Archive for the tag 'Кигали'

юли 11 2012

Африкански перли

Днес Домосед ще ни  води до няколко от най-забележителните места в Африка. В края ще разкаже и за градовете, които могат да служат като база за посещението на вулкана Нираронго в Конго, планинските горили в Руанда, Ламу в Кения.

Приятно четене:

Африкански перли

вулканът Нираронго в Конго, планинските горили в Руанда, Ламу в Кения и Капското растително царство

Вулкан Нирагонго, Конго

 

 

Когато нямаш много време да обикаляш Африка, но пък имаш достатъчно информация и натрупан опит, подхождаш избирателно. Избираш перлите! Ето четири от тях, които биха могли да се вместят в една програма от три декемврийски седмици, в която гражданската авиация играе основна роля. И четирите заслужават повече образи, отколкото думи, затова и тази сводка не би трябвало да излезе многословна. Освен, ако не се отплесна на избистря и политиката.

Перла 1:

Вулканът Нирагонго

Срам ме е да си призная, че за 10 години в Африка не бях чувал нищо за този вулкан. И добре, че беше Сашо Шинков (същият – фотофорумец Жбъц) да свирне да го качваме. Работата е там, че и много други хора не го знаят, а и тези които го знаят, не смеят да припарят до него. Защото е в Конго*. А Конго е успяло някак си да си създаде лоша репутация сред световното туристическото братство, без представителна извадка от въпросното братство да може да се похвали със собствени наблюдения. Отделно, че и да припариш до Конго, не е сигурно, че ще те пуснат и до вулкана. Години наред националният парк е бил затворен под страх от най-различни евентуалности.

Вулкан Нирагонго, Конго

 

Даже и сега, декември 2011, когато имахме шанс да се качим свободно до ръба на кратера, до съседния вулкан Нямурагира не ни пуснаха. И не защото си играeше на изригване. Ние точно това търсехме и знаехме, че има удобни наблюдателници на безопасно разстояние. Но в гората имало или нямало някакви същества, с които било или не било препоръчително да се срещаме, даже и да сме си платили екотаксата на входа – не то шимпанзета, не то горили, не то герили. Екотаксата или разрешителното да се изкачим е трицифрена в долари даже за една вечер, но и за миг не съжалихме, че останахме на ръба на кратера цели три. За подслон служат няколко двуместни „кучешки къщички“, които са се закрепили някак си на стръмнината и са оставили място за още две-три палатки.

Nyiragongo Volcano, Вирунга, Демократична република Конго

 

 

Не мога ди си представя, ако тоя вулкан се беше оказал в Щатите или Европа, или даже в някоя от съседните по-отворени за туристи африкански страни, как биха се справили властите с полагащия му се интерес. Ръбът е тесен. Като пиринско конче. Не можеш да обиколиш кратера без, най-малкото, алпинистки осигуровки. А не можеш просто да се качиш сутринта (3470 м) и да слезеш следобед. Тоест – може, но няма смисъл. Трябва да останеш поне една нощ. А ако се случи облачно и мъгливо – поне още една. А и повече. Хипнотичното въздействие на врящото езеро лава започва със здрачаване и те държи с часове просто заковал поглед (и фотоапарат, ако имаш под ръка, най-добре със статив) в … Геената. Говорим си за глобално затопляне, климатични промени и колко голямо и в много отношения необратимо влияние можело да окаже човечеството върху земната природа. С глупостта си, самонадеяността си или просто с присъствието си. И после заставаме на ръба на Нирагонго и изведнъж усещаме, че самочувствието ни е твърде преувеличено. Това, дето ври там долу в кратера, ни най-малко не ни е подвластно. Когато намери за добре ще изригне, най-вероятно през процепи в склоновете, а не през кратера и ще изравни със земята града в подножието си. Гома. За последен път го е правил 2002-ра.

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

А освен че не ни е подвластен, светът не и чак толкова голям, колкото си представяме, че е.

 

На заслона с кучешките колибки застигнахме трима италиански вулканолози, заети с изследвания. Те даже имаха смелостта (и разрешителното) да се пускат на стометрови рапели до втората тераса в кратера. Качих няколко снимки и тримата бяха разпознати поименно от живеещия в Мексико баща на един приятел от Куинсланд, Австралия. Мдааа …

Перла 2:

Планински горили

Планински горили, Руанда

 

Обитават района с вулканите, който е споделен между три отделни държави, благодарение на галантното остроумие на европейските съставители на карти от Епохата на Рязането на Африканската баница (краят на XIX век). Зоната е на теория

национален парк и в трите държави – Конго, Руанда и Уганда.

В случая избрахме по-утъпканите пътеки на

Руанда

Туристическата индустрия е възкръснала няколко години след геноцидския хаос и се е развила до добре смазана машина. С високи цени и строги правила, така че и горилите да оцелеят без нито да се опитомят, нито да се отчуждят от хората, и чуждениците да си нащракат снимките, и местните хора да осъзнаят, че горилите са дар божи, но не под формата на печено месо.

Фигурата – икона – в съхраняването на планинската горила като животински вид е Даян Фосет, американска зооложка, едновременно изследвала ги и защитавала ги от бракониерите до смъртта си (от удар с традиционното за Руанда оръжие мачете) през 1985-та. В наши дни всички горили в парка са познати на рейнджърите поименно (президентът на страната именува бебетата на кръщелна церемония веднъж годишно) и понякога в крайни случаи им се предоставят безплатни медицински услуги. Това може да се разглежда като намеса във вътрешните работи на природата, рядко допустима за по-способни да оцелеят сами в условията на XXI век видове (антилопи, лъвове, слонове, крокодили), но залогът е голям – и за биоразнообразието, и за хората. А и никой друг вид не страда директно от протекционистката политика на човека към най-близките му роднини.

Квотите за посещения са строго ограничени, а също и времето на деня

Приемният час е между 10 и 12 сутринта, като всички записали се туристи се събират на кафенце в офиса на парка за разпределение по групички от 6 – 8 души. Разпределението ужким става по нивото на фитнес на хората, но по-голямо значение има колко им е проходима колата. Нашето бусче не беше даже 4×4 и затова ни се падна сравнително лесно достъпна откъм границата на парка семейна група горили. Което беше своего рода късмет, защото това беше групата на един много големият мъжкар, успяващ да поддържа без предизвикателство харем от 4 съпруги и 17 деца. Едното – съвсем малко и любопитно. Още не кръстено.

Планински горили, Руанда

 

В самата планина пътеките са утъпкани само условно, а горилите не са и длъжни да се съобразяват с тях. Нашите си бяха утъпкали гнездото сутринта и мързеливо си се въргаляха в него. Следотърсачите (повечето бивши бракониери) го бяха открили и оповестили горе-долу как да стигнем до там по радиото.

Като придвижването всъщност беше от долу към горе по един стръмна, но затова пък хлъзгава урвичка, виеща се между кореняците на непреценимо колко високите дървета. Безпокойството, че една от прилепилите се към групичката ни три американки няма да може да изпълзи, а покрай нея и цялото начинание ще пропадне (групичката не подлежи на разцепване), беше съвсем реално. Наложи се водачът да използва ръчна подемна сила, комбинирана с някакво заклинание като на Патиланчо към баба Цоцолана, за да се доберем до гнездото. Мъжкарят с посребрелия косъм ни хареса и добави към туристическия продукт безплатно допълнително развлечение – игра на криеница и гоненица с елементи на мистика и съспенс в условия на тежък екваториален дъжд. Остави ни половин час за снимки, а втория половин час, точно като се отвори небето и рукна, ни поведе заедно с домочадието си в най-гъсталачестите дебри и усои на територията на националния парк. Да ни остане като приятен послевкус удовлетворението, че същинско приключение е било да ги зърнеш. Званието „заслужил приключенец“ се удостоверява от администрацията на парка с грамота на френски или английски (или японски от следващата версия) с подпис и печат.

Перла 3:

Ламу

Кения

Ламу, Кения

Ламу е градче на Индийския океан

в отсечката от крайбрежието суахили, паднала се на държавата Кения. Културно, исторически и лингвистично крайбрежието суахили се простира от Африканския рог до Мозамбик. Но е трудно е да се обясни какво точно е суахили. Освен език, който е разбираем език и във вътрешността на страната, та чак и в Руанда, а за цяла съседна Танзания е официалният език. Не е нация, не е държава, нито е било някога. Не е етнос, не е раса, не е религия, нито е ограничено в рамките на една религия. Но точно в Кения суахили има известен расово-етнически и религиозен смисъл. Папата може и да чете на Великден Urbi et Orbi на суахили, но в Кения стереотипният суахили е мюсюлманин с метиски черти, живеещ на морето. И занимаващ се от векове с морска търговия. С ветроходни гемии от първи род.

Лодка – Ламу, Кения

 

Но търговията не върви.

Пазар – Ламу, Кения

 

Още по-малко – туризмът. Оплаква се Саади, докато ни пече и валя в подправки прясно уловената риба на лодката. Че туризма го няма никакъв, знаехме. Откакто една нощ през октомври пирати отвлякоха французойката от собствената ѝ къща на брега …

 

Вила на океана – Ламу, Кения

… и я оставиха да умре без лекарствата си в Сомалия, малко европейци се осмеляват да припарят. А е жалко, защото

Ламу е много симпатично местенце и заслужава морална подкрепа да се съхрани

Европейците, които в по-добри времена са идвали тук на море, са били смесица от сезонни летовници и виладжии. Вилите им са предимно реставрирани стари конаци, някои на три и четири ката, които са част от чара на градчето. Но сега и виладжиите ги няма. И ние с Р., с която сме се застигнали в Найроби от различни африкански посоки, освен с „частна“ гемия разполагаме с цял един такъв безупречно поддържан конак и всички благини на топлото море сами за себе си.

Вила на океана – Ламу, Кения

южни плодове

Индийски океан – Ламу, Кения

 

И цялото стъргало – тясна уличка с дюкянчета, по която две магарета трудно се разминават!

За французойката и пиратите знаех, но за интригите около

Восточный вопрос на XXI век (в случая Източно-Африканския въпрос)

не бях запознат с подробностите. Залогът е голям. От една страна Кения планира да построи огромен карго терминал точно тук. А именно – оттатък остров Мандла в залива Киунга, който иначе се води природен парк. Хем да се вдигнел стандартът на района и спечелело доверието на метисите сухаили, хем да се отворел коридор към изолираната във вътрешността на континента нова петролна държава Южен Судан. Обаче отвъд границата с пиратските територии на де-факто несъществуващата държава Сомалия от край време функционира пристанището Кисмайо, което е толкова безмитно, че обезсмисля всякаква лоялна конкуренция.

Лаф-мохабетът на чичовците в кафенето на местния хаджи Ахил

се върти около перспективата Кисмайо да се разруши с военноморска сила. Ето, флагманският катер на военноморския флот е акостирал в пристанището! (Онова, което има силует на замък на острова, е вилата на един италианец)

Индийски океан – Ламу, Кения

 

Ама за война трябва повод. Този с французойката дали е добър? И дали поредният военен конфликт, бил той и с победен край, ще подобри живота в Ламу. Във всеки случай надали ще върне летовниците и виладжиите. Но дали някой вече разчита на тях? Май вече са ги прежалили. Ето, даже Саади, който си обича и гемиите за разходка, и пустеещото сърф-училище, е готов да ги зареже при първа отворила се от новото пристанище възможност. Станало им е ясно, че туристопроводите са далече по-ненадеждна инвестиция от петролопроводите, щом могат да пресъхнат от един едничък инцидент и то с възрастен човек в инвалидна количка, който и без друго не би оцелял сам.

Страшното е, че тая рецепта е приложима навсякъде на света. Даже и в Черно море. Да обърнеш общественото мнение срещу природата и туризма, за да си прокараш петролопроводите е от лесно по-лесно.

Вила на океана – Ламу, Кения

Перла 4:

Капското растително царство

В Западнокапската провинция на Южна Африка,

покриваща цялото царство на растителността фейнбос (фин храсталак, афр.), нов карго терминал не се планира (Съществуващите носят достатъчно голям риск за замърсяване със суров петрол например, но пък в страната си има и функционираща служба/баня за изкъпване на цъмбуркали се в нефтено петно пингвини). Девствената природа в резервата Де Хоп, източно от Иглен нос, се беше пременила съвсем като за празник. Предполагамо – от ревност да не изпадне от групата на перлите. Във всеки случай стабилно тихо и слънчево време за неколкодневен пешеходен преход сред многоцветната феерия на цъфналия фейнбос още през декември е голяма рядкост.

Цвете – Западнокапска провинция, Южна Африка

Цвете – Западнокапска провинция, Южна АфрикаЦвете – Западнокапска провинция, Южна Африка

И малко за градовете по пътя към перлите:

Кигали

Кигали, Руанда

Кигали, столицата на Руанда,

е удобен изходен пункт. В бара на Hotel des Mille Collines. От поклоннически съображения. Защото e неделя и басейнът работи. Както е писано в „Една неделя край басейна в Кигали“ от Жил Куртеманш. За трагичните събития от април 1994 и героите, успели да спасят поне тези, които са намерили убежище в този хотел (който в друга екранна интерпретация на същата история се явява като Hotel Rwanda). И барът работи за по една биричка Mutzig за сгряване преди ритуалното потапяне.

Водата е учудващо хладна предвид близостта до Екватора! Градът по неделно му пустее и единственото друго отворено е музеят на геноцида. В музея има гаднички нецензурирани снимки от дните на касапницата и ако не си чел и следил историята от други автори, е достатъчно информативен, за да ти я разкаже. От гледната точка на текущата власт. Особено в коментарите за ролята на Франция и ООН. Обяснено е за тутсите и хутутата от изобретяването им от белгийците, до елиминирането им като расови, етнически, кастови или социални категории в наше време. Има и зала на солидарността с други държави, страдали от геноцид. Армения примерно. По ирония на политиката, точно по тая тема са на едно мнение с Франция, че да се налагат исторически оценки със закон е напълно нормална демократична практика. От картата научавам как е Грузия на руандийската версия на езика суахили – Jeworujiya.

Шашнат съм от Кигали – все едно град от Първия свят.

При това изблизано чист. Всичко около тебе сякаш се оглежда в недоумение – как точно на нас можа да ни се случи тоя геноцид. Както аржентинците недоумяваха за ексцесиите на своята хунта през 70-те. Тия нормални добре облечени хора, работещи в чисти светли офиси, пазаруващи по молове, хапващи дизайнерсйки сандвичи и посръбващи капучино в еспресо барове, възможно ли е по-малко от едно поколение в миналото да са се избивали един друг с мачетета край импровизирани улични барикади? Но факт е, че тоя геноцид ще остане най-важното определящо националната идентичност събитие в историята на руандийската нация. Коментираме дали е само от наливаните потоци помощи на Гузната съвест на Запада след геноцида. Но Западът няма славата за чак такъв алтруизъм.

Руанда няма ресурси

Но има претенции за некорумпирано и ефективно управление. И на теория работеща демокрация. При която властта не се е сменяла вече 17 годни. Впрочем в демократична Южна Африка – също. Дали тази комбинация е достатъчна да се изгради една Швейцария в Африка, която да стане основен континентален финансов хъб. Една от политиките в това отношение е да изхвърлят френския в полза на английския език. Постепенно, но целенасочено. Не можеш да отучиш старите от езика, на който са се образовали, но да научиш младите на друг става лесно. Едно, че Президент-Визионерът Кагаме си има отколе зъб на големия брат в Париж заради ролята му преди, по и след ония събития. И второ, че Руанда предпочита да се приобщи към по-развитите си англофонски съседи от изток, нежели с хаотично франкофонско Конго от запад, с което ги е свързала иронията на колониалната история и някакви Велики войни в Европа в началото на XX век, които за африканците са нямали никакво отношение.

Но май ще им трябва да понаучат и китайски. Китайците играят ролята на основен доларовносител. Не знам колко руандийци вече са си патили от китаец началник обаче. Има шансове да проплачат за добродушните европейски колонизатори, като им дойде на главата. Пътища китайците им строят безупречно. За една година – повече отколкото Бойко Борисов може да предаде за два мандата. При това асфалтът трае доказано повече от един тропически сезон. И всички мотоциклетисти носят каски. А, когато са такси, осигуряват каска и за пътника.

Месарница – Кигали, Руанда

Гома

Конго*

е всичко това, което Руанда не е. На никого и през ум не му хрумва да кара мотор с каска, притежанието на найлонова торбичка не е подсъдно, асфалтираните пътища са дефицит, корупцията се чувства у дома си, а се говори, че избягалите от Кагаме руандийски хутувски чети – също.

Гома е двумилионен град на брега на езерото Киву,

затрит преди 9 години от точно този вулкан, който бяхме тръгнали да изкачваме. Възродил се е хаотично, като къщички и дюкяни са изникнали направо върху постилката от застинала лава. Постоянно работи сеизмологична наблюдателница, която прави измервания на геотермалната активност. И би вдигнала тревога, ако показателите почнат да проявяват ексцентричност. Друг е въпросът, ако се стигне до тревога, дали властите имат план какво точно да направят.

Гома, ДР Конго (Заир)

Освен икономически център на източната половина на държавата, Гома е и главна регионална база на сини каски с индийски, руски, южноафрикански и най-различни други пагони. За по-интересно

случваме на общи избори. Оспорвани!

Конгоанската теория и практика познават само един метод за оспорване на избори – с огнестрелно оръжие. По стечение на обстоятелствата обаче, седящият президент Кабила, претендиращ, че си ги е спечелил честно и демократично, произлиза точно от източната, говореща суахили, част на страната. Та оспорването се провежда в западаната и сме лишени от възможността да предадем сведения от първа ръка.

Паметник на Чукудуто (Тротинетката) – Гома, ДР Конго (Заир)

 

Чукудуто (тротинетка от най-тежка категория)

и товарният самолет делят пазара на транспортни услуги. Градската управа е предпочела да отдаде почит на чукудуто, издигайки му грандиозен паметник на кръговището пред централна поща. В която срещу $2, можеш да направиш експеримент да пуснеш картичка до извън Африка. Половин година по-късно не се е получило потвърждение за получване.

Гома, ДР Конго (Заир)

Найроби

Кения

Найроби, Кения

За Найроби е ставало дума и преди.

Този път, вече настроен на вълна насилие, геноцид и пиратство, размотавайки се из центъра, краката сами ме отведоха в

мемориала на дебюта на Осама бин Ладен

на световната терористическа сцена. Когато на 7 август 1998 взривиха бомба пред американското посолство, от която пострадаха шепа американци и няколко хиляди кенийци. По-стечение на обстоятелствата инцидентът започнал с престрелка, която привлякла сеирджии и на улицата, и по прозорците на съседната висока сграда, и точно те паднали жертва. А срутената сграда не е посолството!

Мемориал на жертвите от атентата в Найроби през 1998г, Кения

 

Май се отплеснах и избистрих политиката …

Честита Нова година!

Гущер – Западнокапска провинция, Южна Африка

 

Д.’12

Илюстрации:

Congo 2011: Goma
Congo 2011: Nyragongo
Rwanda 2011
Rwanda 2011: Mountain Gorillas
Kenya 2011: A Swahili Guesthouse
Kenya 2011: Lamu
Kenya 2011: Nairobi
SA 2011: Dunes and Fynbos

________________

* Демократична република Конго, да не се бърка с Република Конго, което е друга държава с различна история, а и двете да не се бъркат с група Kongos:

 

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Общо Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

 

7 коментара

сеп. 27 2010

С мерцедес из Африка (5): Руанда

Днес ще завършим африканското приключение на Меглена. Вече бяхме в Бурунди, Руанда и Уганда, а за последно бяхме в кошмара на Конго.

Сега ще се отправим към много по-уредената Руанда, за да се върнем обратно у дома. Приятно четене:

С мерцедес из Африка

(Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 5: Руанда

Наближаваше края на пътуването ми и последни 4 дни в Руанда. Два от тях трябваше да сме в Гисени и два в Кигали. От Кигали летяхме за Европа.

Малко или много стана дума за Руанда в предходните части на пътеписа. Поредната белгийска колония в региона, изстрадала свободата си. Връх в междуособиците тутси-хуту и държавните превратите е клането от 1994. От 2003 насам обаче страната има президент, които успява на издигне страната и да я превърне в модел за развиваща се страна. Привлечени са много чужди компании. Кигали е първата столица в Африка, която печели награда за чистота, сигурност и „urban conservation” (не мога да го преведа точно). Има мащабна кампания за развитие на селските райони и презастрояване на столицата с тухлени, стабилни и чисти постройки с достъп до вода и канализация. В парламента им 56% от депутатите са жени. Рядкост за континет, на който все още жената е предимно майка, работничка и домакиня.

По пътя в Руанда

По пътя в Руанда

Та преминахме ние границата и се разделихме с още 60$. Не се интересуваха, че имаме валидни визи от предното влизане – single entry били. Е прави бяха хората, да бях проучила малко повече първоначално. Нямахме вече найлончета в себе си и без притеснения минахме и митническия контрол. Тук вече разбрахме, че Моузес така и не се е разбрал с Кенеди, не му е платил, скарали са се и ние оставаме без кола и шофьор до края на програмата. Честно казано се чуствахме доста сигурни в Руанда и дори перспективата за автобус от Гисени до Руанда не ни плашеше. А границата беше в самия град Гисени, така че там можехме дори и пеша да се справим. Не се наложи да ходим, тъй като Емануел уреди кола и щяхме да ползваме нея за останалото време. Колата уви нямаше нищо общо с мерцедеса ни 😉 Някаква стара Тойота, с неработещи задни прозорци, климатик и не толкова удобни седалки. Но това беше бял кахър.

Сега щели да ни закарат до хотела и после малко на плажа да се разходим. За предвидения предварително хотел в Гисени бях чела и по форуми и в Lonely Planet. Беше предпочитан от местното богато общество, на брега на езерото Киву, с бунгалца направо на брега. Нямах тръпение да се настаним. За да продължим в духа на пътуването както досега, Емануел ни каза, как няма да сме в този хотел, понеже цените били вдигнати наскоро. Е колко наскоро и защо никой не ни каза досега? Казахме, че ще си доплатим колкото трябва, но искаме там. Естествено оказа се всичко е запазено за нашите дати. То и другия хотел бил много луксозен и чист. Чист беше, нямаше нито един друг посетител докато ние бяхме там, беше на един баир последна линия от брега и от града и за да си стигнеш до стаята се катереха 4 етажа супер високи и стръмни стълби. Но беше чисто, прилично и с гледка, ако не друго. По-хубаво нямаше за момента и се настанихме. Персонала бяха много мили и културни. Шефа на хотела ни пусна на личния си компютър, отвориха панорамната тераса на последния етаж специално за нас и хапвахме там през цялото време.

Край езерото – Руанда

Край езерото – Руанда

Беше ми топло, бях се попренаситила на емоции от всякакво естество тия дни и разходката по плажа я минах някак си по задължение. Нищо особено плаж като плаж, а и бански нямахме. Особеното е, че езерото е мъртво тъй като има много метан в него и няма никаква риба. Наоколо поддържани градинки, алеи и полиция да се грижи за спокойствието на плажуващите.

Бунгала край езерото – Руанда
Бунгала край езерото

По ме вълнуваше въпроса къде е Кенеди и кога ще благоволи да се видим. Вече имаше да ни връща доста пари – за проваленото изкачване на вулкана, за разликата в горила пермита, за разликата в цените за обявените и фактическите хотели дори не споменавам. Според малкия щял да дойде може би днес вечерта, но май бил още в Кампала и не било много сигурно. Каква Кампала, нали си беше в Гисени?? Ами уж бил, ама после се оказало, че не бил. Вече ми миришеше, че ни лъжат сериозно, че Кенеди просто няма да дойде и няма да има никакво връщане на пари. Обсъдихме варианта, че може и да ни зарежат тук да се оправяме сами, което беше далеч по-добре, от варианта да ни бяха зарязали в Конго 😉 Разбрахме уж и къде е автогарата и смело заявихме на Емануел, че ако шефа му не се появи отиваме в полицията да напишем жалба срещу него. Да видим тази добре работеща полиция в Руанда. А и седалището на фирмата му беше тук, а не в Конго, така че си подлежеше на разследване. Тук очите на малкия станаха на палачинки, започна да ни умолява да не го правим, колкото и лош човек да бил Кенеди чак толкова не заслужавал и все от тоя род молби. Явно беше, че наистина полицията се ползва с респект и всява страх и целта ни изглежда да беше постигната. Малко по-късно след много опити на Емануел да се свърже с него по телефона, Кенеди се обади и обеща да дойде надвечер.

Остатъка от деня прекарахме на брега на езерото в хотела, в който се предполагаше да сме първоначално. Тук вече нямаше Nile, но и Amstel-a става.

Край езерото – Руанда

Край езерото

Залез край езеро – Руанда

Залезът

Вечерта се заредихме ние да чакаме господин собственика на агенция „Хакуна Матата”. Седнахме на тераската, поръчахме си бири и вечеря и поснимахме залеза. По някое време дойде и Моузес. Бил разбрал, че Кенеди ще идва, та искаше и той да си уредят сметките. Предупреди ни да не се вързваме на номера му „аз ще ви ги пратя парите в Европа” и да настояваме за пари сега и в брой. Бях купила малки сувенирчета от България – шишенца с розова вода и куклички в носии, предвидени за децата и жената на Кенеди, но предпочетох да ги дам на Моузес и Емануел. Говорихме си ние, времето напредваше и никакъв Кенеди не се появяваше. Стана доста късно и двамата казаха, че трябва да си тръгват, защото после няма да могат да минат границата и да си се приберат в Гома. Вече планирахме да си отиваме по стаите и последно обсъждахме заслужава ли си наистина да ходим на другия ден до полицията или не. Там някъде мернахме фарове на кола приближаващи хотела и о, чудо – появи се. Качи се човека при нас и сякаш нищо не се е случили ни се ухили и ни заприветсва на негова земя. И ей така между другото разбрал, че сме имали някакви допълнителни оплаквания. Кратко и ясно изложихме претенциите си за това какви пари трябва да ни върне и какво трябва да подобри в услугите си, ако иска да запазва клиентелата си. Оттук се започна едно оправдаване, едно мазане. Обвини ме в лъжа, че не съм искала 2 отделни стаи, а точно напротив била съм казала, че може и в една да спим. Така и не намери обаче мейла, в които казвам такова нещо. Мрънкаше как той не бил виновен, че вулкана е затворен, хотелите в Африка били такива, работел на загуба само и само да сме доволни. Обвинението в лъжа преля чашата ми на търпение и буквално избеснях. Станах и се разходих малко настрана, през това време онзи продължил да разказва на спътника ми как наистина съм била казала така. Той естествено му каза, че след всичко, с което ни излъга изобщо не му вярва и да не се напъва да го убеждава, а да поговорим за парите ни. Тази тема разбира се е най-болезнена и Кенеди започна да го усуква и извива – нямал сега толкова пари, щял да ни прати превод в Европа. Явно е познат номер, Моузес ни предупреди. Казахме не или сега или се оплакваме в полицията и описваме всичко по всички световни форуми за пътувания. Не знам кое повече го уплаши полицията или факта, че можехме да изнесем лоша реклама в Интернет за него. Осъзна явно, че е много лесно да се създаде лош имидж за компанията му, а и най-лошото жена му щяла да го прочете. А сега де ?!? По някаква причина този човек имаше най-голям страх от жена си, после от Господ. Пишеше се страшно набожен и религиозен, а как лъжеше … В крайна сметка се споразумяхме част от парите ни върна, а останалата по около 100$ на човек, да даде на Емануел и Моузес като бакшиш от нас. Закле се върху Библията и си казахме лека нощ.

След кавгите предната нощ изобщо не бях сигурна ще дойдат ли Емануел и шофьора на другия ден и ще има ли предвидените по програма – разходка с лодка по Киву и традиционното танцово шоу „Intore dancers”. В крайна сметка дойдоха и казаха, че има малко разместване в програмата – първо ще се разходим, после ще видим. Трябвало да чакаме обаждане от шефа, кога ще дойдат танцьорите. Изобщо ми беше все тая ще дойдат ли изобщо или не. Разходката беше приятна, но не видяхме и не научихме нищо ново или интересно. И така пак се излегнахме на шезлонгите на брега да почиваме и пием студена бира. Пътуването отиваше към края си и се отдадохме повече на почивка и мързел, отколкото на разходки. Все пак след няколко дни щяхме да сме пак по работните си места и не биваше да сме съвсем скапани.

Къмто следобед се обадиха – танцьорите идвали. Инторе е най-популярната музикална и танцова традиция в Руанда. Танцуват мъже и жени. Има певци и барабани. Дойдоха цяла трупа от около 20 човека и започнаха да се подготвят да изнасят представлението в двора на хотела. Аз си мислех, че ще ходим в нещо като театър или зала да ги гледаме, а то били частно шоу само за нас. Беше много хубаво и внушително. Е имаше една огромна сателитна чиния около, която се налагаше да танцуват и тя не беше много на място, ама какво да се прави. Съобразяваме се с каквото имаме 😉 Останахме много доволни от групата, нищо че играха само за 2 човека не се усети и грам пренебрежение или опит да ни минат по кратката процедура. Дадоха всичко от себе си и ни разказваха подробно всеки танц за какво е и какво символизира.

Танци – Руанда

Танци на фона на сателитна антена

Като свърши всичко се запътихме ние към терасата да си поръчаме вечеря и бира, а Емануел ни се нахилва и казва – не си поръчвайте ядене Кенеди ви кани у дома си на вечеря и да ви види жена му. Как ли пък и не … аз на вечеря у хора дето ме наричат лъжкиня не ходя. Чак се притесни малкия – моля ви се не му отказвайте, не вечеряйте сега, жена му ще се разсърди и голям проблем. А мен какво ме бърка жена му и като е толкова страшна да беше мислил овреме, а не да прави глупости досега. Поръчахме си ядене и пиене и оставихме Емануелчо да се вайка и да кърши пръсти. След традиционно бавното приготвяне на яденето в Африка ни го донесоха, бяхме го изяли до половината и си мислехме, добре че не се вързахме на поканата за домашна вечеря. Ни Кенеди, ни дявол се появиха, а си беше вече съвсем тъмно навън. Да обаче по средата на вечерята се появи мосю. Ама как вие защо ядете Ема не ви ли каза, че ще вечеряте у нас. Бе той за казването ни каза, ама ние нито сме се съгласявали, нито пък ти дойде на време за вечеря. И като се наредиха тия двамата пред нас да ни умоляват да идем!! Ама за 30 минути само сакън жената да ви види. Аман, заман вие баща, вие майка … аййй не се издържа. Добре казвам, въпреки, че ме нарече лъжкиня, ще дойдем но само да се запознаем с жена ти и си тръгваме. Да, да само толкова и ще са доволни.

Закараха ни в някаква къщура с голям двор и взлязохме вътре. Знаехме, че е от богат род. Майка му била там кралица ли, царица ли, абе важна особа в селото му в Конго. Всъщност това след като баща му изчезнал, най-вероятно убит по време на войната. Иначе той бил важния и богатия. Сега и с този бизнес вадел добри пари, ама по къщата не личеше кой знае колко. Стаята за гости беше празно помещение с два изтърбушени дивана, ниска маса и циментов под. По стените имаше доста снимки и стар телевизор (единствения признак на богатство май). Седнахме ние и някаква рошава жена започна мълчаливо да принася тенджери и чинии. Питахме това ли е жена ти, а не слугинята било това. Жена му спяла с децата … Е нали трябваше да се запознаваме и това беше единствената цел на посещението? А, верно сега ще ги събудя. А не няма нужда, особено децата защо пък ще ги буди, но събуди ги всичките. Дойдоха един по един запознахме се и се скриха в кухнята. Така и не схванах какви точно бяха отношенията в тяхното семейство и защо беше този страх от жена му.

По пътя в Руанда

По пътя

На другия ден не бързахме да тръгнем към Кигали. Бяхме минали оттам и не ни влечеше големия град. Та се мотахме около езерото, ядохме и лежахме. По обед потеглихме с тойотката към последната спирка от това пътуване. Ангажимента на Емануел свършваше до там да ни остави в хотела и последния ден бяхме сами. Имахме план да идем до музея на геноцида от 1994, да пообиколим града и най-сетне да купя мъжки традиционен африкански костюм (имах поръчка). Малкия обаче се чустваше хем виновен, че не сме очаровани от шефа му, хем благодарен за 100-те $, които му оставяме, че май и надушваше, че още ще му дадем и каза, че ще остане с нас и последния ден. А мислехме да му дадем пари лично, защото не вярвахме на Кенеди, че ще му плати уговореното след като си заминем.

Та пътуването до столицата мина нормално и леко по-некомфортно. В Кигали вече знаехме, че няма да сме в мотела до летището. Оказа се, че сме в някакъв леко запуснат хотел в центъра на града. Имаше хлебарки в стаята, но пък имаше и голямо легло и топла вода. Околностите изглеждаха оживени и неопасни за разходки, а ние вече и не искахме повече.

На другия ден Емануел дойде, спазарихме едно такси пред хотела за деня и започнахме с обиколката на града. Кигали както и цяла Руанда се намират на хълмове. Руанда е още позната като „Земя на хиляди хълма (хълмове)”. Почти няма равна улица и винаги си или нагоре или надолу. Както казах доста добре развита столица – имаше си луксозни хотели, заведения, молове. Трафика е все още леко африкански – та дори една кола успя да ме подпре, ама не беше сериозно блъскане, та само леко натъртена се разминах. Разходихме се и в квартала на богатите и посолствата. Отдавна не бях виждала чиста и довършена сграда 😉 Поне не и последните 15-тина дена. Централа на ООН разбира се беше в прилично скъпа и луксозна сграда и тя – иначе ние си даваме даренията за малките босоноги африканчета с подути коремчета, ама къде отиват половината пари е видно. Разходихме се и в бедните квартали. Пак не бяха толкова бедни, колкото в другите 3 страни, а и много от гетата вече бяха оградени и предвидени за събаряне. На тяхно място както казах, правителството щеше да построи нови и чисти комплекси. Из Кигали срещахме и други бели туристи. Личеше си, че Руанда е сигурна и вече популярна за пътуване дестинация.

Посетихме и музея на геноцида или т. нар. Мемориален център на Кигали … никое друго животно не е толкова жестоко към собствение си вид както човека. Имаше покъртителни и доста откровени фотоси, документални филми и възстановки. Имаше спомени на оцелели и вещи и дрехи на убити. За повече оттам – на линка по-горе. Не е нещо, което може да разкаже. Има и една документална книга на френски журналист бил по това време там „Един неделен ден край басейна в Кигали”, която дава поглед в/у събитията от гледна точка на обикновен човек преживял ужасите на кланетата и живота преди и след това. Разбира се и филма „Hotel Rwanda”. Има още една книга, която така и не мога да намеря, а искам да прочета: „Ръкуване с дявола. Руанда – провалът на човечеството”. Ако някой я има и желае да я сподели с мен, моля да ми пише. Пазя книги и чета бързо.

По-късно отидохме в един търговски център в стил Задругата на африканските майстори и си накупихме сувенири и дрехи след кратък пазарлък 😉 Дадохме бакшиша на Емануел, напрегръщахме се и се сбогувахме. Дребния беше доста полезен гид. Не знаеше много за местата, които посещавахме или за историята им, но пък говореше всички местни езици, диалекти, френски разбира се, английски криво ляво и учеше испански. Беше много контактен и оправен и ако не беше толкова страхлив и смачкан от системата можеше да е доста по-успешен туроператор от шефа си. Но явно в йерахията Кенеди беше на по-високо и това си беше в реда на нещата, без изобщо Емануел да се замисля, че може да го промени. Опитахме се да му дадем увереност, че трябва и може да го направи – дано ни послуша някой ден. Но едва ли. До толкова са свикнали от една страна с неписаните си правила и от друга да разчитат, че Бог ще ги оправи, че всякаква амбиция или инициатива се ограничава само в позволения от „системата” периметър.

Между другото, ако някой се чуди дали наистина религията е начин да се контролират масите, нека се разходи по онези краища. Няма да му остане и капка съмнение. (не, не съм комунистка)

Следващия ден, станахме, приготвихме багажа, метнахме се на таксито и към летището. След има няма 30 часа полети През Кигали-Найроби-Адис Абеба–Рим-Лондон-Виена-София щях да съм си у дома в зимна София. Междувременно бях разбрала, че след един ден се налага да замина за три седмици по работа в Лисабон, та бързичко се върнах на работен режим, след прибирането си от един толкова различен свят.

В допълнеие, нещо, което може би пропуснах да кажа е, че там банкомати няма. Доларът е цар. И когато си приготвяте доларите за там гледайте да са по-нови от 2000 година и да не са от 2003. Големи познавачи на фалшификатите се извъдиха и ценители на по-новите емисии 😉

Бели колонизатори в Руанда

Много бяла колонизаторка :)

Та толкова от мен и моето Африканско пътешествие. Следващото 1000% ще си организирам сама, ще е по-разглезено и плажно и най-вероятно южноазиатско 🙂

http://picasaweb.google.com/meglena/Rwanda#

Маршрута и посетените места на Гугъл мапс

Край

Автор: Меглена

Снимки: авторът

Още снимки от Африка:

23 коментара

сеп. 14 2010

С мерцедес из Африка (3): Отново Уганда

Продължаваме с африканското пътуване на Меглена. Започнахме с Бурунди, минахме през Руанда към Уганда. А сега ще разгледаме Уганда по-подробно

Приятно четене:

С мерцедес из Африка

Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 3: Уганда (продължение)

Втори ден в Уганда – както се разбра вече нямахме почти никаква сигурна представа какво ще правим по програма, тъй като тя беше сменена и объркана тотално. Предната вечер се бяхме разбрали, че ще тръгнем към националния парк „Queen Elizabeth”, по някакъв много красив и пасторален път, където ще видим защо

наричат тази част на Уганда „малката Швейцария”

Ако имаме все още шофьор – си мислех аз. Както и да е ставането беше ранно, имаше хладка вода и платена закуска. Почуствахме се прецакани – все пак закуските се предполагаше, че са включени, но нейсе … курорт е то за бели, трябва да ни пооскубят 😉

Национален парк Queen Elisabeth, Уганда

Национален парк Queen Elisabeth. На това му викат „Швейцария“ ;-)

Първата приятна изненада – шофьора дойде. Не беше благоволил да каже къде се е покрил предната вечер и защо изостави гида, но и гида го беше страх да пита. Усещаше се, че отношенията им не са равнопоставени, но проблема си го оставихме на тях. Не ни е работа да им се месим във вътрешно-ведомствените неуредици.

Потеглихме ние с широко отворени очи да зяпаме Швейцарията … сега аз с тях няма да споря, ама явно не са ходили до там. Гледките имаха малко или почти нищо общо с въпросната европейска държава. Леко хълмист терен, чаени плантации, тук-таме народ покрай пътя. Но пътяяя, о пътя! Камък не ми остана в бъбреците и пломба читава в устата. Прашен, изровен от коли и дъждове път, никога не асфалтиран и явно получил се на принципа на естествения подбор т.е. оттам са минавали най-много превозни средства и хора. Горкия мерцедес и той видя зор на места, но ни закара до парка без проблеми.

Паркът „Queen Elizabeth”

(заема около 2000 кв. км площ, приличаше ми доста на Крюгер парк (Южна Африка) – савана, покрита с храсти и треви, а не на досегашния по-хълмист ландшафт. Местните са си имали име за местността, но дошла кралицата по времето, когато Уганда била още английска колония и го кръстила на себе си … неее, не е нарцистично и нахално. По време на някоя от войните с Танзания доста животни били избити, но сега вече животинското разнообразие било относително възстановено. Това се потвърди след като само по пътя от вратата на парка до обособената с хотели и бунгала част, ни посрещнаха маймунки, антилопи и слонове. Нищо, че бях гледала тези видове предната година в Крюгер, винаги е вълнуващо, когато на живо минат покрай теб. Тъй като беше станало обед, решихме да си намерим стаите, да хапнем и пием по бира, че после ни чакаше разходка из езерото, за да наблюдаваме крокодили, хипопотами и бикове по бреговете им. Сафарито с кола беше за другия ден сутринта.

И тук вече нещата с настаняването ни ескалираха до степен, че не се стърпях. Около рецепцията имаше спретнати бунгалца, с обща баня верно, но тераски със столчета отпред, полянка с преминаващи животинки … идилия паркова. Ноооо, нас ни вкараха в нещо приличащо на изоставена казарма от соц. времената, стените бяха омазани с блажна боя и някакъв отровно зелен цвят. Явно я ползваха за склад на счупени мебели и временни нощувки на персонала. На нас ни бяха отделили по една стая – тип изпаднал хостел. Мухъл, ронеща се мазилка, изкъртени мебели и балатумен под, нечистен от дълги времена. Банята – потрисам се още при мисълта за нея, ще оставя снимките да говорят. Този път нарочно направих такива, за да спестя евентуално на други този „лукс”. Изхвърчах от стаята, явно и спътника ми не беше съгласен, че това е midrange-a, за който бяхме дали няколко хиляди $. Остро изразих недоволството си пред гида, а дори и шофьора беше втрещен от мястото където ни настаняват. Уви нищо не можеше да се направи – други места отдавна нямаше наоколо, а и самия гид не беше организатор, а само съпровождащ ни по време на пътуването. Бях яко запалила моторетката и казах, че при първа възможност искам да говоря с Кенеди. Решихме поне да се уверим, че има вода в банята, ако може и да е поне хладка. За голяма наша „изненада” … нямаше топла, а студената течеше на тънка струйка. Тъй като вече бях изнервена извикахме човека от рецепцията да ни покаже къде е обещаната топла вода. Тук се случи нещо, на което още се чудя как трябваше да реагирам. Човека пусна крана и оттам капнаха 3 капки (заклевам се и свидетел имам, 3 бяха) някаква вода, при което той каза – ето това е топлата вода :О Почти ми стана смешно, но и ми идваше и да го удуша със собствените си ръце, за наглостта да ни прави на идиоти. Казаха ни, че може да обиколим и другите бани из кампуса и ако си харесаме друга там да се къпем. Идейно нали … по хавлийка в 5ч. сутринта или 9ч. вечерта обикаляме да търсим баня с топла вода. Трябваше ми спешно ледена бира и цигара. Докато се разиграваше всичко това дойде време за разходката по езерото. Това всъщност са 2 езера (Едуард и Алберт) свързани с 1 канал (Казинга) и е огромна водна площ. Заехме перфектни места, новия ми Канон с 20х оптичен зуум свърщи чудесна работа и наснимах де що хипопотам, крокодил, слон, бивол или пиле видях 😀 Излишно е да казвам, че отсяването на снимки ми отне прилично много време.

Вечерта за умилостивяване на белите, гида реши да ни разходи в близкия 5* хотел, където очевадно стаите бяха по-добри, от нашите бърлоги. Не знам на какво разчиташе малкия, но определено не постигна желания резултат. Напушена и нервна, дори и след студения душ, си легнах някак си да спя, че утре ни чакаше ранно ставане за сафари.

Май съм казвала 5 не ми е любимия час за ставане, но в случая нямаше нищо по-хубаво от това да се измъкна от дупката, в която се наложи да пренощувам. Посивялата от мръсотия мрежа против комари, буквално ме задушаваше. Бърз студен душ, облечени и строени пред казармата да чакаме джипа и рейнджъра за сафари.

Поредна изненада (след време залагахме, просто какво ще е за дена, а не ще има ли издънка 😉 ) – то с джип било скъпо и затова ще си обикаляме с мерцедеса. И в Крюгер бях с кола, ама само 2 човека, а не 5. Плюс това спътника ми в Южна Африка не го беше страх да отвори прозореца на колата за снимка. А тук за голям късмет още в началото видяхме 2 лъвици и един мъжки да се прибират, но всички в колата освен нас двамата толкова ги беше страх дори и отдалече да отворят поне малко прозореца на колата, че снимки почти не станаха 🙁

Лъв на пътя – Уганда

Лъв на пътя

Сега вече подчертано се усети липсата на джип с отворен покрив и преминаващите покрай нас щастливци с такъв, само наливаха масло в огъня на яда ни. Оставащата част от обиколката видяхме доста антилопи и биволи. Едно солно езеро и едно вулканично. Не разбрах рейнджъра за какъв беше с нас – нито каза нещо интересно, нито ни заведе някъде на по-специално място. На връщане оказа се имало полза от него. Милата кола много отнесе из парка, но в крайна сметка дойде време за първата спукана гума. Шофьора момче богато и несвикнал да сменя сам гуми, веднага ги строи двамата с гида да сменят гумата. Да обаче страааах, на тази пътека сутринта видяхме лъвовете 😉

Мерцедес в Уганда

Поправка на спуканата гума

Леко ме досмеша честно казано, щото вече беше такъв пек и мор, че пукат лъв не очаквах да се разхожда по пътя, но те милите се оглеждаха като гърмяни зайци. От зор забравиха да подпрат колата и като я вдигнаха на крик за малко да я обърнат, че спътника подпираше и той. Но смениха я де и се прибрахме, напнахме и по колите към близкия град Касесе. Разбрахме, че ще спим там (за да не е и тази вечер в мухливите стаи в парка) и на сутринта ще тръгнем към Кибале парк да зяпаме шимпанзета в естествена среда. По пътя към града пресякохме и екватора 🙂 Имам снимка с единия крак в северното, с другия в южното полукълбо. Поне така си мисля де. Колко е точна линията за туристите, те си знаят.

Хотелът в

Касесе

ми се видя манна небесна – силен топъл душ и климатик!!! Какво му трябва на човек. Храната в ресторанта се бавеше с нормалните час-два, но пък беше неизменно вкусна. Бирите обаче идваха бързо и бяха студени. Очевидно същото се беше случило и на 2-ма бели на съседната маса, които чакайки храната така се бяха докарали с бири, че единия чак падна по гръб от стола са  Оказаха се поляци работещи в някакъв химически завод наблизо. По-късно вечерта ги видяхме заедно с млади местни момичета … Както и да е, пием си ние биричката на теферич в градината и се смеем на всичко каквото ни се случва и забелязваме, че идва гида и пак нещо кърши ръце отдалече. Викам си какво ли стана пък сега. Ми той Кенеди го бил помолил, да поиска от нас назаем 200$ или нещо подобно не помня вече. Мооооооляя?? Дни преди това му бяхме дали доста долари на ръка и отделно превода преди да дойдем. Защо са тия пари? Ами не им бил дал достатъчно на тръгване и сега нямали с какво да платят и нашия и техния хотел. Спътника ми категорично отказа да дава каквито и да било пари. Аз съм по-мека Мария, но дружно решихме да не даваме нищо докато не говорим лично с Кенеди. Доста трудно се свързахме с него по телефона, след като не успя да ни обясни защо не им прати пари по същата онази фирма, по която пратихме и ние, се съгласихме да платим хотелите, да си разгледаме шимпанзетата и част от по-следващия ден да изгубим в Кампала, за да се срещнем лично с него да ни върне парите.

В Касесе също така си записахме и по 2 диска африканска музика 😀 звукозаписните им магазини са нещо от рода на студията от ранните 90 в България, само дето вместо касетки използват дискове. Поснимахме малко грозноватия град и вонящия пазар, валя ни екваториален порой . После стабилно накисната от топлия силен душ заспах блаженно.

Следващият ден беше време за разходка в гората да търсим

шимпанзета в Кибале форест

На път видяхме и други интересни маймунки, но снимайки ги осъзнах, че батерията на апарата ми свърши. Така останахме само с апарата на спътника. Газенето в девствена гора да гониш михаля или иначе казано шимпанзета, не е лесно или пък чисто изживяване. Гази се в някаква каша от плодове, клони и изгнили листа. Ужасно влажно и топло е и всякакви насекоми летят и се навират къде ли не по устата, очите и ушите на хората. Водача ни се оказа печен тип и сравнително бързо за няма и 2ч. намерихме семейство шимпанзета да похапват смокини. Там смокините са доста високи дървета, а плодовете са твърди и не вкусни. На маймуните обаче си им харесват и те си хапваха над час време. А ние отдолу като гладни лисици дебнехме да снимаме повечко от тях. Неприятно е като те опикаят … на една женица и се случи и това. Както си седят нависоко по дърветата, така се и облекчават. Като душ, но по-различен 😛 Та наядоха си се животните и си тръгнаха по пътя, а с тях и ние поехме наобратно.

Шимпанзета - сираци, Уганда

Шимпанзета

Не знам от страх или от какво в Кибале ни настаниха в прекрасен парк, с вилички и една основна сграда. Сготвиха ни пре-вкусно и изобщо много ни хареса. Чак искахме да останем повечко. Там дори успях да проведа разговор с България. По принцип обхвата на GSM и роуминга на Мтел се оказаха трагични там … SMS-ите минаваха тук-таме, разговор? – почти абсурд. За сметка на това цената си е пресолена 😉

Явно си струваше пари местенцето, защото шофьора се наложи да ни поиска 100$ за бензин, които лично ни върна веднага на следващия ден от първата банка. Каза, че и той има да се разправя с Кенеди. То и ние това чакахме, та станахме рано на другия ден, че ни чакаше непредвидена отбивка в Кампала, за среща с гореспоменатия.

По пътя спукахме още една гума, но вече нямахме резервна гума, та се наложи лек престой с цел вулканизиране, до едно крайпътно … сборище да кажем. Там имаше храна, вулканизатор, магазини, бензиностанция, че и салон за красота дори. Всичко много далеч от европейските представи, но каквото можахме документирахме в снимки. Там хората много много не обичат да им се навират апарати в мизерийката и аз гледах да уважам това им желание.

Кампала е типичен,

горещ, прашен и неособено красив африкански град.

Най-големия в Уганда и трафика е типичен като за такъв. Увъртяхме се сериозно докато стигнем хотела, където имахме среща с Кенеди. Него още го нямаше и решихме да хапнем в ресторант-градината им. Беше пълно с туристи, имаше шотландско-угандийска сватба и някаква правителствена среща този ден. Намерихме една слънчева маса, поръчахме по една кола и за ядене. Тук е интересното – аз около 15 минути обсъждах със сервитьора какви омлети има, как искам омлет със зеленчуци и всякакви други подробности. Нищо, че са били английска колония, този явно е бил голям националист и почти не говореше езика на бившите си господари. След 40-тина минути идва и ми стоварва какво ? … пикантни пилешки крилца?!?!? Какво, по дяволите, е това?? Аз люто не ям и това изобщо не е омлет със зеленчуци. Нищо, овладявам се и питам – Аз какво си поръчах? Отсреща мълчание, вдигане на рамене и празен поглед. Не беше ли омлет? Отсреща … вдигане на рамене и същия поглед – амиии мадам … не иска ли да го яде това? Не иска!! Ама явно ще трябва, ако иска да яде изобщо. После ни излъга в сметката – още не съм сигурна умишлено или просто беше неумен. Наложи се да му я напишем и сметнем допълнително и така да си платим. По това време вече забелязваме шофьора (Моузес) да се кара с Кенеди на техния си език, ама караница си изглеждаше сериозна. Май не се разбраха и Кенеди се запъти към нас. Извади най-мазната си усмивка и ни пита как сме, добре ли сме. Рядко нагъл тип, дори не знам такива хора как живеят със себе си. Приятеля ми пътуващ с мен само това и чакаше и си казахме всичките претенции и как това не е професионално и отговарящо на парите си пътуване. Имаше оправдания – ама аз не ги познавам всичките хотели, вие искахте първо една стая, сега плащам за две (нагла лъжа, най-малкото защото аз платих и се разбрахме много преди да се знае, че ще идва и друг човек с мен). Аз лично психически не понасям подобен род разправии и само казахме, че си искаме парите и да няма издънки оттук нататък. То за второто обещавал, ама пари сега нямал … я пак ??? Жена му не му пратила и той самия нямал за хотел и спял в хостел, ето сега ще ви дам половината и след 2 дни ще се видим пак за останалата половина.

Уганда

Безсилни да спорим повече или да промени нещо се метнахме по колите, че ни чакаше път до

Джинджа на брега на езерото Виктория.

Пристигнахме доста късно там и отдавна се беше смрачило. Казаха, че ще ни заведат до стаите, но няма да светват лампи по коридорите до там, за да не привличали мухи .. хммм, добре. Самият хотел някога е бил голям лукс, сега е западнал второразреден хотел, който беше пълен с индийци. Оказа се, че собственикът е индиец и Джинджа е популярна дестинация за индийци, защото наблизо има мемориал на Махатма Ганди с част от прахта му. Съответно всичко миришеше на къри и липсващите светлини придаваха допълнително мрачен облик на мястото. Тръгнахме по коридора и тук вече психиката ми не издържа – все едно се движех в плътен, ама сериозно плътен коридор от насекоми, летяха и се лепяха по мен. Махах с ръце като вентилатор, а дори мисля и извиках леко. Това поуплаши и гида (Емануел) и човека от хотела. След като се промъкнеш в стаята си виждаш над 100 насекоми по стената си. Буквално бяха черни и стените и тавана. Тук бях сигурна, че нито спирали, нито мрежи, нито репеленти ще ме спасят. Опитаха се да ни убедят, че те тия не хапели, били езерни мухи, а не комари и че сега им бил сезона, все пак сме съвсем на брега на езерото. Я да ми се разкарат с тия езерни мухи, аз не съм сляпа имаше си и комари и то не малко. Полях се с репелент, обилно както никога досега в живота си. Тук е момента да споделя, че репелентите ми бяха супер специални и силни за тропически и екваториални гори, поръчвах ги от специален сайт за пътувания и така горяха кожата, та направо я смъкваха … какво остава комар да те доближи омазан с тази отрова. Въпреки това поисках да ми сменят стаята с някоя, която не гледа към езерото. Нямало такава за белите хора, а и я каква хубава гледка имало сутринта. А ако не доживея сутринта – нахапана и изгризана от комари аааа? 😉 Ами добре тогава казвам аз, има компютър на рецепцията и комари няма, аз там ще пренощувам. Тук вече и Емануел и Моузес се видяха в чудо и ни предложиха техните стаи. Били за персонала, вътрешни, без прозорец и не ремонтирани скоро. Първо ми беше малко неудобно да ги карам да спят в стая, в която аз твърдо отказвам, но после видях, че на тях наистина не им пука и с облекчение приех. Никога не съм се радвала така на смръдлива стая без прозорец, но пък и без нито един комар 😀 На другата сутрин нашите хора предоволни, че са спали в стая за туристите ни чакаха и ни се смееха. Как били оцелели цялата нощ без ухапвания и дори спали без мрежи. Склонна съм да се съглася, че имаше момент и на „бяла” параноя от наша страна, ноооо не съм расла в Африка и не искам малария (изчервявам се). Денят предвиждаше разходка по езерото Виктория и до извора на Нил. Поредното езеро в Африка – лодкаря беше досаден и просто го изключих и само се наслаждавах на ветреца и возенето. В един момент казват ето го и извора. Така ли? И къде е по-точно, че нещо ми се струва по средата на езерото сме. Показаха ни едно място, което леко бълбука водата и дефакто оттам се сменя и течението и типа вода по състав. Та извора на Нил не е нещо грандиозно или лесно забележими, но безспорно е там според маса народ учЕни. Мернахме и мемориала на Ганди, но не слязохме защото искали пари. Имах си аз да не искат.

После ни закараха до рибарско село – леелеее как смърдеше на развалена и сушена риба 🙁 Няколко стотин деца моментално увиснаха на ръцете ми и не ме пуснаха до края. Не разбрах защо точно на мен, а не и на спътника ?!? Явно щот съм русичка 😉 Но честно казано не бях в настроение и бързо си тръгнахме.

Деца, Уганда

Деца

После отидохме до един лагер откъдето се организират white water rafting групи по Нил. 5-та степен трудност реших, че не е за мен, която още нито един път не съм се пускала. А то и време нямало и не било предвидено в програмата. Та позяпахме, хапнахме рибка и хайде обратно към Ентебе.

Ентебе, казват, е „перлата на Африка”.

Градът е много близо до Кампала, но разликата е наистина голяма. Много по-чист, спретнат и тих град. На влизане в града обаче мерцедеса окончателно сдаде багажа и отказа да продължи. По-късно мисля казаха, че е било лагер, но сега милото возило просто беше окуцяло и не помръдваше. Тук на помощ дойде един от многото познати на Моузес, качи на джипа си и ни закара до хотела. Там щяхме да спим, после сутринта да ходим до някакъв остров със сиропиталище за шимпанзета, та чак следобед трябваше да пътуваме обратно към Кампала. До тогава щели да поправят колата. В Моузес вече имах вяра и спокойно прекарахме нощта в много приятни и чистички бунгалца със собствена баня и топла вода (усещате ли, че вече бях развила фобия към ледените душове в Африка 😛 ).

На другия ден, докато чакахме за лодката до острова хората са направили и малка, но много приятна зоологическа градина и билета за Нгамба (острова) включваше и нея. Та се разходихме там, защото Емануел ни беше закарал 2 часа по-рано с някакво евтино такси. Предполагам ранния час е имал връзка с цената. Дойде време, качихме се, раздадоха ни спасителни жилетки – за пръв път 😉 и потеглихме. Лодката беше скоростна и беше много приятно возене. Нгамба е 100% еко остров, дом за шимпанзета сираци или малтретирани животни. Отглеждат ги там и идеята е някога да се върнат обратно в природата. За сега няма върнати животни, но и проекта е млад. Бяхме там за храненето. Ние като вече видели шимпанзета в естествения им хабитат и на свобода гледахме малко отгоре на останалите туристи дето си мислеха, че виждат диви шимпанзета. Много сме отворени и видели разбираш ли 😉 Но в крайна сметка и ние снимахме доста и им се радвахме.

Връщайки се на брега, виждаме отдалече гида пак чупи китки. Какво става бе, Емануел? Амиии, таковата аз пари за такси нямам – ако искате да си ходим пеша или с такси-моторетки, но вие да платите. 3 км нанагорнище в жегата пеша, не мерси. А и време беше да опитаме и местния транспорт, стига с този мерцедес. Качихме се на три моторчета и за по долар на човек се прибрахме. Защо Кенеди пак ги беше оставил без пари едва ли някой можеше да отговори.

След малко дойде и Моузес с колата поправена и готова да продължим към Кампала за втора среща с „боса”. Бързичко стигнахме вече познатия ни хотел, пак чакахме да се появи господина. Този път кавгата с шофьора за малко не стигна до бой, зер пари за ремонта на колата не му се дават хич. На нас обясни как пак нямал пари имал само колкото да даде на Емануел за следващите дни, но нямало проблем ние след 2 дни сме щели да сме в Конго, в дома му и той там имал пари ще ни ги върне. Бях толкова уморена от лъжите му, че дори не се ядосах подобаващо. В Конго я камилата, я камиларя, но това е риска на „бизнеса” в Африка. Следващата новина ме разстрои много повече – вулкана бил още затворен за изкачвания. Властите казали, че е опасно, но наш’то момче бил връзкар голям в Гома и ако трябвало ще подкупи властите със собствени пари, но щял да ни качи. За съжаление нямах основание да му вярвам, но пък много исках да му повярвам и да е прав. Не можех да си представя, че ще стигна до там и няма да се кача да видя езерото с живата лава. Така и така нямаше как да знам какво ще се случи дори утре с това пътуване, просто отложих мислите за този вариант за по-нататък, когато му дойде времето.

Предвиждаше се спане в Кампала и следващия ден целия път до границата с Конго. След Ентебе нямах никакво желание да спя в този грозен горещ град, а и имахме няколко часа все още, които можехме да ползваме за път. Така щяхме и да облекчим пътуването после. Питахме Кенеди може ли да предложи читав хотел по пътя и той каза, а няма проблем по средата на пътя има един голям град, ще спите там, аз ще се обадя в хотела.

Градът беше Мбарара,

стигнахме по тъмно и описанието в гайда на Lonely Planet, не беше особено жизнерадостно. Улиците бяха тъмни, кални и негостоприемни, а в мотела, който уж Кенеди беше запазил не бяха и чували за нас … иначе изглеждаше прилично поне отвън. Малкия (гида) се зае да ни успокоява как ей сега ще намерим друго място, а бяхме и гладни вече. Намерихме, спор няма. В съседство имаше сграда с решетки, метална врата, малко прозорче с метална решетка на него и стърчаща отвсякъде арматура. Това беше нашето място за спане тази вечер. Стаята беше прилично голяма, дори нямам спомени за банята и водата обаче. Толкова съмнителни бяха и посетителите и мястото, че спътника ми спал с ножа си под ръка. За вечеря казаха, да не излизаме сами на улицата те щели да ни заведат някъде, само да се уредели и те с място за спане. А мерцедеса заключиха в двора на нашия пансион … така да се каже „безопасно” местенце изглеждаше да е Мбарара.

Мерцедес на пансион, Уганда

Мерцедес на пансион

Оцеляхме де, събудихме се живи и здрави и беше ред да поемем към кул(у)минацията на пътешествието Демократична Република Конго и вулканчето мииии. Там вече какъв филм беше 😉 Но за Конго отделно, че и без това стана дълго. Минах само с 2 части Уганда и надявам се не е била прекалено дълга втората.

Очаквайте продължението

Още снимки от това пътуване:


http://picasaweb.google.com/meglena/Uganda#


Автор: Меглена Атанасова

Снимки: авторът

Още снимки от Източна Африка:


31 коментара

Older Entries »