Най-добрите пътеписи от света и страната – от и за вас
Ное. 10 2015
Днес Деси ще ни води до Полша – като за начало ще разгледаме Вроцлав. Приятно четене: За джуджетата на Вроцлав и някои други градски обитатели в Полша част първа Вроцлав Магистрали и винетки След последните посещения на любимата ми Швейцария не бях пътешествала, което не значи, че ми е липсвало желание. Впоследствие възникна и необходимост […]
Ное. 14 2014
Днес Руми ще ни води на круиз из Хаваите. Който не слуша, ще го заточим на остров Мауи! Приятно четене: Хаваи вече и наяве! 15-23 август 2014 Хавай е последният – 50-ти щат на САЩ, едва от 1959 г., а също и най-северната островна група в Полинезия, насред Тихия Океан. Тук, в Хавай, се отнасят […]
Ное. 05 2011
Днес ви представям фотопътепис, който е прекрасно продължение на тазседмичния пътепис за Истанбул
Към снимките има много добри описания, така че можете да го разглеждате и без да сте чели предишния текст
Приятно разглеждане:
Ное. 02 2011
Пътеписът днес ще ни отведе не толкова далеч – Истанбул ще ни бъде разкрит през очите на Теодора.
Приятно четене;
Един търговец влачи яркозелен маркуч по тротоара, стига до магазина си, вдига решетката на половина и с небрежен жест насочва струята вода към тротоара. Отмива внимателно всичко, което е останало от нощните птици по улицата. Не го е твърде грижа, че поизплаква и краката на туристите, които са се скупчили пред входа на хотела в съседство и си чакат екскурзовода. Водата се излива в канавката на улицата. Канавките на Истанбул са тесни и плитки – като обърнати керемиди – не задържат боклуци – всичко се оттича, неизвестно къде – и придават на този огромен град успокояваща нота уют на селско градче. Невъобразимо.
Типична улица в Лалели
Този път тръгнахме към Турция през септември – казват, най-хубавото време, което човек би могъл да си избере. Нито е горещо, нито е студено. Таях известен страх у себе си – до колко ще се осмеля да поема из този безкраен град – 183 км дължина, а? Имах само едни бегли езикови познания, надявах се да си купим карта почти веднага, събирах спомени и приятелски съвети.
Ако сега не се окопитя, няма за кога – имах около два часа да събера кураж – плюх в пазвата и загледах умно.
Хем имаш зад гърба си толкова хора, хем едно такова групово ти е: обърнете глави надясно, следвайте ме, тук имате 10 минути за разглеждане, моля подредете се…Без малко да се обърна към водача с господин учителю… Нейсе, негодувах, но се възползвах безсрамно от разходката бонус – доволно почерпих знания и насоки, за кратко избягах от отговорността да водя малката ни групичка. Туристическата агенция беше организирала всичко много добре – разпределение на времето, екскурзоводи, предложения за разходки. Но ние искахме да усетим града сами, да си хванем картинката директно от улицата.
Laleli Sigorta Laleli, Kemal Paşa Mh., 34134 Истанбул/Istanbul, Турция
– съзнаваш че е огромен, толкова сгъстен, че в някои райони игла не може да падне между сградите, но в същото време, където и да се намираш усещаш една особена широта и комфорт.
Исмет, знаменцето и групата
Ние започваме от Лалели. Това е кварталът на търговците. Преди години, на мястото са били Султанските градини с лалета. Прочутите черни цветове са се полюшвали грациозно и са събирали световна слава. Днес, всяко местенце е оползотворено и тесни високи магазини (с огромни витрини, високо нагоре по етажите), са се омешали с хотели. Входовете към гостоприемниците са малки, за да пестят място. И цялото е една шарения, манекени и търговия. Хора като мравки са плъзнали – едни търгуват, други купуват, трети влачат колички с карго – огромни пакети, омотани с кафяво тиксо. Кипеж.
След кратка суматоха, съвсем професионално и с българското знаменце в ръка, сред нас се появява Исмет. Той, по стечение на обстоятелствата и късмет, е определен за наш екскурзовод. Събира всички около себе си, безцеремонно и уверено се запознава с нас. После вдига ръка и „следвайте знаменцето”. Този човек обича историята и се постарава да ни покаже най-хубавото от нея. Спира буквално на 10 метра. За всяко място вади разказ, притча, легенда. Имах една учителка в основното училище, която преподаваше история като Шехеразада – така сладко разказваше, че ние, малките султанчета слушахме и забравяхме да и резнем дисциплината. Четяхме учебника като сборник на Шарл Перо. Исмет беше истински Шехеразад (да ме прости красавицата), а освен това и с чувство за хумор. И практично сериозен:
Сега, искам да ви предупреда: докато аз ви говоря и си разказваме, ще идват разни хора, да ви правят смешки, интересно и т.н. Вие! Няма да им обръщате внимание. Защото, докато ви правят шоу, другарите им тършуват между вас. Разбрахме ли се? Хайде, следвайте знаменцето.
Университетът и Пожарникарската кула. На времето била най-високата сграда в града и служила за наблюдение на града, за да локализират пожарите по-лесно и пожарникарите по-бързо да стигат до мястото на нещастието
И след знаменцето, след знаменцето, стигнахме Капалъ Чарши – майййката на пазарите. Ако питате мен – като пазар не става. Но атмосферата му усещаме щом се замотаваме по коридорите, снимаме таваните и лееко пренебрегвам непознатия английски (ама наистина не се разбира на какъв език ти говорят). Вървим, а навсякъде блещукащи съкровища, шалове, чашки, чинии, купи, картини…. Не трябва да се пропусне – просто да се поразходи човек, да пообиколи – ей тъй, заради удоволствието. Аз установих (с яд и мъка от себе си), че нещо пазаренето не ми се отдава. Или просто не ми се ще – против възвишената ми природа е. Ай!
Капалъ чаршия
Междувременно Исмет – нашият човек в Истанбул 😉 – спира пред едно магазинче и отвътре излиза една прекрасна, усмяна жена. Тя е българка. Да ви кажа, скъпи гости – вика Исмет – тя може да ви намери всичко – каквото си пожелаете. Само заповядайте.
Една българка с магазин в Капалъ чаршия
Продължаваме нататък, а хората в пазара са станали още повече. При единия изход настъпва кратко объркване. Снимали филм. Групата ни цъка и се диви. Разходката ни тече и стигаме с паузи до Синята джамия.
Но преди това спираме на
чието сребро ограбили кръстоносците (как е удобно да водиш война в името на благочестието), палатът на Ибрахим – велможа на Сюлейман Великолепни. Наистина красива сграда, строена с мисъл и вградена в бъдещето – звучи така реално и днес.
Египетският обелиск
До него, разказва гидът, е шивачницата, в която Захари Стоянов получил тескерето си за право на шивашки майсторлък.
В дъното на снимката е шивачницата, в която Захари Стоянов е получил правото да бъде шивач, според нашия екскурзовод.
Междувременно, храбрият ни водач, получи повод да се докаже. Докато ни разказваше за веригите по вратите, край групата спря мотоциклетист с едно куче за навигатор. Исмет твърдо и учтиво го отпрати, а към нас горчиво се обърна: ама нали ви помолих да бъдте бдителни? Какво правите вие сега?
Джебчии с куче – Истанбул
Синята джамия
На портата към двора на джамията има окачена верига. Тя висяла там, за да може султанът да се поклони минавайки под нея – ще не ще, богът бил по-велик. Много хора искаха да видят тази забележителност. Група младежи пъргаво раздаваха торбички – да пренесем обувките си, защото вътре се ходи бос. Една млада жена спираше дамите, които бяха по-леко облечени и им предлагаше сини шалове, за да влязат уважително в храма.
Синята джамия
Вътре имаше много посетители – туристи, други, очакващи молитвения час, трети просто дошли да видят мястото. Край едната врата, под прозрачен капак имаше златно-сребърна миниатюра на Мека (дано не бъркам), донесена от арабски емир.
Мека (миниатюра)
Излязохме на двора и от тук насетне мьı с групой разделились и поехали по свое усмотрение. Исмет ни обясни как да стигнем до следващата ни цел, само трябвало да хванем фюникюлера. Да хванем кое? Видяхме час и половина по-късно. Междувременно си купихме градска карта, върнахме се в хотела – беше обедно време – можехме да си получим стаята. Сетне обратно към трамвайната спирка.
Сега е моментът да се обясня за този трамвай.
Леко ще преувелича и ще го нарека Истанбулската проекция на Камино. Следвайки трамвайната линия, вървим през хълмовете, през Златната порта, Капалъ Чарши, покрай Египетския обелиск, Триглавия змей, Синята Джамия, покрай Света София, близо до Топ Капъ и Йеребатан, близо до Египетския пазар, кейовете на Еминьоню, през моста Галата, през Топхане и спира в подножието на хълма, на който се намира Таксим и започва изтънченият Истикляль. Някои от тези места видях, някои си оставих за следващ път. Искам да открия лично всяко едно от посочените чудеса, в момент, когато мога да го усетя най-пълно и цялостно, без да се похабява емоцията от туристическа задължителност. Сега исках градът. Една приятелка ми каза – Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион. Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BE%D0%BD
За да се качим на трамвая, трябваше да влезем в спирката. За да влезем – трябваха жетони – по 2 лири бройката. Няма билети, няма кондуктори. Сборихме се с тази технология – потеглихме към спирка Кабаташ и срещата ни с тайнствения фюникюлер. Последното звучеше като епизод на Стар Трек.
До тук добре – съпроводени, направлявани – разгледахме, чухме, посетихме. Сега ни оставаше да се насладим на свободния полет и да видим, аджеба, този Истанбул, предоставен само на нас. В личен ракурс. Огледах се дискретно – хората и представа си нямаха, че ние сме на посещение тук, просто всеки си имаше нещо за мислене, за правене, за живеене. Отпуснах се и започнах да попивам атмосферата. Не можех да сваря да виждам и да разпознавам места. Не знаех да гледам ли, да мириша ли, да усещам ли. Но това беше само началото.
Стигнахме последната спирка – Кабаташ. Както ни беше обяснил нашия човек: без да излизате от ограждението, слизате едно ниво надолу и се качвате на фюни-нещото. Няма да плащате нищо, няма начин да се загубите. Да ама позна едно от три – не излязохме от спирката. След като се опитахме да минем без билети през КПП-тата (не беше нарочно, но наистина не можахме), да се върнем обратно край морето (само веднъж, докато загрея, че има указателни табели, които са и верни на всичкото отгоре), някак успяхме да си вземем жълти жетони (за повърхността са червени), да минем бариерите и следвайки хората да отидем да почакаме. Оказа се, че чакаме нещо като подземни трамвайчета. Както ми обясниха по-късно, те били 2, разминавали се по средата на 4 минутното трасе и се дърпали едно друго. Фюникюлерът!
Успяхме да минем и през това чудо на съвременната транспортна наука, да излезем отново на светло слънце и да се озовем точно на Таксим.http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BC
А причината да стигнем до тук, бе една прекрасна (без грам преувеличения) Истанбулчанка.
Площад Таксим
Като отива някъде, човек си пожелава всичко най-хубаво, защото е далеч от дома и има нужда да види прекрасното. Предимно. Но пък не е лошо да не се отмества погледа и от неугледното, за да се научи да цени едното или другото, в зависимост от мирогледните си предпочитания. Философски, китайците са синтезирали това възможно най-кратко и цялостно: Ин и Ян. А Истанбул носи в себе си твърде много история, твърде много култура, твърде много, за да избяга от тази взаимовръзка. Наред с красиви фрески и елегантни извивки, стоят порутени фронтони и увиснали стрехи. Тълпата за кратко се разтваря и пред теб застава дете, което се опитва да ти продаде пумпал. Пълната с локуми и халва витрина се опира о поизоставена сграда, красива туркиня подминава опърпан уличен музикант. Едното следва другото в неповторим ритъм, чийто стъпки не може да се уловят, единственият избор е да се следват.
Портите на Гимназия Галатасарай
Ние стояхме на плочките на Таксим, облени от навалица и звуци. Това бяха двете неща, които обхванаха сетивата ни и ни задържаха на земята. Чудех се, как ще се разпознаем с момиче, с което никога не сме се виждали, дори и снимки бяхме разменили. Обаче, както винаги става при среща с непознат, още щом видиш чакания от теб човек, мигом разбираш, че точно това е той. Няма изключения, объркванията са толкова мимолетни, че според мен не стават и за статистика. Ето, през улицата, съзираме една широка усмивка и помахване, че сме сигурни – това е чаканата от нас личност. Срещата ни с нея е лично преживяване, бих могла да добавя, че имах късмета, да намеря деликатна, но в същото време доста жилава дама, която по съвършен начин оформи времето и пространството за нас – ние бяхме гости, на които бе позволено да надникнат в ежедневието на улиците, в пасажите, из кварталите. Дай Боже, всекиму.
Ту имаш чувството, че търчи и се забавлява като немирен джин, когато изведнъж се отдръпва хладно-надменен, ту става ласкав и уютен. Изумително е, че една улица носи толкова променливи по себе си. Повечето сгради са красиви и елегантни, но сред тях има и истински аристократи. Излъчването им е толкова силно, че наблюдателят остава поразен от индивидуалността, атмосферата и духа, които тухлите са запечатали. Не особено величави порти или сводове, разкриват истински съкровищници зад себе си – красиви дворове, богати и оживени пасажи, изпълнени с картини – Сезам се е отворил. Носталгичното трамвайче изведнъж прозвънява и отмива цялата мистика.
Едно от местата, които ни задържат, е почти ювелирният купол, събрал малки ресторантчета – вълшебната маса от приказките. Настанени, моментално заобиколени от загрижени сервитьори (независимо за какво), ние избираме храната си. Колебанието ни е безкрайно, защото се страхуваме да не изпуснем най-вкусното, всяко ястие надминава предходното в менюто и времето започва да става мъглява величина. Пред нас вече е положена тава, чието съдържание отсрамва сравнително добър рибен магазин. Момчетата от персонала сякаш ни продават коприни – така плавни, така богати жестове, толкова демонстриращи, че и без това бедните ни омаяни глави се завихрят в безкраен калейдоскоп. А гладът е настойчив. И ужастно сладострастно е отдаването на гастрономски удоволствия.
Една от тайните ложи на епикурейството в пасажите на Истиклял
И в следващият момент режисьора се смени – всичко стана дармадан и минахме в комедийния жанр. Сумтяхме, разглеждахме, изпотихме се. Пуфтяхме. Едното от момчетата изприпка и донесе котлет от сьомга – забравил бил да го сложи в тавата, може пък да ни се хареса? Не? Половината забавление по време на обяда беше това цветно избиране. И за разочарование на всичките лавраци, ципури и готвачът – избрахме си хамсия. Златиста, уханна, хрупкава. Разперени – като пеперуди, рибките просто блещукаха. То вече всичко ми блещукаше. Да не говорим, че на маса в Турция без поне 10 чинии на масата и за кафе не се сяда. Немуниемо беше – хайдари, патладжан с доматен сос (класиката на класиките), аджи езме (баш класиката на класиките, дано не съм го объркала), рукола, салата, лук, ох! Хайдарито, например, е невероятно – прецедено кисело мляко с орехи и малко чесън сякаш. Патладжаненото бижу е несравнимо – в Турция шеф дьо кузин-ите спят с патладжан под възглавницата и карат имамите да баялдисват. Аджъ езме – една пикантна загадка, която вади на показ смъртен грях. И до всичкото това – кошничка мек бял хляб, който заклеймява всякакъв холестерол, инсулт и друга подобна паплач…
А нашата приятелка се усмихваше.
Тръгваме отново по бохемския булевард и сега се отбиваме в магазин на
Локум, бал суджук, бонбони, халви, сладка, мармелади, пак бонбони, ядки. Имаше едни зелени бонбони с шам фъстък. Шоколадови блокчета с кестенов пълнеж, халва с плодове, бадемов марципан, фонданови късчета…
Въздишахме на български, когато една жена – досущ като леля Петрана, от селото на баба, ме сбута. Здравей, вика, и аз съм тука, ти откъде си? А, ами 17 години съм вече, откакто ни изпратиха, знаеш…Добре съм – усмивката и беше така милна. Пожелахме късмет и здраве, понесохме се нататък. Тръгнахме да пием кафе, но преди това минахме през
Има клубове, барове, кръчми – по мярката на всеки. Е, не само това. Има клубове, в които пийва и се забавлява ограничен кръг от хора. Има дори такива бутици – нашата близка ни разказа, че те не са рядкост.
с автобус по улиците през Бейолу
Целта беше
Отделихме му няколко кадъра и едно кафе.
Мол Джевахир отвътре
В Истанбул има една верига – Светът на кафето. Предлагат напитката чиста или в невероятно изкусителни комбинации. Моето кафе беше скрито под около 5 сантиметров слой сметана, сервирано с шоколадова лъжичка в естествен размер. Езикът ми залепна от сладост.
Като завършек на деня, обещаха ни тайнствена тераса с гледка към Истанбул и чаша бира. Как да откажеш? Връщаме се на Истиклял, този път с метрото. На ескалаторите се подреждаме в дясно – лявата част е за много бързащите. Пътьом разглеждаме прекрасни пана от цветно стъкло.
Наистина е толкова високо. А долу масичките с размер на носна кърпичка се препълваха, както и уличката, както и съседната, както и булевардът...
За да стигнем до панорамната гледка и бирата, овладяваме тясно, стръмно, много чисто дървено стълбище – извивка след извивка, броих до 5, после се отказах. ООО!
Тръгваме да се прибираме към хотела по тъмно, търсим автобус, който от Таксим пътува към Лалели. Лесно ще откриете спирката, казаха ни. Вярно – намираме нещо като централна автогара на голям областен град в България. Отказахме се почти на минутата, още повече, на касата за електронни билети имаше 50 метра опашка, поне. Междувременно вечерта вече вибрираше от светлини, звуци и хора. Отиваме към трамвайната линия. Тя е като нишката на Ариадна – винаги връща в позната точка. Съвременната представа на кълбото прежда са гладки, елегантни мотриси, чисти, с климатик и безупречна навигация. Във всеки един момент е ясно къде си – електронно табло показва имената на спирките, има скица на линията, а мелодичен глас обявава имената на стоянките за по-невнимателните.
В хотела едва намираме сили за душ. Трябва да проучим възможностите за отсядане в други части на града, кварталът е предназначен за търговия, не за нощуване. Но пък цените са приемливи. Въпреки че за всичко си има време.
Парк Гюлхане
Всеки град има по едно местенце, което чака да бъде намерено лично. Карфицата е забодена там и обиколките на посетителя се въртят спираловидно, докато не стигнат тази запазена територия. Нашата приятелка ни посъветва
и надвесено над някогашните градски стени. Забележителна с гледката си – Златния рог, Босфора и Мраморно море, чайната имаше своя атмосфера. Сутринта рано, слънцето е още мило и меко, вятърът все още нежен, а всичко останало милва сетивата. Малки масички, дървени столове, мушкато и захарчета, обрамчени с жив плет. Вече имах усещането за уют в този град, но това беше прекалено. Недопустимо идеално. Нямаше хора, – само две момчета пиеха чай, а персонала си се криеше ненатрапчиво зад храстите.
Отварям скоба: кафето, поне в обичайните за масовия турист хотели, няма нищо общо нито с еспресото, нито с шварц, нито с каквото и да било. То просто е нещо, което местните си представят, че гостите харесват. Те, от своя страна приемат сутрешното подобие като екзотична съставка в колорита на страната. От друга страна, в късния следобед, напълно приемливо е да се седне на турско кафе. С много утайка, то се пие по специален начин: първо се разклаща чашката (която е малко по-голяма от лабораторен тигел), отпива се – кратък момент за наслада от вкуса, а после глътка вода. Това поне е първата степен за заслужил турист. Вероятно в огромен Истанбул има и други начини да се пие кафе, приготвено не така традиционно и не така „екзотично” както в хотелите, но те са в курса за напреднали пътешественици. Ние маркирахме първо ниво. Затварям скобите.
Изглед от чайната: Право напред – Босфорът, госпожи и господа!
И така. Искахме кафе, но в никакъв случай разтворимо (подобна гавра, о, не, благодаря.). Естествено, получихме традиционно турско. Момчето, което взе поръчката се обърна към бармана: „Бате, дай две кафета, – рано-рано сутринта!” Местен хумор. Все пак вкуса беше страхотен.
След тихата чайна и йога-момента – отвори ни се апетит за глъчка и множество.
е само на 10 минутки пеша, точно срещу моста Галата. В никакъв случай не се пропуска. Исках да намеря едно специално магазинче там, в което можеше да се купи парфюмно масло, подправки, ароматен сапун с дафинов екстракт, био продукти и какви ли не женски изкушения и въобще изкушения. Дюкянът предложи смущаващо богат избор. Нямах сили да поемам визуално това изобилие. Направих покупката си и се върнах към обичайните предложения. Иначе рискувах да прекарам деня там, оглушала и ослепяла за всичко останало.
Египетският пазар
Е, всичкото останало вътре беше очаквана феерия – подправки, локум, шалове, бижута, кесии. Но отвън – пълна изненада. Подредени сергии, а на тях: поне сто вида сирена, по-навътре прибрани суджуци, деликатеси, тави с лъскави маслини, прясна риба, отново купчини с подправки. Посреща ни аромат на бакалия, жив и упойващ, извикваше представата за хладно, леко сумрачно, приземие с каменни сводести стени, препълнено с дървени каци и тезгяси. Сякаш жарката светлина на слънцето се кротваше, а излъскания от стъпки и миене калдаръм излъчваше хлад.
Хората, които купуваха, разглеждаха или минаваха – бяха се сляли в море. Ту прииждаха талази – групи от туристи, ту се отдръпваха в рехава колона. Търговците, обаче, бяха истинската изненада. Любезни, но бързи- никакво време за моткане, колебание, ох и ах. Купуваш – заповядай, не купуваш – заповядайте пак.
Генуезката кула и арт-магазинчетата около нея, разходката по Босфора, сандвичите с риба и туршия на Еминьоню.
Истанбул
Докато бяхме на ферибота, за да се насладим на бреговете на провлака и си споделяхме впечатленията, изведнъж усетих побутване по рамото. Беше възрастна дама, облечена по западен маниер:
– Вие от България ли сте? – попита на английски, без въобще да се запита можех ли да и отговоря
– Ами да, казвам.
– И аз, аз също съм от България – ето, вижте. Жената ми показа личната си карта, в която под графата място на раждане, стоеше (BG). Но отдавна не живея там. Бях малка, когато баща ми ни доведе в Турция, а после отидохме в Австралия. Вече 40 години живея в Сидни. Как е живота сега в България?
– Ами трудно е, но се надяваме да стане по-добре. Връщали ли сте се в родното си място?
– Опитах се, но беше отдавна и комунистите не ме пуснаха. Сега дали ще ме пуснат?
– Разбира се. Можете да отидете съвсем спокойно.
В този момент жената, която седеше до заговорилата ме, се включи в разговора:
– Нема вОда, дай ми вОда – баба така ни говореше, продължи на англо-немски.
– Това е сестра ми, внесе яснота първата дама, тя живее в Берлин.
– Как е живота в България сега? – сестрата от Германия ми зададе отново този въпрос.
– Много ми е приятно да ви срещна, ох, колко се радвам, че виждам някой от България
Жените говореха една през друга, но скоро ме оставиха, за да си продължат помежду си. В този момент корабът приближи сграда, чието име не знаех. Огледах се и видях съседката от другата ни страна да обяснява на дъщеря си нещо за обекта, който приближавахме. Попитах какво е това и получих доста любезен отговор. Двете представляваха интересна гледка. Майката облечена традиционно – забрадка на главата и тренчкот, а дъщерята, тинейджърка, в моден лилав гащеризон. Усмихваха се много мило. А до края на разходката, майката не пропускаше да се обърне и към мен в разясненията си. Накрая ни помоли да ни снима заедно с дъщеря си.
Предстоеше ни един последен предиобед, а после пътят към дома. Решихме да видим
Препоръчаха ни да отидем сутринта, когато хората все още не са се натрупали на опашки. Тъмнината, водата, камъка – всичко охлади прекомерното въодушевление и успокои емоциите.
Цистерните
Беше 10 сутринта, когато поискахме да пийнем един чай за последно в този град. В страни от Йеребатан видяхме сенчесто дворче, с масички и столове от ковано желязо. Възрастен мъж поливаше малките саксийки, подредени тук-там. Ние бяхме първите клиенти.
http://www.medusarestaurant.com/Eng/hakkimizda_eng.asp
Разговорихме се някак, човекът седна при нас, разказа ни смешна случка. Прекарахме приятен половин час, въпреки моя беден турски. Когато поискахме сметката, той се възмути: Каква сметка, вие сте ми гости, моля ви!
Преди да си тръгнем, човекът ни покани да погостуваме и в бутиковия му хотел.
Това е предмет на съвсем друго ниво, обаче.
Това беше. Тръгнахме обратно към хотела, чантите, автобуса. Останаха хиляди подробности, недоусетени неща, непосетени места, неизпито вино, отложен салеп, невкусени моменти. Остана много за следващия път. Но струва ми се, успяхме да престъпим границите, очертани от краткостта на посещението, от статута ни на туристи. Толкова, че да искаме още.
Всъщност поразителното в този огромен град е, че има една особена атмосфера. Не се усеща изолираност и хладнина, няма френетичност и устремна индустриализация – въпреки, че не му липсва нито белег от образа на съвременен мегаполис. Напротив, дългата византийска история му е дала аристократична изтънченост, Ориента – малко безцеремонност и съгласие с обратите на съдбата, а съвремието – кипеж и никога не спиращия ритъм.
Както казва нашата приятелка – това не е град за един дъх.
Автор: Теодора Миткова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Истанбул – на картата:
Малко от мислите ни с Комитата
