Archive for the tag 'къща'

ян. 04 2016

Сулавеси, Индонезия

За много години, мили читателки и читатели! Искрено ви желая през Новата година да сте здрави и намерите това, което търсите, а най-силно ви желая да знаете какво наистина търсите 🙂 Новата година откриваме с остров Сулавеси в Индонезия. Приятно четене: Сулавеси, Индонезия ни посреща с гледката на наводнени ниви, пътища и села. Дори пистата […]

3 коментара

ян. 17 2014

Към Ахтопол по брега

Продължаваме черноморската поредиц на Юрий. С него днес от Синеморец ще тръгнем по брега към Ахтопол. Приятно четене: Към Ахтопол по брега тръгвайки от Синеморец След ден поех на север. Този път към Ахтопол, пак покрай брега. Пътеките за там са доста по-безопасни от тези към Силистар и само жулещото слънце бе единственият ми враг. […]

One response so far

февр. 15 2013

Созопол на младини

Оня ден покрай едно-две изразяни дървета в „престижните“ южни райони на София, във фейса стана интересна дискусия за неизбежното им превръщане в гето. Вероятно съм последния човек, който ще жали за минали времена, но днешният ни разказ ще бъде за едно място от времето, когато не беше гето. 

Приятно четене и, ако си мислите, че младежта е разхактена и че това доникъде няма да доведе, да знаете, че се присъединявате към мнението на египтяните още от Древното царство 🙂

Созопол на младини

 

Созопол - централен плаж

Когато видях за пръв път Созопол, бях осемгодишна.

От Бургас пътувахме с малко корабче, май се казваше „Емона”, клатеше силно и не се чувствах особено добре. Родителите ми бяха вече разведени и бях само с татко. Всъщност това продължи години наред – с него летувахме и във Варна, и в Несебър, и на Слънчев бряг, но сърцето ми остана в Созопол.

Помня го с разстланите по улиците мрежи и кърпещите ги рибари… с фабриката и димящия й комин, изхвърлящ лепкава пепел… риболовните кораби и старите лодки на пристанището… хазяйките с техния силен акцент и множеството гръцки думи… Имаше една поща, едно казино, един плаж. Харманите бяха „много далеч”, а на Каваците се ходеше на екскурзия – често в каросерията на някой раздрънкан камион.

И до днес се водят спорове кой пръв е открил Созопол за летуване – художниците или писателите.

Всъщност с годините бази имаше всякакви – на художниците на носа на Стария град, на писателите долу на разклона между стария и новия квартал, а горе на хълма беше Рабиз (предполагам, че съкращение от РАБотническо ИЗкуство) – там идваха актьори и театрали. Последни дойдоха кинаджиите – тяхната база беше в центъра на Харманите до ресторант „Чайка”. Всички курортисти-интелектуалци нощуваха по частни квартири, а се хранеха в столовите на ”базите” си. След вечеря една част се изнасяха в казиното, друга – тези с по-малки деца – опъваха маси в дворовете. Пържена риба, памид и сладки приказки – какво повече му е нужно на човек!

Преди известно време, ровейки из Интернет, открих снимка, предполагам от края на 60-те години.

Созопол на младини

Тази розовееща къщичка

на преден план е базата за “творчески отдих” на Съюза на писателите. През 60-те и 70-те години там ходеха по-бохемстващите и по-неиздигнати официозно писатели – Петър Незнакомов, Върбан Стаматов (преди да си купи къщата в Ахтопол), Веселин Андреев, Наско Мандаджиев… , е и баща ми, разбира се – разкошни сътрапезници и събеседници. Не включвам сред тях Славчо Чернишев – той трайно се засели в Созопол, ходеше с рибарска фанелка и даже се поклащаше като стар моряк. По-късно към него се присъедини и актьорът Досьо Досев – и до днес е там, в малката си къщичка, от която се вижда и чува морето.

 

На никой не му хрумна да пристроява и надстроява „станцията”, даже душът беше първоначално до къщата, а по-късно приспособиха една част за тоалетна и баня с топла (!) вода – нечуван лукс за ония години. Имаше по две стаи на етаж – долу голямата бе за командирования от София готвач и семейството му, а горната голяма се пазеше, ако някое началство реши ненадейно да дойде. Смокинята, под чиито клони след години сядахме на сянка, а вечер на разпивка, още не е посадена.

 

Вдясно беше къщата на местния фотограф:

„Кой ме вика, кой ми чука – фото Мексико е тука!”. Сутрин обикаляше по плажа с разкошна „мексиканска” сламена шапка, децата умираха да се снимат с нея, следобед проявяваше снимките, а вечерта поизгорелите клиенти си получаваха портретите. Под нея до плажа бе къщата на бай Димитър Просветата. Наемателите му се хранеха при нас, мисля, че Пецата Незнакомов обикновено отсядаше там.

Вляво от базата е така нареченото „ново” лятно кино. Старото беше в Стария град, но затворено. Ние, сядахме на терасата на втория етаж, а някои се покатерваха даже на покрива, и гледахме кино „без пари”. Всъщност за билети човек трябваше да се нареди часове по-рано. Повечето от родителите изпращаха децата на кино, за да си отдъхнат поне два часа от тях и от първите редове се вдигаше такъв шум, че често не можеше да се чуе звукът от екрана. Докато прожекционистът сменяше ролките (в началото киномашината беше една и за да се смени ролката се правеше кратка пауза), разпоредителките се опитваха да внесат ред и даже изкарваха най-развилнелите се малчугани. Но спасение нямаше – те се покатерваха на оградата и викаха оттам.

Созопол, България

Какви са сградите най-ляво на снимката не помня, тях бързо ги махнаха, но зад киното бе царството на магарето Марко. Царственият му рев огласяваше надалеч и предизвикваше доста ругатни от жадните за сън курортисти, но това хич не го притесняваше. Единственият начин да го умилостивиш бе да му дадеш малко магарешки тръни за похапване.

Под дебелите сенки на „градската градина”

имаше павилион за газирани напитки – ягода, мента, лимон, малина, виолетка – поне 7 -8 вида. Дават ти чашата, ти бързо я изпиваш, защото опашката чака, после чичкото я изплаква на едно автоматче и хайде “следващия, моля”. Понякога това беше единствената вода, която можеше да се намери в безводния курорт. По-късно будката се премести на площадчето в Стария град – между казиното и кафенето. Имаше и в Новия, ама там сиропите не струваха, пък и чашите хич не ги плакнеха, та можеше да пиеш мента с дъх на виолетки.

Созопол на младини

 

Базата на художниците бе на носа до старото училище. Прекрасна стара къща, на която по-късно направиха покрита тераса. Долу се разбиваха вълните, а горе се пиеше и пееше. И там съм летувала, но нещо не помня някой да е вадил платна и бои да рисува – все пак това е почивка! През 70-те прекарах едно чудесно лято с колегите на майка ми – не стигахме до плажа, печахме се на скалите, даже понякога ни домързяваше да ходим и да обядваме, а когато децата заспиваха, четяхме на глас „Майстора и Маргарита”. Но за това вече съм разказвала тук

Созопол на младини

Когато рокендролът беше млад :)

Годините минаваха, аз вече ходех сама на море и прекарвах в Созопол поне месец. Отдавна бях станала свой човек и вече се деляхме на „курортистите” и „ние”. Рядко отсядах в базата, но продължавах да се храня там. Преместих се в квартирата, която татко използваше години наред – при

прословутата созополска хазайка Анна Батиньоти.

Ето я

Созопол на младини

 

 

Не беше голяма – само три стаи горе и малка вътрешна тоалетна долу. Татко вземаше голямата стая с изглед към морето и старинен месингов полилей, а аз в една малка, почти килерче, но я има на снимката – тази с бялото перде. Всъщност вече не ходех “с татко на море” и внимавах даже да не сме по едно и също време в една квартира, защото контролът щеше да бъде…

Къщата на леля Анна неизменно присъстваше във всички рекламни материали за града, но нея рядко я снимаха. Все пак я открих – в неизменната си басмяна рокля, къси чорапи и рошави коси (момичето вдясно не съм аз).

Созополска хазайка

 

 

Къщата й нямаше двор, а къса леко наклонена уличка – там вечер се вадеше маса, краката й се подпираха, за да не клати, постилаше се бяла покривка и…

Така една вечер, може би 1976-7 година, се прибирах доста късно и тамън се чудех как по-тихо да мина покрай вечно пазещата ме и любопитна хазайка, когато видях отпред седнали красивата Дона, тогава щастливо омъжена за англичанин, но винаги идваща на море сама, и двама старомодно ухажващи я кавалери – поетите Веселин Андреев и Славчо Чернишев. На масата – студено вино, филе от акула и карагьоз.

Е, присламчих се и мълчаливо слушах, но после събрах сили и аз да се включа. Тогава имах невъзможния мерак да заснема филм “Къде бях на 9-ти септември 1944″, в който свидетелите да разказват ИСТИНАТА, ама истинската истина* Вече бях чула разказа на Теньо (Стефан) Кънчев, попитах и Весо, не ми отговори пряко, но заразказва неща, които тогава не се говореха. Виното развързваше езика, миришеше на море и смокини, масата се клатеше, но не разляхме нито капка…

Созопол на младини

Авторката

Такава бях през 70-те години, именно в периода, за който разказвам. Май не си приличам много, но поне отзад се вижда площадчето през Старото кафене.

===

Ако ми е скъпо нещо в Созопол, това са вечерите и нощите.

Независимо къде – в морското казиното, в ресторанта, в някое от двете капанчета, наричани „Очите”, защото са на носа на залива, в малък двор или направо на плажа.

Помня казиното като малка – татко и приятелите му си говорят, а аз стоя пред оркестъра и слушам певицата, която пееше за сините канарчета и за Марина. Помня го и като вече пораснала – никога нямаше места, сбутвахме се по десетина човека на маса за шест, но имахме приятели келнери, които винаги намираха къде да ни приютят. После ни даваха тефтера, всеки поръчваше, пренасяше си поръчката, записваше, а накрая оставаше и парите – понякога и направо в портмонето… Даже не вярвам, че се е случвало. Това продължи докато веднъж не решихме да направим най-голямата възможна маса. Беше края на сезона и задната част на казиното вече не работеше официално. Именно там всеки новодошъл приятел и компанията му си донасяше масата и я слагаше до другите. Наредихме виеща се верига от поне 20 маси – и всичките се познавахме от години. Май така ни премина ищяхът да сядаме заедно. На следващата вечер всеки си беше на отделна маса.

Созопол

 

През 70-те в залива на пристанището пристигна прословутият Сал-бар.

Той си имаше собствен двигател и при тихо време се местеше заедно с наелите го курортисти до съседното пристанище. На сал-бара беше нашето спасение, когато затвореха кръчмите. Свиреше тиха упадъчна музика, пиеше се кампари, уиски и незнайно защо – шампанско. Барът нямаше парапет, а някакви табуретки, за които уж се връзваха корабните въжета. Та една нощ от такава „табуретка” с цялата си двуметрова дължина падна доста почерпения Петко. Добре, че барът бе в плиткия залив с лодките на док, ние се развикахме, а от тинята се показа белият костюм и усмихнатото лице. Държеше чашата в ръка – „не я разлях!”.

Другото място след полунощ бяха „Очите”. Харесвах повече това в Стария град – няколко маси, сгъваеми дървени столове и „Памид” на бутилки. За мезе препечени чирози с оцет, чесън и копър. Помня една вечер, току-що бях дошла и от алчност за слънце бая бях поизгоряла. Седях върху якето си, защото краката ме боляха, слушах вълните, гледах фара и ми беше хубаво, хубаво… Не вярвах, че може още! Но можеше – заваля топъл дъжд, едрите му капки изстудяваха прегрятите ми бедра и рамена. Колко е хубаво да си малко над 20!

На следващата година „Окото” вече не съществуваше – на негово място главният архитект си построи къщата (не е хубава) и ние се преместихме на Харманите. Там капанчето беше на самия нос до бункера и работеше до по-късно, тъй като шумът не пречеше на никого. Но имаше един проблем. За да се стигне до него, трябваше да се мине през територията на бившия лагер на ТПК „Хигиена”, а септичните ями не бяха добре затворени. Само за едно лято в тях паднаха две жени, едната пред очите ми – добре, че ямата не беше много дълбока. На „Боруна” се събираха местните момчета и ние, некурортистите. Понякога имаше мързеливи свалки, леки пререкания, но до търкал рядко се стигаше.

През 70-те години

на „Каваците” вече имаше бунгала, ресторант и най-важното – бар! А в Созопол се появиха и файтони.

Това ни изкушаваше да съчетаем двете удоволствия. На файтона се качваха дамите, а момчетата поемаха пеша по прекия път – понякога стигаха преди нас, тъй като конете трудно дърпаха по нанагорнището. А една нощ, когато решихме да се приберем по-рано т.е. около два часа, взехме файтона и на връщане. Бяхме по-малко хора, кочияшът беше на кеф, не искаше да товари повече конете и мина по обиколния път през носа. Леле, какво чудо! Топла лятна нощ, ярки звезди, шумът на вълните и конският тропот по асфалта – на човек му се искаше това удоволствие никога да не свършва.

Созопол

 

 

===

А нощта винаги приключваше с разходка до центъра. Там се събираха последните оцелели остатъци от шумните компании – вече по-тихи, по-изморени и по-романтични. Сядахме на топлия бордюр до градската градина, винаги отнякъде се намираше китара и Малкия Бъндарак или Жоро Минчев я поемаше… Тогава за нас рок-енд-рола беше млад.

Всъщност младите бяхме ние и светът беше по-свеж, по-ароматен, по-цветен.

Но времето тече и животът се променя.

В края на 80-те години Созопол стана прекалено моден

и шумен за моя вкус и аз и приятелите ми поехме на юг – на палатки на Алепу и Градина, после Варвара, а после съвсем се отказахме от Черноморието. Много години все се канех да се върна по старите места, но не събрах сили. Искам да запазя спомена за любимия ми град без бутафорните крепостни стени, без мутробарока и многоетажните хотели, без кича и чалгата във всичките й проявления. Сега други хора трупат спомени там.

А следващите поколения намират своите места, своите къщи, своите кръчми…

Защото „има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето… Време за прегръщане и време за отдалечаване от прегръщането. Време за придобиване и време за изгубване… Време за мълчане и време за говорене… Направи всяко нещо хубаво на времето му…”

Созопол

Забележка: В поста си за Созопол, освен свои съм използвала и снимки, намерени в Интернет. А тази чудесна панорамна снимка открих на страницата http://perchinkov.com/avtorentacar/show/26 . Перчинков се е постарал да снима от същата гледна точка като на някои стари снимки от 50-те и 60-те години. Надявам се, че няма нищо против да ги използвам с некомерсиална цел. Първата жълта сграда в дясно е базата на Съюза на писателите – надстроена и модернизирана – не зная кой я използва сега.

 

*Послепис 1: а филма така и не заснех. Не че не ми позволиха, но никой не посмя да застане пред камера. Единствено Максим Наимович, вече знаещ, че е болен от рак. Разказа, но ме помоли, ако въобще ми позволят да го излъча, да е след смъртта му. Чинно отделих 16 милиметровата ролка с тази част от интервюто и като пълен глупак и наивник я сложих в кутията с останалия материал. Да ви казвам ли, че изчезна само тя. И то много скоро след това. Още не мога да си простя, че не я взех.

 

2 Послепис: Във вестник “Сега” прочетох нещо от Рангел Вълчанов, което е в съзвучие и с моите спомени. Ще си позволя да го цитирам:

“… когато Созопол беше Созопол и когато голяма част от вас са били малолетни и невинни във всяко отношение, когато градът не беше пострадал от строителните упражнения на архитектите, когато между сградите духаше морският вятър и всяка къща беше личност и уважаваше своята съседка, тогава аз дойдох за първи път в този град. Заобичах го такъв, какъвто бе, и с мъка посрещах неговите възрастови изменения, които ми напомнят и за моите. Уви! По онова време Харманите не бяха тия Хармани. Бежанските къщи, малко на брой, кротки, приветливи със своите бледосини лица, гледаха морето, небето и самораслите треви, пожълтели от морското лято…”

Не бих могла да го кажа толкова хубаво.

Рангел наистина обича Созопол. Много години той идваше там, даже си построи яхта и я нарече на своята дъщеря Ани. Едно лято и аз се качих на нея – бяхме тримата с режисьора Георги Стоянов и стигнахме чак до Алепу, но това вече е друга история.

То созополските истории край нямат…

 

Автор: Павлина Д.

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Ретро – разкази – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

3 коментара

Ное. 12 2012

Защо в Англия валят… кучета и котки ?

 Пътеписът ни днес ще бъде архитекурно-лингвистичен 😉 За мене лично беше откритие, че в Англия има такива валежи, но … оставете моя балкански поглед 😉 И все пак – защо?

Приятно четене:

Защо в Англия валят кучета и котки?

 

Според oбщоприетото схващане, във Великобритания всеки ден вали. Местните метеоролози обаче твърдят: Това не е вярно! Има и дни, когато над цялото Обединено кралство не пада и капка дъжд. Но въпреки това, винаги е препоръчително човек да е облечен с водоустойчиво облекло или моля, поне си носете чадър! 🙂

Мм-да. Доколкото имам лични впечатления, и аз мисля, че в Англия никога не може да се каже, че денят се познава по сутринта. Относно времето, разбира се. Защото може да е слънчево и след час да завали, после пак да грейне, пак да повали… И така цял ден. А може да бъде и 24 часа мрачно, студено и дъжд. Без значение, че е юли или август. Или януари.
Но вероятно сте чували и знаменитата фраза /идиом/ „Raining  cats and dogs“, с която англичаните поясняват, че навън „Вали като из ведро“. Странно, защото изразът буквално означава „валят котки и кучета“ 🙂
Интересно, а как ли се е появил?
Любопитни хора са си правили труда да търсят и изследват корените на този израз, но така и все още не е категорично доказан първоизточника.
Но една от версиите, която на мен ми допада, а и ми звучи логично, тръгва от онова далечно време, когато в земите на бъдещата държава Великобритания са живеели скоти, пикти, келти, нормани, англи…

Всъщност, вижте първо тези къщички. Почти като от приказка 🙂

Къща със сламен покрив, Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Дали бих поживяла тук?  😉

Или тази?

Къща със сламен покрив, Англия

Съвременни къщи със сламени покриви. И са симпатични, нали?

 

Сламените покриви /Thatching/

са се появили мноого далеч във времето назад. Преди да се сетят да си правят керемиди, хората покривали къщите си със слама, с клони и шума, с каменни плочи – каквото имали под ръка.
В Британия като материал използвали водна тръстика, която се въдела в изобилие из блатистите райони на източна Англия, а също и по-дебелите и плътни стъбла от житни култури – жито, ръж и т.н.

Англия, Великобритания
Сламени покриви имали и вятърните мелници, и къщичките на пазачите край морските фарове, кметствата и въобще всички обществени сгради. Дори покривите на Националната банка и на театър „Глобус“ в Лондон, където през 17 век се представяли всички пиеси на Шекспир, били от слама…
Почти до края на 18 век във Великобритания, както и в голяма част от Европа, сламените покриви си били най-естествено нещо, особено в провинциалните градчета и села.
С развитието на манифактурата се появили керемидите и други покривни материали, а сламените покриви постепенно се превърнали в символ на бедност.

 

Къща със сламен покрив, Шотландия

Горките бедни хора тук… (това къще е някъде в Шотландия)

 

През последните 30 години обаче, сламените покриви отново започват да се връщат на мода. Но вече те не са символ на мизерия, а точно обратното, на богатство. „Тачирането“ /от thatching/ , т.е. полагането на сламен покрив, е ръчна, трудноемка и пипкава работа. И се прави само от квалифицирани специалисти. Качествено направеният покрив може да издържи около 50 години!

Къща със сламен покрив, Англия

Селски къщи в Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Селска къща в Англия

 

Добре направеният сламен покрив не изисква специална поддръжка. В днешно време в Англия обикновено на 10-15 години се налага по-сериозен технически преглед и ремонт, или полагане на нов слой слама. Често покривите на по-старите къщи изглеждат доста дебели и като надвиснали, но това е така, защото според традицията, когато се „ъпгрейдва“ покрива, т.е. обновява, новият пласт слама се поставя върху стария. Така покривът става все по-дебел и все по-изолиращ.
Според статистиката, в Англия има вече над 250 сгради, чиито сламени покриви са положени още преди 500 години! А това означава, че лесно може да се разбере от какви точно слами са си правели покривите англичаните преди пет века.

Но въпросът беше

защо „валят кучета и котки“ 😉

Ами, имало едно време… т.е. в стаари, стари времена, когато къщите били ниски и със сламени покриви, не било трудно за по-дребните животни, като котки и кучета, да се покатерват на покрива. За разните буболечки, гущерчета и мишоци не говорим – (със сигурност) те са си се завирали там, по подразбиране 😀  Щото в дъжд и студ сламата си е явно удобно и топло убежище. Само че при по-силен дъжд ставала и доста хлъзгава. И тогава… бедните животинки просто се подхлъзвали, пързулвали се по покрива и тупвали на разкаляната земя. Та, ето защо било то „raining cats and dogs“ – И така до ден днешен 😀

Къща със сламен покрив, Англия

Красива къща

 

С няколко думи, принципът на полагане на покрива е следният:


Сламата се прави на връзки, които се връзват със стоманена тел, неръждавейка. Тези връзки се нареждат по периметъра на покрива и отдолу нагоре, и се захващат/връзват за дървеното скеле отдолу.

 

Къща със сламен покрив, Англия

Полагане на сламата

 

Къща със сламен покрив, Англия

Покриване на покрива

 

 

Следва изравняване, разчесване и изглаждане на сламата със специални стъргалки, някои приличат на ония, големите назъбени шпакли за работа с теракол.

 

Къща със сламен покрив, Англия

Заглаждане на сламата

Къща със сламен покрив, Англия

Накрая се подравняват краищата

Къща със сламен покрив, Англия

А така изглежда покрива отвътре

Най-накрая сламата се обработва с огнеупорни и водоустойчиви вещества.
И най-най- на финала режат лентата и пият по едно уиски за добре свършената работа… А, и си говорят за времето, ъф корс 😉   Айде, честито!  😉
Такива ми ти работи. Процесът на покриване на покрива може да трае от няколко дни до няколко седмици.
Майсторът на този вид покриви се нарича „татчър“… Хм, иде ми въпрос: Яя… дали пък на Маргарет Татчър някой й дедо не е бил  баш майстор-покривар, тогава? 😀

Къща със сламен покрив, Англия

Селска къща

 

Къща със сламен покрив, Англия

Провинциално градче, в което явно живеят богаташи :)

 

В интерес на истината, трябва да кажа, че за „вали като из ведро“ англичаните използват и друг израз – „It’s pouring wet“, което буквално е „вали мокро“. Пустите му англичани, ами нали е дъжд!
Но, идеята беше за… вижте заглавието 😉

И още няколко снимки, преди да си кажем баай!  😉

 

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия – джиджени покриви, с украси  :)

Къща със сламен покрив, Англия

Някъде из добрата стара провинциална Англия  ;)

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Еемии… Англия!  :)

Къща със сламен покрив, Англия

Офф… ми, не е ли готина?  :)

Къща със сламен покрив, Англия

Другия път ей тук ще седна да пия една бира! Кой ще дойде с мен?  ;)

Къща със сламен покрив, Англия

Завършвам с тази красавица. Дано да си живеят щастливо обитателите й :)

Снимките без лого са от свободен достъп от интернет.

Автор и на половината снимки: Вили  044_tender

 

 

Други разкази свързани с Другата Англия – на картата:

 

 

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИТЕ 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

5 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version