Archive for the tag 'кон'

ян. 12 2012

Африка пеша (1): Мароко: Танжер, Фес и Рабат

 От днес започваме едно пешеходно, на стоп и на каквото–дойде пътешествие из Африка. От името на Лора и Евгени ще разказва Лора и, можете да ми вярвате, ще ги илюстрира със страхотни снимки. Започваме с Мароко – приятно четене:

За читателите през четци и блогосфера: кликайте на разказа, за да видите всички снимки

Африка пеша

част първа

Мароко: Танжер, Фес и Рабат

Стигнахме от Гранада до Мароко за два дни. До пристанището в Алхесирас ни закара растаман с бус, изрисуван целия в графити. На пристанището ни нападнаха за билети за ферибот, за хашиш и какво ли не. Всеки предлагаше различни цени за ферибота, вече се свечеряваше а ние дори не знаехме за къде ще пътуваме – за Сеута или за Танжер. Накрая успяхме да хванем предпоследния ферибот за Танжер за 20 евро на човек – първият ни платен транспорт до сега. Цяла Европа пътувахме само на стоп или пеша, дори не сме се качвали на метро. Пристигнахме в

Танжер

по залез слънце и бяхме изненадани, че всъщност сме пристигнали по-рано отколкото тръгнахме. Фериботът тръгваше в 18:30 от Испания и пристигаше 17:30 в Мароко. Причината беше, че в Мароко нямат зимно и лятно време и в момента имаше цели два часа разлика с Европа. На излизане от пристанището веднага ни нападнаха таксита, но ние, уверени че ще вървим пеша, тръгнахме с раниците по пътя. Оказа се обаче, че Танжер е на цели 40 км от пристанището! Точно когато мислехме да спим покрай пътя, ни спря една кола с мароканци прибиращи се от Испания и ни закараха до Танжер без дори да сме им махали. Така късметлийски започна първият ни стоп в Африка.

Магаре във Фес, Мароко

Във Фес стоките се пренасят от магарета

 

В Танжер

веднага се потопихме в лудницата на ориента. Дори късно вечерта всички магазини и магазинчета работеха – може да си купиш всичко – от обувки до плазмен телевизор или пералня в 10 часа вечерта. Но ние не се нуждаехме от нищо освен от подслон. Нямахме никакъв план, хотелите бяха скъпи, а навън изглеждаше доста опасно. Седнахме изморени на една пейка, когато възрастен мароканец ни заговори. Пита ни имаме ли подслон и храна и като разбра, че сме стопаджии много се зарадва. Каза, че когато е бил млад е пътувал на стоп из Европа цели шест години. Показа ни къде можем да ядем евтино и се разделихме. При първият ни опит да ядем разбрахме, че нищо не разбираме. Веднага двама души от заведението се заеха да ни превеждат и като обяснихме че искаме вегетарианска храна ни заведоха в друго ресторантче наблизо където имаше само риба :)) Отказахме се да обясняваме че не искаме риба и останахме там като ни помогнаха да си поръчаме салата и ориз.
По-късно вечерта срещнахме друг добър мароканец, който не се опитваше да ни продаде нищо, а само да си говори с нас. Каза, че е живял четири години в Европа – Франция и Испания, но го бяха екстрадирали от там защото нямал документи. Пътуването за тях в Европа беше доста трудно. Той самият беше минал Гибралтар скрит в камион. Някой път се налага да плуваш и под лодките. Но въпреки това той стоеше в Танжер и чакаше удобен момент да се върне в Европа. ‘I have to suffer to succeed’. Знаеше испански, френски, английски и арабски и искаше да научи немски, за да отиде в Германия. Знаеше много за страните по света, за хората и за живота. Показа ни хубавите места в Мароко и Африка и ни даде ценни съвети за нашето пътуване. ‘Късметлии сте, че сте родени в Европа’ каза ‘защото имате свободата да пътувате’. Не за първи път чувахме тези думи и се замисляхме колко неравностойно е всичко от самото ти раждане. Хората не се раждат равни. Още от мястото, където се родят зависи тяхната свобода цял живот. ‘В Мароко всеки е добре дошъл. На никой не му трябва виза дори и на китайците’. Говорихме си с удоволствие цяла нощ и на сутринта решихме да продължим към

Фес

С толкова сателитни чинии сигурно можеш да хванеш сигнал от извънземни… – Фес, Мароко

С толкова сателитни чинии сигурно можеш да хванеш сигнал от извънземни…

На стопа рано сутринта спираха само таксита и след час чакане дойде при нас типчето с паницата на главата (доста разпространена прическа в Мароко) и започна да стопира с нас. Говореше ни нещо на арабски и се смееше. Спря едно камионче, натовари ни отзад в каросерията и се качи отпред. Придвижихме се към изхода на града и там продължи с нас – ту ходехме, ту стопирахме. Не можехме да разберем защо върви с нас и къде отива. Едва успяхме да се измъкнем с оправданието, че отиваме да ядем. След 15-20 минути ни взе кола за следващия град на 45 километра и оттам почти без да чакаме един дядо ни качи за Lareche. Спирахме по пътя да си вземем пъпеши, които после се оказаха много вкусни. С няколко коли стигнахме до Фес и вечерта си опънахме палатка в една гора в покрайнините. Къмпирането е доста трудно в Мароко. Няма почти никакви гори и навсякъде е пълно с хора.
Магаре – Фес, Мароко
Магаретата и кончетата във Фес са така нечовешки натоварени и бити, че често са с изплезени езици и пяна на устата
Котка – Фес, Мароко
Магаре – Фес, Мароко
Камилска глава или сафари?  – Фес, Мароко
Месарница – Фес, Мароко
Като цяло мароканците нямат никакъв респект към животните…за тях това са нисши същества, създадени да ни служат
Cafe Clock – едно от най-приятните места във Фес с типична атмосфера и интернет
На сутринта ни закара до центъра на Фес един мароканец, който всъщност отиваше към Испания. Беше в обратната посока – към Танжер, но заради нас се върна във Фес и даже ни черпи по един сок от портокали. Още със слизането от колата ни налазиха да ни предлагат хашиш, хотели и каквото друго могат…Това беше само началото на суматохата във Фес.
Фес 30000, Мароко
Щом влязохме в медината (старият център, ограден със стени) не можехме да си отдъхнем и за 1 минута от досадни продавачи и гидове. Всеки те зарибяваше с нещо – яж при мен, купи от мен, ела с мен да те водя…всичко беше „best quality“ и  „best price“ – изрази, които будеха съмнние след 10-тия път и накрая смях. Малките улички бяха буквално като лабиринти, много от които със задънен край. Претъпкани с хора, магазнчета, животни, всички изглеждаха еднакви и да се загубиш беше неизбежно. Едно момченце се опитваше да ни бъде гид като повтаряше през цялото време „for free“ , но разбира се накрая поиска пари. Когато му казахме „for free“  той отговори: „Nothing is free. In Fes everything is commission.“
Прочутите Tanneries във Фес – или мястото, където боядисват кожи с естествени бои 
Moroccan fashion

Изглежда първите думи, на които учеха децата тук са: „One dirham, please“.

Някои деца като ни видеха направо започваха да тичат и да викат: Money! Money! Money! Сякаш бяхме ходещ банкомат. Както ни бяха предупредили в Европа хора, които са пътували тук: За тях щом си бял означава, че първо, си глупав и второ, че имаш много пари. За пръв път усетихме този расизъм и наистина се почувствахме дискриминирани. Всеки ни питаше: От къде сте? Ако в Европа питахме всички черни хора по улиците: „от къде сте“, нямаше да е много учтиво…А след като им кажем България повечето гледаха в недоумение. Някои викаха Унгария? Други питаха: Това в южна или северна Америка е? Малцина бяха тези, които бяха чували за Стоичков и от там знаеха и за България. Стоичков беше прочут – тук всеки гледаше футбол.
Медината във Фес
Типичните марокански закуски

Останахме във Фес на каучсърфинг няколко дни,

губехме се в медината, опитвахме месните храни и се носехме по реките от хора по малките улички.

Фес не беше място за спокойствие и почивка.

Дори когато седяхме в кафене с нашия марокански хост не спираха да ни досаждат всяка минута. Продаваха ни носни кърпички, дискове с ужасни американски филми, или просто искаха пари. Мароканският ни приятел упорито се опитваше да ни вкара в правата вяра като ни рецитираше силни откъси от Корана, разказваше ни истории и ни задаваше провокативни въпроси. Обещаваше да ни научи да летим. Не можехме да го накараме да млъкне по никакъв начин и се наложи да слушаме търпеливо.
Странен квартал в покрайнините на Фес, зарит с боклуци, където всеки си търси по нещо
Конче преплита крака под тежестта на цял куп килими
 

Тръгнахме от Фес към Рабат,

където трябваше да си извадим визи за следващите страни. Този път поехме по  магистралата, която беше платена и по нея пъуваха само богати хора…практически беше почти празна.
Първо ни взеха две момчета за Мекнес, които знаеха добре английски и щяха да ходят да учат в Лондон. Веднага след тях (не сме чакали и 5 минути) ни качи най-лудият тираджия на света! Не знаеше никакъв език, но пееше, скачаше, надуваше музиката на макс, бибиткаше в такт с музиката и удряше по волана с такава сила, че си мислехме, че или ще си счупи ръката или волана. Шофираше с лакти, с колене, понякога забравяше да шофира и камионът вървше на зиг-заг по двулентовата магистрала. Добре, че нямаше жива кола на пътя. Не ни оставаше нищо друго освен да пеем и танцуваме с него и да се надяваме,че ще стигнем живи. През цялото това време правеше филмчета с GSM-а си, след това намаляваше музиката, пускаше ни филмчето и се смееше, обаждаше се на много хора, които смяташе,че говорят език и ни даваше телефона да говорим с тях. Настояваше да се обади на хоста ни в Рабат и му дадохме телефона му – грешка, която няма да повторим. Освен,че му звънна 3-4 пъти по пътя, след това му звънеше всеки ден и питаше за нас и искаше да говори с нас. Опитваше се да ни покани на гости в къщата на родителите си, след това каза,че ще напусне работа и идва в България…Разказва ни как веднъж качил четирима французи на стоп в камиона и всеки път щом виждаше стопяджия на пътя намаляваше, за да го качим. Но щом видеше че е мароканец, казваше „неееее, мароканец е! Attencion!“ Явно нямаха доверие на мароканските стопаджии и се замислихме,че може би само за нас стопът е толкова лесен тук.

Пристигнахме живи и здрави в Рабат

и останахме там при Андрю – американец, който проучва политиците в Мароко (?!)  В сравнение с Фес, Рабат беше доста спокоен град. Пак имаше медина с малки улички и всевъзможни магазинчета, но никой не ни закачаше и можехме да се разхождаме необезпокоявани. Отидохме до българското посолство да поискаме съвети и да поговорим с може би последните българи по пътя ни в Западна Африка. След час-два чакане получихме само отговора „това не ни влиза в работата“ и „какво точно искате от нас“ и почти ни изгониха. В сенеглаското посолство бяха доста по-мили като ни казаха, че пътят през Мавритания не е проблем и трябва да отидем до Казабланка за сенегалска виза. Мавританското посолство се оказа,че не работи в петък (като всички истински мюсюлмани) и се наложи да чакаме до понедлник в Рабат. Сменихме няколко хоста до Понеделник като накрая ни приюти мила полякиня с мъжа си – бербер, които ни срещнаха на улицата. Оказаха се от hospitlity club и ни предложиха гостоприемнството си. Веднага усетихме топлия славянски нрав и се почувствахме като у дома си.
време за молитва
В медината на Рабат можеш да намериш всякакви неща втора, трета и четвърта употреба
всичко за банята…
 
обесените манекени
Типичните мароканските чайници, в които се прави мароканско уиски (чай)
Вълните в Рабат понякога са доста големи и на плажа е пълно със сърфисти
Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева
Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Мароко – на картата:

25 коментара

февр. 21 2011

Из немските „Западни покрайнини“ – Мембах в Белгия

Днешният пътепис ще ни отведе до някои „зачукани места“. Както казва авторът „Няма само Вили да ходи по разни селца и паланки! :))))“ имайки предвид последните приключения на Вили из Франция 🙂 И така, нека прочетем какво може(ше) да се случи и с българските Западни покрайнини, ако бяха … още по-западни 🙂


Приятно четене:

Мембах в Белгия

Из немските „Западни покрайнини“

Е, как немски пък – Белгия? Мииии… и немците си имат техен „Ньойски договор”. Всъщност Версайски. След Първата световна война

общините Ойпен и Малмеди са дадени на Белгия,

аналогично на нашите Цариброд, Босилеград и Струмица, дадени на Югославия. Имало разни подписки, брожения, но… Vae victis!

ОК. Спираме с разбора на историческите несправедливости, че да не ни надушат атакистите, вмроистите и всякакви други -исти. Пък и в крайна сметка

ойпенско е такъв златен пример за ползите от проекта „Европейски Съюз”

/шшшт да не чуят пак националистите евро-скептици/, че горещо препоръчвам на всички кандидат-шовинисти, все още не преминали към тъмната половина, първо да посетят този край, па тогава да решат дали да нарамват манлихерата и да тръгват да събарят Нойските, Букурещските, Цариградските та ако щете и договорите от Берлинския, Виенския и прочее конгреси.

Не ме разбирайте погрешно. Да.

Много несправедливости са изчегъртвани по изстрадалата карта на Европа. Да.

Сигурно доста бой са изяли ойпенчани докато зашпрехат френски. Да.

Не е забравено, че „ойпенско е немско”.

4837 Membach, Белгия

Но за Бога, това е било. Аз говоря за сега. За хер Гюнтер или фрау Гертруде, които живеят в прекрасна къща с огромен двор, които пазаруват в Аахен, Кьолн, Лиеж, Маастрихт, на които никой не им казва „ти си такъв или онакъв”, на които всичките им контакти с администрацията са на немски, гласуват за парламент и правителство на немскоговорящата общност, работят където си поискат – кеф ти Германия, кеф ти Белгия, и единствената разлика с херовете и фраутата от оттатък „границата” е че плащат данъците си на бай Албер, а не на адашката*!

Малиии как се отвлякох. Май ще трябва да си направя блог, а не да логорействам из сайта на Стойчо (Добре си дошъл и тук! 🙂 – бел.Ст.) Но нищо де – той Шефът нали е привърженик на пристрастните пътеписи (точно така! Приветствам! – бел.Ст.)

И като лека закачка към франкофилите –

добре че са немскоговорящите общини, че да отсрамват Валония с реда и прекрасните си пътища и селца 🙂

Къщи в Ойпен – столицата на немскоговоряща Белгия

Къщи в Ойпен – столицата на немскоговоряща Белгия

Та с мефрау в една ранна майска утрин на един четвъртък, предхождащ удължен уикенд /хм има ли нечуждица за това?/ напуснахме магистрала А3 /А-три, не аз :)/ и с колата, приятно натоварена с палатка, спални чували, масички и прочее къмпинг джаджи, се понесохме

в посока Ойпен. По-скоро Мембах.

Имахме си резервация за къмпинг. Е, имахме леки съмнения дали няма да е хладничко за палатка, но в къмпинга има и бунгалца, така че ако се озъбехме първата нощ, щяхме да помолим да се приютим в тях. Ако не може – ей го де е нашо село.

Подсвирквайки си и верни на девиза „газ и ляв мигач” стигнахме, че и минахме Ойпен. И докато се усетим джипиеса ни уведоми, айде честито това е дестинейшъна. Ъъъъъъ!? От лявата страна на пътя имаше асфалтово площадче с бензиноколонки тип „ГСМ** на ТКЗС”, нещо като сервиз за коли тип „АПК работилница” и голяма опърпана табела „Пресни яйца”. Мефрау почна да се увърта нещо, дет’ се вика само дето не тресна джипиеса, но надписът „Къмпинг Везертал” отстрани на цехоподобния склад разсея съмнението – това е адресът. Няма грешка. Тъй като аз бях радетелят за ходене в този къмпинг предвусквах как сега ще бъда потърпевш от операция „Везерюбунг” по целия път към вкъщи. Все пак с принтирания мейл на резервацията се намъкнахме в …. мммм…. рецепцията?…

Зад тезгяха ни посрещна типичен немско изглеждащ чичо. Просто си го представих как нагъва варено джоланче и надига халбата. Попита на какъв език ще си общуваме и накрая от много любезнечене мефрау му говореше на немски, а той пък на фламандски. Благоразумно се стърпях да им предложа да си шпрехат на френски 😉

Чичо веднага ме излови, че с тази фамилия и акцент нещо не ми е чиста работата и

от лаф на лаф, стигнахме до факта, че България е била едно време съюзник на Германия и т.н. и т.н. Абе да обобщим – според мен чичо си беше убеден прикрит нацист :). Точно перфектната възраст – по време на Втората световна е бил дете, попиващо пропаганда. Като го попитахме за разни маршрути около къмпинга за разходка, доста се оживи и ни каза, че като дете си спомня, че имало било в еди коя си местност наблизо лагер на хитлерюгенд и не знам какви си фортификации и еди–къде си били свалили английски самолет.

Ох, айде стига.

Човекът си се оказа много точен. Както всъщност и къмпинга.

Първото впечатление беше погрешно. Отстрани на цехоподобния склад имаше вход с бариера откъдето се влизаше в съвсем приличен къмпинг, с прекрасни алеи, бунгалца и каравани. Но най-готиното беше, че палатките се разпъваха в една гора. Не на оградени и прономеровани четириъгълни парцелчета, а направо между дърветата. До реката. И ние бяхме първите пристигнали.

Кеф! Разпънахме палатката съвсем на първа линия.

Изглед от "първа линия" – къмпинг в Мембах, Белгия

Изглед от "първа линия"

Другото нетипично за западнячески къмпинги нещо беше, че можеше да се пали огън. Е, пак малко по немски – в едни метални казани сложени на три камъка и то само на определни места, но на практика такива огнища имаше за всяко място подходящо за разпъване на палатка. Огнищния казан го получаваш след неколкократно обещание винаги до огъня да има пълна кофа с вода.

Дърва за лагерния огън се закупуват от чичо. Пет евро чувала. Всъщност цехоподобния склад е пълен с дърва за огрев и чичо с изненадваща за възрастта и външния му вид пъргавост разкарва из къмпинга с ръчна количка чувалите с дърва за западняците искащи да събудят крьоманонските си спомени. Както се казва „Гутен морген и все пари искат”. Намерили ниша хората за допълнителен доход.

Но – Евалла!

Вечер, покрай живия огън, с чаша в ръка, разръчкваш припукващите дръвца и ромоленето на реката на метър от теб, те носи някъде далеч, далеч… безценно. За всичко останало си има Мастъркард… 🙂

До вечерта къмпингът се понапълни. Докато сме били да се „отчетем” на местния Карфур и да мааме сладолед на центъра на Ойпен, от едната ни страна двама младежи бяха вдигнали палатка, опънали хамак и приготвили казана с дръвцата. Хм. Две момчета сами на палатка. Хм. Докато се стъмни по непринуден балкански начин разузнах, че са холандци. Те вероятно също са ни поразгледали. Хахахаха, сигурно са били потресени като са видели

как вадя от реката бутилка вързана на канапче.

Най-добрата температура. Фризери, хладилници, витрини за вино – нищо не охлажда така качествено, както пролетна планинска рекица.

Но вечерта съседите върнаха потреса, като се награбиха страстно на хамака. 🙂

Явно за да вдигнат градуса на любовта си, хвърляха доста дръвца в огъня и той ги осветяваше доста яко. Тук да направя едно отклонение – забелязъл съм, че западняците са големи прахосници. Примерно, гледаш някакво кулинарно предаване и за рецептата трябват 6 жълтъка… прас! белтъците, ненужни за рецептата отиват в мивката… Както казвам на мефрау – западния човек не знае какво е нямане. Ми те нямат и дума „нямам”. Казват „имам николко”.

Та логично, както и бях предвидил, дръвцата на гейдружинката приключиха малко преди 22 часа и единият с фенерче се изстреля към рецепцията. Може би чичото е бил потънал вече в пухкавия юрган на розови свастички, но бизнесът си е бизнес – скоро количката с дръвца се появи и огънят на съседите запращя отново в ритъма на творчеството на сър Елтън Джон.

А забравих! Малко след като се беше стъмнило чичото мина покрай всеки лагерен огън да пожелае приятна вечер в неговия къмпинг, да нагледа дали всеки е напълнил кофата с вода до огъня и да събере поръчките за кроасани и пресни „еко”–яйца за сутринта. Както се казваше в един виц – „дреболия, но приятно” 😉

Сутринта – дъхави кроасани, яйца и кафе.

Съседите спят още. Слънцето грее едно такова майско. Въздухът –още по-майски. Пътеводителят за пешеходни маршрути, отворен на страницата с едно небрежно 18 километрово преходче. В раницата сандвичи. В мускулите /все още/ нулева концентрация на млечна киселина. Идилия.

От тук започна нашето преходче... – Мембах, Белгия

От тук започна нашето преходче...

... тук живее някой хобит сигурно... – Мембах, Белгия

... тук живее някой хобит сигурно...

... вече няма къщи...– Мембах, Белгия

... вече няма къщи...

... но пък има поточета – Мембах, Белгия

... но пък има поточета.

Прекрасна маркировка. Рекички. Гора. Мостчета. Хранилки и солища за дивеча. Сърнички. Две жокейки на прекрасни коне. …Опаааа… млечната киселина започва да се появява… Сандвичите от раниците пък изчезнаха…

Какво може и какво не може да се прави в гората на херцога – Мембах, Белгия

Какво може и какво не може да се прави в гората на херцога

Усещате ли майския въздух, а? – Мембах, Белгия

Усещате ли майския въздух, а?

Ето тук покрай Ойпенския язовир една раница сандвичи изпълниха дълга си :) – Мембах, Белгия

Ето тук покрай Ойпенския язовир една раница сандвичи изпълниха дълга си :)

Ако осъзнавах колко ОЩЕ има до колата, щях да се пробвам на /коно/стоп :) – Мембах, Белгия

Ако осъзнавах колко ОЩЕ има до колата, щях да се пробвам на /коно/стоп :)

…Ооооооо…. паркинга зад църквата в Йопен… Оооо… там е колата… Оооо… къмпинга…. Ооооо…. тръпнещите нозе доволно пляскащи в реката до палатката… Оооо… канапчето…. Ооооо ще се живее пак!

На следващия ден се разхождахме из горите около самия къмпинг.

Реката, малко след като излезе от къмпинга. – Мембах, Белгия

Реката, малко след като излезе от къмпинга.

В търсене на лагера на хитлерюгенд :) – Мембах, Белгия

В търсене на лагера на хитлерюгенд :)

Лагера на хитлерюгенд така и не намерихме, но пак видяхме сърнички и ездачки.

И къщички на средния мембахчанин.

За голям двор си трябва и голяма косачка :) – Мембах, Белгия

За голям двор си трябва и голяма косачка :)

Тези явно са сиромаси – нямат пари за ограда ;) – Мембах, Белгия

Тези явно са сиромаси – нямат пари за ограда ;)

Самата къща изглежда някак си пролетно – Мембах, Белгия

Самата къща изглежда някак си пролетно.

Доста дръвца са приготвили – Мембах, Белгия

Доста дръвца са приготвили

Чичо ни препоръча да видим и някаква

къща в Йопен,

която имала някаква супер престижна награда за архитектура и даже ни я показа в някакво списание. Верно, че е доста изчанчена.

Къщата–лауреат – Мембах, Белгия

Къщата – лауреат

В неделя събрахме багажите. Къмпингът започна да се изпразва.

Докато чакахме на рецепцията чичо да сметне общата сметка с яйцата, кроасаните и дървата, се появи и

лелята. Сигурно чичо си я е избирал навремето от някой хитлерюгенд лагер

Руса, очевидно по немски красива на младини…

С нас пред рецепцията чакаха и семейство … араби някакви бяха, но явно живеещи в Холандия. Детенцето им, не особено послушно момченце, видя, че чичо продава сладоледи и ревна, че иска сладолед. Майка му му купи за да я остави на мира и малкият след като гордо успя сам да си разкъса опаковката на сладоледа, с отработен жест я хвърли на земята. Пред вратата на рецепцията. На един метър от кошчето. Майка му като забеляза, че в лелята се надига бурна вълна на възмущение, засрамено и припряно понечи да вземе опаковката и да я хвърли в кошчето. Лелята обаче не й даде. Спря я. И накара малкия да се наведе, да я вземе и да я хвърли където трябва.

Това май ще е добър финал. Да с тази случка ще приключа. А за баража на Джилепе и за замъка, които посетихме на връщане – друг път.

Баражът – Мембах, Белгия

Баражът

Замъкът – Мембах, Белгия

Замъкът

Автор: Ангел Богомилов

Снимки: авторът

*Ангела (Меркел) – канцлерката на Германия – бел.Ст.

**ГСМ – не е GSM, ами съкращение от „Гориво-смазочни материали“ или с една дума: „бензиностанция“ 🙂 – бел.Ст.

8 коментара

февр. 26 2010

По Искърското дефиле(1): Тодоровден в Зимевица

Днес отново ще останем в китната ни родина. Касиопея ще ни разкаже за тазгодишния Тодоров ден. По конете! … приятно четене:

По Искърското дефиле(1): Тодоровден в Зимевица

Макар и с няколко дни закъснение, ще ви разкажа за един Тодоровден в снимки и видео.
След поредните няколко снежни и мразовити уикенди в къщи, душата ми копнееше за малко въздух и емоции сред природата. Намерих и добър повод –

Тодоровден или Конският Великден и традициониите кушии

в цялата страна. След един-два часа тършуване из нета, намерих идеалното място за еднодневна екскурзия. Село Зимевица, традиционна кушия, организирана от община Своге, официален гост, монголският посланик. Идеално!
Ставаме сутринта на вън едно такова слънчево топличко, кафенце, стягаме се бързо, взимаме апаратите, мятаме се на любимото си Тойче 4WD и тръгваме… Бензиностанция, бензин до горе и вече се носим над дупките по околовръстното към отбивката за Нови искър… Там два поста полицаи, гледат си, спират си, но ние си минаваме необезпокоявани и вече се носим към Своге, по завоите на красивото Искърско дефиле. В дясно ни подпира реката – мътна, бурна и пълноводна… Преминаваме през града на шоколадите и няколко километра след това свиваме в ляво и се започва върло изкачване по едно стръмно, змиевидно и тясно пътче.

Минаваме през село Заселе и продължаваме по завоите към

село Зимевица

Малко преди селото виждаме пътче в дясно и по него безкрайна върволица от автомобили, поглеждам нагоре към баира и виждам, къде ще е купона :). Доста е ветровито, но за сметка на това слънчево. Намирам място, паркираме колата и минути след това вече се изкачваме по поляните към мястото на събитието…

От тук нататък вече няма да ви отегчавам с писания, така да се каже: повече снимки -по-малко приказки…
Изглед да добиете представа как е наоколо:

Край село Зимевица – Искърско дефиле

Народът започва да се събира:

Тодоровден (Конски Великден) в село Зимевица – Искърско дефиле

Четете по-нататък>>>

One response so far

Дек. 12 2008

Тасос и Родопите 2008 – трета част

Днес ще завършим с лятното приключение на Антон из Тасос и Родопите. Приятно четене:

Из Родопите

част трета

В Смолян

хапнахме пъстърва и ходихме на планетариума да гледаме звездна приказка. След това трябваше да достигнем съседно село на 5 — 10 км от Смолян където щяхме да се установим за следващите няколко дни. В с. Левочево имаме познати които ни предоставиха къщата най- любезно да я ползваме за престой като изходна точка за няколко дни.

Левочево е много приятно и закътано селце,

ако търсиш спокойствие и липса на хора това е мястото. Построено е на баир та къщата в която ние бяхме нямаше двор реално от входа излизаш на нещо като уличка която води към съседните къщи и към по горните улички но улица не разбирайте по която се движат коли по скоро пътечка колата я бяхме оставили доста по на горе от къщата до където можеше да се стигне. Разпънахме пак барбекюто.

Този път беше заредено с Български национални меса🙂

На другия ден бяхме планували пак да ходим на лов за печатчета и се насочихме към

пещера Ухловица,

която се намираше по на юг от Смолян и в посока Смилян. Рано сутринта тръгнахме и стигнахме до паркинга на Ухловицата. От там на горе ни чакаха доста сериозно количество стъпала и доста стръмна пътека

No responses yet

Switch to mobile version