседите ни (дали не беше Сърбия или Румъния, ще ви излъжа).

Освен споменатите предприятия в града има огромен железопътен завод (БДЖ купува вагони в последните години от тук), завод за гуми на Goodyear, така също и фабриката на LC Waikiki (да направя малко реклама – Waikiki магазините в града са по-евтини от където и да било другаде по света. За разлика от Тойота, която продава тук на почти двойни от цените в България). Отплеснах се както винаги.

Taraklı/Сакария, Турция

 

 

Тръгвате по пътя за Анталия, покрай вас минава една река с размера на Марица при Пловдив и вече трябва да следите за табели Taraklı/Geyve – по моя преценка след около 20-25 км трябва да я видите (возих се все пак, не съм карал, затова и не съм сигурен колко точно е разстоянието). Тръгвате по това отклонение и вече започва доста сериозно изкачаване – шосето е поне трилентово, широко, но си е стръмно, а гледките са добри 🙂

По пътя беше пълно с градини с … дюли. Километри наред, налявo и надясно – безкрайни плантации от дюли (на турски е айва). Просто не мога да си представя, какво правят с толкова дюли и то гледани индустриално (не става дума за дюлята в задния двор на баба ви, а за огромни дюлеви градини)

Преди да стигне в Тараклия, рейсът отби за 20 минути в Гейве (отстрани на пътя е, не се отбивайте) – малко ме стресна това село: отговаря на всички предразсъсъци, които имаме за Анадола – единствената цивилна (незабрадена) жена на площада беше дълго и напоително оглеждана, къщите даже за моята широка душа изглеждаха неподдържани, а си личеше, че е живо село – народ щъкаше наляво и надясно, деца имаше много, но… не знам какво правиш с живота си, ако се родиш с пъргав ум на подобно място. Може и да се лъжа – впечатлението ми беше само от тези 15 минути престой, но се уплаших, признавам си.

Както и да е – излязохме от Гейве, върнахме се на главния път и след още няколко километра дюлеви градини стигнахме

Таракли

Много ми хареса 🙂 По странен начин 🙂

Всъщност рейсът спира пред джамията на главната улица, която си е съвсем обикновена провинциална турска чаршия и ако не знаеш накъде да тръгнеш, може и да останеш разочарован. В такава ситуация обикновено тръгвам след „групата чужденци“, но в случая „групата чужденци“ бях аз, така че просто тръгнах напред с вид на човек, тръгнал на кафе. Полека – лека стигнах до нещо като пазарче за туристи, улиците станаха безкрайно стръмни и реших да се кача по стръмите улици – още повече че къщите съвсем скоро свършиха.

На върха на хълма имаше едно самотно туско знаме, реших да го покоря (превземането на стратегически височини е един проверен път за победа 😉

Качих се на върха на хълма да огледам, ето какво да видя:

Строго погледнато, не ви ли се струва, че без стълбовете и колите османска България е изглеждала точно по този начин? Църквите в османска България със сигурност не са се зебелязвали много, така че картинката според мене е била такава и у нас. (Дааа, Панагюрище и Копривщица не са изглеждали така, заради липсата на минарета – защото там не са живели турци или други мохамедани, но това са специални градове с привилегии. Говорим за непривилегированата България по време на Османската империя)

 

Всъщност тази рекогнисцировката ми показа на къде да поема.

Слязох на площадчето, харесах си двата конака*** за малко по-късно разглеждане и тръгнах по улиците на, така да се каже, жилищната част, където хората още живеят в тези къщи.

Къщите наистина са възрожденски като архитектура (в нашия смисъл на думата), обитаеми са – личи си, че има хора и деца в тях. Естествено, че имаше една-две изоставени – изобщо имаше вид на не много богато, но живо селище. Къщите са предимно бели, с издаден втори етаж и турски керемиди 😉 на покрива. Като цяло си мисля, че една по-добра поддръжка ще им дойде добре.

 

 

Помотах се наляво и надясно, после минах през няколкото чаршии (всъщност са няколко съседни улици), пълни с дюкяни и стоки за туристи.

Забележителното беше, че повечето (да не казвам „всички“, защото все пак и аз бях такъв) туристи бяха… турци 🙂 Какво толкова ще кажете вие? Ами да – на подобно място очаквам доста чужденци, но освен мене в цялото градче имаше една младежка чешка компания (всъщност пътувах с тях в рейса – не им млъкнаха устите през целия път 😉 Всички туристи бяха турци, с туристически автобуси и първото, което правеха след слизане беше… да напазаруват от пазарчето 🙂 Май хората навсякъде са еднакви 🙂

Чаршията

(т.е.чаршиите, защото всяка от трите улички се казваше „някаква чаршия“) ми хареса. Хората правят и поддържат хубави неща по-лесно, ако покрай тях се изкарва някой лев. Можете да си купите покривки, неръждаеми лъжици (дървени ;), кречатало, цветни мъниста, синьо мънисто („турско око“) против уроки (в Турция са много разпространени, вкл.и с размер на футболна топка), разни видове сладко, можете да пиете чай (кафе май не видях, но нали ви казах – повечето посетители за турци, а турците пият чай в послените 150 години)

Най-близката тоалетна е зад джамията – на мене не ми трябваше, аз вече бях „уважил“ храстите под знамето на хълма 😉 (да не ме издадете, ей, че ще ви пиша после новите серии на Среднощен експрес 😉

 

На края остана да разгледам и двете богаташки къщи –

конаците

до площадчето, едната беше затворила (да се таковам в главата проста, що не отидох, докато беше отворена?!?), но другата компенсира всички разочарования – беше ПРЕКРАСНА 🙂

 

 

Входът е 2 лири (1,70-1,75 лв към оня момент), които просто даваш на момчето до вратата. Дава ти едни калцуни, да не цапаш вътре и … къщата е на твое разположение 🙂 Можеш да снимаш, да сядаш по миндерите, да проверяваш какво има под чергате, да пипаш печката, да се правиш на чорбаджи Марко, да се бъдеш Бойчо Огнянов или Рада Госпожина, и да си представяш онова незабравимо „Черкова пусна“ 🙂

Изобщо – кеф 🙂

 

 

Къщата е страхотна отвътре –

то са едни лампи, едни миндери, едни килими, черги, дантели, пердета – всички красоти, които можете да си представите в една наистина богаташка чорбаджийска къща.

И все пак  – има една визуална разлика с българския възрожденски вкус. Обърнете внимание на възглавниците, както и леката претруфеност на постелното бельо (чаршафи и тем подобни). Стилът на лампите също бих казал, че е непознат за нашите земи – или поне не се вижда в запазените възрожденски къщи в България. Между другото – и в днешните магазини за легла или постелни принаделжности в Турция, този стил е запазен. Не съм пробвал турско легло още – не мога да го потвърдя, но в днешните магазини в Турция се продава предимно този османски стил, както за леглата, така и за диваните.

Нещо да кажете закъщата, преди да кликнете на снимката, за да я в идите в целия ѝ блясък?

 

 

Излязох си много доволен. От продавачите на сувенири купих за в къщи една покривка, която ми беше предложена като „истинска османска“ (доста красиви флорални мотиви с лалета), която в края на годината сефтосахме на Бъдни вечер 🙂

Стана време да си тръгвам, местния ресторант нещо не ме предразположи и реших да обядвам като се прибера в Адапазар. Взех си рейса от джамията и се прибрах таман за един късен обяд 🙂

Искрено съжалявам, че се разминахме с М.Ч., която ми беше предложила да ми превежда на място и да ми разкаже повече за Таракли – тогава щях и аз да ви разкажа повече, с повече факти и задълбаване в историята, защото Тараклъ съвсем не е случайно село и по стопанското си значение в Империята е аналог на Арбанаси и другите търговски селища от онова време. Но, що е време, все пред нас е 🙂

Послеслов

Сигурен съм, че видът на възрожденски къщи в Мала Азия може да ви изненада и със сигурност ще предизвика въпроси. Тараклия не е единственото селище в Турция, със запазени османски къщи. Други подобни места са Сафранболу и Шириндже, за които имаме и пътеписи на нашия сайт.

Как да си обясним защо сме „изненадани“?

Как така „възрожденски“ къщи ще бъдат наричани „османски“? Защо се срещат в Мала Азия?

Първосигналното обяснение е, че ние българите сме толкова умни, красиви и работливи, че сме разпространили възрожденската архитектура из цялата Османска империя 😉 Звучи си направо невероятно, още повече че тази архитектура се среща и в днешна Гърция, Македония, Сърбия, Албания (трябва да проверя), Черна гора (и за там трябва да проверя), за Румъния – не съм сигурен, но южно от Карпатите – много вероятно, и стига чак до Босна и Херцеговина. Хърватите презрително наричат този вид архитектура „турска“ – всъщност границата Босна – Хърватия изглежда е и западната граница на вързожденската архитектура – а турците съвсем официално наричат „османска“. Източната граница е някъде в Мала Азия, но не мисля, че е много на изток от Анкара (като със сигурност черноморското крайбрежие на Турция е включено – то там и хоро се играе по начина, по който се играе на Балканите, и който няма нищо общо с анадолските танци и маанета 😉

Дали обаче можем да наречем тези къщи „османскиТЕ“ къщи? Очевидно е, че този вид архитектура се развива в страни, които през XVIII и XIX век са част от Османската империя. В този ред на мисли турците са прави да наричат тези къщи османски. Още повече, че турците не наричат тези къщи „турски“. В последното се крие и обяснението защо на територията на Турция са запазени относително малко такива места, както и че не са обект на такова национално внимание, така както е ситуацията в България – в качеството си на „османски“ тези къщи няма как да им бъде обърнато специално внимание в Република Турция, основана от истинския душманин на империята – Ататюрк.

А и не във всички части на империята има подобна архитектура – как си представяте подобна къща в Йерусалим, Йемен, Либия, Сирия или в района на Диарбекир? Т.е.тези „възрожденски“къщи могат да бъдат наречени „османски“, защото и Цариград си е бил осеян с тях, но в никой случай това не са „османскиТЕ“ къщи – по простата причина, че  само са разпространени само в една част от империята.

Общо взето подобна логика важи и с фолклора – това което ние бихме нарекли „балкански фолклор“ (музика, песни и танци), в Турция се нарича „черноморски“. Същото важи и за кухнята.

Да погледнем обаче другата страна на палачинката 😉 В рамките на България, този вид архитектура заема цялата територия на страната, вкл. и в границите на Сан Стефанска България. В Гърция – само в южната и островната част мисля, че къщите са различни (вижте Санторини). Сърбия – във Войводина със сигурност архитектурата е различна, но ако погледнем кръчмата Знак питаньа в Белград, ще раберем, че я има в същинска Сърбия.

Както казах – възрожденската/османската архитекрура стига до Босна и Херцеговина (вижте къщите около моста в Мостар 😉 На север, в Румъния, мисля, че се среща на юг от Карпатите – със сигурност обаче на север от Карпатите архитектурата е друга.Както се сещате говоря ви за периода XVII-XIX век.

Сега след цялата тази екскурзия из времето и географските карти – имаме ли право да наричаме тези къщи български възрожденски къщи? Имаме, разбира се 🙂 Кротко и внимателно погледнете коя от всички балкански страни е заобиколена от страни, притежаващи подобна архитектура? България, нали 🙂

Ние сме в центъра на разпространението им и те доминират нашето Възраждане 🙂 Така че бъдете спокойни и горди, когато ги наричате възрожденски, но не се обиждайте, когато турците ги наричат османски. Едва ли точно ние сме ги създали, но със сигурност и ние сме ги създавали. Така че и двете твърдения са верни.

Между другото: същото географско разсъждение важи и за фолклора, и кухнята 🙂 Когато възникне спор „чия е тази песен“ или чия е шкембе-чорбата, мусаката, сърмите или другите ястия от националната ни кухня (а тя е на всички нас: всичките ни съседи също имат) – но и погледнете на картата къде е центърът на разпространението ѝ 🙂 Всички наши съседи имат както шкембе-чорба, така и хоро, така и възрожденски къщи – но не всеки техен съсед ги има 🙂

Затова точно името на София е било Средец, затова България е Прусия на Балканите, затова кризата в Гърция е естествена, а социализмът в България – не е естеествен: центърът на Балканите си е център 🙂

 

Благодаря за вниманието 🙂

*„Наше село“ е град Адапазар или Сакария в другата му версия. Град, по-голям от Пловдив, а заедно с предгардията – по-голям от Пловдив и Варна, взети заедно. Подозирам, че произвежда повече от половин България като промишлено производство 😉

** А и не забравяйте – в очите на турците жената е богиня, може да прави всичко

*** Конак в Турция означава голяма, поне двуетажна, богаташка къща

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Турция– на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ