Archive for the tag 'Кухня и ресторанти'

май 07 2012

От Пном Пен до Сием Реп, Камбоджа

 Предупреждение: който е гнуслив, да не чете!

 Иначе днес ще вземем автобуса от Пном Пен и ще тръгнем към Сием Реп, заедно с Жени и Стефан 🙂 В столицата Пном Пен вече ходихме 🙂

Приятно четене:

 

 

От Пном Пен до Сием Реп, Камбоджа

29 януари , 2012, сл.Хр., ден 9-ти от пътуването из ЮИ Азия

( За този ден ще разкаже Стефан – моя спътник в пътуването и живота, щото някой неща са…. мааалко смущаващи)

За пътя до

Сием Реп,

градът известен повече със близкия Анкор, сме избрали да пътуваме с автобус, купили сме билети и по наш си навик сме на „автогарата” поне 30-40 мин по-рано (водя епична борба да намаля това време с 10-20 мин). Още щом влизаме и си показваме билетите, усмихната камбоджанка, облечена в бяла ризка, ни чекираха (в буквалния смисъл) и с усмивка подвиква да ни поемат багажа директно от тук-тука. Който е пътувал скоро по нашенските междуградски автобуси, ще разбере разликата.  Всъщност автогарата е двора на Меконг експрес, една от безбройните автобусни фирми, натъпкан с  прилични автобуси. Дори  под опънат брезент си имат и заведение за хранене. Кухнята за готвене е един шкаф с котлони, върху който са наредени всякакви странно изглеждащи неща, огромен казан със супа, голяма купа с фиде. Все още не сме се престрашили да ядем по такива места, затова след няколкоминутни обяснения на менюто,  си поръчвам обикновено черно кафе. Сервират ми го в чаша с големината на кофичка от кисело мляко. Горд че един бледолик е рискувал да седне при него, собственика с огромна усмивка ни сервира и някакви домашно направени курабии като бонус. Жени пак започва да се притеснява че ще изтървем транспорта заради мераците ми да пробвам всичко.

В автобуса се забелязват и туристи, решили като нас да рискуват с обикновените автобуси. 5 минути след потеглянето същата дама, явно играеща ролята на стюардеса, започва дъъълга тирада с обяснение що за фирма сме си избрали, що за град е столицата им и закъде пътува автобуса. На три езика – камбоджански, английски и виетнамски. Докато тя бърбори ни раздават мокри кърпички , бутилка вода и сандвич в картонена опаковка. От лекция, изнесена на странен английски, успяваме да хванем само „ Сием Реп” което ни действа отпускащо, че все пак не сме объркали посоките в бързината да се изнесем от този град. Следва баавно и мъчително напускане на града по все още празните улици.Часът е едва 7.30.

Пътят не е лош, като се има предвид че есента отново са имали проливни мусони и страхотни наводнения. Но не може да се движим с кой знае каква скорост поради многото претъпкани пикапи и безброините моторчета, затрупани със всякаква стока. Примиряваме се някакси че ще е едно дълго, дълго пътуване. Чакат ни 320 км и поне 5 часа път.

Към Сием Реп, Камбоджа

 

 

Постепенно край пътя започват да се появяват къщички. С огромни ровове пред тях, сигурно да събират вода през дъждовния сезон. Дървени двуетажни къщи, със дървени или сламени покриви. Вдигнати на колове. Голяма част са дори и без прозорци и врати. Първия етаж не е застроен и явно се ползва за склад или като дневна- тук-там се виждат местни , седнали на сянка в сумрака около масата или просто излегнали се в опънатите хамаци. Покрай пътя са подредени електрическите стълбове, но към много малко къщи има жици. Повечето живеят без ток, без вода, без врати и прозорци дори. Е това е бедност! Истинска.

Сещам се за нашите си тревоги и мрънкания, че сме много , ама много бедни. Нищо че всеки има мобилен телефон, цветен телевизор, кабелна, пералня… Извинявам се за отклонението. Това е друга тема.

 Към Сием Реп, Камбоджа

 Пред повечето е ужасна мръсотия, всеки си е хвърлял боклука направо през „прозорците” на втория етаж. Е, пред някоя си е чисто и изметено. Но пред повечето е мръсно. Да им се чудиш на мързела. Или на отчаянието и непукизма,  Все повече и повече започва да се набива мизерията и бедността на камбоджанците. Като се сещам предния ден какво беше в Пном Пен, няма как да очакваме нещо коренно различно по селата.

Кампонг Тхом, Камбоджа

 

След 2 часа и половина правим половинчасова почивка в място наречено

Кампун Том

Градче, център на провинция Kampong Tom. Спрели сме в центъра, пред

местния  пазар

Само че докато слизаме, стюардесата ни стряска, просъсквайки „Не яжте тук!”. Озадачени, тръгваме  след нея за да видим Тя къде ще яде. Никъде. Момичето си купува цигари от една от многото сергии. А сега, де. Бях решил да рискувам и да пробвам крайпътната кухня. Всякакви плодове, храни по сергиите. Кръчмички с маси и покривки дори. Само че ние гледаме отстрани това „ опасно” място (не че на някой друг му пука). Докато не виждаме това което всеки се е питал- Наистина ли има такива неща и дали наистина се ядат!

Добър апетит

Огромни тави с пържени бубулечки –хлебарки , скакалци, скорпиони...

Tави с пържени буболечки – хлебарки , скакалци, скорпиони

... гарнирани със ситно нарязани люти чушлета и поправки

Хлебарки за обяд

мммм, вкуснооооо :)

 

 

 

 

Зяпаме  като омагьосани…  Верно е, има и такива неща! А щом се продават, значи някой ги купува. А щом се купуват, значи наистина се ядът. След няколко минутно пулене, заобиколени от останалите също невярващи на очите си чужденци, не устоявам на изкушението и на продължителните подканяния на продавачката.След кратко колебание решавам да опитам  от „ ееей тия, мадам” А, то било скакалци! На вкус е като пържена скарида. Нищо особено. Само дето са се увлекли с подправките и олиото. Не така мислят останалите бледолики, които невярващи на очите си че някой с техния цвят на кожата  е дръзнал да си хапне пържени пълзящи твари, изчаквайки ме да приключа с дегустацията, любопитстват –

„ Мистър, Вие… откъде сте?”  „От Румъния !!!”

отсичам доволен, че съм забил още един пирон в ковчега на северните ни съседи, дето ни пречат да влезем в така мечтания Шенген. Не че до тук някой знаеше какво и къде е Бун-га-рия. Трябваше да им кажа че съм руснак. За тях братушките и без това са странни. Така ,де.  Няма да излагаме родината,я! Храната на бедните, много протеини- опитвам се да обясня аз на  онемелите бледоликите. Възмутени, обръщат ми гръб и продължават с гледането по сергиите. Е, после в автобуса ме гледат със скрито любопитство дали няма да ми стане нещо…

Следващата част от пътуването преминава в дрямка или снимки на крайпътната камбоджанска действителност, която не само не се променя а и се влошава от към хигиенно-битовите условия на живот. Айде,бе, няма стигане тоя Сием Реп! В края на всяко едно продължително пътуване ни налягат съмненията дали сме избрали правилния начин за придвижване „Скръндза, за някой и друг долар се друсаме като бедни кхмери” или започват въпросите помежду ни „Ти що не даде по-добро предложение”.

Разбираме че наближаваме, когато къщите вече са с врати и прозорци, дворовете са по-чисти, по-подредени. Дори и Лендкруизъри се виждат пред някоя сламена колиба. А, и тук-туци с бели в тях се пречкат на автобуса. Автогарата си е типична соц автогара, само че извън града. Умно. Така щем-нещем наемаме някакво превозно средство и оставяме по още някой долар. Примирявам се че ще трябва да гледам доволната физиономия на някой бакшиш, след като сме се убедили от картата че избрания гестхаус наистина, ама наистина, е дооста далеко. Следва изненада!  От прозореца на автобуса виждам мьничък черничък камбоджанец, с бял лист пред гърдите си на който с големи букви пише “Mr.RUSEV”. Любезния тук-тукаджия от Пном Пен е пратил някой негов роднина, доволен от 1$ бакшиш който получи. Гордо слизаме от автобуса и демонстративно, напук на възмутените бледолики дето все още не искат да комуникират с нас, показваме  на хлапето кой е нашия багаж.Часът е 15:30 и  обявените 5 часа пътуване са станали 8.

Сием Реп, Камбоджа

 

Гестхауза се оказва страхотно малко хотелче! След като поне два пъти сме се уверили че точно това е “Mom’s guesthouse” ( да не се бърка с mummy’s guesthouse), събуваме сандалите пред входа и пристъпваме по хладния излъскан мрамор. Ееее, тия ще ме довършат! След всичката мизерия и бедност по пътя, кръчмата-хотел от снощи, Руския пазар в Пном Пен, това тук си е направо Шератон. Че и басейн си има в задния двор! Докато оправяме регистрирането на рецепцията (истинска рецепция с усмихнат до разчекване камбоджанец, не барплот с пиян брадясъл австралиец)! Младо семейство бели, и руси, с малко детенце ни гледат любопитно.” Мацката ме хареса” шегувам се със Жени и я оглеждам безсрамно. Докато не проговаря и тя. А, братушки.

-Що дирите тук пък Вие? И то с това малко дете? Ааа, само на една годинка ли е? Какво, от четири месеца обикаляте и се радвате на азиатската култура?

Чудя се на обясненията на руснака, убеждавайки се защо всички ги мислят за друго разклонение на Хомо Сапиенс, докато съпругата му любезно плаща със златна Visa! Коля любезно ни информира за техния маршрут, който в общи линии се състои в „тук една седмица, там една седмица”. В сравнение с тяхната скорост на гледане и придвижване, ние сме като болид от Формула 1.

–          Довечера, след посещението на Апсара шоу с танци и много ядене, смятаме да отидем на Пъбстрийт за да пием Ankorbeer.

–          Каквооо, какъв пъбстрийт в тая джунгла,бе, товарищ?

–          О, там са всички хубави заведения, дорогой! – невъзмутимо ме осведомява братушката, което съвсем ме озадачава.

И се оказва много прав! Дори повече. В централната част, където са съсредоточени почти всички заведения е съвсем друг свят. Много светлина, много западна музика, много храна и … много момичета. Света на нощния живот! Едно място, което средностатистическия камбоджанец не само не е виждал, но и не  предполага че съществува. Въобще не се връзва с общата картина на Камбоджа – все едно сме си в наш курорт. Всяко заведение се опитва да заглуши съседното, мислейки си че ще привлече повече бели като издъни тонколоните. Червената светлина дори започва да дразни очите на ококорените и оглушали чуждоземци. Задръстено е от туристи, много туристи. И всякакви атракции и изкушения в неистов напън да те освободят от някой и друг долар. Подсъзнателно се сещам за библейските Содом и Гомор. Бяхме тръгнали за джунглата, повечето познати се притесняваха да не изскочи някой кхмер с калашник и червена превръзка на главата и да ни отвлече, последните 36 часа горе-долу оправдаваха опасенията, докато накрая вместо в град, скрит в джунглата,  а попаднахме на камбоджанския Слънчев бряг!!!

Сием Реп, Камбоджа

В камбоджанския Слънчев бряг

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА за подробности 🙂

13 коментара

мар. 21 2011

Будапеща – зимни впечатления (1): Общи впечатления

Крайно време беше и аз да си напиша пътеписа, нали? 😉 Днес ви представям тазгодишното ми зимно ходене до Будапеща – т.к. това е продукт от неколкократно ходене до там в рамките на зимата 2010/2011, то и затова става дума за впечатления

Приятно четене:

Будапеща – зимни впечатления

част първа

Общи впечатления

Мъгла, мъгла, мъгла… Когато няма мъгла – прехвърча сняг, а като за посрещане – дъжд с оловни облаци.

Това не е проблем, защото единственото време в денонощието, в което имаме шанс да сме на открито е половината час между тръгването от хотела до пристигането в офиса. После влизаме в „подводницата“ и до края на деня копаме активно, а когато свършим отдавна вече е тъмно. А е само шест часа вечерта*.

Знам защо харесвам да живея в България – даже през най–лютата зима има шанс да видиш слънцето. Централна Европа? – no thanks. За работа или за екскурзия – супер, но за живеене се искат още качества 🙂

Това е Верижният мост, най-старият в града. Но не мога да разбера, защо е кръстен на технологията си, а всичко останали са кръстени на хора: Елизабетински, Франц-Йосиф, Маргит, Арпад, Петьофи…

(на заден план се виждат църквата Матиаш с Рибарските кули и Хилтън)


Всъщност Будапеща има някои добавки, които биха могли да наклонят везните в нейна полза 🙂

В таксито

може да се плаща с кредитна карта.

Не във всяко, но ако по телефона си поискате да ви пратят кола, приемаща карти – точно такава ще пратят. Въпросът разбира се е как ще успеете да го кажете това на диспечерките 😉 Всъщност става и на англо-немски 🙂 – а най-добре е да помолите колегата да го направи – все пак унгарският му е роден, нали?
Когато търсите такси имайте предвид, че читавите фирми имат „мутренски“ по нашите представи телефонни номера: например, препоръчаха ми 555-5555 или 777-7777. Тези двете може и да са една фирма, но със сигурност има таксита 444-4444, както и 666-6666, но не се подлъгвайте: 333-3333 е телефонът на PizzaHut, а не на някоя такси-компания 😉

Коледен пазар и улица Ваци

Имайте предвид, че градът хич не е малък на размер, и се пригответе за дълги като разстояние пътувания – времето обаче не би било чак толкова голямо, имайки предвид почти постоянната зелена вълна, по която се движим, включително и със специалния автобус, който ни бяха наели за случая. А как карат – ще пиша по-долу, че сега ще се отплесна 😉

Цените

са сериозни, като такси-компанията, обслужваща летището и работеща на фиксирани, цени взима между 26 и 28 евро (в зависимост от курса на летището), за да ви откара до центъра – тарифите са твърди, като градът е разделен на 4 зони – центърът се пада в трета зона, спрямо разстоянието от летище Ферихеги. Иначе във форинти е 5700 от летището до центъра (т.е.трета зона). А

курсът на летището беше 245 форинта за евро

В центъра (на Ваци) имаше чейnдж и за 232 форинта за евро, така че не ме беше яд много, че обмених трийсетачка първия път още преди да мина граничен контрол.

Будапеща, Széchenyi Chain Bridge, Унгария

Но при второто ходене до в Будапеща, точно до Свети Стефан, намерих чейндж с 272 форинта за евро, като (изненада!) приемат и левове! Но левчета нямах, освен резервните десет кинта, заврени в малкото джобче и смачкани до неузнаваемост.

Кораб – ресторант на Дунава. Не можах да намеря ресторант, който да ви препоръчам с чиста съвест – доста е скъпо, а и заведенията като цяло са празни (т.е.скъпи са и за местното население)

Кралският дворец в Будапеща. Т.к. „крал“ на Унгария е австрийският кайзер (или жена му), то можете да приемете, че това е аналог на резиденцията на Тодор Живков в Пловдив 😉


Иначе в нормален чейндж курсът трябва да е около 270 форинта за евро

или 130 форинта за лев. Нормалните чейнджове не са много цветни и табелите с курсовете имат само две колони (купува/продава). Кавам специално това, защото в центъра има и едни чейнджове с повече от две колони – там едната колона е за 100 евро, като нормалния курс е именно за 100, докато под сто – курсът е като на летището. Абе, гледайте да са само две колони по табелата с курсовете и курсът да е приблизително 270 форинта за евро или 130 за лев.

От летището обаче има и още по-евтин начин за придвижване,

ако сте чужденец (т.е.не знаете автобусните линии): освен такси с фискирани цени, от летището може да се поръча трансфер с минибус, който даже за двама души излиза по-евтинко с бусче отклолкото с таксито, а на всичкото отгоре можете да си го поръчате отиване-и-връщане (т.е.и от града към летището), като връщането като „право“ ви важи за 6 месеца (Винаги съм се чудел – полезната информация дали да не я сложа под рубриката „Бай Ганьо“;-)
Има и градски автобус, за който обаче все още не знам нищо, освен, че подозирам номера му – 1 (единица) и че го мернах да минава покрай Моста с веригите.

Вие вероятно виждате Колоната на чумата (зад църквата Матиаш при Рибарските кули). Обаче тук съм снимал полицейската кола! 🙂

Фуникульорът с който можете да се качите към Кралския дворец и Рибарските кули. Цената беше към 800 форинта и на мен ми се видя много за две минути возене, та се качих пеша и сега виждате снимката отстрани.

Пред Кралския дворец

Кухнята е потресаваща

Също като китайската, когато я опитвате за пръв път 😉

Разбира се всички са чували за гулаша и хранейки се в служебния стол, разбирам защо е така 😉

Хапването в стола

на някой офис в различни страни най-бързо и лесно може да ти разкаже за истинските местни вкусове – забележете, че столовата кухня като цяло отговаря много точно на националните вкусове, без да има претенциите да бъде „представителна“, каквато по-скоро е в ресторантите. Та, мисълта ми е, че в един стол по-бързо ще разберете какви са местните вкусове, докато в ресторантите по-скоро ще попаднете на Бьоф Строганофф 😉
Та визуално кухнята на унгарците наподобява българската, но само на пръв поглед и само визуално:

  • Салатата от домати с лук беше потопена в прекрасен сладък дресинг
  • Краставиците – също
  • А киселите краставички, освен, че са сладки, но често са и лютиви. Сладки кисели краставички, които лютят 😉
  • Почти всяко основно е панирано, а ако не е панирано е покрито с доста тежък и много често сладък сос. Всъщност пържола със сладко от боровинки не е толкова зле, даже ми хареса 😉

Много характерна манджа са панирани палачинки с гарнитура пържени картофи, поляти с майонеза или сладък сос. Както и за основно: сутляш , покрит с шоколад – това последното предизвика недумените усмивки на персонала, когато една колега си взе сутляша за десерт, неразбираща защо ѝ сипват 400-500 грамова порция – това се оказа второто ѝ основно, т.к. вече си беше взела една от панираното пиле. Та и тя и персонала се гледаха много интересно едни други 😉
Гарнитурата към скарата (телешко) бяха пържени картофи и пържен лук. Последното по принцип много го харесвам, но унгарският беше и сладък 🙂 Изобщо там

даже кафето без захар сладнеше 🙂

Друга интересна комбинация бяха пържените филийки с кетчуп. Кока Кола Лайт има също вкус на нормална кОла с много захар. Кока Колата Зеро – също 🙂
Всъщност какво се учудваме –

най-известният им вид вино – Токайското

(то по-скоро е регион, отколкото вид, нека Илия да разкаже повече) е сладко като сироп. Ако искате да научите малко дете да пие алкохол, най-лесно е да го направите с Токайско. Моя милост след втората глътка се отказва обикновено – харесва ми, но идва малко байгън. И така с жена ми половинлитрова бутилка си я изпихме за цяяяла седмица 🙂
Сега разбрахте ли

защо гулашът е толкова популярен сред туристите и в чужбина?

Ами защото е единствената нормална не-подсладена манджа от Унгария 🙂

Водата (бутилираната) обаче е проблем.

Първо: Всички пият газирана, като се по цвета на етикета се познава и степента на газираност, та ако искате негазирана вода, търсете РОЗОВИ етикети – сините, зелените и другите цветове са една от една по-газирани. То и розовата не е съвсем негазирана, но все още се търпи. (По-негазирана от розовата няма изобщо)

Второ: и най-негазираната вода е по-гадна на вкус от чешмяната в хотела. А Будапеща е на река, което значи, че чешмяната вода по подразбиране не може да е върхът на сладоледа. И въпреки това бутилираната като цяло не чини…

Верижният мост и Дунав

Канцелария на президента на Унгария – в една от пристройките към Кралския дворец

Маниер на каране:

Човек като е в средното и горното течение на Дунава винаго очаква едно, как да го кажем, по-културно отношение между шофьорите, пешеходците, както и в комбинацията между тях. До голяма степен това е така, поне що се отнася до спирането на пешеходна пътека или слагането на колан. Спират като заковани в момента, в който си помислиш, че искаш да пресечеш, както и в момента, в който приближиш пътеката – което както винаги доведе до неудобни ситуации: ние, пофлянквайки се, се помоткваме и си говирим до пешеходната пътека, без ни най-малко желание за пресичане, защото мислехме да ходим в другата посока – и пак предизвикахме задръстване на няколко пъти. Просто от уважение пресякохме и се върнахме обратно 😉
А за колан – пред очите ми движеща се патрулка спря шофьор без колан. Това е още по-забележително, защото никъде не видях КАТ-аджии на пусия, но е пълно с движещи се патрулки, като и с ходещи пеши патрули.
Всичко горе-описано може да ви звучи добре, до момента, в който видите как

шофьорът ви, виждайки, че е станало жълто натиска газта, за да мине в първите секунди на червеното!

Първият път си помислих, че е кретен, после се оказа, че всички до един, включително и шофьорът на служебния автобус с допълнителна засилка минават не просто на жълто или оранжево, а на откровено червено. После си обясних, защо когато им светне зелено, не бързат да дават газ – от напречната улица идва друг джигит 😉 Без грам майтап – минават си откровено на червено. Изглежда спазването, и по-скоро,

начина на спазването на правилата за движение, много зависи от политиката на местната пътна полиция

Българската гони за червено (жълто) и колан – унгарската гони за пешеходна пътека и колан. Който е бил под османско владичество, винаги намира оправдания, а унгарците са били 160 години наши сънародници с Османската империя (то тогава май чак до Йемен е стигал вътрешният свободен пазар на Империята 😉

Паметник на Съветската армия. Ама как са си го запазили само? При все че са им разрушили целия град,а? Забележете височината (спрямо съседните сгради) и ми покажете шмайзера (Шпагина), че го не виждам? А виждате ли полицейската ограда, която го пази от народната любов, защото двете пешеходни двойки полицаи със сигурност не ги виждате

И понеже стана дума за оправдания, нека кажем няколко думи

за унгарците или както те се наричат: маджарите

Да се обърнем към класическата българска литература „Маджарите, знайте, не са ми твърде по сърце, ама, виж, маджарките – против тях нямам нищо.“ 😉

Какво да добавим още освен корекцията, че маджарите, както и маджарките са доста приятни хора – леко са резервирани, но са културни, възпитани и с тях може да се работи, но срещу маджарките наистина не можем и да си помислим да имаме нещо против. Каквото и да имаме против тях – автоматично пада в момента, в който ги видите. Аз имах чене – и то падна. И за трите седмици там не можах да го вдигна (ченето бе! Ченето не можах да си вдигна! 😉 Идея нямам какво му става на средното течение на Дунава, но толкова много и хубави жени едновременно – май само Братислава има… Честно. Даже тези, които в сравнение с останалите, не са чак толкова хубави са поне готини, или имат крак, или имат цици, или ги и показват. Очите ви няма да скучаят. И това се отнася както за офиса, така и за дамите по улицата. Хергелета от хубави жени! Одобрявам.
Винаги съм твърдял, че

физическата привлекателност на жителите също е част от културното наследство

на даден град или страна. (един познат, завръщайки се от Канада, каза: „един хубав човек не можеш да видиш на улицата, как да издържиш?“ Спомнете си и последното си ходене до Гърция, за да оцените важността и на този вид културно наследство – камъни, акрополи и … нищо за цвят 😉 Не си е работа… Пък в Унгария може и да е мъгливо, но гледката компенсира определено.
Но не одобрявам начина, по който

PR-ите (т.е. викачите) на нощните клубове се опитваха да ни привличат за клиенти

Минавайки по Ваци вечерно време (вечер, значи, че е тъмно, независимо, че часът е 18:00 или 19:00) и сте без дама със себе си, почти със сигурност ще получите покана за нощен клуб, а ако сте по-голяма компания, покана ще получат и дамите, наблягайки на това, че входът за дами е безплатен 🙂

Малка мръсна тайна за мен: не съм фен на нощните клубове, а и досегът ми с проститутки винаги е бил професионален, и винаги съм избягвал по-близки контакти със съсловието, освен ако не се е налагало.

Край на първа част

Очаквайте продължението

*За трите седмици и нещо, които изкарах в Будапеща през зимата на 2010/11 година сумарното слънцегреене беше не повече от 4 часа. Дневните снимки от този пътепис са именно тези 4 часа

Други разкази свързани с Унгария – на картата:

Унгария

Всички снимки – във ФБ

3 коментара

Older Entries »