Archive for the tag 'Коулун парк'

Дек. 22 2010

Една Одисея в 2009-та (3): Девет дракона, Брус Лий и свински грип

Днешният пътепис ще завърши пътуването на Избела до Итака (т.е. от България до Австралия ;)) Първата ѝ спирка беше в Москва, после спряхме в Хонконг, а сега ще разгледаме още по-подробно изпадналата перла на британската корона (или май перлата не беше точно Хонконг?)

Приятно четене и се прогответе за приключения:

Една Одисея в 2009-та

част трета

Девет дракона, Брус Лий и свински грип

Картата всъщност я разгъвам повече от театралност, за по-голям драматичен ефект,  отколкото от необходимост, тъй като се намираме на главната пешеходна туристическа магистрала на Хонконг – булевард Натан. Трябва само да се оставим на човешкия поток да ни влачи по претъпкания тротоар на широката натоварена, обточена с висо-о-ки палми права като конец улица, която свързва северната (по-китайска и леко по-дрипава част на Коулун) с лъскавия, снобски, показен и комерсиален, и много западнярски Цим-Ша-Цуи на върха на полуострова. Южният край на булеварда е известен като

Златната миля

Тепърва ни предстои да видим защо. Когато през 1904-та година тогавашният губернатор на Хонконг Матю Натан решил, че градът има нужда от елегантен, просторен, декориран с палми булевард, идеята му предизвикала дълбоко недоумение (и възмущение) сред шепата местни жители. Грандиозният инфраструктурен проект бил дълго време известен като „Натановата глупотевина“. Днес е една от главните артерии на свръхнаселения милионен град, и търговска Мека на Хонконг. Срещу които характеристики аз нямам никакви възражения, ама бих искала да вмъкна една препоръка само към бъдещи подобни начинания: за Бога, братя архитектекти, губернатори и пътно-строителни дизайнери, не засаждайте палми по тротоарите на тропическите (а като стана дума, и на субтропическите, екваториалните и другите неумерени, абе въобще на всички) градове. Високи и стройни, с корони чезнещи в небесата, те не правят сянка. И гарантират скоропостижно равномерно опичане на горкичките бледолики туристи, дръзнали да ползват тротоарите по предназначение.

Задухата е убийствена. А е още сутрин.

За да оцеляваме се налага да хлътваме периодично в безбройните климатизирани магазини, бутици, бижутерии и лъскави барачки, отворили гостоприемно врати към тротоарите, бълващи хлад като ненаситни чудовища с леден дъх, поглъщащи и повръщащи тълпи от хора. Температурният шок в комбинация с нестихващата треска, прогресиращата дехидратация и несекваща кашлица скоро ме докарват до състояние на тотален  делириум, в който реални и фантастични образи се смесват в калейдоскоп от лица, гласове, светлини и звуци. Вече не знам дали сънувам издокараните в безукорно бели ризи, елегантни костюми с жилетки, огледално лъснати обувки и златни ръкавели араби, които ми тикат рекламни брошури в ръцете и ме дърпат към някакво ателие – май шивашко. Не съм сигурна в реалността на гледката на събуващи се направо на тротоара мюсюлмани, прекрачващи по чорапи прага на джамията, съвсем близо до синагогата, и току до сгушен сред небостъргачите китайски традиционен храм (няма даже да се преструвам, че мога да разпозная по архитектурата каква религия изповядват молителите в него).

От другата страна на улицата католическа църква от колониални времена се мери по достолепие и тежест с модернистичните бетони, притиснали я безцеременно от три страни. Съвсем като мираж в нажежената безводна бетонна пустиня ми изглежда внезапно изникналият пред очите ни

Коулун парк. Зелено чудо в сърцето на претъпкания мегаполис.

Катерим стълбите нагоре по хълма с ентусиазма на умиращи от жажда, съзрели езеро. Миражът ни посреща с гостоприемни хладни сенки, птича песен и стотици полуголи мъже (не бързайте да ми завиждате – прехвърлили са отдавна първа, че и втора младост), вглъбени в бавен мълчалив танц – Тай Чи. Съсредоточени прецизно контролирани протяжни движения. Като групово карате в забавен кадър. Пенсионерско Кунг Фу на планета с ниска гравитация. А може би не само на мен така ми се струва, но атмосферата е наистина с плътността на желе, тежи тонове и е нужно огромно усилие да се движиш из нея. Или от адската задуха времето е забавило ход. Зяпам хипнотизирано танцуващите китайски дядовци и продължавам да не вярвам на очите си. (Всеизвестно е, че високата температура често причинява халюцинации.) Тай Чи е най-масово практикуваният боен спорт в света. Само в Хонконг милиони хора излизат ежедневно в парковете и по улиците и площадите на града, за да правят танцоподобните си упражнения. Знам, не е за вярване, но това е всъщност бойно изкуство. Изгражда устойчивост, съпротивителна сила и гъвкавост за справяне с всичко, което съдбата може да си науми да запрати по посока на човека. Например, и с просто око се вижда, че би било много ефикасно средство срещу внезапно нападение от ленивец, коала, богомолка или друго свирепо същество с извънредно бавен метаболизъм.

Тук въздухът всъщност е годен за дишане (за разлика от горещата супа, от която дробовете ми се опитваха да извлекат кислород на улицата), в езерцето цъфтят водни лилии, земята между дърветата е покрита с мъх – мек, зелен и сочен, а пейките предлагат покой, тишина и почивка. Градът не само не се вижда, но не се дори и чува сред птичата глъчка и ромона на фонтана. Тай-чи практикуващите не ни обръщат никакво внимание. Просто не ни виждат. Започвам да се чувствам като призрак в света на живите. Изкушавам се да се опитам да мина през някой от самовглъбените разсъблечени мъже. Но доброто ми възпитание (и гледката на потните им старчески кожи) надделява над лекомислието. Заобикаляме ги деликатно, на пръсти, без да ги смущаваме, минаваме под изящната пагода и се отправяме към птичето езеро, пълно с розови фламинги и други газещи. Обикаляме малко нетърпеливо шумните клетки на папагалите (ние си имаме предостатъчно папагали в Австралия, даже са ни малко в повечко, особено рано сутрин преди изгрев слънце, ама хайде да не се отклонявам сега в орнитофобни изявления), спираме се с недоумение до бронзовия паметник на Исак Нютон (Нютон в Хонконг ?!? – нерде Ямбол, нерде Стамбол), но после се сещам за паметника на Коперник във Варна и си казвам „Що пък не?!“ Пред покрития олимпийски басейн най-после намираме кафене, Макдоналдс, вода и тоалетни (всичките затлачени до невъзможност от тълпи деца, възрастни, туристи, чужденци и китайци). От жегата и навалицата опашките се движат бавно като в Тай Чи. Наваксваме си с хидратацията (аз успявам да изпия собственото си тегло в литри), запасяваме се с още вода за из път и се престрашаваме отново да се включим в нескончаемия тържествен туристически марш по булевард „Натан“. Посока юг – към лъскавия иЦм Ша Цуи. Тълпата ни поглъща без колебание и ни влачи с неустоимата сила на мъртво вълнение. Прави ми впечатление, че с Бояна сме почти единствените бледолики наоколо. Белеем се като пуканки сред морето от сериозни азиатски лица.

Holiday Inn Golden Mile Hong Kong, 50 Nathan Rd, Tsim Sha Tsui, Хонгконг

Магазините и хотелите, край които се плиска човешкия поток стават все по-лъскави, все по-маркови, все по-големи и все по-скъпи.

По витрините са изписани всяко дизайнерско име и марка, които съм чувала в живота си, както и много, за които никога не съм подозирала, че съществуват. Изобилието на злато, диаманти, мерцедеси и висша мода е покъртително. Сетивата изтръпват от блясъци, прелести, лъскавина и съвършенство.(В моя случай изтръпването е подпомогнато от зверско главоболие и повсевместна хрема.) Само кашлицата ми остава незасегната от умопомрачителния дисплей на богатства и суета, и си се манифестира безнаказано. Глъчката се засилва до кресчендо. Автомобилният трафик се превръща в боботещо перманентно задръстване, предприемчивите търговци, тикащи стоки и визитни картички пред лицата ни стават все по-нахални. Ръцете им все по-настойчиви и сграбчващи. Тълпите се уплътняват. Кислородът не достига. Слънцето невъзмутимо пече. Градският пейзаж се размазва в мараня и адски шум. Смисълът на живота, вселената и всичко останало започва да ми се губи. Краката ми крачат механично, без връзка с главния мозък. Мога само да се надявам, че всичко това е кошмар и скоро ще се събудя. Внезапно насред цялата консуматорска туристическа истерия най-после виждаме помпозната имперска фасада на „Пенинсула Хотел“ – крайъгълният камък, обозначаващ южния край на Булевард „Натан“ и сърцето на Цим Ша Цуи. Прекосили сме Златната миля. Алелуя! И още сме живи.

От тук не можем да видим водите на залива, но вече се усеща лекият бриз. Като истински морски чеда помирисваме отдалеч солта във въздуха и се насочваме с безпогрешен инстинкт към водата. Бродим омаломощени и бездиханни сред модернистичните грамади на Хонконгския Културен център, впечатляващата бетонна полусфера на Музея на Космоса, предизвикателната геометрична елегантност на Художествената галерия. Снимаме великолепната архитектура и с неистово усилие се въздържаме да влезем, в който и да е от трите, въпреки неустомите обещания на плакатите им за гостуващи изложби, интерактивни експозиции, невиждани специални ефекти, културни събития и космически експонати. Истината е, че просто нямаме време за нищо повече от бързо кръгче из Хонконг. Посещенията на музеите ще оставим за друг път, тъкмо повод да се върнем отново. С дълбока въздишка на съжаление се отправяме към кея. И после за известно време забравяме да дишаме. (Май даже и не кашляме.)

Гледката към остров Хонконг е величествена. Неочаквана. Спираща дъха. Надхвърляща въображението. Парализираща сетивата. Обезсмисляща фотоапарите.

Стена от бляскави стоманено-стъклени игли. Постмодернистична архитектурна утопия. Сцена от фантастичен филм. Ни повече, ни по-малко от 7651 небостъргача (не съм ги броила аз,така твърди Уикипедия), притиснати в тясната ивица земя между залива и шеметно-стръмните зелени хълмове. Повече, отколкото във всеки друг град на планетата (Ню Йорк се нарежда втори със скромните 5790). Тук са 10 от стоте най-високи сгради на планетата. 36 от стоте най-високи жилищни такива. Мястото с най-висока концентрация на хора живеещи и работещи над 14-тия етаж. Вертикален град. Футуристично, урбанистично, стъклено-модернистично, антигравитационно, сеизмично-устойчиво, възхитително, тхнологични, неустоимо, потресаващо красив.

Хонконг

Хонконг

Дълго зяпаме с благоговение поразителната панорама отвъд водата. Снимаме и сочим отделни сгради, опитваме се да отгатнем кое кое е според описанията и снимките в пътеводителя. Отдясно малко горделиво и надменно в уединението на вертикалното си превъзходство стърчи най-новата и най-висока хонконгска сграда (седма в света) – Международният Финансов Център, 88 етажа, 415 метра. Отляво също толкова достолепно се извисява предишният притежател на титлата – Сентрал Плаза, 78 етажа, 374 метра. Пред него, на първа линия, досами водата, в абсурден контраст с всичките остри ъгли и маняшки стремеж към висините на нагъчканите един в друг небостъргачи се е разляла ниската заоблена и някак женствено елегантна (насред многоброя от мъжествено възправените фалосоподобни структури) сграда на Конгресния и Панаирен Център. Проектирана и завършена през 1997-ма година специално за тържествената церемония по предаването на Хонконг обратно на Китай след 99-годишно британско управление. Лесно се разпознава и разграфената с равностранни триъгълници кула на Китайската банка – 72 етажа, 305 метра, чак до 1992-ра година държала титлата Най-висока сграда в Азия. Според създателя си И.М.Пей трябва да прилича на стръкове бамбук. (Хм-м-м, да речем, че аз може би не съм виждала достатъчно бамбук в живота си, за да забележа приликата.) Останалото е умопомрачителна навалица от стъклени, огледални, сребристи, златисти, настръхнали, извисени, вдигнати на пръсти, възправени, устремени, като войници строени, импозантни паралелепипеди и стърчащи още по-високо над тях антени. Пред този декор фериботите и лодките, прекосяващи водната ивица между двата острова изглеждат като детски играчки. Хората – като мравчици.

Обедното слънце и треската най-после вземат връх над страстта ми за туристически приключения.

В градинката край някакви фонтанчета се поддавам на неустоимата притегателност на хладната сенчица под цъфнал храсталак и си полягвам кротко на циментовия бордюр. (Няма пейки, нито трева.) Горкото ми дете изоставя безсмисления спор за (не)уместността на подобно поведение и присяда примирено до мен. Над нас се издига часовниковата кула на някогашната железопътна гара.(Сега безследно изчезнала.) Единствено оцеляло свидетелство на колониалното архитектурно наследство насред възхитителната бетонна модерност наоколо. Нелепо старомодна, като че ли транспортирана от миналото с машина на времето. Има нещо родно и уютно в европейския й дизайн от 19-ти век. На объркания ми трескав мозък му се струва, че съм си у дома. Все едно съм си полегнала под часовника на варненската ЖП Гара. Ако съдя по разположението – някъде насред пиацата на такситата. Затварям уморено очи и се унасям блажено в зрелищни, индуцирани от високата температура кошмари. Вечно Гладното ме събужда след десетина минути с предложение да потърсим кафене и да погълнем рекордни количества студени течности. (С храна.) Което, трябва да призная, звучи несравнимо по-добре от първоначалния ми план да изпия водата на фонтана (с все мръсната пяна и плуващи боклучки по ъглите). Събирам всичката си воля и решителност и се надигам от удобната хоризонталност на коравия бордюр (Ма не може ли тези елементи на общественото архитектурно пространство да ги правят от малко по-френдли материали, дето не ти се забиват така отмъстително в ребрата и гръбнака, плийз!). Мигрената блъска като камбана в главата ми. Оглеждам се гузно да не би адският шум да смущава минувачите. Детето лъже убедително, че нищо не се чува.

Поемаме с бавна крачка по крайбрежната алея на изток, към Булеварда на славата. Отвъд Виктория Харбър гледката е все тъй величествена. Постмодернистична архитектурна симфония. В до мажор. Стакато. Tемпо. И Форте-фортисимо.

Ако не знаете,

Хонконг прави повече от 100 филмови продукции годишно, което го поставя на трето място в света след Боливуд и Холивуд.

Американското кино е пълно с хонконгски режисьори и актьори, безчет холивудски продукции се правят в Хонконг, защото е по-евтино, хонконгски филми печелят купища награди по световните филмови фестивали. Еми, естествено е в такъв случай хонкконгското кино да си има своя Алея на звездите (Булевард на славата) по подобие на холивудската такава. Преминаваме край десетки бронзови плочки с имена на режисьори, бетонни отпечатъци от длани, вградени в паважа звезди с имена на актьори, статуи в цял ръст на майстори на кунг фу и други бойни изкуства (простете невежеството ми в тази толкова значима сфера на световната култура). Даже за някой абсолютно неизкушен в каратисткия жанр и пълен невежа в безпределното разнообразие на азиатското екшън-кино, като мен, е

невъзможно да не разпознае имената на Джаки Чан, Брус Лий, Джет Ли, Чоу Юн Фат

Детето ми е каратистче, тъй че няма измъкване – снимаме се с всяка от бронзовите фигури. После чакаме на опашка, за да седнем в режисьорския стол, възхищаваме се на елегантната девича фигура на четириметровия макет на Наградата на Хонконгската филмова академия. И най-накрая съзираме зелената емблема на Старбъкс Кафе. О, милостиви небеса! Не, ние не сме любители на американското кафе, нито на веригите за бързо хранене, обаче уважаваме студените чайове. И Гладното намира нещо за ядене. Пу-пу-пу! Вземам си назад всички лоши думи казани някога по адрес на ненавистния псевдо-звезден франчайз. Днес Старбъкс е квинтесенция на уюта и гостоприемството. С най-удобните пластмасови столове в света, най-вкусните студени чайове, най-студения лед, най-разбираемо английски говорящия персонал, най-прекрасната гледка, най-фантастичния бриз, най-хладната сянка, най-чистите тоалетни, най-, най-, най-. Изповядваме пламенно религията Старбъкс в продължение на близо час. После си спомняме защо не обичаме подобни места и си тръгваме припряно. Съседната сграда просто плаче за снимка (И инспекция от Комисията по Безопасност на труда) с шестетажното си строително скеле от бамбук, вързан със сизал и пластмасови затяжки тип „Свински опашчици“. Нито помен от метални конструкции и стоманени колена. Тук нямат ли Охрана на труда и строителни профсъюзи?!

По обратния път гледаме снизходително към другите туристи, чакащи ред да се щракнат с Брус Лий и Джаки Чан. Ние вече си имаме снимки с тях, тъй че подминаваме с аристократично пренебрежение и се наслаждаваме на бриза и гледката за милиони. Моето крехко здраве и (временно) замъглено съзнание ни отказват от иначе романтичната идея да прекосим залива с лодка (ръждиво корабче, двупалубен ферибот, по чудо плаваща разбрицана черупка с червени платна)- само морска болест ми липсва в добавка към могъщия грип, който ме тресе, тъй че се спускаме под земята, в най-близката станция на метрото и се транспортираме до остров Хонконг по суша (разбирай с влак през тунела под залива).

Китайска лодка, Хонконг

Май тук му е мястото да разясня как тъй сме в Хонконг, пък още не сме стъпили на хонконгския бряг. Мистерия няма. Има само дублиране на имената. Според Уикипедия (уточнявам предварително, да не си помисли някой, че аз имам в речника си подобни сухарски изрази)

Хонконг (Сянган) е специален административен район на Китай,

бивша територия на Великобритания, разположена в Югоизточен Китай, на брега на Южнокитайско море. Включва остров Хонконг (още познат като Сянган), полуостров Коулун (Дзюлун), остров Лантау и още 233 крайбрежни малки острова. Ако още не ви е станало ясно кое е Хонконг, кое Хонконг, кое Сянган, кое е Дзюлун, и кое Коулун, добре дошли в клуба. За пълно объркване мога да предложа и малко етимология на имената. Коулун е всъщност неправилно произнесеното кантонско Гау Лунг, което означава „девет дракона“. Легендата разказва, че когато невръстният император Ди Пинг от династията Сонг достигнал до тези брегове, преследван от монголските пълчища, момчето преброило осем островърхи планини и предположило, че са домове на осем дракона. Неговият мъдър съветник дипломатично отбелязал, че тъй като императорът е също дракон те стават общо девет. (В днешно време планинската верига на осемте дракона не съществува – сравнена е със земята и скалите са използвани за запълване на залива. Голяма част от свръх-урбанизирания Хонконг е построена върху изкуствено насипани терени.)

Хонконг

от своя страна е също само приблизително фонетично наподобяване на китайското име на малко заливче между островите Ап Лей Чау и сегашния остров Хонконг. На различните китайски езици и диалекти името варира безкрайно през Хион Гонг, Хеун Гонг, Хоен Конг, Ксиан Канг, Ксиан Ганг и прочие пермутации на звуците х,г,к,с,н,о,у,а,и,е, но общото е, че във всичките си вариации се предполага да означава Уханен залив. Има множество спекулации по темата на какво точно е ухаело заливчето, но на мен най ми допада обяснението, че по онова време брегът е бил опасан с работилнички за производство на ароматични пръчици (традиционно изгаряни в китайските храмове като жертвоприношение към боговете). А защо най-урбанизираният, най-космополитният, най-икономически проспериращият, най-туристическият и прочие най китайски град (Пардон! специален административен регион) трябва да носи името на сбутано малко заливче на незначително островче? Елементарно, Уотсън! Защото именно там се случило знаменателното събитие – първата среща между британски и китайски морски плавателни съдове (сиреч опърпана рибарска лодка и динги с няколко британски моряци).

И хич не се хилете – историята на половината свят започва така – с първото появяване на белите.

Хилядите години цивилизационна предистория остават само в бегла бележка под линия или кратък параграф в увода, които и без това никой не чете. Когато през 1842-ра година след Първата опиумна война Китай е принуден да подпише мирно споразумение с Великобритания в договора от Нанкинг за първи път територията на британска окупация е наречена в документа Хонконг. Заливът е подобаващо назован Виктория харбър, а британското поселище – град Виктория. След като загубва и Втората опиумна война Китай в крайна сметка подписва договор за 99-годишен лизинг на 235-те острова, полуостров Коулун и т.нар. Нови територии на север от полуострова. Цялата британска колония вече се нарича Хонконг и е с непроменени граници до днес.

Според туристическата карта, която усмихнато девойче ми тикна в ръцете още като слязохме от самолета, Международното летище се намира на едно малко островче Чек Лап Кок сгушено до най-големия остров Лантау, хотелът ни се намира на континента – полуостров Коулун, а метрото тъкмо ни разтоварва на станция на остров Хонконг, т.е. стъпвали сме вече на три от общо 236-те парчета суша, съставляващи специалния административен регион. За първо посещение хич не е зле.

Улиците на Хонконгското сити са невъобразимо претъпкани и непоносимо шумни

(тук има много повече европейски физиономии), но се фукат и с едно изключително предимство – плътна дълбока сянка. Което обаче не означава хлад. Небостъргачите се извисяват като стени на тесен стъклено-бетонен каньон. Не мога да побера нито една сграда в кадър. Мащабите са шокиращи. Интериорите на приземните етажи и фоайета са умопомрачителни. Минималистично изчистени. Или разточителни. С фонтани, ескалатори, градинки, огледала. Или празни и кънтящи. С поразителни скулптори висящи от таваните. Или целите позлатени. Заринати с орхидеи. Изцяло от стъкло. Или обзаведени с пластмасови мебели в крещящи електрикови цветове. Картата ми май е грешна. Улиците се срещат под невероятни ъгли и стават все по-стръмни. Превръщат се в стълбища. Минават под сгради. Обърквам се напълно сред натоварените кръстовища и улични ескалатори. Инстинктивно се насочвам нагоре по стръмнината – иска ми се да мога да видя града от високото, за да се ориентирам в уличния лабиринт. Което разбира се е невъзможно – небостъргачите са прекалено високи и прекалено нагъсто. Но в лутаницата все пак намираме табелка на английски сочеща към спирката на трамвайната линия до връх Виктория. Наричан също просто Върхът. Точно закъдето сме се запътили. Има опашка от около двеста души, но според разписанието мотрисата потегля на всеки 15 минути, така че има надежда да се качим след по-малко от час и ние се нареждаме търпеливо сред другите потни изнурени туристи. Когато най-после идва нашият ред краката ми са отекли болезнено и всичко ми е безразлично от умора и изтощение. Не ме вълнуват никакви гледки и потенциални туристически забавления. Искам само да умра тихичко, или поне да припадна завинаги. В краен случай може и просто да заспя за неопределено дълго време (сто години ми изглеждат като приемлив срок). Но още с потеглянето си историческата трамвайна мотриса успява да ме изтръгне от лапите на апатията и да ме хвърли в адреналино-задвижвана еуфория, някъде на тънката граница между делириума, ужаса и екзалтацията.

Возенето по шеметно стръмния склон на връх Виктория е не по-малко вълнуващо от скоростно влакче.

Внезапни ускорения, резки завои, още по-внезапни спирания, профучаваща тропическа растителност, дращеща бясно по прозорците с клони, ръсеща листа в скута ми, заглъхване на ушите от стремителното изкачване. Викторианска и модерна жилищна архитектура край нас, запънала пети в невъобразимо стръмния склон. Това са едни от най-скъпите резиденции в Хонконг. През задния прозорец виждам почти отвесните релси, по които се изкачваме и си представям дългото стремително падане, ако не дай си Боже, изтърват спирачките. Намирам утеха единствено в твърденията на туристическата брошура, че за повече от 120-те години на експлоатация (от 1888-ма година насам) трамвайната линия не е регистрирала нито един случай на пътно-транспортна злополука. Е, това не пречи ние да сме първите, нали? В пролуките между дърветата гледката към бързо потъващия под нас град е все по-пленителна. И неземна. Все едно се издигаме в космоса.

Подостреният като молив зелен връх е коронясан с внушителна малко шантаво изглеждаща бетонна шестетажна сграда, горе-долу с размерите и грацията на НДК. Балансираща като балерина върху заострения хребет. Подобаващо наречена Върхът. Изкачваме с ескалаторите етаж след етаж заринати с магазинчета за джунджурийки, ресторанти, кафенета, други магазини, барове, музеи с восъчни фигури, караоке и прочие неизбежни атрибути на цивилизацията, и най-после сме възнаградени с божествена гледка от покрива на Върхът (Може и покривът на света да е – изглежда толкова високо и толкова далече от всички земни дребни суети). Снимаме във всички посоки и с всички възможни увеличения, но резултатите са все незадоволителни – не може да се хване в кадър величието на картината под нас. Мащабите са нечовешки. Настръхнал урбанистичен игленик. Далечно сребърно блещукане на вода в залива. Главозамайващо стръмен склон. Сочно-зелена пищна тропическа растителност.

Хонконг от високо

Мога да съзерцавам света от тези олимпийски висини вовеки. За съжаление мястото не предлага нито сянка, нито вода,така че се налага скоро да изоставим гледките и да се гмурнем обратно в бетонното туловище в търсене на канализация и храна.

Хонконг от високо

Хлътваме в някакво заведение с обещаващото име „Форест Гъмп“ и климатик на Мах

По стените са накачени артефакти от едноименния филм – възстановка на кухненския шкаф от дома на главния герой, костюми от различни сцени, китара, плакати, снимки с автографи на актьорите и т.н. На масите има табелки с едро изписан слоган „Давай, Форест, давай!“ От указанията в менюто разбираме, че ако искаме сервитьорът да спре на нашата маса трябва да обърнем табелката обратно, за да се чете алтернативният надпис „Спри, Форест, спри!“. Храната се сервира в хартиени корабчета за лов на скариди по подобие на корабчето на Форест Гъмп. Приятна изненада е платото от скариди – пържени, панирани, печени, пикантни и какви ли не – облизваме си пръстите.

Морска храна, Хонконг

За да подтисна поне малко раздиращата (няма дори да споменавам колко болезнена) кашлица, с която рискувам всеки момент да ме арестуват за разпространение на чуждоконтинентални вируси си поръчвам една тропическа Маргарита. В пристъп на лекомислие (вероятно причинено от височинна болест, прегряване на мозъка или умопомрачителната гледка през прозореца) поръчвам Маргарита и за непълнолетната си (но по-висока и определено по-разумно, и по-надеждно изглеждаща) дъщеря. Никога преди (или след) не съм пила Маргарита, тъй че не знам каква е обичайната практика, но на Върха я сервират в двулитрови шейкъри. Отнема ни повече от час да ги излочим, докато руснакът на съседната маса дава подробен доклад за приключенията си на китайска земя по мобифона, май на гаджето, и обръща към дузина бири.

През панорамните прозорци се любуваме на бавно смрачаващия се небосклон и заблещукалите далеко долу в низините на света светлинки. Не знам дали от алкохола, от рехидратацията, от ударните дози панадол или от разредената атмосфера по висините на връх Виктория, но кашлицата временно ме изоставя, болките в краката ни намаляват, настроението се повишава стремително и животът най-неочаквано добива смисъл. Даже бъдещето видимо порозовява и ние се втурваме насреща му яхнали кошмарния трамвай по ужасяващо стръмната релсова линия от върха. Надолу – обратно в царството на хората, автомобилите, двуетажните ревящи автобуси и немислимо високи небостъргачи.

Обратно в мравешкия лабиринт.

Може би алкохолът е подобрил временно мозъчните ми функции или поспадналата температура ми позволява да се ориентирам по-добре, но този път картата работи, намирам най-краткия маршрут към станцията на метрото и по пътя дотам дори успявам да идентифицирам някои интересни сгради. Двойните стъклени кули-близнаци на Липо-центъра с техните регулярно изпъкнали издадености, които според описанията в литературата трябва да приличат на вкопчени в майка си коалчета, но на мен определено ми изглеждат като гигантски стъклени четирикраки интегрални схеми (или масички за кафе), полазили хексагоналните призми на небостъргачите. Докато си снимам в захлас раззинатата паст на разкошен бронзов лъв ме сепва откритието, че това е всъщност тротоарът пред една от най-забележителните сгради в Хонконг, едно от най-известните творения на сър Норман Фостър (култов съвременен британски архитект, отговорен също за някои други (скандални) архитектурни забележителности като „Краставичката“ щръкнала в Лондон или стъкленият купол на Райхстага) – прословутата Банка на Хонконг. Най-скъпата сграда в света за времето си – ’85-та година. И вероятно най-цитираната колчем стане дума за Фенг Шуй и архитектура. (Затова и познавам лъва – снимката му се кипри във всяка статия по темата)

Хонконгски лъв

Нали знаете как в животинския свят има организми с вътрешен скелет (като бозайниците) и такива с външни черупки(като насекомите). Е, ами

Банката на Хонконг е архитектурният аналог на хлебарката или кривият рак

Познава се отдалеч по екзоскелета. Не разчита на вътрешна подпорна структура. Цялата 47 етажна сграда виси на нещо като гигантска външна система от яки стоманени триъгълни закачалки за дрехи, скачени в могъща рамка. Много необикновено, оригинално и функционално (даже и да не броим атриума с уникалните електронно задвижвани огледала, които отразяват естествена светлина в цялата вътрешност на сградата, чак до приземния етаж). Благодарение на това необичайно решение сър Норман Фостър успява да вмести на малкия парцел огромна офисна площ и да изпълни всичките противоречиви изисквания на клиента. Едно от тях било да се спазят принципите на Фенг Шуй . Например, двата ескалатора, които са единствена забележителност на празния, отворен отвсякъде приземен етаж, са позиционирани много прецизно така, че да осигурят максимален приток на положителна енергия и просперитет към вътрешността на финансовата институция. Лъвовете на тротоара пък, имат важната задача да гарантират хармония на силите и баланс на четирите основни елемента – земя, въздух, огън и вода. Изобщо нищо в Хонконг не се строи без да се вземат предвид безброй съществени фактори като потоците на енергията „чи“, ориентацията спрямо планините в задния фон, или как драконът от хълмовете ще пие вода от залива, да речем (В един често цитиран и илюстриран случай за целта в жилищния блок се изрязва огромна квадратна дупка и готово- драконският водопой е осигурен).

Кратко яздене на метрото ни връща на крайбрежната алея в Цим Ша Цуи

броени минути преди началото на грандиозния спектакъл „Светлинна симфония“. Най-голямото подобно шоу в света, ако вярваме на Книгата на рекордите „Гинес“. Случва се всяка вечер в осем, ако няма предупреждение за тайфун. Музиката гърми от високоговорителите, хилядите туристи щракат като побъркани с фотоапаратите, лазерни лъчи разпъват трептящи ветрила в тъмното небе. Внушителните и достолепни на дневна светлина небостъргачи се преобразяват внезапно в кокетни палави танцьорки и суетни шоу звезди – размятат пищни рокли от разноцветни пайети, корони от сияещи лъчи, трептят, намигат, лудуват, танцуват в блясъци, изригват в светлини, тлеят галено в топло зарево, хвърлят слънчеви зайчета, блещукат, позират, избухват в лазерни пламъци, пулсират. И цапат глезено с шаренията си ниското облачно небе. Не успяваме да догледаме танца им – имаме самолет да ловим.

Хонконг

Как си играем отново на криенка из просторните зали на летището (само да вметна (за повече драматизъм), че

хонконгското международно летище е едно от най-големите в света,

второ по брой пътници и трето по обеми карго, сиреч голямо. С главно „г“.) с лелчетата с инфрачервените детектори (и военни униформи, и кобури с пистолети) е история, която ще запазя за финалната кулминационна сцена на някой засукан и страшен шпионски роман. Младият митничар пък, който набеди щерка ми, че носи ножица в ръчния си багаж, ще остане завинаги зачуден защо аджеба му е на човек (добре де, шестнайсетгодишна девойка, ама хуманоидна все пак) да мъкне към три и половина килограма стари, изхабени, неработещи флумастери и потрошени цветни моливи, четири чифта слушалки (всичките неработещи, ама това той няма как да го знае), пет вида гланц за устни, едно кило насипна електроника (МР3-плейъри, мобилни телефони и прочие подобни) и купища смачкани хартии (но нито една ножица!!!) на борда на самолет, извършващ дълъг презокеански полет и да плаща свръхбагаж при това. Аз също бих искала да знам (още повече, че съм в ролята на плащащата за свръхбагажа), обаче съм твърде заета да си държа очите отворени въпреки неумолимо нарастващата сила на гравитацията и да се преструвам, че хълцам, докато всъщност с неистови усилия се опитвам да не си изкашлям дробовете (или каквото там е останало от тях) на мокета пред летищния ренген. Естествено, избират ме на случаен принцип за проверка за експлозиви. Какво случайно има в това да те проверяват всеки път, на всяко летище, дори на вътрешните полети в Австралия не знам, но в момента не съм и в позиция да протестирам. За всеобщо облекчение оказва се, че не нося нищо експлозивно (ако не броим балканския ми темперамент, естествено). Добре, че не правят тестове за вируси. Нямам спомен как съм се добрала до мястото си в самолета. Междинното кацане в Кернс може и да съм го сънувала. Със сигурност си спомням само, че и там ме тестваха за експлозиви. Избраха ме в тълпата. Случайно.

Благоверният ми съпруг ни посреща на летището в Итака

и въпреки горещите ми молби да ни откара вкъщи ме стоварва безапелационно и безсърдечно в чакалнята на личния ни лекар. Сестрата на рецепцията ми хвърля само бегъл поглед и започва да се извинява многословно на всички присъстващи, че има спешен случай, който трябва да види доктора с предимство. Почти ме натиква в кабинета (от което разбирам, че аз съм спешният случай) и великодушно ми позволява да се разсипя в безформена купчинка на кушетката. По това време вече отдавна съм се отказала да гледам, примирила съм се с перманентната загуба на слуха, със стомашния дискомфорт, почти съм свикнала със зверското главоболие и болките във всеки мускул и става, престанала съм май да дишам, предала съм се напълно на гравитацията и само несекващата кашлица, разтърсваща мощно прогнилия  гръден кош ме държи още в съзнание. Докторът извършва старателно и компетентно ритуалите на професията си и накрая ме обявява тържествено за болна от свински грип. С някакво извратено чувство за хумор заявява че вече е безпредметно да ме изолират в болница – аз и без това съм изпозаразила половината свят (буквално, от София до Бризбън, през Москва и Хонконг), че е твърде късно да ме лекуват (!!!, добре че мозъкът ми е на пихтия,та не успява дори да се паникьоса) и милосърдно ме праща вкъщи да се наспя (доколкото би ми позволила да спя гузната съвест, че съм заразила милиони невинни деца със смъртоносен бацил)

Когато две седмици по-късно съм официално извадена от списъците на смъртниците и пусната да върлувам по улиците на града разказвам наляво и надясно за дългото ни пътуване и свинско-грипното ми приключение, като не пропускам да заръчвам на всеки, който планира да ходи в чужбина да си вземе маска. Най-елементарна мярка за безопасност. Ей, на, безплатно ги раздават хората. И в различни десени ги има, да ти ходят с

5 коментара

Switch to mobile version