Archive for the tag 'Конска подкова'

апр. 24 2009

Ниагара, благодаря ти за снизходителността!

Наскоро отговарях на една анкета за ролята на блоговете в днешното общество. Една от тезите ми беше, че блоговете са преди всичко писане, а какво техническото средство за достигане до читателите е по-маловажен въпрос (дали е печатница или интернет — важното е писането и свободния дух). Та волно или неволно всички блогове, хеле пък всички пътеписи, се сравняват с вероятно първите български блогъри Захари Стоянов и Алеко. Пък за сайт за пътеписи — Алеко е вечната мерна единица.

Горното дървено-философско разсъждение трябва да ни въведе в днешния разказ на Сандо за Ниагара. Разказът може да се нарече и „Ниагара — 120 години по-късно“, защото… абе, ще разберете защо. Приятно четене:

Ниагара, благодаря ти за снизходителността!

От малък мечтая да видя Ниагара — онова чудо на природата, за което всеки е чувал и чел. И само при споменаването на иначе странното и звучно име във въображението гръмват хиляди фонтани, адският тътен натиска слепоочията и кара земята да трепери, а облаците водни пръски се издигат към небесата и обливат пейзажа в мокър прашец.

Сред семейните реликви и пожълтели спомени баща ми грижливо пазеше визитната картичка на негов колега-плувец. Дори и името му се е запечатало в паметта ми — Джордж Парк от Торонто. Според легендата въпросният плувец е предложил на баща ми да отиде при него в Канада, за да тренира на спокойствие. Баща ми обаче вежливо отказал, защото не е искал близките му в България да си имат неприятности с вечната дружба и универсалното щастие на другарите болшевики. Върху визитката на канадеца можеше да се види една вълшебна снимка на ниагарския водопад, която на всичкото отгоре беше цветна!

И така, от една миниатюрна картинка въображението ми изплете около митичния водопад цяла мечта, символ на свободата и шарения живот. А когато се отвори възможност за пътуване до Ниагара, с жена ми не се подвоумихме нито за миг. Представяте ли си? Та това е най-известното и посещавано природно чудо на света!

До Бъфало отидохме със самолет, а след това трябваше да се придвижим

до канадската страна на Ниагара,

където се намираше и нашият хотел. Оказа се, че има няколко възможности за придвижване — бусът-такси струваше 110 щатски долара и щеше да ни закара пред вратата на хотела, докато обикновеният междуградски автобус излизаше по 2 долара и нещо на калпак, но щеше да спре малко по-далече… Сигурно вече се досещате какъв беше изборът ни.

След около 40 минути път из американските пейзажи любезната шофьорка ни остави близо до граничния пост, намиращ се на брега на реката. За да се стигне до канадската част, трябва да се мине по моста (Rainbow Bridge), прекрачил Ниагара и стъпил в две държави. Американските граничари ни пуснаха да вървим нататък, след като за миг провериха паспортите ни. Беше студено, наоколо нямаше почти никой, а ние бързахме с куфарите към хотела. И тогава видях на живо водопада и станах свидетел на една наистина апокалиптична гледка, в която за съжаление природната стихия играеше второстепенна роля.

Реката беше покрита с дебел лед, а отсреща се виждаха канадските хотели, огромната китара на Hard Rock Cafе и разни други модерни заведения за обществено хранене и пиене; вляво, т. е. срещу течението на реката и в посока на водопадите, изпъкнаха на фона на залязващото слънце друга група хотели-небостъргачи, които с огромните си футуристични форми създаваха впечатление за марсиански пейзаж от научно-фантастичен филм със зелени човечета, говорещи на развален английски с албански акцент. И чак тогава погледът съзира облаците водни пръски на водопадите, а сърцето се свива в недоумение от гротеската урбанизация на природната забележителност. Жалко! Чувството за изненада комай е окончателно затрупано от купищата железобетон на канадския хотелиерски бизнес.

Четете по-нататък>>>

4 коментара

Switch to mobile version