Archive for the tag 'кафене'

авг. 16 2012

На мотор из Африка (3): Судан: от Вади Халфа до Гедареф

Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, минахме през Египет, днес наред е Судан.

Приятно четене:

На мотор из Африка

втора част

Судан: от Вади Халфа до Гедареф

Естествено първо е статистиката.

  • Валута – судански паунд. 1$ = 2,700 судански паунда
  • 1 литър бензин = 1,889 судански паунда
  • Виза – 100$, издава се от Посолството на Република Судан в София. Не може да се извади на границата. За издаването е необходима да се направи ваксинация за жълта треска, за което се издава имунизационен паспорт.

 

Другите важни неща ще отбележа нататък в пътеписа.

На мотор из Африка  – маршрут в Судан

На мотор из Африка – маршрут в Судан

 

 

Тук продължавам от средата на 15.06.2010г. – нашия 13-ти ден от пътуването. Все още сме на ферибота Египет-Судан и току що минахме крайната точка на Египет. Вече сме в суданските води на езерото. Жегата се увеличаваше и след още няколко часа в потене в 13.00 часа пристигнахме на пристанището, или по-точно на Судански бряг. Ура, най-после слизаме. Тръгвам и опааа, не слизаме. 🙁

Да излезеш от ферибота се оказа също невероятна драма,

изискващи по-големи нерви от тези при влизането. Тук трябва специално да благодаря на правителствата ни, които преди години бяха докарали България до криза, защото от тогава всички имаме вроден талант да оцеляваме на големи опашки, като владеем до съвършенство бутането с хората, настъпването, дърпането за дрехите и т.н. Точно тук тези ни умения ни спасиха с Мони.

Та процедурата е следната – Спира ферибота – не пускат никой, влизат судански полицаи, които се настаняват в кафето.

Всички хора, около 300-400 на брой, трябва да минат през тях

за паспортна проверка и се издава документ, с който може да се слиза. Ние, предвиждайки, че „салама няма да стигне за цялата опашка“ бяхме заели стратегическа позиция и с лек финт и грубо блъскане успяхме да влезем от първите. Вече имахме проверени паспорти, обаче пак не слизаме. Оказва се, че трябва да минем и през друга стая пак за проверка на паспорта. Тук до тази стая отново стигнахме с грубо бутане, дърпане. Тук, освен гореописаните вродени таланти ни помогна и факта, че бяхме обути с ботуши за ендуро, а останалите бяха боси или по джапанки – абсолютно никакъв шанс нямаха при настъпването. Та така си пробивахме път и край нас се чуваше само – ох, ааах, а ние като главни герои от филма „Топло“ само казвахме Sorry.

И тук приключихме проверката и вече трябваше да слизаме. Стигнахме и до вратата. Там обаче пак не слизаме, защото стоят петима полицаи и блъскат хората навътре, а пък те хората блъскат навън. Така по едно време тълпата „изплю“ Мони навън, ама мен пак ме връщат. Обаче издъхвам, защото държа на гърба си поне пет судански семейства с всичките им деца, а останалите ни блъскат навън. И това при 42 градуса жега.

Загледах единия полицай и питам – защо не ме пускат, след като съм минал всички проверки. Той горкия нещо ми блещи на арабски и на английски ми казва да чакам. Еми да чакам, ама семействата не слизат от гърба ми, пък вече и други искат да се качват. Загледах полицая, той се успокои, че не предприемам никакви действия и точно в този момент с багажа в ръце, с каската и онези прекрасни ботуши, с две движения успях да го сваля на земята, да блъсна още един, той да ме напсува, ама излязох. Замислих се, какво ли ще стане с полицаите, като почнат да излизат хората с телевизорите и хладилниците.

Нека никой да не си мисли, че е станало нещо страшно с това наше слизане от ферибота. Колкото и ужасно да беше, всъщност това си е едно абсолютно нормално излизане от тази лодка. Всички са свикнали на този начин и дори полицаите си знаят, че ще са блъскани, мачкани, е може би ги изненадахме с ботушите, но трябва да има и изненади.

Вече стъпих в

Судан

„Пристанището“ представляваше само един кей и нищо друго. От тук има безплатни „автобуси“ на по 100-150 години, които ни откараха до митницата.

Судан – Из Африка на мотор

 

 

Още в Египет Салех ни каза в Судан да търсим на митницата местното момче Мазаар, за да ни помогне с всички документи и с моторите. Намерихме го и с него бързо минахме митницата.

В митницата

на едни дълги маси проверяват багажа, като в никакъв случай не трябва да се внася алкохол. На всяка чанта, каска и въобще на всичко което носим слагат една зелена лепенка без никакви надписи, на която на излизане драскат с маркер и това означава, че вече сме готови да си ходим. Качихме се на един пикап, който за по 5 паунда на човек ни откара във Вади Халфа и съответно до хотела. Хотела беше „прекрасен“ и най-добрия, тъй като само там имало стаи с по две легла.
Изглед отвън:

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Стаята

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Интериора

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Стигнахме до стаята, като там на леглото, което по-късно стана мое, спеше някакъв местен. Собственика на хотела му казва да изчезва и любезно се обърна към нас да заповядаме. Да не си помисли някой, че няма чаршафи. Имаше и бяха дори цветни и много хубави и толкова чисти, че веднага се усещаше местното население, но пък така по-бързо се интегрирахме 😀  Даже се развеселихме.

 

 

Имаше и вентилатор, закачен на сламения покрив. Бяхме толкова уморени, че само мечтаехме да легнем да спим.

Ей, на това му викам истинската Африка

Отидохме до „банята“ – нещо като наша външна селска тоалетна, на покрива с метален варел, в който се изсипва вода от езерото. След мръсотията на ферибота тази баня ми се стори като в пет звезден хотел. Успяхме да се изкъпем. Естествено не легнахме. Отидохме до Полицията, защото трябваше да се регистрираме, но ни върнаха за следващия ден. Разходихме се по улиците на

Вади Халфа

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Мони и Аксел пред хотела.

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Пред хотела

 

 

Пихме чай и кола в местно кафене.

Кафене във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Беше забавно. Хората доста ни се радваха и поздравяваха. Температурата беше вече 46 градуса и се прибрахме да поспим.

Около 19.00 часа отидохме да ядем нещо, естествено пак намерихме пиле, както навсякъде. Храната беше доста вкусна и невероятно евтина. След

като се стъмни във Вади Халфа стана интересно

Наизлязоха всички хора, защото вече беше прохладно – 35 градуса. В трите „заведения“ на мегдана изкараха по един телевизор. На единия пуснаха сериали, на другите световното по футбол. Хората се събират, сядат да пушат и да гледат телевизия. Забавляват се, усмихват ни се и стават много гостоприемни, когато ги заговориш. Така с местните изкарахме до 22.00 часа и се прибрахме да спим. Тук на това място и след всичко преживяно в този ден, човек наистина има чувството, че е стигнал точката, от която връщане назад няма. Очаквах с нетърпение да пристигнат моторите и да се впуснем в приключението. Но първо да поспим.

 

 

16.06.2010г. – 14-ти ден от пътуването.

Втори ден във Вади Халфа и прекрасния хотел.

Станахме рано, за да се регистрираме в полицията. Тук това е абсолютно задължително.

Необходимо е копие на паспорта и на визата, 1 снимка – цветна. Всичко отнема около един час и струва по 100 судански паунда на човек. Лепи се стикер в паспорта, на който записват номера на регистрацията. Тази процедура е задължителна, за да се напусне след това страната.

След полицията отново отидохме до заведението, където вечерта бяхме гледали телевизия. Там обичайното пиене на чай, след което около обяд международната група от българи, холандци, канадци и поляци се отправи към „пристанището“. Наехме един пикап да ни закара до митницата.

В пикапа към митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Там помолихме шофьора на един от камионите, с които се разтоварват баржите да ни метне до кея.

Към митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Стигнахме кея. Баржата с моторите и джиповете беше пристигнала. Ура, всичко си беше на място. Естествено всички се зарадвахме, но изненадата беше, че трябва да се разтовари целия останал багаж, за да може лодката да се вдигне нагоре да се изравни с кея за да се свалят всички МПС-та. Ужас. С темповете на разтоварване това щеше да отнеме дни. Всичко се разтоварва в два малки камиона, след което се закарва до митницата, връщат се пак се пълнят и т.н.

Разтоварване на митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Ето и ферибота, където вчера се борихме да излезем. Сега изглеждаше много спокойно.

Ферибот – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Решихме да поизчакаме малко и седнахме под импровизирана сянка.

На митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Видяхме, че няма смисъл да стоим на тази жега и се върнахме във Вади Халфа да чакаме Мазаар да се обади. Е, той се обади вечерта и каза, че моторите може би най-рано сутринта ще ги вземем. Лоша новина, но нямахме друг избор. Върнахме се в прекрасния хотел да починем.

 

 

Ето това е „чешмата“. Тук се сипва същата вода като за къпане и ако искаш гребеш с канчето и пиеш, или си гребеш с легена и се къпеш.

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

„Чешмите“ в хотела

 

 

Изкъпахме се. Изчакахме да се разхлади малко и излязохме за поредна вечер да гледаме телевизия. Тук местните вече ни познават. Поздравяват ни, обсъждат ни, но са много гостоприемни и приятни хора. Естествено като всички седнахме пред хотела да си говорим преди телевизията.

 

На вечерен телевизор във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

На вечерен телевизор във Вади Халфа

 

Част от пейзажа.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Снимки

пред хотела.

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

и със собственика, който беше невероятно щастлив, че оставаме още една вечер и ще получи по още 3$ на човек.

Със собственика на хотела във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Със собственика на хотела

 

 

 

Започна вече да се стъмнява, кафетата отвориха и трябваше да тръгваме.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Събрахме се цялата група и се отправихме към нашето кафе, което се държеше от египтяни и готвеха много добре – пиле.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

На мегдана кипеше живот.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Вечерта се запознахме и със Скот от Канада. Уникален човек. С мотор BMW F650 е тръгнал от Канада, минал през САЩ, през цяла Южна Америка, от там с кораб до Кейпtаун, през източното крайбрежие на Африка и заминаваше за Йордания, Сирия, Иран, Становете, Монголия и след това в Канада. Разходка.

Пътува вече една година. Продал си е къщата в Канада и потеглил. Разказа ни интересни неща за Африка. От него научихме със сигурност, че пътят Вади Халфа – Донгола е асфалтиран преди два месеца. Доста ни облекчава това, тъй като не си представях каране само през пясък при 46 градуса температура, макар при подготовката да си знаехме, че ни чака това. Е, вече нямах търпение да тръгваме. Само трябваше да си вземем моторите, но за това се надявахме на утрешния ден.

 

17.06.2010г. – 15-ти ден.

Днес станахме с надеждата, че ще си вземем моторите. Отново разходка из Вади Халфа и кафе в любимото ни кафене на мегдана. Вече се чувствахме като у дома си.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на моторВади Халфа, Судан – Из Африка на моторВади Халфа, Судан – Из Африка на моторВ кафенето – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

 

 

 

 

Чакахме Мазаар да се обади, че да можем да си взимаме моторите. Стоейки тук вече трети ден имахме възможност да опознаем живота в тази част на Судан, която е от най-бедните. Не знам с какво се препитават хората. Повечето работят в полицията, на митницата, други карат онези триколки като такси. Има магазини за хранителни стоки – вътре има минерална вода, всички продукти на Кока-Кола, хляб, брашно, сол, захар, олио, консерви, бисквити, вафли и перилни препарати и това е почти всичко.

В същото време има около 4 дюкяна за мобилни апарати и СИМ карти. Комуникациите са много развити и то с пъти по-евтини от България. СИМ картата струва 3$. Купих си карта с предплатени минути и се оказа, че 1 минута разговор с България струва 0,33$.

Ако на човек му потрябва нещо е много трудно да се намери. Един пример: Кафето, в което прекарвахме голяма част от дните и се държи от египтяни го обслужват двете дъщери на собственика. Не са омъжени, ако някой си търси. Та те правеха много хубави сладки неща – баклава, тулумби, торти и т.н. Решили са да направят стъклена витрина, където да ги изложат. Ето тук е разликата с положението при нас. Не можеш да отидеш в Практикер или Метро и да си купиш всичко необходимо. Алуминиевите профили и стъклата трябва да чакаш някой като пътува някъде да ти ги купи и достави. Ние присъствахме на момента на сглобяването и видяхме огромната им радост. И така е за всяко нещо – търсиш някой ако пътува до столицата или до Египет с ферибота, поръчваш и чакаш доставка. Ако се счупи примерно едно стъкло при сглобяването, чакаш за следващо, а не идва стъклар да го смени. Наистина няма нищо.

Хората си живеят простичко, веселят се по свой начин, но никъде няма да се срещне намръщен човек. Всички са усмихнати, с топло отношение и винаги се стремят нещо да помогнат, доколкото им позволяват силите. От държавите, през които минахме до тук, Судан е най-бедната или поне тази ѝ част. В другата част, където се води „гражданска война“ са находищата на петрол. Всъщност там воюват групировки, за да се вземе контрол над петрола. В разговорите ни с хора в Судан ни казваха, че се страхуват от референдума следващата година*, който цели да раздели държавата на две, защото не е ясно какво ще стане. До тук Судан много ни харесваше.
Така докато си мислих, какво ли е да живееш тук по този начин стана обяд, а ние продължавахме да чакаме обаждането от Мазаар. Много чай изпихме в този ден. А чаят е единственото нещо, което помага в големите жеги. Ако човек е жаден, задължително пие чай и топла вода, защото със студена не става номера. Пак си си жаден.

В кафенето – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

В кафенето (на чай)

 

около 16.00 часа вече не ни издържаха нервите и решихме отново да отидем на пристанището. Там все още се разтоварваше баржата.

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Ето и мотора на Скот от Канада.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Баржата все още не беше изплувала и явно, че нямаше да се вдигне достатъчно. Изчакахме да се разтовари абсолютно всичко и след много уговорки с Мазаар, капитана се съгласи да премести баржата на по-ниска рампа. Започнахме разтоварването в 19.00 часа вечерта.

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

 

 

 

 

Дойде ред и на нашите мотори, които естествено бяха на най-недостъпното място.

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Е, тук суданците доста помогнаха да ги избутаме назад и да не паднат в езерото. В 21.00 часа бяхме вече разтоварили.

В това време Мазаар беше уредил да дойдат митничари да ни проверят, защото тук митницата работи до 19.00 часа. Естествено, трябваше да платим по 15$ за всяко превозно средство, което бил извънредния труд на митничарите. Aлтернатива нямаше. Беше четвъртък, а петък е почивен ден в арабския свят и трябваше да чакаме до понеделник.

На митницата направиха сверка на рамата, провериха целия багаж и най-вече за алкохол и след около половин час бяхме готови. Вече бяхме в Судан и с моторите си. Най-после си тръгвахме. Закарахме моторите до хотела и отидохме за последно до нашето кафене. Там естествено вече се бяха събрали пред телевизора. Видяха ни усмихнати и след като им казахме, че сме взели вече моторите получихме поздравления от всички. Е, това беше престоя ни във Вади Халфа.

Утре отново щяхме да караме на път за Донгола.

 

 

18.06.2010г. – 16-ти ден.

Е, днес вече напускаме Вади Халфа.

При мен чувствата бяха смесени. От една страна нямах търпение да разгледам Судан, но от друга малко щяха да ми липсват усмивките на хората и онова прекрасно „Чикън енд потейто“, което звучно ни предлагаха за ядене всяка вечер. Вчера вечерта след хилядите проверки на митницата полският ни приятел Адам извади цяла бутилка джин и няколко лимона и поляхме „освобождаването“ на моторите и колите. Естествено, се бяхме скрили с алкохола, както някога се криех да пуша в двора на училището. Тук е доста опасно да се пие алкохол, защото никога не се знае кой ще те издаде на полицията. А наказанието е 40 тояги и затвор и това си е по закон. Но, не ни хванаха за наш късмет.
Днес отново станахме рано за да изпреварим жегите. Започнахме товаренето на багажите и в 07.00 часа бяхме готови. Майк и Аксел тръгнаха да карат с нас и така си станахме сериозна група.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Всички около нас все още спяха.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Излязохме „тихо“ от Вади Халфа и поехме към Донгола. Ето и прекрасния нов

асфалтов път през Нубийската пустиня

Път през Сахара, Судан – Из Африка на мотор

 

Така около 09.00 часа температурата се качи на 34 градуса и спряхме да починем и да се огледаме.

Из Сахара, Судан – На мотор из АфрикаИз Сахара, Судан – На мотор из АфрикаИз Сахара, Судан – На мотор из Африка

Из Сахара, Судан – На мотор из Африка

 

 

 

 

 

 

И в тази пустиня цветовете на скалите и пясъка се променяха в зависимост от това колко са се нагрели от слънцето. Въпреки, че около нас имаше само скали и пясък някак си беше красиво. Продължихме по пътя и се отбихме в

гр.Абри

Малко градче, но само там има бензиностанция по пътя към Донгола.

Бензиностанция в Абри, Судан – На мотор из Африка

 

Къща от Абри.

Къща в Абри, Судан – На мотор из Африка

 

Пихме по една топла вода и продължихме.

Абри, Судан – На мотор из Африка

водичка

 

 

След още около час отново спряхме за почивка.

Температурата не спираше да се покачва.

Малко преди да спрем ми направи впечатление, че в пустинята до пътя обикалят хора с детектори за метал. Помислих си, заради многото прочетени пътеписи и информации в интернет, че тук понеже има война са минирали полето и сега търсят мини за да ги махнат.

След като спряхме за почивка, към нас дойдоха двама мъже. Естествено, като хора „мразещи“ чужденци и „воюващи“ постоянно първо попитаха дали имаме проблем, имаме ли нужда от нещо и искаме ли вода. Чак след това започнаха да ни разпитват от къде идваме, къде отиваме и се завърза разговор.

Из Сахара, Судан – На мотор из Африка

Из Сахара, Судан – На мотор из Африка

 

 

След около 15 минути при нас спря пикап, от който слязоха около 10 души и дойдоха при нас. Естествено и те ни попитаха за проблеми, за вода и след това се включиха в разговора. Странно място в пустинята, а с толкова много хора. Всъщност тук ни разказаха какво правят. С детектори за метал обикалят скалите в пустинята и търсят самородно злато. Уникално луда работа си викам в първия момент. Ето тук търсят.

Из Сахара, Судан – На мотор из АфрикаИз Сахара, Судан – На мотор из Африка

 

 

 

Е така докато ние им показвахме снимки, те ни показаха истинско злато

Златотърсачи в Сахара, Судан – На мотор из Африка

Златотърсачи

 

Вече не ми изглеждаше луда работа. Разказаха ни, че на ден човек събира по около 100грама и видно по пълната бутилка, от която ни показаха златото, явно си е напълно възможно. Така е. По време на война винаги някой вади злато.
Много весели хора. Доста се смяхме с тях и те с нас. Разделихме се и поехме отново по пътя.

 

 

Около 13.30 часа стигнахме

Донгола

Температурата вече беше 46 градуса. От няколко дни бяхме започнали да пием на ден по 7 литра вода и по 2-3 литра газирано безалкохолно – аз кола, Мони фанта.
В Донгола намерихме хотел. Имаше нещо като климатик и баня с вода от Сини Нил, но поне можехме да се скрием от жегата.

Само че, не можехме веднага да се скрием. Оказа се, че за да се настаним в хотела, първо трябва да вземем разрешително от полицията. Отидохме до полицията, където ни провериха паспортите и ни дадоха разрешително, че можем да отседнем в този хотел. Ура, вече можем да се скрием.

Малко преди Донгола се бяхме разделили с Майк и Аксел и сега те пристигнаха в хотела. Постояха при нас и решиха около 17.00 часа да потеглят към Карима и да търсят място за палатки. Беше петък и, естествено, нищо не работеше. В един магазин успяхме да си купим „топено сирене“, намерихме и хляб и четиримата успяхме нещо да ядем. Кока-Кола с хляб и сирене ми се стори все едно ям Свински джолан с кисело зеле 😛

Така приключи и този ден. Усещането да караш в неизвестното е невероятно. В Судан започваше все повече да ми харесва и нямах търпение да продължим към другите градове от маршрута.

 

19.06.2010г. – 17-ти ден

И тази сутрин станахме рано. В 06.30 часа вече бяхме готови за път и точно беше станало светло.

Донгола, Судан – На мотор из Африка

 

 

Днес трябваше да разгледаме

пирамидите до Карима

Вечерта Майк ни беше пуснал координатите на мястото, от което ще ги вземем за да продължим заедно. Излязохме от Донгола и с отдалечаването от Нил отново около нас беше само

Нубийската пустиня

 

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

Нубийската пустиня

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

Стигнахме и мястото с координатите. Слънцето беше се показало вече и температурата бързо се покачваше. Аз останах там, а Мони отиде да ги потърси, но неуспешно.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

Започнахме да чакаме, като Мони си избра единствената сянка в пустинята.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

Аз пък реших да оставя отпечатък на Суданската алея на славата 😀

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

След известно време успяхме да се свържем по GSM-а с Аксел. Той каза, че ни е видял и идват. Чакахме още 30 минути, чухме и моторите им, но изведнъж спряха. Аксел се обади, че са закъсали в пясъка, но ще извадят моторите и ние да тръгваме. Беше вече 10.00 часа и се разбрахме да се видим в Карима.

Продължихме по пътя, отново нов асфалт. Тук се сблъскахме и с още нещо. Карането през пустиня е интересно, но тук освен голямата жега, другото нещо, което много ни изморяваше бяха

убийствено правите пътища

Няма абсолютно никакви завои и докъдето стига погледа – само прав път. Доста е натоварващо. С жегите се борехме като постоянно пиехме вода и най-вече чай, където има, но с тези пътища беше трудно. Постоянно заспивахме на мотора, ставахме прави да караме за да ни е по-лесно, говорихме си и така около обяд стигнахме до

Карима

Подминахме градчето и се отправихме към пирамидите.

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан

 

 

 

 

Пирамидите в Судан са около 220 на брой и са от времето на древна Нубия

Наподобяват на тези в Египет, но не всички са паметници на владетели. До 2000 г. пр. Хр Нубия е била известна като царство Куш. Тогава Нубия и Египет са били или в период на добри съседски отношения или в период на военни действия. Около 1520 г. пр. Хр Нубия е завладяна от Египет. В края на XII в. пр. н. е. нубийците се освобождават от египетската власт. Около 725 г. пр. Хр владетелят на царство Куш- Пийе завладява Египет и основава XXV-та египетска династия. Около 538 г. пр. н. е. Столицата на Куш се премества от Напата в Мерое, заради нахлуването на асирийците в земите на Нубия.

Мястото наистина е уникално. Няма заграждения, вход и т.н.

Влизаш в пустинята и си до пирамидите, което някак дава едно по-пълно усещане, че се докосваш до нещо наистина древно. Постояхме около час, но жегата не ни позволи повече.

Върнахме се на пътя и се отбихме в един къмпинг с бунгала, препоръчан от Скот във Вади Халфа. Там малко се охладихме с чай и вода и от управителя разбрахме, че точно сега е най-горещо в Судан и е средата на лятото. Супер. Да бяхме искали нямаше да улучим това „прекрасно“ време. Докато стояхме и си говорихме Майк и Аксел също пристигнаха. Разказаха как са разтоварили моторите да ги извадят от пясъка, след което ги оставихме да разглеждат, а ние продължихме към Атбара, където бяхме решили да нощуваме. Пътят от Карима до Атбара отново минаваше през Нубийската пустиня и пак с прави пътища. Тук беше много сухо, без никаква растителност и вече напълно отговаряше на представите ми за пустиня. Единствено ниски храсти, но нямаше как да се скрием под тях.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

Е, тук там имаше и по някое дърво и не пропускахме да спрем „на сянка“ на 42 градуса. И така се придвижвахме през пустинята. Температурата се качи до 45 градуса. На около 90 километра преди Атбара започна да духа вятър и се появи нещо като гибла. Въздуха беше пълен с пясък, който влизаше абсолютно навсякъде. От вятъра този пясък се вдигаше толкова високо, че слънцето не можеше да пробие.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка Tags: , , , , , , , , , , , , ,

7 коментара

ян. 28 2011

Овча Купел две или днес трябваше да бъде Свети Валентин

Преди няколко седмици публикувах тук един доста критичен разказ за Англия и англичаните. Хубавото на критичните или, нека го кажем така, оспорваемите разкази е, че много често предизвикват реакция у читателите и, както е в случая, тази реакция се изразява не само в коментари, но и в специално написани разкази. Днешният е точно такъв – своеобразен отговор на критиките към Англия. Росица ще ни разкаже една софийска история, като искам да бъда честен: малко е тъжничък днешния ни разказ. И все пак: приятно четене:

Овча Купел две

или днес трябваше да бъде Свети Валентин

Знаете ли вица за ламята Спаска, дето живеела през девет планини в десета, през девет реки в десета… Та! Ламята Спаска се събудила един ден, огледала се наляво-надясно и казала:

– Ега-а-ти, колко далече живея!

Такива чувства изпитват сутрин и вечер повечето хора, живеещи в дивния софийски квартал Овча купел 2. И аз живея там. На 9-тия етаж. От единия балкон виждам цяла София, с малки изключения, от другия – Витоша – пак с малки изключения. Близо до моя блок е последната, респективно първата, спирка на множество автобуси. През хълмчето се стига до околовръстното шосе на София. Имаме си будки и магазинчета за всичко – от PVC – тръби до яйца и лимони.

Още от сутринта на Свети Валентин слънцето блесна неприлично ярко. Излязох към 11 часа, за да извърша няколко операции в квартала. Понечих да изхвърля боклука. Местният клошар ми беше “приятел”. Заемаше винаги стратегическа позиция, така че да вижда и двата контейнера. Видя ме и изтича с подчертан възторг и танцова стъпка към мен. Опитваше се да насочи вниманието ми към левия си хълбок. Пуловерът му беше почти разплетен, както обикновено; панталонът – този, дето си е от 2-3 години; обувките – катр сезон; прическата – “ела с мен в пещерата”. Новото бяха слушалките на уокмен на ушите му. Искаше да забележа устройството с касетата, закачено с канап за оцеляла гайка на панталона му.

Ние не си говорим. Той взима пликчето “от ръка” и с неопределено кимване изчезва на секундата. Така беше и днес. Продължих към търговската част на квартала и изведнъж, като че ли прогледнах за страхотната мърсотия, разпиляна върху площите, които би трябвало да са цветни градини. Снегът се беше разтопил, новата трева още я нямаше, дърветата си стърчаха голи като рибешки скелети. Само една върба беше ле-е-ко напъпила. Стори ми се много противно. У мен с пълна сила се възроди мечтата за облагородяване – озеленяване на крайните софийски квартали. Като дейност след пенсиониране.

В кафенето, близо до автобусната спирка, народът вече пиеше бирата си на открито. Покрай мен мина едно девойче, което събираше погледите на бачкаторите. Почти всяка сутрин го виждах на спирката. Беше около 14 годишна, вървеше винаги с приятелка. Идолът и за двете беше местната 19 годишна фризьорка. За тях тя беше постигнала всичко в живота. “Моето” девойче беше леко закръглено. Премина покрай мен с последна мода бежово-жълти ботуши /вероятно на майка й/, които още не знаеше как да носи. Вървеше със силно подгънати колене. Беше обута с копринени чорапи и много къса тясна пола с ресни, която още повече затрудняваше придвижването й в пространството. След полата погледът се спираше върху лилавия й блузон с ярко изразено деколте. Имаше по няколко обици на двете уши и една на носа. Вървейки, пушеше – вероятно, защото не знаеше какво да прави с ръцете си, а още по-вероятно, за да покаже, че светът около нея въобще не може да й попречи с нещо. Приятелката й беше облечена тийнейджърски – небрежно размъкната, с широки панталони и ниски обувки. Беше взела солидна преднина. Късополото момиче й подвикваше:

– Чакай, де, чакай! Как да се затичам? Не виждаш ли?…

По особен начин й се зарадвах, защото тук обичайната гледка бяха излезли по домашному за кафе или покупки жени и мъже. Продължих към пазара. Носех негатив на черно-бяла портретна снимка. Исках да си извадя десетина. Момичето от фотото ми каза с непоколебима категоричност:

– Не става, госпожо. Черно-бяло не вадим.

– А знаете ли къде бих могла…

– Хм. Някъде из центъра. В някое маняшко фото може и да стане.

Тръгнах си. Стана ми криво. Нещо си беше отишло или никога не го е имало в този квартал. Реших да се прибера. Отбих се в хранителния магазин и продължих към денонощното кафене. Обичах да пия кафето си отвън, с лице към Витоша. Жените, които работеха на това място бяха чевръсти, чисти и страхотни майсторки на кафето. Докато се редях на опашката, отпред застана клошарка, която молеше някой да я почерпи. Не с какво да е, а с локум. Жената пред мен й купи кафе с обикновена вафла. Клошарката придоби щастливо изражение, огледа редицата от хора победоносно и тръсна с широк жест пепелта от цигарата си върху теракотения под на кафенето. Опашките тук са големи – спирка е, има пътници, шофьори, безделници. Много неща могат да се случат докато чакаш реда си.

Млада жена, която седеше кротко на масичка в заведението, изведнъж стана, остави портфейла и покупките си без надзор и започна да танцува нещо, което наподобяваше Петър Дъновата евритмия. Докато се усетим, тя излезе навън и се втурна да танцува насред булеварда. Засвириха клаксони. Мъжете се разпсуваха свирепо.

– До вчера нищо й нямаше – каза една от кафеджийките – Боже, откачи народът!

Никой близък не дойде да спре танцуващата. Никой не смееше и да се приближи към нея. Тя се усмихваше широко, протягаше ръце към слънцето и се въртеше ли, въртеше. Кафеджийката прибра вещите й от масата, като не забрави и недопитото кафе, и отиде при нея. Не се разбра как я придума, но успя да я “неутрализира”. Жената изчезна през близкия хълм към околовръстното шосе. Публиката коментираше на висок глас:

– Абе тая е откачена, ама снощи нали видехте какво стана?

– Какво? – питаха неосведомени.

– Е-е, голем търкал. Има едно, от втори вход, като се дрогира и не знае що работи. Прибраха го, де, ама беше писък…

В този момент си припомних, че снощи в просъница чух полицейски сирени и някой да крещи наблизо:

– Пуснете ме бе-е-е… Имам права-а-а… Пуснете ме бе-е-е… Пак ли ше ме биете-е-е…

Доплака ми се. Младежите от квартала не познаваха приятните нощни заведения, намиращи се в центъра на София. Откъде пари за такси, за да се приберат след 23 часа? И пеша е невъзможно. Затова живееха само тук – в радиус от 20 метра. Животът им протичаше между панелния блок и денонощното кафене. Купоните им бяха кървави и дивашки. През лятото обезумяваха и крадяха бензин от колите посред бял ден. Агресията им ломеше каквото попадне – асансьори, врати, саксиите по стълбите – всичко. Тук, в този квартал няма нито една книжарница, да не говорим за кино, изложбена зала…

Добре, че бях със слънчеви очила. Никой не разбра, че плача. Взех си кафето и излязох навън. Имаше шест дървени маси с дървени пейки от двете страни. Пет човека бяха заели всеки по една маса. Аз седнах на шестата. Никой не поглеждаше останалите. Усетих страх и омраза във въздуха. Две бабета от съседния вход се прибираха отнякъде.

– Много пуши днешната младеж, много – каза едното бабе.

– А виде ли го онова моме с кратката поличка? – попита другото.

– Некой че й нашари гъзо, ама нека й е. И обувките й големи.

Вероятно ставаше дума за високите токчета на “моето” девойче. Можеше ли с тях да избяга някъ де по-далече?

Витоша пробиваше синьото небе. Върховете й блестяха ослепително. Винаги красива. Винаги спокойна. Винаги на мястото си. Това само ме натъжаваше още повече.

Днес, откъдето и да се погледне, трябваше да е Свети Валентин.

Автор: Росица Йосифова

12 коментара

Ное. 23 2010

Мадрид – къде, какво, защо

Днес Десислава ще ни разведе из Мадрид, за да ни разкаже какво можем да правим в испанската столица. Приятно четене:

Мадрид

къде, какво, защо

Слънчев и топъл през октомври, оживен, гостоприемен и шумен –

от Paseo Imperial до Paseo de la Castelana през Plaza de San Miguel, Plaza de San Ildefonso и Plaza de Alonso Martinez

По малките улички, които ги има само на картата. Или накъдето ти видят очите и те поведат краката – по пътя на плочките или следвайки табелките с красиво изписани букви. В градинката пред Кралския дворец или край черните лебеди в парка Ретиро – Мадрид е очарователен със спретнатите си къщурки, боядисани в жизнерадостни цветове, с тесничките тераси с много цветя и с дървените си капаци, пазещи спомена за едно време. И с уютните кафенета, в които никой не бърза, като Mama Ines (на Calle Hortaleza 22) или Cafe Espejo (на Paseo de Recoletos). Не бива да се стряскате от това, че някои испанци пият кафето си на крак, като същевременно успяват да изпушат поне 3-4 цигари. Испанците пушат много и също така, вървейки по улицата, което по-рядко се вижда у нас.

Mercado de San Miguel, 28005 Madrid, Madrid, Испания

Улиците в сутрешните часове

са сравнително тихи и празни, разминавате се основно с други туристи или с хората, които чистят, но към обяд лека-полека градът оживява. Ако сте огладнели и ви се хапва първо, второ и трето, сега му е времето (за испанците всъщност – около 15ч) – обедните менюта са на цени между 8 и 15 евро.
Следобедното кафе можете да изпиете на открито някъде на Plaza de Chueka или на Plaza de Santa Ana, като се полюбувате на мелодичния испански език, на който говорят всички наоколо.
Привечер се настройте за много шум и емоции – тапас баровете са препълнени, най-вече с мъже, които така бързо поръчват, че зад касата не могат да им смогнат. Макар че имат своя чар, препълнените барове не ми допаднаха, защото са места, където трудно ти се чува приказката, макар че точно за това си отишъл. Така както се ходи и в

пазара Сан Мигел (Mercado de San Miguel)

– красива, стъклена сграда, в която можеш да си купиш плодове и зеленчуци, сирене, месо или миди и където вечер трудно можеш да се разминеш от хора, носещи чаши с вино или цели бутилки, които се спират да кажат “здравей“ на приятелите си.
Ако междувременно сте от т. нар. романтици, наслаждаващи се на залеза, мястото е Templo de Debod (Paseo del Pinto Rosales) – автентичният египетския храм, построен 2 век преди Христа, подарен на испанците през 1968-а в знак на признателност. Постройката, макар и древна, не е много внушителна през деня, но вечер е осветена разкошно.

В търсене на испански дух можете да тръгнете

по следите на фламенко танцьорите

– близо до пазара Сан Мигел се намира един от известните барове за фламенко (tablaos) – на Plaza del Conde de Miranda 1, където освен всичко друго персоналът говори английски и не го крие. Представленията обикновено започват в 22.30 часа, като за почивните дни е добре да направите предварителна резервация. Входът е около 30 евро. Дори и фламенкото да не е любимият ви танц, шоуто ще ви хареса.
Мадрид се слави и с многото си и хубави дискотеки, но аз лично ги пропуснах. Затова пък пробвах друга градска традиция – чуроси с шоколад (chocolate con churos) – т. нар. закуска призори 🙂 Чуросите са малки гевреци или пръчки, пържени, сухи и мазни, които се поднасят с горещ шоколад, който е толкова гъст, че си ги топиш в него. След като ги опитах, аз предпочетох да хапвам класически кроасан, придружен от чаша свеж портокалов сок и uno espreso. Уточнението е важно, защото испанците пият дълго кафе с мляко (con leche), което невинаги удовлетворяваше жаждата ми за класическо силно и късо кафе.
В края на нощта можете да се приберете и поспите (поне докато не ви разбудят ранобудните чистачи) в някой от многото хостели в центъра като Mirentxu (Zorilla, 7) например. Хостелите обикновено се помещават на етаж или два в старите сградите, собствениците често живеят в единия край, но в никакъв случай не се месят в ежедневието на туристите. На по-ниска цена могат да ви предложат да делите стая с непознати или пък да ползвате shared toilet или bathroom.
Ако сте любител на музеите, Мадрид ги има в изобилие. Ако не сте,

посетете поне Прадо, а ако ви останат сили – и Thyssen-Bornemisza, евентуално и Centro de Arte Reina Sofia

Поне за мен разглеждането на множество картини в един ден затормозяващо, на вас може да ви хареса. Правете се, че не чувате моя леко пренебрежителен коментар и задължително си вземете карти, за да се ориентирате в залите. По възможност прочетете нещо за колекциите, които се показват в момента (често има гостуващи такива) и си набележете цели. По мое мнение човек трябва да ходи няколко пъти и да гледа само отделни неща. И ако за Прадо мога да кажа, че помня някои от картините на Веласкес, Гоя, Тициан, Караваджо, Мурийо, Йеронимус Бош, Рубенс, Дюрер, то останах доста потресена от съвременното изкуство, показано в галерията на Кралица София. Явно модерното изкуство не е за мен. Дори Пикасовата “Герника“ не успя да спаси положението. Не забравяйте да проверите кои са почивните дни за съответния музей, защото правилото за понеделниците невинаги важи.

Не споменах нищо за градския транспорт,

защото е много по-редовен от този в София и навсякъде има указания коя линия накъде пътува. Не го ползвах много – само метро от летището до хотела и обратно, като влакчетата са на 2-3 минути и много чистички. Във всички станции има указателни табелки и карти на мрежата, автоматите за билети работят с монети, банкноти и крадитни карти, така че човек е максимално улеснен. Обикновеният билет струва 1 евро, само от и към летището се доплаща още 1. Има комбинирани билети, които позволяват ползване и на друг транспорт, както и билети за 10 пътувания. Но в центъра така или иначе човек с удоволствие и дори целенасочено си се разхожда пеша 🙂
От магазините не се впечатлих – и марките, и цените са почти като нашите (е, стандартът тук не го броим). Искаше ми се да посетя неделния битпазар Rastro, но не остана време, пък и нямах потребност да пазарувам. Макар че с удоволствие избирах магнитчета, чаши и касички и други сувенирчета за приятелите. Има магазинчета за такива глупости на всяка крачка.
Не мога да не спомена

кафенето-антикварна книжарница J&J Books and Coffee

(www.jandjbooksandcoffee.com) – държи я американец, установил се в Мадрид. Освен че предлагат кафе и коктейли и продават книги, организират интернационални вечери, в които можеш да подобриш английския или испанския си с хора, които също като теб не познават никого. Обиколих половината център, за да я намеря, като междувременно видях квартала, в който живеят най-много чужденци – една идея по-малко чисто и живописно, с още по-тесни улички и с много магазинчета за плодове и зеленчуци и обувки и почти никакви сувенири.
След закупени две книги на любимата ми Ан Тайлър се почувствах удовлетворена и по-лесно възприех мисълта, че трябва да се прибирам у дома. Кратък полет на wizz air в 20.30 вечерта (споменах ли, че там са с един час назад) и след бърз диагонален прочит на „Вечеря в ресторант Носталгия“, към 00.55 ч кацнахме в София. Недобре осветена и с много дупки, нооооо това си го знаете. За нещата, които съм пропуснала, може би ще пиша друг път.

Автор: Десислава Илиева

Други разкази свързани с Испания– на картата:

Испания

Снимки от Испания:

2 коментара

мар. 05 2010

София – Прага – Берлин (предисторията от 2008г)

От днес започваме един пътепис за пътуване с кола от България през Чехия до Германия. Същинското пътешествие ще започне в следващата част, а сега ще прочетем предисторията му – едно по-ранно пътуване до столицата на Чехия – Прага. Наш водач ще бъде Ивайло. Приятно четене: София – Прага – Берлин Прага – предисторията от 2008г […]

3 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version