Продължаваме с обиколката на Емилия из райския остров с победиил социализъм – Куба. Бяхме в Хавана и околностите вече, а сега ще тръгнем към курорта Варадеро и ще обиколим освен плажовете, но и Сиенфуегос, Тринидад и още малки градчета.

Внимание: разказът съдържа снимки, неподходящи за ненавръшили пълнолетие лица от мъжки пол!

Приятно четене:

Куба – островът на радостта, музиката и бедността

част втора:

Варадеро, Сиенфуегос, Тринидад и … плажове

Прибрахме се късно вечерта. Нашите хазяи ни посрещнаха усмихнати. Веднага ни осигуриха гараж за колата (1кук за пазача) и ни заразпитваха за деня. Останах със Зое да си бъбрим. Голям Габи и Виктор отидоха на по бира в кварталният бар.. Заразпитвах я за всичко. Подхвърлих темата, че сме живели в такъв тип държава и, че сме избягали, че не сме се връщали от 11 години и, че само умряла могат насила да ме върнат (понеже изрично съм заръчала когато дойде последният миг на живота ми да бъда кремирана и пепелта ми да се разпръсне на Пунта Кана в Доминиканската република – моето първо прекрасно пътешествие извън Европа)… Исках да я предразположа за разговор за съдбата им… Но уви: не чух ни добре, ни зле. Страхът е толкова голям, че тази тема ги блокира. Не я коментират никога! Всеки носи кръста си тихо..

Бях го чела в много форуми от приятели испанци, но исках да го проверя сама… Зое говореше за всичко с такава лекота, дори за факта, че нямаха деца, но не и за политическият строй в които живееше..

Платих ѝ за престоя (на другият ден тръгвахме за Варадеро) оставих и малък бакшиш, които тя се опита да ми върне мнoгoкратно, притеснена.

В Куба бакшишът е почти неписан закон, навсякъде го очакват.

Даже бях чела, че си го искат. На мен не ми се е случвало. Напротив случи ни се веднъж в обиколките да спрем до рибар и да го питаме за пътя, след като ни обясни ни даде шепа големи рапани и каза: подарък, без да поиска нищо. Естествено дадохме му паричка… Въобще едни такива мили жестове има човекът от улицата към теб, че ти става страшно драго.. !

Преди да се кача в нашите стаи, Зое ми каза, че държи утре преди тръгване да пием кафе и да си направим снимка. Те колекционирали всички свои гости и ги поставяли в албум с имената, от къде са, какви са… Видя ми се толкова мило…

На другата сутрин рано станахме, ухайното, черно кафе беше обвило къщата с аромата си… Снимахме се, разцелувахме се. Казахме сбогом на една фамилия, от която отнасяме прекрасни спомени. Зое ми подари два пакета кафе (многократно бях споменавала за страхотния аромат, който усещам сутрин при събуждане). Притесних се доста. Все пак това беше дажбата ѝ кафе на месец и тя ми я подари с лека ръка. Нямаше как да откажа

И… На път за

следващата ни спирка – Варадеро

Пътя е 130км, но пътувахме почти 2,5 часа. Спирахме на всяко възвишение, снимахме, разглеждахме всяка къщичка по пътя. Стопаджии наново, друг разказ за нечии живот, времето лети приятно… Пълна идилия.. Гърбът ме боли жестоко, изгоряла съм, въпреки слънцезащитният крем 30 фактор, който си слагам всеки ден обилно. Постоянно изгарям във форма на потника, които нося. Жестоко слънце.. Едно от най-силните, които съм изпитвала. В момента в който се скриие става хладно и прилича на канарските острови с перфектнят си климат. Няма влага, няма задух както е в Азия, но слънцето е по – силно от пустинята в мароко, през август… Просто изгаря косата ти.. Странно усещане… Преди да влезем във Варадеро

минаваме през Матанзас,

отбиваме се в кабаре Тропикана да видим възможно ли е да вкараме малък Габи (в Хавана опитах в няколко хотела, но отказаха, защото няма 16 години. Ние решихме да пробваме във варадерското кабаре. Открихме го. Слязох, за мое щастие касиерката – сама. Замръзнала усмивка, повдига мигли толкоз бавно сякаш век минава.. Обяснявам и проблема и я питам как да оправим въпроса… Още по-бавно си отваря устните и проговаря… Толкова мудно говори, че в живота си не съм виждала подобно нещо.. Давам ѝ бакшиш (1€) и Габчо има билет.. Ура!

Съвет, когато решите да отидете в Тропикана, било тази или в Хавана – никога не купувайте от хотела билети!! Никога!! Отидете директно на касата. Тук разликата беше 15 кук на човек, по-евтино.

Пристигаме във Варадеро. Платена магистрала – точно на влизане.

Фидел се оказва доста хитър и изцежда парите на туристите по всевъзможен начин 🙂 всяко влизане и излизане от острова е 3€. Просто нечувано!! Но няма друг начин. Съществува страничен селски път, но ни казват, че е пълен с пирони и стъкла и изобщо се отказваме да пробваме (това беше съвет от един служител в хотела ни, които ни помагаше всекидневно с начертаване пътя за следващият маршрут).

Пристигаме по обяд. Веднага ни слагат гривните – вълшебните, както ги наричам. Хотела се оказва социалистически: ресторанти, дискотека, нощни аниматори, прекрасна и разнообразна храна, коктейли… На които голям Габи се отдава на момента… И няма начин да го вдигна от бара на басейна. Казва, че счупеният му пръст е отекъл и ще почива. Което си е самата истина де, но си е чист опит да се оттърве от влачене в изгарящото слънце по улиците на Варадеро. В стаята ще влезем чак в 4 следобед. Пръскаме се и установяваме правилото, (което моите мъже обожават): всеки да си прави каквото иска!

Габчо се губи в пицарята, Габи се мръщи на бармана, че няма джоджен за мохитото, а аз, познайте, се запилявам на плажа да правя снимки. Водата е с оня прекрасен син отенък, който има само на карибите, но пясъка!!!

Пясъка ме стъписва!!! Оооооооооооо, не е бял!!! Разочарование…

На всички снимки, картички, дори на моите снимки изглежда светъл, но не е бял… (намирам единственият недостатък на Куба 🙂 но това е без значение. Последното, което може да ме впечатли в Куба са плажовете.. След като видях Полинезия, едва ли друг плаж би ме накарал да настръхна. Но и откровено бих казала от всички карибски плажове, които аз съм виждала най-красив е Пунта Кана в Доминиканската република. Също Ривиера мая в мексико. Но плажовете на Куба, макар и красиви са доста далече от каквото и да е съревнование с тези, които изброих.
Изминавам почти 5 км по плажа, връщам се по шосето, губя се няколко пъти, усмихнати, черни лица ме напътстват, откривам pazara за сувенири и вече сам вътре… Минават 3 часа, лицето ми е изгоряло жестоко и се прибирам. Тъкмо навреме. Семейството ми е щастливо, че съм му дала глътка свобода…

Нанасяме се. Седми етаж, един функциониращ асансьор, огромна стая, чисто, цветно, обновено… За социалистически курорт надминава очакванията ми.

Повдигаме крака, след бърз душ, почивка. Решавам, че днес ще пропусна вечната си диета. (при наличие на пицария нищо или някой не е в състояние да ме спре да вляза 🙂 вечеря. Всичко разнообразно, много десерти (пасти и торти, които пропускам, защото буквално горчат от захар: в Куба се яде много хляб и много захар. Много сладко. За това и 90% от жените са огромни и дебели. Чувствам се комфортно 🙂 обичам държави с дебели хора 🙂

Сега ще се спра пак на социалистическия служител.

Когато се настаняваме в хотела установявам, че няма чаршафи и хавлия за Габчо. Отивам директно при чистачките и им казвам. Те бавно промрънкват, че след малко ще донесат. Минава час, два, три… Няма и помен от тях. Ставам и се запътвам наново. Габи ми казва: „Кари, не им се карай много, нали знаеш това е социализма, а и преплетен с карибската кръв…“ И се подсмива. Излизам.

Пак офиса на обслужващият персонал, отпращат ме на друг етаж, след 20 минути обиколки намирам една сочна 40 годишна негърка, по-бавна от костенурка, която отговаря за нашият район и ми казва: след малко, сеньора. Обаче този път не минава номера, вземам я под ръка, водя я в офиса, вземам чаршафите и ѝ съобщавам, че ще си ги сложа сама. За целят ни престой всеки ден ходех лично да си сменям хавлиите, защото един-единствен път оставих бележка да ми почистят и когато вечерта се върнахме в 5:30 вечерта, моята любима дебеличка чистачка тъкмо беше стигнала до стаята ни 🙂 – а държеше 15 стаи на ден. Лично аз бих ги изчистила за 3 часа, но това са Карибите, тук животът е спрял! 🙂

Същата тази чистачка живее не от заплатата, а от бакшиша, който ѝ остават клиентите. Неписано правило е да и се остава 1кук в стаята. И наш’та просто не събра сили да стигне до стаята ни да си го вземе 🙂 Просто изумително! Даже парите не могат да ги накарат да се забързат 🙂 и не ме разбирайте зле, не се оплаквам изобщо. По принцип мнoгo мразя да ми влизат в стаята в хотела. Просто описах ситуацията, за да добиете представа колко пагубен може да бъде социализма за света! Както казва Габи: той е съсипал даже виетнамците, които са азиатци и принципно са като пчелички, най-работното население на земята… Какво остава за тук…

На следващият ден имахме план:

Сиенфуегос и Тринидад.

Доста голям преход, но трябваше да ги видим в един ден. Около 300 км на отиване и малко повече на връщане ако минете през санта клара. В 7 часа на зазоряване бяхме навън, кола, кафе, сандвичи, вода и газ… Това може би беше най-трудният ни преход. В смисъл, че няма магистрала, много села, в които буквално криволичиш по улиците, търсиш изхода, питане и пак и пак, излизаш, губиш разклон, връщаш се, наново.. С 2 думи трудно ориентиране. Но на помощ са стопаджиите и денят ни минава прекрасно. Всяко селце по пътя е китно, красиво, гъмжащо от живот, колоездачи, продавачи, веселие, музика.. Спираме постоянно. Няма място през което сме минали и да не сме спряли.

Сиенфуегос, Куба

След почти 3 часа стигаме в

Сиенфуегос

Градът е на Карибско море (Варадеро е на Атлантическия океан). Прекрасен, цветен, поддържан, пъстър морски град, пълен с туристи и кипящ живот. Града е наследство на Юнеско. Изненадана съм. За пръв път откакто сме тук, попадам на поддържано място. Огромен красив площад, грандиозна църква, вековни сгради, голяма търговска улица.

Прави впечатление, че е доста по – заредено с всичко от самата Хавана. Магазини и за обувки даже! Истинска изненада! Малекон като в столицата, големи широки улици, перфектен асфалт, цветя, колониални къщи с типичните им решетки отпред. Промъквам апарата през всяка решетка, снимам и снимам. Ходим километри, слънцето гори както винаги, центъра буквално гъмжи от хора, сякаш е празник. И кубинците изобщо не ги притеснява ‘смъртоносното’ слънце! Предполагам, че кожите им изобщо не горят..
Продължаваме – нов стопаджия, нов разказ за неговият живот. Този път се оказва момче, което е работило във Варадеро. Веднага ни засипва с най-важната информация за зоната и за Варадеро. За гмуркане за каскади в горите. За кой ли път установявам, че тези стопаджии са перфектните гидове!
Естествено се опитва да ни нахрани с лангуста 🙂 отказваме любезно.. Записвам всичко. Малки заливчета, Карибско море, девствени плажове, зелено, релефа става планински, не много висок, но интересен.

Пътуването е бавно… Накрая виждаме

Тринидад

Най-после! Един от най- известните, автентични, колониални градове, запазени във времето. Каменни улици (пълни с пирони: тук пироните ни спукаха гумата, за което споменах в началото).

Оставяме колата след оправяне на гумата и хукваме по улиците. Прилича на Перла в Мексико. Красиво цветно: синьо, жълто, розово боядисани сгради.. Очарователно красив площад, синьо небе, облаци – снимките са като картички… Пренасяме се във времето… Колко история и културно наследство.. Очите ми не могат да погълнат всичката тази красота и цветове… Приказка!!!

Габи е нервен, очаква ни по дълго връщане. Вече е почти следобед. Дава ми знак да побързам.. Бих искала да постоя повече, но няма време… А и Габи е зле, кракът му е отекъл, едва кара. По време на пътя спира, намира едно колче издялква го и го ползва да натиска газта (добре, че е автоматик (колата). Спорим, искам да карам, но застраховката е на негово име и е прав.. Ако се случи нещо, няма да ни я признаят, ако аз съм карала..

Тръгваме, навлизаме в гората, 2 км пеша, водопад, река, зеленина, красотата ни обхваща отвсякъде и е завладяващо…

Природата в Куба е разкошна, защото е различна. Има долини, равнини, планини, палми и вековни гори… Разнообразието е тотално. Връщането е през

Санта Клара.

Нищо особено (пропуснете го, ако не искате да видите монумента на Че Гевара). Но пък минаваме по друг път, други селца, друг релеф, всеки километър е различен и всичко е интересно… Цяла Куба е прекрасна. Всеки сантиметър от тези земи е пълен с история…

Прибираме се късно. Душ, вечеря, сън – разпределила съм дните така: един с дълъг преход по 400 – 600 km дневно и един с по- близки места. Открихме

прекрасен плаж за гмуркане с корали и рибки

На следващият ден бяхме там. Морето – бурно. За пръв път се гмуркам в бурно море. Абсолютно невъзможно да плуваш, подхвърля те като топка и като те завърти те удря жестоко в коралите. Кървя цялата, но не се отказвам. По-силно е от мен.

Плажът е Плая Корал – на 10 км от Варадеро.

Има организирани екскурзии (32кук). Не купувайте, ако нямате кола наемете такси и се разберете да се върне да ви вземе.

Всичко, което се продава във Варадеро е ненормално скъпо.

Например екскурзия до Сиенфуегос и Тринидад по 150 кук на човек с преспиване. Просто скандално! Тропикана: 50, а всъщност е 32 кук – вход.
Екскурзия Кайо Коко и Гуилермо над 200 кук – 1 ден. Тя е със самолет. Но може да се направи с кола. С едно преспиване по пътя и ще ви стъпи само бензина до там и 20-ина евро стаята. Естествено, ако не спите в самите Кайос, защото там са само хотели 4 и 5 звезди.

Но искам да знаете, който иска да види Куба, истинската, да мине за по 1 ден през тях и Варадеро, за да добие представа. Защото те определено не са Куба.

Още повече, че на мен Варадеро изобщо не ми хареса. Не разбирам как може един курорт с такава световна слава да е пълно мъртвило след 8часа вечерта. Ресторанти и барове минимум. Има клубове в самите хотели. Но живот на улицата – НУЛА. В 6 часа пускат капаците и прибират всичко и си седят пред къщите. А точно тогава туриста решава да излезе да си купи сувенир да пие по нещо… Като се сетя за Kута бийч в Бали и просто мъка ме хваща за това

Варадеро. Определено не го препоръчвам

даже за любителите на плажове, които само отиват да релаксират… Просто ще умрете от скука.. И като поддържане също не ми хареса. Вземете една Ривиера Мая в Мексико или Канкун, в сухият сезон се полива всичко, зелено, а тук – няма поливане, тревата изгоряла, палмите пожълтели (кубинците се оплакваха, че от години не били виждали такава суша). Бе с 2 думи – жалко за славата на Варадеро. За втори път се сблъсквам с прехвалено място, в което не бих стъпила. Такава слава има Палма де Майорка в Испания! За бога не ходете там! По-грозен курорт в живота си не съм виждала, даже в България!!! Та се отвлякох..

Та следващият ден пак беше почивка от дългите километри.

Прескочихме до Матанзас

(на 30 км. от Варадеро). Както винаги, красиви колониални сгради, кипящ живот, празни магазини, опашки пред банките, красив площад, часове обикаляне, снимки, опит да вляза в нещо подобно на мол. Спира ме охраната и ме кара да си оставя чантата на гардероб, разрешено е да влизате само с портмонето. Явно доста се краде, но се чудя какво ли 🙂 Отказвам се. Няма да чакам на километричната опашка за гардероб..

Габи разпитва за рибарски maгазин, естествено – няма. Препращат ни на частници. Откриваме един който поправя мрежи за риболов.

Сядам под едно дърво на тротоара и се зазяпвам в хората… Знам, че това отнема поне час, пазарене, оглеждане на всяко сантиметърче от мрежата сякаш купуваме злато, но това е Габи и съм му свикнала.

Използвам времето за да се потопя в шума около себе си. Горещо, прашно, идиличнo, продавачи на сладолед с подвижните си масички, кубинци с мускулести тела, всичко покрай мен е като шоколад, ухае приятно… Не разбирам едно нещо: как е възможно в страна, в която почти не се продават парфюми (или поне тези, които познаваме ние) всичко живо да излъчва такъв приятен аромат!!! Тези хора не се ли потят! Кожите им блестят, дебелите бедра на кубинките се търкат почти до коленете, но не виждам и капчица пот… Завиждам им…

Аз се пържа в адският огън, който изригва от небето… Минават часове, малко Габи
мрънка, казвам му: свиквай, баща ти купува една шапка за 2 часа, камо ли мрежа за риба 🙂 ) най-накрая приключваме. Мрежата е спазарена (20 кук), подходяща е за бяла речна риба, но метри и други подробности не мога да ви дам 🙂 – няма пътешествие от което да не носим мрежа: ту за малки, ту за големи риби 🙂 Радвам се, че не я е купил с оловото, че ще тежи 🙂 Напускаме града и

започваме да обикаляме кораловите плажове,

гмуркане, бурни води, кръв, риби, снимки, даже подводно видео. Ако ви кажа, че съм раждана във вода, незная дали ще повярвате 🙂 Не съм, естествено, но в нея се чувствам най- добре.

Габи пуши пура под един чадър и бъбри с местните. След часове излизам издрана и ожулена зверски, но щастлива. Поглежда ме и казва: „моята жаба, дай и локва и няма по- голямо спокойствие!“ 🙂 Разказва ми набързо за разговора със спасителя. Младо момче, имал връзка с испанка, три пъти идвала и все обещавала брак. Той отчаяно се надявал да се измъкне от тук… Става ми мъчно.. Момчето е хубаво.. Проумявам го.. Много са такива като него. Нашите испанки мрат за кубинци. Носи се страхотната им слава (която не успявам да проверя, понеже съм омъжена почтенна дама на средна възраст 🙂 на невероятни любовници… Много истории, много мъка, много житейски случки чух за тези 15 дни. Колкото и тъжни да бяха те, толкова усмихнато ги разказваше поредният кубинец… Прибираме се.

Хотелът се е понапълнил. Прави впечатление, че тук почиват колумбийски и мексикански мафиоти (така ги нарекох). Носят огромни вериги златни, много пръстени, златни заби, говорят по- високо и от мен с доста крещящо лошо възпитание… Изобщо установявам, че

Куба е дестинация за много южноамерикански богаташи.

Интересна гледка са, къси гащи, огромни деколтета, злато блести от всякъде, корема навън и яки заоблени дупета – жените имам в предвид. 🙂 интересно е да слушаш разговорите им и да наблюдаваш опита им да изплискат басейна… В Куба болшинството туристи са тези народи, европейците (испанци, французи, германци) и малко канадци.
Вечерта е посветена на

вариете Тропикана

Слагам малко по-официално рокле, всъщност изобщо не е, еспадрили (няма да си нося токчета, я – стига ми за пет години един тормоз с официално облекло, както на круиза по Персийският залив (предишното ни пътуване).

Там сме първи, моята касиерка ни чака, дава ни билетите, никoй не пита нищо за годините на Габчо, настаняват ни на най-първите маси, шампанско за добре дошли. После имате включен по 1/4 бутилка ром и безалкохолни, това в цената на билета. Направям няколко реверанса на сцената, захапвам пура и пак снимки… Аз съм типичният японски турист с мнoгoто снимки, който даже и коктейлите си снима 🙂 този път моите мъже ме кръщават японското джудже (поредният ми прякор по време на пътешествие)… 🙂 залата се пълни, дълги рокли, голи гърбове, само европейци..

Спектакълът започва!

Музиката, групата, мощните певици невероятни ! Дълбочината на гласовете им е завладяваща, костюми пищни, но „селският” балет доста слаб :), а може би сме доста претенциозни, знам ли… Представете си, че преди години излязохме от зала „Ковънт Гардън “ (която е със славатa на Бродуей) по средата на представлението („Чикаго”, един от любимите ми мюзикъли). Но просто беше нетърпимо, от наша гледна точка… Така, че не ми обръщайте много внимание, може би на вас ще хареса… За нас балета беше слаб. Но малко Габи се кефи много и е очаровано. Това е важно. Винаги казвам, че след: „фентази шоу“ в тайланд няма спектакъл, който да ме впечатли ! Отидете ли някога в Пукет, непременно го посетете. Много е скъп, но това е най-грандиозното шоу, което очите ми са виждали. Даже надминава бразилското шоу – самбата в Рио де жанейро.. Но все пак не забравяте, че навсякъде изразявам личнo мнение…
Спектакъла свършва към 1 часа през нощта.

Прибираме се. В леглата. Утре е ден за

Кайосите.

Дълъг преход, изтощителен, но всеки километър в Куба си заслужава. Няма да се спирам много на тези кайоси (Коко, Гилермо, Санта Мария) защото те не са истинската Куба, подобни на Варадеро изобщо не ме впечатляват.. Но сме там и сме длъжни да ги видим. Денят отлита за миг, поредното мотаене в забутани селца, питане, тръгване, спиране и така до безкрай… Красотата ни заобикаля отвсякъде… Късно се прибираме… Спим като бебета, джетлъка изобщо нямаме време да го усетим.. Следващият ден посвещаваме пак на близки градове и села. Основна точка:

Kардехас

на 40км от Варадеро. Толкова жив град не съм виждала в живота си… Оприличих го малко на живота в Пекин, в който буквално бъка от милиони китайци… Прекрасна църква отново, изобщо тези испанци са строили много повече по света отколкото у нас… Шапка им свалям… Очите и душата ми се наслаждават, краката ми не усещат километричните преходи, кога задължителни, кога само за да изгоря калориите от поредната пица 🙂

Забравила съм, че съществува света, че имам друг живот, че имам грижи, ипотеки, всекидневни проблеми.. Няма Интернет (във Варадеро на 1 място откриваме два компютъра и те все заети. Едва няколко дни преди да си тръгнем проверяваме пощата си за имейли заради полета). Даже в хотелите няма зала с PC!!! Смайващо.

Фидел е отрязал всички връзки със света –мейла се отваря бавно, цената е убийствена (5€, за 30 мин.),

но пък аз съм доволна. Обичам пътешествията си и двойният живот, който водя там.. Чувствам се свободна, забравям за основният си живот и това е енергия, която, черпя да ме държи през месеците, след пътуване… Потапям се изцяло в обкръжението и съществуват само моите мъже и една страна, която съм дошла да погълна… Това са най-щастливите ми мигове.. И повярвайте ми абсолютно си заслужават, всичките жертви и усилен труд, който полагаме, за да можем да пътуваме…
Дните текат бързо и неусетно, отново редуване на градчета, гмуркане в поредният остров, обиколки, любимите ми пазари за сувенири. Куфарите ми са пълни до дупка от тях.. Трябва да се връщаме в Хавана. Ще изкараме последните 24 часа там преди полета за по- сигурно, че да не ни се счупи колата и да изпуснем полета..

Пропуснах да спомена в тези дни

един от най-красивите плажове на които попаднах в Куба – Плая Хибакоа.

По някав начин наподобяваше някои части на Полинезия, така девствен и толкова красив… Намира се на 60 км от Варадеро. Между Варадеро и Хавана, на магистралата. Непременно минете от там. За мен лично това беше най- красивият плаж…
Последен ден, последна закуска, черното кафе, куфари, колата на път за Хавана. Пристигаме. Къщата ни е близо до центъра. Оправяме се бързо, намираме я:

Mабел хаус! Не преспивайте в нея!!!

Няма никoй, чакаме почти 2 часа. Пристига приятелка на собственичката, издирва я, идва, куп извинения (които естествено не мога да простя, защото ми е изяла 2 часа от скъпоценното време в любимия миград. Обяснява, че предните клиенти не са си тръгнали и искаме ли да
чакаме. Категорично отказвам и ни води в съседната къща при неин приятел, който има стаи.

Къщата е тип колониална. Над 100 години. Влизаш – нещо като хол, антре, дълъг коридор, стаите от ляво в края на коридора кухня, трапезария.. Стаите огромни, високи тавани, климатиците не можеш да ги стигнеш да ги намалиш, а изобщо са излишни. Тези къщи са като хладилник, изключително. Дебели стени и страхотна изолация, не усещаш горещината, която се чувства навън.. Собственика, приятен, хвърляме багажа, душ и отиваме да върнем колата. Вече познаваме града, няма забъркване, пристигаме точно пред хотела. Когато карате в голям град и не можете да се оправите, спрете тaкси, платете му и да кара пред вас до мястото, където отивате. Този трик съм го виждала в едно предаване “шеметна надпревара”. На нас не ни се наложи да го приложим.

Всичко е наред. Връщаме колата и се спускаме на Малекона (улицата, която върви покрай океана) – хиляди влюбени двойки седящи на перваза, чудна гледка, ходим километри, наблюдавайки ги. Всеки град си има неговото сърце, в Хавана е Малекона..

Изминаваме почти 10 км. Пеша. Пием кафе и мохито в прекрасна градинка в стара Хавана. Сервитьора успява да ни сервира след цели 25 мин. Вече сме свикнали, никoй не мрънка, само почиваме и слушаме салсата, която се лее наоколо… Ако по някав начин трябва да опиша спокойствието, може би точно така си го представям в онази градинка, под палмите с бавният сервитьор с, черната певица с прекрасен глас…

Късно е. Прибираме се… Сън.. Последен ден.

Днес е неделя – денят, в който се прави огромен пазар за всичко, на Площада на революцията. Опъват се шатри и се готви всевъзможно месо и прилича на испанските фиести. Цяла Хавана е там. Безумно евтино е. 1 порция, каквото и да е, е не повече от 1 кук. Прави впечатление, че навсякъде пише: 250грама и режат от печеното прасе и го мерят на кантара. !!! И после се прави сандвич… Интересно… Продава се всичко:дрехи, втора и първа употреба, сапун, чесън, всичко, някакви разпродажби като по американските филми, който каквото има. Изкарваме часове тук.. Обожавам тези места в една страна… Вече е следобед и трябва да се приберем за почивка преди полета.

Преборвам се с желанието да остана на пазара и си тръгваме. Сън, подготовка, предварително сме си намерили такси (от тези американските стари коли) за 15 кук, този път по- поносимо. В уреченият час е тук. Тръгваме си… Аз със съжаление, както винаги… Но това е – всяко нещо свършва, рано или късно…

Летище, хаос, плащане на такси, народ, чакане над 2, 5 часа да минем всички контроли (този път кубинците са в точно техното си време да те въртят на границата 🙂 Засичам, че да ти ударят печат за излизане отнема точно 7 минути!!! Сякаш им плащат на час, колкото повече те бавят по – голяма заплата 🙂 Нищо не може да ме ядоса.. Главата ми е пълна с красота и търпеливо понасям всичко.

Обаче ми се случва наново ровене на багажа. Един митничар, проверка, пурите, заяждане, лъжи, че нямаме право, отстоявам правата си и му казвам, че лично съм ги, чела в страницата на интернет. Той мрънка, върти, суче да изкопчи бакшиш и въпреки, че бяхме подгтвени с по 5 евро на дребно, скръцвам на Габи, че тоя „койот” няма да види и стотинка, че не сме в нарушение.

А славата натези митничари се носи по цял свят.

Предварително бях чела куп истории. И естествено ровенето ни се случва и на влизане и излизане… Накрая той вижда, че няма да се откажа и ни пуска… Габи е щастлив, че е спасил пурите си (казва, че по – хубаво нещо в живота си не е пушил).

Самолет – този път са 11 часа, спя като бебе почти 8 часа..

Кацаме в Москва.

Контрол, митничарка явно се опитва да ни вземе рома, купен от летището на Хавана!!! Пак се започва, разправия, не отстъпваме. Тя държи, че рома трябва да е запечатан с касовата бележка в плик. Абсолютно сам съгласна, но в Куба пликчета няма 🙂 – знаете ли как ви дават 3 кг. Банани като си купите?? !! В ръце. Пликовете са кът 🙂

Пак ожесточена борба, спасяваме и рома и се измъкваме. Зад гърба ни чувам „жадната” митничарка как напада едни французойки от нашият полет и успява да им вземе рома 🙂 Изморих се да се боря с митничари 🙂
Следващ полет, по- къс, пак спя, кацане, Мадрид, дома ни, кучето, легото… Лежа и не мога да мигна… А и как ли бих могла!!! Главата ми е пълна със спомени, които ще останат завинаги, а сърцето ми е пълно с любовта на един беден, щастлив народ… Куба!!!

Автор: Емилия Петкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Куба – на картата: