Етикети: къща

Плаж – Сулавеси, Индонезия 3

Сулавеси, Индонезия

За много години, мили читателки и читатели! Искрено ви желая през Новата година да сте здрави и намерите това, което търсите, а най-силно ви желая да знаете какво наистина търсите 🙂 Новата година откриваме...

Към Ахтопол по брега 1

Към Ахтопол по брега

Продължаваме черноморската поредиц на Юрий. С него днес от Синеморец ще тръгнем по брега към Ахтопол. Приятно четене: Към Ахтопол по брега тръгвайки от Синеморец След ден поех на север. Този път към Ахтопол,...

Созопол на младини 3

Созопол на младини

Оня ден покрай едно-две изразяни дървета в “престижните” южни райони на София, във фейса стана интересна дискусия за неизбежното им превръщане в гето. Вероятно съм последния човек, който ще жали за минали времена, но днешният ни разказ ще бъде за едно място от времето, когато не беше гето. 

Приятно четене и, ако си мислите, че младежта е разхактена и че това доникъде няма да доведе, да знаете, че се присъединявате към мнението на египтяните още от Древното царство 🙂

Созопол на младини

 

Созопол - централен плаж

Когато видях за пръв път Созопол, бях осемгодишна.

От Бургас пътувахме с малко корабче, май се казваше „Емона”, клатеше силно и не се чувствах особено добре. Родителите ми бяха вече разведени и бях само с татко. Всъщност това продължи години наред – с него летувахме и във Варна, и в Несебър, и на Слънчев бряг, но сърцето ми остана в Созопол.

Помня го с разстланите по улиците мрежи и кърпещите ги рибари… с фабриката и димящия й комин, изхвърлящ лепкава пепел… риболовните кораби и старите лодки на пристанището… хазяйките с техния силен акцент и множеството гръцки думи… Имаше една поща, едно казино, един плаж. Харманите бяха „много далеч”, а на Каваците се ходеше на екскурзия – често в каросерията на някой раздрънкан камион.

И до днес се водят спорове кой пръв е открил Созопол за летуване – художниците или писателите.

Всъщност с годините бази имаше всякакви – на художниците на носа на Стария град, на писателите долу на разклона между стария и новия квартал, а горе на хълма беше Рабиз (предполагам, че съкращение от РАБотническо ИЗкуство) – там идваха актьори и театрали. Последни дойдоха кинаджиите – тяхната база беше в центъра на Харманите до ресторант „Чайка”. Всички курортисти-интелектуалци нощуваха по частни квартири, а се хранеха в столовите на ”базите” си. След вечеря една част се изнасяха в казиното, друга – тези с по-малки деца – опъваха маси в дворовете. Пържена риба, памид и сладки приказки – какво повече му е нужно на човек!

Преди известно време, ровейки из Интернет, открих снимка, предполагам от края на 60-те години.

Созопол на младини

Тази розовееща къщичка

на преден план е базата за “творчески отдих” на Съюза на писателите. През 60-те и 70-те години там ходеха по-бохемстващите и по-неиздигнати официозно писатели – Петър Незнакомов, Върбан Стаматов (преди да си купи къщата в Ахтопол), Веселин Андреев, Наско Мандаджиев… , е и баща ми, разбира се – разкошни сътрапезници и събеседници. Не включвам сред тях Славчо Чернишев – той трайно се засели в Созопол, ходеше с рибарска фанелка и даже се поклащаше като стар моряк. По-късно към него се присъедини и актьорът Досьо Досев – и до днес е там, в малката си къщичка, от която се вижда и чува морето.

 

На никой не му хрумна да пристроява и надстроява „станцията”, даже душът беше първоначално до къщата, а по-късно приспособиха една част за тоалетна и баня с топла (!) вода – нечуван лукс за ония години. Имаше по две стаи на етаж – долу голямата бе за командирования от София готвач и семейството му, а горната голяма се пазеше, ако някое началство реши ненадейно да дойде. Смокинята, под чиито клони след години сядахме на сянка, а вечер на разпивка, още не е посадена.

 

Вдясно беше къщата на местния фотограф:

„Кой ме вика, кой ми чука – фото Мексико е тука!”. Сутрин обикаляше по плажа с разкошна „мексиканска” сламена шапка, децата умираха да се снимат с нея, следобед проявяваше снимките, а вечерта поизгорелите клиенти си получаваха портретите. Под нея до плажа бе къщата на бай Димитър Просветата. Наемателите му се хранеха при нас, мисля, че Пецата Незнакомов обикновено отсядаше там.

Вляво от базата е така нареченото „ново” лятно кино. Старото беше в Стария град, но затворено. Ние, сядахме на терасата на втория етаж, а някои се покатерваха даже на покрива, и гледахме кино „без пари”. Всъщност за билети човек трябваше да се нареди часове по-рано. Повечето от родителите изпращаха децата на кино, за да си отдъхнат поне два часа от тях и от първите редове се вдигаше такъв шум, че често не можеше да се чуе звукът от екрана. Докато прожекционистът сменяше ролките (в началото киномашината беше една и за да се смени ролката се правеше кратка пауза), разпоредителките се опитваха да внесат ред и даже изкарваха най-развилнелите се малчугани. Но спасение нямаше – те се покатерваха на оградата и викаха оттам.

Созопол, България

Какви са сградите най-ляво на снимката не помня, тях бързо ги махнаха, но зад киното бе царството на магарето Марко. Царственият му рев огласяваше надалеч и предизвикваше доста ругатни от жадните за сън курортисти, но това хич не го притесняваше. Единственият начин да го умилостивиш бе да му дадеш малко магарешки тръни за похапване.

Под дебелите сенки на „градската градина”

имаше павилион за газирани напитки – ягода, мента, лимон, малина, виолетка – поне 7 -8 вида. Дават ти чашата, ти бързо я изпиваш, защото опашката чака, после чичкото я изплаква на едно автоматче и хайде “следващия, моля”. Понякога това беше единствената вода, която можеше да се намери в безводния курорт. По-късно будката се премести на площадчето в Стария град – между казиното и кафенето. Имаше и в Новия, ама там сиропите не струваха, пък и чашите хич не ги плакнеха, та можеше да пиеш мента с дъх на виолетки.

Созопол на младини

 

Базата на художниците бе на носа до старото училище. Прекрасна стара къща, на която по-късно направиха покрита тераса. Долу се разбиваха вълните, а горе се пиеше и пееше. И там съм летувала, но нещо не помня някой да е вадил платна и бои да рисува – все пак това е почивка! През 70-те прекарах едно чудесно лято с колегите на майка ми – не стигахме до плажа, печахме се на скалите, даже понякога ни домързяваше да ходим и да обядваме, а когато децата заспиваха, четяхме на глас „Майстора и Маргарита”. Но за това вече съм разказвала тук

Созопол на младини

Когато рокендролът беше млад :)

Годините минаваха, аз вече ходех сама на море и прекарвах в Созопол поне месец. Отдавна бях станала свой човек и вече се деляхме на „курортистите” и „ние”. Рядко отсядах в базата, но продължавах да се храня там. Преместих се в квартирата, която татко използваше години наред – при

прословутата созополска хазайка Анна Батиньоти.

Ето я

Созопол на младини

 

 

Не беше голяма – само три стаи горе и малка вътрешна тоалетна долу. Татко вземаше голямата стая с изглед към морето и старинен месингов полилей, а аз в една малка, почти килерче, но я има на снимката – тази с бялото перде. Всъщност вече не ходех “с татко на море” и внимавах даже да не сме по едно и също време в една квартира, защото контролът щеше да бъде…

Къщата на леля Анна неизменно присъстваше във всички рекламни материали за града, но нея рядко я снимаха. Все пак я открих – в неизменната си басмяна рокля, къси чорапи и рошави коси (момичето вдясно не съм аз).

Созополска хазайка

 

 

Къщата й нямаше двор, а къса леко наклонена уличка – там вечер се вадеше маса, краката й се подпираха, за да не клати, постилаше се бяла покривка и…

Така една вечер, може би 1976-7 година, се прибирах доста късно и тамън се чудех как по-тихо да мина покрай вечно пазещата ме и любопитна хазайка, когато видях отпред седнали красивата Дона, тогава щастливо омъжена за англичанин, но винаги идваща на море сама, и двама старомодно ухажващи я кавалери – поетите Веселин Андреев и Славчо Чернишев. На масата – студено вино, филе от акула и карагьоз.

Е, присламчих се и мълчаливо слушах, но после събрах сили и аз да се включа. Тогава имах невъзможния мерак да заснема филм “Къде бях на 9-ти септември 1944″, в който свидетелите да разказват ИСТИНАТА, ама истинската истина* Вече бях чула разказа на Теньо (Стефан) Кънчев, попитах и Весо, не ми отговори пряко, но заразказва неща, които тогава не се говореха. Виното развързваше езика, миришеше на море и смокини, масата се клатеше, но не разляхме нито капка…

Созопол на младини

Авторката

Такава бях през 70-те години, именно в периода, за който разказвам. Май не си приличам много, но поне отзад се вижда площадчето през Старото кафене.

===

Ако ми е скъпо нещо в Созопол, това са вечерите и нощите.

Независимо къде – в морското казиното, в ресторанта, в някое от двете капанчета, наричани „Очите”, защото са на носа на залива, в малък двор или направо на плажа.

Помня казиното като малка – татко и приятелите му си говорят, а аз стоя пред оркестъра и слушам певицата, която пееше за сините канарчета и за Марина. Помня го и като вече пораснала – никога нямаше места, сбутвахме се по десетина човека на маса за шест, но имахме приятели келнери, които винаги намираха къде да ни приютят. После ни даваха тефтера, всеки поръчваше, пренасяше си поръчката, записваше, а накрая оставаше и парите – понякога и направо в портмонето… Даже не вярвам, че се е случвало. Това продължи докато веднъж не решихме да направим най-голямата възможна маса. Беше края на сезона и задната част на казиното вече не работеше официално. Именно там всеки новодошъл приятел и компанията му си донасяше масата и я слагаше до другите. Наредихме виеща се верига от поне 20 маси – и всичките се познавахме от години. Май така ни премина ищяхът да сядаме заедно. На следващата вечер всеки си беше на отделна маса.

Созопол

 

През 70-те в залива на пристанището пристигна прословутият Сал-бар.

Той си имаше собствен двигател и при тихо време се местеше заедно с наелите го курортисти до съседното пристанище. На сал-бара беше нашето спасение, когато затвореха кръчмите. Свиреше тиха упадъчна музика, пиеше се кампари, уиски и незнайно защо – шампанско. Барът нямаше парапет, а някакви табуретки, за които уж се връзваха корабните въжета. Та една нощ от такава „табуретка” с цялата си двуметрова дължина падна доста почерпения Петко. Добре, че барът бе в плиткия залив с лодките на док, ние се развикахме, а от тинята се показа белият костюм и усмихнатото лице. Държеше чашата в ръка – „не я разлях!”.

Другото място след полунощ бяха „Очите”. Харесвах повече това в Стария град – няколко маси, сгъваеми дървени столове и „Памид” на бутилки. За мезе препечени чирози с оцет, чесън и копър. Помня една вечер, току-що бях дошла и от алчност за слънце бая бях поизгоряла. Седях върху якето си, защото краката ме боляха, слушах вълните, гледах фара и ми беше хубаво, хубаво… Не вярвах, че може още! Но можеше – заваля топъл дъжд, едрите му капки изстудяваха прегрятите ми бедра и рамена. Колко е хубаво да си малко над 20!

На следващата година „Окото” вече не съществуваше – на негово място главният архитект си построи къщата (не е хубава) и ние се преместихме на Харманите. Там капанчето беше на самия нос до бункера и работеше до по-късно, тъй като шумът не пречеше на никого. Но имаше един проблем. За да се стигне до него, трябваше да се мине през територията на бившия лагер на ТПК „Хигиена”, а септичните ями не бяха добре затворени. Само за едно лято в тях паднаха две жени, едната пред очите ми – добре, че ямата не беше много дълбока. На „Боруна” се събираха местните момчета и ние, некурортистите. Понякога имаше мързеливи свалки, леки пререкания, но до търкал рядко се стигаше.

През 70-те години

на „Каваците” вече имаше бунгала, ресторант и най-важното – бар! А в Созопол се появиха и файтони.

Това ни изкушаваше да съчетаем двете удоволствия. На файтона се качваха дамите, а момчетата поемаха пеша по прекия път – понякога стигаха преди нас, тъй като конете трудно дърпаха по нанагорнището. А една нощ, когато решихме да се приберем по-рано т.е. около два часа, взехме файтона и на връщане. Бяхме по-малко хора, кочияшът беше на кеф, не искаше да товари повече конете и мина по обиколния път през носа. Леле, какво чудо! Топла лятна нощ, ярки звезди, шумът на вълните и конският тропот по асфалта – на човек му се искаше това удоволствие никога да не свършва.

Созопол

 

 

===

А нощта винаги приключваше с разходка до центъра. Там се събираха последните оцелели остатъци от шумните компании – вече по-тихи, по-изморени и по-романтични. Сядахме на топлия бордюр до градската градина, винаги отнякъде се намираше китара и Малкия Бъндарак или Жоро Минчев я поемаше… Тогава за нас рок-енд-рола беше млад.

Всъщност младите бяхме ние и светът беше по-свеж, по-ароматен, по-цветен.

Но времето тече и животът се променя.

В края на 80-те години Созопол стана прекалено моден

и шумен за моя вкус и аз и приятелите ми поехме на юг – на палатки на Алепу и Градина, после Варвара, а после съвсем се отказахме от Черноморието. Много години все се канех да се върна по старите места, но не събрах сили. Искам да запазя спомена за любимия ми град без бутафорните крепостни стени, без мутробарока и многоетажните хотели, без кича и чалгата във всичките й проявления. Сега други хора трупат спомени там.

А следващите поколения намират своите места, своите къщи, своите кръчми…

Защото „има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето… Време за прегръщане и време за отдалечаване от прегръщането. Време за придобиване и време за изгубване… Време за мълчане и време за говорене… Направи всяко нещо хубаво на времето му…”

Созопол

Забележка: В поста си за Созопол, освен свои съм използвала и снимки, намерени в Интернет. А тази чудесна панорамна снимка открих на страницата http://perchinkov.com/avtorentacar/show/26 . Перчинков се е постарал да снима от същата гледна точка като на някои стари снимки от 50-те и 60-те години. Надявам се, че няма нищо против да ги използвам с некомерсиална цел. Първата жълта сграда в дясно е базата на Съюза на писателите – надстроена и модернизирана – не зная кой я използва сега.

 

*Послепис 1: а филма така и не заснех. Не че не ми позволиха, но никой не посмя да застане пред камера. Единствено Максим Наимович, вече знаещ, че е болен от рак. Разказа, но ме помоли, ако въобще ми позволят да го излъча, да е след смъртта му. Чинно отделих 16 милиметровата ролка с тази част от интервюто и като пълен глупак и наивник я сложих в кутията с останалия материал. Да ви казвам ли, че изчезна само тя. И то много скоро след това. Още не мога да си простя, че не я взех.

 

2 Послепис: Във вестник “Сега” прочетох нещо от Рангел Вълчанов, което е в съзвучие и с моите спомени. Ще си позволя да го цитирам:

“… когато Созопол беше Созопол и когато голяма част от вас са били малолетни и невинни във всяко отношение, когато градът не беше пострадал от строителните упражнения на архитектите, когато между сградите духаше морският вятър и всяка къща беше личност и уважаваше своята съседка, тогава аз дойдох за първи път в този град. Заобичах го такъв, какъвто бе, и с мъка посрещах неговите възрастови изменения, които ми напомнят и за моите. Уви! По онова време Харманите не бяха тия Хармани. Бежанските къщи, малко на брой, кротки, приветливи със своите бледосини лица, гледаха морето, небето и самораслите треви, пожълтели от морското лято…”

Не бих могла да го кажа толкова хубаво.

Рангел наистина обича Созопол. Много години той идваше там, даже си построи яхта и я нарече на своята дъщеря Ани. Едно лято и аз се качих на нея – бяхме тримата с режисьора Георги Стоянов и стигнахме чак до Алепу, но това вече е друга история.

То созополските истории край нямат…

 

Автор: Павлина Д.

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Ретро – разкази – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Защо в Англия валят… кучета и котки ? 6

Защо в Англия валят… кучета и котки ?

 Пътеписът ни днес ще бъде архитекурно-лингвистичен 😉 За мене лично беше откритие, че в Англия има такива валежи, но … оставете моя балкански поглед 😉 И все пак – защо?

Приятно четене:

Защо в Англия валят кучета и котки?

 

Според oбщоприетото схващане, във Великобритания всеки ден вали. Местните метеоролози обаче твърдят: Това не е вярно! Има и дни, когато над цялото Обединено кралство не пада и капка дъжд. Но въпреки това, винаги е препоръчително човек да е облечен с водоустойчиво облекло или моля, поне си носете чадър! 🙂

Мм-да. Доколкото имам лични впечатления, и аз мисля, че в Англия никога не може да се каже, че денят се познава по сутринта. Относно времето, разбира се. Защото може да е слънчево и след час да завали, после пак да грейне, пак да повали… И така цял ден. А може да бъде и 24 часа мрачно, студено и дъжд. Без значение, че е юли или август. Или януари.
Но вероятно сте чували и знаменитата фраза /идиом/ “Raining  cats and dogs”, с която англичаните поясняват, че навън “Вали като из ведро”. Странно, защото изразът буквално означава “валят котки и кучета” 🙂
Интересно, а как ли се е появил?
Любопитни хора са си правили труда да търсят и изследват корените на този израз, но така и все още не е категорично доказан първоизточника.
Но една от версиите, която на мен ми допада, а и ми звучи логично, тръгва от онова далечно време, когато в земите на бъдещата държава Великобритания са живеели скоти, пикти, келти, нормани, англи…

Всъщност, вижте първо тези къщички. Почти като от приказка 🙂

Къща със сламен покрив, Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Дали бих поживяла тук?  😉

Или тази?

Къща със сламен покрив, Англия

Съвременни къщи със сламени покриви. И са симпатични, нали?

 

Сламените покриви /Thatching/

са се появили мноого далеч във времето назад. Преди да се сетят да си правят керемиди, хората покривали къщите си със слама, с клони и шума, с каменни плочи – каквото имали под ръка.
В Британия като материал използвали водна тръстика, която се въдела в изобилие из блатистите райони на източна Англия, а също и по-дебелите и плътни стъбла от житни култури – жито, ръж и т.н.

Англия, Великобритания
Сламени покриви имали и вятърните мелници, и къщичките на пазачите край морските фарове, кметствата и въобще всички обществени сгради. Дори покривите на Националната банка и на театър “Глобус” в Лондон, където през 17 век се представяли всички пиеси на Шекспир, били от слама…
Почти до края на 18 век във Великобритания, както и в голяма част от Европа, сламените покриви си били най-естествено нещо, особено в провинциалните градчета и села.
С развитието на манифактурата се появили керемидите и други покривни материали, а сламените покриви постепенно се превърнали в символ на бедност.

 

Къща със сламен покрив, Шотландия

Горките бедни хора тук… (това къще е някъде в Шотландия)

 

През последните 30 години обаче, сламените покриви отново започват да се връщат на мода. Но вече те не са символ на мизерия, а точно обратното, на богатство. “Тачирането” /от thatching/ , т.е. полагането на сламен покрив, е ръчна, трудноемка и пипкава работа. И се прави само от квалифицирани специалисти. Качествено направеният покрив може да издържи около 50 години!

Къща със сламен покрив, Англия

Селски къщи в Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Селска къща в Англия

 

Добре направеният сламен покрив не изисква специална поддръжка. В днешно време в Англия обикновено на 10-15 години се налага по-сериозен технически преглед и ремонт, или полагане на нов слой слама. Често покривите на по-старите къщи изглеждат доста дебели и като надвиснали, но това е така, защото според традицията, когато се “ъпгрейдва” покрива, т.е. обновява, новият пласт слама се поставя върху стария. Така покривът става все по-дебел и все по-изолиращ.
Според статистиката, в Англия има вече над 250 сгради, чиито сламени покриви са положени още преди 500 години! А това означава, че лесно може да се разбере от какви точно слами са си правели покривите англичаните преди пет века.

Но въпросът беше

защо “валят кучета и котки” 😉

Ами, имало едно време… т.е. в стаари, стари времена, когато къщите били ниски и със сламени покриви, не било трудно за по-дребните животни, като котки и кучета, да се покатерват на покрива. За разните буболечки, гущерчета и мишоци не говорим – (със сигурност) те са си се завирали там, по подразбиране 😀  Щото в дъжд и студ сламата си е явно удобно и топло убежище. Само че при по-силен дъжд ставала и доста хлъзгава. И тогава… бедните животинки просто се подхлъзвали, пързулвали се по покрива и тупвали на разкаляната земя. Та, ето защо било то “raining cats and dogs” – И така до ден днешен 😀

Къща със сламен покрив, Англия

Красива къща

 

С няколко думи, принципът на полагане на покрива е следният:


Сламата се прави на връзки, които се връзват със стоманена тел, неръждавейка. Тези връзки се нареждат по периметъра на покрива и отдолу нагоре, и се захващат/връзват за дървеното скеле отдолу.

 

Къща със сламен покрив, Англия

Полагане на сламата

 

Къща със сламен покрив, Англия

Покриване на покрива

 

 

Следва изравняване, разчесване и изглаждане на сламата със специални стъргалки, някои приличат на ония, големите назъбени шпакли за работа с теракол.

 

Къща със сламен покрив, Англия

Заглаждане на сламата

Къща със сламен покрив, Англия

Накрая се подравняват краищата

Къща със сламен покрив, Англия

А така изглежда покрива отвътре

Най-накрая сламата се обработва с огнеупорни и водоустойчиви вещества.
И най-най- на финала режат лентата и пият по едно уиски за добре свършената работа… А, и си говорят за времето, ъф корс 😉   Айде, честито!  😉
Такива ми ти работи. Процесът на покриване на покрива може да трае от няколко дни до няколко седмици.
Майсторът на този вид покриви се нарича “татчър”… Хм, иде ми въпрос: Яя… дали пък на Маргарет Татчър някой й дедо не е бил  баш майстор-покривар, тогава? 😀

Къща със сламен покрив, Англия

Селска къща

 

Къща със сламен покрив, Англия

Провинциално градче, в което явно живеят богаташи :)

 

В интерес на истината, трябва да кажа, че за “вали като из ведро” англичаните използват и друг израз – “It’s pouring wet”, което буквално е “вали мокро”. Пустите му англичани, ами нали е дъжд!
Но, идеята беше за… вижте заглавието 😉

И още няколко снимки, преди да си кажем баай!  😉

 

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия – джиджени покриви, с украси  :)

Къща със сламен покрив, Англия

Някъде из добрата стара провинциална Англия  ;)

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Еемии… Англия!  :)

Къща със сламен покрив, Англия

Офф… ми, не е ли готина?  :)

Къща със сламен покрив, Англия

Другия път ей тук ще седна да пия една бира! Кой ще дойде с мен?  ;)

Къща със сламен покрив, Англия

Завършвам с тази красавица. Дано да си живеят щастливо обитателите й :)

Снимките без лого са от свободен достъп от интернет.

Автор и на половината снимки: Вили  044_tender

 

 

Други разкази свързани с Другата Англия – на картата:

 

 

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИТЕ 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Нюпорт, Род Айлънд – под ветрилата на Adirondack II 0

Нюпорт, Род Айлънд – под ветрилата на Adirondack II

 Забелязвате ли, че често имаме разкази на мотористи и автомобилисти (е, последните обикновено са по „премълчаване“) и доста по-рядко за пътешественици с друг вид транспорт (вкл. и пешеходци)? Та днес ще продължим да запълваме тази празнота с една обиколка с яхта около Нюпорт в странния американски щат Род Айлънд (и не ми спорете за написанието му, ще се караме 😉

Приятно четене:

 

 

Нюпорт, Род Айлънд – под ветрилата на Adirondack II

За разлика от предходните дни, през този небето беше мрачно. Не валеше, но пък имаше вятър – умерен и постоянен, не на пориви. Какво по-добро време за морско пътешествие? Пристигнахме в Нюпорт, Род айлънд, по обяд. GPS-ът ни отведе право до един от паркингите, скрит непосредствено зад крайбрежната улица, която носеше недвусмисленото име America’s Cup Avenue. Още докато я гледах на картата в атласа изпитах странно вълнение от предстоящия досег с това място, толкова тясно свързано с една от най-легендарните яхтени гонки, каквато е Купата на Америка. Оставихме колата и по Church Street излязохме право на Bowen’s wharf. Там е изходната точка за круизите из залива Нaрагансит, а една от главните цели на посещението ни в Нюпорт беше да се качим на ветроход.

Вдигаме ветрилата!

Вдигаме ветрилата!

Не случайно едно от прозвищата, с които е известен този град, е Световната столица на ветроходството. А и не само. Цялата му история и развитие от основаването му през 1639 г. до днес са тясно преплетени с флота на САЩ. Дори още по време на Войната за независимост, Нюпорт е избран за база на френския флот, подкрепящ борбата на колонистите срещу англичаните. Между 1952 и 1973 г. там се намира командването на крайцерите и разрушителите на Втори американски флот, опериращ в Атлантическия океан. По този повод до 1973 г. Нюпорт периодично приема бойни кораби от тези класове. В момента единствено снетите от въоръжение и извадени от списъците на флота самолетоносачи USS Saratoga (CV-60) и USS Forrestal (CV-59) очакват бъдещата си съдба, швартовани на доковете, използвани някога от крайцерите и разрушителите. Не успяхме да видим двата колоса, защото се намират някъде зад корпусите на Военноморския колеж, а той се охранява като военен обект. Съществуваше вариант да се лутаме по околните пътища с надеждата все от някъде да намерим добър ъгъл за снимка, но се отказахме поради липса на достатъчно време. Вместо това се насочихме директно към кея с круизните кораби.

Пристанището на Нюпорт е особено живописно.

Забележително е с това, че изглежда като от 19 в. С едно-две изключения, всички сгради околовръст са едноетажни и приличат на пристанищни складове или кантори на корабни агенти и търговци, каквито и най-вероятно са били някога. Сега в тях се помещават бутици, магазини за сувенири и уютни ресторанти. В общи линии целият център изглежда по такъв приветлив начин. Освен това Нюпорт се слави с може би най-големия брой запазени сгради в колониален стил в цяла Северна Америка. И разбира се прочутите му меншъни – имения предимно във викториански стил, построени след Гражданската война предимно от богати нюйоркски фамилии.

яхта Adirondack II – Нюпорт, Род Айлънда

 

Градът обаче не винаги е бил в цветущо състояние

Преместването на щабквартирата на крайцерите и разрушителите на Втори американски флот от Нюпорт през 1973 г. се оказва пагубно за местната икономика. Населението на града намалява, икономическата активност затихва, а цените на недвижимите имоти се сриват. Но тъй като това е страната на предприемчивите, скоро Нюпорт се възстановява от удара, благодарение на повсеместните усилия да се изгради действаща туристическа индустрия. Вървейки по America’s Cup Avenue минахме покрай търговски центрове, кафенета, ресторанти и хотели, чийто фасади до една са с подчертана принадлежност към архитектурния облик, характерен за 19 в. Атмосферата в Нюпорт е толкова приятна и автентична, че неволно у нас се пробудиха асоциации с Несебър или Созопол, но не сегашните, а онези от детските ни години. Разгледахме много набързо само няколко от магазинчета за сувенири, тъй като си имахме по-важна цел.

От туристическия център разполагахме с няколко брошури с часовете за тръгване на различни круизни съдове. Веднага игнорирахме предложенията за обиколки с моторни кораби. Изборът ни се спря върху

класическата американска шхуна Adirondack II

Освен че изглеждаше прекрасно, по разписание трябваше да тръгне само след няколко минути. Дали заради облачното време или защото беше делничен ден, но за наша изненада пред ветрохода не се беше събрала очакваната тълпа от желаещи. С лека тревога се приближих до мястото, където продаваха билети, и попитах дали корабът ще излезе на плаване. Преди да ми отговори, момичето от гишето се допита до шкипера на Adirondack II. Така и не разбрах дали защото сме имал прекалено отчаян вид или понеже капитанът просто ни усети колко силно желаем да плаваме под ветрила, но в крайна сметка отговорът на въпроса ми беше положителен.

Авторът се ориентира на борда – яхта Adirondack II – Нюпорт, Род Айлънд

Авторът се ориентира на борда

Според сертификата на Бреговата охрана, който беше окачен на грот мачтата, капацитетът на шхуната е 60 пасажера. И тъй като нямаше други желаещи за круиз, а капитанът беше така любезен да се съгласи да излезе на плаване и само с нас, бих могъл да кажа, че с жена ми наехме Adirondack II и екипажа й само за $60. Всъщност наехме е малко силна дума – просто си купихме два билета, но тъй като всичко се правеше само за нас, се чувствахме точно като да сме я наели.

Седнахме на палубата

и изгарящи от нетърпение зачакахме да потеглим. Шкиперът със своя достолепен вид, се връзваше идеално с кораба си. Зае мястото си при щурвала и включи машината. Пред шхуната ни беше вързан друг ветроход, а зад нея имаше голям катер. С малък ход назад нашият шкипер изкара Adirondack II с рутинна лекота, която беше за завиждане. Напускайки Bowen’s wharf се запровирахме между множество закотвени яхти. Някои от тях бяха наистина внушителни, като например Arabella – луксозна тримачтова шхуна с дължина 50 м. и капацитет за 40 пътници в 20 самостоятелни двуместни кабини. На фона на нейните размери и високи бордове, нашият кораб с дължината му от 24 м. изглеждаше доста скромно. Но все пак трябва да се има предвид, че Arabella е океански ветроход, докато Adirondack II е само реплика на пилотска шхуна със същото име от 19 в. Нашата е построена през 1999 г. и макар че между нея и предшественичката й все пак има някакви конструктивни разлики, корпусът й не е от “модерни” материали, а е дървен. За направата му е използвана класическа за корабостроенето дървесина – кедър, тик и махагон. При всички снимки, които направих, се оказа, че така и не съм снимал корпусът на Adirondack II отстрани… Голям пропуск, но нали през по-голямата част от времето бях на борда, а докато беше швартована на кея нямах добър страничен поглед върху нея. Затова пък ето една снимка на кърмата й.

Нюпорт, Род Айлънд, Съединени американски щати

 

 

Скоро шкиперът даде стоп на хода. Предимството на шхуните пред другите големи ветроходи е, че са лесни за обслужване, а за управлението на ветрилата и такелажа не е необходим многоброен екипаж. В нашия случай освен шкипера, палубната команда включваше още двама души – младеж и девойка на по 21 години. Щом двигателите на Adirondack II замлъкнаха, те двамата се заеха с въжетата, които издигат ветрилата. За отрицателно време платната бяха вдигнати и корабът се понесе по вятъра. Около нас се възцари някак особена тишина. Не се чуваше шумът от припряността по брега, нито пък двигатели на други кораби, защото околовръст имаше само ветроходни яхти. Остана единствено плисъкът на вълните, разцепвани от носа на кораба, както и вятърът, свирещ между въжетата. Насред широкия залив силата му чувствително нарасна. Увеличи се и пронизващата му способност. В града поларът, с който бях облечен, ме предпазваше безпроблемно, но на палубата трябваше да вдигна ципа до горе. Много съжалих, че нямах под ръка вълнена шапка.

Наоколо изобилстваше от пленителни гледки

Минавахме покрай оцветени в зелено буйове, чийто месингови камбани често отекваха, понякога дори в безреден звън, клатени от ритъма на вълните. В далечината извисяваше могъща снага внушителният мост, свързващ Нюпорт с Джеймстаун. Скоро по брега се появиха и някои от прочутите меншъни, гледащи към залива.

Легендарната Къща на скалите на о. Дамплин

В пълно съответствие с името си, тази къща е кацнала върху една скала, наречена о. Дамплин. Намира се южно от Нюпортския мост и се издига доста над водата. Това позволява да се вижда достатъчно добре дори от пристанището на Нюпорт, макар че островът е по-близо до отсрещния бряг, където е Джеймстаун. Тъй като веднага привлече вниманието ми, се поинтересувах малко повече от нея. Понеже със сигурност не съм първият, който пита за тази къща, единият от членовете на екипажа ми преразказа историята й буквално на един дъх. Сега е мой ред.

Буй, легендарната Къща на скалите на о. Дамплин и Нюпортския мост като фон – Нюпорт, Род Айлънд

Буй, легендарната Къща на скалите на о. Дамплин и Нюпортския мост като фон

За моя изненада, се оказа, че Къщата на скалите е частна. Построена е някъде между 1902 и 1905 г. от филаделфийско семейство, след като през 1899 г. вилата им край Джеймстаун била отчуждена заради разширяването на форт Wetherill, наложено покрай войната между САЩ и Испания. С външната дървена облицовка на трите си етажа и едно подпокривно помещение, на пръв поглед сградата изглежда като високо бунгало. Това впечатление обаче е подвеждащо. Оказва се, че всичките й носещи рамки са изградени от камък и бетон, сякаш са подпори на промишлено хале. Целта на подобна яка вътрешната конструкция е къщата да може да устои и на най-ураганните ветрове. Целият интериор на този дом е подчинен на принципите на простотата и устойчивостта. Според думите на моя гид, дори камините, заедно с техните комини, били изградени от камък. Освен това била проектирана с уникална естествена вентилация на всички етажи.

Жестокият ураган от 1938 г., известен като Лонгайлъндския експрес,

е повратен момент не само в историята на Нова Англия, но и на тази къщата. В навечерието му жителите от крайбрежието на Род Айлънд били подготвени за буря, но не и за това, което се стоварва върху тях. В залива Нарагансит нахлува гигантска шестнайсетметрова приливна вълна, а Къщата на скалите се оказва точно на пътя й. Връхлитащата водна маса е толкова огромна, че цялата постройка заедно с обитателите й, се оказва дълбоко под водата. Колкото и да е невероятно, всички оцеляват. Върху къщата обаче са нанесени значителни щети – целият й покрив е отнесен, прозорци и врати са изпотрошени, външната дървена облицовка е разбита. И все пак постройката й очевидно е била изключително здрава, защото всички останали сгради в Род Айлънд по пътя на урагана просто са заличени. Приливната вълна причинява огромни разрушения чак в Провидънс, който е в дъното на залива на 50 км от Нюпорт. В цяла Нова Англия жертвите на Лонгайлъндския експрес са над 600 души, повечето от които са от Род Айлънд.

Щом ураганът утихва и няколко дни по-късно условията им позволяват, собствениците на Къщата на скалите я напускат по най-бързия начин и се прибират във Филаделфия, за да не се върнат никога повече. В продължение на десетилетия самотната разнебитена сградата стърчи над скалите изоставена, и като мрачен паметник напомня за ужасяващия ураган от 1938 г. Сравнително наскоро наследниците я продали и новата собственичка се заела да я реновира из основи. Доколкото сам видях, днес тази интересна и необикновена къща е върната обратно към живота. На една от стените на втория етаж е поставен голям плакат срещу президента Буш. На покрива пък има соларни панели и ветрогенератор. С тях се произвежда електричество, което в пъти надхвърля нуждите на домакинството. Излишните киловати собственичката продавала на местната електрическа компания.

Гротът на Adirondack II – Нюпорт, Род Айлънд

Гротът на Adirondack II

Научих, че и днес при бурно море сериозен проблем за обитателите на Къщата на скалите си остава достъпът от нея до брега или обратно. Скалистото островче разполага с нещо като пристан, който обаче е много несигурен при вълнение. Така може да се окаже, че при лоши метеорологични условия обитателите се превръщат в заложници за неопределено време или просто не могат да си стигнат до имота. С оглед на драматичната й история не мога да преценя кой от двата варианта е по-лош.

Междувременно успях да вмъкна в разговора ми с момчето от екипажа как не само живо се интересувам от кораби, но и че отскоро имам свидетелство за управление на малък плавателен съд. Това много го впечатли, дори предложи да заема мястото на капитана. Сметнах това за шега, но той ме увери, че шкиперът би се зарадвал някой да го отмени в задълженията му. Реших да пробвам и двамата отидохме при кърмата. За моя искрена изненада капитанът действително с готовност ми отстъпи “уийла” (наистина го нарече така!).

Поемайки управлението на Adirondack II се почувствах на седмото небе

Шкиперът ми даде ориентирите, които да следвам, за да държа правилния курс, и започна да рее поглед наоколо.

 

Не беше кой знае каква философия да водя кораба по буйовете. Но приех с такава отговорност новите си задължения, че по някое време ме заболяха ръцете от силата, с която бях стиснал щурвала. Междувременно ме запознаха с някои интересни навигационни характеристики на Нарагансит бей. Така например, когато стигнахме до остров Кънаникът – вторият по големина в Род Айлънд след Акуиднек – ми обърнаха специално внимание как в действителност това не е остров, защото едва забележимата пясъчна коса го свързва с материка.

 

По обратния път дълго време на паралелен курс, макар и сравнително далеч от нас, се движеше класическа яхта, каквито са участвали в гонките за Купата на Америка през 50-те. В един момент обаче от яхтата направиха поворот, в резултат на който щяха да ни пресекат курса. Виждайки какво става, изпитах неистово желание на свой ред да завъртя руля в дясно, защото бях сигурен, че ще има сблъсък. Само че на капитана дори не му мигна окото. В началото даже не гледаше напред. Явно обаче усети напрежението ми, защото твърдо ми нареди да си следвам курса. В течение на 2-3 секунди ми изглеждаше сякаш с главоломна скорост двата съда се сближават за неизбежен сблъсък. В мислите си вече виждах как се врязваме в корпуса на другия кораб, но капитанът продължи да изглежда невъзмутимо. Оставаше ми единствено да стисна по-силно щурвала. Накрая яхтата просто премина на няколко метра пред носа ни. Чак тогава си дадох сметка, че скоростта й е много по-голяма от нашата – нещо, с което капитанът на Adirondack II очевидно е бил наясно през цялото време. Отдъхнах си и мислено се благодарих, че не започнах да упорствам за смяна на курса или още по-лошо – че не го направих на своя глава. И все пак разминаването беше на косъм – вълнуващо и незабравимо.

Като в гонка за Купата на Америка  – яхта Adirondack II – Нюпорт, Род Айлънд

Като в гонка за Купата на Америка

 

В ляво от носа на шхуната беше закотвен гигантски пасажерски кораб. Набрал кураж след екстремното разминаване с яхтата попитах дали да насоча кораба право в средата на презокеанския лайнер. Двамата от екипажа прихнаха да се смеят, но капитанът запази самообладание и със сериозен тон прецени, че би било най-добре да го заобиколим от далеч, за да си нямаме работа с бреговата охрана, която само това и чакала. Малко преди яхтеното пристанище срещу нас се зададе риболовен кораб с черни като катран бордове. Той стана формалната причина да отстъпя мястото си обратно на капитана. Трябваше да намалим скоростта при захода към Bowen’s wharf, затова екипажът, без да е получил изрична команда, се хвана за въжетата. С почти същата скорост, с която бяха вдигнати, сега ветрила бяха събрани. Двигателят на шхуната отново заработи. Приближихме се бавно към кея под любопитните погледи на няколко души, подпрели се по парапетите на един ресторант. След две изключително умели маневри, левият борд на Adirondack II опря стената на кея, а въжетата за швартоване от носа и кърмата полетяха към брега. Морското ни приключение завърши.

 

Автор: Димитър Пъков

Снимки: авторът

Други разкази свързани със САЩ – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Салала, Оман (3): Кое обичам и не обичам на Арабския полуостров 2

Салала, Оман (3): Кое обичам и не обичам на Арабския полуостров

Продължаваме с поредицата на Теди за Оман, оманците и живота в Салала. Началото беше тук, после разсъждавахме какво прави една страна интересна. Днес ще видим любимите и не толкова аспекти на живота в Салала.

Приятно четене:

Салала, Оман

трета част

Кое обичам и не обичам на Арабския полуостров

 

 

10 септември 2011 г.

Знам със сигурност

кое не мога да понасям на Арабския полуостров:

Липсата на естествен хумус и почва, от което произлиза че няма гъсти гори от дървета и не можеш да срешнеш никъде място, където да се надишаш на свеж въздух, трептящ още от фотосинтезата на листата. Не ме тревожи това, че няма сняг или че температурите никога не са под 15 градусапо Целзий, освен в хладилната камера на някой супермаркет.

И този релеф, заобиколна среда или там скенерито.. ужасно подтискащ е, с тези камъни и суша..

Тук ще се опра на едно друго българско изказване по повод носталгията, която измъчва родолюбка като мен- аз съм телом в Оман, но духом съм изцяло в България.

 

Стига сега с моите вътрешни бури и торнада… като се прибера, всичко си идва на мястото 🙂

 

През един свободен петък отскочихме до

близката южна планина в региона – Ал Камар,

в посока към Ракхаят. Изненада бях от едни купи от пръст, които сред пустощта от камъни и малки храсти, се виждат огромни мравуняци на дървоядни мравки, наречени термиди.

 

Jabal al Qamar، Оман

 

Не съм ги търсила да ги видя отблизо,ама са грозни със сигурност, щом унищожават.

 

Обичам да слушам обаче арабска музика

Пълна е с изразителна енергия, в песните и танците им блика, особено като добавят думите ‘Хабиби’ или ‘А хак бег’, но най-добри са ливанците в правенето на клипове, те са осъзнали отдавна славянската ни красота и когато искат да върви един техен клип с пластичните им оперирани певци или певици, добавят за фон по една славянка или славянин. Естествено русото на арабска земя се приема като тамяна от Дофар в Египет 😉 )

 

В планината Джамал Ал Камар видях онези кръгли огромни камъни, приличащи на динозавърски яйца, които преди снимах в градината на курорта Краун Плаза. Имаше и един козар с огромно стадо от планински, дофарски кози, той се забелязва отдалече на изчистения фон от мъгли и дървета, такива нямаше по време на нашия трип там.

Тук е момента да споделя още един странен начин за адаптиране на покривното пространство на оманските къщи в… обор с кози и ярета. Към тази статия има снимка, вгледайте се внимателно в нея и ми кажете, какво виждате?! (втората снимка по-долу – бел.Ст.)

 

По повод кухнята,

която се среща тук особено осезателно по време на Рамадан и не само, са Бюфет-кухните на хотелите, тип шведска маса, т.е. когато има изложена храна, приготвяна цял ден, от ‘А до Я’, вечер, но с такива детайли изработена, че само човек опитал от Тай кухнята на Тайланд, ще ме разбере. Доматките и морковчетата са издълбани като лотусчета, т.е. преди да глътнеш, трябва да видиш красотата на храната, която е философията на тай деликатесите.

 

Посетихме с Филип техния

Салала Фестивал

Нямаше фойерверки като февруарския Фестивал в Мускат, но… все пак беше Рамадан, пък и хората тук и на малко се радват и се подготвят на посещение на фестивала, като на манифестация. Децата с лачените обувчици и белите чорапки, майките с 2 тона фон дьо тен под черния воал, задължително с къносани ръце, въпреки традицията,че се прави само за булките. Имаше една голяяяяяма шатра, от рода на цирк, обаче с климатици вътре и освен арабска стока, имаше и много китайска стока. Както и продавачите си бяха китайци. Нещо от рода на нашия пловдивски панаир, ама всичко под един покрив- шатра!

 

Най-голямото удоволствие беше за децата – от онези водни надуваеми топки, в които те вкарват и те като хамстер се въртят определено време, имаше и пляс-пляс педалите,нещо като лодка предлагат, като един голям леген,ама с ръкохватки за плавниците. Захарен розов памук в друг найлон как беше вкаран, не знам.. шишчета на дървени клечки и едни пушеци, едни миризми…

 

Сцената за фолклорни и театрални изяви, беше аранжирана с разни надписи на арабски език,който е грамотен на този език, знаеше какво е написано.. а ние с Филип, седнахме на 2 пласмасови стола и зачакахме чинно, като останалите.

Появи се една девойка тийнеджърка, като думите й, които трябваше да каже в театралната си роля бяха на .. плейбек. Същото се случи и с един Розов Банан, който се преправяше да говори с детски глас. Ами хората са на това ниво сега.. нямат сгради като нас на театри, опери или НДК-та. Не им се сърдим, за всичко си има време. Всичко се развиваше на една импровизирана външна естакада, каквато правят всяка година Столична община по случай посрещането на Нова Година, на площада Батенберг.

 

На другия ден от нашата нощна фиеста на фестивала, беше почивен и разгледахме на светло мястото избрано за този Салалски фестивал, нарича се

Самхарам Турист Вилидж

Филип твърди, че по време на сезона Карийф целия комплекс е запълнен от хора, това се слепени вили- близнаци, които са на брега на Салалското море, но ги дели от брега една елементарна мрежа. Цели семейства от Саудитска Арабия, Дубай и др. арабски страни идват специално за този период да се накефят на ръсещия тих дъждец, през този период.

Зелена оманка, Салала, Оман

 

Друга разлика която се откроява в сравнение с Мускат е,че тук не са разпространени толкова шиша-заведенията. Има ги, но са рядкост. Уличното движение е умерено натоварено, няма джам трафик, има някои изнервени шофьори, но те са рядкост.

 

Салалските жени

тук носят шарени рокли, с кърпи от същия плат. Много широки, все едно прегънато на 2 парче плат от 4 метра и зашито отстрани,само с отвори за ръцете. Някога като малка аз така шиех рокли на моите кукли, явно и те тук са се спряли на кукленския период.

 

Белите мъжки роби

се наричат диш-даш, отдолу задължително носят поли, преметнати през кръста, някои по съвременни- къси бели долни шорти. Мъжките диш-даши винаги са около врата и от дясно виси по едно пискюлче със същия цвят. Най-разпространената професия тук и може би навсякъде в Оман е шивач. Не съм виждала да има жена шивачка, вероятно няма, но си има асистентки жени, които да докосват оманските жени по време на пробите на новите дрехи. Спомням си, че аз последния път когато ползвах услугите на шивач в България беше през 1984 г., в Битовия комбинат на родния ми град, за да ми направи рокля за абитуриентския бал. Цените на ръчно изработените при шивач дрехи винаги са по-скъпи от еднаквата конфекция, която е заляла Лулу или друг пакистански супермаркет.

 

За маските на жените още не съм много наясно,затова и не пиша. Когато разуча повече, ще споделя. Но все ми се струва, ще скоро тези подтискани жени с векове, ще се разбунтуват и ще махнат тези кърпи и завеси от лицата си, за да усетят полъха на вятъра и любопитния поглед на непознатите мъже. Само не мога да предвидя кога точно това ще стане, но аз им го пожелавам от все сърце, най-малкото на мен не ми харесва.

 

Леките коли тук

са много мръсни в сравнение със столичните. Минали през пустиня или пясъка на квартала, може с пръст да си напишеш азбуката и пак не им прави впечатление. Всъщност ето това е, техния непукизъм не ме дразни с нищо, дори ми харесва, не се опитват да подражават на никого, живеят си семпъл живот, с телефона до ухото във всеки един и момент и така… не знам, как заспиват тези хора?!:))

 

Козлета

Козлета на оманска съседска къща

Очаквайте продължението

Автор: Теди

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Оман – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Към Аляска с мотор (седми ден): Доусън (Досън) 1

Към Аляска с мотор (седми ден): Доусън (Досън)

Продължението от мотоциклетното пътешествие на Александър от щата Монтана към Аляска. Бяхме първо в Британска Колумбия, дълго продължихме през нея, а за последно навлязохме в Юкон – мястото на златната треска от края на XIX век.

Днес ще бъдем в столицата на златотърсачите  – Доусън (Досън)*

Приятно четене:

Към Аляска с мотор

седми ден

Доусън (Досън)

Ден 7 – Май 20


На другата сутрин станахме с намерение да разгледаме

Даусън (Досън)

Нали вече казах че сутрин не мога без кафе? Представете си абсолютно бруталният вятър, и моята нужда някак си да направя сутрешно кафе. Единствения начин беше на джобната печка която работи със сух спирт:

Моля ви се не опитвайте да правите кафе по тоя начин – голяма глупост е от моя страна, ако нещо хване пламък в палатката, всичко ще бъде като факла за миг… След като задоволих сутрешната пристрастеност, потеглихме към

Midnight Dome – местност на върха на планината,

от където се вижда Dawson City и реката Юкон (http://www.yukoneh.com/dawsoncity/parks/dome.htm). Поознайте кой настоя да посетим тази местност… точно така, сервитьорката от предната вечер!!! Наистина си струваше, сега като пиша мислено се връщам там… Някои снимки от там:

Река Юкон и град Доусън, КанадаКрай река Юкон, Канада

 

 

 

 

Пробвах макрото на фотоапарата:

Диво цвете край река Юкон, Канада

край река Юкон, Канада

 

 

Местна история, бих могъл да го преведа ако има интерес:

Midnight Dome край река Юкон, Канада

 

 

На връщане едва не се размазах по стръмното, а и завоите бяха доста остри… Преди да тръгнем, сложихме Heidenau К60, тъй като се славят като издръжливи гуми… Абсолютен боклук, след 2000 мили бяха почти изтрити, и тук вече нямахме грайфер. Извинения, ако тук има почитатели на тези гуми, но аз друг път няма да ги избера.

Отново в

Доусън (Досън),

разгледахме из „града“:

град Доусън (Досън), Канада

 

 

След това посетихме

изложение за миньорско оборудване

Там видяхме двойката която ни задминаваше няколко пъти с тяхната кола през предишния ден… Жената ни каза че сме били абсолютно ненормални да караме мотори до Доусън, тя дори в кола се опасявала… Ние се спогледахме с колегата, мислейки „Беше си нормален асфалтов път, дори и малко разнебитен“.

изложение за миньорско оборудване – Доусън, Канадаизложение за миньорско оборудване – Доусън, Канада

 

 

 

След това спряхме покрай реката, за да се насладим на

Кено, другият параход по Юкон

в старите времена:

Параход Кено на река Юкон – Доусън, Канада

град Доусън, Канада

 

 

Разгледахме и

градския музей:

 

Градски музей – Доусън, Канада

Градски музей – Доусън, Канада

 

 

Тук за първи път чух за писателя Робърт Сървис, английски писател (http://en.wikipedia.org/wiki/Robert_W._Service). След музея отидохме да посетим колибата, където е живял:

Къщата на писателя Робърт Сървис – Доусън, Канада

 

Както се вижда, обектът е в ремонт 😀 Срещнахме майстора, Дейвид, който реставрираше това жилище от черно-бели снимки. Дейвид категорично отрече да се снима, но съм доволен, че посетих това място само заради срещата с него. Ако можете да си представите здравеняк над 2 метра, с тъмна коса и очи, с повечето индианска кръв, това беше той.

Продължихме да разглеждаме:

Къщата на писателя Робърт Сървис – Доусън, Канада

писателят Робърт Сървис – Доусън, Канада

писателят Робърт Сървис – Доусън, Канада

Къщата на писателя Робърт Сървис – Доусън, Канада

 

 

 

Следва посещението до

музея на Джек Лондон,

най-после!!! Макар че той е живял извън града, някъде из планината, колибата където той е живал под наем е открита. Разделена е на 2, едната половина е пренесена в Сан Франциско, втората половина остава в Канада. Сега има 2 реплики, едната е в Досън, където се намира и музея.

Музей на Джек Лондон – Доусън, КанадаМузей на Джек Лондон – Доусън, Канада

 

 

 

Хладилник марка Юкон, тук е съхранявал припаси, високо от земята заради мечките:

"Хладилник" за съхранение на храна – Музей на Джек Лондон – Доусън, Канада

 

 

Това са условията за златното литературно творчество, при това на –50 градусови температури:

Музей на Джек Лондон – Доусън, Канада

Музей на Джек Лондон – Доусън, Канада

Музей на Джек Лондон – Доусън, КанадаМузей на Джек Лондон – Доусън, Канада

 

 

 

Dawson, Юкон, Канада

 

„Центърът“ в Даусън,

не трябваше да се съобразяваме с тълпи:

Доусън, Канада

 

 

Вече тръгнахме да търсим нещо за ядене.

Доусън, Канада

 

 

Спряхме в хотела Downtown,

седнахме на бара

Беше ленив следобед, едва ли можеше да се каже че имаше някакви хора. Заговорихме се с бармана, Саймън, много свестен човек:

Бар в Доусън, Канада

 

 

Храната също беше вкусна, нищо особено, просто обикновените неща за обяд тук – хамбургер и т.н. Аз поръчах и бира. Нещата вървяха мудно и мързеливо.

Но не за дълго… В един момент влиза един пич с приятелката си. Не знам защо от целия бар който беше празен, те седнаха точно до нас.

Пичът се провикна: „Къде ми е безплатната бира? Днес имам рожден ден!!!“ Ние с колегата се обърнахме и учтиво пожелахме „Честит рожден ден“.

Рожденика ни запита какво правим тук в Доусън, ние казахме че пътувахме на мотори. Оказа се че той е от Калифорния по начало, но когато е бил 19-годишен, е дошъл в Доусън. Попитах го каква беше причината, след което той ме погледна сериозно в очите и каза: „Jack London, man!!“ От този момент той и аз станахме най-добри приятели. Да ви запозная с Рик, и неговата приятелка, Вероника:

Бар в Доусън, Канада

 

 

Той най-сърдечно ни покани на рождения си ден у тях. Упътването беше нещо като: „Карате по този път еди колко си км… След това завивате наляво, ако стигнете до изоставена мина значи сте го подминали. По пътя ще видите една изоставена сива Тойота, значи сте на правилния път. След това карате нагоре в планината еди колко си км, и от еди къде си продължавате пеш, защото е много стръмно“ 😀

Еи това вече е приключение!!!

Върнахме се в къмпинга, аз дремнах, след което отидохме да купим бира за партито. Полицаите ме спряха, за да проверят за алкохол. Едва минах между капките, извадих късмет. В никакъв случй не карайте под влиянието на алкохол в Канада, наказанията са сурови, от типа на глоби, съд, конфискуване на мотора, и т.н. Лелката в къмпинга ме предупреди на няколко пъти, но явно главата ми е корава…

На път за Рик естествено се загубихме, минахме през мината. Колегата беше тръгнал с кутиите отстрани, и аз нали нямах товар, минавах и завивах къде ли не. Той се изтърси зад мен и си удари доста здраво лакътя… Вдигнахме мотора, намерихме пътя, добрахме се до дома на Рик след доста лутане:

В горите край Доусън, Канада

 

 

Ако забелязвате, това е кабел по който се тегли вагонче с провизии. Горе до хълма превозно средство не стига, особено през зимата.

Ето и новите ни приятели, от ляво на дясно: Сара от Отава, Лулу от Онтарио, Вероника и Рик

Парти за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

Освен това Уили и Нора, брат и сестра ескимоси, които днес се срещат за 1-ви път от 13 години:

Ескимоси – край Доусън, Канада

 

 

Уили е цигулар, а сестра му живее на остров в Северния океан. Почти винаги е замръзнало, и когато леда се стопи те чакат водата да донесе дърва за да накладат огън.

Ето и почти цялата компания:

Парти за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

Рик ни обясни техния начин на живот: той е златотърсач, платил е $60 за 10 години право да търси злато на този участък. Вместо да го копае, той си е построил колибата тук. След 10 години плаща още $60 и продължава да си живее тук. Изцяло извън от системата, разчита изцяло на себе си и приятели.

Златотърсачи – край Доусън, Канада

 

 

Рик строи шведска баня:

 Шведска баня – край Доусън, Канада

 

 

Ние не трябваше да чакаме да се стопи леда, за да накладем огън, и Лулу започна да приготвя вечерята – пържоли от лос. Рик го е застрелял

Пържоли от лос – край Доусън, Канада

Пържоли от лос – край Доусън, Канада

 Парти за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

 

Кучетата бяха невероятни пазачи

При най-малък шум тичаха да проверят ситуацията. Знаеха кога има диви животни наблизо и не пропускаха да ни предупредят. Винаги наблюдават за мечки.

Куче – край Доусън, Канада

 

 

И той искаше лос 🙂
Табелата пред кабината направо ме уби 😀

 

Паркинг за кучешки впрягове – край Доусън, Канада

Паркинг за кучешки впрягове

 

Сара работи на бара в Midnight Sun. Тя ни покани там на другия ден, за да ни почерпи с бира.

 

Куче – край Доусън, Канада

 

Кучетата получиха плюшени играчки. Те ги третираха като дивеч, и първо най-експертно изгризаха очите на играчката.

Куче – край Доусън, Канада

 

 

Рик отваря подаръци:

Парти за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

 

Таннис, къдравата хубавица от типа на Рубенс, много искаше да си отиде в къщи с колегата 🙂  На края на вечерта тя го държеше с 2 ръце през кръста 😀
Искаше да я „закара в къщи“. Когато той и каза че е на мотор, тя увисна…

Парти за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

За десерт имахме домашни еклери, направени от Рик. Той дори е направил филм в стил Чаплин, където показва как се правят еклери. Филмът е носител на няколко първи награди от конкурси за къси филми.

Еклери за рожден ден – край Доусън, Канада

 

 

 

Всяко хубаво нещо трябва да свърши… На края на вечерта гледахме залеза преди да си тръгнем. Това беше в 1 сутринта:

Бели нощи – край Доусън, Канада

 

 

 

 

На слизане видахме тази статуя,направена от каквото има наоколо. Оказа се, че Вероника е артист:

Скулптура на кон – край Доусън, Канада

 

 

 

Колегата се провикна от долу: „Ей, Рик!!“

Отгоре: „Да!!“
Колегата: „Абе к’ъв е тоя кон?“
Женски глас: „Внимавай!!!“
Вероника: „Аз го направих“

😀
За малко да се издъним…

Палим моторите. По точно аз паля мотора. Колегата е забравил светлините включени, и батерията се е източила. Е нищо, нали сме само надолу, той се качи и го запали по инерция.

След като се прибрах в палатката, още дълго не можах да заспя, преживявайки приключенията от този ден.

 

Очаквайте продължението

Автор: Александър Петков

Снимки: авторът

*Давам и двете транскрипиции, т.к. в книгите на Джек Лондон град Dawson се нарича Досън в българските преводи – бел.Ст.

Други разкази, свързани сКанада – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (4): Колко е кофти да не знаеш езика? 24

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (4): Колко е кофти да не знаеш езика?

Днес продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , а в последния епизод  я оставихме безнадзорно да се запознае с полицая Анджело

Просто не смея да кажа какво ще четем днес, защото… нали знаете нашата Вили: ако не се вкара в приключение, то кой? 😉

Бележка за щерка ми, когато прочете този разказ: учи езици! Много помага 🙂

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част четвърта:

Колко е кофти да не знаеш езика?

 

Мислех да пропусна тази част, защото е по-скоро лична. E, лична, но не интимна – има разлика. Затова ще я направя подарък на феновете на тази история, тъй като, както разбирам, има ги.
Надявам се да ви е забавно  😉

 

Точно пред входа ми минава през ум, че изненадите на Неапол май не подлежат на контрол. Но, факт е, че когато срещнах Анжело в Спаньоли, той беше униформен. Бледосинкавата риза с къс ръкав, сребристи нашивки и звездички на раменете, много му вървеше на тъмната коса и здравословния тен. Седеше си кротко в украсения с “буркан” и гербове джип, и си четеше вестник, т.е. явно при изпълнение на “служебния си дълг”. Тази сещанка ме успокоява. Е, не напълно, остава си ми едно… такова… бе, живжика ми малко от неизвестното.
Той, оказва се, живее на последния етаж – пети. И нямат асансьор. Лелее! Щото съм гроги и май си ми личи – без никакви уговорки “похитителят” ми направо ме издърпва на буксир последните два етажа. О, подхвърли нещо и пусна усмивка, ама не го разбрах.
Отключва: прего /моля, заповядай/
С ясното съзнание, че прекрачвам в “зона Х”, влизам.
Анджело си хвърля небрежно ключовете на една масичка, събува се бос, казва нещо, като че ли да направя същото, щото било гранде пиаче фаре не знам си к’во, демек удоволствие, да шляпаш бос по хладния под /е, нещо такова/. Но аз не го правя – ами, ако ми се наложи спешно да излетя, у тъмното боса ли ще маам към Неапол?
Посочва към канапето: ма, сиедити! – ми сядам.
Искам ли акуа фреда? – ми, искам. Налива ми. И, наслаждавайки се на чаша точно изстудена вода, бързо идвам на мене си.. Той изчезва някъде, в тоалетната или кой го знае, и аз използвам да се поогледам.
Светкавичен анализ: това е кухньохол – леко, даже уютно поразхвърляно.. значи не е педант; чисто.. значи не е мърляч…
Яя… леле, колко дискове… я, я? Павароти, Бочели – е, нали е италианец… Доминго, Кени Джи, Клайдерман – охоо… нежна душа, а? 😉 … Синатра, Иглесиас, Андре Руа..  хм… и Шопен?!.. Чайковски, Григ… ааа… ама, чакай бе, ми това е все моята музика! Моите дискове!… Моите бе!.. Ха! айй… е, зарадвах се  🙂
Една от картините на стената особено привлича погледа ми – пейзаж с размери около 60/40 см. Харесва ми. Приближавам – ма, да бе, масло, оригинал, с подпис. Хм.
Сядам си на мястото, а в главата ми щръква питанка: полицай, любител на класическа музика и изкуство? Малко нещо не ми се връзва… О, Боже, ама това е Италия, тук май всички имат гени за изкуство! Питанката се скрива.
Анджело се появява и, докато разправя нещо и шари насам-натам, го сканирам внимателно. Тайно и много внимателно. Всъщност едва сега го гледам нормално – реален, в цял ръст. Оо, много го бива бее, а това хич не е добре… Е, как що? Щото, ако затрябва да се бия с него, нЕмам шанс! В джипката не ми се видя чак така.. мм, мъжествен… пък сега с тая плътна фигура и цяла глава над моите 1,65…
Обаче ме изФаща, защото изведнъж спира пред мен и, подсмихвайки се, ме пита… коме ме, нещо си… Ъъ, кк’во?…  Повтаря ми го, показва, с пръст сочи към гърдите си и “чупи” око: соно си, о’кей? соно куул?! – Ха, дали бил готин?! Ха, нахалник! /англ. куул=готин/
Става по-сериозен и разправя пак нещо: … маа.. кредиате о но, пенсо кее.. кимика тради ной.. – Пак тъпея – к’во рече? Повтаря като утвърдително поклаща глава. Ааа.. ако правилно го разбирам – дали ми се вярва или не, между нас имало химия. – Малее… бе то, вярно, от пръв поглед ми разцентрова системите още в Спаньоли, ама и той ли… малее… вапцах я, те сега!
Не ми дава време да мисля: алора, виени – протяга ръка и ме води… пред “баньо” – връчва ми една голяма жълта хавлия, разправя нещо пак.. фато, престо, чена, пронта.. дъра-дъра.. вдига показалец и заключава “ее, допо венти минути ла чена” /мигам – след 20 мин. вечеря ли?/ – усмихва се, посочва вратата на банята и махва: ариведерчи, синьора мия!
И сега?!… Ее’ми, като ще е гарга, барем да е рошава! Посягам да пусна душа и в този миг на вратата се чука – хий, тревога! Ще ме сапунисва ли бе?!…
Оот-боой!!  🙂 – да ми кажел кое било душ-гел, кое шампоана /е, да не съм неграмотна бе, ало! – ама само си го мисля това/;… скузи, сорри, нямал дамска козметика – искам ли си чантата? Не, не я искам – ще мириша на теб, драги, тази вечер! Затварям вратата.
Оглеждам се – само мъжки джунджурии, а аз понеже разчитах на хотел, освен четка за зъби, кремче за лице и едно део, не нося друго. Ееми, мъжко-мъжко.
А, това?… Виж тии – афтършейф и дезодорант “Attitude” на Армани.. Подушвам.. ммм… чак притварям очи.. ммммм…
И ми светват две питанки: ченгето ченге ли е? че какви заплати вземат тогава неаполските полицаи, щом Армани… нали?
Бе, дреме ми! Пускам душа – йее, цял ден си го мечтая!

Сега да се отплесна малко.

Как мислите, кофти ли е и доколко, да не знаеш езика на човека пред теб и да се налага, а и да искате да си говорите?

Ще ви кажа: не, не е кофти. Обаче, ей, хора, бедна ви е фантазията какво може да се получи! Впрочем мисля, че това е вариант само за човеци без комплекси и с добра доза чувство за хумор 😉
И значи, те така аз, в тази тиха и топла неаполитанска вечер, с лудия си късмет и всичкото си безумие, се вкарвам в един сериал* без предварителен сценарий, пълен с комични изцепки и бисерни гафове 😀
Е, как защо?! Защото:
=не познавам човека
=не знам абсолютно нищо за него
=знам твърде малко думи и никаква граматика

За другите не знам, но аз при всеки чужд език все правя асоциации с думи от българския. Та… А, между другото, около два часа след влизането в дома на Анджи, става ясно, че той знае малко думи на английски, които обаче, почти не могат да се вържат в нормален разговор. Понеже са най-вече oт тоя род: acces, download, restore, full, back, settings, pictures, memory, history…  🙂
Знае, разбира се, и как е здравей, извинявай, обичам те, целувка, добре, как си, довиждане, ела, готин… Всъщност неговият английски е като моя италиански.. ъъ.. е, не, не се хваля, но моите думи май са повече 🙂
Но, говорех за италианския.
Та, в италианския има думи, които звучат и имат значение, точно както в българския: лимони, порта, тераса, вино – са също лимони, врата(порта), тераса, вино…
Други пък са си напълно понятни без особено замисляне, примерно: “карамели, чоколати” – са съответно карамелови и шоколадови бонбони. А “бискоти” са бишкоти и въобще бисквити и дребни сладки, “саламе” е салам, колбас, “манджаре” е ям, храня се…
Обаче има и такива думи, които звучат като на български, но на италиански имат друго значение, та по асоциация… е, пак става ясно, ама обикновено след някой гаф 😉

И малко да се върна назад в ситуацията, за да поясня – ами, още щом влязохме и седнахме в кухньохола, моят домакин ми обясни (и жестикулирайки), че оттатък е “камера ди сонно” /спалня/, има и друга “камера” /стая/, ей тук (зад гърба му) е “кучина” /кухнята/ и мястото за “манджаре” /ядене/, а в “коридори” едната “порта” е “баньо”, другата “порта” е на “габинетто”…
Не е трудно, нали? Ето, все думи, които и да не знаеш италиански, звучат, струва ми се, разбираемо. Кимнах, о’кей.

Продължавам.
Та значи, след цял ден копнеж за душ, най-после окъпана и освежена, излизам от банята.  Увита като едно голямо жълто някакво нещо, бързо се промъквам през “коридори” в “камера”-та, където одеве си оставих чантата, понечвам да си облека последната чиста блузка и виждам една голяма мъжка тениска, опъната подканващо на леглото. Двоумя се, но решавам, че е досетлив. Е, дали е за мен наистина, нямам идея, но я нахлузвам – ми, най-много да ми я съблече като си я познае  😉  Уау, като рокличка ми е 🙂
Връзвам косата с оная тъпа шнола, дето ме изложи следобеда, и с мисълта какво ли ме чака нататък, отивам в кухньохола.
Ами какво, те това:
= Той тъкмо реди масата за ядене и при появата ми възкликва: Ооо, брааво.. молто, пиаче, мено, ринфреската, и не знам си к’во още – в смисъл – къпана си, свежа си /ала-бала/ и явно съм познала, че тениската била за мен, щото одобрително разправя нещо, чувам и думата “модерна”.
= Аз му казвам “о, но, ай’м нот хънгри” и вярно, след оная пица още не ми скърца – ама да бе, да – следва задължителна вечеря, след категоричното “Хънгри-мънгри – сенца тале! Сиедити! Дай, дай, манджи!” подкрепено с красноречива жестикулация /хънгри-мънгри – без тия, сядай, хайде яж!/ .
Какво ме нагости ли? – ми яйца, к’во – един тиган яйца (12!) с гъбки и саламе, салата доматки, сиренце някакво.
Ее, ми нямаше да е прилично да не уважа усилието му да сготви толкова яйца, нали? Ядох бе, ядеше се 😉
= Не, че не бих цапнала едно винце, ама, както съм уморена, ако се омагьосам? И не ща. И му викам “аа, но уайн… ъъ, но, но вино, нон волийо” /не искам вино/ Той ми се хили “Ооо, ма туе парли италиано, брраааво! Ма, вино е белло, мия кара, бианко е фредо. Е, алора чин-чин!” /ама ти говориш италиански, браво, но виното е хубаво, бяло и студено. Наздраве!/ – Ееми, не съм пък толкова невъзпитана, пих една чаша. После още една. Верно беше “6” – леко, бяло, студено. А най-важното, не ми откина главата! Само (ама, шшшт!) ми омекнаха малко китките и колената  – след втората чаша, ама бързо мина  😉
= Аз му казвам: Тумороу ай’л гоу. Той ми се дзвери – нон капире. Ровя си из тиквата за думички, ровя, и о-па (на втората чаша съм), накъдрям едно дъълго италианско изречение: А домани йо партире… ъъ… йо парто… ъъ парти, еее партиамо… Той избухва в смях. Ми и аз. Защото все едно на български някой да ти каже “Аз утре заминавам, ти заминаваш, ние заминаваме, вие заминавате…” Ама като не им знам спреженията на глаголите! Та да си избере вярното де 🙂

= Следва конфуз!

Седим си след вечерята на чаша вино, гледаме се топло като стари приятели (или котараци? 😉 / и мъчим контакта – мъдрим думички, мааме ръце… И ауу, музата за тоалетната ми идва. А сега! Изреждам си наум коя врата къде беше из коридора, но за кенефа нямам спомен. Срам не срам, питам, а той ми посочва небрежно зад гърба си: а, габинетто – порта синистра!.. Моля? Габинетто?!  Той клати глава: си, гоу! /отивай/.. Ама, за да не стане сакатлък, пак питам: тойлит, Анджело, wc? – Става и ме отвежда до “габинетто”: екко, рагаца мия, е куи ла тоилетте! /ето, тук е тоалетната/ – боожкее… ми асоциациите?… а аз мислех, че това е кабинета му! 😉
… Е, всъщност, има логика – в кабинета се чете, мисли, разсъждава… А в тоалетната? Ми пак същото, плюс още туй-онуй 😉  Нали!

След още 2-3 ми изцепки и смях, приех, че няма да ме яде – ама трудна работа то – аз да мисля кратки фрази на английски, той пък същото на италиански. И падна и едно ма’ане на ръце – как не ме хвана мускулна треска, не знам 😉
Пък като разбра, че съм българка, се опули 🙂  И, перке, вика, ми парларе на английски. – Е, перке! Ами нали е световен език бе, да ме разбереш! – Пък той недоумява: Перо, йо соно италиано! /ама аз съм италианец!/… О, даа, италианец си, та дрънка!
И тогава, внезапно, щот’ нали съм си жена, т.е. второ, преработено, допълнено и усъвършенствувано божие творение 😉   ми хрумва идея, страхотна идея! Анджело, я гив ми лаптопа си, плийз! Дава го. Къде ти е Гугъл-преводача, а ето го – цък. Естествено, няма кирилица, но няма значение, и през английски става.
Написвам: Ай’м глед ай мет ю, тенкю фор уот ю ду фор ми /радвам се, че те срещнах, благодаря за това, което правиш за мен/ – клик! И Анджи подскочи, едва не ме разцелува: Си! Брааво! Брависимо!.. Еее, рагаца мия, брависимо, ту сей молто интелидженте! – Ехее, ми интелидженте съм си, я!  😉
А третото нещо, което той написа чичко Гугъл да ми преведе, гласеше (превода): Ти спри да се притесняваш, няма да правя какво не желаеш, не съм животно! Когато казваш ти, тогава. Но ние имаме химия с теб, нали? Аз знам, има! В моя корем вътре летят пеперуди, когато видях теб! Аз искам да умра от яд, когато тръгваш днес следобед. И мисля край, загубих това момиче! Колко съм благодарен на Мадонна моя!
Еее, и как да не се усмихнеш сега? – О’кей, ангелче Анджело 🙂  И, бога ми, за една бройка да рипна да го целуна (от кеф бе!)…..
Знаете ли колко е часа? Минава полунощ, вече е събота. На два пъти щях да си лягам и все – а, моменто – това, моменто – онова. Прозявам се за кой ли път и тъкмо да кажа, че вече наистина трябва да спя – още малко и ще станат 24 часа без сън – станала съм в 3 ч. предната нощ, за да се класирам за самолета в 6..
В този миг Анджи скача, разправя нещо, тиква ми фотоапарата в ръцете: алора, андиамо! И ме помъква… в камера ди соно – в спалнята!
Хийй… и к’во с’а – уж, когато аз поискам – оо, значи било дрън-дрън! Фотоапарата пък за какво? Ще снимаме ситуацията ли? Леле, ако е извратеняк?!

Vesuvius, Vesuvius National Park, 80044 Ottaviano Naples, Italy
Нападната от грозни мисли, стоя като вкопана до вратата – Анджело се втурва, разтваря широко прозореца и не спира да бърбори, обръща се към мен и маха: алора, дай! Влизам едва-едва, а той въодушевен:

– Ее, ке белла виста, е?! Виени, кара, дай, дай спара! Виени, виени куи!
Приближавам го недоумяваща – к’ва виста, к’ви 5 лева?… поглеждам навън и ахвам!
Анджело ликува: белло, е!… куеста ла туа виста! екко! коме регало ди, рагаца мия! – Аа? /чудя се/ – Си.. ъъ.. коме презент! Си, презент фор ю.. май бейби! Дай спара!.. ъ.. алора, шот куеста имаджине, дай!… шотинг! /смисъла е, подарявам ти тази гледка, твоя е, хайде снимай/
И, скапана от умора и емоции, на две пълни чаши вино, почти умряла за сън и без статив, ето ми го подаръка, това успях да шотна:

 

Неаполският залив и Везувий - панорама от Кастеламаре ди Стабия

Неаполският залив и Везувий - панорама от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Неаполският залив - в дъното свети Неапол, разстоянието от Кастеламаре до Неапол е 30 км

Неаполският залив - в дъното свети Неапол, разстоянието от Кастеламаре до Неапол е 30 км

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът (и Анджело. Дали? 😉

* и не е свършил към този момент  😉 – бел.авт.

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ

Бутан – Дзонгите на шабдрунг Нгаванг Намгял 10

Бутан – Дзонгите на шабдрунг Нгаванг Намгял

С днешния пътепис от Бутан завършваме индо–хималайската поредица на Домосед. Започнахме с Гоа, продължихме с Ладах в Джаму и Кашмир, бяхме и в Делхи, а последния път минахме и покрай Еверест в Непал. 

Пътеписът не е подходящ за ощипани госпожици, както и за много вярващи будисти – предупредих ви 🙂

Приятно четене:

 

 

Бутан – Дзонгите на шабдрунг Нгаванг

Паро, Бутан

А на другия ден, след като на летище Катманду му бях научил и кътните зъби поради неколкочасови закъснения и на вътрешния и на международния терминал, прелетяхме повторно покрай абсолютно същата гледка (този път – безплатна и безсертификатна) на Еверест от редовния самолет за Паро, Бутан. Летище, на което се допускат само самолети на бутанския национален превозвач Druk Air. Мислех си е, че е просто заради официалната политика на изолационизъм, но вече подозирам, че за кацане на летище Паро се изисква пилотите да имат специална диплома за завършен курс по въздушна акробатика за напреднали. Кацайки не обърнах внимание на пейзажа, но ми направиха впечатление (на вестибуларния апрат!) няколкото остри завоя, които взе самолетът, преди да опре о пистата. Създава се илюзията, че летището се намира в долина с много високи и стръмни ридове от двете страни.

Излизайки от самолета, разбираш, че високите стръмни ридове всъщност го обграждат от четирите страни, затапвайки пистата и в двете посоки за излитане и кацане. Странно как изобщо са събрали достатъчно дълга за Airbus 319 писта върху няколко колективизирани, реквизирани и заравнени оризови тераски в долината на село Паро. От която до столицата Тхимпху в другата долина е около два часа с кола по виещи планински пътища. Все едно летището да е в Чепеларе, а столицата в Широка лъка. С уговорката, че аерогарата е построена в стил средновековна бутанска крепост – дзонг. На храмове, манастири и дзонги тепърва имаше да се любувам. В долините на Паро, Тхимпху и Пунакха.

 

Пунакха – Бутан

 

Бутанските дзонги са крепостоманастири,

много по-внушителни от всичко будистко, видяно дотук по Хималаите. Изпълняват административни, религиозни и военни функции. Там се провеждат и годишните духовни фестивали с танци с маски. А доколкото има и къщи за живеене (долините са рядко населени), всичките са поне двуетажни, изпипани с дърворезби в очевидно традиционния стил, като в долината на Пунакха е най-голяма концентрацията на

изрисувани по стените на къщите фалосчета

Които в никакъв случай не са вандалски графити, ами кадем за плодовито семейно благополучие. В комбинация с бенгалски тигри, огнедишащи дракони, бели лъвове и прочие същества със символично, митологично и астрологично значение.

Фалос  – Бутан

 

 

Да оставиш строителството на самотек не е задължително градоустройствена благодетел. Но пък другата крайност – да поддържаш със строги правила цялата долина, а и всички съседни, като своего рода етнографски музей е най-малкото скъпо начинание със спорен естетически ефект. Все едно в България да излезе закон всички сгради да се строят в копривщенски стил. Не че са грозни къщите в Копривщица, нито е лошо там и новите къщи да се строят само по копривщенски, но в цялата страна …

Паро, Бутан

 

 

Къщите в Бутан ми се струват по-скъпи, отколкото средният бутанчанин може да си позволи.

В което се уверяваш в момента, в който надникнеш в дюкяните и завариш типичния за най-бедните страни в третия свят стандарт – досущ еднакви бакалнички, една до друга, продаващи най-необходимото за оцеляване, сокчета на прах и бисквити, харчещи се на бройка. А няма никави бидонвили или бетонни плочи със стърчащи във всчики посоки ръждясали арматури, очакващи търпеливо да се включат в проект за надстройка при следващото или по-следващо поколение в рода на стопаните.

Паро, Бутан

 

 

Нещо не ми се струва съвсем наред в тази страна.

Дали някой не се е опитал да моделира (или да консервира извън времето) някаква хималайска Швейцария (или Шангри-Ла според клишето от пътеводителите)? И дали тази идея е безспорно добра. Като декор, ще речеш, че е се е получило, но за съдържанието остават съмнения.

Paro, Bhutan

 

Иначе долините наистина са много алпийски (хималайските върховете не подлежат, естетствено, на сравнение с нищо в Европа). С гъсти прохладни иглолистни гори от хималайски кипарис. И божествена тишина. Нарушавана единствено от приглушени (и фалшиви!) монашески вокални излияния в диалог с някакъв далечен роднина на европейския тромпет от загнезден високо в отсрещната скала манастир.

Тактшанг, Бутан

 

Не какво да е гнездо, а тигърско. Тактшанг.

Два часа трябвали за да се вземат 700-те метра денивелация. Взех го за един, с което взех също и здравето на водача, но пък успяхме да се вместим в работното време, което клонеше към приключване със залеза на слънцето. Отчитам добра форма предвид, че това ми е единственото физическо упражнение от седмици насам прекарани предимно на маси отрупани с гоански кърита и тлъсти ладахски момота.

Паро, Бутан

 

Понеже местната държавна политика е да се поддържат изкуствено високи цени за туристите, се боях, че през целия си престой ще се засичам само и единствено с пенсионирани американски оси (W.A.S.P – white anglo-saxon protestant), задоволени материално и тръгнали да търсят нови полета на духовно обогатяване. Тук са! И обсъждат на висок глас (както повечето американци) биографията на националния обожествен герой Гуру Римпоче, който бил роден в Пакситан (колкото Орфей е роден в България), преди да пристигне на бял кон, пардон – тигър, и изкара от езичеството и тибетците, и бутанците. Като за Бутан тигърът е можел и да лети и е кацнал на Тигрово гнездо.

Паро, Бутан

Вярно, в самолета освен осите имаше и млади поляци, унгарци и мексиканци, ама после яко потънаха в дън земя. Или забягнаха в планината.

Туризмът в Бутан

наистина е все още много далеч от причиняване на разврат на традиционния морал. Но и в Непал, където всичко е свободно и ври от всякакви чужденци, традиционната ценностна система ни най-малко не е развратена. Във всеки случай не са западните туристи, които са докарали призрака на маоизма да преброди Хималаите. Макар и с готовност да дават лептата си за революцията, ако им бъде поискана по планинските проходи. Защо тогава да ограничаваме гостите на Бутан? Има смисъл, само ако туризмът се разглежда като някаква временна напаст. Приземяване, братя, снишаване, докато отмине бурята. А междувременно отваряме вратите за свободно безвизово нахлуване на талази индийци от новозамогналата се бенгалска средна класа, които без всякакво съмнение ще влияят с личния си пример и поведение върху ценностната система на бутанчани.

Паро, Бутан

 

Падало се благоприятният ден за тази година, когато цялото население се строява в редици, седнало по турски на моравата в двора на двореца на кралицата майка. Будисткият патриарх на цял Бутан (Патриархът, доколкото разбирам, е административно назначен от светската власт – краля. Нещо като регент. Отделно си имало и един 4-годишен лама, преродена версия на истинския духовен водач на бутанския будизъм), увит от глава до пети в жълто минава по редиците и ги ръси със светена вода един по един.

Паро, Бутан

 

Това са няколко хиляди души, всички до един (с изключение на едно момченце на предучилищна възраст) са облечени в народните си носии или ученически униформи, които са също народни носии. Това ще рече – жакетчета с дълги поли (и високи токчета в градската версия) за жените и късополи сукманчета на голи баджаци с дълги чорапи за мъжете. Ако облечените по европейски като мене бяхме повече, бихме внесли прекалено много шум в картината.

Паро, Бутан

 

Народната носия е меко казано препоръчвана от държавата за всекидневно облекло.

Задължително при посещаването на държавни учрежения. За да подаде примерно прошение, в държавата Бутан, от гражданина, независимо от занаята му, се очаква да събуе дънките, анцуга и тениската с лика на Кърт Кобейн (или другарите му от сиатълското поколение в историята на рокенрола, което съдейки по тениските, има значителна база фенове в Тхимпу) и да облече народна носия на оризар, преди да прекрачи прага на учрежедението. Иначе го чака автоматично наказание, независимо от резолюцията по самото прошение. А за по-авторитетните здания от рода на храм, манастир и крепост и при всякакви ритуали и тържества, мъжете се увиват и в традиционни шалове, които с цвета си издават ранга в обществото – крал: жълт; министър: оранжев; висш чиновник: червен; член на простолюдието (член на ОФ, бълг.соц.): бял. Съществуват и няколко по-екзотични санове, белязани със синьо и зелено. Забравяне на шала се таксувало обикновено с глоба, а забравянето на цялата носия (примерно при опит да се вмъкнеш в манастира, дегизиран като чужденец) било обречено първо на неуспех, защото щели веднага да те разпознаят по расата (не е съвсем ясно как се различава бутанец от, примерно, тибетец или аруначалец, при положение, че бутанците от различните долини в собствената си страна са различни по раса и различните расово-етнически прослойки имат кръвна връзка с различни съседни народи), и второ – на затворническа присъда.

Паро, Бутан

 

На чуждениците се разрешават цивилни дрехи, даже от Gore-Tex, но пък им се искат писмени разрешения с подпис и печат за вход в дзонгите. Освен ако като мене просто не попитат полицая на входа “Може ли?” и той каже “Да, разбира се, заповядайте”. В дзонга Вангду в най-източната долина на Западен Бутан този метод изненадващо сработи. При което водачът ми се изприщи от напрежение, че е нарушена програмата и вероятно го чака нещо средно между глоба и затвор, независимо че чинно се е опасал с белия шал. А на мене пък ми отмъсти послушниче на видима възраст 9-10 години, което насериозно се зае със задачата да ме обучи на челопреклонно будистко идолопоклонство върху излъсканите каменни плочи. Упражнението не е толкова лесно, колкото би била една лицева опора, защото ръцете са заети да държат портрет на почитан будистки духовен водач над главата с лице обърнато към идола на олтара. Което е добре, защото да се правят обикновени лицеви опори в несвойствена религиозна среда е рисково начинание. Съдейки по горчивия опит на познат пътешественик, опитал се да си пораздвижи мускулите, докато чака смяна на самолет на летището в Н-ското петролно арабско емирство. Вместо в самолет се озовал се в карцер, защото лицевата опора се изтълкувала като обида към преобладаващата религия. А тук просто се плаща на идола в брой. В бутански нгултруми.

Уангду, Бутан

Другият герой, който седи рамо до рамо с Буда и Гуру Римпоче в бутанските храмове е

шабдрунг Нгаванг Намгял,

който е историческа личност от по-ново време, споил бутанците в една неделима нация, а също институционализирал баланса между духовното и светското управление. Повечето дзонги са строени по негово време и задължително разполагат с крило за духовната и крило за религиозната власт в съответната община. А по средата е Храмът.
– Шабдрунг Нгаванг Намгял е тибетец нали? – питам аз.
– Да, тибетец е – казва водачът, но изведнъж се изчервява и поправавя – Никакъв тибетец не е! Той е реинкарнация на нашия господ Буда.

Пунакха, Бутан

Ситар, шефът на водача е туристически агент от “старата школа”. Няма лош клиент, даже да би била туристическата му “група” от един човек (без група няма виза!). Живее на принципа, че трябва да се бачка ден и нощ! Много бира и никикви отпуски до 2011, когато доброволно щял да се пенсионира и да излезе в първата си отпуска. (Години по късно с изненада установих във facebook, че бил значително по-млад от мене, бел.авт.’11)

 

Паро, Бутан

 

Край Паро попаднах на съседски турнир по стрелба с лък.

Следобедно неделно развлечение. Мишената е на 140 метра. Стреля се с модерен олимпийски лък. Екипът, излишно е да се споменава, е същата традиционна оризарска носия. При улучване се танцува. Което ще рече, че следобедът преминава предимно в танци, защото не видях някой да пропусне. Танцуват и двата отбора, и дамите в публиката. Бутанското съответствие на мажоретки. Излишно е да се споменава, че и тяхната униформа е традиционната носия с пола до земята. Единствено монасите в публиката не танцуват, а въртят портативни молитвени барабанчета.

Паро, Бутан

 

Столицата Тхимпху е друг свят.

Автомобили, хотели, банки, банкомат. Един брой, не функционираш. Предполагам, че официално му включване в е планирано в рамките на тържествата за 101-годишнината на съвременната монархия през 2008). И светофарът е един брой. Функционира. Има и книжарница. Какво ли четат тия хора на родния си език дзонга? Доколкото има светски книги, всичките са на английски, а всичко останало е на църковно-тибетски. Имат запазен домейн за wikipedia (dz.) но не са го заченали още. Иначе интернетът функционира по кафенетата.

Столицата на Бутан – Тхимпху

Столицата на Бутан – Тхимпху

 

Тишината е първата паднала жертва на цивилизацията. Макар и да е видимо, че градът до онзи ден, едва ли не, е бил нищо повече от закътана планинска паланка, до която се е стигало по еднолентов път, в наши дни го е поразил бум на развитие и строителство. Пак в традиционния стил, но някак си нагоден за многоетажни стоманобетонни здания. С по-малко фалосчета по фасадите. И народът се стича от планините за по-добър поминък. Може ли да се намери баланс между желанията хем да се поддържа една вековна идилия още много векове непроменена, хем да се удържа на натиска на времето. Или желанието е хем да си държим дистанцията от останалия свят, хем да се отворим, но само дотолкова, че светът да знае, че сме тук и да оцени нашите достойнства, но без да нахълта и да обърне всичко надолу с главата. Трудна работа, ако сме разположени межу двама огромни и пренаселени съседи, отдавна забравили скрупулите си в това отношение.

Паро, Бутан

 

Бутанците се гордеят, че никога не са били колонизирани и са отблъснали всички нашественици в историята си, включително Чингиз хан. А днес от Индия наистина ли сте независими?

Като че ли ако решите да си доставите някакви блага от друго нясто, ще надскочите географското си положение – притиснати само от Индия до херметически затворената граница с китайски Тибет. Която исторически е била вратата на Бутан към света. А индийците са били загърбени като варвари от низините. Но по ирония на историята се е наложило да се обърнат към тях. И на практика да оставят цялото си съвременно развитие в ръцете на индийския бизнес, а външата си политика – в ръцете на големия брат в Ново Делхи. Все пак не са загубили формалната си независимост като съседното будистко княжество Сиким, което още през 1975 е вдигнало ръце пред неминуемото и се е съгласило да се включи като редови щат в индийската федерация.

Паро, Бутан

 

И докато в Непал омразният крал, оцелял при съмнителни обстоятелства в дворцовото клане от 2001, правеше всуе опити да абсолютизира властта си, а пакистанският президент – за пореден път преврат, този път – срещу себе си (как пък успява да ги прави тия преврати, всеки път като съм в района!), бутанският крал напротив – абдикира миналата година по своя мъдра воля, дарявайки народа си с демокрация (в комлект с две партии, които да я осмислят), така че синът му да започне на чисто и да се асоциира с новото време. Умерена доза политически пиар за пред света, трудно разбираема от самия бутански народ. Който хабер си няма какво точно е демокрация, как се употребява и каква практическа полза (ориз) има от нея. Хем е възпитан да се уповава в монарха за всичко и да приема решенията му безпрекословно като най-правилните във всяка ситуация, хем се чувства леко подведен, че монархът отказва да си изпълнява задълженията да взема всичките решения. Затова цялата пропагандна машина на бутанското кралство (т.е. един телевизионен канал с няколко часа на ден програма, приемана само там, където има ток, сигнал и телевизори на едно място, което се ограничава до столицата и една-две съседни долини) е заета ударно да разясни на народа, че обществените му задължения освен ходенето на църква, ще включват и избори на законодатели. Имате ли въпроси? Да: За кого да гласуваме Ваше величество? Няма как да не се сетя за първите перестроечни местни избори с “алтернативни” кандитати в края на 80-те в България, когато и без да бъде зададен тоя въпрос, отговорът биваше сведен настоятелно. Поне в поделенията на Българската народна армия. А тук кралят си играе на нерви с народа и премълчава отговора. Вместо това по новините показват как разпраща сестрите си да се образоват в чужбина и как разпорежда да се въведат радари за следене на ограничението за максимална скорост от 50 км/ч. Къде ти. Пътят повече от 20 и в правите участъци (каквито няма) не разрешава. Не ще и дума, в кадър на малкия екран – и от студиото, и от новинарските репортажи из страната, по новините, влизат само лица в народни носии. Все едно че съм попаднал в стар филм на Куросава. Или в изкуственият свят на холивудксото филмче Pleasantville. Експериментална утопия!

Д.’07

Очаквайте продължението

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Илюстрации:

Bhutan 2007

 

 

Други разкази свързани с Хималаите – на картата:

Щрихи от Франция – Селата на Париж (2): Епинет 4

Щрихи от Франция – Селата на Париж (2): Епинет

С днешния пътепис завършваме френската седмица на нашия сайт. През тази седмица обиколихме Бретан, Батиньол, вчера бяхме на Панаир на виното, а сега за последно ще разгледаме Епинет – едно от парижките села, описано прекрасно от Росица.

Приятно четене:

Селата на Париж

Епинет

20 октомври 2010 г.

Следващата сутрин е посветена на другото бившо село – Епинет. Разхождам се с местна придружителка по „Авеню дьо Клиши” и тя ми обяснява, че някога тук е била границата между двете села – Батиньол и Епинет. И ДО ДНЕС те не си ходели на гости, пазарували си, пиели си и всичко друго всеки на своята територия; само по време на уикендите било възможно някой да прескочи за нещо до другото „село”. После посочва с брадичката си една чупка, т.е. завойче към уличка, перпендикулярна на Авенюто, която никога, ама никога не бих забелязала сама, нищо, че за четвърти път съм в този квартал. Това е пасажът „Сите де фльор” (”Cite des fleurs”), който на картата на Париж можете да откриете просто като улица.

Пасаж „Сите де фльор” (”Cite des fleurs”) – Епинет, Париж

Пасаж „Сите де фльор” (”Cite des fleurs”)

Това „градче” вътре в селото Епинет е замислено и реализирано от двамата собственици на терена някъде към средата на 19 век. Договорили се много стриктно по всички въпроси – колко етажи да имат сградите, вида на фасадите, задължителна градина и по две задължителни дървета пред всяка къща, огради… И до днес правилата на основоположниците се спазват стриктно от живеещите и поддържащите самостоятелния статут на това населено място. Пасъжът е частен в известен смисъл, дълъг е около 320 метра и е отворен за посетители – немоторизирани, без колела и кучета, от 7 сутринта до 19 вечерта. В неделя и в празнични дни – до 13 часа. Говори се, че Карла Бруни, съпругата на Саркози, е собственик на къща в подобно „сите”. Кое е точно ситето обаче – не мога да кажа, защото не научих.

Cité des Fleurs, 75017 Париж, Франция

Само няколко крачки ни делят от Авенюто, а чувството е, че си напуснал Париж. Спокойствие и тишина. Сградите са прекрасни, а разнообразието на задължителните дървета е невероятно:

Пасаж „Сите де фльор” (”Cite des fleurs”) – Епинет, Париж

Пасажът „Сите де фльор”

Пасаж „Сите де фльор” (”Cite des fleurs”) – Епинет, Париж

Пасажът „Сите де фльор”

Пасаж „Сите де фльор” (”Cite des fleurs”) – Епинет, Париж

Пасажът „Сите де фльор”

Пасаж „Сите де фльор” (”Cite des fleurs”) – Епинет, Париж

Пасажът „Сите де фльор” – снимка заради галския петел




Разходката ни продължава до XVIII-ти арондисман,

водачката ми се оказва експерт по пасажите и ето какви чудесии откриваме, ще се досетите ли откъде са тези къщи, ако надписите липсват?

пасаж, наричан „Вила...” – Париж

пасаж, наричан „Вила...”

Къща в Париж

и такива къщи има в Париж

Пасаж в XVIII арондисман – Париж

Пасаж в XVIII арондисман


Kъща в пасаж в XVIII арондисман – Париж

Kъща в пасаж в XVIII арондисман

Пасаж в XVIII арондисман – Париж

Пасаж в XVIII арондисман

Докато надникваме по тези местенца си давам сметка колко туристически поглед съм имала върху Париж – независимо от множеството потайности, които съм видяла, посетила и описала до днес. / http://patepis.com/?p=4455http://patepis.com/?p=4610 /. Започва да ме обзема паника за НЕЗНАНИЕТО ми на множество факти от историята на София – града, в който живея, импулсивно взимам решение да тръгна с фотоапарат в река и да снимам хубави софийски къщи. И ще го направя, пък после ще ви показвам албумите 🙂

Наближава момента за раздяла с новата ми приятелка, която ми отвори очите за един друг Париж – различен от досегашните ми представи и спомени. Връщайки се към „Клиши”, разглеждаме старите железопътни линии, снабдявали селото с провизии от север, после използвани за военни цели, после се спираме за по-дълго пред някогашните общежития или социални жилища за бедни, до тях са по-новите, до тях – съвременните, в които живеят работещите бедни (тези, на които доходите не достигат, за да живеят на свободен наем, въпреки че работят). Л. открива знаци от миналото върху множество сгради, аз спирам да снимам и едва я следвам. Последният парижки феномен, на който тя ми обръща внимание, е „миенето” на улиците – просто се отпушва една шахта, водата тече така, че ти си мислиш за повреда, НО НЕ Е ПОВРЕДА, а мързел… Тонове фасове бавно се придвижват по образуваните до тротоарите „рекички”, хората пушат навън, вътре е забранено. Мнооого парижко:

Така се мият улиците в Париж

Така се мият улиците в Париж


Разделихме се в парка зад моя хотел – нов парк, вече населен с деца, майки, разхождащи се хора, спортисти…

Пасаж в XVIII арондисман – Париж


Още снимки:

http://royak.snimka.bg/europe/paris-xvii-eme-france-2010.544058

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът